Лорън Оливър
Реквием (12)

Лена

Нощта идва бързо, а с нея и студът.

Изгубихме се.

Търсим следи от стари магистрали, надявайки се някоя от тях да ни отведе до Уотърбъри. Пайк е убеден, че сме отишли далече на север; Рейвън смята, че сме слезли на юг.

Вървим почти на сляпо, използваме компас и набързо нарисувани карти, предавани от ръка на ръка между пътуващи търговци и групи от невалидни, допълвани и доуточнявани с времето, с отбелязвани на посоки обекти — реки, стари пътища и ферми, бомбардирани по време на Прочистването; с приблизителни граници на големи затворени градове, за да знаем къде са и да можем да ги заобикаляме, с клисури и невъзможни за преминаване места. Посоката, както и времето, е общо понятие, без граници, без препятствия. Картографирането е безкраен процес на интерпретации и разчитане на интерпретациите, на отиване, на връщане и доуточняване на отбелязаното.

Изведнъж всички спираме, защото чуваме Рейвън и Пайк да се карат отпред. Раменете ме болят от тежката раница. Свалям я и сядам върху нея, вадя водата от закачената на колана ми бутилка и отпивам жадно. Джулиан е зад Рейвън, върви със завързано през кръста яке.

Лицето му е зачервено, а косата изглежда тъмна от потта. Виждам го да се надига над рамото на Рейвън и да поглежда към картата в ръцете на Пайк. Не мога да не забележа, че е отслабнал още повече.

Алекс е в края на групата, седнал е на раницата си като мен. Корал е направила същото, седи толкова близо до него, че коленете им се допират. За краткото време от няколко дни двамата станаха почти неразделни.

Не искам да го гледам, но не мога да отместя погледа си от него. Не разбирам какво толкова има да обсъжда с Корал. Двамата говорят непрекъснато, докато вървят и докато почиват, говорят и по време на обяд и вечеря, седнали в някой ъгъл плътно един до друг. В същото време той почти не говори с останалите, а след срещата ни с мечката не е разменил нито една дума с мен.

Сигурно Корал го пита нещо, защото го виждам да клати глава. И неочаквано, макар и само за миг, двамата ме поглеждат. Бузите ми пламват и аз бързам да се обърна настрани. Говорят за мен. Сигурна съм. Какво ли го пита тя?

„Познаваш ли това момиче? Непрекъснато ни зяпа.“

„Мислиш ли, че Лена е хубава?“

Стискам юмруци и не ги отпускам, докато не усещам, че ноктите ми се забиват в дланите, поемам си дълбоко въздух и се опитвам да прогоня мисълта. Алекс не ме интересува, нито ме интересува какво мисли.

Пайк се намесва:

— Казвам ти, трябва да тръгнем на изток, към старата църква. Отбелязана е на картата.

— Това не е църква — сопва се Рейвън и дърпа картата от ръцете му. — Това е дървото, покрай което минахме преди малко. Онова, разцепеното от мълния. Следователно трябва да продължим на север.

— Казвам ти, тук има кръст…

— Защо не изпратим съгледвачи? — прекъсва ги Джулиан.

Те замлъкват и се обръщат към него. Рейвън се намръщва, а Пайк впива очи в Джулиан с открита враждебност. Коремът ми се стяга и започвам да го моля наум: „Не се намесвай. Не прави глупости“.

Но Джулиан продължава кротко:

— В група се движим по-бавно и ще изгубим много време и сили, ако тръгнем в грешната посока. — За миг виждам как на повърхността излиза старият Джулиан, онзи от конференциите, митингите и плакатите, лидерът на младежкото крило на „Свободна от делириум Америка“, самоуверен и спокоен. — Предлагам двама души да тръгнат на север…

— Защо на север? — избухва нервно Пайк.

Джулиан не се замисля.

— Или на юг, няма значение. Да повървят половин ден и да потърсят магистрала. Ако не открият нищо, тръгваме в другата посока. Най-малкото ще проучим терена. Ще се ориентираме.

— Ние ли?

— Готов съм да тръгна — поглежда я Джулиан.

— Опасно е — скачам на крака, изплашена за него. — Знаем, че навсякъде сноват лешояди, а може да има и регулатори. Трябва да сме заедно. Иначе ще станем лесна плячка.

— Тя е права — обръща се към него Рейвън. — Опасно е.

— И преди съм срещал лешояди — възразява Джулиан.

— И за малко не умря — провиквам се към него.

— Но все пак не умрях — усмихва се той.

— Ще отида с него — казва Так, плюе гъста каша от тютюн на земята и избърсва устни с ръкав.

Извъртам се и се втренчвам в него, но той не ми обръща внимание. Не е тайна, че Так не искаше да спасим Джулиан, още по-малко да го вземем с нас. И съм сигурна, че и досега го смята за грешка.

— Знаеш ли как да стреляш с пушка?

— Не — намесвам се аз. — Не знае.

Всички погледи се насочват към мен, но изобщо не ме интересува. Не знам какво се опитва да докаже Джулиан, но не ми харесва.

— Знам — лъже той.

— Добре тогава — кима Так, вади нова щипка тютюн от торбичката около врата си и я пъхва в устата. — Изчакай да разопаковам част от багажа. Ще тръгнем след половин час.

— Добре — вдига ръце Рейвън в знак на примирение. — Останалите, ще направим лагера си тук.

Всички се спускат като един, започват да разопаковат и да вадят нещата от торбите, трупат ги на земята, изтърсват ги, както животното отърсва козината си. Грабвам ръката на Джулиан и го повличам далече от другите.

— Какво беше това? — Едва се сдържам да не се развикам.

Виждам, че Алекс гледа към нас. Явно се забавлява. Ако имах нещо подръка, щях да го метна по него.

Завъртам Джулиан така, че да закрие Алекс от погледа ми.

— Кое? — пита той, издърпва ръката си и пъхва и двете в джобовете си.

— Не се прави на интересен — изскърцвам със зъби аз. — Не трябваше да се предлагаш за тази работа. Това не е шега, Джулиан. Ние сме на бойното поле.

— Аз също не се шегувам. — Спокойствието му ме влудява. — Знам по-добре от всеки на какво са способни от другата страна. Забрави ли?

Прехапвам устни и свеждам поглед. Той има право. Ако някой познава тактиката на зомбитата, това несъмнено е Джулиан Файнман.

— Но ти все още не познаваш Пустошта — опитвам пак. — Ако те нападнат… ако се случи нещо и въпросът е кой да бъде спасен — ти или групата, Так ще те изостави като нищо. Няма да застраши нас.

— Лена. — Джулиан слага ръце на раменете ми и ме принуждава да го погледна. — Нищо няма да се случи, ясно?

— Няма откъде да знаеш — настоявам аз.

Знам, че прекалявам, но не мога да мълча. Изведнъж ми се доплаква. Чувам в себе си мекия му глас, когато ми каза „Обичам те“, усещам как гръдният му кош се издува и спада, докосвайки гърдите ми, докато спим.

„Обичам те, Джулиан.“ Но думите не стигат до езика ми.

— Другите не ми вярват — казва тихо той.

Отварям уста да възразя, но Джулиан не ми дава възможност.

— Не се опитвай да отричаш. Знаеш, че е така.

Преглъщам протеста си. Вместо това питам:

— Е, и какво? Искаш да се докажеш, така ли?

Той въздъхва и разтърква очите си.

— Искам да намеря своето място сред вас, Лена. Искам да съм един от вас. И разбирам, че трябва да го заслужа. Не става дума за доказване. Но ти сама каза, че сме във война. Не искам да стоя настрана.

Той се навежда и ме целува по челото. Преди да ме докосне, се поколебава за момент, сякаш все още му трябва време да се отърси от стария страх от зараза, от вътрешната си съпротива за близост.

— Защо се разстройваш толкова? Нищо няма да ми се случи.

„Защото ме е страх — искам да му кажа. — Имам лошо предчувствие. Защото те обичам и не искам да ти се случи нещо.“ Но думите отново не излизат, сякаш заровени като вкаменелости дълбоко под натрупаните от минали животи страхове, под слоеве от пръст и прах.

— Ще се върнем след няколко часа — уверява ме Джулиан и леко гали брадичката ми. — Сама ще видиш.

 

 

Но те не се връщат за вечеря, не се връщат и когато гасим огъня за през нощта. Не е добре, че го гасим, не само защото ще ни е студено, докато спим, но и защото Так и Джулиан ще ни открият по-трудно без светлината му, но Рейвън е непреклонна.

Предлагам да остана на пост и да ги чакам. Прекалено много се тревожа, за да заспя. Рейвън ми дава още едно яке от багажа. Все още нощем е много студено.

На стотина крачки от лагера започва лек наклон, на най-високата му точка има стара бетонна стена, нашарена с призрачни останки от графити, която ме предпазва от вятъра. Свивам се, опирам гръб в бетона и прегръщам чашата с топла вода, която Рейвън кипна за мен, за да си топля пръстите. Ръкавиците ми изчезнаха, или бяха откраднати, някъде след Ню Йорк и сега трябва да се оправям без тях.

Луната целува набързо стъкмения лагер с притихналите, изгърбили се като камили палатки. В далечината една водна кула, напълно запазена, се издига над дърветата като огромно стоманено насекомо, кацнало на дългите си тънки крака. Небето е ясно, безоблачно, мракът е наситен с хиляди и хиляди звезди. Някъде из гората се обажда бухал и глухият жален звук оглася нощта. От това късо разстояние лагерът изглежда спокоен, обвит в бяла мъглица, заобиколен от руините на стари къщи, паднали на земята покриви, преобърнати пейки и люлки, чиито пластмасови седалки все още стърчат над тревата.

Минават два часа и аз започвам да се прозявам толкова широко, че ме заболява ченето. Тялото ми натежава, сякаш са ме заровили в мокър пясък. Звездите над мен се сливат в едно, превръщат се в ярък слънчев диск… от него излиза Хана, разпуска косата си и казва: „Беше доста забавно, нали? Никога не съм имала намерение да се лекувам…“ Очите й гледат в моите. Тя пристъпва към мен и аз виждам, че ще стъпи в капан, опитвам се да я предупредя, но…

Щрак. Някаква вейка се счупи. Скачам на крака със сърце в гърлото и бързо се прикривам зад едно дърво. Гората отново утихва, но аз знам, че не си измислям, не съм сънувала онзи звук: беше нечия стъпка.

„Моля те, дано да е Джулиан — започвам да се моля наум. — Дано да е Так.“

Оглеждам лагера и съзирам една сянка да се движи между палатките. Свалям пушката и я вземам на мушка. Пръстите ми са подути от студа и действат непохватно. Оръжието ми се струва по-тежко от обикновено.

Сянката излиза на едно огряно от луната петно и аз си отдъхвам. Това е Корал. Кожата й е почти бяла на сребристата светлина. Облякла е два пъти по-голям от нея пуловер — веднага познавам, че е на Алекс. Изведнъж ми прилошава. Опирам пушката на рамото си, насочвам дулото към нея и мислено си казвам: „Бам“.

Но веднага смъквам оръжието, засрамена от себе си.

Онези от другата страна май са прави за някои неща. Любовта е форма на притежание. Тя е отрова. Алекс може да не ме обича вече, но аз не мога да понеса мисълта, че е влюбен в друга.

Корал изчезва в гората, сигурно по малка нужда. Краката ми се схващат, за това ги размърдвам лекичко. Много съм уморена, не мога повече да стоя будна. Ще сляза и ще събудя Рейвън. Тя ми предложи да ме смени по някое време.

Щрак. Още една стъпка върху суха вейка. Този път идва от източната страна на лагера. А Корал тръгна на север. Умората ми минава мигновено и аз заставам нащрек.

Този път го виждам. Движи се съвсем бавно, появява се от гъстия шубрак с готова за стрелба пушка. Веднага разбирам, че не е лешояд. Позицията му е перфектна, пушката — нова, а дрехите са съвсем по мярка.

Сърцето ми замира. Регулатор. Няма какъв друг да е. Това означава, че в Пустошта наистина има пробив. Въпреки всички доказателства част от мен все още се надява да не е така. В първия миг всичко потъва в тишина, после кръвта нахлува в главата ми, започва да бумти в ушите ми, да пълни съзнанието ми със страховити звуци. Нощта просветлява, изведнъж се насища с писъци и викове, чужди и диви, сякаш гладни хиени подгонват плячката си из гората. Гърлото ми пресъхва. Вдигам пушката с потни и треперещи ръце и се прицелвам в приближаващия се към лагера регулатор. Слагам пръст на спусъка. Паниката стяга гърдите ми. Не знам какво да правя, да стрелям или да изчакам. Никога не съм уцелвала нищо от такова разстояние. Никога не съм стреляла по човек. Нямам представа дали ще мога.

„По дяволите, по дяволите, по дяволите! Къде е Так?“

Толкова ми се иска Так да е тук!

„По дяволите!“

Налагам си спокойствие и се замислям. Какво щеше да направи Рейвън на мое място?

Той достига до първите палатки, навежда пушката си и аз махам пръст от спусъка на моята. Може да е просто разузнавач. Ще разучи положението и ще се върне да докладва. Това ще ни даде време да офейкаме оттук и да се подготвим за евентуално нападение. Дай боже да се измъкнем невредими.

В този момент Корал излиза от гората.

За част от секундата остава неподвижна и бяла, сякаш осветена от светкавицата на нечий фотоапарат. За част от секундата той също остава на място.

После тя ахва, а той насочва оръжието си към нея. Без да мисля или да съм го планирала предварително, отново слагам пръст на спусъка и натискам. Коленете на регулатора се подгъват, той извиква и се свлича на земята.

После всичко се обърква.

Пушката отскача, отхвърля ме назад и аз залитам. Опитвам се да се задържа на крака, но в същия момент едно откъртило се от бетонната стена парче ме удря в гърба и болката ме пронизва от ребрата до рамото като с нож. Чуват се още изстрели — един, два, — после викове. Хуквам надолу към лагера. За по-малко от минута мястото се променя, превръща се в гъмжило от хора и гласове.

Регулаторът лежи със зарито в пръстта лице и разперени встрани ръце и крака. Локва кръв се разстила като тъмна сянка около главата му. Дани стои до него с изваден пистолет. Сигурно тя го е застреляла.

Виждам Корал да притиска ръце към корема си, втренчена в трупа. В погледа й се чете ужас, но забелязвам и стаено чувство за вина, сякаш тя е извикала регулатора при нас. Но не е ранена, което е облекчение. Инстинктите ми я спасиха и това ме изпълва с гордост, в същия момент обаче си спомням как насочих пушката към нея и се изпотявам от срам. Никога не съм искала да бъда такъв човек, но омразата намери постоянно място в сърцето ми и постепенно издълба черна дупка, в която е толкова лесно да изгубиш себе си.

Омразата. Зомбитата ме предупреждаваха и за нея.

Пайк, Хънтър и Лу заговарят едновременно. Започват да се препират, а останалите се нареждат в полукръг около тях, бледи и изплашени, излезли от земята призраци с очи, които на лунната светлина изглеждат като черни дупки.

Само Алекс не е между тях. Виждам го клекнал малко по-встрани да подрежда багажа в раницата си.

— Добре — казва Рейвън. Говори тихо, но напрежението в гласа й привлича вниманието на всички. — Да погледнем фактите. Тук имаме мъртъв регулатор.

Някой изхлипва в тъмнината.

— Какво правим, хора? — избухва Гордо. Страхът изкривява лицето му. — Веднага трябва да се махнем.

— Къде? — пронизва го с поглед Рейвън. — Не знаем къде са те, не знаем от коя посока е дошъл този при нас. Може да попаднем направо в ръцете им.

— Шшшт — спира ни Дани.

За миг настъпва пълна тишина, чува се само ниският вой на вятъра в гората и викът на бухал. После всички долавяме далечното ехо от гласове. Идва от юг.

— Казвам ви, да останем и да се бием — настоява Пайк. — Това е наша територия.

— Няма да се бием, ако не се наложи — срязва го Рейвън. — Нямаме представа колко са регулаторите и какво оръжие имат. Те са по-добре въоръжени и повече от нас.

— Писна ми да бягам! — сопва й се Пайк.

— Ние не бягаме — отвръща тихо Рейвън. После се обръща към останалите. — Ще се разделим. Ще се пръснем наоколо. Ще се покрием. Част от нас ще тръгнат надолу към старото речно корито. Аз ще наблюдавам от хълма. Скали, храсти — използвайте всичко, което може да ви прикрие. Катерете се по дърветата, ако трябва. Само не се показвайте.

Тя оглежда всеки от нас поред. Пайк се инати, не иска да срещне погледа й.

— Вземете пушки, ножове, кой каквото има. Но помнете — няма да се бием, освен ако не ни принудят. Не предприемайте нищо, преди да дам сигнал. Никой да не мърда. Никой да не диша, кашля, киха и пърди, ясно?

Пайк плюе на земята, но никой не коментира.

— Добре тогава — отсича Рейвън. — Да тръгваме.

Групата се разпада бързо и безмълвно. Хората преминават покрай мен и се превръщат в сенки, а сенките се скриват в мрака. Приближавам към Рейвън, която коленичи до мъртвия регулатор и проверява за пари, оръжие и всичко, което може да ни влезе в употреба.

— Рейвън — викам я аз. Името й засяда в гърлото ми. — Дали…

— Ще се оправят — прекъсва ме, без да поглежда към мен. Знае, че искам да питам за Джулиан и Так. — Хайде, махай се оттук!

Изтичвам към палатките, намирам раницата си до огнището заедно с няколко други, натрупани една върху друга. Мятам я на дясното си рамо до пушката и презрамката й се врязва болезнено в кожата ми. Грабвам още две раници и ги слагам на лявото рамо.

Рейвън минава покрай мен и преди да изчезне в нощта, подвиква през рамо:

— Не се мотай, Лена.

Ставам и случайно забелязвам, че са изоставили превързочните материали. Ако се случи нещо, ако се наложи да бягаме и не можем да се върнем повече тук, откъде ще намерим други?

Свалям една от раниците и коленича.

Регулаторите идват насам, съвсем близо са. Вече различавам отделни гласове и думи. Оглеждам се и чак сега осъзнавам, че лагерът е изчезнал и мястото е съвсем голо. Само аз съм все още тук.

Разкопчавам ципа на раницата. Ръцете ми треперят. Издърпвам от нея някакъв пуловер и на негово място набутвам превръзките и няколко туби бацитрацин.

Една ръка ме хваща за рамото.

— Какво правиш, по дяволите? — Алекс. Сграбчва ме под мишницата и ме изправя на крака. Успявам да затворя ципа на раницата, преди да каже: — Тръгвай!

Опитвам се да издърпам ръката си от неговата, но той ме държи здраво и почти ме повлича към гората. В главата ми изниква картина от нощта на нападението в Портланд. Тогава Алекс ме влачеше по същия начин през лабиринта от стаи. Двамата се скрихме в една барака, седнахме на смърдящия на урина под и той превърза ранения ми крак. Още усещам нежните му ръце по кожата си.

Онази вечер Алекс ме целуна за първи път.

Бързо прогонвам спомена и се съсредоточавам в настоящето.

Спускаме се по стръмен насип към дълбокото, отдавна пресъхнало речно корито и потъваме в легло от гнили листа, над което стърчи издадена напред земя и образува естествена пещера. Алекс навежда главата ми и ме набутва в тясното тъмно пространство.

— Внимавайте.

Това е Пайк. Той също се е скрил тук, зъбите му проблясват в иначе плътния мрак, докато се смества, за да ни направи място. Успявам да седна. Алекс сяда до мен, вдига високо колене и ги опира в гърдите си.

Палатките са на не повече от петдесет метра от нас нагоре по хълма. Започвам да се моля наум регулаторите да решат, че сме избягали и че е безсмислено да претърсват района.

Чакането е истинска агония. Гласовете от гората отдавна са заглъхнали. Регулаторите сигурно крачат бавно към нас, приближават, оглеждайки всяко храстче.

Може би вече са стигнали до лагера и обикалят из палатките — мълчаливи смъртоносни сенки.

Скривалището ни се оказва прекалено малко, а тъмнината е непроницаема. Една мисъл идва неканена в главата ми — затворени сме в ковчег.

Алекс се размърдва до мен. Ръката му случайно докосва моята и гърлото ми пресъхва на мига. Заслушвам се в дишането му и чувам, че е по-учестено от нормалното. Притихвам на мястото си и оставам така, докато не отдръпва ръката си от моята. Сигурно е било неволно.

Отново настъпва мъчителна тишина.

— Това е тъпо — измърморва Пайк.

— Шшшт! — засича го Алекс.

— Седим тук като плъхове в капан…

— Млъквай, Пайк!

— И двамата млъкнете! — изсъсквам ядосано.

Отново се възцарява тишина. Минават няколко секунди и някой извиква. Алекс стяга мускули. Пайк сваля пушката от рамо и ме избутва с лакът към дъното. Преглъщам вика си на уплаха.

— Измели са се — достига до нас глас от лагера.

Значи са там. И след като са намерили палатките празни, не виждат защо трябва да пазят повече тишина. Опитвам се да разгадая предварителния им план. Явно са мислели да ни обградят и да ни избият, докато спим.

Колко ли са на брой?

— Мамка му! Бяхме прави за онзи изстрел. Бил е Дон.

— Мъртъв ли е?

— Да.

Чува се тъп звук, сякаш някой рита по стената на палатка.

— Виж само как живеят. Скупчени на едно място, валят се в прахта като животни.

— Внимавай. Тук бъка от зарази.

Дотук изброих шест гласа.

— Усещаш ли как мирише? Отврат.

— Дишай през устата.

— Копелета — просъсква Пайк.

— Шшт — казвам механично, въпреки че гневът изгаря и мен, но страхът го потиска. Мразя ги. Мразя всеки един от тях, за това, че се мисли за нещо повече от нас.

— Въпросът е накъде са се насочили.

— Накъдето и да е, не са отишли много далеч.

Общо седем гласа. Може би осем. Не съм сигурна. А ние сме над двайсет души. Но както каза Рейвън, не се знае с какво оръжие разполагат и дали наблизо не чакат още.

— Да разчистим тук, а, Крис?

— Само кажи.

Краката ми започват да изтръпват. Накланям се назад, за да им дам почивка, и се облягам на Алекс. Той не се отдръпва. Ръката му отново докосва моята и аз отново не разбирам дали е случайност, или иска да ме успокои. Въпреки всичко, въпреки страха, вътрешностите ми се нажежават до бяло. Всичко изчезва — Пайк, регулаторите, студът, — остава само рамото на Алекс до моето, гърдите му до моите и топлината на пръстите му.

Неочаквано замирисва на бензин.

Замирисва на огън.

Действителността се връща изведнъж. Бензин. Огън. Пожар. Те подпалиха палатките ни. Започва да пука, да пращи. Огънят заглушава гласовете на регулаторите. По хълма се спускат къдрави панделки дим, гърчат се като змии, пълзят към нас.

— Копелета — повтаря Пайк сподавено и тръгва напред, но аз го хващам и се опитвам да го задържа при нас.

— Недей. Рейвън каза да чакаме сигнала й.

— Не Рейвън командва тук.

Той заляга по корем и хваща пушката пред себе си като снайперист.

— Недей, Пайк!

Но той не ме чува или просто не ми обръща внимание. Запълзява нагоре по хълма.

— Алекс! — обръщам се за помощ към него. Паниката ме залива като поток. Димът, гневът и бученето на пламъците — всичко това блокира мислите ми.

— Мамка му! — измърморва Анекс и тръгва след Пайк, но от него се виждат само обувките. — Пайк, не ставай идиот.

Бам, бам!

Два изстрела. Ехото увеличава многократно звука. Запушвам ушите си.

И отново „бам, бам, бам“. Сега изстрелите са отвсякъде, разнасят се писъци. Залива ме дъжд от кал и пръст. Ушите ми писват, гърлото ми се изпълва с дим.

„Събери си мислите, Лена!“

Алекс вече е излязъл от дупката. Свалям пушката от рамо и тръгвам след него. В последната секунда захвърлям раниците. Само ще ме забавят.

Отвсякъде се чуват експлозии, изригват искри, огънят гълта гората с рев. Дим и огън. Между черните дървета — голи тъмни статуи, застанали неподвижно като замръзнали от ужас очевидци — се подават червените и оранжеви езици на пламъците. Виждам Пайк, прикрит зад едно дърво, стреля срещу нападателите. Лицето му е оранжево от огъня, устата му е отворена в яростен рев. Виждам Рейвън да се движи сред пушека. Въздухът оживява от куршуми, толкова са много, че си спомням за фойерверките в Източен Портланд в Деня на независимостта, когато двете с Хана сядахме на брега и гледахме картечния залп от ярки цветни ракети в небето. Тогава всичко около нас миришеше на дим.

— Лена!

Нямам време да видя кой ме вика. Един куршум профучава край мен и се забива в дървото зад главата ми, изпращайки наоколо дъжд от трески. Размърдвам се, скачам напред и се приземявам по корем до широкия дънер на един клен. Алекс също е залегнал зад дърво на няколко крачки пред мен. На всеки няколко секунди подава глава иззад ствола му, изстрелва няколко куршума и отново се прикрива.

Очите ми се насълзяват от дима. Надигам се леко и се опитвам да различа лицата на хората на светлината на пламъците. От това разстояние ми приличат на танцьори — поклащат се, подскачат и се въртят по двойки. Не успявам да разбера кой е от нашите и кой — регулатор. Примигвам, закашлям се и разтривам очи. Когато поглеждам отново, забелязвам, че Пайк е изчезнал.

Една от фигурите се обръща към огъня и аз разпознавам Дани. Един регулатор скача на гърба й и затяга ръцете си около врата й. Очите на Дани изскачат от орбитите, а лицето й посинява. Вдигам пушката, но размислям и навеждам дулото. Невъзможно е да уцеля от такова разстояние, особено когато мишената се движи. Дани се извива ту напред, ту назад, опитва се да се отърси от ездача си като бик.

В същия миг гръмва нов залп от куршуми. Регулаторът пуска Дани, притиска лакътя си с другата ръка и изкрещява от болка. Обръща се към светлината и аз виждам, че между пръстите му се стича кръв. Не знам кой стреля, не знам и дали куршумите бяха предназначени за него или за Дани, но стрелбата й дава възможност за действие. Тя бърка в колана за ножа си. Вижда се, че е изтощена от борбата, но тръгва напред с упорството на ранено животно. Мята ръка около врата на регулатора. Острието на ножа проблясва в другата й ръка и с един решителен жест го прокарва по врата му. Конвулсията е толкова силна, че регулаторът подскача в ръцете й. По лицето му се изписва изненада. Той се свлича на колене и бавно забива лице в земята. Дани коленичи до него, пъха крак под тялото, повдига го леко и измъква ножа от гърлото му.

Някъде зад стената от дим изпищява жена. Обхождам с насочено дуло целия лагер, от единия до другия му край, но виждам само мъгла. Трябва да се приближа. Не мога да помогна на никого оттук.

Тръгвам през откритото пространство колкото може по-приведена към земята и приближавам бавно към пламъците и хаоса от тела, минавам покрай Алекс, който наблюдава случващото се иззад едно смокиново дърво, и докато притичвам напред, го чувам да вика след мен:

— Лена!

Не отговарям. Цялото ми внимание е съсредоточено в ставащото наоколо ми. Въздухът е горещ и гъст, не се диша.

Огънят вече подскача по клоните на дърветата и се вие над нас като смъртоносно одеяло. Пламъците прегръщат стволовете им и ги превръщат в тебеширенобели стълбове. Небето едва прозира през пустия дим. Ето какво остана от нашия лагер, от събираните с толкова усърдие продукти, от набавяните с месеци дрехи, прани на реката и носени до скъсване; от непрекъснато поправяните и всекидневно кърпени палатки: остана само този гладен, поглъщащ всичко огнен змей.

На петнайсет крачки от мен един мъж с размерите на бик сваля Корал на земята. Тръгвам натам, но някой ме хваща за дрехите и ме дърпа рязко назад. Докато падам, замахвам силно зад себе си с приклада на пушката. Регулаторът изругава и залита няколко сантиметра назад, което ми дава възможност да се претърколя по гръб. Хващам пушката като стик за бейзбол и я засилвам към челюстта му. Тя достига до нея, чува се ужасен звук и мъжът се свлича на земята.

Так беше прав: регулаторите не са тренирани за подобни боеве. Досега винаги са ни нападали от въздуха, от кабината на бомбардировачите, от дистанция. И сега им е трудно.

Изправям се бързо и изтичвам при Корал, която все още лежи просната на земята. Не знам какво се е случило с оръжието на регулатора, но ръцете му са около врата й.

Вдигам приклада на пушката високо над главата си. Очите на Корал се обръщат към мен. Докато го стоварвам върху главата на нападателя, той се обръща към мен. Прикладът попада в рамото му, но аз губя равновесие от силата на удара, залитам и той използва момента да ме хване за крака и да ме свали на земята. При падането прехапвам горната си устна и устата ми се пълни с кръв. Искам да се обърна по гръб, но изведнъж нещо ме притиска към земята, заковава ме на място, изкарвайки въздуха от дробовете ми.

Не мога да си поема дъх. Лицето ми е заровено в пръстта. Нещо — коляно? лакът? — копае в гърба ми. Зад затворените ми клепачи изригват фойерверки.

Изведнъж чувам изстрел, после изохкване и тежестта я няма. Извъртам се и поемайки жадно въздух, се измъквам от хватката на регулатора. Той протяга ръка към мен, но застива така, със затворени очи. На челото му зейва рана и от нея се процежда струйка кръв. Поглеждам нагоре и виждам Алекс с пушка в ръце.

Той се навежда, хваща ме за лакътя и ме изправя на крака. После вдига и пушката ми и ми я подава. Огънят зад него продължава да беснее. Танцуващите фигури са станали огромни. Навсякъде виждам огнени езици и само няколко проснати по земята тела. Стомахът ми се свива. Не знам на кого са те, на нашите хора или на регулаторите.

Близо до нас Гордо вдига Корал и я мята на гърба си. Тя простенва, клепачите й потрепват, но не отваря очи.

— По-бързо! — извиква Алекс.

Ревът на пламъците е непоносим — всичко фучи, пука и свисти като мляскащо и смучещо чудовище.

Алекс ме повежда далече от огъня и с приклада на пушката разчиства пътя ни през гората. Следва пътеката към малкия поток, покрай който минахме вчера. Гордо пъшка след мен, аз едва се влача. Още не съм на себе си и краката ми са нестабилни. Погледът ми е прикован в гърба на Алекс, но умът ми е празен, не мисля за нищо, просто местя единия крак пред другия в устрема си да избягам възможно най-далеч от пожара.

— Ехоо! — дочуваме гласа на Рейвън, когато приближаваме потока.

Вдясно от нас един лъч от фенерче разкъсва мрака. Промъкваме се през гъста плетеница от сухи клони и излизаме на леко наклонена камениста местност, през която необезпокоявано тече поточе. Облаците над нас се разделят, луната наднича и обагря повърхността му в сребристо. Белите камъчета по бреговете му светват като слаби крушки.

Нашите хора ни чакат на стотина метра на отсрещния бряг. Най-после си отдъхвам. Оцеляхме. Всичките. И Рейвън не може да не знае какво става с Джулиан и Так. Все ще измисли нещо и ние ще ги намерим.

— Ехоо! — извиква отново тя и насочва фенерчето към нас.

— Видяхме ви! — изсумтява Гордо и минава пред мен.

Дишайки тежко, с хрипове, той навлиза в реката и тръгва към другия бряг.

Преди да стигне до останалите от групата, Алекс се обръща и прави две крачки към мен. Изплашвам се, като виждам колко е ядосан.

— Какво беше това, по дяволите? — пита през зъби.

Толкова се стряскам от промяната, че не мога да отговоря. Той продължава:

— Можеше да загинеш там. Ако не бях аз, сега щеше да си труп.

— Това ли е твоят начин да си изпросиш благодарност? — Чувствам се зле — изморена, трепереща, дезориентирана. — Що не вземеш да се научиш на малко обноски?

— Не се шегувам — тръска глава Алекс. — Трябваше да останеш на място. Нямаше нужда да се спускаш напред като супергерой.

Гневът ми се надига и аз избухвам.

— Извинявай, обаче, ако не се бях спуснала, новото ти… гадже щеше да загине.

Рядко използвам тази дума, затова ми трябваше известно време да си я спомня.

— Тя не е твоя грижа — казва равнодушно Алекс.

Вместо да ме зарадва, изявлението му неочаквано ме разстройва. Въпреки преживения ужас, не появата на регулаторите ме докарва до сълзи, а тъпият факт, че той не отрече. Не отрече, че му е гадже.

Преглъщам болката си и отново се хвърлям в битка:

— Аз също не съм твоя грижа, забрави ли? Не си ти този, който ще ми казва какво да правя. — Гневът отново се надига у мен. Този път се хващам здраво за него и тръгвам нагоре, едната ръка, после другата, като по въже. — Изобщо какво ти пука? Нали ме мразиш?

Алекс се вглежда в очите ми.

— Ти май наистина не разбираш — казва глухо той.

Скръствам ръце и ги стискам здраво в опит да задържа болката си, да я натикам под гнева.

— Какво не разбирам?

— Забрави — маха с ръка Алекс. — Все едно не съм казал нищо.

— Лена!

Обръщам се по посока на гласа. Так и Джулиан тъкмо излизат от гората от другата страна на потока и Джулиан се затичва към мен, прецапва през него, сякаш не вижда, че под краката му тече вода, минава покрай Алекс, грабва ме в прегръдките си, вдига ме и ме завърта. Заравям устни в ризата му и изхлипвам.

— Всичко е наред — прошепва ми в ухото и ме притиска до гърдите си толкова силно, че ми спира дъха. Но аз нямам нищо против. Не искам ръцете му да ме пускат. Никога.

— Толкова се страхувах за теб! — успявам да кажа.

Гневът към Алекс ме напуска и на негово място идват сълзите, надигат се от сърцето ми и стигат до гърлото. Не знам дали Джулиан разбира думите ми, защото устните ми са здраво притиснати към ризата му, но ме притиска още веднъж плътно до себе си, преди да ме пусне. После отмята косите от лицето ми.

— Когато не се върнахте с Так… помислих си, че ви се е случило нещо.

— Решихме да преспим в гората — поглежда ме виновно той, сякаш отсъствието му е предизвикало по някакъв начин нападението над нас. — Фенерчето на Так се изтощи и щом слънцето падна, вече не виждахме нищо. Изплашихме се да не се изгубим. Бяхме на не повече от километър от тук. — Джулиан поклаща глава. — Щом чухме стрелбата, хукнахме презглава насам.

Той допира челото си до моето и казва по-тихо:

— Много се изплаших за теб.

— Аз съм добре — казвам бързо. Ръката ми не слиза от кръста му. Колко е стабилен, колко е як! — Бяха регулатори, седем или осем. Може и повече. Но ги прогонихме.

Джулиан намира ръката ми и вплита пръсти в моите.

— Трябваше да остана с теб — казва сподавено той.

Притискам устни към ръката му. Простичкият факт, че мога да го целуна свободно, изведнъж ми се вижда истинско чудо. Опитват се да ни прогонят, да ни заровят в миналото. Но ние все още сме тук.

И с всеки ден ставаме все повече.

— Хайде, ела — казвам успокоена. — Да видим останалите дали са добре.

Алекс сигурно вече е прекосил реката и се е присъединил към другите. Преди да навлезем във водата, Джулиан се навежда, обвива едната си ръка около коленете ми, а с другата ме хваща през кръста. Отпускам се в ръцете му. Той ме вдига, аз го прегръщам през врата и отпускам глава на гърдите му. Сърцето му бие равномерно и успокояващо. Той прегазва потока и ме превежда на отсрещния бряг.

— Добре, че ни намерихте — чувам Рейвън да казва на Так, докато двамата с Джулиан си намираме място в кръга от хора. Облекчението в гласа й е явно. Въпреки че с Так се джафкат непрекъснато, просто е невъзможно да видиш единия, без да забележиш другия наоколо. Двамата са като две вплели се едно в друго дървета — задушават се взаимно, борят се за място и в същото време се подкрепят.

— Какво ще правим сега? — пита Лу — неясна сянка в тъмното.

Повечето от лицата в кръга представляват тъмни овални петна с отделни фрагменти от истинските им черти, огрени от лунната светлина. Някъде се вижда нос, другаде уста, на трето място приклад на пушка.

— Отиваме в Уотърбъри, както планирахме — отвръща твърдо Рейвън.

— С какво? — обажда се Дани. — Нямаме нищо. Нито храна, нито одеяла… Нищо.

— Можеше и да е по-лошо, нали? Все пак сме живи. А и не мисля, че сме далече.

— Не сме, наистина — обажда се Так. — С Джулиан открихме магистрала. На половин ден път е оттук. Стигнали сме далече на север, както каза Пайк.

— Е, Пайк, може и да ти простим, задето ни доведе тук, където за малко не ни убиха — захапва го Рейвън.

За първи път, откакто го помня, Пайк не намира какво да добави.

Рейвън въздъхва театрално.

— Добре де, признавам си. Сгреших. Това ли чакаш да чуеш?

Отново никакъв отговор.

— Пайк? — разкъсва тишината Дани.

— Да му се не види — измърморва Так и повтаря по-силно: — Да му се не види!

Отново тишина. Потръпвам леко. Джулиан ме прегръща и аз скланям глава на рамото му.

— Може да запалим малък огън — казва тихо Рейвън. — Ако се е изгубил, това ще му помогне да ни намери.

Решението й е просто малък подарък за нас. Тя знае, както дълбоко в себе си веднага разбираме и ние, че Пайк е мъртъв.