Лорън Оливър
Реквием (11)

Хана

Експлозии разтърсват небето. Първо една, после още една, след това с десетки, като изстрели от картечница, дим, огън и цветни фойерверки, полетели към сиво-синьото вечерно небе.

Всички аплодират цветната феерия над терасата. Ушите ми звънват и ноздрите ми пламват от лютивия дим, но аз също ръкопляскам.

Фред е обявен официално за кмет на Портланд.

— Хана! — извиква той и тръгва към мен, а фотоапаратите щракат и святкат като луди.

По време на фойерверките всички се стълпиха по балконите на Харбър Голф и Кънтри клуба и ние бяхме разделени. Той достига до мен и ми подава ръка.

— Поздравления — усмихвам се аз. Фотоапаратите продължават да работят — щрак, щрак, щрак — още една миниатюрна серия от фойерверки. — Много се радвам за теб.

— Имаш предвид за нас — поправя ме той. Старателно сресаната му и намазана с гел коса се е разрошила по време на церемонията и един непослушен кичур е паднал на челото, закривайки дясното око. Доволна съм. Това е моят живот и мястото ми е тук, до Фред Хардгроув.

— Косата ти — навеждам се към ухото му аз.

Той вдига ръка, прибира механично кичура на определеното му място и ми кима.

— Благодаря.

В същия момент една смътно позната жена, репортер от „Портланд Дейли“, застава до рамото на Фред.

— Кмете Хардгроув — обръща се към него тя и аз потръпвам от удоволствие при новата му титла. — Цяла вечер се опитвам да се добера до вас. Имате ли минутка…

Тя не изчаква отговора му, хваща го под ръка и го повежда встрани от тълпата. Той се обръща към мен и изговаря само с устни: „Съжалявам“. Махам с ръка, за да му покажа, че разбирам.

Фойерверките са приключили и хората се връщат в балната зала, където празненството продължава. Всички се смеят и говорят възбудено. Вечерта е прекрасна, носи в себе си обещание и надежда. В своята реч Фред обеща да възстанови реда и стабилността в нашия град и да го прочисти от наместилите се между нас симпатизанти и членове на съпротивата, които „като термити разяждат бавно основите на нашето общество и разрушават нашите ценности“.

„Стига вече“, бяха заключителните му думи и всички го аплодираха.

Сега бъдещето изглежда така: щастливи двойки, ярки светлини, хубава музика, красиви дрехи и приятни разговори. Уилоу Маркс и Грейс, разпадащите се къщи в Диъринг Хайландс и чувството за вина, принудило ме да изляза миналата вечер и да се кача на колелото — всичко това изглежда просто лош сън.

Спомням си колко тъжно ме гледаше Уилоу, докато казваше: „Хванаха и теб“.

Всичко утихва. Последните тънки като косъмчета струйки на дима се разсейват във въздуха. Зелените хълмове на голф игрището потъват в лилавите сенки.

Все още на терасата, оглеждам градския площад и вътрешно се изпълвам с радост от видяното: от старателно окосената и добре поддържана трева, от ясните очертания на улиците и сградите, от неизменния ред, по който денят отстъпва мястото си на нощта, за да го заеме отново на следващия ден, от предвидимото бъдеще и живота без болка.

Тълпата около мен оредява и аз съглеждам едно момче, което ми се усмихва от другия край на терасата. Струва ми се познато, въпреки че в момента не мога да се сетя откъде. Но когато тръгва към мен, в ума ми просветва.

Стив Хилт. Не мога да повярвам.

— Хана Тейт — извиква възторжено Стив. — Предполагам, че не е редно да те наричам „Хардгроув“ засега, нали?

— Стивън.

Миналото лято го наричах „Стив“. Сега това ми се вижда неприлично. Той се е променил. Може би затова не можах да го позная веднага. Когато се навежда към подноса на сервитьорката, за да остави празната си чаша, виждам белега на процедурата.

Но промяната е по-дълбока. Той е напълнял. Коремът му издува закопчаната догоре риза като балон, линията на брадичката се губи в гушата му. Косата му е сресана надолу и покрива челото, както я носи татко, но не може да скрие олисялото теме.

Опитвам се да си спомня как изглеждаше, когато го видях последния път. Мисля, че беше в нощта на нападението в Хайландс. Отидох на онзи купон, защото се надявах да го срещна. Помня как стоях в онова полутъмно мазе, а подът под краката ми пулсираше в ритъма на музиката, потта се смесваше с влагата и се стичаше по стените, миришеше на алкохол, на плажно масло и на притиснати плътно едно до друго тела. Той дойде при мен — тогава беше слаб, направо мършав, висок и с готин слънчев загар — и аз му позволих да ме докосне, да погали кожата ми под блузата. После се наведе, долепи устни до моите и ги разтвори с език.

Мислех си, че съм влюбена в него. Мислех, че и той е влюбен в мен.

Докато се целувахме, се разнесе първият писък.

Веднага след това се чуха пушките.

И кучетата.

— Изглеждаш много добре — казва Стивън. Дори и гласът му е различен сега. Няма как да не го сравня отново с татковия — нисък, излизащ сякаш от корема, глас на възрастен човек.

— Ти също — излъгвам бързо.

Той се потупва по главата и ми хвърля поглед, който означава едновременно „Благодаря ти“ и „Знам“. Неволно се отдръпвам назад. Не мога да повярвам, че миналото лято се целувахме. Не мога да повярвам, че рискувах всичко — заразата, инфекцията — заради този човек.

Но тогава той беше различен. Стив слага ръце в джобовете и се поклаща на пети.

— Е, кога ще бъде щастливото събитие? Разбрах, че е следващата събота, нали?

— Следващия петък. — Прочиствам гърло и питам: — Ами ти? Разбрах, че веднага са ти намерили партньорка.

Миналото лято изобщо не би ми хрумнало да питам за това.

— Да, разбира се. Силия Бригс. Познаваш ли Силия? Учи последна година в университета, затова изчакваме. Не можем да се оженим, докато не завърши.

Познавам Силия Бригс. Тя отиде да учи в „Ню Френдс Академи“, училище конкурент на „Света Ана“. Има извит като кука нос и висок дрънчащ смях; като го чуеш, веднага започваш да се притесняваш, че гърлото й е сериозно възпалено.

Сякаш прочел мислите ми, Стивън добавя:

— Може да не е най-красивата на света, но е прилична. Баща й е шеф на регулаторния орган, така че ще сме добре. Той ни осигури покана за тържеството — засмива се Стивън. — Което не е никак лошо, трябва да призная.

Въпреки че сме единствените останали на балкона, изведнъж получавам пристъп на клаустрофобия.

— Извинявай — казвам и си налагам да го погледна. — Трябва да се връщам вътре. Но ми беше приятно да те видя отново.

— Удоволствието е мое — казва той и ми намига приятелски. — Забавлявай се.

Успявам да кимна. Минавам през френския прозорец и закачам края на роклята си в една цепнатина на прага, но не спирам, дърпам силно и чувам плата да се къса. Без да поглеждам надолу, продължавам между гостите: най-богатите и най-важните членове на портландското общество, напарфюмирани, напудрени и облечени по последна мода. Проправяйки си път, дочувам части от разговори, звуци и движения.

— Знаете ли, че кметът Хардгроув има връзки в „Свободна от делириум Америка“?

— Но не го показва публично.

— Не още.

Нямам представа защо срещата със Стивън Хилт ме разстрои толкова много. Някой поставя чаша шампанско в ръката ми и без да мисля, я изпивам на един дъх. Мехурчетата дразнят гърлото ми, трябва да сложа ръце на устата си, за да спра кихавицата. Отдавна не съм пила алкохол.

Хората обикалят залата, поклащат се около музикантите в ритъма на степа и валса, заели подходящата стойка с изпъчени гърди, пристъпват грациозно и решително, правят фигури, после се връщат в начално положение и оглеждат с любопитство останалите. Две дами, и двете високи, с царствена осанка и поглед на хищни птици, ме оглеждат, докато минавам покрай тях.

— Много хубаво момиче. Изглежда и здраво.

— Не знам. Дочух, че точките й са нагласени. Мисля, че щеше да е по-добре за Хардгроув, ако…

Жените се отдалечават и аз изгубвам гласовете им сред всеобщата врява. Други разговори заглушават техните.

— За колко деца са предвидени?

— Не знам, но като я гледам, мисля, че ще се справи и с десетина.

Кръвта се качва в лицето ми. Става дума за мен. Говорят за мен.

Оглеждам се за мама, татко или госпожа Хардгроув, но не виждам никого. Не виждам и Фред, и за миг се поддавам на паниката — аз съм сама в стая с непознати.

Изведнъж ме застига друга мисъл. Вече нямам приятели. Защото се предполага, че ще се сприятеля с приятелите на Фред — хора от нашата класа, с нашето положение и сходни интереси. Хора като тези тук.

Вдишвам дълбоко и се опитвам да се успокоя. Не трябва да се чувствам така. Трябва да съм храбра, уверена и безгрижна.

— Имало някакви проблеми с нея миналата година, преди да я излекуват. Започнала да проявява симптоми…

— Толкова много момичета ги проявяват. Ето защо е толкова важно кметът Хардгроув да се договори със „Свободна от делириум Америка“. Нацапат ли гащите, да бъдат подложени на процедурата. Така мисля аз.

— Моля те, Марк, говори по-тихо.

Най-сетне зървам Фред. Той е в другия край на залата, заобиколен от група хора. От двете му страни има репортери. Опитвам се да си пробия път към него, но тълпата, нараснала двойно с напредването на вечерта, блокира пътя ми. Някой ме удря с лакът и аз отхвърчам към жена с голяма чаша червено вино в ръка.

— Извинете — измърморвам, докато отминавам.

Чувам ахкане и нервен коментар, но аз съм съсредоточила цялото си внимание да премина през тълпата и не обръщам внимание на врявата след себе си.

Мама ме пресреща и ме хваща здраво за лакътя.

— Какво е станало с роклята ти? — изсъсква в ухото ми.

Поглеждам надолу и виждам на гърдите си голямо червено петно. Изведнъж ми става смешно. Изглежда така, сякаш са стреляли по мен. Слава богу, успявам да потисна ненавременния смях, издърпвам ръката си и обяснявам:

— Една жена разля чашата си върху мен. Тъкмо отивах до банята.

Казвам го и веднага ми олеква. В тоалетната ще мога да се освежа, да дойда на себе си.

— Ами побързай тогава — подканя ме мама и поклаща глава, сякаш вината е моя. — Фред ще вдига тост всеки момент.

— Ще побързам — отвръщам и продължавам напред.

В коридора е доста по-хладно. Тръгвам към тоалетната, отправила поглед право напред, за да избегна контакта с очи с излезлите на хлад гости. Стъпките ми потъват в дебелия килим. Един мъж говори високо по мобилния си телефон, явно иска да привлече вниманието на другите с модерния си апарат. Тук всички имат такива джаджи. Въздухът ухае на рози и на скъпи пури.

Стигам до тоалетната, хващам бравата и спирам за момент. Отвътре се дочуват тихи гласове, после невъздържан смях. Една жена казва по-високо:

— От нея ще стане добра съпруга. Това е добре, като се има предвид какво стана с Каси.

— С коя?

— С Каси О’Донъл. Първия му избор. Не я ли помниш?

Оставам с ръка на бравата. Каси О’Донъл. Първата съпруга на Фред. Никой не ми е казвал нищо за нея. Притаявам дъх и се моля вътре да продължат разговора.

— Разбира се, че я помня. Кога беше това? Преди две години?

— Не, три.

Намесва се трети глас:

— Знаете ли, сестра ми учеше с нея в гимназията. Тогава тя използваше средното си име. Мелания. Тъпо име, нали? Сестра ми твърди, че била абсолютна кучка. Но накрая си получи своето.

— Божията мелница мели бавно, но сигурно.

Стъпките се приближават към мен. Отстъпвам назад, но не достатъчно бързо. Вратата се отваря. Една жена застава на прага. Сигурно е по-голяма от мен с не повече от няколко години, а вече е в напреднала бременност. Когато ме вижда, се стъписва и се връща назад, за да ми направи път.

— Влизахте ли? — пита ме учтиво, без да показва признаци на неудобство, въпреки че не може да не се тревожи, че може да съм чула разговора им. Очите й продължават да ме оглеждат най-безцеремонно и спират на петното на роклята ми.

На огледалото зад нея са се подредили другите две жени и ме наблюдават със същото любопитство.

— Не — казвам, обръщам се и продължавам надолу по коридора. Сигурна съм, че трите се споглеждат и тайничко ми се присмиват.

Завивам и тръгвам сляпо по друг коридор. Този е по-хладен и по-тих от предишния. Не биваше да пия онова шампанско. То ми замая главата. Подпирам ръка на стената и продължавам напред.

Никога не съм се замисляла за Каси О’Донъл, първото избрано за Фред момиче. Знам само, че са били женени повече от седем години. Трябва да се е случило нещо ужасно, защото хората отдавна не се развеждат. Няма нужда от това. А и на практика разводите са незаконни.

Навярно не е можела да има деца. Ако е била биологически дефектна, това е основателна причина за развод.

Припомням си думите на Фред: „Изплаших се, че вземам повредена стока“. В коридора е прекалено студено и аз потръпвам.

Виждам знак, който ме упътва към втора тоалетна. Трябва да сляза по следващите застлани с килим стълби. Тук е съвсем тихо, като изключим ниския шум от работещото електричество. Хващам се здраво за парапета, за да се задържа на високите токове, и поемам надолу.

Спирам на последното стъпало. На този етаж подът не е застлан с килим и по-голямата част от пространството тъне в мрак. Била съм в Харбър Клъб само два пъти, и двата пъти с Фред и майка му. Нашите не са негови членове, но татко мисли да се присъедини към зет си. Фред казва, че половината бизнес в страната се върти в подобни клубове и че неслучайно Консорциумът е обявил голфа за национален спорт. Това положение не се променя вече трийсет години.

При една перфектна игра на голф няма нито едно случайно движение. Редът, формата и ефективността са запазената й марка. Научих това от Фред.

Минавам през няколко широки коридора и най-после съзирам голямото кафене на клуба, където веднъж вечеряхме с Фред. Намирам дамската тоалетна — боядисано в розово помещение, напомнящо на гигантски напарфюмиран игленик — и влизам. Вдигам си косата и си избърсвам лицето с хартиени кърпи. Нищо не мога да направя за петното на роклята, затова свалям шарфа от кръста, намятам го на раменете и го завързвам хлабаво между гърдите си. Не е най-страхотната идея на света, но поне изглеждам прилично.

Възвърнала поне частично контрола си, осъзнавам, че мога да стигна по-лесно до балната зала, ако завия не надясно, а наляво и оттам се кача на асансьора. Тръгвам по коридора и чувам тих разговор и пращене на телевизор. Няколко сервитьори с разхлабени или свалени вратовръзки, разкопчани отпред ризи и захвърлени по металния плот престилки са се събрали около малък телевизор. Един от тях е качил крака на блестящия от чистота плот и ги поклаща леко.

— Увеличи го — казва една от работничките в кухнята.

Той изсумтява, навежда се напред, сваля краката си от масата и натиска копчето за звука. После се обляга отново назад и ми дава възможност да видя какво предават по телевизията: разлюляна зелена растителност, от която се издигат тънки струйки дим. Потръпвам, сякаш през мен преминава електричество, и неволно стягам мускули.

Пустошта. Трябва да е тя.

Говорителката казва:

В усилията си да унищожат и последните останки от болестта, регулаторите и правителствените военни части проникват в Пустошта…

На екрана войници, облечени в камуфлажни дрехи, шарят из междущатските пътища, махат с ръка и се усмихват на камерата.

Консорциумът се събира, за да обсъди бъдещето на тези области, а президентът направи извънредно изявление в пресата, в което се закле, че няма да се успокои, докато не освободи държавата от шепата останали невалидни и не ги види наказани или излекувани.

На екрана се появява президентът Собел в традиционната си не особено привлекателна поза — застанал като истукан на ръба на подиума, сякаш всеки момент ще се изтърколи върху главите на журналистите.

Операцията ще изисква много време и средства. И още храброст и търпение. Но ние ще победим в тази война…

И нов кадър — парченце от пъзел в зелено и сиво, дим и зеленина, и тънки огнени езици. После нов кадър: още трева и храсти, малка рекичка се вие между борови дървета и върби. Следващият кадър ни показва място, където дърветата са изгорели чак до червеникавата земя.

Виждате картини от цялата страна с местата, където нашите войски издирват последните свърталища на болестта…

За първи път ми минава през ума, че Лена може вече да е мъртва. Защо не съм се замисляла досега за това? Гледам издигащия се над гората дим и си представям как заедно с него към небето отлитат и малки парченца от бившата ми приятелка — нокти, коса, мигли — и всичко става на прах.

— Загаси го — казвам, без да се усетя.

Всички сервитьори — четирима на брой — се обръщат към мен. Веднага стават от столовете, затягат вратовръзките и загащват белите си ризи в черните панталони с високи колани.

— Какво можем да направим за вас, госпожице? — пита любезно един от тях, по-възрастен от останалите. Другият до него се протяга и изключва телевизора. Настъпилата тишина е неочаквана и за мен, и за тях.

— Не, аз… — поклащам глава, — просто се опитвах да намеря пътя до залата.

Възрастният сервитьор примигва. Лицето му е безизразно, крие успешно всички негови мисли и емоции. Той излиза в коридора и ми сочи към асансьора, който се оказва на не повече от десет крачки.

— Трябва да изкачите един етаж, госпожице. Залата е в дъното на коридора. — Вероятно си мисли каква идиотка съм, но продължава да се усмихва мило. — Искате ли да ви придружа?

— Не, благодаря — отвръщам бързо. — Ще се оправя и сама.

И тръгвам по коридора, едва се сдържам да не затичам. Очите на сервитьора пронизват гърба ми. Асансьорът идва бързо и аз си отдъхвам облекчено, докато вратите се затварят зад мен. Допирам чело о стената на кабинката, усещам хладната й повърхност и въздишам дълбоко.

Божичко, какво ми има?

Асансьорът спира, вратите се отварят и шумът от гласовете прекъсва несвързаните ми мисли. Разнасят се бурни аплодисменти. Още един завой и аз влизам под ярките светлини на балната зала точно в мига, когато хиляди хора скандират:

— За бъдещата ви съпруга.

Фред е на сцената, вдига чаша с шампанско с цвета на течно злато. Хиляди лица се обръщат към мен, едри, подпухнали, като пълни луни. Чаши, хора, шампанско — всичко плува пред очите ми.

Вдигам ръка. Махам. Усмихвам се.

Всички ръкопляскат.

 

 

След тържеството се качваме с Фред в колата, за да ме откара у дома. Той мълчи. Настояваше да остане насаме с мен, затова изпрати майка си и нашите преди нас с друг шофьор. Предположих, че иска да ми каже нещо, но до този момент не е обелил и дума. Ръцете му са скръстени в скута, брадичката е прибрана плътно до гърдите. Изглежда, сякаш е заспал, но аз познавам тази поза. Наследил я е от баща си. Тя означава, че обмисля нещо.

— Мисля, че вечерта премина много добре — казвам, когато тишината става нетърпима.

— Ммм — измънква Фред и разтърква очите си.

— Уморен ли си? — накланям се към него аз.

— Добре съм. — Той вдига брадичка. После рязко се навежда напред и почуква по стъклото, което ни отделя от шофьора. — Спри за малко, Том.

Том спира незабавно и изключва двигателя. Тъмно е и не мога да видя къде точно се намираме. От двете страни на пътя се издигат черни стени от дървета, фаровете угасват и става още по-тъмно. Единствената светлина идва от самотна улична лампа на сто и петдесет метра от нас.

— Защо… — започвам несигурно, но Фред се обръща към мен и ме прекъсва.

— Помниш ли, когато ти обяснявах правилата на голфа?

Стряскам се от напрежението в гласа му и от несвързания със ситуацията въпрос, и успявам единствено да кимна.

— Тогава ти наблегнах колко важна роля играе кадито в тази игра. То е винаги на крачка зад теб, невидим съюзник, тайното ти оръжие. Без добър помощник, без кади, дори и най-добрият играч може да затъне.

— Ясно.

Колата ми се струва прекалено тясна и вътре е ужасно горещо. Дъхът на Фред мирише на кисело, на алкохол. Протягам ръка да отворя прозореца, но напразно. Двигателят е спрян; прозорците са заключени.

Фред прокарва нервно ръка по косата си.

— Виж, опитвам се да ти обясня, че за мен ти си моето кади. Разбираш ли? Очаквам от теб… трябва да съм сигурен, че ти си напълно до мен.

— Аз съм — казвам, прочиствам гърлото си и повтарям: — Аз съм до теб напълно.

— Сигурна ли си? — Той се навежда още няколко сантиметра към мен и слага ръка на коляното ми. — Ще ме подкрепяш ли винаги, независимо от обстоятелствата?

— Да. — Изведнъж усещам вълна на несигурност, а под нея и прилив на страх. Никога не съм виждала Фред толкова напрегнат. Ръката му стиска бедрото ми толкова силно, че ме хваща страх да не ми остави белег. — Нали за това са съпругите?

Фред се взира в мен известно време. После изведнъж ме пуска.

— Добре — казва и почуква отново по стъклото, което е сигнал за Том да запали отново автомобила и да подкара. Фред се обляга назад, сякаш нищо не се е случило.

— Радвам се, че се разбираме. Каси никога не можа да разбере. Не ме слушаше. Това бе основната част от проблема.

Колата завива и излиза на пътя. Сърцето ми забързва ритъма си.

— Каси ли?

— Касандра. Първата ми съпруга — усмихва се кисело Фред.

— Не разбирам.

Той замълчава за момент. После казва с видимо нежелание:

— Знаеш ли какъв беше проблемът на баща ми? — Подозирам, че не очаква отговор, но въпреки това поклащам глава. — Той вярваше в хората. Вярваше, че ако покажеш на човек правилния път… здравословния път, изпълнен с ред и лишен от мъка… той ще направи своя избор и ще тръгне по него. Ще се подчини. Какъв наивник беше този човек! — Фред отново се обръща към мен. Лицето му тъне в мрак. — Не разбираше, че хората са глупави и упорити. Ирационални. И деструктивни. Това е, нали? Това е причината за лечението. Хората да не могат да съсипват собствения си живот. Да нямат възможност да го направят. Разбираш ли?

Замислям се за Лена и за онези кадри на горящата Пустош. Питам се какво би направила сега, ако бе останала тук. Сигурно щеше да си хърка в чистото легло, а на сутринта щеше да стане със слънцето и да посрещне новия ден.

Фред се обръща към прозореца. В гласа му се появява стоманена нотка.

— Бяхме небрежни. Дадохме им прекалено много свободи, допуснахме прекалено много случаи на публично недоволство. Това трябва да спре. Аз няма да го позволя нито минута повече. Няма да гледам със скръстени ръце как моята страна и моят град са превземани отвътре. Това трябва да приключи веднъж завинаги.

Между нас има поне трийсет сантиметра разстояние, но аз се разтрепервам от страх. Изплашена съм толкова, колкото и преди, когато ме стисна за крака. Никога не съм го виждала така твърд и толкова чужд.

— Какво мислиш да правиш? — питам прегракнало.

— Трябва ни система — казва той. — Ще възнаградим хората, които следват правилата. Ще работим по принципа за обучение на кучета.

В ума ми изникват думите на онази жена на тържеството: „Изглежда, може да се справи поне с десетина“.

— И ще наказваме хората, които не се приспособяват. Не физически, разбира се. Това е цивилизована страна. Планирам да предложа Дъглас Финч за министър на енергетиката.

— Министър на енергетиката ли? — зяпвам срещу него. Никога не съм чувала такова министерство.

Стигаме до светофар — един от малкото, които все още работят в града, Фред посочва навън без определена посока.

— Енергията не е безплатна. Тя трябва да се заслужи. Електричество, светлина, топлина — това ще се раздава само на заслужили хора.

В първия момент не мога да измисля никакъв отговор. Пускането и спирането на тока винаги са се редували през определени интервали и пускането става предимно през нощта, затова в по-бедните квартали, особено сега, семействата се отказват масово от перални и съдомиялни машини. Излиза им прекалено скъпо да ги държат като паметници в домовете си.

Но всеки има право на електричество и винаги е било така.

— Как така? — сещам се да попитам най-накрая.

Фред приема въпроса ми буквално.

— Всъщност е много просто. Мрежата си е на място и в днешно време цялата работа е компютризирана. Въпросът опира до следене на информация и натискане на няколко копчета. Едно щракване и пускаш тока. Още едно и го спираш, Финч ще има грижата за всичко. Ще преглеждаме системата на шест месеца, например. Трябва да сме честни с хората. Както казах, живеем в цивилизована страна.

— Ще има недоволство — предупреждавам аз.

Фред свива рамене.

— Предвидил съм протести в началото. Точно затова е толкова важно да си до мен. Но имаме ли зад гърба си точните хора — важните хора, — всички ще се наредят след тях. Няма начин.

Той взема ръката ми в своята и я стиска лекичко.

— Трябва да се научат, че бунтовете и демонстрациите само влошават нещата. Политиката ни трябва да е безкомпромисна.

Завива ми се свят. Без електричество означава без хладилник, без готварска печка, без фурна.

— А как ще се отопляват? — питам объркано.

Фред се изсмива кратко, снизходително, сякаш съм малко кученце, което се учи на циркови номера.

— Лятото вече чука на вратите — казва той. — Не мисля, че отоплението е такъв проблем.

— Но какво ще стане, когато застудее? — продължавам аз.

В Мейн зимата често започва през септември и свършва около май. Миналата зима имахме над метър сняг. Замислям се за мършавата Грейс с кокалестите лопатки, като зачатъци на пилешки крилца, и острите лакти. — Какво ще правят те тогава?

— Предполагам, че ще осъзнаят една истина: свободата не топли — отвръща той и аз долавям усмивката в думите му.

Фред се навежда напред и отново почуква по прозореца на преградата.

— Какво ще кажеш да пуснем малко музика? На мен ми се слуша. Да пуснем нещо весело, а?