Стефан Груев
Корона от тръни (3) (Царуването на Борис III 1918–1943)

Първа глава
Разгром и безизходица

Той беше освободен само преди седем часа, в 10 ч. сутринта, и сега, след три години затворнически несгоди, беше тъй странно да се намери сред разкоша и спокойствието на царския дворец. Един относителен разкош, трябва да се каже, защото софийският дворец далеч не беше Версай, въпреки че за мнозина разточителството и величествената осанка на цар Фердинанд напомняха за Краля-Слънце. Това беше по-скоро една красива, двуетажна, тъмножълта постройка във френски стил, в сърцето на столицата, сред хубав парк, ограден от високи стени в същия цвят.

Докато съпровождаха Александър Стамболийски през дългите тъмни коридори, той разпозна типичната дворцова миризма — една смесица от застоял въздух, ухание на изсушени цветя и току-що излъскан паркет — и си припомни ясно звука от стъпките, отекващи в пълната тишина на двореца. Пламенният 39-годишен селски водач вече бе идвал тук веднъж, преди три години или по-точно на 18 септември 1915 г. Тогавашното му посещение бе завършило по толкова бурен начин, че нито той, нито цар Фердинанд можеха да го забравят. Това беше две седмици преди България да влезе в Първата световна война. Фердинанд тогава неохотно прие на аудиенция представители на пет опозиционни партии, дошли да изразят растящите си опасения, че България е на път да изостави своя неутралитет във въоръжения конфликт, който бушуваше от една година в Европа. Внушителният монарх ги посрещна в елегантния си „червен салон“ в присъствието на престолонаследника княз Борис, един почтителен младеж на 21 години, който слушаше учтиво и с голямо внимание, но повече мълчеше. Докато водачите на опозицията критикуваха политиката на правителството, князът явно се чувстваше неудобно, но когато Стамболийски се нахвърли необуздано в яростна атака срещу царя, Борис изглеждаше напълно смутен.

Както можеше да се очаква, другите опозиционни представители — Александър Малинов, Иван Е. Гешов, д-р Стоян Данев и Найчо Цанов — представиха силни аргументи срещу присъединяването на България към Германия и Австро-Унгария. Те се опитаха да покажат безумието на подобно решение, предупреждавайки цар Фердинанд за катастрофалните последствия, които една нова война можеше да има за страната, още дълбоко ранена и изтощена от катастрофалните балкански войни от 1912 и 1913 г. Но те се изказаха напълно учтиво, с почитта на лоялни държавници, които не са съгласни със своя конституционен монарх. Докато представителят на земеделския съюз Стамболийски не показа ни най-малко зачитане на царя, беше буен и груб, както малко хора са си позволявали в присъствието на респектиращия владетел. Фердинанд, възмутен, смъмри сърдито безочливия политик:

— Вие, г-н Стамболийски, ме заплашвате с метежи и бунтове. Знайте, че аз си имам определен път… ясно определена политика… и ще вървя смело по този път, без да се стряскам от Вашите заплашвания. Аз смятам, че много по-добре служа на народа, отколкото Вие.

— Моят път не е свършвал с провали като Вашия — отговори дръзко Стамболийски. — И сега, ако речете да упорствате, ще платите с главата си!

Царят беше извън себе си от гняв:

— Не жалете за моята глава, аз съм стар! Мислете за Вашата глава, че сте млад!… — с това Фердинанд обърна гръб на земеделския водач и продължи разговора с другите.

Цялата среща беше един пълен неуспех. Напущайки салона, Стамболийски се обърна към младия княз:

— Дано някога поне с Вас се разберем! То се видя, че между нашите разбирания и разбиранията на баща Ви има цяла пропаст.

Две седмици по-късно България влезе във война на страната на Централните сили (Германия и Австро-Унгария) против Франция, Англия и техните съюзници от Съглашението. Стамболийски беше пратен в затвора, обвинен в деморализиране на войската и подронване основите на държавата.

Идвайки сега за втората среща с цар Фердинанд, той не можеше да забрави тежкото наказание, което беше изтърпял поради несъгласието си с монарха. Цели три години в затвора… Три години, изпълнени със съдбоносни събития, които бяха разтърсили страната. Години на епични борби, на невероятна храброст и издръжливост, на славни победи в началото и кратковременни възторзи от осъществените национални идеали. Но също така години на страдания и жертви за целия народ, дни на нещастия и горчиво разочарование. Сега всичко изглеждаше свършено. Нова катастрофа беше надвиснала над злочестата страна.

Преди десет дни фронтът при Добро поле беше пробит.

* * *

Военното положение беше извънредно влошено през последните няколко месеца. Преди три години, през октомври 1915 г., един англо-френски експедиционен корпус бе изпратен в Гърция със задача да отвори Балкански фронт на фланга на германците и на австрийците и да спаси разгромената сръбска армия. Корпусът зае позиции северно от Солун, но победоносната българска войска отстояваше успешно на всички англо-френски атаки. Гърция, въпреки че все още прокламираше своя неутралитет, всъщност подпомагаше напълно Съглашението, чиито сили от 90 000 войници, включващи френски колониални полкове, бяха непрекъснато засилвани.

Първите значителни неуспехи на Македонския фронт бяха претърпени три месеца и половина по-рано. На 28 май 1918 г. англо-френските оръдия започнаха интензивна бомбардировка на могилите Яребична и Хума, защитавани от български войски. На 30 май гръцки и френски части се нахвърлиха в яростна атака срещу тези силно укрепени позиции, разположени от двете страни на реката Вардар. Катерейки се по стръмните скали на Яребична и Хума, гръцките части изненадаха защитниците и унищожиха целия 49-и пехотен полк. За българите това ужасно поражение беше неописуемо горчиво, още повече че беше нанесено от заклети врагове — гърците.

Падането на Яребична съкруши и разяри цар Фердинанд. Но въпреки че бе считан за германофил, монархът отдаде поражението на егоизма и коравосърдечието на своите германски съюзници. На следния ден той написа необикновено остро писмо на своя представител при германската главна квартира:

Първи Юний, 1918 г.

 

Генерал Ганчев,

 

Вашите възторжени излияния за победите на германците са в разрез с печалните събития на нашия фронт. Благодарение на престъпническите, безсърдечни и крайно егоистични разпореждания на фон Лудендорф, ний стоим на 5 дивизии без нужното число оръдия, 50 срещу 200 на франко-гърците — и освен това, без нито един германски войник сред нашите редове. Вчерашното поражение, унищожението на цял български полк при Хума-Яребична, нека падне като проклятие върху онези, които тъй безмилостно, въпреки моите гневни протести, оттеглиха последните си войски и изложиха българския войник, противно на договорите и принципите на съюзническата солидарност, на явна гибел. Освен това същите тия зверове са на път да уморят българския народ от глад, като отказват да пращат обещаното по договора брашно.

Картината е наистина прекрасна — на фронта мор и разруха, в страната глад страшен и опасност от революция; след сгромолясването на Радославовия кабинет опозицията и тесните социалисти са в настъпление.

Господа Вашите приятели от Спа и другаде могат да се гордеят с това свое невероятно постижение.

Царят

Въпреки уверенията на германските и австро-унгарски съюзници и въпреки оптимистичната преценка на положението, давана от войнствено настроеното правителство на Радославов, цар Фердинанд усещаше, че от началото на лятото нещата вървят все по-зле и зле. Цялата страна го знаеше също. И ако царят имаше още някакви колебания относно сериозността на положението, те бяха разсеяни от поверителния доклад, получен на 13 юни от един човек, който досега беше вярвал напълно в победата — самия главнокомандващ генерал Никола Жеков.

След една обстойна обиколка на фронта, от 30 май до 11 юни, главнокомандващият се завърна, дълбоко разтревожен. Жеков бе родолюбив офицер, напълно лоялен към царя и германо-австрийските съюзници, но презираше цивилното правителство на Радославов. В своя таен доклад лично до царя, след като признава засилването на противниковата активност и загубата на 1700 души от 49-и пехотен полк, генералът се спира подробно на „лишенията, на които е изложена действующата армия на фронта, вследствие липсата на надлежна организация вътре в царството и на слабия подвоз поне на най-необходимото за войските…“

„При сегашната си обиколка имах най-осезателния случай да констатирам на място бедственото състояние на войските, което все по-тревожно се влошава — докладва Жеков, като цитира много примери. — Храната, особено недоброкачественият хляб, е недостатъчна да задоволи тези, от които Отечеството иска днес свръхмерни усилия… Частите живеят ден за ден, дояждат своите последни запаси или заемат в малко количество от германските складове. Хлябът, увеличен по моя заповед на 900 грама за бойците и 700 грама за войниците от тила, е царевичен. Месо се дава два пъти, а в някои части само един път седмично. Понастоящем частите живеят само от зеленчуци, произведени от собствените им градини зад фронтовата линия.“

„Изгледи за подобрение до новата реколта, със средства на армията, няма… Липсата на храна, главно на хляб и месо, прави войниците унили и духът им обезпокоително пада.“

„Но положението на армията по отношение на облекло е още по-бедствено… Войниците са голи и боси. В някои части всеки четвърти войник е бос, а дрехите им са изобщо съвсем парцаливи. Не са редки случаите, когато под износените и съдрани куртки и панталони се виждат голи меса поради липса на долно бельо.“

„В 54-и пехотен полк, определен да участва в предстоящата контраатака, видях боси войници, които ще трябва да щурмуват врага без обувки по острите камъни. Шинелите на войниците са също изпокъсани и вече тъй са изтънели, че дори в сегашния летен сезон не могат да топлят по планините на 2000 метра височина — както е Трета пехотна балканска дивизия. Вместо фуражки, има случаи войници да носят някакви парцали от скъсани чувалчета за пръст.“

„А зимата ще дойде. Това, което през лятото, макар и съвсем скъсано, е още достатъчна покривка за тялото, от есенните дъждове ще остане само като паяжина върху и без това вече изтощеното от дълго криене във влажните окопи и от липсата на достатъчно питателна храна войнишко тяло.“

„Облеклото на офицерите е също мизерно. Те няма откъде да си набавят материал за такова. Външно те вече не се различават от войниците. При това положение и войници, и офицери са срамят и самоокайват.“

„Днес никой не може да си прави илюзии, че духът на войските е такъв, какъвто бе в началото на войната или дори миналата година. Пълната липса на най-необходимите средства за живот и мисълта, че продължителността на войната ще влошава постепенно това положение, влияят гибелно на духа. Празните стомаси, измръзналите тела, загрижеността и недоверието, че нашите съюзници ще ни подкрепят честно в стремежите ни — ето кое прави войниците апатични въпреки досегашните победи на нашата войска.“

Жеков докладва също, че войниците са загрижени от вътрешното положение на страната и озлобени от незаинтересоваността на властта към тях и семействата им. „Слуховете за кражби и престъпления, станали вече система, достигат значително преувеличение на фронта и това дразни войниците, особено при днешното положение с прехраната и облеклото, като завършват с израза: «Накрадоха се, забогатяха… на̀! — и сочат голите си меса».“ Главнокомандващият споделя с царя, че „войските на фронта са изгубили всякаква надежда и каквото и да е упование във власт и държава. «Ние тук с кръвта си браним сигурността на отечеството, а те там я продават за пари!» — възкликват бунтуващите се. Успокоението, което се мъчат да влеят началстващите — предимно офицерите — се разбива като вълна в скалата на слуховете… Днес убеждението, че всичко в страната е покварено и че никой не се грижи за войските на фронта, е тъй вкоренено, че нищо не е в състояние да го разколебае. Цялата вина е стоварена върху системата, зад която се визира правителството. В тази насока сполучливо са избрали да агитират и крайните елементи. Тя е най-осезателната страна и като че ли през нея се влива покварата всред действующата армия.“

Генерал Жеков апелира към царя да смени незабавно правителството, чиито грешки според него „са вече действително тъй много и тежки, че е невъзможна каквато и да е успешна контрапропаганда сред войниците в негова полза и защита. Налага се промяна, която да успокои духовете. Каква ще бъде тази промяна — това не засяга действующата армия — стига промяната да бъде коренна и ефикасна, за да може да се почувства, че занапред ще има кой да се грижи по-добре за жизнените интереси на България и за нейните защитници с оръжие в ръка“.

Но главнокомандващият отдава разколебаването на духа и боеспособността на своите войници също така и на „създаденото недоверие, че съюзниците ще ни подкрепят честно в нашите — българските стремежи“. Отбелязвайки възникналите търкания с германците и австрийците, както и техните опити „да се окупира вътрешността на страната, респективно нейното производство (неща, явни и известни и на последния войник)“, той заключава, че „доскоро това се понасяше от съюзническа лоялност и желанието да се доизкара с каквито и да е жертви общото дело, което да осигури реализирането на народните ни идеали“.

Но след недавнашния Букурещки мир, продължава Жеков, „недоверието в съюзниците ни взе връх. Войските са съвсем недоволни от разрешението на добруджанския въпрос. Първият засягащ България мир отсече крилата на националните въжделения и направи от България — както се изразяват войниците — «овца, от която всеки стриже вълна»“.

Страница след страница дългият поверителен доклад изрежда опасения и оплаквания на главнокомандващия.

„От месец април насам не сме получили никакви бойни припаси от Германия…“

„За да ни доставят 70 000 газови маски, германците искат 300 000 овчи кожи, т.е. 5–6 пъти повече… значи да се лишим от възможността да приготвим за войниците кожухчета за предстоящата зима. Това поведение на германското правителство, както и в някои други подобни случаи, има характер на изнудване…“

„По недостатъчност на фураж голяма част от конете и добитъка измряха през изтеклата зима… Коне има само за да се запрегне малка част от артилерията. Добитъкът за превозни средства е недостатъчен. При това положение действующата армия не е в състояние да предприеме голямо по размер настъпление…“

„Наши части на фронта заемат храна от германски магазини. Получават чисто бяло брашно в български чували, с марки и надписи на фирмите. Войниците не се сърдят за това на германците, а се озлобяват спрямо българската власт, която е допуснала продажбата на български храни, без разчет, че Българската армия ще гладува…“

И прочие, и прочие.

Въпреки всичко Жеков е убеден, че недоверието към съюзниците ще се изглади, щом се промени правителството.

„Днес, ако не в друго, то поне в едно въоръженият български народ е напълно единодушен — че до края на великата война България трябва непременно да следва неразривно своите съюзници. Никакво колебание няма място, нито друга някаква помисъл.“

Този прям песимистичен доклад не можеше да не потресе Фердинанд, който вече и без това си даваше сметка за лошото състояние на войската. От дълго време царят получаваше подробни рапорти от собствения си син, престолонаследника. В редица шифровани телеграми от фронта (обикновено на френски език) княз Борис споменава за растящите антиправителствени чувства, които е наблюдавал между войниците. На 6 юни например той телеграфира на баща си: „Днес посетихме Четвърта дивизия. Храната тук незадоволителна. Духът в някои полкове почти разстроен. Генерал Киселов казва, че духът на дивизията паднал най-вече през време на прехвърлянето от Добруджа за тук (Македония — бел.моя), при преминаването през България. Известно число войници заразени от разни агитации. Недоволството насочено най-вече срещу правителството. Най-прогнилият полк е 31-ви варненски. Няма дезертьори, но поради липсата на храна, силно като «чума» недоволство против правителството, като се твърди, че всичко се изнася, още повече че германците получават хубав хляб. Командирът на дивизията смята, че положението не е все още тежко и щом пристигне храна, възбудата ще спадне. Той е взел строги дисциплинарни мерки да залови агитаторите. Чувам, че тук-таме състоянието в съседните германски полкове също така не е розово. Има войници, които критикуват и протестират глухо срещу продължителността на войната… целувам ви ръка, Рилски“. (В шифрованите си телеграми, както и когато пътува инкогнито, княз Борис употребява името „Рилски“.)

На следния ден цар Фердинанд получава от сина си нова телеграма от Македонския фронт:

Положението в Трета дивизия е задоволително, войниците имат почти достатъчно храна, но което е далеч по-критично, е плачевното състояние на облеклото. В Пета и Втора дивизия има роти в парцали. Особено обезпокоително е, че войници, завръщащи се от домашен отпуск, говорят за тиранията на бирниците в селата. Тенденциозни слухове се разпространяват зад фронта, без съмнение от партизани, с цел да смущават войниците.

Ваш предан, Рилски

 

 

Лакеят отвори вратата и Стамболийски се намери лице в лице с царя.

— Добър ден, Ваше Величество. Пожелали сте пред господин военния министър да ме видите и аз съм на Ваше разположение.

— Добър ден, г-н Стамболийски.

Внукът на крал Луи-Филип и синът на бедния земеделец от село Славовица се ръкуваха и седнаха един срещу друг.

— Ние пак се виждаме… — Фердинанд започна предпазливо.

— След пълни три години, Ваше Величество!

— Да, след три бурни години.

— И пак в трагичен час.

— В много трагичен…

— И трагизмът е резултат на една окончателно фалирала политика, което аз още през септември 1915 г. предсказах — подхвърли предизвикателно Стамболийски.

Цар Фердинанд не се сдържа. Погледът му се изпълни с презрение и гласът му стана леден:

— Тоя печален резултат е тъкмо по Ваше желание! Радвайте се сега на Вашата упорита подмолна дейност, г-н Стамболийски! Всичко това са Ваши плодове.

— Мои?

— Да, Ваши. Вие непрекъснато и систематически действахте за разстройството на фронта и най-после успяхте да постигнете резултат, голям резултат!

Сега беше ред на земеделския водач да се отърси от всеки опит за учтив тон:

— Ваше Величество, спомняте ли си, че след първата ми среща с вас на 4 септември 1915 г. аз бях осъден на строг тъмничен затвор до живот и бях хвърлен в затвора, където престоях тъкмо три години и откъдето едвам днес, в 10 часа преди обед излязох! Спомняте ли си, че аз бях третиран там като най-опасния разбойник, бях разкарван из най-лошите затвори и бях поставен под особен полицейски и тъмничен надзор?… Не ми позволяваха свиждане с никого… — Стамболийски напомни за цензурата над всичко, което пишеше в затвора, за торбите писма от него и до него, които биваха изгаряни. — Вие не можете никога да имате ясна представа за моя ужасен затворнически режим. Как е възможно тогаз аз, най-строго пазеният български затворник, да бъда държан отговорен за разстройството на фронта? Види се, аз трябва да притежавам някаква свръхестествена сила, за да преодолявам толкоз големи мъчнотии и да постигам пъклени намерения! Ваше Величество, аз отблъсквам с възмущение всяко обвинение за разстройството на фронта! Нито желание, нито възможност съм имал да върша това.

Спорът — бурен, горчив, пълен с взаимни обвинения — продължи повече от час. Двамата мъже бяха толкова различни, като че ли принадлежаха на два отделни свята, които нямаха абсолютно нищо общо помежду си. От една страна, рафинираният високомерен аристократ със своята нежна бяла кожа, пригладена остра брадичка и забележително дълъг кобургски нос, изтънчено-елегантен, сипещ със задоволство саркастични забележки на носовия си чуждестранен говор. Насреща му — грубият селски политик в неогладен шаячен костюм, със своята рошава коса и завити мустачки на провинциален мераклия, хитър и шумен, лъхащ известна вулгарност, но не и лишен от чара на изключително жизнените и енергични мъже. Докато двамата разменяха нападки и обиди в позлатения дворцов салон, беше достатъчно да се наблюдават само техните ръце, за да изпъкне веднага контрастът на родословните дървета, които бяха произвели тези два несъвместими човешки рода. Безупречният маникюр на благородническите пръсти, отрупани със скъпоценни камъни; ръце, изнежени до женственост, постоянно закриляни от ръкавици, жестикулиращи с елегантни маниери, които издават рафинирана чувствителност. Срещу тях — загрубели плебейски ръце със занемарени нокти, масивни, мазолести и енергични; щедри ръце, познали жътва и копаене, навикнали да стискат другарски десници, но също и да удрят, открояващи се сега с твърди и самонадеяни жестове върху коприната на френския фотьойл.

И въпреки това сцената не беше напълно абсурдна. Макар че на пръв поглед никаква антропологична категория не би могла да бъде достатъчно разтеглива, за да побере и двамата — ако трябваше да се класират според физически, социални, културни или битови характеристики — една очевидна прилика все пак съществуваше между тях. И двамата бяха, всеки посвоему, изключителни мъже, високоинтелигентни, дръзки и надарени с въображение. И двамата бяха родени да водят хора — амбициозни, авторитарни и безскрупулни в избора на средствата. И двамата го знаеха много добре и затова в омразата, която хранеха един към друг, имаше и голяма доза респект. В очите на Стамболийски Фердинанд беше образец на деспот, докато царят считаше земеделския водач за един първокласен демагог. Но днес един и същ върховен интерес ги беше събрал и еднакви бяха грижите и опасенията им.

На 15 септември българските позиции на Македонския фронт бяха пробити във важния сектор на Добро поле и тяхното падане се беше превърнало в безредно отстъпление. Англо-френските войски напредваха към българската граница и отстъпващите български части, изтощени, гладни и деморализирани, бяха обзети от бунтарски дух. Нямаше никакво време за губене, катастрофата беше предстояща. Когато броят на разбунтувалите се части нарасна застрашително, правителството бе принудено да признае, че последният му шанс да предотврати пълния провал на фронта е да потърси съдействието на идола на бунтовниците Стамболийски, най-изтъкнатия пацифист и критик на царската политика в страната.

Това беше много горчив хап за властния монарх. Но положението беше безнадеждно и той нямаше друг избор.

— Нещо ще трябва да се направи — промълви той с неочакван за него примирен тон. — Аз мислих, мислих, много мислих… и още нищо не съм намислил.

— Ваше Величество, няма какво повече да се мисли, но трябва бързо и лоялно да се действа. Отговорът е почти даден вече от самия Вас. Военният министър ми съобщи, че сте били готов да се съгласите на едно предложение за примирие и мир. Аз одобрявам напълно тая идея, защото тя е най-разумната и възможна. Аз Ви моля в интерес на страната да дадете по-скоро ход на едно такова предложение, да се примирите напълно и искрено с него и да чакате думата на противниците. Друг изход е абсолютно невъзможен. Продължаването на войната ще означава погубване на България.

— Но каква ще бъде думата на нашите врагове?

— Предполагам, че ще поискат да се върнем в границите си отпреди октомври 1915 г. и да сложим оръжието, като се откажем от досегашните си съюзници.

— Но то е капитулация!

— Пълна капитулация.

— Позорна капитулация!

— Неизбежна капитулация.

— И Вас това не Ви смущава?

— Като българин дълбоко ме наранява; като политик — не ме смущава, защото аз предрекох, бях убеден и очаквах тоя печален край. Той можеше да се предотврати, ако имаше умни и смели хора в тая страна, които с време да сключат сепаративен мир.

— Това не беше мислимо и възможно. Това щеше да бъде чудовищна измама, която аз не можех в никой случай да направя.

Страстите пламнаха отново. Безочливостта на политика и презрителната злъч на монарха нарушиха за момент краткотрайното им примирие, преди да продължат с неудоволствие разговора си. Те имаха неотложна работа, която трябваше да свършат заедно. Въпросът сега беше, както Стамболийски се изрази малко нескромно, „как да спасим България“.

Неговата самоувереност нарасна, откакто царски пратеници го бяха посетили в затвора преди два дни, за да сондират за евентуално негово участие в правителството. След това дойде и поканата за дворцова аудиенция. Беше съвсем ясно, че всички имаха страшна нужда от него и Стамболийски нямаше намерение сега да позволи на царя да забрави това…

— Нека призная, че аз високо ценя Вашия талант да прониквате в душата на хората. Аз следователно се радвам и гордея, че въпреки всичко, станало досега между нас, Вие ме намирате за способен да управлявам, когато всички други Ваши ученици със своята некадърност са изложили отечеството на страшни сътресения и изпитания — каза той, като добави без прекалена скромност: — И аз сам напълно вярвам в собствените си способности и мога да се нагърбя с разрешението на най-тежките задачи в управлението… Но нека дойдем пак на парливата и животрептуща тема: какво трябва да се стори в тоя момент. Аз повтарям и настоявам незабавно и безрезервно да дадете съгласието си за примирие и мир на всяка цена. Всичко друго ще бъде глупаво и гибелно.

Беше дошъл моментът да се говори конкретно и царят попита Стамболийски какво предлага.

— Трябва да се заздрави фронтът с всички средства, за да устоим, дорде бъде прието предложението ни за примирие — отговори земеделският водач. — След това трябва да се спрат тези откъснати и блуждаещи части, които изоставиха фронта и идат към София, докато не са се превърнали в освирепели тълпи и не са направили маса опустошения. С г-н военния министър говорихме по тоя въпрос и дойдохме до заключението, че аз с други мои другари, с делегати от другите групи и хора от министерството трябва час по-скоро да се помъчим с влиянието си да ги успокоим и вразумим и след това да прелетим на най-застрашената част от боевия фронт. Аз съм готов за тая мисия.

Идеята се хареса на Фердинанд. Всъщност той нямаше друг избор. Положението беше толкова безнадеждно, че колкото и да му беше противно да приеме услугите на „този ужасен човек“, той с готовност прие предложението. Царят стана и протегна ръка.

— Прекрасна идея, г-н Стамболийски, дайте да Ви стисна ръката и да Ви поздравя! Идете, по-скоро идете! Каква грамадна услуга на мен и отечеството ще сторите с тая Ваша мисия!

Поне този път двамата мъже бяха съгласни. Когато Стамболийски се приготви да си тръгне, цар Фердинанд го запита:

— Вие се познавате със сина ми, престолонаследника княз Борис, и бихте ли желали да се видите и да говорите с него?

— С голямо удоволствие, Ваше Величество!

Той го каза искрено. Само преди няколко минути, когато царят го обвиняваше остро, че се ръководи от противодинастична омраза, Стамболийски го поправи, казвайки, че ако негодуванието лично срещу Фердинанд наистина е взело застрашителни размери, това не значи непременно, че то е насочено срещу царската институция.

— Повтарям, аз не съм против династията и особено против престолонаследника. Той се ползва с много по-голяма симпатия от всеки друг стар български политик, който при друга форма на държавно управление евентуално би му съперничил — заяви убеденият републиканец.

Стамболийски знаеше, че княз Борис редовно посещаваше фронта и беше в течение не само на несгодите на войниците, но също така и на тяхното решение да не търпят повече нечовешките условия, при които трябваше да се сражават. Някои активисти дори бяха поставили краен срок — не по-късно от 23 септември! Поради това, когато учтивият княз влезе в салона на края на аудиенцията, Стамболийски сърдечно стисна ръката му и поведе разговор за настоящото положение.

Княз Борис си даваше отлично сметка за сериозността на положението, което очевидно го вълнуваше. Всъщност той го виждаше по-ясно от баща си, защото току-що се бе завърнал от фронта, където прекара по-голямата част от последните три години, заобиколен от войници, с които разговаряше, ядеше и спеше, пътувайки от едно полесражение на друго. Той беше ежедневен свидетел на човешката страна на войнишката драма и разбираше какво става в умовете и сърцата на населението — и войници, и цивилни — по-добре от царя, който имаше много добра представа за военното и стратегическото положение, но само така, както му беше долагано от генерали и министри.

Въпреки чина и титлата си младият човек не се държеше никак високомерно и хората се отпускаха и приказваха свободно с него. Противно на властния си баща, княз Борис имаше естествени, скромни обноски, които предразполагаха към искрен разговор. Особено през последните няколко седмици, когато военните неуспехи подронваха духа на бойците, той трябваше да изслушва много оплаквания и много критики, безброй тъжни разкази в първо лице. За Стамболийски беше явно, че престолонаследникът се беше завърнал, дълбоко смутен и загрижен, и сбогувайки се с него след краткия им разговор, републиканският лидер не можа да превъзмогне чувството на известна симпатия към младия княз.

Новините, които Борис чу тази вечер от баща си, само потвърдиха опасенията му. Събитията се бяха развили по-бързо, отколкото бе очаквал. Той научи, че след няколко часа, същата вечер, една българска делегация заминава тайно за Солун, за да срещне съглашенския главнокомандващ в Македония, генерал Франше д’Еспере, и да поиска примирие. Краят изглеждаше близък.

Княз Борис беше преживял ужасна седмица. Преди шест дни, на 19 септември, той пристигна спешно на Македонския фронт, когато англо-френските и сръбските сили бяха пробили българските позиции при Добро поле. Там намери отчаяно положение. Войските, далеч превъзхождани по количество от неприятеля, отстъпваха в безредие и деморализацията се разпространяваше бързо по другите части в областта. Неприятелят напредваше почти без да среща съпротива. В село Дабнища престолонаследникът срещна големи групи отстъпващи войници в дрипи — изтощените, сърдити защитници на Добро поле — и той се опита да ги спре. Въпреки огорчението си тълпата от победени бойци го изслуша внимателно, докато той ги подканяше да реорганизират съпротивата и да поддържат дисциплина, дори и при отстъплението. С помощта на адютанта си подполковник Калфов и с други офицери на разположение князът започна да формира нови взводове и роти. Никой не показа и най-малка враждебност към него. От времето на балканските войни насам той беше станал добре позната фигура сред бойците на фронта и никой, дори и пацифистите, не държеше царския син за отговорен за политиката на баща му.

Докато младият княз, хубав, макар и изглеждащ по-скоро крехък в бойната си униформа, насърчаваше от седлото импровизираните батальони и възлагаше техните първи задачи, войниците го слушаха и се подчиняваха. Въпреки че говореше меко, думите на младоликия офицер, който беше командвал хора под неприятелски огън още от 18-годишна възраст, внушаваха безспорен авторитет и компетентност.

Княз Борис заповяда на войските да приготвят нови позиции по продължение на височините зад село Дабнища, където неприятелят трябваше да бъде спрян, и изморените пехотинци започнаха незабавно да копаят окопи. Без да слезе от коня си, той даде разпореждания за разположението на артилерията зад новата защитна линия. След това обиколи в галоп разните лагери на пехотните части, давайки наставления къде точно да разположат картечните гнезда. Беше се вече стъмнило, когато князът напусна новата отбранителна позиция, взе кормилото на автомобила си и по развалените селски пътища потегли за Прилеп, за да моли германското командване за подкрепа. Когато неговото искане срещна отказ, той тръгна незабавно за главната квартира на Трета балканска дивизия в Конопище. Там намери, че главната квартира беше напълно откъсната и неспособна да поддържа повече връзка със своите поделения. Останалата част от нощта Борис прекара в шофиране из цялата тази област, търсейки разпръснатите части и щабове, настоявайки пред командирите да опитат още веднъж да спрат напредването на противника, докато пристигнат подкрепления, мъчейки се да задържи отстъплението в левия фланг на новоорганизираните позиции.

На следния ден, 20 септември, княз Борис телеграфира от фронта, пак на френски, на своя баща:

Състоянието на войските тук по-тежко, отколкото можех да помисля. Разложението в Първа дивизия е сериозно. Има признаци на чист болшевизъм. Вярно е, че по численост Съглашението е по-силно. Генерал Стойбен (германски командир на Македонския фронт) ми го потвърди. Най-лошото е, че от тази сутрин насам Трета дивизия отстъпи почти до Калафар. Ако това продължи, рискуваме железопътната линия да бъде прекъсната. Стойбен предвижда с известно безпокойство генерална офанзива на фронта на неговата армия. В случай на голяма опасност, той и Шолц (друг германски командир) имат намерение да оттеглят част от армията още по-назад. Аз настоях пред него да си послужи с тази тактика само в краен случай, защото с българския манталитет страхувам се, че отстъплението ще се превърне в разложение. Той разбра. Отказът на Хинденбург (фелдмаршал Паул фон Хинденбург беше началникът на германския генерален щаб — бел.моя) да ни даде истински подкрепления е наистина много жалък. Аз мисля, че ако нашето положение не се подобри до утре, ще бъде може би необходимо да се отправи искане направо до германския император да изпрати една дивизия.

Много предан, Рилски

След като изпрати тази телеграма, княз Борис, с бинокъл в ръка и без да забравя газовата си маска, се изкатери на хълма до Дабнища и се присъедини към защитниците на новата позиция точно когато се съмваше. Той инспектира батареите и окопите на най-предната линия, разговаря с войниците, като се стараеше да ги окуражи.

Битката започна рано сутринта на 20 септември и продължи с ожесточение през целия ден. Подкрепени от интензивен артилерийски огън, англо-френските сили се хвърлиха в три последователни атаки, нанасяйки тежки поражения на отчаяните и зле екипирани защитници. Но и трите пъти атаките бяха отблъснати. Княз Борис остана на предните линии, забележително спокоен под гръмотевичния неприятелски огън. По едно време точно между него и адютанта му избухна снаряд и докато пушекът още закриваше двамата мъже, войниците в близките окопи помислиха, че престолонаследникът е убит. За щастие той се оказа непокътнат и несмутен. Това беше въпрос колкото на кураж, толкова и на фатализъм: бидейки суеверен, той вярваше, че „неговият час“ още не беше дошъл.

Позициите на Дабнища бяха удържани, но не се знаеше нищо за положението на левия фланг. Тъй като нуждата от координиране действията на дивизионните части беше крайно належаща, князът отново тръгна да търси щаба на дивизията. На тръгване той качи един ранен подофицер в автомобила си, а след това закара двама други ранени войници до полевата болница в Кавадарци. Когато пристигна, цялата вътрешност на колата беше покрита с кръв. След като търси напразно дивизионния щаб, Борис си даде сметка, че вече е твърде късно. Целият сектор беше загубен. Той се втурна обратно за Дабнища и даде заповед за организирано отстъпление на останалите части, за да не бъдат пленени от бързо заобикалящия ги неприятел. Наистина французите напредваха и вече бяха прекъснали пътя за Велес, за където князът трябваше да се отправи сега, за да се срещне с баща си. Тази нощ той кара със загасени фарове, като избираше безброй странични и обиколни пътища, за да избегне френските патрули. Цар Фердинанд пристигна във Велес малко след него и Борис има възможността да му докладва лично за поражението, на което току-що бе присъствал.

Фердинанд идваше от Скопие, където на 20 септември беше посетил германската главна квартира, с последно прочувствено усилие да получи от съюзниците си подкрепа от няколко дивизии, за да може да затвърди пробития Македонски фронт. Но германците отговориха, че в момента не са в състояние да пратят каквато и да било помощ.

След инспекционна обиколка на щабовете в Градско, Велес и Куманово царят се завърна в София през следобеда на 23 септември. Той беше вече в мрачно настроение след неуспешното си посещение в германската главна квартира. Но телеграмата, която го очакваше при пристигането му в двореца, го отчая напълно. Тя беше изпратена от началника на генералния щаб, генерал-майор Бурмов, който съобщаваше:

Докладвам на Ваше Величество, че днес изпратих на генерал-фелдмаршал фон Хинденбург следната телеграма: известявам на Ваше Превъзходителство, че нашето положение на Македонския фронт стана извънредно тежко. Ако събитията продължават да се развиват както досега, ние стоим пред сигурна катастрофа. Положението може да се спаси само ако се вземат бързи и решителни мерки, за да ни се помогне. Сега само с нашите сили, с двете австро-унгарски дивизии и с германските дружини, които се очаква да пристигнат, положението не може да се поправи. Тежките боеве, които досега се водеха по фронта на групата Шолц, изтощиха напълно голяма част от нашите части. Ние направихме всичко възможно, за да се задържи положението, обаче усилията ни останаха безуспешни.

От началото на неприятелската офанзива до сега за подкрепа на Трета дивизия бяха изпратени единадесет пехотни полка от по-спокойните участъци на нашия фронт… обаче злото не можа да се поправи. Новите полкове пристигаха на бойното поле навреме, но увличани от отстъпващите части, под натиска на противника, лесно изгубваха боевата си способност и се присъединяваха към тях. Сега ние повече не можем да отслабваме фронтовете на Втора и Четвърта армия, защото там е останал най-необходимият минимум войници, които да съумеят да удържат при една по-сериозна неприятелска атака, каквато срещу Втора армия със сигурност трябва да се очаква.

Досегашните неуспехи разклатиха силно и духа на частите, от което съпротивителната им сила отслабна, а това може да ни докара още по-големи изненади. При това тежко положение на нашата армия може да се помогне само като се изпратят незабавно на нашия фронт не по-малко от десет германски и австрийски дивизии с мощна артилерия. В началото на неприятелската офанзива можеха да свършат работа и по-малко дивизии, но при сегашното критическо положение, което бързо се влошава, ако тази помощ закъснее, тогава и с десет дивизии не ще може да се помогне.

Смея да уверя Ваше Превъзходителство, че българската армия и българският народ сега преживяват тежки минути и че ако не ни се изпратят подкрепления най-малко от десет дивизии, с цел не само да се затвърди сегашното положение, но и да се мине в контранастъпление, за да се възстанови положението преди началото на неприятелската офанзива, България ще изпита горчиво разочарование…

Телеграмата беше подписана „Началник-щаба на действующата армия, генерал-майор Бурмов“.

Цар Фердинанд препрочете телеграмата с най-голямо внимание. Тогава той взе един червен молив и надраска с едри букви върху бялото поле на първата страница „КРАЙ!“. Веднага след това свика министрите на извънреден Коронен съвет, насрочен за следния ден, и изпрати съобщение до Борис да се завърне от фронта, за да присъства на този съвет.

Единствената ободрителна нотка в този ден на разстройващи новини беше една телеграма до царя от главнокомандващия генерал Жеков, който възстановяваше здравето си във Виена след операция. Преданият Жеков се чувстваше наистина отчаян, задето беше принуден да лежи безпомощен в австрийската болница, докато армията, която той би трябвало да командва, се намираше пред разгром на Македонския фронт. Потресен от лошите новини, които цар Фердинанд му беше пратил с шифрована телеграма, той отговори незабавно, че не споделя „прибързания песимизъм на правителството, защото нашето положение далеко не е тъй безизходно“. Той съветваше да се избягва всякаква радикална промяна на курса или капитулация. Въпреки че германците и австрийците продължаваха да пренебрегват българските протести и предупреждения и въпреки „изумителното упорство на Лудендорф“, Жеков се надяваше, че „германското главно командване, като разбере, че България без чувствителна ефикасна подкрепа не ще бъде в състояние да продължава войната, или ще ни даде достатъчно войски в помощ, или тогава ще бъдем по-наясно и с развързани ръце“.

 

 

Завръщайки се тази нощ в София за Коронния съвет, безпокойството на престолонаследника нарастваше с гледките, които се откриваха пред очите му: една разбита армия в безпорядък; тълпи от разочаровани, разгневени мъже, които отказваха да се подчиняват на офицерите си; дълги колони от разпасани войници с горчивина и мъст в очите. С пристигането си в столицата той почувства освен това, че някакво непознато досега напрежение и особена нервност бяха обхванали властите: към страха от напредващите неприятелски войски се беше прибавила и заплахата от наближаващите разбунтувани съотечественици.

Същото напрежение обзе Коронния съвет на следния ден. Щом заседанието се откри, министър-председателят Александър Малинов предложи правителството да поиска незабавно от Германия и Австро-Унгария да започнат преговори за мир. Демократът Малинов, който винаги се бе противопоставял на влизането на България във войната на страната на Централните сили, беше заместил прогерманския министър-председател Радославов само преди три месеца и страната очакваше от новия шеф на правителството да изтръгне България от войната.

— Ако Германия и Австро-Унгария откажат да преговарят за мир — каза Малинов, — тогава България ще трябва да предприеме стъпки за сключване на сепаративно примирие.

Началник-щабът генерал Бурмов докладва за военното положение, заявявайки, че не всичко бе загубено и че България все още е способна да продължи войната. Но той не убеди никого от министрите и всички подкрепиха Малиновото предложение. Царят, съвсем необичайно за него, остана мълчалив по време на разискванията и в 11 часа закри заседанието, без да каже какво мисли и какво е решил да прави.

Тревожни новини продължиха да пристигат в София през цялата нощ. Действащата армия се разпадаше и от много отстъпващи части съобщаваха за масови дезертирания и бунтове. От Кюстендил докладваха, че големи тълпи от дезертьори нахлули в града и атакували зданието на главната квартира, убивайки двама офицери.

Министрите решиха, че трябва да действат без отлагане. Те се събраха на следната сутрин, 25 септември, и без да се допитат до царя, гласуваха единодушно да изпратят делегация до главната квартира на противника в Солун, за да искат незабавно примирие. Финансовият министър Андрей Ляпчев беше избран да води делегацията.

След това спешно заседание министър-председателят Малинов написа на ръка писмо до цар Фердинанд, което беше занесено веднага в двореца.

„Ваше Величество — гласеше то, — вчера, когато в двореца заседаваше Коронният съвет, положението на фронта беше едно, днес то е друго, по-лошо. Съветът на министрите дори бе на мнение, че ще трябва, за известно време поне, да се помъчим да задържим фронта и успоредно с това да заработим за достоен мир. В съвета присъстваше, както знаете, и началник-щабът генерал Бурмов. Той допущаше, че е възможно да се закрепи фронтът с помощта на съюзните войски, които вече са на път, та да може при по-добри условия правителството да поиска мир. Днес сутринта се установи обаче, че положението е много по-лошо, отколкото вчера се предполагаше. Днес по телефона командващият една от армиите ни, генерал Луков, ми заяви, че положението няма да се подобри, напротив, може да доведе след себе си дори катастрофа и поради това той предлага да поискаме незабавно примирие. На същото мнение бил и генерал Нерезов. С гореспоменатите генерали бил разменил по телефона мисли върху положението и генерал Бурмов. Последният, след като изслушал доклада на ген. Луков и Нерезов, също намира, че при нарисуваната му картина не остава друго, освен да се поиска примирие.

Правителството, като има предвид гореизложеното, от една страна, а от друга, факта, че разложението започва да прониква и в другите армии (Девета дивизия), че са се образували многочислени банди от дезертьори, една от които дори миналата нощ нападна главната квартира, че има други банди, които се движат към София, и най-после, като има предвид, че съюзниците ни, към които апелирахме десетки пъти за помощ, не откликнаха навреме — по всички тия съображения и по много други, които вчера се разискваха в Коронния съвет, се вижда принудено с дълбоко съжаление да констатира, че войната е проиграна и не остава друго, освен да се поиска мир. Само тъй може да се спаси страната от разорение и от всички ужаси, които очакват България, ако неприятелят навлезе в нейните предели.

Нека се надяваме, че макар и принудени да сключим мир при извънредно неблагоприятни условия, все пак бъдещата Европейска мирна конференция ще признае на България правата й, за които тя даде толкова непоносими жертви. Като се ръководи единствено от желанието да служи на България, да изпълни дълга си към родината, Министерският съвет единодушно реши да поиска примирие, а след него и мир. Друг изход няма. И трябва всички мъжествено и спокойно да преклоним… (нечетливо) глава.

Съм на Ваше Величество верен поданик, Ал. Малинов.“

Това беше именно денят, в който царят прие на аудиенция Стамболийски. Но въпреки че беше притиснат до стената, Фердинанд никак не хареса пораженския тон на Малиновото писмо, нито факта, че министрите бяха заседавали, без да го уведомят, и бяха взели решение без него. Той остави спешното съобщение на министър-председателя без отговор.

От дълго време вече цар Фердинанд съзнаваше, че положението е критично, но отказваше да приеме, че всичко е загубено и безнадеждно. Той беше разкъсван от противоречиви чувства. От една страна, мисълта да изостави съюзниците си, да измени на Германия и Австро-Унгария и да иска сепаративно примирие го отвращаваше — царят се съпротивяваше на това, доколкото можеше. Но не поради причините, които обикновено сочат неговите противници. Прекалено опростено и невярно би било да се обяснява Фердинандовата вярност към Централните сили чисто и просто с германския му произход, с някаква съзаклятническа лоялност към своите кралски братовчеди и бивши сънародници. Това не би взело предвид неговия комплициран характер, неговите амбиции и историята на неговото дълго царуване.

Фердинандовата съпротива и неохота произлизаха повече от приетите по това време идеи за военна чест, за бойно другарство, за идеологически афинитет, дори известна благодарност към нациите, които бяха подкрепили териториалните аспирации на България. Това бе някакъв особен морален кодекс, дълбоко вкоренен в неговия характер и издигнат в култ от традиционното възпитание, което получаваха принцовете от големите кралски родове от тази епоха. Но над всичко друго неговото упорство произхождаше от съзнанието, че той играеше последната си карта, че това беше последният му шанс да изпълни задачата, която беше поставил пред себе си и пред своите поданици и която в неговия случай се беше разраснала до размерите на една идея фикс. През тридесетте години на неговото царуване националният идеал за Велика България — обединението на Родината-майка с чедата й от загубените земи в Македония, Тракия и Добруджа — се беше превърнал в лична цел, в истинска страст за родения в чужбина принц. Това беше се превърнало в негов кръстоносен поход. Всичко, което той притежаваше — политически инстинкт и интелигентност, суета и надменност, държавническо изкуство и макиавелизъм, жажда за власт и чувство за дълг, мания за величие и авантюризъм (той притежаваше всичко това в царски дози!) — всичко беше впрегнато в гонене на тази мечта. Фердинанд се бе напълно ангажирал за нейното осъществяване въпреки враговете, въпреки целия свят, пък ако се наложеше — дори и въпреки самите българи! И сега, когато тази цел, след първите две победоносни години на войната, изглеждаше достижима, беше извънредно мъчно за него — беше немислимо! — той да я изостави доброволно.

След аудиенцията със Стамболийски Фердинанд потъна в мълчание до края на деня. Тъй като не беше чул нито дума от двореца, министър-председателят изпрати вечерта най-спешно второ ръкописно писмо:

Ваше Величество, Министерският съвет, който заседава непрекъснато, намира, че всеки час е изгубен и че повече не може да чака. Сведенията, които идват от фронта, свидетелстват, че разложението на нашата армия е станало неудържимо. Нас ни грози катастрофа. Ако Ваше Величество не приема решението на Министерския съвет да се поиска незабавно примирие и евентуално мир, то снема от себе си всяка отговорност. Сега главнокомандващият генерал Тодоров по телефона ми съобщава, че положението е безизходно и катастрофата е непредотвратима. Той иска незабавно решение на въпроса.

Съм на Ваше Величество верен поданик, Ал. Малинов

Тази вечер две отделни мисии напуснаха отчаяната, изплашена София. Ляпчев, държавникът, пое унизителния път за неприятелската главна квартира в Солун. Стамболийски, народният трибун, се отправи към размирния център на войнишкия бунт.

 

 

Един жив болезнен спомен преследваше младия княз през тези мрачни дни на септември 1918 г., една сцена, която той се надяваше да не преживее вече никога. Той виждаше себе си и брат си, едва 19- и 18-годишни, как яздят мълчаливо, редом до баща им, начело на дългите прашни колони от разбити български войски, завръщащи се в София в края на Междусъюзническата война. Тълпи от просълзени съотечественици се бяха струпали от двете страни на улиците, да посрещат съпрузи, синове и братя, оцелели след жестоките изпитания на 1913 г. Това беше трогателна сцена на мъка сред достойнство, като гигантска траурна процесия след погребение, една от онези сцени, които един млад човек не забравя никога.

Руският пълномощен министър в София Неклюдов я описва в своите мемоари: „Войниците в техните кафяви униформи, овехтели от жега и дъжд, носеха следите на крайна умора върху изпитите си и изгорели от слънцето лица, но въпреки това те маршируваха с гордост и дух. Повечето от генералите, чиито имена бяха станали толкова известни през 1912 г., вървяха с войниците си. И градското население ги поздравяваше със спокойствие и симпатия, зачитайки ги като мъже, които бяха изпълнили своя дълг напълно и бяха заслужили за отечеството си. Повечето от войниците бяха окичени с цветя и също така окичени бяха цар Фердинанд и двамата му синове, които бяха поздравявани от тълпите без най-малкия знак на враждебност“.

Без враждебност… Пет години по-късно княз Борис би искал това да можеше да се каже отново.