Стефан Груев
Корона от тръни (27) (Царуването на Борис III 1918–1943)

Епилог

Извън някои косвени улики, приведени в подкрепа на една или друга от различните хипотези за смъртта на цар Борис, никакво неоспоримо, окончателно доказателство не е било открито досега.

Действително ли смъртта му бе предизвикана от сърдечна тромбоза, както гласи официалното комюнике? Или той е бил убит с отрова или по друг начин? В такъв случай кой е извършил престъплението? Дали пък цар Борис не се е самоубил, както намекват някои? Истината е, че не съществува напълно убедителен отговор. Но поради странните обстоятелства — преждевременната и неочаквана кончина на Борис III точно в един съдбоносен момент, с всички политически последствия от нея — въпросите и подозренията продължават да витаят.

Царица Йоанна не остана никога напълно задоволена от официалната версия относно причината за смъртта. Но макар и склонна да вярва, че смъртта не е била „естествена“, тя също така не разполага с неопровержими конкретни данни в потвърждение на съмненията си.

Подобни мисли не са напълно отхвърлени от сина на цар Борис, цар Симеон, нито от дъщеря му княгиня Мария-Луиза, въпреки че и двамата приемат обяснението за сърдечен инфаркт като еднакво вероятно. Всъщност цар Симеон би предпочел да вярва, че смъртта е била естествена.

Колкото до княгиня Евдокия, тя остана до края на живота си убедена, че „нацистите го направиха“.

Междувременно какво стана в България? В продължение точно на една година след смъртта на цар Борис държавата бе управлявана от тричленен регентски съвет — княз Кирил, министър-председателя Филов и военния министър ген. Никола Михов, които действаха от името на шестгодишния цар Симеон II. Тъй като съветските войски напредваха на Източния фронт и комунистическата терористична дейност се засилваше в страната, трите последователни правителства, които се изредиха през този драматичен период (възглавени от Добри Божилов, Иван Багрянов и Константин Муравиев), направиха усилия да извлекат страната от съюза й с Германия — тайни постъпки при Божиловото правителство и открито — при тези на Багрянов и Муравиев — но без резултат. Правителствата се надяваха да могат да преговарят само със западните сили (България изобщо не беше във война със Съветския съюз), за да избегнат завземане на властта от комунистите. Но Съединените щати и Великобритания отказаха да се срещнат с тайната българска делегация, изпратена в Кайро, ако техният съюзник Съветският съюз не участва в преговорите.

В края на август 1944 г. напредващите съветски войски прекосиха Румъния и достигнаха българската граница. Въпреки съществуващите и непрекъсвани дипломатически отношения между София и Москва Съветският съюз неочаквано обяви война на България и в началото на септември Червената армия нахлу в страната. Междувременно прозападното Муравиево правителство беше скъсало отношенията си с Германия и германските войски бяха вече започнали да се изтеглят. Това обаче не можа да спаси режима. Щом съветската армия нахлу в България, така нареченият „Отечествен фронт“ — коалиция на комунистическата партия, лявото крило на земеделския съюз, групата „Звено“ и неколцина симпатизиращи на Русия политици — извърши преврат на 9 септември и завзе властта.

Царското правителство, намерило се в положение на война едновременно срещу Германия и, против волята си, срещу Съветския съюз, не оказа никаква съпротива. Докато Червената армия окупираше страната и всички държавни органи бяха в безпорядък, няколко хиляди комунисти „партизани“ влязоха в София и в някои от големите градове и се впуснаха в оргия на отмъщения, арести и убийства. Терорът взе невиждани размери и кървавите чистки далеч надминаха чистките, направени в другите държави — предишни съюзници на Германия. От този преврат, който беше станал възможен единствено поради присъствието на Червената армия, комунистическата пропаганда изфабрикува митовете за някаква „революция“ и за някакво „освобождение“.

Не мина много време и комунистите, които винаги държаха истинската власт в „Отечествения фронт“ въпреки председателството на Кимон Георгиев, станаха нескритите и единствени управници на сталинската „народна демокрация“ в България.

През нощта на 1 февруари 1945 г. регентите княз Кирил, проф. Богдан Филов и ген. Никола Михов бяха екзекутирани. Техните смъртни присъди бяха произнесени няколко часа преди това от така наречения „Народен съд“. Следните лица, споменати в тази книга, бяха разстреляни заедно с регентите в един отдалечен край на софийските гробища, на ръба на останал от бомбардировките кратер, който послужи за техен безкръстен общ гроб: министрите Иван Багрянов и Първан Драганов, лични приятели на покойния цар Борис; бившите министри Петър Габровски, ген. Теодоси Даскалов, Добри Божилов, Никола Захариев и шестнадесет други членове на бившите правителства; членовете на царската свита Павел Груев, Светослав Поменов, ген. Рафаил Жечев, Димитър Генчев, Георги Ханджиев и Петър Костов, както и царските неофициални съветници Йордан Севов и Любомир Лулчев.

Същият „Народен съд“ осъди на затвор, заедно с мнозина други държавници, и лидерите на прозападната политическа опозиция: Никола Мушанов, Димитър Гичев, Константин Муравиев, Атанас Буров и Вергил Димов. Бяха изпратени в затвора също така и младшите дворцови секретари Станислав Балан и Петър Морфов.

А какво стана с останалите действащи лица от тази книга?

Трима нови регенти бяха назначени да управляват вместо малкия цар Симеон II. Един от тях беше видният комунистически интелектуалец Тодор Павлов, чийто живот беше пощаден три пъти в миналото, благодарение на личното застъпничество на цар Борис. Всъщност Павлов се показа благодарен и се държа почтително към вдовицата и децата на покойния цар. Монархията, сведена до фикция, беше толерирана от новия режим в продължение на две години. На цар Симеон, на майка му царица Йоанна и на сестра му княгиня Мария-Луиза беше разрешено да живеят в тяхното имение „Врана“, докато в края на 1946 г. монархията беше премахната официално след един грубо нагласен референдум. На царското семейство беше даден срок от 48 часа да напусне страната. То замина първо за Египет и след няколко години се установи в Испания.

Княгиня Евдокия бе арестувана през 1945 г., държана под арест в една къща и дълги месеци бе подложена на безброй унижения и строги разпити. Пусната накрая да замине с цар Симеон и семейството му, тя прекара старините си в обкръжението на вюртембергските роднини на сестра си княгиня Надежда. Когато почина във Фридрихсхафен на Боденското езеро през октомври 1985 г., тя беше една дълбоко наранена и огорчена стара жена с разклатено здраве и с неизлечима носталгия за родната си страна.

Цар Фердинанд надживя и двамата си синове. Той така и не можа да осъществи съкровената си мечта да види още веднъж България. Почина в Кобург през 1948 г. Княгиня Надежда, вюртембергска херцогиня, умря през 1958 г.

Неколцина измежду главните действащи лица в тази драма избегнаха участта на своите съратници. Бившият външен министър Иван Попов се самоуби през есента на 1944 г. в Букурещ, където служеше като пълномощен министър. Георги Кьосеиванов, по това време пълномощен министър в Берн, след комунистическото завземане на властта остана в чужбина, както направиха и повечето български дипломати извън страната. Той прекара последните си години в Швейцария и Испания. Проф. Александър Цанков избяга във Виена, където се опита с помощта на германците да създаде антикомунистическо правителство в изгнание. По-късно той емигрира в Аржентина, където почина. Иван (Ванчѐ) Михайлов, ръководителят на ВМРО, живее нелегално „някъде в Италия“ и въпреки че далеч е надхвърлил осемдесетте години, още е активен в македонските работи.^[1]

Германският пълномощен министър в София Бекерле беше спрян на турската граница, когато напускаше България през септември 1944 г., и изпратен в Русия, където го подложиха на дълги разпити и изпратиха в затвор. Когато се завърна в родината си през шестдесетте години, той беше съден и освободен. Сега живее в Германия, както и бившият германски въздушен аташе Фон Шьонебек.

Що се отнася до комунистическите водачи, споменати в тази книга: съветските функционери от български произход Георги Димитров, Васил Коларов, Вълко Червенков и повечето от събратята им се завърнаха в България и взеха властта. А измежду „местните“ комунисти първият партиен секретар Трайчо Костов беше ликвидиран през 1949 г. от своите съпартийци, обесен за предателство и обвинен, че бил „британски агент“!… Цола Драгойчева, или „другарката Соня“, успя да задържи положението си на важен член на българското Политбюро…

Ръководителите на „Звено“ Кимон Георгиев и Димо Казасов и техният съмишленик Дамян Велчев, активни участници в превратите от 1923 и 1934 г., фигурираха още веднъж между превратаджиите на 9 септември 1944 г. и станаха министри в първите правителства на Отечествения фронт. Когато стана съвсем ясно, че тази коалиция не е нищо друго освен една фасада, Георгиев и Казасов останаха верни съюзници на комунистите, докато Велчев изпадна в немилост и бе изпратен като пълномощен министър в Берн. По-късно той си подаде оставката като… протест срещу съветизирането на България и поиска закрила като бежанец в Швейцария, където умря.

Голямата част от българските евреи емигрира в Израел, носейки със себе си българския език, българските обичаи, както и топло чувство към родната страна и нейния цар, които не позволиха тяхното депортиране в нацистките лагери за изтребление.

Междувременно гробът на цар Борис се беше превърнал в толкова популярно място за поклонение, че властите заповядаха тленните му останки да бъдат изровени и преместени от Рилския манастир във „Врана“, където царица Йоанна и двете й деца го погребаха отново в парка на двореца в една мрачна ранна утрин през 1946 г. След като царското семейство напусна България, зловещи слухове за оскверняване на гроба и за преместване на ковчега на друго, неизвестно място се разпространиха из цялата страна. Тези слухове никога не бяха потвърдени, но и досега не се знае със сигурност къде се намират тленните останки на цар Борис.