Стефан Груев
Корона от тръни (26) (Царуването на Борис III 1918–1943)

Двадесет и четвърта глава
Загадъчната смърт

На сутринта след завръщането на царя от главната квартира на Хитлер Балан с изненада констатира, че Негово Величество е останал да спи в Софийския дворец, вместо да отиде при семейството си във „Врана“. Царският секретар беше още по-озадачен, когато царят го повика рано сутринта и му поръча да намери пилота на фюрера подполковник Баур и да го доведе в двореца в 10 часа.

— Ще го заведа на обед във „Врана“ — каза Борис. — Искам той да види моите деца.

Царят изглеждаше спокоен и отпочинал, в много по-добро настроение от предишния ден. Но от краткия разговор Балан остана с впечатление, че царицата още не знае, че царят се е завърнал.

Да се намери Баур, който беше останал този ден в София, се оказа трудна задача. След като го търси на всевъзможни места, където германският офицер би могъл да бъде, Балан чу, че рано сутринта пилотът бил отишъл в софийските хали, да купува пресни зеленчуци за главната квартира на фюрера. Секретарят се втурна на пазара и наистина Баур беше там между кошовете, закупувайки големи количества спанак и пъпеши.

— Но аз не мога да се явя пред Негово Величество с тези дрехи! Погледнете ме — започна пилотът да протестира.

Но нарежданията на царя бяха ясни и тъй като ставаше късно, спанакът бе поверен на германския шофьор, докато Баур в измачканото си работно облекло се качи в дворцовия автомобил.

Обедът във „Врана“ беше приятен, царят се държеше очарователно и царските деца бяха възхитени да се запознаят с пилота. А колкото до царицата, тя нямаше време да запита Борис кога се е върнал, преди той с донякъде пресилено оживление да й представи гостенина.

— Виж кого доведох на обед!

Царицата бе засмяна и любезна, а ролята на гостоприемна домакиня дотолкова я погълна, че не й остана време за много въпроси. За Балан маневрата на царя бе много забавна. „Какъв хитър съпруг!“ — си помисли той. Балан така и не разбра защо цар Борис не бе пожелал семейството му да го види предишната вечер.

По-късно, следобеда, царят изпрати децата си на летището с подарък за Баур, който им показа самолета си отвън и отвътре. Те никога не бяха влизали в самолет и инструментите и механизмите, които пилотите им показаха, им направиха огромно впечатление.

Това се случи в понеделник. Същия ден Борис прие на прощална аудиенция хърватския пълномощен министър, който си заминаваше. Във вторник, 17 август, царят замина за „Царска Бистрица“, докато семейството му остана във „Врана“. На следния ден отиде из планинската гора на лов, най-любимото му забавление. В четвъртък, 19 август, той тръгна на екскурзия до Мусала заедно с княз Кирил, полковник Бърдаров и Балан. Те яздиха на коне до седмото рилско езеро и оттам продължиха пеша нагоре по голите скалисти пътеки. Качването беше доста уморително и когато стигнаха на върха, те останаха да почиват около един час. Въпреки че цар Борис се беше изкачвал на Мусала безброй пъти преди това, той отново дълго време се възхищава от добре познатата му грандиозна панорама.

Точно преди да поемат обратно, той се отдели за момент от спътниците си, за да изпълни един малък обред, с който бяха вече свикнали. Обръщайки се с лице към върха, той свали шапката си и я размаха в приятелски поздрав към Мусала. Както му бе станало обичай, повтори този жест три пъти, преди да се присъедини към другарите си и да ги поведе надолу по планинската пътека.

По време на слизането обаче поведението на царя стана особено. Лицето му внезапно побледня и придоби уморено изражение, но той продължи да върви мълчаливо, напълно погълнат от мислите си. По-късно призна, че почувствал за първи път голяма умора и се задъхал. Дори се оплака на брат си от някакво остро, парливо усещане в областта на сърцето.

Но това неразположение не го накара да спре и да си почине. Напротив, като че ли обзет от някаква непреодолима нужда да отиде до крайния предел на силите и издръжливостта си, той внезапно се откъсна от групата. Казвайки на другите да продължат да вървят по същата пътека, царят се отклони по едно особено стръмно „кестерме“. Спътниците му се опитаха да го предупредят, че този склон е опасен, но това само го раздразни и когато Кирил го запита: „Защо трябва да слизаш по тази урва?“, Борис сърдито излая: „Мълчи!“, и заповяда на всички да го оставят на мира.

Няколко минути по-късно, обезпокоен от изчезването на царя, Балан реши да го търси и сви по съседното „кестерме“ на същата урва. Секретарят се намери в подножието на застрашителна вертикална стена и погледна нагоре. Той се ужаси, като видя цар Борис, застанал на самия ръб на скалата, с поглед, втренчен в пропастта. Трагичният спомен за смъртта на белгийския крал Алберт моментално изпъкна в съзнанието на Балан, когато той съзря много странно изражение в очите на цар Борис.

Изненадан, че вижда секретаря си, Борис изкрещя сърдито:

— Какво, по дяволите, търсите там? Не ви ли казах да не ме следвате?

— Но това е много опасно място, Ваше Величество — смотолеви Балан, — и тъй като моите туристически обуща са по-добри от Вашите, помислих, че мога да Ви помогна, ако стане нужда.

Мърморейки недоволно, царят се присъедини към групата и вкиснат и мълчалив, продължи слизането. При езерото те намериха конете и препуснаха надолу към „Царска Бистрица“. Докато прекосяваха една поляна, Борис внезапно дръпна юздите и закова коня си. „Гледайте тази дива коза отсреща, на билото!“ — той посочи възбудено с ръка по посока на Сарагьол. Отначало другарите му не можаха да видят нищо, но след малко забелязаха една малка тъмна точка, движеща се далеч на хоризонта. „Това е козел — съобщи царят, съвсем прехласнат. — Но не е от нашите. Никога не съм виждал този козел наоколо. Той идва от другаде, няма съмнение!“ Говореше, като че ли познаваше лично всеки див козел около Сарагьол и всъщност спътниците му бяха убедени, че е така.

До края на екскурзията Борис не спря да мисли за планинския козел. Когато стигнаха „Царска Бистрица“, всички бяха така изтощени, че след бърза ранна вечеря всеки се оттегли в стаята си да спи. Но в 11 ч. през нощта телефонът в стаята на Балан иззвъня. Обаждаше се царят:

— Балан, елате при мен, имам да свърша някои работи! — И давайки си сметка, че е събудил секретаря си, Борис добави: — Няма значение, ако сте вече по пижама. Елате веднага!

Балан наметна набързо халата си и отиде в апартамента на царя. Той се изненада, като видя, че Борис, който само допреди малко бе необикновено изморен, още е напълно облечен и обут. Двамата мъже прегледаха обемистата поща, която беше донесена тази вечер от София, и Балан трябваше да чете на глас многобройни доклади, докато гласът му пресипне. Но царят, като че ли подтикван от някакъв демон към пълно изтощение, настояваше да се отговаря на все повече и повече писма. Когато накрая освободи секретаря си, минаваше два часа след полунощ.

Всички още спяха, когато в 5 часа на следната сутрин царят взе новата си карабина и напусна „Царска Бистрица“ сам, с кола, на път за Сарагьол, да търси планинския козел, който беше видял предишния ден. След известно дирене, проведено с майсторството на опитен ловец, той намери козела и го застреля. Ала когато отиде да прибере трофея си, намери на мястото само локвичка кръв. Раненото животно беше изчезнало. За Борис, като необикновено добър стрелец, това беше болезнено разочарование. Той се завърна в „Царска Бистрица“ в ужасно настроение и незабавно изпрати Свилен на същото място да намери ранения козел по кървавата му следа. След известно време царският прислужник се завърна с убитото животно, което беше намерил умряло в един храсталак.

Полковник Бърдаров, който се яви пръв пред царя на масата за закуска, стана естествената жертва на лошото царско настроение.

— Мерникът на тази нова карабина явно има нужда от корекция! — укори Борис адютанта си. — Това е единственото обяснение. От такова разстояние аз не мога да не улуча! Но вие, господин полковник, не сте си гледали работата както трябва. Защо не го проверихте добре този мерник? В края на краищата грижата за тази нова карабина е Ваша отговорност, не е ли така?

Адютантът беше много засегнат, когато след закуската разказа на Балан за несправедливото мъмрене, настоявайки, че карабината е напълно изправна. Но Балан, по-практичен от него, също го порица.

— Слушайте, господин полковник — каза той, — не виждате ли, че началството е страшно разстроено, откакто се върнахме от Хитлеровата главна квартира? Какво ви струва да му кажете, че пушката е стреляла накриво? Защо не направите някакви си уж технически проверки и да му докладвате на обед, че сте установили, че мерникът не е в ред?

Бърдаров се възмути:

— Но това е нечестно! Тази нова карабина е истински шедьовър!

— А спокойствието на началството не е ли по-важно в този момент от някаква дребна лъжа? Вие познавате ловджиите. В някои отношения те са странни хора, не са като нас, другите.

Мърморейки недоволно, Бърдаров все пак се съгласи да подложи карабината на проверка. Когато всички седнаха на масата за обед, той пошушна на Балан: „Проверих я. Десет изстрела, десет пъти точно в центъра на мишената“. Царят седеше намръщен.

— Ваше Величество, проверих карабината — докладва адютантът. Борис бързо вдигна очи от чинията си и жадно впери поглед в Бърдаров. — Затегнахме я в менгеме и изстреляхме десет патрона. Девет куршума влязоха в същата дупка. Но десетият… — Като избягваше да поглежда към Балан, полковникът продължи: — Десетият куршум показа явно отклонение. Не мога да си обясня защо. Може би влагата. Но най-добре е да върнем карабината за корекция.

Лицето на Борис светна.

— Сигурен бях! Така си и мислех! — извика той с ентусиазъм, разбираем само за ловджии. — Нали ви казах? Не е чудно, че не улучих тоя пуст козел в сърцето!

Настроението на царя веднага се промени и през целия следобед той беше по-ведър.

Същия ден, петък, той прие пълномощния министър в Берлин Славчо Загоров, който беше дошъл на доклад в София. Сетне се обади по телефона на царицата, която беше още във „Врана“ с княз Симеон и княгиня Мария-Луиза.

— Ела в неделя и доведи децата! — каза той в най-добро разположение. — Времето днес тук е великолепно.

Борис остана в „Царска Бистрица“ на следния ден, 21 август, и отиде с брат си на лов за сърни. По време на лова той за втори път през тази седмица почувства неразположение и бодежи в гърдите, и то тъй силни, че се оплака на княз Кирил:

— Мисля, че страдам от ангина пекторис.

Той имаше добри медицински познания и употреби верния термин за описване на синдрома, който се отличава със стягащи болки под гръдната кост, обикновено предизвикани от изтощение или от възбуда. Но понеже скоро след това се почувства добре, краткотрайните болки бяха бързо забравени.

В неделя Борис отиде да посрещне жена си и децата си в Самоков, щастлив както винаги да прекара деня с тях, и ги закара до „Царска Бистрица“ с открития си „Пакард“. За шестгодишния княз и за десетгодишната му сестра времето, прекарано с баща им, когото обожаваха, беше като празник. Той спираше колата по пътя, за да сочи великолепните планински върхове и долини и да им показва редки цветя и дървета (служейки си, разбира се, с точните им ботанически названия). Разказвайки забавни истории, Борис заведе семейството си до Соколец, едно от любимите места на децата. След това те се върнаха в „Царска Бистрица“, където царят прие военния министър на дълга аудиенция, на която ген. Михов докладва подробно за подготовката на големите летни маневри, предвидени да започнат след няколко дни.

След обяда Борис заведе семейството си на разходка до Песъко, центъра на Чамкория, за най-голямо удоволствие на жителите на този планински курорт. Поради скорошните въздушни нападения над София от английски и американски самолети мнозина министри, висши чиновници и чужди дипломати бяха по това време евакуирани в Чамкория и хубавите вили сред боровете бяха претъпкани със софиянци.

Появата на царската фамилия между тях, щастлива и отговаряща засмяна на поздравите на минувачите, разсея за малко песимизма, който това лято нарастваше измежду отбраното население на Чамкория. Въпреки влошаващото се положение присъствието на цар Борис неминуемо пораждаше всевъзможни надежди, които може би не отговаряха на действителността, но винаги се основаваха на едно и също упование: „Царят все някак си ще ни изведе на сигурен бряг. Той сигурно има в главата си някакво разрешение, някакъв изход. Но само той знае точно какъв“.

Докато беше в „Царска Бистрица“ със семейството си, Борис не спомена пред жена си за болките в гърдите, които беше усетил, нито пък повика лекар. Но дали защото беше загрижен за здравето си, когато на следната сутрин целуна децата си, преди да се завърне сам в София, царят каза на малката Мария-Луиза:

— Бъди послушна и докато ме няма, слушай чичо си Кики!

След това обеща на царицата, че ще се върне в „Царска Бистрица“ още същата вечер.

Той се посъветва с лекарите си на следния ден, 23 август, когато се завърна в столицата. Беше заръчал на архитект Севов да го чака в двореца в 10:30 часа и щом го видя, царят започна да се оплаква от здравето си, като изрази предположение, че страда от ангина пекторис.

— Ваше Величество, чул съм Ви да се оплаквате от най-различни болести, но никога не бях Ви чул да говорите за ангина пекторис — забеляза Севов. — Докторът ли ви определи тази диагноза?

— Не — отговори Борис, добавяйки, че симптомите били ясни: болки в долната част на гърдите и в лявата ръка от рамото надолу.

След това царят повика своя личен приятел, ушния лекар Димитър Балабанов, а също и дворцовия лекар д-р Драгомир Александров, да дойдат в двореца. Те пристигнаха незабавно и се качиха на горния етаж да го прегледат, докато Севов чакаше в царския кабинет. След основен преглед царят излезе от стаята в 12:30 часа и покани Севов да остане да обядва сам с него. Докторската визита явно го беше успокоила, защото през време на обеда той беше в добро разположение и не спомена вече за никакви болки. Архитектът не обърна никакво внимание, когато домакинът му глътна няколко капки лекарство в една чаша вода: Севов и преди бе виждал Борис да взима церове. Пиха кафе в съседния салон, а царят разказа впечатленията си от скорошната инспекция, която беше направил в една войскова част. След това той се оттегли за кратка почивка, с намерение да се завърне същата вечер при семейството си в „Царска Бистрица“.

По-късно, следобеда, царят спря за момент в канцеларията на Груев на долния етаж на двореца. Както винаги Бачо Павел докладва последните новини, показа му няколко писма и телеграми и подложи за подписа му няколко указа и орденски грамоти за награждаване с ордени на чуждестранни особи. Попивателната хартия върху бюрото на Груев се изпълни бързо с мастилените отпечатъци от неподражаемо сложния подпис „Борис III“.

Към 7 часа царят поговори по телефона с княгиня Евдокия, която се беше завърнала предишния ден от гостуване при приятели във Варна. След като я разпита за престоя й на Черноморието, той й каза, че напоследък не се чувства много добре и се оплака от стягане в гърдите и затруднено дишане. И наистина сестра му можа да чуе по телефона задъхването му и малко пресипналия му глас и настоя да се прегледа. Борис отговори, че докторите вече са го видели, и добави, че е слязъл от „Царска Бистрица“, защото има да свърши някои работи, а и защото не искал да се разболява, когато децата са около него. Евдокия попита дали е пил минерална вода от Банкя, което той правеше често заради артрита си.

— Не — отговори Борис, — не е там проблемът. Той е в чарка. — И след кратка пауза добави: — Ти ще видиш, аз ще си отида от ангина пекторис.

Тя и преди го беше чувала да говори за това и беше възразила, че е твърде млад — само 49-годишен, за да страда от ангина пекторис. Той обаче й беше отвърнал, че въпросът не е до възраст, а до „патила“. Те говориха за болестта на Добрович, който беше на смъртно легло, и Борис каза:

— Така ще бъде и с мене…

Преди да затвори телефона, обеща на сестра си, че ако се чувства по-добре на следния ден, ще мине да я вземе, за да я закара до „Царска Бистрица“.

Той продължи работата си с Груев, но към 7:30 часа заяви, че не се чувства добре, и излезе. Само малко след това Груев чу шум в коридора пред канцеларията си; уплашени лакеи му съобщиха, че на царя му станало много лошо и имал силни повръщания. Докато Свилен му помагаше да си легне, дворцовите лекари Стефан Даскалов и Александров пристигнаха. Поради повръщанията тяхното първо предположение беше, че царят има силна криза от жлъчка.

Княз Кирил научи за болестта на брат си едва на следната сутрин, вторник, 24 август, когато пристигна в София от „Царска Бистрица“. Тъй като междувременно състоянието на болния се беше влошило, съветникът Ханджиев отиде спешно при германското въздушно аташе полковник Фон Шьонебек и поиска от него незабавно да повика от Берлин немския лекар проф. Рудолф Зайц. От дълги години Зайц лекуваше царя. Шьонебек веднага препрати тази молба лично до маршал Гьоринг.

Този ден бомба беше улучила клиниката на Зайц при едно въздушно нападение над Берлин. Специален отряд спасители от противовъздушната охрана беше пратен да извади доктора изпод развалините. Оттам, още покрит с прах и мазилка, веднага го закараха до летището.

Преди специалният самолет, поставен на разположение от Гьоринг, да кацне в София и тъй като за момента диагнозата все още бе криза в жлъчката, Ханджиев беше отново изпратен у Шьонебек, с молба да се извика на консултация един втори прочут лекар, виенския интернист д-р Ханс Епингер. Той пристигна в сряда с друг специален самолет. Но междувременно дворцовите лекари, заедно с други известни специалисти като доктор Цончев и доктор Разсолков, които бяха прегледали пациента, дойдоха до заключението, че главният проблем не е жлъчката, а сърцето. Те намериха симптоми за тромбоза или съсирване на кръв в сърцето.

Но нито понеделник вечер, нито целия ден и цялата нощ във вторник царицата бе уведомена за сериозното състояние на мъжа си. (Тя така и не разбра кой е взел това решение и през целия си живот не го извини.) Царицата беше още в „Царска Бистрица“ с децата, с впечатлението, че някои важни държавни дела са попречили на царя да напусне столицата и да дойде при тях още първата вечер, както беше обещал. Болестта на царя през тези два дни беше държана в тайна и от Филов, и от правителството. Дори Севов не знаеше, че царят е болен. Във вторник следобед, когато Севов пристигна, неоповестен в двореца, княз Кирил го пресрещна на двора и му каза, че царят спи. Севов си отиде, без да пита повече.

Същата вечер Кирил се отби с колата си до дома на Евдокия и намери сестра си да работи в градината. Цял ден тя бе чакала да се обади царят, както й бе обещал предишната вечер.

— Началството не е добре. Никак не ми харесва — каза князът.

Незабавната реакция на Евдокия, която знаеше, че Борис е посетил Хитлер преди десет дни, беше:

— Да не е бил отровен? Той беше там. Да не му е погодено нещо?

— Не, сърцето е. Ние повикахме Зайц — отговори Кирил и добави: — Можеш ли да отидеш утре в манастира, да запалиш една свещ и да кажеш една молитва за Бо?

Евдокия обеща да го направи. Тя искаше да отиде веднага в двореца да види болния си брат, но Кирил я разубеди, тъй като царят не го бил поискал.

Рано на следната сутрин, сряда, 25 август, князът телефонира на Севов. Архитектът пристигна веднага и едва тогава научи, че след като в понеделник видял царя, състоянието му се влошило. Същата сутрин княгиня Евдокия също дойде в двореца. Тя вече бе се завърнала от Рилския манастир, където беше отишла още призори да се помоли за брат си. Княз Кирил, необикновено бледен, я посрещна в градината.

— Според Зайц това е инфаркт, емболия — каза той.

Доктор Зайц потвърди диагнозата си пред Евдокия, която беше лекувал в миналото от жлъчка. Каза й, че царят имал инфаркт и бил в много сериозно състояние. Но тъй като Борис бил човек с добро здраве, лекарите се надявали да го спасят. Ако пациентът пази пълна почивка, кризата можела да отшуми за три-четири дни, добави немският професор. Той обаче настоя, че в такъв случай царят не би трябвало да работи поне в продължение на шест месеца, докато сърцето му укрепне. На въпроса на княгинята относно причините за инфаркта, Зайц отговори:

— Изтощение. Умствена преумора и душевни вълнения.

Тъй като този месец въздушните тревоги бяха зачестили в София (английски и американски самолети прелитаха над България на път да бомбардират румънските петролни залежи в Плоещ), Зайц предупреди, че шокът от едно въздушно нападение би могъл да бъде фатален за царя. Княз Кирил изпрати царския адютант ген. Жечев в щаба на противовъздушната защита да нареди сирените в София да не свирят, докато няма изрична заповед от княза, и то само когато стане сигурно, че се касае за неминуема атака.

Княз Кирил беше извънредно нервен и покрусен. Когато Евдокия спомена подозренията си относно отравяне, той избухна и й се скара почти грубо:

— Спри да говориш такива глупости! Казах ти вече, че доктор Александров не намери никаква следа от отрова в стомаха му!

Ала като видя сълзите на Евдокия, омекна и въпреки нарежданията на лекарите я остави да влезе в стаята на болния.

Качвайки се на горния етаж в спалнята на царя, Евдокия намери Борис, обкръжен от лекарите си, в полусъзнание, блед като мъртвец и тежко пъшкащ. Тя прекара голямата част от деня на съседния балкон. Веднъж запита един от българските лекари, дали царят не е бил отровен. Лекарят се шокира от този въпрос:

— Това е абсурдно! — тросна й се той. — Няма никакво отравяне!

В сряда същият следобед министър-председателят беше повикан в двореца, където Севов му съобщи за болестта на царя. Впоследствие Филов постави в течение военния министър, но иначе тайната се пазеше строго. Германският пълномощен министър Бекерле беше узнал новината предишния ден, но не преди неговият съперник полковник Шьонебек да бе уредил направо чрез Гьоринг изпращането в София със специален самолет на двамата германски лекари.

Рано вечерта кризата се изостри и отец Рафаил, дворцовият православен свещеник, бе повикан при болния. Към 20 часа обаче състоянието на царя леко се подобри. Евдокия отново влезе и седна до леглото на брат си. Когато взе ръката му, Борис отвори очи и съвсем ясно каза:

— Кока, какво правиш тук? Колко е часът? — И докато тя отговаряше, той промълви: — Ах, тя се свърши… — и пак затвори очи.

След това повече не проговори, освен колкото на два-три пъти да поиска вода или да попита за часа.

Междувременно в „Царска Бистрица“ царица Йоанна не подозираше нищо. Когато Борис беше тръгнал за София в понеделник сутринта, той бе казал, че ще се опита да се върне още същата вечер. Но знаейки, че тази седмица е извънредно зает и угрижен, царицата не се изненада, когато той не дойде. Тя реши да не го безпокои тази нощ, очаквайки, че той ще пристигне на следната сутрин. След като го чака напразно целия вторник, царицата се обади в двореца да провери дали царят ще дойде за вечеря. Отговори й се, че той бил много зает тази вечер, за да може да й говори по телефона, и освен това не се чувствал много добре. Когато по-късно тя се обади отново, казаха й да не се безпокои, че всичко било наред и Негово Величество се чувствал по-добре. Мисълта, че княз Кирил вече е в София и е край брат си, успокои царицата.

На следния ден, сряда, съобщиха на царица Йоанна, че царят е болен, но че нямало нужда тя да се връща. Дворецът щял да й се обади по-късно, да я държи в течение. Тя беше вече разтревожена и остана целия ден да чака по-точни новини. Късно следобед, докато се двоумеше дали да не замине за София, доктор Даскалов и инспекторът на дворците Генчев пристигнаха, без да са уведомили предварително. И двамата изглеждаха много загрижени, като съобщиха на царицата, че цар Борис е бил сериозно болен. Обясниха, че не й се обадили предишните два дена, защото не искали да я тревожат ненужно, но сега, когато състоянието на царя се влошило, счели, че царицата трябва да е в течение. Ала и този път настояха тя да не заминава за София тази нощ.

Потресена от новината, Йоанна бе споходена от ужасно предчувствие и изпадна почти в състояние на вцепененост. Тя се свлече в едно кресло, зарови глава в ръцете си и за дълго време остана безмълвна, без никакви мисли и усещания освен чувството на ужасяващ безнадежден мрак. Дори не забеляза кога Генчев и Даскалов са се сбогували и напуснали стаята. Едва доста по-късно, когато придворната дама се яви, за да я подкани за вечеря, тя се възвърна към действителността. Царицата седна на масата, без да докосне вечерята, и стоеше втренчена пред себе си, когато в 21 часа телефонът иззвъня. Беше Генчев, вече пристигнал обратно в София.

— Ваше Величество, по-добре е да дойдете — каза той. — Царят е много болен.

Йоанна скочи от стола си, поръча веднага кола и отиде да целуне спящите си деца.

— По-бързо, карайте по-бързо! — викаше тя непрекъснато на шофьора си Асен, докато автомобилът хвърчеше в тъмната нощ надолу по криволичещия път между Чамкория и Самоков.

Колата мина с пълна скорост острите завои покрай Искъра и стигна в Софийския дворец в 22:30 часа. Слизайки от автомобила, царицата почувства за момент, че краката й се подкосяват и трябваше да направи усилие, за да изкачи стълбите, водещи към спалнята на мъжа й.

Обкръжен от княз Кирил, Свилен и българските лекари, цар Борис лежеше, изпънат по гръб, със затворени очи и страхотно жълто лице. Той не я видя, когато Йоанна коленичи до него, нито реагира, когато тя взе ръката му и я целуна. След това тя отиде до кабинета си да чака проф. Зайц, който пристигна след няколко минути. Царицата, която го познаваше добре, поиска мнението му, но той отклони отговора, преди да се консултира отново с колегите си. Докато лекарите се съветваха помежду си, Йоанна чакаше в съседното салонче и в един часа след полунощ Зайц най-после се появи.

— Ваше Величество, заключението на нашия консулт не е окончателно, но трябва да Ви кажем, че състоянието на царя е тежко. Ние смятаме, че той страда от коронарна тромбоза. — След това, като в някакъв кошмар, тя го чу да казва: — Ако Негово Величество оживее… Ако!… Той ще остане инвалид.

Дворцовият лекар д-р Даскалов повтори на латински:

— Thrombosis arteriae coronariae sinistrae. — Според диагнозата това състояние беше предизвикало двойна пневмония, с едема в дробовете и в мозъка. — Pneumonia bilateralis cum aedema pulmonium et cerebri — добави Даскалов.

По-късно Борис отвори очи, стисна ръката на жена си и попита:

— Какво правиш тук?

За да не изглежда прекалено обезпокоена, Йоанна отговори, че е дошла в София по някаква работа за Червения кръст. Тогава той попита коя дата е днес. Когато тя отговори, че е 26 август, царят повтори два пъти: „На 28, на 28…“ — преди да заспи отново.

През време на един от многобройните прегледи и консулти Севов беше дочул д-р Даскалов да изказва известни съмнения относно причините за заболяването на царя. Можеше ли те да бъдат други освен тромбоза? Някакво отравяне например? В четвъртък по обяд той попита проф. Епингер за това. Студеният необщителен виенски доктор^[1] се поколеба да даде категоричен отговор, но се съгласи, че такава причина не е за изключване.

— Болестта би могла да бъде предизвикана също така от други причини — каза той.

Една нова криза настъпи в четвъртък следобед, но цар Борис и този път я преодоля. Когато състоянието му се стабилизира отново, Севов още веднъж запита Епингер за възможността от отравяне. Този път обаче отговорът на виенския професор беше недвусмислен:

— Не — каза той, — няма никакви съмнения, болестта не би могла да произлиза от отравяне!

В присъствието на княз Кирил и на всички лекари, намиращи се в стаята. Севов запита дали още някои други специалисти не би трябвало да бъдат консултирани. Но лекарите изразиха убеждението си, че повече доктори не са нужни. Предписани бяха някои нови лекарства и Генчев, поддържайки чрез Балан контакт с германското въздушно аташе, взе нужните мерки да се ускори изпращането на лекарствата от Германия.

Късно в четвъртък вечер беше издаден първият официален бюлетин, който лаконично съобщаваше, че цар Борис е сериозно заболял през последните три дни. Новината има поразяващ ефект. Създаде се впечатлението, че всякаква дейност в София и в цялата страна внезапно е замръзнала. Всички разговори заглъхнаха и цялото население, силно обезпокоено, застана напрегнато пред радиоапаратите. Инстинктивен страх, още смътен, но вече болезнен, сви сърцето на всеки българин. Това беше едно зловещо чувство, пораждащо нови и глухи подозрения, още прекалено грозни, за да бъдат изказани гласно. В известен смисъл то съдържаше и егоистична загриженост за собственото оцеляване: докато всеки се опасяваше и се молеше за любимия цар, всеки един същевременно се страхуваше и се молеше и за себе си. Отново личната съдба на всеки българин сякаш се въплътяваше, за добро или за зло, в личността на един-единствен човек, който се наричаше Борис III.

Три нови комюникета бяха издадени по-късно, кратки съобщения, не даващи никакви подробни описания или обяснения. Най-разнообразни слухове плъзнаха из страната. Не беше ли странно, питаха се едни други хората, че царят, такъв здрав човек, в разцвета на силите си, внезапно се разболява точно сега, когато всеки очаква съдбоносни промени?

Известно подобрение в състоянието на царя бе отбелязано в петък, 27 август. Опасността от пневмонията като че ли беше избягната, сърцето наглед възобновяваше по-нормално дейността си и усмихнатият д-р Зайц заяви с оптимизъм, че царският пациент има шансове да оздравее. Цар Борис продължаваше да спи почти непрекъснато, като от време на време простенваше и неспокойно се мяташе в леглото си. Точно в такова състояние го бяха видели предишния ден министър-председателят Филов и военният министър ген. Михов, които не успяха да разменят нито една дума с него.

Филов дойде отново в петък и прекара почти целия ден в двореца, в разговор със Севов. Никакви посетители не бяха допуснати в спалнята, за да не бъде смущаван царят. Единственият човек, който остана почти непрекъснато в стаята, беше прислужникът Свилен. Следобед по едно време царят отвори за момент очи.

— Свилене, колко е часът? — попита той.

— Четири и двадесет, Ваше Величество.

— Утре по същото време…

По-късно Свилен предаде тези думи, които царят промълвил и пак заспал, без да довърши изречението.

Поради усложнения с притока на кръв в мозъка Зайц и Епингер бяха внушили да се прати от Виена неврологът д-р Максимилиян де Кринис, който пристигна в петък следобед.

При последната криза, знаейки, че брат й обича да говори с Лулчев на свръхестествени и метафизични теми, княгиня Евдокия предложи на княз Кирил да го повикат. Но и князът, и Севов не одобриха тази идея. Когато състоянието на царя се влоши отново в петък вечерта, княгинята настоя още веднъж. Тогава Севов отиде да вземе Лулчев и го доведе в двореца в 22 часа, без знанието на царицата. Дъновистът беше допуснат за кратко в стаята, но тъй като царят не беше в съзнание, Лулчев набързо го отпратиха.

В събота сутрин, на Света Богородица — 28 август — царят имаше температура, но изглеждаше по-спокоен. Царицата отиде на служба в дворцовата католическа черквичка с княгиня Евдокия.

Около 12:30 часа по обед Евдокия погледна в стаята на болния. Борис спеше. След като смени компреса на трескавото му чело, тя тихо излезе от апартамента. Малко след това видя как лекарите, разтревожени, влизат и излизат от стаята на пациента, как спешно искат бутилки с кислород и лекарства за инжекции. Свилен, страшно блед, сновеше развълнуван по етажите, като търсеше навсякъде царицата и накрая я намери в православния параклис на двореца. Той изтича да повика и княгиня Евдокия да дойде незабавно в спалнята на царя.

Когато Йоанна влезе в стаята, проф. Зайц, заедно с петима български лекари и другите двама германски специалисти преглеждаше цар Борис, който беше в безсъзнание. Княз Кирил и княгиня Евдокия бяха на колене и царицата също коленичи до леглото на мъжа си. Състоянието на пациента се беше влошило застрашително. Около 4 ч. следобед започна крайната агония. Беше точно 4 часа и 22 минути, когато цар Борис издъхна.

Един по един, със стетоскопи в ръка, всички лекари се изредиха до леглото, за да прослушат безжизненото сърце. Един след друг те обявиха царя за мъртъв. В качеството си на официални свидетели на смъртта на държавния глава, княз Кирил, Филов и ген. Михов бяха допуснати в стаята на мъртвеца. С тях влезе и Севов, а след няколко минути и Габровски. Царица Йоанна, зашеметена, чакаше в коридора с княгиня Евдокия и ген. Жечев, докато княз Кирил се присъедини към тях. Междувременно текстът на смъртния акт бе съчинен и по внушение на германските лекари той бе подписан само от шестимата техни български колеги: докторите Киркович, Разсолков, Цончев, Даскалов, Александров и Балабанов.

Министър-председателят беше първият, който изказа съболезнованията си на членовете на царското семейство. Княз Кирил, съвсем разстроен, го прегърна прочувствено, докато царицата, още в пълен шок, бе неспособна да продума. Евдокия, която успяваше да се владее, намери сили да отговори:

— Сега, господин Филов, Вие ще трябва да държите здраво!

Министър-председателят слезе долу в една от канцелариите, където той, Михов и Габровски съчиниха проекта за две прокламации към българския народ: първата, оповестяваща смъртта на цар Борис, и втората — възкачването на престола на новия цар, шестгодишния престолонаследник, който щеше да царува под името Симеон II, с помощта на регентски съвет. След това те занесоха прокламациите в Министерския съвет за одобрение от правителството и в 8 ч. вечерта Филов ги прочете тържествено по радиото.

* * *

Първите подозрения, че цар Борис не е умрял от естествена смърт, се породиха, защото смъртта го сполетя точно когато той търсеше начини да изведе България от съюза й с Германия. Но странното беше, че мълвата се подхрани най-много от двусмисленото поведение на главните заподозрени, самите нацисти. Защото, въпреки че официалното обяснение — смърт от коронарен тромбозис, последван от инфаркт — звучеше логично и бе приемливо, Бекерле изпрати следните смущаващи доклади, означени „Секретно, за външния министър (Рибентроп — б.а.) лично!“.

София, 29 август 1943 г.

 

Днес, преди да си заминат, аз повиках германските лекари Де Кринис, Епингер и Зайц да дойдат да ме видят. Те ми изказаха съжалението си, че не били в състояние да влязат във връзка с мен през време на престоя си тук. Чувствали се държани едва ли не като затворници в двореца, за да не се разчуят новините навън. Дори вчера, след смъртта на царя, им било невъзможно да дойдат тук. Обяснили им, че най-напред трябвало да бъдат уведомени цар Фердинанд и италианското кралско семейство. Иначе изцяло на тях било възложено да определят диагнозата. Българските лекари стояли на заден план. Зайц каза, че говорил с царя, докато той още бил в съзнание. Царят си давал сметка за сериозността на състоянието си и смятал, че този път краят му е дошъл и няма да оживее. Царят мислел, че има ангина пекторис (гръдна жаба — б.а.). Той го отдавал на преумората от екскурзията до връх Мусала, близо до Чамкория, на която отишъл предишната сряда.

Поради съществуващите подозрения аз запитах господата, дали болестта и смъртта не биха могли да се дължат на някаква друга външна причина (отрова — б.а.). Тримата лекари дадоха единодушно и незабавно утвърдителен отговор, позовавайки се на приликата в симптомите. Епингер спомена „типична балканска смърт“. Но какво повече можеха да кажат? Можеха ли убедително да обосноват смъртта с подобна причина? Това не би могло да се каже с положителност, би била необходима аутопсия. Те (германските лекари — б.а.) предложили да се направи аутопсия поне на мозъка. Отначало срещнали пълен отказ, но по-късно се получило съгласие да се направи аутопсия след балсамирането. Тогава обаче аутопсията не би била от никаква полза, ето защо те не настояли тя да се предприема.^[2]

Аз имам впечатлението, че въпреки ограничените научни доказателства лекарите вътрешно са убедени, че се касае за насилствена смърт. Казаха ми, че с оглед на професионалната тайна правят подобно изявление само пред мен; след завръщането си в Германия те ще трябва да ограничат изказванията си само в рамките на общата диагноза на болестта. Аз потвърдих това мнение и подчертах, че запазването на тайната е не само въпрос на професионална етика, но дори я надхвърля и представлява граждански дълг пред държавата. Ако се наложи, могат да бъдат повторно разпитани по нареждане на висшите власти. Те помолиха в такъв случай да не бъдат разпитвани поотделно, а всички заедно. Накрая заявиха, че не са приели никакво заплащане за услугите си.

Ще следя грижливо и ще докладвам всички свързани с това слухове. По мое мнение цялата работа трябва да се пази в строга тайна и засега да се избегне ново интервюиране на лекарите. Вярвам, че занапред българската външна политика не ще се промени и ще бъдат назначени регенти, които ще бъдат приятелски настроени към Германия и които ще подкрепят нашите военни усилия.

Бекерле

На следния ден, 30 август 1943 г., германският пълномощен министър изпрати следната телеграма, обозначена със забележката „Строго секретно!“:

До райхсминистъра на външните работи

Както вече докладвах, обърнах внимание на министър-председателя върху многобройните слухове, които хвърлят вината за смъртта на царя върху германците. Едни казват, че напрежението, свързано с посещението в Хитлеровата главна квартира, довело до сърдечен удар; други говорят за отравяне поради отхвърляне на германските искания. Изтъкнах необходимостта да се вземат противомерки. Филов се съгласи, като каза, че най-добрият подход ще е да се уведоми гражданството за дейността на царя през последните дни (изкачването на Мусала и прочие). Тъй като пътуването до Германия не беше известно на публиката, трябва също да се спомене, че при това посещение двете страни стигнаха до споразумение. Според Филов трябва да се подчертае, че Борис при завръщането си е бил ведър и доволен. Той изтъкна колко смешни са всъщност слуховете за отравяне, които отначало и те сметнали за възможни. Всички български и всички германски (!) лекари бяха съгласни с това. Те мислят, че болестта и смъртта на царя се схождат с ред класически случаи, при които това се е дължало на силна простуда или пък изтощение и преумора. Той винаги бил предупреждавал царя да не се пресилва. Изкачването на Мусала било безотговорна постъпка. Ако на пресата се кажело всичко това, слуховете бързо щели да замрат. Край на разговора с Филов.

Вярвам също, че една силна контрапропаганда ще спре слуховете. Ще взема мерки и вече действам в тази насока, за да се спомогне да се разпространи впечатлението, че за смъртта на царя са виновни нашите неприятели.

Бекерле

Разбира се, нацистите не бяха единствените заподозрени. След цяла една година убийства на изтъкнати антикомунисти — дело на комунисти — беше съвсем естествено повечето хора, които хранеха съмнения относно смъртта на царя, да я припишат на същите терористи. Беше ли цар Борис станал жертва също на местен комунистически заговор? Или пък, ако се следва класическата максима „Cui bono?“, беше ли той ликвидиран от онези, които щяха да имат най-голяма полза от неговото премахване и от неизбежното следствие — разгромяваното на държавния апарат — тоест от Съветския съюз? Кой друг през лятото на 1943 г. имаше по-голям интерес от лишаването на уязвимия български държавен кораб от своя капитан и превръщането му по този начин в лесна, беззащитна плячка от Съветите?

Но колкото и вероятна да беше тази хипотеза, никакви конкретни следи или доказателства в нейна поддръжка не бяха намерени и посочени тогава, нито пък и през следните години.

* * *

Това, което Бекерле не подозираше, беше, че докато докторите Зайц и Епингер го убеждаваха, че били държани като пленници в двореца и не могли да влязат във връзка с него, те всъщност бяха в непрекъснат контакт с друг един германски представител в София, въздушното аташе полковник Фон Шьонебек, съперника на Бекерле. Странното е, че Шьонебек се бе заклел да пази всички сведения за болестта на царя в тайна от германския пълномощен министър и неговата легация. Зад гърба на Бекерле, двамата германски професори изпращаха чрез Шьонебек и райхсмаршал Гьоринг доклади, предназначени за Хитлер.

Шьонебек беше болен на легло, с висока температура на 24 август, когато дворцовият съветник д-р Ханджиев телефонира, че трябва да го види по много спешна работа. Денят беше душен и горещ и германецът, чувствайки се зле, се опита да отложи срещата за следния ден. Но дворцовият представител настояваше, че трябва да разговарят незабавно. След половин час Ханджиев се появи на вратата на болния. Лицето на обикновено усмихнатия и любезен царедворец този път беше мрачно и той без всякакви встъпления твърдо заяви:

— Господин полковник, трябва да ми дадете честната си дума, че за моето посещение няма да споменете нито на германския министър, нито на когото и да било!

Изненадан, Шьонебек се поколеба. „Въпреки че Бекерле не ми беше пряк началник, аз бях член на легацията и имах задължение да му докладвам за всичко важно“ — записва той този ден в дневника си. Ханджиев обаче държеше на своето:

— Това е въпрос на живот и смърт за царя. Негово Величество Ви моли като негов приятел да не съобщавате на министъра, тъй като царят го презира!

Въпреки че се чувстваше неудобно, полковникът стисна ръката на Ханджиев и даде честната си дума.

Тогава, като попиваше потта от челото си с носната си кърпа и заекваше от вълнение, Ханджиев разкри, че царят от два дни е тежко болен и че диагнозата е ангина пекторис. Състоянието му се е влошило от предишната нощ насам и заради това царят молел Шьонебек да влезе във връзка с двама познати нему германски лекари — Зайц и Епингер — и колкото се може по-скоро да ги доведе в София със самолет.

След като докладва лично на Гьоринг, Шьонебек получи специален самолет и лекарите излетяха от Берлин и Виена още същата нощ.

Въздушното аташе прекара следния ден, 25 август, в задушната си спалня, в очакване на новини от двореца. Най-сетне му съобщиха по телефона, че германските лекари ще го посетят вечерта, и му бе препоръчано да подготви шифровъчната машина за предаване на поверителни съобщения до Берлин.

Зайц и Епингер дойдоха в дома му към 19 часа и го уведомиха, че състоянието на царя е по-сериозно, отколкото са предполагали. Вече не се говореше за ангина пекторис, вместо това те сега приказваха за някаква по-тежка, мистериозна болест, която не беше още точно определена. В дневника на Шьонебек е написано: „Царят пожела щото съобщението за болестта му да бъде изпратено направо до фюрера, чрез райхсмаршал Гьоринг, като се заобиколят Бекерле и външният министър Фон Рибентроп. Машината за шифроване беше готова, но предвид строгата секретност, аз не можех да се доверя на никакъв телеграфист и трябваше лично да седна да предавам, което за мен не беше лесна задача“. Лекарите останаха у въздушното аташе чак до ранните часове на сутринта, разисквайки състоянието на царя. Въпреки че то вдъхваше най-лошите опасения, те още хранеха надежда.

На следната сутрин, четвъртък, докторите дойдоха отново, за да изпратят съобщения по машината на Шьонебек. Този път те изглеждаха още по-песимистични. Състоянието на цар Борис се беше влошило. Зайц и Епингер доложиха, че царят имал много ясна представа за състоянието си и съзнавал напълно какви могат да бъдат последствията от болестта му. Но лекарите все още не бяха в състояние да установят точно причините й.

Шьонебек успя най-после да убеди двореца да осведоми германския министър за положението. Щом Ханджиев направи това, Бекерле телефонира на Шьонебек и го смъмри строго. Как е възможно, питаше той, маршал Гьоринг да бъде осведомен от въздушното аташе, без това да бъде съобщено на германската легация и на външното министерство в Берлин. Рибентроп се разяри и нахока Бекерле, докато „Гьоринг се смееше — отбелязва Шьонебек в дневника си. — Съперничеството между Рибентроп и Гьоринг е вече добре известно. Тези двама господа не биха пропуснали и най-малката възможност да си направят нещо неприятно един на друг. Но този път всичко е на моя гръб…“. Рибентроп заплаши Бекерле, че ще го отзове, а Бекерле поиска от Берлин да замести Шьонебек.

Що се отнася до състоянието на царя, дневникът на Шьонебек съдържа изненадваща записка с датата 27 август: „… Лекарствата бяха докарани (от Германия — б.а.) със специален самолет. Цар Борис беше напълно в съзнание^[3]. За първи път докторът^[4] гласно изрази подозрението, че царят може би е бил отровен. Това подозрение се засили с появата на странни знаци за разлагането на вътрешни органи. Сега нещата започнаха да се развиват по един по-драматичен начин. Аз казах на лекарите, че в края на май до нас бяха достигнали съобщения от Турция, как в някои тамошни среди се носели слухове, че цар Борис нямало да доживее до септември! Аз бях докладвал тази крайно смущаваща информация на българското военно министерство. Но по мое мнение те не взеха достатъчно мерки за охрана на своя цар. Дори такава една алармираща информация не наруши балканската летаргия…“.

На следния ден, 28 август, Шьонебек докладва отново, че след леко подобрение на състоянието през нощта цар Борис все още бил в пълно съзнание. Положението обаче отново се влошило на сутринта, като мозъкът също се оказал засегнат и царят починал „в страшни мъки“.

„Докато при съобщението за смъртта целият град изпадна в невероятно състояние на шок — пише германското въздушно аташе, — двамата лекари покрусени ме срещнаха след това. Градът още плачеше и ридаеше. Аз затворих прозорците, за да можем да говорим несмущавани. «Каква е истинската причина за смъртта на цар Борис?» — запитах лекарите. Моят въпрос висеше във въздуха, но отговорът не идваше. Проф. Зайц запали цигара, дълбоко погълнат от мислите си. Проф. Епингер си почеса главата и каза бавно: «Аз мисля, че това е отравяне. Този безупречен цар е станал жертва на едно най-вулгарно убийство. Това е моето мнение! А вие какво мислите, драги колега?».

Професор Зайц кимна утвърдително и рече, че петната, които се бяха появили по тялото преди настъпването на смъртта, показват абсорбция на отрова. Заключение с пълна сигурност обаче би могло да се направи само след аутопсия, за каквато царицата дала позволение.

Професор Епингер добави, че преди известно време той бил повикан край смъртния одър на гръцкия министър-председател Метаксас и видял същите симптоми по неговото тяло. Метаксас положително бил жертва на отравяне. Епингер говори за употребата на някаква индийска отрова, която действала само след като минат няколко месеца. Аз си спомних за съобщението, получено от Турция през миналия месец май, че цар Борис нямало да доживее до септември. А днес беше 28 август!

Проф. Зайц гледаше с празен поглед навън през прозореца. Другият доктор седеше на стола, обхванал главата си с ръце. Машината за шифриране бе замлъкнала, след изпращането на съобщението за смъртта на царя. Това съобщение ми бе донесено от пратеник от двореца, с молба да бъде предадено в Берлин.“

Шьонебек и двамата лекари излязоха на разходка по улиците, пълни с просълзени хора, които прииждаха към двореца. Те направиха опит да седнат в един ресторант, но там нямаше никаква прислуга: всички бяха отишли около двореца. За дълго време беше невъзможно да се мине по бул. „Цар Освободител“ и да се отиде до хотел „България“, където лекарите бяха отседнали.

На следната сутрин, неделя, германските лекари телефонираха на Шьонебек и го помолиха да дойде в хотела им, за да ги види преди заминаването им. Той отиде до „България“, но отказа да говорят там, подозирайки, че може би има скрити микрофони в хотелските стаи, и предпочете да ги заведе пак в дома си. Лекарите го осведомиха, че царицата била отменила позволението си за аутопсия, „вероятно под натиска на дворцовата клика“ (между която може би има някой, осведомен относно заговора за убийството?). Така върху смъртта на цар Борис III завинаги се спусна булото на тайната. Същия следобед германските лекари напуснаха София със специален самолет.

Бекерле повика Шьонебек да се яви в бюрото му в легацията и го уведоми, че е поискал незабавното му отзоваване. Ала на въздушното аташе му беше безразлично: офицер от старата школа, той така и така не обичаше да работи с бившия обергрупенфюрер от войските СС, шеф на полицията във Франкфурт, и знаеше, че след смъртта на цар Борис оставането му в София щеше да бъде непоносимо. На укорите на Бекерле, че не му е съобщил незабавно за болестта на цар Борис, той само отговори, че изричното желание на Негово Величество било да се информира Хитлер чрез Гьоринг и никого другиго. „Как можех да му кажа в лицето, че цар Борис ненавиждаше този «СС дипломат»? — написа Шьонебек в дневника си. — Царят беше казал веднъж във Виена на братовчед си принц Дитришзайн, че няма никаква нужда от полицейски началници като пълномощни министри в София и че балканските страни не трябва да служат като морски свинчета, за да се пробват като дипломати разни накичени с ордени и медали хора на СС.“

Шьонебек почувства, че непосредствено след смъртта на царя обичайните приятелски чувства на населението към Германия са отстъпили място на враждебност и недоверие, но според него това настроение не продължи дълго. Пет дни по-късно Уинстън Чърчил заплаши в една своя реч: „Каквото сполетя цар Борис, ще сполети също и други, които са на страната на Германия!“. Внезапно противогерманските чувства се обърнаха и хората започнаха да подозират истинските убийци на царя!

Шьонебек не се впусна в по-подробни обяснения, но в края на своя дневник той подчертава, че „Проф. Епингер вярваше чак до смъртта си, че цар Борис е бил отровен, и то със същата отрова, екстракт от някакво пълзящо растение или от змия, която Епингер бе намерил при следсмъртния (postmortem) преглед, направен от него на гръцкия министър-председател Метаксас. Отрова, която предизвиква появата на петна върху кожата на умиращия точно преди смъртта. Много жалко е наистина, че дворецът отказа да се извърши аутопсия — иначе можеше да имаме по-ясна представа (за причините на смъртта — б.а.)“.

Сензационното разкритие на д-р Епингер — подобни петна по телата на цар Борис и на генерал Метаксас — никога не е изнасяно публично досега. От една страна, войната, която беше в своя разгар, и от друга страна, самоубийството на Епингер допринесоха за потайната атмосфера, обкръжаваща смъртта както на българския цар, така и на гръцкия диктатор и не позволиха никога на двете неприятелски страни да сравнят досиетата си. Гърците, воюващи за независимостта си срещу Италия, приеха официалното обяснение: техният суров диктатор, взел властта през 1936 г., починал вследствие на операция на сливиците, предизвикала отравяне на кръвта и уремия. Ако те бяха чули за подозренията на д-р Епингер, изказани две години по-късно край смъртното ложе на цар Борис, биха възкресили мълвата, разнесла се за кратко време през януари 1941 г., когато умря Метаксас.

Гръцкият генерал, възпитаник на немската военна академия в Потсдам, беше известен със своите прогермански симпатии. Макар да беше станал водач и герой на гръцката съпротива при италианското нашествие, той беше отклонил английското настойчиво предложение за изпращане на британски войски в Гърция. С. М. Уудхаус, британският офицер за свръзка, който прекара войната с гръцкото съпротивително движение, пише: „Нашата слабост рязко се открои през пролетта на 1941 г. Германците напредваха, без да срещнат съпротива, през Унгария, Румъния, България. Един експедиционен корпус от Британската общност беше предложен на гърците. Министър-председателят Метаксас отклони предложението под претекст, че това само ще предизвика германска атака, а корпусът ще бъде много слаб, за да я отблъсне. Тогава той умря и неговият наследник (Александър Корицис — б.а.) се съгласи. Злощастната експедиция от австралийски, новозеландски и британски войски пристигна през март“^[5].

Тогава някои твърдяха, че се е случило нещо нередно, но слуховете бързо стихнаха. Ала един млад адютант на британския главнокомандващ ген. Уейвел споменава в една книга, написана 35 години по-късно: „На следния ден шефът поиска от мен да уредя огромен обед в (атинския — б.а.) хотел «Гранд Бретан», в чест на гръцкия министър-председател Метаксас, което аз направих. Спомням си, че масата беше украсена със стотици нарциси. Не си спомням нищо за храната, но когато нещастният Метаксас умря няколко дни след това, аз поименно бях обвинен по германското радио, че съм го отровил… Това е единственият случай в живота ми, когато съм бил обвинен в убийство“^[6].

На 29 януари 1941 г. (България още не беше подписала Тристранния пакт) вестник „Ню Йорк Таймс“ публикува съобщение от София, че „новината за внезапната смърт на гръцкия премиер Джон Метаксас беше посрещната с дълбоко съжаление в България, където този човек бе високо ценен и бе предмет на хвалебствени коментарии в пресата… Впрочем прекъсването на съобщенията между България и Гърция след смъртта на генерал Метаксас, както и общата липса на сведения относно неговата кончина, породиха за известно време слухове, че той не бил умрял от естествена смърт. Нищо обаче не потвърди тези слухове“.

* * *

Що се отнася до Хитлер, той също вярваше, че цар Борис е отровен. На 10 септември 1943 г. д-р Гьобелс пише в своя дневник: „Фюрерът ми заяви, че сега можем да считаме за сигурен фактът, че цар Борис е бил отровен. Германските лекари стигнали до заключението, че той е бил умъртвен чрез змийска отрова. Още не се знае кой е приготвил отровата. Германските лекари искали да се извърши аутопсия, българското правителство се съгласило, но царското семейство отказало. Не бих сметнал за невъзможно отравянето да е било подготвено от италианците. След техния последен акт на измяна съм готов да приема, че режимът на Бадолио и, общо взето, италианците са способни на всичко“.

Като доукрасява тази версия, Хитлер в своята антииталианска ярост формулира една чудовищна хипотеза. Според дневника на Гьобелс от 11 септември (където е отбелязано, че княз Кирил, Филов и Михов са били назначени за регенти в София и че този регентски съвет бил „положително на германска страна“) — е добавено: „Фюрерът възнамерява да съобщи на княз Кирил заключението на германските лекари относно отравянето на цар Борис, което той смята, че по всяка вероятност е било инспирирано от италианския кралски двор. Защото е много подозрително, че принцеса Мафалда, най-злата вещица (grosste Raaberaas) в целия италиански кралски дом, беше на многоседмично посещение в София преди смъртта на цар Борис. Трябва да се помни, че тя е сестра на българската царица“^[7].

В следващите няколко страници Гьобелс съобщава, че докато разисквали по време на обеда италианското „предателство“ и падането на Мусолини, „фюрерът отново разказа колко често бил предупреждавал Дуче да се пази от монархията и аристокрацията, но Дуче бил прекалено доверчив. Сега той плаща скъпо и прескъпо за това. Монархията му се отблагодари по начин, който той положително не беше очаквал“.

„Италианският крал не може повече да бъде щаден в нашата пропаганда. Фюрерът още веднъж изказа убеждението си, че принцеса Мафалда била най-вероломната мръсница (geriebenste Aas) в италианския кралски двор. Той я считаше способна да изпрати девера си на онзи свят. А беше възможно и плутократската клика да е дала отрова на Мусолини, чиято болест също беше някак загадъчна“.

Двата въпроса около смъртта на цар Борис оставаха открити: Беше ли смъртта естествена? И ако не, тогава кой беше виновен? Нацистите, Кремъл, българските комунисти, англичаните?

Или пък беше самоубийство? Такава възможност би била крайно невероятна за дълбоко религиозния Борис. Но не е ли възможно някакво необикновено страшно напрежение и отчаяние да доведат до пречупване на желанието за живот, до форма на пасивно самоубийство, при което смъртта става добре дошла, като единствено разрешение на една трагична безизходност?

* * *

Вечерта на 15 август, след пристигането си от Хитлеровата главна квартира и след като повечето лампи в двореца бяха загасени, Борис, изтощен физически и морално, се оттегли в самотата на частния си апартамент. Подобно на нощта на 3 октомври 1918 г., преди двадесет и пет години, когато деликатният и боязлив нов цар се беше сбогувал със семейството си и се бе завърнал от гарата сам в опустелия Софийски дворец, той остана сам и тази нощ, без да се обади никому.

Царица Йоанна и децата бяха във „Врана“. Княгиня Евдокия беше заминала за Черноморието. Всички дворцови довереници бяха със семействата си и вероятно вече спяха.

Ако цар Борис е поверил някому как е прекарал тази нощ и дали се е чувствал добре, или е бил болен, не е запазена никаква следа за това. Но той вече беше признал пред Филов, последния човек, когото бе видял тази вечер: „Днес, като летяхме на връщане, ми се искаше неприятелски изтребители да свалят нашия самолет, та да се свърши един път завинаги!…“.

Това беше едно искрено пожелание. Той току-що бе изживял един от най-лошите дни в живота си, който го беше разтърсил до дъно, и още не бе се успокоил. Борис всъщност нямаше никога вече да се оправи от шока, получен през този ден. Предишната нощ в угнетяващата самота, обзет от клаустрофобия в Хитлеровия бункер, той бе имал предостатъчно време за размисъл. И ако той наистина се е бил отдал на самосъзерцание, сигурно е трябвало да си даде сметка, че цялото дело на живота му, цялата му 25-годишна мисия на цар, е на път да рухне. Всичко, за което се беше борил, пропадаше.

Той се беше заклел да държи България извън войната и да не прати никога български войници да се бият извън родината. До този ден — чрез пасивна, но упорита съпротива и хитро маневриране или приемайки понякога неприятни компромиси — беше ли успявал в това? Стигаше човек да погледне картата на Европа за 1943 г.: опитайте се да намерите друга държава, която да се радва на мир, въпреки че територията й се бе уголемила, без да е бил изстрелян дори един куршум! Имаше ли друга нация, която беше осъществила историческите си цели, без да воюва? Отгоре на това България беше икономически в по-добро състояние от всякога. Тя също така беше запазила армията си непокътната. Въпреки статута си на невоюващ съюзник на Оста, тя беше успяла дори да запази дипломатическите си връзки със Съветския съюз! И накрая — България беше успяла да спаси еврейските си поданици от депортиране. Наистина невероятни постижения, с които цар Борис можеше да бъде горд. Но сега всичко щеше да рухне. Събитията, по-големи и по-мощни и от него, и от България, го бяха тласнали в задънена улица, от която той не виждаше никакъв възможен изход.

Часът на разплатата, очакван от царя с такъв страх, беше ударил; не съществуваше никакъв изход. Да отстъпи пред Хитлер и да прати български войски срещу Русия, би значило да измени на клетвата си, на веруюто на цялото си царуване. От друга страна, да отказва по-дълго на германското искане, изглеждаше вече невъзможно. Като се имаше предвид могъщото присъствие на Вермахта в България, това би означавало военна окупация и кръвопролитна гражданска война. А и след като вече знаеше със сигурност, че Германия губи войната, призракът на една нова национална катастрофа го преследваше без отдих. От друга страна обаче изглеждаше вече късно да се направи завой, да се мине от единия лагер в другия. Предварителните сондажи бяха показали, че западните съюзници не проявяват никакъв интерес към България и ни най-малка симпатия към нейната кауза.

Прегледът на вътрешното положение също така не можеше да окуражи особено цар Борис. Всичко, за което той беше милял, сега му изглеждаше, че пропада. Насоченият срещу него преврат на 19 май 1934 г. бе създал ненормални и недемократични условия в страната и го бе принудил да установи режима на едноличната царска власт, който той от сърце желаеше да бъде само временен. Но с избухването на войната плановете му за постепенно възвръщане към парламентарна демокрация трябваше да бъдат отложени и сега изгледите бяха безнадеждни.

Същият този преврат беше намалил прерогативите му да ограничава изпълнението на смъртни присъди — една болезнена за него точка, по която той имаше особено категорични убеждения. Сега българи, осъдени на смърт по политически причини, биваха екзекутирани почти всяка седмица.

Дали всички съотечественици го подкрепяха безрезервно в това безизходно положение? Борис беше започнал да се съмнява. Всичките му стари чувства на несигурност се събуждаха отново. Той бе станал мнителен, свръхчувствителен и подозрителен. Живеейки под непрекъснато напрежение, разяждан от вътрешни съмнения, разочарован и сърдит, царят понякога проявяваше склонност да преувеличава размера и значението на опозицията, представлявана от десничарите, от прозападните демократи и от комунистите. Освен това започваше да се пита съвсем неуместно дали част от опозицията не е насочена не само срещу политиката му, но и лично против него.

Ефектът от последната му среща с Хитлер беше, че цялата безизходност на положението окончателно кристализира и рязко се открои. Тоя ден у Борис нещо се пречупи безвъзвратно.

Царят не беше слаб човек, за да бъде сломен от едно остро скарване с деспотичния фюрер. Въпреки обичая му да си създава грижи по всякакви поводи, той притежаваше забележителна устойчивост. Но бурният сблъсък с Хитлер не беше изолиран епизод в един иначе нормален човешки живот, а дойде като кулминационната точка на едно 25-годишно натрупване на напрежения, нерви, разочарования и трагични събития. През последните три години, годините на войната, това хроническо състояние се беше превърнало в остра криза, с която Борис трябваше да се справя всеки божи ден. Неспокойният човек в Хитлеровия бункер, който трескаво се въртеше в леглото си, без да може да заспи, беше човек, чиито тяло и душа, вече сериозно наранени, бяха станали болезнено уязвими.

Здравето му беше вече в опасност. Това лято той беше споделил със сестра си Евдокия опасения за ангина пекторис. Но сега желанието му за живот внезапно беше угаснало. Сякаш от желание да се самонакаже, този обикновено разумен и предпазлив човек се беше хвърлил презглава в редица неразумни действия: опит да издигне самолета на Хитлер до максималните височини, които тъпанчетата на ушите му биха понесли; изкачване на Мусала само четири дни след срещата, която го беше разстроила; след това въпреки изтощението, което бе почувствал по време на екскурзията, безразсъдното настояване да слезе по най-стръмните и опасни пътеки; упорството му да се отдаде на канцеларска работа до 2 часа през нощта, когато всички бяха капнали от умора; ставането призори, за да застреля дивия козел; необмисленото решение да отиде на лов два пъти тази седмица въпреки болките в гърдите.

Борис действаше като човек, на когото не му се живее. Дали не беше правилно впечатлението на Балан, че погледът на царя е бил странен, докато са стояли на ръба на отвесната скала? По това време Борис вече подозираше, че страда от ангина пекторис: освен на княгиня Евдокия той се беше оплакал същата седмица на княз Кирил, на Севов и по-късно на лекарите си. И въпреки това той умишлено се насилваше до пределите на физическата си издръжливост.

Беше ли почувствал болки в гърдите вечерта, след завръщането си от бурната среща с Хитлер? Ако е усетил болки тази нощ, това би обяснило неговото изненадващо, необичайно решение да остане сам в двореца, без да съобщи на очакващата го съпруга във „Врана“, че се е завърнал. Защото той не спомена на царицата — нито преди този ден, нито след това — за опасенията си, че има ангина пекторис. Цар Борис имаше за правило никога да не безпокои жена си със своите здравословни или служебни проблеми.

* * *

Угнетенията и лошите предчувствия на друг един трагичен септември сковаха страната, подобно на съдбоносната есен след поражението през 1918 г. Точно двадесет и пет години бяха изминали от тази съдбоносна есен, когато младият Борис, смутен и боязлив, пое бремето на короната, до деня на неговото погребение.

Катастрофата в 1918 г. дойде в атмосфера на хаос; армията се разпадаше и народът, както и властите, бяха прекалено объркани и разцепени, за да дадат спонтанен израз на някакви единодушни чувства. В 1943 г., напротив, смъртта на цар Борис разтърси една нация, която, макар и разклатена от световните събития и разделена по много въпроси, все още се радваше на ред и на непокътнат държавен строй. Внезапно смъртта на царя разкри на всички безнадеждността на положението. И погребението на Борис се превърна тогава в символ: като че ли цялата нация се отправи да присъства на собственото си опело.

Мъчно би било да се опише другояче необикновения народен изблик на скръб и проявлението на неовладяна мъка, каквито не бяха виждани никога в България. През дните преди опелото в „Св. Александър Невски“ и погребението в Рилския манастир огромни тълпи се придвижваха мълчаливо към площада пред храм-паметника, чакайки търпеливо реда си да влязат и се поклонят пред покойния цар. Жените не се и опитваха да сподавят риданията си; мъжете не се срамуваха да плачат открито; пушките, вдигнати „за почест!“, трепереха в ръцете на войниците.

Тържественото държавно погребение се състоя на 5 септември. Дълга процесия последва ковчега пеша, от „Св. Александър Невски“ и през улиците, забулени с траурни знамена, до Централната гара. Там чакаше погребалният влак, който щеше да отнесе тленните останки на царя до Рилския манастир.

Зад овдовялата царица и княз Кирил, следвани от княгините Евдокия и Надежда, вървяха членовете на правителството, бивши министри, царската свита, генералитетът, дипломатическото тяло, висшето духовенство и висши държавни чиновници. По претъпканите тротоари на софийските улици цялото гражданство бе дошло за последно сбогом. Цар Фердинанд беше болен и не можа да присъства на погребението на сина си. Принцеса Мафалда, сестрата на царицата, представяше италианското кралско семейство, докато фелдмаршал Кайтел и адмирал Дьониц предвождаха германската делегация.

Този ден в столицата не можеше да се види лице, което да не е обляно от сълзи. По пътя на кортежа хората в тълпата сваляха почтително шапки и се кръстеха. Мълчаливият въпрос, който се четеше по всички устни, сякаш можеше да се долови навсякъде: „Защо ни изоставяш сега? Какво ще стане сега с България?“.

По-късно през деня същият тревожен въпрос се четеше в очите на хиляди хора — селяни по селата, жетвари по полята, жени, старци и деца, наредени покрай железопътните релси — когато траурният влак минаваше на път за Рила: „На кого ни оставяш?“.

Благоговейна тържественост изпълваше широкия манастирски двор въпреки шума на хиляди стъпки по стария калдъръм. Хората говореха полугласно, докато слънцето залязваше зад величествените върхове, надвиснали върху средновековните зидове. Тук бяха събрани всички: държавници, видни сановници, генерали, съветници — ръководното ядро, лишено от своя водач.

Клепалата забиха и в тишината на грандиозния декор ехото прозвуча като в някакво сюрреалистично видение. Скоро след това планината екна с великолепния хор на православната литургия и миризма на тамян се сля с боровото ухание на въздуха. Ковчегът беше спуснат в гроба, прясно изкопан в пода на черквата, пред дясната страна на олтара. Никакъв мавзолей, никаква надгробна статуя; само прост дървен кръст с името на царя означаваше мястото на гроба. Точно в този момент оръдията на една артилерийска батарея отдадоха последна почест на починалия върховен вожд на войската и топовният гръм прокънтя от връх на връх, преди да замре някъде далеч в долините.

Това беше краят. Животът на цар Борис и предопределената му мисия завършиха. Нощта се спусна над манастира и над скалите и горите на Рила. На следната сутрин, както от незапомнени времена, животът щеше да си продължи. Без Борис III. И без това размирно, но затрогващо, злощастно, но гордо царство България, над което той бе царувал.