Стефан Груев
Корона от тръни (25) (Царуването на Борис III 1918–1943)

Двадесет и трета глава
Срещи с Хитлер. Контакти със съюзниците

На цар Борис никак не се хареса съобщението, което Бекерле му предаде на 28 март 1943 г. Това, което го смущаваше, беше не толкова поканата да отиде в Берхтесгаден; той започна да свиква с такива срещи и досега винаги бе успявал да отклонява всяко внушение за по-активна намеса на България във войната. Но този път Хитлер молеше Борис да доведе със себе си началник-щаба на армията, за да разискват важни военни въпроси с германския началник-щаб.

Имайки предвид поражението на Вермахта при Сталинград, царят беше загрижен от необичайното искане на фюрера. То пробуждаше старите му страхове, че рано или късно неговото твърдо решение да държи България извън войната ще бъде подложено на изпитание. Нима часът вече бе ударил? И колко дълго лично той би могъл да отлага деня на Страшния съд?

Борис съзнаваше, че времето напредва и германците стават нетърпеливи. Техните военни, които досега приемаха неговите аргументи против изпращането на войски в помощ на Вермахта и хранеха голяма почит към него, сега безсъмнено биха могли да използват няколко дивизии от непокътнатата българска армия. А нацистките партийни органи, открай време съмняващи се в лоялността на царя, сега докладваха съвсем открито, че той е неискрен съюзник, на когото не може да се разчита.

По това време дори и самият Хитлер бе започнал да се дразни от неохотата на българите да помагат по-активно, докато в същото време териториалните им претенции растяха. Пред антуража си той бе отбелязал: „Сега българите се държат така, сякаш развоят на събитията на Балканите е изцяло резултат от тяхната решителна дейност. Всъщност Борис, разкъсван между алчност, от една страна, и малодушието си, от друга, се колебае толкова много, че трябва най-енергична намеса от наша страна, за да го накараме изобщо да направи нещо“.

И сега — тази Хитлерова покана. След като анализира позициите на България с министър-председателя Филов, Борис се съгласи, че дневният ред на срещата трябва да включва българските претенции върху част от Гръцка Македония. Освен това двамата отново обобщиха доводите против участието във войната срещу Русия: многобройните български задължения на Балканите; опасността от Турция; охраната на Черно море и на беломорското крайбрежие; окупацията на Сърбия; евентуалното простиране на окупацията и върху Солунската област и още доста други аргументи.

Но както е отбелязано в дневника на Филов, „Борис беше изключително много загрижен“ от повикването на тази среща и на началник-щаба. Министър-председателят отбеляза: „На Ц[аря] този път не му се ходи, отива без сърце, счита в края на краищата германската кауза вече за пропаднала. Помъчих се да го окуража, като изтъкнах големите още възможности на Германия и че ако нейното положение не е добро, не е по-добро положението и на нейните противници, между които съществуват големи разногласия“.

Царят замина на 31 март, придружен от началника на генералния щаб ген. Константин Лукаш и обичайната си свита, съставена от Ханджиев, полковник Бърдаров и Балан. Двудневните разговори в Бергхоф, където към Борис и Хитлер се присъедини и Рибентроп, се откриха с въпроса за новата опасност на Балканите вследствие на скорошните англо-турски тайни преговори в Адана, Турция. Германците вярваха, че турците ще останат неутрални и ако бъдат принудени да се присъединят към Съглашението, ще предпочетат съюз с Англия, положително не със Съветския съюз. Но царят и Лукаш бяха предупредени, че за всеки случай България би трябвало да бъде подготвена за нападение от страна на Турция.

След това Хитлер посвети царя в плановете си за нова офанзива на руския фронт. Но Борис не остана много убеден. Като се спря на възможността да се открие фронт на Балканите от страна на западните сили, фюрерът осведоми посетителите си, че германското върховно командване има планове за тройна защитна линия: на Егейско море, в Гърция и на българската граница. Но и този път не отправи към България никакъв ултиматум да прати войски.

На въпрос на Рибентроп по време на посещението царят отговори, че макар и да е приел депортирането на евреи от окупираните територии, върху които България няма никаква юрисдикция, той никога не се е съгласявал за тяхното изгонване от България. Той добави, че би могъл да даде съгласието си за депортиране на известни „болшевишки елементи“ измежду българските евреи. Останалите възнамерявал да изпрати в лагери да строят пътища. Рибентроп отговори, че съществува едно-единствено правилно разрешение на еврейския въпрос — радикалното разрешение!

Между Борис и Йоаким фон Рибентроп никога не бе съществувала симпатия. Царят считаше външния министър за студен и надменен човек и се опасяваше, че омразата на Рибентроп към англичаните е толкова силна, та ако имаше избор за сепаративен мир, би предпочел да го сключи с руснаците. А това напълно противоречеше на Борисовите надежди още от времето на Мюнхенското споразумение. От своя страна Рибентроп също нямаше доверие в цар Борис, което пролича и от последния му въпрос, зададен този ден в Бергхоф:

— Може ли Негово Величество да ни каже нещо за някой си Пулев, който отишъл наскоро в Цариград и тайно се срещнал с бившия американски пълномощен министър Ърл? Както разбирам, той пътувал с официален дипломатически паспорт, нали?

Царят остана невъзмутим.

— Пулев? — отговори той. — Той няма никакво значение. Вероятно е бил на някакво частно пътуване във връзка с търговията си. Що се отнася до дипломатическия паспорт, предполагам, че е имал някакъв стар, отдавна издаден паспорт, който е запазил…

На връщане в София царят каза:

— Рибентроп влияе лошо върху войната.

Борис сега беше по̀ песимист от всякога; това, което беше чул в Бергхоф, никак не му бе харесало.

Само два месеца по-късно, на 3 юни, цар Борис пак бе поканен да посети Берхтесгаден. Той отново тръгна загрижен дали на срещата не ще се постави искането за български войски на руския фронт? Тези пътувания бяха станали почти обичайни. Личният пилот на фюрера Баур пристигна в София с Хитлеровия частен самолет. Царят се качи на самолета на летище Враждебна, придружен от Ханджиев, полковник Бърдаров, Балан и личния камериер Свилен. Свилен носеше както винаги три куфара: един с дрехите на царя, втория — с ордените на царя и тези, които щеше да раздава, и третия — с тоалетни принадлежности и внушителен набор от лекарства. Не че Борис ги употребяваше; той чисто и просто обичаше, когато пътува, да има подръка своята собствена аптечка. Повечето от лекарствата бяха предназначени за баща му, когото Борис посещаваше при пребиваванията си в Германия, ако имаше време. Той или ги занасяше лично в Кобург, или ги изпращаше там. Останалите лекарства задържаше като предпазна мярка, особено в случай че възнамеряваше да посети Фердинанд.

— Всеки път, като отивам при монарха, той все успява да ме изтрови — казваше той полушеговито, полусериозно. — Винаги напускам Кобург с язва или с разстроен стомах.

По време на полета Борис бе в добро настроение и прекара част от времето на мястото на помощник-пилота или във весел разговор със свитата си.

— Как ви харесва летенето? — питаше той. — Зупето поразгледа ли добре краката на стюардесата?

Той обичаше да закача почтителния, малко церемониален Ханджиев (Зупе), че бил уж почитател на добре закръглените млади дами. Когато самолетът наближи летището на Залцбург, царят възприе по̀ служебен тон:

— Хайде да видим сега днешната делегация за посрещане! — каза той.

Това даде сигнал да се пристъпи към многократно повтаряните рутинни действия. Докато Свилен отваряше куфарчето с ордените, Балан седна до илюминатора, насочи бинокъла си към малката група посрещачи, наобиколили Хитлер в близост до пистата за кацане, и започна да изрежда гласно имената на официалните лица. Забележителен физиономист, Балан не само идентифицираше посрещачите, но съобщаваше още чина, титлата и длъжността им, и най-важното, реда, в който се бяха строили около Хитлер. Когато Балан не можеше да определи нечия самоличност, той се осведомяваше от германските офицери, които придружаваха царя в самолета. Тази информация имаше голяма стойност за Борис: чувайки кой е от дясната страна на Хитлер и кой от лявата, кой е забутан най-отзад и кой отсъства очебийно, царят преценяваше настоящото йерархическо положение на германските управници. Така той правеше заключенията си относно новите фаворити и за залязващите величия, подобно на така наречените „кремълолози“, които гадаеха за реда на старшинството в Политбюро на ЦК на КПСС според начина, по който членовете се нареждаха около Сталин на всеки първомайски парад. След като изслушваше сведенията на Балан, царят с помощта на Свилен нареждаше ордените си съобразно състава на Хитлеровата „делегация за посрещане“.

Този малък трик винаги постигаше голям ефект. Така например старшият офицер от Луфтвафе с видимо удоволствие отбелязваше, че българският цар носи ордена на германските въздушни войски, а ветеранът партиец от Бавария се ласкаеше от вида на баварско отличие, открояващо се върху униформата на височайшия посетител. Когато при предишното пътуване цар Борис бе изслушал имената на официалните посрещачи, той с учудване бе запитал:

— Ами къде е Пендарлията (прякорът му за винаги накичения маршал Гьоринг — б.а.)?

— Не го виждам между посрещачите, Ваше Величество — отговори Балан.

И наистина, обемистият, биещ на очи силует на райхсмаршала отсъстваше. Борис беше изненадан, защото се предвиждаше Гьоринг, почитател на българския цар, да се срещне с него по време на тази му визита. Без да губи време, Борис нареди на Свилен да откачи орела с диаманти на въздушните войски, който носеше на униформата си. Той заключи, че търканията между Хитлер и Гьоринг, за чието съществуване подозираше, след нахлуването в Русия са се засилили. По-късно, по време на посещението, когато райхсмаршалът все пак се яви, но само след изричното искане на Борис, това впечатление, изглежда, се потвърди от хладния прием, който близкият антураж на фюрера оказа на Гьоринг.

— Вашият цар е безспорно най-добре осведоменият човек относно това, какво става тук — споделиха с възхищение пред членовете на царската свита някои германски официални лица. — Как научава толкова бързо тези вътрешни информации?

При мисълта за Балановия бинокъл и за Свиленовите ордени българските посетители само се подсмихваха загадъчно.

Обикновено сътрудниците на Хитлер се радваха да видят българския цар.

— Не можете да си представите промяната в настроението на фюрера всеки път, когато очаква посещение от цар Борис — доверяваха те на българските си колеги, с които се бяха сприятелили. — Хитлер става все по-тираничен, все по-мъчен и избухлив… С нас той е постоянно в ужасно настроение, ругае ни непрекъснато. Понякога е непоносимо да бъде човек около него. Но щом дойде вест, че ще идва цар Борис, той се преобразява напълно, успокоява се, настроението му се подобрява. „Сега най-после ще науча какво наистина става по света! — ни казва фюрерът. — Вие, вие нищо не знаете! И до един ме лъжете! А цар Борис знае. Разбира световното положение и ми казва истината.“ Така поне за няколко дни, докато Вашият цар е тук, фюрерът е доволен и ни оставя на мира. Цялата атмосфера около него става по-поносима.

Юнската среща не беше много различна от предишните, освен че този път поради настояването на Борис посещението да бъде държано строго в тайна Хитлер го настани не в Бергхоф, а в малката съседна хижа Бехщайнхаус. Борис отново си отдъхна, когато не бе направено никакво искане за пращане на български войски на Източния фронт. Разговорите се съсредоточиха върху положението на Балканите. Тъй като Хитлер и Рибентроп допускаха вероятността за съюзнически десант от Адриатическо море или в Пелопонес, или в Западна Гърция, те заявиха, че германците ще концентрират войски в тези места. От друга страна, те не очакваха никакво нападение от Турция.

Що се отнася до помощ от страна на България, фюрерът и неговият външен министър настояха България да разшири окупационните си ангажименти както в Сърбия, така и в Гърция, за да се освободят по този начин разположените там германски дивизии. Когато стана въпрос за Солун, цар Борис отхвърли идеята за българска окупация на това важно пристанище, като изтъкна, че това би обезпокоило както италианците, така и гърците. Той посъветва домакините си Солун да остане под германско командване. Двете страни се споразумяха в България да пристигне една германска военна мисия, която да уточни подробностите около предложените окупации. Борис наблегна на нуждата от обещаното, но още недоставено германско въоръжение във връзка с исканото окупиране на нови области.

Той не можа да научи нищо за германските намерения на руския фронт, но почувства тяхната загриженост относно Балканите, както и относно поведението на италианците и унгарците. Явно беше, че Хитлер е загубил доверието си в Унгария.

По време на това кратко посещение Хитлер се стараеше да се държи към Борис по-приятелски дори от обикновено и отиде на вечеря в неговата вила, вместо да го приеме във вила Бергхоф, както постъпваше винаги дотогава.

* * *

Княгиня Евдокия, някога най-близката довереница на брат си, постепенно се беше отдалечила от него и отношенията им бяха станали резервирани и хладни. Една от причините беше от личен характер. Евдокия така и не се примири с ограничената роля, която трябваше да играе в живота на Борис, откакто той беше довел в двореца царица Йоанна. Нито пък тя можа да си създаде по-добри отношения със снаха си. Тя беше темпераментна и докачлива жена, недоволна от това, че живее сама във вилата си, вместо в двореца — „бащиния ми дом“ — откъдето се чувстваше отлъчена. Понякога правеше горчиви забележки като: „Те най-после трябваше да ме поканят в «Евксиноград», но не зная колко дни ще благоволят да ме държат там“. Или пък, когато й се задаваха въпроси за царските деца, се случваше да отвръща, че „доколкото знаела“, те били добре, но „й се позволявало“ да ги вижда само от време на време. Тя се показваше все по-засегната и се възприемаше като пренебрегнатата сестра, изоставена от старите приятели и познати, дори и от дворцовия персонал.

Втората причина за отчуждаването от брат й беше политическа. Неодобрението на „прогерманската политика“ на цар Борис, която тя приписваше на влиянието на съветници като „този фатален агент на Гестапо Севов“, се беше превърнало в нескрита враждебност. Упорита и безкомпромисна в мненията си, тя влизаше в бурни политически спорове с брат си, докато накрая той престана да й иска съвети и дори да я държи в течение на събитията. И понеже вече не й бяха известни причините, които биха обяснили много от неговите решения, Евдокия стана още по-критична и нетолерантна спрямо неговата външна политика и пълна песимистка относно бъдещето на България. Нейните чувства към Севов, Филов и неговите „пронацистки“ министри се превърнаха в омраза, а някогашната й сестринска любов и възхищение към Борис, идеала в живота й, се помрачиха от горчивина и яд.

По време на едно посещение у баща си в Словакия Фердинанд й беше задал много въпроси относно Севов. Някои германци му казали, че този архитект бил най-влиятелният човек в България и връзката между Германия и българското правителство. След завръщането си в България Евдокия предаде този разговор на цар Борис, но той избухна и й каза да не се бърка в неща, които не я засягат.

— Гледай си твоите работи! — тросна й се той.

Евдокия мислеше между другото, че нейният стар приятел Драганов също е „съучастник“ на цар Борис в обвързването на България с Германия. Осъждайки решително това, тя прекрати кореспонденцията си с него. Едва след като Борис смени Драганов от важния му пост в Берлин и го изпрати в глуха линия в легацията в Мадрид, княгинята разбра, че той вече не е сред царските любимци. Тогава по доверено лице тя му изпрати в Испания писмо, в което признаваше: „Моля Ви да ми простите, задето Ви мразех толкова много през последните няколко години. Защото аз наистина Ви мразех и презирах, задето препоръчвахте и насърчавахте този катастрофален политически курс и задето бяхте толкова сервилен към владетеля, като всички около него, които му лижат краката“. Но сега била разбрала, че Бо е разочаровал и него, изоставил го е, както бил разочаровал и изоставил и самата нея, и всички стари сътрудници и приятели…

Изолирана, изключена от интимния кръг на влиятелните личности около брат й, тази изключително интелигентна и силна жена се озова в примката на едно абсурдно положение. Публично тя нямаше друг избор, освен да остане мълчалива и предана членка на царското семейство, лоялна към своя брат царя и към рискования курс, следван от него. Но вътрешно тя повече от всичко ненавиждаше политиката на царското правителство. Загубила всичките си илюзии, самотна, вече без доверие към никого и убедена, че е неминуема нова национална катастрофа, неомъжената 45-годишна княгиня не виждаше вече нищо светло в своето бъдеще.

* * *

Но дали цар Борис беше наистина така заангажиран с Оста и доколко непоклатимо беше сътрудничеството му с Германия? Царят ставаше все по-потаен, но към лятото на 1943 г. у близките му сътрудници се засилваше съмнението относно неговите намерения да остане в Оста.

Възможността за промяна на курса се обсъждаше дискретно още от началото на годината. Външното министерство поиска поверително становищата на българските пълномощни министри в Швейцария, Испания, Швеция и Португалия. През март те докладваха, че всеобщото мнение в тези неутрални държави е, че Германия не може да спечели войната и вероятно не би имала дори глас в бъдещата мирна конференция. Четиримата дипломати обаче препоръчваха България да изчаква, защото „моментът за промяна в курса още не е настъпил“ и засега Съюзът с Германия би трябвало да се поддържа. Но в същото време те препоръчваха като най-належаща необходимост установяването на преки контакти със западните съюзници и по-специално със Съединените щати с надеждата, че нито Вашингтон, нито Лондон биха се съгласили „да се изостави Източна Европа във властта на болшевиките“.

Още преди това запитване, предвид германските загуби в Русия, лидерът на демократите Никола Мушанов, тогава народен представител от опозицията, бе приканил правителството да преориентира външната си политика „съобразно българските национални интереси“. Филов отбелязва в дневника си: „Мушанов иска да каже, че ако германците продължават да губят, ние трябва да ги изоставим“.

На 25 юли едно капитално събитие разтърси коалицията на Оста. Мусолини бе свален от власт и крал Виктор-Емануил, тъстът на цар Борис, оповести формирането на ново италианско правителство начело с маршал Бадолио.

— Това явно е подготовка за сепаративен мир — отбеляза Севов, когато телефонира на Филов от името на царя, за да му съобщи новината.

Ясно беше, че с падането на фашисткия режим участието на Италия във войната се прекратява.

Напускаха ли съюзниците на Райха застрашения кораб? От известно време румънският заместник министър-председател Михай Антонеску подтикваше България да разисква пряко с Румъния — без Германия — опасностите, застрашаващи двете страни. На 27 юли Антонеску прие в Букурещ българския пълномощен министър Стоян Петров-Чомаков.

— Много настоятелно Антонеску предложи за първи път ние да влезем в директно споразумение, за да обсъдим възможностите и мерките, които трябва да вземем заедно за запазване интересите на нашите държави — докладва българският дипломат.

Румънският заместник-премиер уверил Петров-Чомаков, че това нямало да промени нашите отношения с германците. Въпросът бил от такава капитална важност, продължил той, че същото предложение той бил отправил и към Унгария въпреки лошите отношения между румънците и унгарците.

По-късно румънският пълномощен министър в София постави на Филов два много деликатни въпроса от страна на своето правителство: Вярва ли България, че болшевишката опасност може да бъде отблъсната чрез англо-американска окупация на Балканите? И не е ли България загрижена, че едно споразумение между Германия и Русия може да бъде постигнато за сметка на балканските правителства? Беше ясно, че Румъния търси начин да напусне съюза си с Германия.

От тази гледна точка някои необичайни ходове на Борис добиваха особено значение и създаваха безпокойство на германските разузнавателни служби. Първо, царят и неговите съветници се свързаха неофициално с неколцина опозиционни лидери, добре известни със симпатиите си към западните сили и упорито пренебрегвани още от 1941 г.^[1] Допитването до Кръстю Пастухов беше измежду най-изненадващите от тези контакти.

Шестдесет и девет годишният Пастухов, социалист и републиканец през целия си живот, опозиционер и при цар Фердинанд, и при цар Борис, бе протестирал енергично, когато в 1941 г. България се присъедини към Тристранния пакт. В края на войната той заяви:

— България може да се изправи пред света с гордо вдигната глава, защото, когато всички държави изпращаха доброволци да се бият срещу СССР, тя отказа да го направи. Българският народ отказа да позволи на своите водачи да обявят война на неговите освободители и лично аз изиграх активна роля при взимане на това решение против изпращане на войски.

Но макар и противник на политиката на цар Борис, Пастухов беше готов да му помогне България да излезе от войната.

— През лятото на 1943 г. — заяви той една година по-късно, — преди капитулацията на Италия, от мен бе поискано да съставя листа за един антигермански кабинет, та да може страната да промени съюзниците си… Това бе сторено по инициатива на царя и чрез посредници, които имаха неговото доверие. И ако аз не успях да изпълня тази задача, то бе само защото съюзниците изискаха пълна и безусловна капитулация — условия, които бяха прекалено тежки.

По същото това време бившият министър-председател Георги Кьосеиванов, изпратен от 1940 г. „на заточение“ в легацията в Берн, внезапно получи заповед да се завърне на доклад в София. Това беше неочаквано, защото след скарването си с царя Кьосеиванов не бе изпратил нито един доклад през целите тези две и половина години и Борис също не бе му отправил нито дума. Но Кьосеиванов си спомни, че при назначението му в неутрална Швейцария царят загадъчно му беше казал: „Един ден България може да има нужда от вас в Берн…“. Беше ли дошъл този ден? Кьосеиванов не знаеше, но взе влака, прекоси Германия и пристигна в София на 4 август. Царят го прие на следния ден.

Известни тайни контакти вече бяха установени със западните съюзници в Швейцария, където се намираше тайната служба на Алън Дълес, офицер от разузнаването. Този американски таен агент беше във връзка с бившия представител на Обществото на народите в България Рьоне Шарон, добър приятел на България и почитател на цар Борис. По време на войната французинът Шарон живееше в Швейцария, където работеше с големия български тютюнотърговец Таквор Такворян и поддържаше близки връзки с Кьосеиванов.

В началото на 1943 г. Дълес помоли Шарон да предаде на цар Борис меморандум, в който американецът изтъкваше, че Германия е на път да загуби войната, и предлагаше на царя да покаже по един или друг начин, че България има намерение да се оттегли постепенно от Оста. В меморандума не се настояваше за незабавно скъсване; той просто съдържаше съвети България да даде някакъв знак за желанието си да промени политиката си при първия удобен момент. Меморандумът препоръчваше също така отменянето, ако това е възможно, на съществуващите противоеврейски мерки. Заключението на посланието гласеше, че ако България не даде знак за намерението си да се отдръпне от съюза си с Германия, съюзниците ще бъдат принудени да продължат военните действия дори и на българска територия.

Шарон предаде Дълесовото послание на Кьосеиванов, който го занесе на цар Борис. През краткия си престой в България Кьосеиванов има три аудиенции при царя, който прояви голям интерес към меморандума и съдържащите се в него препоръки. Но когато Кьосеиванов се завърна обратно на поста си, той не носеше на Шарон и за Дълес никакъв конкретен отговор от царя.

Кьосеиванов докладва още и за други свои косвени контакти със западните съюзници. В Берн той поддържаше много добри лични връзки с Марсел Пиле-Голаз, най-важния човек в швейцарското Министерство на външните работи. Пиле-Голаз, който изпитваше симпатии към България, неофициално бе помолен от Кьосеиванов да проучи дали американците биха признали някои от териториалните придобивки на България от началото на войната, в случай че тя напусне Оста. Отговорът бе разочароващ: „Съединените щати няма да признаят никаква териториална придобивка — доложи Пиле-Голаз — освен може би част от Южна Добруджа“. Естествено отговорът затрудняваше всякакъв опит на България да промени своята политика. След разговора си с Кьосеиванов Филов отбелязва в дневника си: „Той намира, че не можем да правим никакво отклонение от нашата политика, която се ръководи от стремежа ни за национално обединение. Тази теза той поддържал още пред Rendel, комуто обяснявал, че обединението си можем да постигнем само в сътрудничество с Германия“.

Кьосеиванов сподели с Филов и с приятелите си в София информацията, че Германия се намира в много затруднено положение и би желала да види края на войната дори с цената на сепаративни договорености с Русия. В разговорите обаче той прояви извънредна предпазливост. Може би си даваше сметка, че по това време ушите на германското разузнаване в България бяха навсякъде, а за да се завърне в Швейцария, трябваше отново да премине през Германия. Каквато и да беше причината, той не изказа гласно мнението, че Райхът положително ще загуби войната, нито препоръча открито пълна промяна на българските съюзници. Убеден, че западните сили са загубили интерес към Балканите, Кьосеиванов се опасяваше, че в случай на германско поражение в Русия болшевизирането на Източна Европа ще последва бързо. Докато беше в София обаче, той повтаряше, че Райхът със своите значителни военни ресурси все още има шансове да победи Съветския съюз. Но той предсказваше, че за жалост бъдещето на България ще се реши от Германия и от Русия, а не от англосаксонците.

През същата тази августовска седмица бившият външен министър Иван Попов посети министър-председателя и се изказа открито за спешната нужда България да се обърне към западните съюзници. „Той е песимист по отношение на Германия и съветва още отсега да потърсим контакт с американците — записва в дневника си Филов. — Казах му, че за това е още рано да се мисли…“

Дискретно обаче се търсеха контакти със западните сили, и то едновременно по различни канали. Неутрална Турция представяше добри възможности за това. След закриването на американските легации в София, Букурещ, Белград, Атина, Тирана и Будапеща американският генерален консул в Истанбул Бъртън И. Бери формира през януари 1943 г. „Служба за докладване“ в консулството си, чиято цел бе да се следи развоят на събитията на Балканите. Българската секция на тази служба се ръководеше от д-р Флойд Бляк, бившия председател на Американския колеж в София и дългогодишен приятел на България. През 1943 г. Бляк информира Бери, че цар Борис предпазливо опитва терена, за да намери начин да изтръгне България от войната. Бляк, който беше женен за българка, познаваше извънредно добре страната, говореше български и поддържаше тесни връзки с многобройните си приятели и бивши ученици.

През същия период един по-нов американски приятел на България и на царя, Джордж Ърл, също се намираше в Турция и изпълняваше длъжността морски аташе. Когато в качеството си на „частно лице“ българинът Любен Пулев пристигна в Истанбул с дипломатически паспорт, той незабавно установи контакт с Ърл.

Друг един „частен“ пратеник, индустриалецът Георги Киселов, пристигна в Истанбул през май 1943 г. и потърси американския консул. В резултат Бери телеграфира във Вашингтон, че царят бил твърдо решен да избегне всякакви активни военни действия срещу войски на западните съюзници, ако те не предприемат пряка атака на българска територия. Киселов потвърди, че повечето българи съжаляват и осъждат обявяването на война от България на Съединените щати; това се дължало единствено на германския натиск. Посланието на Киселов гласеше, че ако съюзниците нахлуят в страната, българското поражение, което ще последва, би дестабилизирало съществуващия ред и би довело до комунистическа диктатура. Като подчерта, че действа по своя лична инициатива, Киселов настоя, че България търси изход от военния конфликт, но че безусловна капитулация е неприемлива. Съзнавайки, че сепаративен мир с България би предизвикал германска окупация, София беше готова да обсъди всяко допустимо разрешение, което би позволило запазването на границите от 1941 г.

Междувременно бившият български пълномощен министър в Лондон Никола Момчилов, сега политически емигрант с добри връзки с британското правителство, настоятелно подтикваше София да преговаря със съюзниците. По български дипломати в неутрални държави — Драганов в Мадрид, Николаев в Стокхолм — Момчилов редовно изпращаше поверителни послания до цар Борис, заклевайки го да скъса с германците.

Но всъщност, що се отнася до англичаните, беше вече много късно. Лондон посрещаше хладно всяко американско внушение да се започне какъвто и да било диалог с България. Британската позиция бе резюмирана в един „aide-memoire“ от 1943 г., представен на Стейт Дипартмънт от британското посолство във Вашингтон: „Правителството на Негово Кралско Величество не може да влиза в никакви връзки с цар Борис, на чиято съдба то гледа с безразличие, нито с настоящото правителство. Царят е човек с немалки способности и хитрост, но той е морално слаб и неспособен на смели решения, истински син на баща си. Всеки опит да му се окаже помощ, с надежда да се откъсне България от Оста, по всяка вероятност ще пропадне и ние само ще се компрометираме в очите на нашите балкански съюзници и на света, а освен това сами ще си създадем безкрайни трудности за нашите планове относно бъдещето на Югоизточна Европа“.

Въпреки че Борис търсеше някакъв изход, той никога не показваше пред германците своите съмнения и страхове, свързани с влошаващото се за тях военно положение. Напротив, при срещите си през 1942 и 1943 г. с Хитлер, Рибентроп и други ръководители на Райха, включително и с шефа на германското разузнаване, адмирал Канарис, когото той прие в София през юли 1943 г., царят изявяваше — лицемерно, но убедително — вярата си в крайната победа на Германия, както и доверието си в стратегията на фюрера.

Изобщо Борис не беше човек на открити конфликти и прями и остри сблъсъци. Той много внимаваше да не предизвика никакви съмнения у всемогъщите германски съюзници. Тази тактика сполучи по отношение на Бекерле. Докато успокояваше пълномощния министър на Райха с уверения за лоялност и с комплименти за военните таланти на Хитлер, царят използваше срещите си с Бекерле, за да се осведомява за истинското положение и настроенията вътре в Германия, за плановете за следващите военни операции, за германското становище спрямо Турция или Италия. Той споделяше с него „поверителни“ сведения относно търканията с италианците в Македония или относно собствените си мъчнотии с българските опозиционери, знаейки много добре, че оплакванията му незабавно ще бъдат предадени където трябва.

Постепенно преданият партиец Бекерле се убеди в лоялността на Борис към Германия и стана адвокат на царската политика пред германските власти. В своите доклади той уверяваше Берлин, че българите са съюзници, на които може да се разчита и които вярват в германската победа. Всеки път, когато някой нацистки доносник докладваше, че София няма желание да подпомага военните усилия на Райха, че саботира депортирането на евреите или дори че готви измяна, Бекерле бързо изпращаше опровержение, често предавайки дословно, дума по дума, официалните български обяснения. Той се сближи с Филов и със Севов и като добър националсоциалист се радваше всеки път, когато можеше да телеграфира в Берлин някоя оптимистична новина.

Други нацистки служби обаче бяха по-малко доверчиви от Бекерле. Слуховете, че България се готвела да се откъсне от Оста, всяваха напрежение в нацисткото разузнаване. А най-обезпокоителното беше, че повечето предположения и мълви бяха пряко или косвено свързани с двореца.

* * *

Станислав Балан, младшият секретар на царя, вървеше по булевард „Цар Освободител“, на път за двореца, когато видя германския пълномощен министър Бекерле да излиза от сградата на бившата австрийска легация.

— Какво щастливо съвпадение! — възкликна Бекерле. — Тъкмо се готвех да Ви телефонирам тази сутрин. Имам важно съобщение за Негово Величество и се надявам, че той може да ме приеме днес.

Балан обеща да му се обади, щом види царя. Тъй като говореше немски много добре, Балан редовно установяваше връзката между двореца и немската легация.

Цар Борис прие Бекерле в 5 часа същия следобед, понеделник, 9 август 1943 г. След като германският дипломат си отиде, царят повика секретаря си.

— Балан — каза той, — пригответе се, ще пътуваме в петък. Върбан^[2] ще прати аероплана си да ни вземе.

Балан, свикнал с неочаквани пътувания, винаги държеше в дома си подготвен куфар. Той се канеше да напусне канцеларията си, когато царят се появи на вратата.

— Извинявайте, Балан, има промяна. Направих грешка — каза той с донякъде смутена усмивка. — Сторих глупост, каквато не биваше да допускам, и сега ще трябва да ми помогнете да я оправим! — Като натъртваше на всяка дума с носовия си глас, обясни: — В петък, тринайсето число, не пътувам! — Говореше усмихнат, но непоколебимият тон бе ясно доловим. — В петък, тринайсети, je ne fonctionne pas! — повтори той на френски. — Идете при Бекерле и му кажете каквото искате, но отменете полета за петък! Готов съм да замина в събота.

Балан отиде веднага в германската легация и каза на Бекерле, че внезапни, непредвидени политически усложнения се бяха явили, които правеха абсолютно наложително присъствието на царя в София този петък.

— Но самолетът е вече поръчан… — опита се да възрази дипломатът.

Балан обаче настоя, че държавните дела не предоставят никакъв избор за царя. След като установи незабавна връзка с Германия, Бекерле с радост съобщи, че и за Хитлер съботата е удобен ден. Борис остана много доволен.

— Какво им казахте? — попита той секретаря си.

— Непредвидени политически обстоятелства, Ваше Величество.

Царят се засмя от сърце.

— Отлично, Балан! Ето това наричам аз добра дипломация!

Самолетът отлетя от Враждебна в събота, 14 август. Този път срещата с Хитлер беше не в Берхтесгаден, а в Хитлеровата главна квартира на Източния фронт, близо до Растенбург, в Източна Прусия. Това беше гориста област с многобройни езера в областта Кьонингсберг (понастоящем част от Полша).

Скоро след като самолетът се издигна на определената за полета височина, царят напусна комфортния салон и отиде при Баур в кабината на пилота. Тъй като всичко, свързано с мотори и механика, дълбоко го увличаше, Борис обичаше да сяда на мястото на помощник-пилота и за известно време да поеме управлението на самолета. За него авиацията беше нещо ново. С изключение на един кратък полет до Швейцария преди няколко години, той започна да пътува редовно със самолет при посещенията си в Германия след започването на войната. Той, разбира се, не притежаваше майсторството, което беше достигнал с автомобили, локомотиви и моторни лодки, но това ново поле, авиацията, го интригуваше силно и той с най-голям интерес се мъчеше да научи колкото може повече, когато седеше до пилотите.

След няколко часа летене без особени затруднения полковник Баур извести, че ще кацнат след няколко минути, въпреки че самолетът все още се носеше над огромни гори, в които не се виждаха никакви поляни и сечища между гъстите дървета. Самолетът започна да слиза и преди пасажерите да могат да си дадат сметка къде се намират, кацна на едно невероятно добре камуфлирано летище в края на гората, почти незабележимо отвисоко.

Цар Борис беше посрещнат от Рибентроп и фелдмаршал Вилхелм Кайтел, началник-щаб на военните сили, които откараха царя и свитата му с коли до главната квартира на фюрера. Тя представляваше удивително подземно съоръжение, скрито сред гъстата гора Гьорлиц. За по-добро прикритие от неприятелско въздушно разузнаване мрежата от пътища под грамадните борови дървета се състоеше от еднопосочни алеи и пътеки, чиято ширина позволяваше движението на не повече от една кола. Командният пост, както и съобщителният център, канцелариите и заседателните зали, жилищните помещения и трапезариите бяха разположени дълбоко под земята в големи бункери, снабдени с всичко необходимо за независим подземен живот.

Към края на 1940 г. обширната гора от борове, дъбове и букове беше реквизирана и превърната във Волфсшанце, тоест Вълча бърлога, име, с което Хитлер наричаше северния си команден пост. Камуфлираните укрепления, подземни галерии, казарми, както и летището, бяха завършени точно навреме за предприемането на офанзивата срещу Съветския съюз. Райхсмаршалът Херман Гьоринг построи собствената си главна квартира в близкия ловен парк Роминтен. Противниците така и не успяха да открият това място.

През 1943 г., след Сталинград, Волфсшанце стана постоянната главна квартира на Хитлер. Централната част от около 20 дка гора беше разделена на три строго охранявани зони. Казармите за частите, които охраняваха главната квартира, бяха разположени във външната зона, в която се намираха също летището и железопътната гара. Втората зона бе заета от жилищните помещения и бункерите на офицерите от върховното командване, включително и жилището на маршал Кайтел. В този участък бяха също и столовите, кината, хранилището за архивите и центърът за свръзки.

Хитлер и офицерите от личния му щаб заемаха бетонен бункер в третата, най-вътрешна зона, оградена от два реда телени мрежи, между които имаше минно поле, и пазена от караули с полицейски кучета, разположени на всеки 30 м.

В масивния бункер, чиито стени бяха дебели по 8 м, се помещаваше централната заседателна зала с бели стени, покрити с карти, и мебелировката й се състоеше от голяма дървена маса и много столове. Вляво от залата бяха разположени редица малки стаи, в които Хитлер настаняваше своите гости — чуждестранни държавни глави като цар Борис и други важни посетители. От другата страна на залата се намираше личният апартамент на Хитлер, където никой, освен малцина от най-близките му помощници, нямаше право да влиза. Случваше се фюрерът да пребивава по цели месеци във Волфсшанце, като оттам ръководеше военните действия.

Хитлер, придружен от генерал Курт Зайцлер, началник на генералния щаб на сухоземните войски, посрещна царския гост на входа на бункера си и както обикновено го приветства с топлота. Офицери от свитата на фюрера показаха на Ханджиев, Бърдаров и Балан определените им стаи и ги заведоха да обядват заедно. Цар Борис започна разговорите си с германските домакини, като разискванията не прекъснаха и по време на обеда, на който присъстваха само Хитлер, Рибентроп и Кайтел.

Събеседването продължи и след това, с кратка пауза, през която Борис отиде да види тримата си български спътници в бункера за гости. На края на работния ден той вечеря с фюрера, Рибентроп, Кайтел, Зайцлер и генерал Алфред Йодл, началник на военните операции. След вечерята царят поднови разговорите си с Хитлер, Кайтел и Рибентроп до късен час. Той се прибра в спалнята си чак към полунощ.

 

 

Бетонните килии без прозорци, които служеха за спални в бункера, бяха толкова тесни и потискащи, че Балан неспокойно се въртеше в леглото си, без да може да заспи. В пълната тишина безсънните часове се точеха безкрайно бавно, докато постепенно го обхвана непоносима клаустрофобия. Обзе го неудържима нужда да приказва с някого. Почти отчаян, той вдигна телефонната слушалка и поиска пряка линия за София. При всяко пътуване в Германия за царя се инсталираше специална директна линия до Софийския дворец, напълно гарантирана срещу всяко възможно подслушване. Не мина минута и познатият глас на дворцовия телефонист прозвуча по телефона.

— Стояне, свържи ме, моля, с дома ми!

Изненадана, полузаспала, госпожа Балан отговори на позвъняването.

— Къде си? Защо се обаждаш посред нощ? — попита тя.

Той й каза, че бил в двореца в Кричим, закъдето трябвало да замине неочаквано след работа, и тъй като не можел да спи, й позвънил да си побъбрят.

— В Кричим, а?… Слугинята ми каза, че тази сутрин си приготвил куфара и си го взел със себе си.

Явно беше, че не вярва нито дума от приказките му, но се засмя и не зададе повече въпроси. Съпругите на всички царски сътрудници бяха добре обучени да не задават никога въпроси. Приятният телефонен брътвеж между бункера в главната квартира в Източна Прусия и тихата софийска спалня продължи доста време. Балан вече се чувстваше по-добре. Гласът на жена му го успокои и върна към действителността, така че сега се примири със сюрреалистичната обстановка, в която се намираше.

— Лека нощ, Петя!

— Лека нощ, Славко! Спи спокойно!

* * *

Като угаси лампата, Балан за момент си помисли колко неудобно би му било, ако някой беше подслушвал повърхностния му и съвсем интимен разговор. Но той си спомни случката с германския офицер в София Оберст Жордан. Балан беше изказал известни съмнения относно сигурността на специалната царска телефонна линия между двореца и Германия.

— Аз Ви вярвам, че този специален телефон е почти напълно неподслушваем, но все пак… Ами ако някой от нашите телефонисти е прекалено любопитен и се включи в линията? Или ако някой в софийската Централна поща прикачи апарат за подслушване направо към тази специална линия? — бе запитал Балан.

Германският офицер видимо се шокира от подобна липса на доверие. Вместо отговор той само каза:

— Елате с мен! Ще Ви покажа.

Те отидоха до Централната поща и там Жордан го отведе в крилото, където международните телефонни линии бяха свързани с разпределителното табло и номераторите. Сетне отвори една заключена врата, където Балан видя два кабела, откъснати от стената и прикачени един към друг на голия под в стаята. На стража до кабелите стоеше войник със застрашителен вид и въоръжен до зъби.

— Това е свръзката на специалната линия между двореца и Германия — обясни офицерът. — Тази стража има изрични и абсолютно недвусмислени заповеди да застреля всеки, който се доближи до кабелите. Всеки. В униформа или не, българин или германец. И този войник няма да се двоуми!…

Успокоен от спомена, Балан затвори очи и заспа.

* * *

На сутринта Ханджиев отиде до спалнята на царя, за да получи инструкции за деня. Борис, блед, с уморен вид, беше в унило настроение. Той запита секретаря си как е преспал в бункера. Ханджиев призна, че е прекарал нощта лошо, постоянно загрижен, че електрическата система на вентилацията може да се повреди и всички да се задушат под земята.

— И аз имах същото чувство — забеляза царят. — Никак не ми хареса. Не бих желал да спя още веднъж в бункер.

Напускайки подземната спалня, Ханджиев попита как се развиват разговорите. Царят замълча за момент, после отговори лаконично:

— Добре.

Сутринта той продължи разискванията си с Хитлер, Рибентроп и германското върховно командване в една заседателна зала над земята. По пладне той и Хитлер се отделиха в частния апартамент на фюрера, където обядваха съвсем сами, без никакъв сътрудник и без преводач. Членовете на царската свита отново обядваха с германските си колеги, след което се приготвиха за заминаване, докато чакаха царят да свърши обеда си насаме с Хитлер.

Когато двамата държавни глави се появиха, помощниците им се изумиха от необикновената промяна във вида им. Усмивките, приятелското изражение и дори учтивостта бяха напълно изчезнали от лицата им. И Борис, и Хитлер изглеждаха извънредно разстроени, напрегнати и сърдити. А когато гостите взеха да се сбогуват, за да тръгнат към летището, фюрерът, особено мрачен, едва-едва погледна Борис, комуто промърмори едно ледено „довиждане“.

Скоро след излитането царят отново отиде при Баур в пилотската кабина. Помощник-пилотът напусна мястото си и се присъедини към свитата в салона на самолета, където стюардесата, приятна млада германка, позната вече на българите от предишните полети, обслужваше гостите. Няколко минути по-късно самият Баур също дойде в салона.

— Чиракът ще ме замести за малко — съобщи той на учудените пасажери.

Макар да си даваха вид, че това ги забавлява, те ставаха все по-нервни, особено когато самолетът внезапно взе да се издига. Балан се поколеба за момент, но събра кураж и влезе в кабината на пилота. Там намери цар Борис, напълно погълнат от управлението на самолета.

— Любопитен съм да видя на каква височина тъпанчетата ми ще започнат да пукат — заяви той, видимо очарован от експеримента.

Балан знаеше, че царят често страда от отит на едното ухо.

— Когато се изкачвам на Мусала, ухото не ме безпокои никак — обясни Борис. — Мусала е 2 923 м. Човек не може да отиде по-нависоко в България. Хайде да видим сега на каква височина ще го почувствам!

— Но защо не опитате малко кислород? — предложи Балан. — Той действа освежително, улеснява дишането и човек се чувства много по-добре.

Тръбите за кислород за пилотите и за пасажерите висяха от тавана на кабината, точно под гнездото на картечаря, който охраняваше самолета от неприятелски изтребители. Царят кимна, че е съгласен, и Балан откачи една тръба; сложи маската пред лицето си и като дишаше сместа от въздух и кислород, подаде на „чирака-пилот“ друга маска. Ала вместо да я поеме, царят посегна към вече изпробваната Баланова маска, която вече бе видял, че е в ред.

— Не, дайте ми Вашата! — каза той, взе маската и започна да диша през нея.

„Подозрителност? — запита се Балан. — Недоверие? Не, чисто и просто рефлекс на предпазливост, придобит след цял живот, изпълнен с опасности.“ Секретарят не се засегна. Той беше наблюдавал при много случаи, че царят инстинктивно сяда винаги с лице към вратата или прозореца, че става много напрегнат и оглежда внимателно пътя, когато кара автомобила си през планински проходи, че е способен да разпознае веднага едно-единствено враждебно лице сред тълпа от хиляди хора. Балан си припомни също и случая във Виена, когато след влизането в театъра царят настоял да сменят запазените на негово име места с други две анонимни, а и това, как веднъж в Берлин в последната минута отказа да се качи на официалната лимузина, която му бяха изпратили, и взе такси. Ето защо Балан невъзмутимо надяна неизпробваната маска с кислород на своето лице и се завърна в салона при останалите пасажери.

Малко по-късно, когато самолетът наближи Карпатите, задухаха силни ветрове, та полковник Баур и помощник-пилотът заеха местата си в кабината. Цар Борис се завърна в салона, изглеждайки вече разведрен след пилотския си експеримент. Когато самолетът наближи Враждебна, той се обърна към секретаря си:

— Балан, вижте кой ще ни посрещне!

Балан гледа дълго с бинокъла си и доложи:

— Никой не е дошъл, Ваше Величество.

Царят остана недоволен.

— Значи отговорните лица не са на постовете си — заключи той.

Филов, който този ден беше в Чамкория, бе получил спешно съобщение от Севов да посрещне царя в 4:30 часа следобед, но не успя да пристигне навреме на летището. Две седмици преди това Рибентроп му бе подарил един автомобил марка „Хорх“ и той ентусиазирано бе започнал да взима уроци по кормуване. Чувствайки се достатъчно подготвен, той самоуверено реши да кара сам новата си кола до Враждебна. Явно обаче шофьорските му способности се бяха оказали по-скромни, отколкото бе предполагал, и в резултат министър-председателят закъсня за посрещането. Единствените посрещачи, които пристигнаха, и то в последния момент, бяха адютантът, ген. Жечев и инспекторът на дворците Генчев, които закараха царя до София.

Вечерта Борис беше с много понижен дух. За учудване на свитата си, той дори пренебрегна един малък семеен ритуал, който му доставяше особено удоволствие при всяко завръщане от чужбина. Обичаят му беше още при кацането на летището да съобщи на придружаващите го с щастлива усмивка:

— А сега ще трябва да отида да докладвам на дъщеря ми!

Щом пристигнеше в двореца, той се втурваше в детския апартамент или пък телефонираше незабавно във „Врана“, ако семейството беше там, за да извести завръщането си на десетгодишната Мария-Луиза. Княгинята винаги изпадаше във възторг да занесе новината на майка си, която се правеше, че я научава от нея.

Но на 15 август цар Борис не се обади във „Врана“, нито извести царицата, че се е завърнал. Вместо това той прие министър-председателя Филов и му каза, че не е никак доволен от посещението си при Хитлер. Нещо повече — Борис заяви, че дотолкова се разстроил, че по време на полета дори си пожелал да ги свалят неприятелски изтребители, „та да се свърши един път завинаги с мене“!

Какво се беше случило в Хитлеровата главна квартира Волфсшанце? Никой от българската свита не присъства на разговорите, нито пък Борис имаше навика да осведомява спътниците си — Ханджиев, Бърдаров и Балан — за същността на поверителните преговори с германските ръководители. По тези въпроси той обикновено държеше в течение само министър-председателя Филов, началника на личния си кабинет Груев и след охладняването на отношенията му с Евдокия и с Драганов — своя нов доверен съветник архитект Севов.

Малкото, което се знае официално относно разискванията в Хитлеровата главна квартира при Растенбург на 15 август, се съдържа в дневника на Филов. Вечерта след завръщането на царя в София министър-председателят отбелязва: „Германците поискали две наши дивизии (един корпус) за Северна Гърция и евентуално Албания, които да пазят тила на германските войски в Гърция и по албанското крайбрежие. Те считали, че сега турска опасност не съществува. Ц[арят] все пак указал на нея и ловко пренесъл въпроса на друга почва, като казал, че сме готови да поставим на крак XVII дивизия в Македония, но не получаваме нужното оръжие. Казано му било, че то ще се изпрати, и поискали да съобщим докога ще бъдем в състояние да приготвим XVII дивизия. Споразумяхме се, че най-много след създаването на тази дивизия бихме могли да окупираме Костурско и Леринско, но да откажем да отиваме по-нататък, понеже и без това нашите сили са много пръснати. За положението на фронтовете царят не получил подробни осветления… За руския фронт и изобщо са били много самоуверени, обаче не са посочили по какъв начин смятат да се справят с положението…“.

Това беше всичко, което цар Борис беше споделил с министър-председателя, един човек, за когото той знаеше, че е безвъзвратно обвързан в съюза с Германия. Но описанието, което царят даде на началника на личния си кабинет Груев и което последният записа за тайните частни архиви на Борис, беше коренно различно. Там царят говори за една необичайно бурна среща, при която Хитлер е настоял България да се присъедини към войната срещу Русия. Спречкването започнало, когато фюрерът отхвърлил старите аргументи на Борис, че било в интерес на всички, включително на Германия, България да остане неутрална спрямо Съветския съюз. Царят излезнал от срещата извънредно разстроен.^[3]

На следния ден, 16 август, царят посети дома на най-стария си съветник и началник на личния кабинет на цар Фердинанд, Добрович, който беше на смъртно легло, болен от рак в гърлото.

— Имам да ви съобщя нещо, което ще ви зарадва — извести царят още като влизаше в стаята.

Добрович беше човек, на когото Борис имаше абсолютно доверие още от детство. Този ден той почувства нужда да му разправи за пътуването си до Хитлеровата главна квартира.

Единствена госпожа Добрович присъства на техния разговор. Но две седмици след визитата на царя княгиня Евдокия посети Добрович и макар да говорел с мъка, той й разкрил повереното му от нейния брат. В Хитлеровия Волфсшанце Негово Величество влязъл в дълбок раздор с германците, особено с военните и с Рибентроп, казал старият съветник. Борис разказал на Добрович, че германците поискали от България да обяви война на Русия и да вземе активно участие в нея, но царят категорично отказал.

В едно дълго саморъчно писмо от княгиня Евдокия, адресирано до племенниците й Симеон и Мария-Луиза, и открито едва 43 години по-късно в плик, надписан „Да се отвори след смъртта ми!“, тя пише, че Добрович й казал: „Горкият цар! Сам ми каза, за да ме зарадва… постигнатото… Не им отстъпих в нищо и си развързах ръцете след страхотна борба. Осемнайсета (разгромът от 1918 г. — б.а.) няма да се повтори“.

Княгиня Евдокия продължава: „Не можейки по-нататък да говори, Добрович посочи жена си и добави: «Тя знае, нека ви каже». Г-жа Добрович тогава повтори и допълни казаното. Щом се завърнал от Германия, още на 16 вечерта царят дошъл при Добрович, за да го зарадва с постигнатото в германската главна квартира. По-нататък царят му казал: «Няма да се повтори 1918 година, овреме си развързах ръцете, но докато постигна това, трябваше да водя страшна борба. Хитлер побесня, когато му отказах за Русия. Крещящ като луд, той се нахвърли срещу мен и България с цял порой обвинения, нападки и закани. Ужас беше, но не му отстъпих в нищо. Той смяташе да ме сплаши, вместо това спокойно му изложих положението ни, казах си, каквото имах да му кажа, ясно и недвусмислено, т.е. че съм решил ние да тръгнем по свои собствени пътища. Сега съм с развързани ръце. Спасих ви, даже аз да заплатя за това».“