Стефан Груев
Корона от тръни (24) (Царуването на Борис III 1918–1943)

Двадесет и втора глава
Подривната дейност на комунистите

— Слава богу, че поне един от моите секретари обича да се катери по планините! — каза цар Борис, усмихвайки се с благодарност на Станислав Балан, когато двамата мъже се спряха да си поемат дъх на стръмната горска пътека. — Другите са кашкавал-туристи. Никой от тях не обича екскурзии.

В началото на войната Станислав Балан беше преместен от външното министерство в двореца, където работеше в личния кабинет на царя като един от двамата помощници на Павел Груев (другият беше Петър Морфов). Син на известен професор филолог, 40-годишният дипломат говореше отлично немски така добре, както и френски, родният език на майка му, и беше запален турист.

Царят бе в чудесно настроение тази неделна сутрин, още откакто напуснаха „Царска Бистрица“ с раници на гръб за Рилските езера. „Сега е моментът да му говоря — помисли Балан. — Никога няма да имам тази възможност в канцеларията.“

Би било наистина немислимо за един младши секретар да разисква през работните часове в двореца какъвто и да било въпрос, който царят сам не би повдигнал. Въпреки че Борис беше винаги много учтив към младшия персонал, отношенията му към тях, обикновено чрез шефа на Балан — Груев — бяха строго служебни. Само когато Балан го придружаваше при неговите неделни екскурзии, царят говореше на неслужебни теми.

Пътеката напусна боровата гора, гъстите папрати и дивите къпинови храсти и продължи над линията на дърветата, между покритите с лишеи скали. Юлското слънце бе горещо даже на тази височина и под козирката на каскета, който закриваше оплешивялата му глава, по челото на Борис течеше пот. Точно когато Балан събра кураж да проговори, царят се обърна към него:

— Вие не знаете колко съм щастлив тук! Няма телеграми, аудиенции и телефони! Мога за момент да забравя грижите си. Това беше една трудна седмица, Балан. Една много мъчна година…

Как можеше Балан да му говори за проблеми сега? Той загуби смелостта си. Но само минути по-късно пресният спомен за една отчаяна жена изникна в паметта му, една млада жена, която той познаваше добре, която плачеше и му се молеше. Думите излязоха от устата на Балан със заекване:

— Ваше Величество, позволете ми… аз исках да Ви доложа, но… знам, че това не е моя работа, но… Седем души ще бъдат екзекутирани в този комунистически процес. Вие знаете. Един от тях беше мой съученик, Костов, Трайчо Костов. Неговата сестра дойде да ме види и аз обещах да Ви говоря. Това ще бъде трагедия, Ваше Величество, и също една грешка!

Щастливото изражение изчезна от лицето на царя и за момент той изглеждаше шокиран, че секретарят му се беше осмелил да развали тази чудесна екскурзия. Той продължи да върви в мълчание, после каза почти ядосано:

— Но той е главен комунистически организатор, не е ли? Съдът го намери за виновен. Аз нямах нищо общо с това. Вината му беше доказана без всякакво съмнение, даже самият той не го оспори!

Това беше казано с тона на „Как смеете!“ и „Вие трябва да си знаете мястото!“. Последва едно дълго неприятно мълчание. Очевидно неделната разходка беше развалена. Но няколко минути по-късно Борис спря отново и попита неохотно:

— Разкажете ми за Вашия приятел Трайчо!

— Той е един изключителен човек, Ваше Величество, макар и комунист. Тъй като бяхме заедно в гимназията, аз го познавам много добре. Трайчо беше най-добрият ученик и винаги искаше да помага на другите ученици. Той например ме научи стенография; той е забележителен стенограф. После, той постоянно организираше в класа ни различен вид кооперации, да ни помогне да съберем стотинките си, да купим неща и да ги споделим с другите момчета. Трайчо отдаваше цялото си свободно време за другите момчета. Аз помня един случай, когато нашият клас беше назад от другите класове и Костов, който винаги беше отличник, ни организира да идваме в училище в 7:30 часа сутринта, половин час преди да започнат занятията, за да могат по-добрите ученици да обучават изоставащи ученици, като им обясняват уроците по математика или зоология, и какво ли още не! Като резултат на края на учебната година нашият клас беше най-добрият в цялата гимназия… Ние всички знаехме, че той е комунист, а ние съвсем не бяхме, тъкмо обратното! Но някак си това нямаше значение по отношение на Трайчо… — Борис изслуша внимателно и въпреки че изглеждаше неубеден, Балан даде глас на своя последен аргумент: — Това е един много издигнат човек, Ваше Величество. Жалко, че той се обърна срещу държавата, но той искрено иска да помага на хората. Защо да се убива? Кой ще спечели от смъртта на човек като него? Ние сме много малък народ. Колко изключителни хора като него имаме? Ние имаме нужда от всеки един от тях. Той може да бъде полезен един ден, кой знае? Ще бъде безвреден в затвора, та защо да премахнем един даровит българин?

Царят, видимо раздразнен от дългото ходатайство, му отправи ядосан поглед, като че ли казвайки: „Това е достатъчно, Балан! Въпросът е приключен!“. Той се завърна в „Царска Бистрица“ в лошо настроение.

* * *

Желанието да промени света е било винаги силно развито в българската душа, особено сред образованата част от населението. Един искрен, почти месиански импулс да подобрят човешката участ и да оправят всички неправди въодушевяваше хилядите ученически сърца още от деня, когато децата се научаваха да четат и пишат. Емоционални и импулсивни, българите притежаваха голям заряд от възмущение срещу всяка несправедливост. С трогателно нескромната претенция да преобрази света, романтиката на редица поколения бе взела формата на светли мечти за справедливо общество, за един съвършен свят без глад, война и жестокост на човек към човека.

Всекидневната борба за живот в победена, осакатена България, в суровите условия на широко разпространената беднотия правеше този блян особено привлекателен през двете десетилетия, които последваха Първата световна война. Това беше също един наивен блян, съхраняван в невинни млади сърца, жадни за вяра в някакви чудотворни разрешения на световните злини. Една голяма част от младежта например вярваше, че мизерията и неправдите биха изчезнали само ако България успее да си възвърне несправедливо отнетите територии на Македония и Тракия. Поради това всяка година на 27 ноември, годишнината на Ньойския договор, хиляди студенти и ученици, скандирайки „Долу Ньой!“, пробиваха кордоните на конната полиция и биваха брутално разпръсквани с полицейски палки, когато се опитваха да демонстрират пред югославската и гръцка легация.

Други младежи, загрижени за целия човешки род, мечтаеха за обновление на този порочен свят с благородните формули на социализма, които проповядваха по-справедливо разпределение на богатствата и равен шанс за успех на всеки мъж или жена. При съществуващата обаче вътрешна и международна действителност шансовете на шепата български социалисти да постигнат по-добро човешко общество на земята бяха минимални. Цар Борис намираше твърде забавна забележката на Павел Груев, която парафразираше един стар афоризъм: „Човек, който не е бил социалист преди двадесетгодишната си възраст, е човек без сърце; човек, който е останал социалист след това, е човек без мозък“.

И накрая, имаше и млади комунисти. В сравнение с националистите и аполитичната младеж те бяха малцинство. Повечето от тях, носители на типично българската чувствителност към социалните неправди, съчетана със славянския романтизъм, принадлежаха към бъдещите реформатори на човечеството, негодуващи свидетели на българската беднотия, нетърпеливи да тръгнат на поход срещу неравенството и привилегиите. Какъв трагичен парадокс: техният юношески идеализъм наивно ги бе поставил в служба на морални чудовища от типа на Сталин и неговите ненаситни жреци на потисничеството и безчовечността. В името на едно по-съвършено общество, умело манипулирани от закоравели професионалисти, много млади българи-идеалисти бяха въвлечени в тайната дейност на БКП, чиито водачи (много от тях съветски граждани) работеха в интерес на една чужда сила.

Подобно на фанатизираните католици от мрачните векове, които в името на Господа ревностно прибавяха своите съчки към злокобните клади на инквизицията, тези идеалисти комунисти бяха способни да поддържат отвратителни системи на потисничество без особени морални угризения.

Обаче случаят с осъдените комунисти през 1942 г. беше много сериозен. Те не бяха осъдени заради идеите и партийното им членство, а защото наистина се бяха провинили в извънредно сериозна подривна дейност, свързана с оръжия, експлозиви и саботаж. Поради това уверенията на Балан, че Костов бил „добър човек, идеалист и изключително способна личност“, не изглеждаха уместни. БКП беше обявила война на държавата. След като Германия нападна Съветския съюз, българските политически изгнаници в Москва, водени от Георги Димитров и Васил Коларов, включиха Българската комунистическа партия във военната система на своите руски покровители.

Първата инициатива беше да открият пропагандна радиостанция — „Христо Ботев“ — предаваща от Москва под ръководството на изтъкнати емигранти — Вълко Червенков, Карло Луканов и Фердинанд Козовски, докато Коларов контролираше българската програма на Радио Москва. Една втора радиостанция — „Народен глас“ — ръководена от местния водач Станке Димитров, започна предаване вътре в България. След юли 1941 г. български комунисти, тренирани за подмолна дейност в съветски училища, бяха спуснати с парашути или изпратени с подводници от Съветския съюз. Една съветска подводница докара четиринадесет саботьори през август, водени от полковника от Червената армия Радойнов. Други групи дебаркираха или скочиха с парашути през септември и октомври. Но от 58-те саботьори двадесет бяха открити и застреляни при пристигането им, а повечето от останалите бяха заловени с почти всеобщото съдействие на населението. Тъй като операцията се оказа пълен неуспех, тя не бе повторена до края на войната.

В друга една операция около сто български емигранти бяха рекрутирани в една международна бригада и под съветска команда бяха изпратени на фронта. Един българин, Иван Винаров, се издигна до поста командир на един от полковете на бригадата.

Вътре в България комунистите нямаха по-голям успех. Централният комитет на партията през този период се състоеше от Трайчо Костов, Антон Иванов, Цола Драгойчева, Раденко Видински и Антон Югов, последните трима прекарали няколко години на изгнание и обучение в Съветския съюз. През февруари 1942 г. полицията успя да залови някои важни партийни членове, което през март и април доведе до арести на отговорни комунисти из цялата страна, включително Костов, А. Иванов и „подводничаря“ Радойнов. Гръбнакът на вътрешната партийна организация беше пречупен.

При първия съдебен процес осемнадесет „парашутисти“ бяха осъдени на смърт и по-късно екзекутирани, докато други девет от тях като малолетни бяха осъдени на затвор. Втори съдебен процес срещу шестдесет и двама партийни активисти завърши през юли със седем смъртни присъди (включващи членовете на Централния комитет Костов и Иванов) и с няколко присъди на доживотен затвор.

В деня след екскурзията с царя Балан работеше в Софийския дворец, когато Борис пристигна на разговор с Груев в съседния кабинет. Когато разговорът свърши, той влезе в стаята на Балан да разгледа голямата стенна карта на руския фронт, означен с многоцветни карфици. Царят изглеждаше по-хладен от обикновено, докато слушаше доклада на секретаря за последните военни комюникета, и не спомена за техния разговор от предишния ден. Балан още се чувстваше малко гузен, че беше нахалствал с мнение, което никой не беше му искал. На излизане от кабинета цар Борис се поколеба за момент пред вратата и обръщайки се към секретаря, каза неочаквано:

— Балан, тази сестра на съученика Ви… Кажете й да не се тревожи и че може да спи спокойно.

С това той излезе и никога повече не каза дума по този въпрос.

На 23 юли 1942 г. шестима осъдени на смърт комунисти бяха екзекутирани. Седмият осъден — Трайчо Костов — не беше между тях. Изненадващо, смъртната присъда на главния секретар на Централния комитет беше заменена с доживотен затвор.

* * *

Една високопоставена японска делегация, включваща брата на императора и началник-щаба на армията, беше на посещение в Европа и прие покана да присъства на големите български маневри. Понеже бяха чули за репутацията на цар Борис като ентомолог, японците решиха да се възползват от престоя си в България и да занесат обратно един специален и интересен подарък на своя император, който беше също голям любител на пеперуди.

— Ние бихме искали да ни заведете до Родопите, да уловим няколко вида пеперуди, открити от Вашия цар и наименувани на него — заявиха те при пристигането си в София, възхитени от този символичен начин за подчертаване на българо-японското приятелство.

Когато смутеният български офицер за свръзка докладва за необикновеното желание, цар Борис не можа да се сдържи да не избухне в смях. Той веднага си представи лицата на озадачените български офицери и войници, наблюдаващи посред маневрите възторжените японски генерали с мрежи за пеперуди в ръце, тичайки и подскачайки по родопските поляни, снимайки се един други, и намери тази картина неудържимо комична. Той трябваше да употреби целия си дипломатически талант, за да разубеди тактично ентусиазираните гости, като им предложи да ги снабди лично с няколко екземпляра от Lepidoptera borisü за Хирохито.

Той беше майстор в предотвратяване на такива гафове, без да накърнява чувствата на доброжелателни, но понякога несръчни или нетактични посетители. Едно извънредно деликатно положение например изникна, когато Гьоринг дойде на лов в имението на Борис в Кричим. Райхсмаршалът беше особено доволен от това, че те щяха да търсят лопатари, един любим дивеч на Гьоринг, който той стреляше „по свой, специален начин“.

Цар Борис не повярва на очите си, когато гостенинът му се появи рано на следната сутрин: обемистият маршал беше облечен в старовремски кожен костюм — като Робин Худ, с високи над коленете ботуши с обърнати маншети, тиролска шапка с дълго перо и вместо пушка един голям лък и стрели — един нелеп образ на дебел ангеловиден Вилхем Тел.

— Най-добрият начин за стреляне на лопатари! Ваше Величество трябва да опита това един ден! — посъветва Гьоринг, който беше добър стрелец с лък.

С високо развитото си чувство за абсурдното Борис почти изпадна в паника при мисълта за реакцията на другите си ловни компаньони пред тази средновековна гледка. Много умение и въображаеми местни традиции и правила му бяха необходими, за да накара райхсмаршала да се преоблече в по-малко театрални ловни дрехи, да изостави своя лък и да го замени със стандартната пушка, с която впрочем Гьоринг си служеше с еднакво умение.

* * *

„Запасният генерал Христо Луков си позволява прекалено много“ — си мислеше цар Борис. Беше го раздразнило, че през цялата 1942 г. генералът и неговите легионери бяха поддържали зад гърба му извънредно приятелски отношения с някои германски среди и бяха критични спрямо неговото твърдо решение да не изпраща български войници на руския фронт. Това беше основата на цялата външна политика на Борис: България нямаше да изпрати даже и един символичен войсков контингент, за да покаже своята солидарност с нациите на Оста или враждебността си към комунизма. Кой в края на краищата решаваше тук? Кой носеше отговорността? Държавният глава и правителството или неупълномощени запасни генерали и млади националисти, запалени глави?

Макар че Борис понякога признаваше известна наследствена параноя у себе си, заплахата от Луков, легионерите и ратниците не можеше лесно да се пренебрегне. Въпреки официалните германски уверения в противното, той подозираше, че връзките между „нашия Гьоринг“, както той наричаше Луков, и истинския Гьоринг не бяха прекъснати. Други нацистки среди също особено тачеха бившия български военен министър. През месец май например царят научи от Берлин, че агенти на Гестапо били доложили на своите началници, че Борис следвал противогерманска политика, че софийското правителство било масонско и закриляло евреите и пр., и пр. „Предполага се, че единственият човек в България, който може би би се справил с положението, е генерал Луков“ — се казваше в доклада.

Министър-председателят Филов започна да настоява за по-тясно заангажиране с германците. След една аудиенция с царя на 10 юли Филов написа в дневника си: „Говорих му продължително и твърде настоятелно, че и ние вече би трябвало да вземем участие в борбата против болшевиките, макар и символично, с един доброволчески отряд. Ние сме почти единствените в Европа, които не вземаме участие в тази борба. Нашето поведение би ни затруднило твърде много при една конференция. Най-много би използвала това положение Италия. Окупирането на част от Сърбия не е достатъчно. Всичко това направи голямо впечатление на Ц[аря]. Той призна, че този въпрос заслужава да се обмисли добре, но засега никому да не говоря по него. Аз изтъкнах, че сега, след победите на Източния фронт и Северна Африка, би било за нас удобен момент да се намесим, понеже за нас няма вече непосредствена заплаха“.

Скоро след това доносници съобщиха на Филов, че Луков, говорейки на едно частно събрание от двадесет души, бил критикувал правителството. България трябваше да заеме отдавна своето място във войната, бил заявил той. След като казал, че правителството следва погрешна вътрешна и социална политика, че превръща страната в полицейска държава, че не се радва на никакво народно доверие и е неспособно да се справи с комунизма, Луков раздал за подписи някакви писмени легионерски клетви.

На края на лятото подозренията на царя се задълбочиха, когато запасният полковник Атанас Пантев, познат като привърженик на легионерите, поиска паспорт за пътуване до Германия. Пантев, бивш началник на полицията, беше добре известен със своите прогермански чувства. Цар Борис беше обезпокоен от плановете на Пантев да посети Берлин като неофициално лице и се страхуваше, че може би той отива там, за да подготви с германска помощ смяна на правителството. На 1 септември царят каза на Филов, че според него нацистките партийни кръгове биха могли да наложат такава промяна даже срещу желанието на Хитлер. В такъв случай обаче, заяви Борис, той няма да остане в България, да играе ролята на датския крал. Филов отбеляза този ден: „Опасенията от подобна насилствена промяна на управлението в България се засилват и от сведенията, които имал от баща си. Макар този последният сам да «конспирирал» досега в полза на Германия, сега сам започнал да се бои от една решителна намеса на германците и предупредил царя чрез Евдокия. Настоява по никой начин да не разрешаваме на Пантев и Луков да отидат в Германия и смята, че германците отстъпват само когато видят, че има решително противодействие“.

Филов отговори, че ще бъде лесно да спрат Пантев и Луков, но че царят трябва да разисква открито този проблем с Хитлер и Рибентроп. Вписаното в дневника гласи: „Царят беше много нервен и убеден, че немците готвят преврат в края на септември“.

Пантев не замина и никакви подготовки за преврат не бяха забелязани тази есен. В тронната си реч през октомври цар Борис заяви многозначително, че България понася полагащия й се дял от войната. Не последва никаква видима германска реакция. Напротив, новият български министър в Берлин Славчо Загоров, който беше заместил Драганов, докладва, че „нашето положение в Берлин е много добро. Те ни смятат за истински приятели. Не искат от нас повече от каквото им даваме и са готови да ни помогнат“.

Обаче Борис още се безпокоеше от дясната опозиция и връзките й в странство. Той много се подразни, когато разбра, че германският, италианският и унгарският пълномощен министър в София (Бекерле, Маджистрати и Арноти) на 8 декември бяха присъствали на вечерен прием за 300 души, даден от студентите легионери, на който са били и генералите Жеков и Луков. Луков беше произнесъл реч, пълна с атаки срещу правителството. Не стана ясно дали дипломатите са разбрали, че са били поканени от легионерите, или смятаха, че това е било само едно студентско празненство.

На 13 февруари 1943 г. една сензационна новина разтърси столицата, а вълна от страх и вълнение заля цялата страна. Генерал Луков беше убит от неизвестни убийци пред вратата на къщата си в София.

Легионерите бързо разпространиха мълвата, че цар Борис може би има пръст в премахването на водача им, негов „съперник“. Обаче общото предположение беше, че националистическият водач е бил убит от отявлените му неприятели, комунистите, сред напрегнатата атмосфера, създадена от скорошното залавяне на съветски парашутисти и подводничари. Тъй като убийците не бяха открити, въпросът, кой беше заповядал убийството на популярния бивш министър на войната — царят или комунистите — остана енигма за дълго време.

* * *

Извън несполучливите авантюри на няколко дузини агенти, изпратени от Русия, не можеше да се говори за никакъв опит за въоръжена съпротива в България преди съветските военни успехи в Сталинград рано през 1943 г. Действително, когато германските войски пресякоха страната през 1941 г., Съветският съюз беше техен официален съюзник, така че българските комунисти нямаха причина, нито желание да им се противопоставят. По-късно, когато Райхът нахлу в Русия, БКП с много от своите водачи, арестувани или под полицейски надзор, и своите десетина хиляди крайно обезсърчени членове, не представляваше достатъчно важно, масово движение, за да бъде в състояние да се съпротивява със сила на властите.

Също така липсваше и истинска подбуда за това. Примерът на югославската, френската или друга комунистическа съпротива не можеше да се приложи тук: това бяха окупирани страни под чужда власт, докато България беше запазила националните си институции и своята администрация. Правителството, независимо от това колко беше прогерманско или не, остана правителство на суверенна държава, провеждащо политиката, която то смяташе, че е най-добра за националните интереси. Тази последна точка, разбира се, можеше да бъде и беше силно оспорвана, но никой не можеше да твърди добросъвестно, че българският държавен апарат се управлява от германците. Че германците упражняваха много голямо, понякога прекалено влияние — беше вярно; че се намесваха, понякога непохватно — беше вероятно; но да се твърди, че България през 1941 и 1942 г. беше окупирана страна, управлявана от германците и поради това населението трябваше да прибегне до оръжие, за да се освободи — беше очевидно невярно и напълно неубедително.

Напротив, царското правителство често отхвърляше различни германски изисквания или отказваше да следва много германски предложения. Още повече, през тези две години населението, общо взето, не изглеждаше прекалено нещастно от германското присъствие: фактически не само че България беше останала по чудо извън войната, но тя също си беше възвърнала първо Добруджа и после Македония и Тракия; икономиката беше цъфтяща; страната, третирана като „съюзник“, не беше окупирана от германците, поне технически казано; и най-важното, никакъв български войник досега не беше изпратен на бойното поле.

Партийната пропаганда на БКП имаше още една много уязвима страна: докато Филовото правителство или водачите на дясното крило на опозицията, като Луков или дори самият цар, бяха безпощадно критикувани като „германски агенти“ и „хора, продадени на германците“, тези обвинения бяха, разбира се, правени в алегоричен смисъл. Тези хора бяха все пак български граждани, служещи на българската държава, въпреки че опозицията смяташе, че те й служеха погрешно и я водеха към гибел.

БКП, напротив, беше ръководена открито и безусловно от чужбина, от другари (като Коларов и Георги Димитров), които живееха в Москва, подчиняваха се на Кремъл и бяха платени съветски чиновници. Повечето от тях бяха съветски граждани, посветени с гордост да служат преди и над всичко на интересите на съветската държава, а не на българската. Партийните организатори във вътрешността на България бяха командвани, платени и въоръжавани от Съветите. Те бяха съветски агенти не само в някакъв алегоричен смисъл, но в най-буквалния смисъл на думата. И самите те дори никога не го отричаха.

Всеки, който познава независимата психика на българина, би разбрал следователно защо толкова много хора, които бяха в опозиция на правителствената прогерманска политика, въпреки това нямаха никакво доверие в БКП и посрещаха с най-голямо подозрение всеки комунистически апел за съдействие.

При напълно липсващи условия за масова съпротива в България агресивните акции на БКП през този период бяха сведени до индивидуални и спорадични актове на тероризъм и саботаж. Например, действайки самостоятелно, младият комунист Леон Таджер хвърли във въздуха германски бензинови складове в Русе. Малки комунистически отряди предизвикаха дерайлирането на няколко влака. Други саботьори изгориха складовете на вермахта или повредиха машините във фабрики, които смятаха, че снабдяват германците. Един влак, натоварен с цистерни с бензин, експлодира при варненската гара. Но въпреки че излагаха на голям риск извършителите на тези саботажи, такива изолирани деяния едва ли се забелязваха от гигантската германска военна машина.

Единствената кампания, с която причини сериозни смушения и взе многобройни жертви (български жертви, не германски), беше градският партизански тероризъм през първата половина на 1943 г., проведен от терористични отряди, наречени „бойни групи“.

БКП даде инструкции на своя софийски областен секретар Методи Шатаров, комунист активист от Македония, да организира малки групи от трима до шестима въоръжени партизани за ликвидиране на „народни врагове“ или „провокатори“. Последната категория се състоеше от комунисти, които се бяха обърнали в доносници или поне така бяха заподозрени. Шатаров възложи командата на „бойните групи“ на един опитен терорист, Славчо Радомирски, който рекрутира известен брой млади, фанатично предани членове.

Виолета Якова беше една от тях. Измежду първите обекти, възложени от партийната управа, беше „наказването“ на един активен комунист, Никола Тодоров, наречен Кутуза, заподозрян в сътрудничество с полицията. Смятайки, че „бойните групи“, състоящи се от млад мъж и жена, които вървят заедно по софийските улици, изглеждат по-малко подозрителни, особено ако са добре облечени, Виолета беше избрана за партньорка на един терорист. По нейно настоятелно искане беше й дадена привилегията да стреля първа върху Кутуза. Но когато тя натисна спусъка, пистолетът не гръмна и нейният партньор трябваше да довърши задачата.

Виолета Якова беше така разстроена, че когато нейната група получи следващата задача, една много опасна и важна мисия, тя помоли да й се даде възможност да се реваншира за първата си несполука. Нейното желание беше зачетено. Един млад терорист, Иван Бураджиев, беше избран като помощник и след като самоличността на жертвата им беше съобщена, двойката прекара един месец в най-щателно изучаване на ежедневието и навиците на набелязания човек. На 13 февруари следобед ген. Христо Луков се срещна с приятели в кафене „Цар Освободител“, любимо място за срещи на политици и интелектуалци на главния софийски булевард. Запасният полковник Кусев, близък негов приятел, и Аспарух Луков, брат на генерала, и социалистическият водач Кръстю Пастухов бяха на една маса. Темите за разговор бяха като на всяка маса във всички кафенета в София: войната и политиката. Този ден вестниците бяха пълни с новини за големите битки на Източния фронт, бушуващи в Донецкия басейн, около Харков и Ростов. Германците оповестяваха „успешни отбранителни сражения“ близо до Курск и „блестящи стратегически отстъпления“, но никакво комюнике за победа на вермахта не беше дошло от Сталинградската битка. Хората говореха и за слуховете, че индуският водач Ганди бил пред смърт от гладната си стачка, и анализираха последната реч на Чърчил, надявайки се да намерят признаци за конфликт между англосаксонците и Сталин.

Когато групата напусна кафенето около 18 часа, генералът и полковник Кусев решиха да отидат на кино. „Първа среща“ с Даниел Дарио и Луи Журдан не беше техният тип филми, нито бяха в настроение за веселите комедии с Тео Линген и Ханс Мозер, които бяха на мода в София този месец. Вместо това те отидоха до близкото кино „Роял“, където един нов, актуален германски филм, „Театър на фронта“, се радваше на голям успех.

Виолета и Бураджиев ги последваха вътре в залата и когато двамата мъже напуснаха киното в 20 часа и си казаха „довиждане“, двамата тръгнаха зад генерала, като се прегръщаха и целуваха, за да приличат на влюбени. Луков крачеше твърде енергично за възпълната си фигура и само за 20 минути стигна до къщата си на ул. „Артилерийска“ №1, отвори предната врата на малката къща и запали лампата на стълбите. Дъщеря му Пенка, чувайки го, че идва, избърза радостно до вестибюла да го посрещне. Когато Луков се обърна да затвори вратата, той изведнъж се намери лице с лице с Бураджиев, който носеше черни очила. Убиецът стреля в гърдите на генерала почти в упор. Макар и смъртно ранен, Луков се опита да влезе във вестибюла, а Пенка и г-жа Лукова, която току-що беше дотичала, изпищяха от ужас. Но Бураджиев и Виолета последваха жертвата си вътре, изпразвайки пистолетите си в умиращия човек, преди да избягат по тъмните улици.

Убийците не бяха заловени, както не бяха открити Николай Драганов (Гуджо) и Йордан Петров, които два месеца по-късно, през април, застреляха известния народен представител Сотир Янев, красноречив защитник на правителствената политика и пламенен антикомунист. Убийците го причакаха рано сутринта пред адвокатската му кантора на ул. „Цар Калоян“ и го убиха, като влизаше в зданието. По-малко от три седмици по-късно „бойната група“, съставена от Величко Станев и Митка Гръбчева като нападатели и Виолета Якова и Леон Калаора като „прикритие“, застреляха посред бял ден пред неговата кооперация на ул. „Адолф Хитлер“ бившия директор на полицията полковник Пантев, добре известен със суровите си методи при разследване на комунисти терористи. Когато храбрият портиер започна да гони Станев и Гръбчева, групата за „прикритие“ и изваденият пистолет на Виолета го убедиха да се откаже от преследването. Още веднъж убийците успяха да избягат.

Убийствата на Луков, Пантев и Янев потресоха дълбоко обществеността и предизвикаха енергични полицейски мерки от страна на правителството. Стотици комунистически активисти, живеещи в нелегалност, бяха заловени при едно претърсване от къща на къща при една 24-часова блокада на София, проведена от полицията, подпомогната от военни части. Партията бе много силно засегната. Няколко дни по-късно късметът изневери на убийците от бойните групи. Двама млади терористи — Менахем Папо, 20-годишен, и Донка Ганчовска, 17-годишна, бяха ранени и заловени по време на акция срещу един радиотехник, отговорен за заглушаването на тайната комунистическа радиостанция „Христо Ботев“. Техникът Кулчо Янакиев оцеля; Папо бе осъден на смърт и обесен, а Ганчовска като малолетна получи доживотна присъда.

За да отмъстят за двамата си другари, софийските бойни групи се опитаха отново да убият Янакиев, като четирима терористи поставиха експлозиви пред входната му врата. Терористите обаче бяха забелязани и подгонени от няколко граждани, които чакаха на опашка пред съседната млекарница. Виковете им обърнаха внимание на един офицер и един войник, които започнаха да стрелят. Към преследването, което продължи през няколко улици, се присъединиха полицаи и след дълга престрелка трима от убийците бяха застреляни, докато четвъртият — Драганов (Гуджо) — успя да избяга в един отвор на подземната канална система. Обаче след 36-часова обсада той се самозастреля в канала с последния си куршум.

Централният комитет на партията, съзнавайки, че убийствата не само че нямаха никакъв ефект върху движението и снабдяването на германските войски, но и доведоха до унищожителни, репресивни мерки срещу активистите комунисти, заповяда да се сложи край на индивидуалния градски тероризъм. Така след четири месеца кръвопролитна дейност бойните отряди бяха разтурени, като беше заповядано на терористите, които не бяха още заловени, да минат в нелегалност и се присъединят към партизанските чети, започнали да се сформират в планините през лятото на 1943 г. Инструкции и оръжие за изникващите партизански чети идваха от Съветския съюз, докато в западните гранични области се зараждаше сътрудничество с Титовите партизани^[1].

Но въпреки енергичните подтиквания, обвинения и в много случаи преки заплахи от страна на направлявания от Москва Централен комитет на БКП, формирането на тези партизански групи или „чети“ се оказа извънредно бавно и разочароващо начинание. Изправени пред пълната апатия на населението и суровите полицейски мерки, редовите членове на партията се отзоваваха с неохота на инструкциите, идващи отвън. Много членове бяха загубили куража си и почти всички се съмняваха в мъдростта и навременността на този, пълен с рискове повик за въоръжена борба. Обаче преобладаващото убеждение, че партията се подлага на прекалено голямо и ненужно проливане на кръв, без ни най-малки шансове за успех, беше строго осъдено като „поведение на капитулация“ и „срамно пораженство“ и обявено за ерес на малодушни членове, които мислят само за личната си безопасност. Даже и Трайчо Костов беше предупредил колегите си, че БКП със своята кампания на тероризъм рискува „изолация от масите и възможността да трябва да понесе тежестта на борбата съвсем сама“. Но тъй като партията ясно заяви, че никакво пораженство няма да бъде търпяно, някои комунисти предпочетоха да останат в затвора, отколкото да бъдат принудени да се присъединят към партизаните и да рискуват живота си.

Няколко малки чети, първоначално откъм югославската граница, всяка с не повече от дузина зле въоръжени партизани, започнаха ограничена дейност през лятото на 1943 г., нападайки селски кметове и бирници. Някои от жертвите бяха „наказани“ публично като „народни врагове“ по най-зверски начин. Тъй като полицията, подпомагана от военни поделения, ги преследваше енергично, партизаните прекарваха почти цялото си време в усилия да оцелеят в планините. За храна те обираха селяните, работещи по полето, а за оръжие атакуваха изолирани полицейски участъци.

Най-добре организираната и политически ориентирана партизанска група беше четата на Славчо Трънски, един добре трениран комунист активист с известен талант на водач. Той действаше като нелегален в областта на Трън, близо до югославската граница, една особено бедна област, където комунистите открай време бяха силни. (Неговата чета обаче, както и останалото партизанско движение в България, започнаха да нарастват едва след германските военни поражения в Русия.) Преди края на 1943 г. партизаните нямаха никакво значение в България.

Тази година, в страховете си от болшевизма, цар Борис беше много повече загрижен от проникването на комунисти в някои военни части, в които бяха открити конспирации, както и от единичните терористични убийства в градовете, отколкото от някаква масова въоръжена съпротива. Но въпреки че той не се страхуваше, че комунизмът може някога да спечели в България по народна воля, той чувстваше, че опасността от болшевизиране се увеличава заплашително поради напредването на Червената армия.

Той беше скептичен по отношение на германските шансове за победа в Русия още от първата зима на кампанията. През лятото на 1942 г. неговите предвиждания, изглежда, се потвърждаваха. „Безпокои се за работите на руския фронт във връзка с успехите на русите при Ржев — писа Филов в дневника си на 30 август, — като смята, че Хитлер е лош стратег, че се е оградил с ласкатели, които при човек като него били по-опасни, отколкото при коронованите глави с традиции, и че хората около него му представяли положението както винаги благоприятно. Той продължава да смята Рибентроп за фатален човек, който е готов да жертва всичко за своите амбиции.“

Един месец по-късно царят каза на Филов, че той е много, много обезпокоен от новините за промяна във върховното германско военно командване. Фелдмаршал Лист беше сменен от кавказкия командващ пост и генерал-полковник Франц Халдер от поста си началник на генералния щаб на армията. Борис смяташе тези промени за „злочести“.

Тогава, на 23 ноември, Филов писа след една аудиенция с царя: „Засегнахме най-напред военното положение и неуспехите на германците при Сталинград. Ц[арят] пак изказа съмненията си, че честите смени на военачалниците разстройват може би германската армия и че в това личал манталитета на «фелдфебела». Прави му впечатление как лесно се понижава и у нас духът при най-малките неуспехи“.

Когато Сталинград падна през пролетта на 1943 г., стана явно, че това не само съвсем не беше „най-малката несполука“, но че цялото германско напредване беше спряно. Мрачните шеги на цар Борис за времето, „когато болшевиките ще дойдат тук“, се чуваха все по-често и тези, които го познаваха добре, знаеха че той съвсем не се шегува.