Стефан Груев
Корона от тръни (17) (Царуването на Борис III 1918–1943)

Петнадесета глава
Превратът на 19 май

— Вярно ли е? — попита без заобикалки военният министър. — Вярно ли е, че се готви преврат?

Той погледна право в очите генерал Пенчо Златев, главния инспектор на кавалерията, когото беше повикал в канцеларията си във военното министерство. Те бяха стари приятели, съученици от Военното училище и дългогодишни главни членове на Военната лига. Откакто генерал Ватев, само преди девет дни, беше поел новата си длъжност на министър, до него бяха започнали да достигат слухове за предстоящ преврат на лигата. „Чудно — помисли си той отначало, — не съм ли аз председател на лигата? Наистина ние планувахме да се отървем от болния Мушанов кабинет, но сега, когато царят включи в правителството главата на Военната лига, нещата се промениха. Но дали се бяха наистина променили?“

Тъй като слуховете упорстваха, генерал Ватев започна да се замисля. Напоследък той беше усетил известна студенина от страна на колегите си в лигата и всъщност, откакто цар Борис го беше избрал за свой военен министър, той не беше канен на никое от техните събрания. Беше ли възможно лигата да действа, без да го осведоми него, нейния председател, един от нейните основатели? „Моят приятел Златев ще ми каже“ — помисли си той.

Златев никога не беше изпитвал по-малко желание да погледне в лицето съвипускника си, отколкото този следобед, на 18 май 1934 г. Но той се окопити и отговори твърдо:

— Нищо не съм чул. Ти имаш твоите органи и източници за осведомяване. Можеш да разбереш лесно какво става във всичките шестнадесет сектора.

Той едва беше свършил изречението, когато съжали вече за казаното. Военните сектори наброяваха петнадесет, не шестнадесет. Бяха шестнадесет само в тайния план за преврата, защото той включваше превземането на сградата на военното министерство. Златев обаче с облекчение си даде сметка, че министърът не забеляза грешката. Вместо това генерал Ватев по-късно повика коменданта на София, полковник Тановски, и му зададе същия въпрос.

Тановски — като Златев — беше член на изпълнителния комитет на Военната лига.

— Съвсем не, господин генерал! — отговори той без колебание. — Никой не подготвя преврат в този момент.

— Давате ли ми честната си офицерска дума?

— Да, господин генерал! Моята честна офицерска дума.

По-късно и двамата, Златев и Тановски, признаха колко мъчно било за тях да скрият истината от техния другар и началник, но и единият, и другият бяха излъгали. Само няколко часа преди това Пенчо Златев, един от военните водачи на заговора, беше напуснал дома на д-р Славчев, където конспираторите се бяха уговорили да се срещнат в навечерието на преврата. На това събрание бъдещите министри трябваше да се съберат за пръв път заедно с офицерите от лигата, които щяха да проведат преврата.

Военната лига вече шест месеца по-рано беше решила да свали Мушановия кабинет. Напълно разочаровани от неспособността на политическите партии да управляват и възмутени от многобройните очевидни случаи на некомпетентност и несправедливост, мнозина офицери, които проявяваха интерес към политиката, бяха загубили търпение. Това настроение беше назряло, когато годишният конгрес на лигата се събра през ноември 1933 г. и чу песимистичните доклади на областните делегати. Един от най-критичните доклади беше представен от самия генерал Ватев, тогава командващ Пловдивската военна област, който недвусмислено препоръча свалянето на правителството.

Първоначалната мотивировка на офицерите беше тяхната опозиция срещу недостатъците на партийната система. Това беше една нарастваща критика, споделяна от болшинството офицери, повечето от които бяха убедени монархисти. Но докато се изготвяха плановете, ръководството на заговора попадна в ръцете на амбициозни и опитни офицери, много от тях ветерани от юнския преврат от 1923 г., които имаха собствени политически идеи. Тези членове на лигата, групирани около запасния полковник Дамян Велчев, чувстваха идеологическо сходство с някои изтъкнати членове на политическата група „Звено“, като Кимон Георгиев и Петър Тодоров. С други думи, те намираха привлекателни идеите за една „авторитарна държава“ и бяха антимонархисти.

Търсейки безпартийни цивилни съмишленици, офицерите се обърнаха първо към „Звено“. Болшинството от офицерите предпочитаха цивилен кабинет, макар че отпърво полковник Велчев беше предложен от неговите привърженици за бъдещ министър-председател. Но Велчев по темперамент беше човек, който избягваше да бъде център на внимание и предпочиташе да бъде eminence grise (таен съветник — фр.) на властта. Той отказа предложението и неговият приятел, запасният полковник Кимон Георгиев, беше избран за глава на бъдещото правителство. Тъй като офицерите настояваха да се осигури широка подкрепа от страна на главните политически сили в страната, те дадоха мандат на Георгиев да осигури участието на земеделците, най-голямата партия в България, както и на безпартийното движение на проф. Ал. Цанков. В началото на май Кимон Георгиев сондира земеделския водач Димитър Гичев, някои от най-близките сътрудници на Цанков и няколко други известни общественици.

Първите реакции изглеждаха окуражителни, защото партийният режим на коалицията на блока вече показваше признаци на разложение. По това време повечето офицери не виждаха никакво противоречие между искреното желание за подобрение на държавната система и верността към короната. Напротив, офицерите монархисти в лигата виждаха потвърждение на това схващане в избора за военен министър на генерал Ватев, председателя на тяхната организация, от самия цар Борис. Златев, който се очертаваше като новия шеф на лигата, направи специално усилие при вербуване на нови членове на конспирацията, за да подчертае пред младшите офицери, че превратът ще е насочен срещу правителството на блока, а не срещу „Негово Величество, нашия любим върховен вожд“.

Трябва да се отбележи също, че в много български кръгове „Звено“ по това време се радваше на добър престиж. Много от интелектуалците, които участваха в този кръжок, бяха уважавани и красноречиви критици на очевидните недостатъци на системата. Звенарите бяха малко на брой — само „един файтон хора“, както казваха неприятелите им — но те всички бяха високо образовани градски интелектуалци, повечето от тях независими от партийна принадлежност, някои от тях разочаровани политици, други — бивши офицери с обществени интереси. „Звено“ нямаше структурна организация, нито беше политическа партия (термин, който звенарите употребяваха с презрение). Това беше елитен кръжок, в който политически идеологии и модерни социологически проблеми бяха разисквани на сравнително високо ниво, може би твърде префинено и откъснато от българската селска реалност.

Във всеки случай критиките на звенарите засегнаха една чувствителна струна. Макар че не се изискваше необикновена прозорливост, за да се забележи, че „нещо беше гнило“ в царство България, членовете на „Звено“ бяха тези, които формулираха недоволството по един по-красноречив и по-оригинален, следователно по-ефикасен начин. Като резултат много българи, на които бяха дошли до гуша партизанските раздори и некомпетентност, македонският тероризъм или неприятелските отношения със съседните страни, намериха становищата на „Звено“ интересни и заслужаващи внимание. Дотогава, докато „файтонът хора“ се възприемаше само като смел и безкомпромисен критик, групата се радваше на известно уважение. Едва по-късно, когато някои от водачите й надвишиха ролите си на критици и диагностици и започнаха да предписват своите съмнителни рецепти за лечение, общественото мнение реагира със скептицизъм. Действително обаянието на „авторитарните“ идеологии върху „Звено“, едва прикритият му републикански дух, лекотата, с която то беше готово да изостави македонската кауза, както и очевидните лични амбиции на много от водачите му направиха групата подозрителна в очите на традиционните съставни части на българското общество.

Но настоящото водачество на Военната лига, истинските инициатори на запланувания преврат, работеха задружно със звенарите и бяха повлияни от техните политически идеи. Това близко сътрудничество беше естествено: хора като Дамян Велчев и Кимон Георгиев от много години бяха играли важна роля в лигата и в „Звено“.

Отначало в лигата не преобладаваха офицерите, симпатизиращи на „Звено“. В течение на няколко години болшинството от членовете на лигата бяха националисти, офицери от дясното крило и монархисти, макар и от време на време критични спрямо цар Борис за недостатъчната му строгост към политици и левичари. Но с времето те загубиха контрол върху лигата, която премина в ръцете на по-радикалната малка група около Велчев.

Военната лига беше основана тайно, като реакция срещу унизителните ограничения, наложени върху българската армия от договорите през 1919 г. Тя разви конспираторските си способности по време на левичарския, враждебен спрямо офицерите, режим на Стамболийски. След насилственото сваляне на последния лигата се наложи като мощен, макар и прикрит, фактор в българския политически живот. Полезна или не, военната намеса на 9 юни 1923 г. срещу Стамболийски създаде опасен прецедент: веднъж въвлечени в политика, много офицери не бързаха след това да се завърнат в казармите си. Те бяха изпитали сладкия вкус на властта.

Цар Борис, както и мнозинството граждани, вярваше твърдо, че след като бе свалила режима на Стамболийски, Военната лига не трябваше повече да се меси в политика. Военните обаче бяха разединени по този въпрос. Някои от водачите на лигата, като например ген. Вълков, споделяха мнението на царя. Те бяха предложили да отворят редовете си за всички желаещи офицери и да реорганизират лигата според военната йерархия, като поверят отново водачеството й в ръцете на най-старшите офицери. Това щеше да премахне политиканството във войската, да намали политическото влияние на лигата и да елиминира конспиративния й характер. Но малцинството, водено от Дамян Велчев, се беше възпротивило на деполитизирането на офицерството, оформявайки се в антимонархическо крило на лигата. Към 1934 г. малко известният на широката публика, загадъчен полковник беше станал истинската сила във Военната лига.

* * *

На пръв поглед лицето изглеждаше строго и студено. Стиснатите устни, енергичната брада на волеви човек, сериозните черни очи и високото интелигентно чело под пригладената коса изразяваха аскетична самодисциплина. Ако главата изглеждаше непропорционално голяма, това е, защото вратът беше много тънък и раменете — тесни. Ръцете, дрехите и цялата му външност бяха необикновено чисти и спретнати, почти като стерилизирани. Но гласът не подхождаше на лицето: обикновено мълчалив човек, Велчев говореше тихо и с известна топлота. Неловките стеснителни жестове също не отговаряха на повелителната му натура и принадлежаха повече на един затворен боязлив човек. Изненадващото у него обаче беше усмивката, откриваща редица хубави бели зъби, и предаваше на строгото му лице неочаквано изражение на топлота, което пленяваше приятели и последователи. Последните, повечето младши офицери, бяха малко на брой, но предани и благоговеещи пред него.

Велчев беше запазил трезвите вкусове на скромното габровско семейство, в което беше израснал. Той нито пушеше, нито пиеше и не показваше никакъв интерес към забавления. Роден през 1883 г., Велчев е имал щастието да бъде изпратен на 15-годишна възраст в софийското Военно училище, където по това време бъдещите офицери учеха не само военни науки, но също и чужди езици, добри маниери и протокол. След служба като офицер в пограничните войски той се беше бил в Балканските войни. Велчев беше примерен офицер, награден за храброст и уважаван от своите подчинени човек, който ценеше мъжеството, проявено в суровите условия на военния живот. Но ужасите на бойното поле и пораженията станаха реалност за него през Първата световна война, когато по-старият му брат загуби единия си крак, а по-младият беше убит. (Велчев беше плащал за образованието на последния в странство.) Двете трагедии, прибавени към смъртта на хиляди войници в една война, която той не одобряваше, се отразиха на Дамян дълбоко и неизлечимо.

Той смяташе, че пораженията на България бяха грешка на цар Фердинанд, и когато монархът абдикира, той прехвърли неприязненото си чувство върху цялата династия, включително и цар Борис. Идеологически Велчев беше убеден републиканец, чието любимо занимание, освен изучаване на българската история, беше обстойно четене на писаното за Френската революция. Той вярваше, че трагедията на България беше започнала отдавна, през 1878 г., когато краткотрайният Санстефански договор призна правата на България върху всички територии, обитавани от българи. Според Велчев и приятелите му фаталната грешка след несправедливото анулиране на договора бяха опитите да се постигне Санстефанска България чрез шовинизъм и сила. „Единствената възможност да се възвърнат поне някои части от загубените територии — мислеше той — беше чрез мирно сътрудничество със западните сили и с другите балкански държави, специално Югославия.“ Обаче той виждаше монархията като главна пречка за едно балканско споразумение. Поради това Велчев стана активен противник на короната. Интересът му към политиката го доведе рано във Военната лига. Като неин активен член той взе участие в преврата срещу Стамболийски през 1923 г. и по-късно стана за кратко време началник на Военното училище. Но той бързо се разочарова от Цанковия режим и скоро се появиха търкания между една група от разочаровани като него офицери и водачите на преврата. Велчев беше изпратен временно във Франция и след завръщането си в България беше уволнен от войската.

Като цивилен гражданин той работи кратко време в една банка, но политиката стана главното му занимание. Понеже жена му произхождаше от заможно търговско семейство, Велчев нямаше финансови проблеми и можеше да си позволи да посвети цялото си време на политиката. Неговият приятел Кимон Георгиев също беше напуснал армията поради несъгласие с другите участници в деветоюнския преврат. Двамата мъже станаха близки политически сътрудници. Но докато Георгиев се хвърли в арената на политическите партии и цивилни общественици, ставайки по-късно основател и водач на идеологическия кръг „Звено“, дейността на Велчев се концентрира изключително върху военните. Макар че вече не беше на служба и беше единственият цивилен между водачите на лигата, той стана неин главен секретар. Когато болшинството от лигата, наскоро след успешното провеждане на преврата през 1923 г., стана пасивно, Дамян Велчев организира по-бойките в политическо отношение членове в една нова фракция на Военната лига с ясно противомонархическа ориентация. Между най-запалените му привърженици беше една малка група от кавалерийски капитани, всички международно известни шампиони по езда, които смятаха цар Борис отговорен за тяхното бавно производство в по-горен чин.

Цели десет години, между 1924 и 1934 г., Велчев работи ефективно, но винаги в сянка, сред действащи и запасни офицери, повечето капитани и майори, като поддържаше контакт със „Звено“ и специално с Кимон Георгиев. Въпреки че никога не се присъедини формално към „Звено“, Велчев споделяше изцяло идеологията му.

Влиянието, което той имаше върху някои млади офицери, не се дължеше на никакъв реторичен талант; всъщност Велчев не беше добър оратор и, общо взето, беше мълчалив и немного общителен човек. Обаче в техните очи той беше пример на безкомпромисен морал, смелост и прямота. Доста странно е, че в най-политизирания от всички офицери те виждаха антитезата на типичния политик — един честен човек, неспособен на хитрувания и демагогия, и без всякакъв стремеж да представя себе си в благоприятна светлина.

Неговият alter ego — Кимон Георгиев — една година по-стар, беше също блестящ възпитаник на Военното училище. Той се беше отличил и в службата, и на фронта, където бе загубил едното си око и бе награден за храброст. Син на скромен държавен чиновник от Пазарджик, който се беше поминал рано, Кимон получил прякора Гърка, защото майка му беше от гръцки произход. Като Дамян той беше трезв, дисциплиниран човек, отдаден на работата, дългогодишен ерген, който накрая се беше оженил за по-млада жена от заможна фамилия. Кимон беше образцов баща и съпруг. Но характерите на двамата приятели (или по-право близки съмишленици, защото те не бяха от онези хора, които могат да имат близки, сърдечни приятелства) съществено се различаваха.

Кимон беше може би по-умният от двамата, в смисъл на по-бърз ум и прозорлив поглед върху действителността. Въпреки че обикновено беше мълчалив като Дамян, той беше по-добър оратор и по-представителен пред публика. Георгиев беше обаче по-студен, по-скептичен и пресметлив от Велчев. Той винаги владееше себе си и чувствата си, беше строг и взискателен с подчинените си, а кривогледият поглед иззад очилата, причинен от бялото на сляпото му око, никак не улесняваше контакта с него.

Когато се явяваха заедно на срещи и събрания, Кимон показваше повече самоувереност, отколкото стеснителния непохватен Дамян. Амбициозен човек и по-обигран политик, той вдъхваше известен респект и неговите студени неемоционални анализи имаха голяма тежест пред техните последователи. Но докато някои офицери бяха привързани към Дамян Велчев като човек, никой никога не бе хранил топло чувство към Кимон Георгиев.

* * *

Кабинетът на Никола Мушанов подаде оставката си на 14 май. Разколът на Народния блок, коалиция от четири партии, все по-жадни да засилят влиянието си и да задоволят привържениците си с лични услуги и раздаване на държавни служби, беше станал неизбежен. Четирите партии, даже и микроскопичните Радикална и Либерална партия, бяха вече раздробени на множество съперничещи си фракции и крила. Гичевите земеделци, съставляващи най-силната партия в блока, и либералите, контролиращи помежду си 89 от 140-те депутатски места на коалицията, бяха предизвикали оставката на един министър радикал и настояваха пред Мушанов за повече кабинетни постове. Последва срамно пазарене, което отврати гражданството. На Балканите, за жалост, системата на партийна демокрация се тълкуваше посвоему: всеки министър не само че запълваше всички служби в своето министерство с хора от партията си, без разлика на квалификацията им, но също предявяваше претенции партията му да бъде пропорционално представена и в околийските и областни администрации. Следователно едно ново разпределение на портфейлите между блоковите партии щеше да доведе със себе си преразпределението на няколко хиляди административни поста.

Мушанов отказа. Гичев беше непреклонен, изисквайки увеличаване на земеделските кабинетни постове от три на четири. Достигна се до безизходно положение, което принуди Мушанов да подаде оставката на кабинета на блока. Цар Борис я прие веднага, давайки същия ден мандат на Мушанов да състави нов кабинет.

Да се организира една жизнеспособна коалиция по това време, беше мъчна задача. Повечето партии поддържаха противоречиви възгледи по много въпроси и продължаващите вътрешни разногласия и разцепление ги бяха довели до безпомощност и упадък. Едно изключение беше Народното социалистическо движение, което се сплоти около проф. Цанков и неговите стари другари ген. Русев, Христо Калфов, проф. Янаки Моллов и много бивши членове на други партии, като Христо Статев, Цоню Бръшлянов, д-р Н. П. Николаев и даже членове на „Звено“ като Димо Казасов.

Тази пролет движението активно организираше националния си конгрес, едно важно събитие, запланувано за 20 май. Според упорити слухове Цанков щеше открито да изяви желанието си да поеме властта, ако конгресът завършеше с очаквания успех. Тогава цар Борис ще му даде мандат да състави ново правителство и да преустрои цялата държавна система, твърдяха същите слухове.

Оставката на Мушановия кабинет идваше в един особено лош момент, понеже съвпадна със сериозна криза в армията. Едно растящо недоволство се беше разпространило от дълго време между офицерите. Поради лошото състояние на държавните финанси и ограниченията на Ньойския договор всички военни чинове, специално ранговете на по-старшите офицери, бяха задръстени, правейки повишенията бавни и мъчни. Обезкуражените по-младши офицери очакваха от бившия военен министър ген. Александър Кисьов да направи някои смели реформи, за да им създаде по-добри шансове за израстване. Когато Кисьов не успя да постигне никакви значителни промени, той загуби престижа си сред офицерството. Цар Борис беше подложен на засилващ се натиск да смени военния министър.

От своя страна царят беше склонен да се пенсионират известен брой старши генерали, особено онези, които не криеха симпатиите си към Михайловото ВМРО. Такава стъпка можеше да има двойна полза: да задоволи Югославия и същевременно да открие вакантни места за способни младши офицери. Ген. Кисьов обаче не беше готов да действа. А и Военната лига го ненавиждаше. Въпреки че никак не одобряваше засилващата се мощ и влияние на лигата, цар Борис беше достатъчно добре осведомен за нейните възможности и интриги, за да не се съобразява с нея. На 9 май той освободи от длъжност ген. Кисьов и за учудване на всички назначи ген. Ватев, председател на лигата, за военен министър.

Офицерите, непринадлежащи към лигата, бяха смаяни. Ватев нямаше старшинството на някои други генерали, по-добре подготвени за най-високия пост. Няколко дни след смяната началник-щабът ген. Бакърджиев, софийският гарнизонен командир ген. Соларов и други висши офицери си подадоха оставката в знак на протест. Същото направи и ген. Иван Вълков, бившият водач на дясното крило на лигата и един от авторите на преврата от 1923 г., добър приятел на ВМРО, понастоящем министър в Рим.

Новият военен министър ген. Ватев, макар и да беше един от водачите на лигата, минаваше за монархист. На 18 май други двама офицери, поддръжници на короната, генералите Йовов и Босилков, бяха назначени съответно за началник на щаба и командир на Софийския гарнизон. С такива офицери на ключовите позиции цар Борис имаше изгледи да успее да отърси армията от политическите елементи; цел, която по това време той желаеше да постигне повече от всичко. Въпросът беше обаче дали щяха да му бъдат дадени още няколко седмици да действа, или беше вече твърде късно.

* * *

В допълнение към разпадането на блока и нездравото състояние на армията друг един източник на общо негодувание причиняваше на царя сериозна загриженост. Подновяването на убийствата на македонци из цяла България и специално по улиците на София беше взело нетърпими размери. Враждуващите групи — михайловисти и протогеровисти — се избиваха едни други посред бял ден със свирепа дързост и безнаказаност, а българските власти изглеждаха безсилни да ги спрат. Последователите на Ванчѐ Михайлов имаха надмощие, но малцинството протогеровисти се бореше отчаяно да предотврати физическото си изтребване чрез еднакво кървави репресии. Резултатите бяха ужасяващи.

Между август и декември 1932 г. пресата съобщи за тридесет и три убийства или опити за убийства на македонци. В почти всички случаи жертвите бяха членове на Протогеровото крило на ВМРО. С редки изключения, когато протогеровистите си отмъщаваха на свой ред. Но докато повечето убити от михайловистите бяха малко известни хора, отмъщенията на протогеровистите бяха насочени срещу изтъкнати водачи на официални македонски организации. Така например бе убит председателят на Националния комитет на организациите на македонските емигранти в България. Опитът за покушение срещу живота на македонския депутат Марнев не успя поради погрешно идентифициране на жертвата, което доведе до смъртта на един невинен учител. Протогеровите убийци нападнаха късно следобед на една от главните улици на София един друг македонски народен представител — С. Филипов. Той бе сериозно ранен, а телохранителят му умря в болницата.

Тези отмъщения не попречиха на убийците от Михайловото крило да опустошават системно редовете на протогеровистите. Михайловистите обаче не успяха да премахнат двама от най-изтъкнатите противникови водачи — Кръстан Поптодоров и Перо Шанданов.

Крилото на Михайлов оправдаваше своята „наказателна дейност срещу предателите“, твърдейки, че Протогеровите хора били платени от Белград или че получавали фондове от македонските федералисти във Виена, които бяха считани за агенти на Москва. Протогеровистите отхвърляха тези обвинения, наричайки своите кървави покушения „актове на самозащита“. Според тях те били преследвани и избивани само защото отказвали да се подчинят на водачеството на Михайлов, когото те смятаха за узурпатор. Те оспорваха политиката на Михайлов за изолирани действия на терор срещу Югославия, които според тях даваха само обратни резултати. Вместо това те разчитаха на усилена и ефективна пропаганда пред чуждия свят, комбинирана с организиране на народните маси в Македония за решително въстание.

Една уводна статия в нелегалния вестник на Протогеров през декември 1932 г. съобщаваше: „Понеже българското правителство е пленник на садиста Михайлов, няма надежда за правителствена намеса за защита на живота на македонските емигранти в България (т.е. протогеровистите — б.а.). Поради това на терора ще бъде отговорено с терор“. Вестникът насърчаваше емигрантите да организират контратерористични групи и да отговорят „око за око и зъб за зъб“ на „Михайловата банда“. Само няколко дни след напечатването на статията Протогерови терористи извършиха ново покушение. Симон Евтимов, редакторът на промихайловския вестник „Македония“ и близък сътрудник на Ванчѐто, беше нападнат точно пред двореца. Двама убийци, Христо Траянов, 21-годишен, и Иван Василев, 19-годишен, облечени като ловджии и въоръжени с ловджийски пушки, започнаха да стрелят, като раниха Евтимов и тримата му телохранители. Беше по обед. Улиците бяха препълнени с хора. Няколко полицаи и минувачи се втурнаха да преследват нападателите. Последните бяха заловени, но едва след като един полицай бе застрелян и един от убийците успя да хвърли бомба със запален фитил върху тълпата. За щастие някой грабна бомбата и изгаси фитила. Трима минувачи бяха ранени, а Евтимов и един от телохранителите му умряха в болницата.

Единият от ранените убийци, Траянов, беше изпратен в университетската болница. Същата нощ Михайлови терористи, дегизирани като полицаи с фалшиви заповеди, се явиха в болницата да вземат ранения си враг, твърдейки, че той бил призован спешно в полицейското комендантство. Дежурният лекар обаче телефонира на полицията и разбра, че никаква заповед не беше издавана за преместване на пациента му. Като се върна, мнимите полицаи бяха изчезнали. Поради този опит стража от трима полицаи беше поставена пред вратата на Траянов, със заповед да не пускат никого в стаята.

На следната вечер, наскоро след като нощната дежурна сестра бе застъпила на служба, стражата чу три изстрела в стаята. Сестрата веднага призна, че тя беше убила пациента с револвер, даден й следобед, на път за болницата, от един непознат мъж, който й беше заповядал в името на ВМРО да убие Траянов. Това беше още едно зловещо напомняне, че дългите ръце на ВМРО не оставят никой виновник ненаказан.

Убийството на Евтимов разстрои михайловистите повече от всяко друго убийство. Те обвиниха правителството в безразличие спрямо „убийствата на патриотични водачи от предателски банди“. Легалните македонски дружества организираха огромно погребение, като пет хиляди души следваха ковчега на Евтимов по улиците на София.

След това убийство отношенията между ВМРО и правителството на Мушанов значително се влошиха. Парадоксално, но всяка от двете македонски групи обвиняваше властите в недостатъчна протекция на техните членове и фаворизиране на неприятелите им. Общественото мнение, от друга страна, изискваше настойчиво от правителството да вземе по-сериозни мерки срещу терористите от двете крила. Властите обаче изглеждаха неспособни да реагират решително и вълната от убийства продължи. През януари 1933 г. двама левичарски депутати от Народното събрание, Мартулков и Трайков, бяха убити в две отделни атаки. Няколко дни по-късно трима затворници, обвинени в обир и убийство на един учител в Петрич, бяха отвлечени от една банда от двадесет души във влака, на път за Свети Врач, където трябваше да бъдат съдени. Нападателите спряха влака на една малка железопътна гара, обезоръжиха охраната и екзекутираха затворниците. След това ново унижение за софийското правителство вълна от възмущение заля страната.

За да покажат недоверието си към София, легалните македонски емигрантски организации откриха своя конгрес в Горна Джумая, където председателят Станишев заяви, че македонците са се събрали, за да изявят своята непоколебима решителност да работят за обединението на разкъсана Македония в една независима политическа единица. Едно изявление от името на Иван Михайлов и неговите колеги от Централния комитет на ВМРО беше прочетено от Йордан Чкатров, официалния представител на Михайлов в София:

— Ние не се борим само за черкви и училища — се казваше в декларацията. — Ние искаме създаването на една независима Македония.

Михайлов твърдеше, че „времето е доказало, че Белград разбира само езика на бомбите и оръжието, въпреки че известни кръгове в София се опитваха да отричат това“. След като сочеше сръбската полиция и болшевизма като главни врагове на ВМРО, изявлението продължаваше:

— Трябва също да споменем с дълбоко възмущение необходимостта от формиране на фронт за защита срещу опозицията от София. Въпреки че българският народ храни братска любов към Македония, политически и официални кръгове в столицата издигат пречки пред успеха на нашите усилия. Тези, които ние изхвърлихме от нашите редове, намират насърчение и подкрепа в София.

В заключение се сочеше, че „София става така опасна за македонската кауза, както Атина и Белград. Отношението на софийските политически водачи, засягащо Македония, се определя от съображения на партийна политика“.

Правителството беше възмутено. Коментирайки изказаното пожелание на конгреса в Горна Джумая, да бъде създадена независима политическа единица в географските граници на Македония, правителственият орган „Знаме“ писа:

Без съмнение, такова разрешение ще бъде най-справедливото. Освен това, правото на един народ да определя свободно своята съдба е свято и неотменно. Но извън правата съществува и проблемът за възможностите… Сега не е време за максимални претенции. Такива изисквания докараха българския народ до настоящото му положение. Идеята за независима Македония е химера, която значи война, докато една автономна Македония означава мир и осигурява свобода на действие в рамките на възможното.

Правителството продължаваше гневно:

С учудване прочетохме изявленията в Горна Джумая, че македонското движение било използвано в София за партийни цели… В отговор на тези безочливи твърдения ще припомним, че 200 000 синове на България дадоха живота си в борба за свободата на Македония. Окървавена България има правото на по-голямо уважение и благодарност от страна на македонската емиграция, която живее в границите й.

Властите продължиха да предупреждават и да се заканват и през цялата 1933 г., но нищо не можа да спре кръвопролитната война по улиците на София. Списъкът на жертвите беше ужасяващ: 29 май, Щерю Божинов, член на Македонския национален комитет, застрелян пред къщата си; 1 юни, на връщане от голямото погребение на Божинов несполучливи атентати срещу Васил Василев, депутат, и Димитър Талев, новия редактор на „Македония“; 12 юни, Ангел Баев, убит близо до Народната банка; 14 юни, д-р П. Вичев, общественик от левицата, застрелян на улицата; същия ден, няколко часа по-късно, Христо Хролев, бивш телохранител, убит; 21 юни, някой си Иван Василев, убит в едно софийско кафене. (При арестуването му убиецът разбра, че е сбъркал убития с един адвокат, Мишев. Василев нямаше нищо общо с македонците.) Злокобният списък на жертвите продължаваше да изпълва страниците на вестниците.

Не само че софийското правителство беше безсилно да сложи край на убийствата, но също беше загубило почти цялата своя юрисдикция в един от административните си окръзи, Петричкия, в сърцето на българска Македония. Той беше станал държава в държавата, където ВМРО контролираше назначенията на местните чиновници, пращаше свои бирници да събират „доброволните пожертвувания“ от населението и наказваше неприятелите си, необезпокоявана от централните софийски власти. Въпреки че едва ли имаше българин, който да не симпатизира на македонската кауза, фактът, че ВМРО беше станала внушителна сила в българската политика, шокираше общественото мнение. Без да го изразяват винаги гласно, повечето българи бяха дълбоко обезпокоени, че ВМРО беше достатъчно силна да назначава и сваля министри, висши полицейски началници, военни командири и висши чиновници. Всеки в България, и особено политиците, знаеше, че не можеше безнаказано да се предизвиква ВМРО.

* * *

Тази пролет приятели и сътрудници намираха често цар Борис в особено настроение — настроение на тих фатализъм. Неочакваната смърт на неговия любим кобургски вуйчо Алберт I, краля на Белгия, загинал по време на самотно планинско изкачване, беше оставила дълбоки следи у него. Дали Борис се отъждествяваше с този друг обременен монарх, който също обичаше планинското уединение? Той не изглеждаше убеден, че фаталното падане е било случайно. Официалната версия за трагичната злополука през февруари 1934 г. гласеше: „Негово Величество кралят, след като се беше изкачил на едно скалисто място, достигна до самия връх, където още могат да се видят много ясни следи от стъпките му. Той вероятно се е облегнал на една голяма скала, която трябва да му се е видяла здраво закрепена. Но скалата се е търколила, повличайки Негово Величество със себе си“.

Дълго след смъртта на белгийския крал Борис повтаряше с мистериозен, унесен поглед, който безпокоеше близките му:

— Добрият Алберт! Той много добре е знаел какво прави!…

Борис не добавяше нищо повече, нито обясняваше какво иска да каже, но погледът в очите му показваше, че той разбира напълно вуйчо си, който беше намерил смъртта си на тази усамотена планина, кралят, който „знаеше какво прави“ — каквото и да значеше това.

* * *

Цар Борис отчаяно се опитваше да намери разрешение на трите кризи, които едновременно достигнаха кулминационната си точка през пролетта на 1934 г. По отношение на политическата криза той беше дошъл до заключение, немного различно от това на Цанковото движение и дори на „Звено“, а именно че е крайно време за основни реформи на съществуващия партиен режим. Но за разлика от много други критици на системата той беше абсолютно непреклонен, че желаните промени трябва да се извършат по конституционен начин. За него модерните по това време авторитарни режими не притежаваха никаква привлекателност.

Относно военната криза цар Борис имаше само едно желание: армията да напусне политическата арена и да възстанови професионалната си дисциплина и йерархия. Той не обичаше Военната лига и с удоволствие би приел нейното разтурване. Неговото желание беше да се обезвреди конспиративният й дух, като се включи сравнително умереният й председател в правителството. За тази цел царят трябваше с голямо съжаление да пожертва няколко висши офицери, които му бяха предани, но които бяха изтъкнати неприятели на лигата. За да запази тайната на плана си, той не можеше да им обясни, че ги изоставя, за да може да разедини лигата и да я разруши отвътре. Изненадани, тези офицери останаха завинаги огорчени от него.

Колкото се отнася до третата криза, македонската, цар Борис направи няколко опита да примири враждуващите групи, но неговите пратеници нямаха успех: братята неприятели бяха абсолютно непримирими и се бяха заклели да се унищожат едни други. Без едно силно правителство и армия, на която да може да разчита безусловно, царят не разполагаше с много начини да наложи примирие във ВМРО. Михайловистите имаха почтително, но хладно отношение към него. Те не го нападаха направо, за да не помагат на републиканските сили, които включваха някои от най-върлите неприятели на ВМРО: комунисти, леви земеделци, членове на „Звено“ и противомонархичните елементи на Военната лига. Михайловистите обаче осъждаха царската политика на приятелски отношения с Югославия и следяха неговото флиртуване с крал Александър с нарастваща неприязън.

През май 1934 г. цар Борис беше решил да действа. Плановете му бяха узрели, но само най-близките му съветници бяха в течение на неговите намерения. Интересно е да прочетем как американският пълномощен министър в София Ф. А. Стърлинг описва плановете на царя в един доклад до Държавния департамент във Вашингтон:

Легацията научи от поверителен и твърдо достоверен източник, че Негово Величество наистина е обмислял сериозно план да отърве страната от политическото объркване, причинено от неспособността на партиите да постигнат споразумение в кабинетната криза. Заедно с общественото мнение той също бил отвратен от тяхната морална корупция, егоизъм и упадък. И ако нито г-н Мушанов, нито г-н Гичев успеели да съставят правителство, което е най-вероятно, той щял да разтури Народното събрание. В очакване на общи избори, които трябвало да се състоят през двата месеца след разтурянето на камарата, той щял да назначи кабинет по свой собствен избор, измежду най-добрите елементи в страната, без оглед на политическа принадлежност и стоящи над партийните интереси; едно честно, силно и патриотично правителство, което след изборите да може да се върне на власт. В общи черти политиката и програмата на неговото правителство щели да следват насоките на Цанковото движение. Всичко това трябвало да се постигне благодарение на влиянието на армията, в чиято поддръжка той не се съмнявал и да се довърши чрез конституционни средства. Няма съмнение, че ако този план бъде изпълнен, престижът на царя ще бъде много повдигнат.

Това беше положението, в което се намираха нещата на 18 май.

* * *

Този ден конспираторите трябваше да се срещнат следобед в къщата на д-р Славчев. На това събрание Кимон Георгиев щеше да представи бъдещите министри, които бе поканил да участват в новото правителство. Три дни преди това той беше уведомил водачите на запланувания преврат, че е получил съгласието на земеделския водач Гичев, председателя на Дружеството на запасните офицери ген. Петър Мидилев, един представител на Демократичната партия, дипломата Коста Батолов, банкера Константин Бояджиев и Петър Тодоров от „Звено“. Нещо повече, той потвърди, че Цанковото движение също се е съгласило да участва: неговият представител нямало да бъде самият Цанков, прекалено оспорвана фигура, а близкият му сътрудник ген. Русев. Ген. Пенчо Златев от лигата беше приел поста военен министър. Можеше значи да се очаква един много внушителен и представителен кабинет. Съзаклятниците решиха, че превратът трябва да се проведе на 19 май.

Следобед на 18-и, когато ген. Златев се готвеше да тръгва за събранието у д-р Славчев, той неочаквано бе посетен у дома си от ген. Русев, който го уведоми, че не е в състояние да представя Цанковото движение в бъдещия кабинет.

— Предлагам Вие да поканите самия Цанков — каза той, намирайки извинение да се измъкне от заговора.

Разочарован, Златев избърза за събранието. Там го очакваше второ разочарование. Гичев не беше в стаята. Вместо него като символичен представител на БЗНС присъстваше Никола Захариев, един немного важен отцепник земеделец със съмнителна репутация за честност и без голямо влияние в собствената си партия. На Златев, който беше отговорен за военното провеждане на преврата, беше също съобщено, че Янаки Моллов, приятел на Цанков, можел да се присъедини към новото правителство, но не могъл да дойде този следобед, защото жена му била болна… На Златев стана ясно, че двете главни политически сили, на които офицерите разчитаха — Гичевите земеделци и Цанковото движение — бяха решили да не участват в преврата.

Първият му импулс беше да влезе веднага във връзка с 16-те военни части, заангажирани в предвидената за тази нощ акция, и да им съобщи за нейното отлагане. Но вече беше много късно. Заповедите бяха издадени, движението на частите беше събудило подозрението на правителството и военният министър го беше извикал в кабинета си. За добро или лошо, зарът беше хвърлен.

А царят? Какво ли би станало, ако цар Борис откажеше да подпише мандата за новото правителство? Ами ако заповядаше на лоялните си войски да се съпротивяват? Същият въпрос беше зададен и преди преврата, през 1923 г., и много от същите мъже бяха участници и тогава. Преди единадесет години те бяха действали, преди да имат време да обсъдят курса, който трябваше да следват в случая, че царят се съпротивеше. Сега нещата бяха много по-ясни. Водачите на заговора под влияние на убедените републиканци Кимон Георгиев, Дамян Велчев и Петър Тодоров решиха: в малко вероятния (както мислеха) случай на открита опозиция от страна на царя той да бъде свален от трона и България да бъде провъзгласена за република. Ген. Златев настояваше, че превратът не е насочен срещу короната, но не се противопостави на това решение.

София спеше, когато военните части на конспираторите започнаха да окупират определените им позиции. Водачите на преврата се събраха в Четвърти полицейски участък на ул. „Аксаков“, до военното министерство, а ген. Златев направи обиколка из тъмните улици на столицата, за да инспектира разгръщането на войските. Всичко напредваше благополучно, без никакви инциденти. Пред дома на военния министър бяха поставени двама майори със заповед да следят движенията му. Изведнъж лампата в спалнята му угасна и те видяха силуета на ген. Ватев, загърнат в офицерската си пелерина, да напуска къщата и да се отправя с бърза крачка към министерството. Те го проследиха в тъмнината чак до кабинета му. Дежурният офицер тази нощ също беше член на лигата. В момента, когато Ватев посегна към телефона, майорите се хвърлиха върху него, грабнаха слушалката и го арестуваха. Няколко минути след това пристигна и алармираният командир на гарнизона ген. Босилков. Той също веднага беше арестуван. Късно след полунощ започнаха да пристигат съобщения от провинцията: дотук операцията беше сполучила навсякъде без съпротива и без никакви жертви.

В главната квартира в Четвърти участък организаторите нервно очакваха кулминационната точка на драмата: момента на истината, когато щяха да събудят царя, да го изненадат с новината за преврата и да поискат да подпише указа за назначение на новото правителство. Само няколко улици по-далече, зад затихналия дворцов парк, цар Борис спеше дълбоко. Или поне така мислеха те…

Изведнъж във входното антре на участъка настана оживление. Беше точно 3:30 часа сутринта. Когато се отвори вратата на стаята, конспираторите бяха смаяни: там стоеше ген. Панов, адютанта на царя.

— Господа — каза той, — Негово Величество ви очаква. Той е готов да приеме господин Георгиев и ген. Златев.

Когато Кимон Георгиев и Златев бяха въведени, цар Борис в пълна офицерска униформа, сабя и кобур, беше изправен в средата на салона. Конспираторите изглеждаха напрегнати и смутени, особено ген. Златев, чийто кобур беше разкопчан, като че ли се страхуваше от засада. Той застана мирно и козирува:

— Ваше Величество, представя Ви се инспекторът на кавалерията!

Тогава докладваха на царя, че Мушановият кабинет е свален и че те са взели властта. Те носеха със себе си два проектотекста: единият — указ за назначаване на новото правителство, другият — за абдикацията на царя, в случай че откажеше да приеме промяната. Преди да тръгнат за двореца, техните съконспиратори ги бяха предупредили да внимават добре, да не сбъркат да представят първо текста за абдикацията.

Превратът не беше изненадал царя. Той беше държан в течение от предани офицери, някои от които бяха членове на лигата. Той беше очаквал преврата през последните два месеца и както каза по-късно на близките си, беше „спал само на едно ухо“. От началото на месеца Борис беше зает с прокарване на Плана си за реформиране на режима по конституционен път, съзнавайки, че се надпреварва с времето. Междувременно можеше само да се моли никой да не направи нещо прибързано, глупаво и непоправимо. Предния ден директорът на царския музей за естествена история д-р Буреш го беше уведомил, че превратът е насрочен за тази нощ. Буреш имаше важна връзка, човек, който беше посветен в тайната (вероятно самия Цанков, негов баджанак).

— Вие направихте грешка, генерале — каза опечалено царят. — Сгрешихте, че действахте преждевременно.

— Извинете, Ваше Величество!

— Не трябва да се извинявате на мене. Да се надяваме, че България ще Ви прости! — Той се обърна към Кимон Георгиев: — Помните ли какво Ви казах, когато бяхте назначен командир на 6-и пехотен полк?

Георгиев се изчерви. Той си спомни добре думите на царя: „Поверявам Ви един полк, който никога не е изневерил на клетвата си“.

В продължение на два часа те разискваха новосъздаденото положение. Цар Борис беше изправен пред свършен факт, но той се опита да ограничи вредите.

— Като конституционен глава на държавата аз не мога да ви дам съгласието си — каза той. — Обаче нека намерим една формула, която ще зачете Конституцията.

Той беше дал мандат на Мушанов да формира нов кабинет, с крайна дата — 19 май.

„Поисках от тях да освободят нещастния Оптимист^[1], който беше арестуван по бели гащи — писа по-късно царят на довереника си Драганов. — Той дойде да ме види в 7 часа сутринта, разплакан и молещ ме да му простя. Върна мандата и аз го изпратих да ги види…“

В 9:30 часа Кимон Георгиев пак дойде в двореца с новия мандат, за подпис от царя. След известно пазарене, при което царят успя да намали числото на офицерите, които щяха да бъдат уволнени от новия режим, Борис подписа указа за назначаване на новия кабинет. Когато Кимон Георгиев напусна двореца в 11:15 часа, той беше новият министър-председател на България. Когато се сбогуваше с царя, стана един малък инцидент. Георгиев се подхлъзна на паркета и загубвайки равновесие, ритна стената до вратата, оставяйки петно от черните си обуща на изящните тапети. Веднага щом вратата се затвори след него, един слуга се притича да изчисти петното.

— Не го пипайте! — спря го цар Борис, който вярваше във всякакъв вид знамения. — Аз искам да пазя спомен от тази среща!

„Кимоновото леке“ така и остана неизчистено няколко години след това. По обед царят прие гостуващия кмет на Париж, като че ли нищо не беше се случило предишната нощ.

В действителност тази нощ беше една повратна точка в живота на Борис и в момента, когато научи, че изпълнението на преврата беше в пълен ход, той осъзна напълно колко съдбоносен беше всеки акт на развиващата се драма. Той не остави конспираторите да го изненадат, както през 1923 г. Този път ги повика при себе си. „… Едно искам тук дебело да изтъкна, че моето поведение на 9 юни няма нищо общо с това на 19 май. Не питай старо, а патило!“ — пише цар Борис в едно непубликувано писмо, което е подписал „Прометей“. След като пише, че този път му е било все едно за собствения му живот, царят добавя: „Една, и то капитална неточност има във всичките донесения, а то е, че аз съм бил изненадан. Единственият от хората на реда, който спеше само с едно ухо от два месеца насам, беше мое смирение… Аз очаквах в униформа развоя на събитията от момента, когато частите почнаха да излизат от казармите и да заемат стратегически пунктове. Второ, те не дойдоха при мен с револвер в ръка, а за да предотвратя подобна непоправима с последиците си постъпка, която щеше да направи положението безизходно, аз в 3:30 часа пратих генерал-адютанта си да повика двамата официални водачи (Кимон Георгиев и ген. Златев, когото Борис наричаше с прякор Голдман — б.а.), да дойдат при мен в името на върховните отечествени интереси. Те с най-голяма готовност и видимо облекчение дойдоха и в продължение на два часа обсъдихме цялата обстановка и аз ги накарах да освободят арестувания по бели гащи нещастен Оптимист премиер“.

Царят дава и следните подробности: „Считайки момента за извънредно тържествен, аз си спомних за кръстника на Елиезер (друг негов прякор за цар Фердинанд, чийто кръстник, мексиканският император Максимилиан, беше разстрелян от специален взвод — б.а.), чиято шапка бях видял фотографирана в Салонблата вечерта преди екзекуцията и си рекох, ако ми е писано по същия път да мина, ще го направя в подходящо одеяние, затова и турих само III степен за храброст на куртката си и се опасах с габровския каиш, турих си и саблята, с която в славни времена влязох тържествено в Солун“.

Превратът беше проведен без никакво физическо насилие, обаче можеше да свърши с кръвопролитие, ако царят беше послушал съвета на някои от свитата си, които бяха на служба в двореца тази нощ. В 3:15 сутринта в канцеларията на стария Добрович предани офицери на Борис настояваха той да поеме командата на войските и да възстанови положението. Но царят смяташе, според личното му писмо, че положението било „вече изтървано“, и не се остави да бъде „кандърдисан“. Той пише: „На двама от моите верни близки, които не виждаха ясно цялата грозота и печалност на положението, аз казах, че предпочитам да бъда или Б III или Б Последний, но в никой случай не ща да нося прозвището Дон Кихот Балканский. Ако не са съгласни с мен, нека ме застрелят те!… Хубава работа! Оперетъчна постановка не само с трагичен, но и което е много по-лошо, с безсмъртно смешен край!“.

* * *

Новият кабинет беше оповестен същия ден. Той имаше осем членове, вместо десет. Министър-председателят Кимон Георгиев пое Министерството на правосъдието, а другият звенар Петър Тодоров — това на финансите. Ген. Златев стана военен министър, председателят на Съюза на запасните офицери Мидилев — министър на вътрешните работи, и К. Бояджиев — министър на народното стопанство. Тримата политически лица в кабинета — демократът К. Батолов, земеделският отцепник Н. Захариев и проф. Янаки Моллов от Цанковото движение — взеха респективно външните работи, съобщенията и народната просвета. Участието на последния причини разцепване между членовете на Народно-социалното движение: Цанков, подкрепен от Хр. Статев и Ц. Бръшлянов, отказа да признае новия режим. Обаче мнозинството, твърдейки, че идеите на движението бяха подобни на целите, провъзгласени от Кимон Георгиев (силен централен авторитет, разтуряне на партиите), гласува в полза на „новия ред“.

Това не беше само промяна на кабинета, това беше промяна на режима. Първите постановления на новото правителство разтуриха Народното събрание, забранявайки всички политически партии. Беше установена цензура на пресата. Безпартийният авторитарен режим предприе обичайната кампания на реторика за социална и морална „обнова“ и справедлив и непокварен „нов ред“, както е присъщо на всички нови режими.

Друг решителен акт беше забраната на ВМРО, една смела мярка, която никое предишно правителство не беше посмяло да вземе. Със заповеди, равнозначни на обявяване война на македонската тайна организация, веднага бяха арестувани няколко михайловисти активисти, а държавните чиновници, свързани с ВМРО, бяха набързо уволнени. Новият режим беше по-приятелски настроен към протогеровистите. Иван Михайлов се укри за четири месеца в Северна България, после избяга в Турция, където остана под полицейски надзор през следните четири години. Петричкият административен окръг беше премахнат, а българска Македония — разделена и поставена под юрисдикцията на Софийска и Пловдивска област. В същото време правителството провъзгласи на всеослушание непоколебимото си решение да сътрудничи с всички съседни страни и особено с Югославия.

За няколко дни първата публична реакция (освен тази на разтурените партии и повечето македонци) беше по-скоро благоприятна. Участието на много офицери и малко политици беше изтълкувано като гаранция, че армията и вероятно самият цар поддържат новия режим.

Но когато шумотевицата стихна, стана ясно, че реалността не отговаря на очакванията. Войската разбра, че, противно на уверенията, които й бяха дадени, никоя важна политическа сила не беше поддържала преврата и че Захариев и Я. Моллов не бяха нищо друго освен проформа земеделец и цанковист. Стана ясно, че решаващите нови водачи не представляваха главното течение на Военната лига, но само по-радикалното й крило. Въпреки че оставаше в сянка, Дамян Велчев беше човекът, който заедно с Кимон Георгиев определяше политиката на новия режим. Всички главни решения трябваше да се вземат от един триумвират, съставен от Георгиев, министъра, отговорен за случая, и Велчев, който не беше член на кабинета.

Много офицери и поддръжници на преврата станаха подозрителни. Но беше късно за съжаление. Онова, което също започна да безпокои хората, беше, че главните роли бяха поверени на отявлени републиканци — Георгиев, Велчев, Тодоров, — както и очебиещото пропускане името на царя в първата прокламация, а всичко това свидетелстваше за негативно отношение към короната.

Американската легация докладва до Вашингтон, че колкото се отнася до цар Борис, „фактите изглежда изключват да е участвал някак, пряко или косвено, в заговора, или дори да е бил предварително уведомен за него“. „… Това убеждение се основава на добре известния факт, че царят уважава конституционното правителство и конституционните похвати, така че всяко насилствено взимане на властта от военните сили противоречи на неговите принципи.“

Американският министър Стърлинг отбелязва по-нататък, че царят е бил принуден да уволни не само новозначения от самия него военен министър Ватев, но също и командира на царския гвардейски полк, и един от своите лични адютанти. Тъй като нищо не беше споменато за царя в първия манифест на правителството, „което изглежда направо като незачитане на авторитета му, ако не е нарочна обида“, Стърлинг смята, че царят очевидно е нямал истински избор при формирането на кабинета. Иначе той не би назначил Петър Тодоров, който открито и презрително го беше критикувал на публични места в миналото. Докладът заключава:

Царят не знаеше нищо за заговора и не е зад правителството, освен по форсмажорни причини. Още повече, говори се, че при получаване на своите „нареждания“ той е бил разубеден да абдикира само поради опасността, че такова действие може да доведе до гражданска война, и поради обичта му към страната и народа.

Още не бяха изминали и пет дни и цялата страна разбра, че новият режим не е приятелски настроен към царя. Народът осъзна също така, че Конституцията е нарушена против желанието на царя. Даже и тези, които бяха за премахването на партиите и искаха да се сложи край на македонските убийства, сега се чувстваха разочаровани. Народното настроение беше демонстрирано на 24 май, на годишния парад на празника на Св. Св. Кирил и Методий. Цар Борис в генералската си униформа, придружен от царица Йоанна и княз Кирил, пристигна в храм-паметника „Св. Александър Невски“, където се бяха събрали всички членове на новото правителство и повечето бивши министри от Мушановия кабинет. След черковната служба царското семейство се завърна в двореца и зае място в градината, редом с министрите.

Под яркото слънце от 11 до 14 часа войските, учениците, запасното войнство и накрая народът дефилираха пред дворцовите градини, като поздравяваха въодушевено царя. Репортажът на „Ню Йорк Таймс“ от София гласеше:

Царят беше очевидно развълнуван от ентусиазма на демонстрацията, който правителствени кръгове отдаваха на народното задоволство от царското решение да открие нова ера в българската политика. Независими среди отбелязват обаче, че ентусиазмът беше само за царя, а не за министър-председателя Георгиев и неговите колеги, които бяха посрещнати студено от тълпите. Смята се, че гражданите акламираха техния „конституционен цар“, чието противопоставяне на диктатурата беше станало известно на българския народ.

Заглавието в „Таймс“ резюмира положението така: „София аплодира царя, но не и кабинета. Напускайки двореца за първи път след промяната на режима, Борис е изпратен с овации. Говори се, че е бил против преврата“.