Стефан Груев
Корона от тръни (12) (Царуването на Борис III 1918–1943)

Десета глава
Атентатът в катедралата „Св. Неделя“

Младата жена, която вървеше до напетия офицер в капитанска униформа, се надяваше, че външният й вид не привлича внимание, че тази вечер никой не я следи и че не я застрашава непосредствена опасност от арестуване. Откакто бе минала в нелегалност, след провала на Септемврийското въстание през 1923 г., Цола Драгойчева живееше непрекъснато с това чувство на страх. Станала важна комунистическа активистка в Пловдив, сега тя беше дошла в столицата да докладва за неотдавнашното арестуване на главните партийни дейци в Пловдив, което бе разрушило военната им организация и изплашило партийните членове.

Капитан Георги Кротнев я придружи по бул. „Цар Освободител“, покрай Военния клуб и паметника на Александър II. Снегът, който покриваше улиците и покривите, придаваше особен чар на центъра на София в този късен час, в края на ноември 1924 г. По затихналите улици имаше много малко хора и никой не обръщаше внимание на двамата минувачи. Те завиха наляво покрай университета, продължиха по скърцащия сняг чак до бул. „Дондуков“ и оттам поеха по тесните, слабо осветени улици зад казармите на артилерийския полк. „Кюлуците“ беше беден квартал със скромни малки къщи и с дълбок сняг по тротоарите.

Те спряха пред входа на една невзрачна къщурка, чиито прозорци бяха напълно затъмнени. Кротнев почука няколко пъти на вратата по особен начин. След малка пауза той повтори паролата. След това, като извади един ключ от джоба си, той отвори вратата. Зад малкото преддверие имаше още една заключена врата, на която капитанът потропа отново. Вратата се отключи отвътре от висок брадат мъж, който поздрави посетителите.

— Коста Янков — представи се той и посочи към един втори човек, който седеше зад едно бюро. — А това е Иван Минков.

Цола Драгойчева или „другарката Соня“, както я представи капитан Кротнев, сега забеляза, че стаята беше добре осветена, но плътни пердета покриваха прозорците. Тя беше виждала преди това известния майор Янков, началника на партийния военен център, но не го позна. Откакто полицията го търсеше, той беше пуснал гъста русочервеникава брада и беше пригладил буйната си коса. Едно пенсне донякъде прикриваше сините му очи.

Този 37-годишен запасен офицер се радваше на внушителен авторитет сред комунистите. Племенник на известната героиня от освободителната борба срещу турците — Райна Княгиня, Янков се беше родил в Пловдив, в семейството на уважаван полковник от царската армия. Той беше комунист още от гимназиалните си години, когато основателят на партията Димитър Благоев беше учител в пловдивската гимназия. Въпреки участието му във всички комунистически демонстрации и трикратното му изключване от училище за марксистка дейност, той беше приет във Военното училище и произведен подпоручик през 1908 г. Той се беше бил в Балканските войни и в Първата световна война и беше награден за храброст, а в същото време, и особено след Руската революция, проповядваше скришно, но активно, болшевишките идеи сред войниците. След поражението при Добро поле Янков беше напуснал армията и се бе оженил за дъщерята на Благоев, Стела, като по този начин бе проникнал във вътрешните кръгове на Българската комунистическа партия. Поради военната си подготовка той беше станал редактор на комунистическия вестник „Народна армия“, посветен на възвеличаването на болшевишката революция. Янков беше един от организаторите на Септемврийското въстание през 1923 г., като военен специалист към Централния комитет на партията.

Неговият помощник в партийния военен център Иван Минков беше също така бивш капитан от царската армия, син на офицерско семейство, и бе участвал в три войни. По-млад от Янков, той беше напуснал като него службата през 1919 г., за да стане най-близкият сътрудник на издателя на „Народна армия“. През 1921 г. той бе заминал за Москва, на Третия конгрес на Коминтерна, след което бе останал в съветската столица за тримесечно обучение в различни военни институти, където се специализира в областта на експлозивите и саботажа.

Минков беше също така и талантлив музикант. След уволнението си беше следвал за кратко време пиано в Букурещ и Виена и бе вече известен като автор на най-популярния погребален химн — „Покойници“, който беше композирал още като юнкер. (Авторството на „Покойници“ бе наскоро оспорвано от някои музиколози.)

Капитан Кротнев се извини и сбогува, оставяйки „другарката Соня“ сама с двамата ръководители на бойния клон на БКП, и двамата възторжени почитатели на съветската комунистическа партия и работещи в тясна връзка с Москва.

Янков беше чувал за комунистическата пламенност на Цола още от дните, когато като студентка в София тя спореше редовно с професора си по богословие, чиято омраза към болшевизма можеше да се сравнява единствено с антирелигиозния плам на младото момиче, и това беше изпълнило Янков с възхищение. По-късно, като смела и запалена активистка в комунистическия боен център в Пловдив, тя потвърди първите му впечатления и сега, когато областните ръководители бяха избити или арестувани, той и Минков бяха решили да й поверят по-големи отговорности.

— Кажете ни за убийството на Гюлеметов — започнаха те. — И за арестите на другите другари от Пловдивския комитет.

Нейният доклад беше дълъг и обезпокоителен. Откривайки главната квартира на комитета, полицията беше сложила ръка на важни тайни документи. Шефът Христо Гюлеметов беше убит. Владо Георгиев, Огнянов и „Богдан“ бяха заловени. Не беше станало ясно дали при разпитите те не бяха проговорили. От другите важни дейци Цола и „Георги“ се бяха измъкнали като по чудо, само минути преди полицията да нахлуе в техните скривалища. Пловдивската областна организация беше разбита и Цола беше дошла да настоява партията да изпрати нови хора да заместят жертвите.

Янков и Минков изслушаха внимателно посетителката, преди да я уведомят на свой ред за общото състояние на партията. Да, нещата вървяха много зле. „Фашисткото“ правителство беше усилило преследването на комунисти и леви земеделци. Пловдив не беше единствената пострадала област. Варненската и бургаска областни организации бяха също така жестоко ударени.

— Самият център понесе големи загуби — каза Янков. — Васил Каравасилев, изпратен от Москва да ни помогне в бъдещото въстание, беше убит през септември. Той беше между най-добрите ръководители на партията и на нашата добре законспирирана военна организация. Живееше нелегално, с фалшиви документи и грижливо дегизиран; може би някой агент-провокатор имаше пръст в това? Загубихме също Бижо Бакалов, ценен член на военния център, тежко ранен при една престрелка!

Списъкът на жертвите от полицейската акция беше започнал да става застрашаващо дълъг: Михаил Дашин, член на Висшия партиен съвет — застрелян на улицата; Аврам Янков от същия съвет — изчезнал; поне трима членове на Централния комитет — Тодор Петров, Димитър Константинов и македонският активист Димо Хаджидимов — също. А и много други…

— Ние сме на гребена на революционната ситуация, другарко Соня — каза Янков. — Това ни задължава да използваме всички форми на гражданската война, да мобилизираме всички подходящи хора, да активизираме всички потенциални възможности за близкия час на въстанието. И още нещо — не бива да губим нито за миг бойната инициатива. На удара на врага трябва да отвръщаме с двойно по-силен удар. Не бива да му даваме време да се съвземе. И когато земята пламне под нозете му, ще дадем знак за въстание.

Всеобщо въстание! Българска червена революция! Това беше целта, за която Централният комитет вътре в страната, както и емигрантите в Москва, обединени от Коларов и Георги Димитров, се приготовляваха трескаво под ръководството на Коминтерна. За тази цел партията беше създала военната си организация след пропадането на миналогодишния септемврийски опит.

През октомври 1923 г. емисарите на Коминтерна, Коларов и Димитров, бяха организирали Задгранично представителство на Българската комунистическа партия във Виена. Коларов се завърна да продължи дейността си в Москва, а Георги Димитров остана във Виена да ръководи представителството, като предаваше наставленията на Кремъл до България. Идеологическата линия и стратегия на Задграничното представителство, което изцяло контролираше разнебитената вътрешна организация, бяха съвсем прости и ясни: безусловно подчинение на Коминтерна. Всички наставления, финансиране и оръжие за Българската комунистическа партия идваха от Съветския съюз и бяха приети с благодарност от активистите в България, които с гордост заявяваха, че са лоялни преди всичко към великата съветска страна.

След като партията премина в нелегалност, а ръководството й се оказа напълно разстроено, Централният комитет организира тайна конференция на 17 и 18 май 1924 г. на Витоша. Двадесет и четирима делегати, водени от секретаря на Централния комитет Станке Димитров-Марек, присъстваха на събранието, на което бе формулирана бъдещата стратегия и бе избран нов Централен комитет, включващ Георги Димитров. В изблик на „самокритика“ Витошката конференция призна и строго осъди „фаталната грешка“ от юни 1923 г., когато комунистите бяха останали пасивни, докато земеделците се бяха съпротивявали с оръжие в ръка срещу Цанковия преврат. От друга страна, витошките делегати одобриха участието на партията в Септемврийското въстание, както бе наредено от Коминтерна, и единодушно приеха новата линия, също препоръчана от Коминтерна: въоръжена борба за сваляне на „фашистката диктатура“ и учредяване на работническо-селско правителство; както и подготовка на ново въоръжено въстание.

Новоизбраният Централен комитет беше поставен под контрола на Коларовото и Димитровото Задгранично представителство, докато Станке Димитров-Марек остана като главен секретар на вътрешната организация.

Специално усилие беше направено да се привлекат други левичарски групи в „единен фронт“ с комунистите. Крайни елементи на земеделската партия, водени от Димитър Грънчаров и Николай Петрини, се съгласиха да участват във военната подготовка на революцията. Лявото крило на ВМРО беше също сондирано, но убийството на Тодор Александров през август 1924 г. и последвалото кръвопролитно уреждане на сметките между македонците попречиха на неговото участие за момента.

На Витошката конференция бе създадена и военната организация към партията. Бойната подготовка трябваше да се води по две линии: една група начело с Вълко Червенков имаше задачата да разлага редовната царска армия чрез формиране на тайни комунистически клетки във всяка военна част. Друг център, ръководен от Коста Янков, трябваше да въоръжава и подготвя бойците комунисти. Оръжие трябваше да се достави или с подкуп на корумпирани военни, или чрез кражба от военни складове, метод, известен в партийния жаргон като „отчуждаване“. Партията също насърчи създаването на нови въоръжени отряди или чети, подобни на няколкото чети, които вече действаха в някои планински и гористи области.

Въпреки подготовката Централният комитет трябваше да признае, че революционният дух в България, ако някога въобще е съществувал, беше по-скоро слаб и не отговаряше на очакванията. Комунистите отдаваха това настроение на засиления „правителствен терор“, който ефикасно беше охладил желанието на масите да се бунтуват. Партията също съзнаваше, че международният климат не беше благоприятен за нови революционни авантюри и че народните маси в повечето страни се бяха примирили с „буржоазната“ си съдба без много оплакване.

Според официалната партийна преценка на положението „новият пристъп на фашисткия терор съвпадаше с благоприятни за правителството промени в международното и вътрешно положение. Към 1924 г. революционното напрежение в Европа започна да отслабва. Революционната криза, която беше обхванала света след Първата световна империалистическа война, беше вече към своя край… Към 1924 г. в Европа беше налице началото на временна, частична стабилизация на капитализма“.

Признавайки постепенното икономическо възстановяване на западния свят след войната, партията заключи, че „през есента на 1924 г. и в България, както в Европа, ясно се забелязваха известни признаци на умора от непрестанните стълкновения, известно отдръпване на народните маси от активна революционна борба“.

В резултат на това някои елементи сред партийната управа започнаха да критикуват уместността и ползата от засилване на терористичната дейност в този неблагоприятен момент. В началото на 1925 г. разногласията се задълбочиха. Докато някои членове на Централния комитет разбираха, че една кампания от убийства и терор ще предизвика безмилостни репресии и само ще отчужди населението, други, и особено партийният военен център, настояваха за още по-жестоки и решителни операции. След като Коминтернът беше порицал „пораженското поведение“ на българските комунисти през 1923 г., нещо като синдром на „аз съм по̀ революционер от тебе“, бе завладял духовете и малцина комунисти смееха открито да се противопоставят на крайните елементи.

Резолюциите на Витошката конференция, както и последвалите инструкции на Коминтерна, които се получаваха редовно чрез Георги Димитров, утвърдиха новата партийна линия: терористични акции и подготовка за революция — революция буреносна, безмилостна, кървава, която трябваше да избухне някъде през 1925 г.

През онази ноемврийска нощ Янков и Минков не изглеждаха ни най-малко обезкуражени от всеобщата апатия, нито разколебани от полицейските преследвания. Напротив, те съвсем ясно заявиха, че на терора трябва да бъде отговорено с терор. Те изцяло одобряваха всички терористични действия. Тероризмът винаги се беше числил към „арсенала на нашето противодействие“, както се изразяваше Цола, „но сега, предвид растящия брой избити дейци измежду нашите редове, подобни действия стават все по-оправдани като средство за революционно възмездие“.

Янков беше съгласен.

— Наказателните акции на нашия военен център срещу някои брутални палачи и престараващи се слуги на монархофашисткия режим са сурови, но те са необходими — казваше той.

Минков беше научил, че армията има на склад известни количества оръжие, експлозиви и картечници в едно „достъпно“ депо, близо до Хасково, в областта, където действаше Цола.

— „Георги“ вече е тръгнал да организира тяхното отчуждаване — докладва със задоволство Соня.

Късно след полунощ тя напусна тайната квартира.

— Сега всички трябва да живеем само с една мисъл: въстанието! — й каза Янков, придружавайки я до вратата. — Всички и всичко трябва да бъде подчинено на тази цел! Един свит железен юмрук — ето какво сега трябва да представляват военната и политическата организация на партията! И никакви провали тук или там не могат да ни отклонят или разколебаят!

Цола се чувстваше окуражена, когато си тръгна обратно за Пловдив. Софийските другари бяха закоравели революционери, които не изпадаха в паника, когато другарите им биваха ликвидирани отляво и отдясно. Същото впечатление бе оставил в нея предния ден и Марко Фридман, с когото се бе срещнала също в една тайна квартира, недалеч от ул. „Сердика“. Тридесет и две годишен, евреин от Стара Загора, Марко Фридман бе следвал право в Софийския университет, преди да го изберат в Столичния градски съвет. След Септемврийското въстание бе станал нелегален и сега работеше като свръзка между членовете на Централния комитет. Човек силно емоционален и темпераментен, той бе съкрушен от лошите новини, които Цола Драгойчева донесе от Пловдив, но я увери, че „властта тепърва има да трепери от нашата ярост и нашата мощ“. Фридман беше този, който я свърза с Янков.

Тя се срещна с Фридман отново в средата на февруари 1925 г., когато отново посети София. Той изглеждаше този път страшно бледен, с тъмни кръгове под очите, нервен и пушеше непрекъснато. Каза й за последните полицейски претърсвания на някои от тайните квартири, за арестите и престрелките, в които няколко другари бяха загинали. Между жертвите беше Вълчо Иванов, един от главните партийни водачи. Драгойчева изказа разочарованието на много софийски комунисти, че партията не беше използвала погребението на Иванов за масова демонстрация срещу режима. Раздразнен, Фридман отговори ядосано:

— Слушайте, Соня! Централният комитет смята, че сега, когато са затрещели куршумите, никой не ще разбере гласа на разума. На война като на война! Времето на ораторите мина. Мирното съзряване на революционната ситуация завърши. Отдавна. Тръгнали сме към въстание. И ще вървим нататък въпреки всички опасности и рискове, с всякакви средства — въоръжени или мирни, индивидуални и масови, и тъй до крайния удар! Тези палачи са извадили вече меча си срещу нас, Соня! Няма вече място у нас за мекушавост, колебание или сантименталност! Ще ги заставим да разберат, че те ще платят с кръвта си! — Тонът на гласа на Фридман прозвуча студено официален, когато заяви на Цола: — Това е позицията на Централния комитет! Валидна е за София, за Пловдив и за цяла България. Колкото повече се изостря конфликтът, толкова по-добре. Когато всичко затрещи и пламне под нозете им, ще се вдигнем на щурм. И тогава… тежко̀ им! Такава е нашата тактика!

Само след два месеца Цола разбра за какво беше говорил Фридман.

 

 

Западният Балкан, където криволичещият Искър и притоците му изрязват тясно дефиле през старопланинската верига, е особено красив през пролетта. Цар Борис обичаше да отива там на лов и разходка. На 13 април 1925 г. той дойде с кола в околностите на Орхание, градче от около 10 000 души, на 80 километра североизточно от София, обградено от сравнително високи върхове. Беше придружен от един адютант, капитан Стаматов, от ентомолога на царския музей по естествени науки Делчо Илчев, от главния му ловджия Петър Котев и от един шофьор. Петимата мъже, които прекараха един приятен ден в лов и търсене на редки растения и насекоми, пренощуваха в палатки около огъня, на който бяха сготвили вечерята си.

Беше една от онези чудни пролетни нощи, когато ароматният планински въздух е ободряващо свеж и човек може напълно да се наслаждава на безбройните звезди, изцъклени сред непроницаемия мрак, несмущаван от никакви светлини на близък град или шосе. Нощ, предразполагаща към съзерцание и метафизика. Това точно бе темата на разговора, който царят, в отлично разположение на духа, и придружаващите го бяха водили около огъня, преди да заспят: разсъждения за отвъдния свят.

Рано на следната сутрин те поеха пътя от Орхание за София, едно старо шосе, което пресичаше балканската верига, за да свърже ширната равнина на Северна България със Софийското поле. През Освободителната война в 1877 г. Орханийското шосе е било сцена на кървави битки между турската отбрана и руските войски, напредващи от север. Пътят се изкачва покрай лъкатушещата се долина на Бебреш, прехвърля рекичката, докато стигне до Арабаконак, планински проход, разположен на около 900 м височина.

Точно преди Арабаконак царската кола задмина един стар автобус с пътници от Орхание за София, който мъчително се изкачваше по стръмния път, пухтеше и се задъхваше. Седнал до шофьора, цар Борис разговаряше с Илчев на любима тяхна тема — редки пеперуди — когато отекнаха първите изстрели. Куршум удари ловеца Котев, убивайки го на място. Последваха няколко други изстрела и от двете страни на шосето. Предното стъкло на колата се разби и шофьорът загуби контрол. Колата остро зави към пропастта, но царят, навеждайки се над зашеметения шофьор, грабна кормилото, опитвайки се да избегне урвата, докато капитан Стаматов откри огън срещу невидимите нападатели. Цар Борис, изключително добър шофьор, успя някак си да задържи наклонената кола, но тя се блъсна в един телеграфен стълб, изхвърляйки пътниците на земята.

Престрелката продължи, а през това време и тежко раненият Илчев, и Стаматов, който отвръщаше на стрелбата, увещаваха царя да избяга. Но Борис отказа да ги остави даже и след като Илчев припадна от загуба на кръв.

Междувременно автобусът беше достигнал Арабаконак. Разбрал, че се натъква на засада, шофьорът отчаяно се опитваше да се върне обратно. Но поради тесния път той не успя да направи маневрата. Въпреки стрелбата цар Борис изтича към автобуса, скочи на мястото на шофьора и грабвайки кормилото, зави и пое с пълна скорост към Орхание.

В Орхание царят избърза до казармите, събра отряд от тридесет войници и закара същия автобус обратно до мястото на засадата. Близо до царската кола капитан Стаматов още се отбраняваше с пушката си, залегнал до труповете на двамата си спътници. Под командата на царя войниците прогониха нападателите, които побързаха да се оттеглят и да изчезнат в планината.

„Неописуеми сцени на ентусиазъм се виждаха в София тази сутрин, когато бе отслужен молебен пред храма «Св. Александър Невски», от благодарност за спасението на цар Борис — писа на следния ден лондонският «Таймс». — Последва спонтанна народна демонстрация на лоялност, като повече от 30 000 души минаха през дворцовия парк, поздравявайки царя, който засмян прие този израз на топли чувства от страна на неговите поданици. По-късно се състоя военен парад и частите, предвождани от генерал Вълков, военния министър, маршируваха пред царя.“

Министър-председателят проф. Цанков заяви пред Народното събрание, че документите, намерени близо до мястото на атаката, показваха, че засадата беше дело на политически бунтовници, а не на обикновени бандити.

Цар Борис никога не беше се радвал на по-голяма популярност сред народа, отколкото в този ден. Кореспондентът на „Таймс“ в София отбеляза: „Цялата страна ликува след спасяването на Негово Величество, което безспорно се дължеше до голяма степен на хладнокръвието му, както и на голямата храброст на неговия антураж“.

 

 

Атентатът срещу царя и невероятното му избавление причиниха страхотно сътресение в страната, което бе последвано от такъв изблик на радост, че новината за едно друго престъпление, извършено същата вечер, предизвика по-слаба реакция, отколкото при нормални обстоятелства. Няколко часа след засадата при Арабаконак един известен генерал и член на парламента беше убит пред черквата „Св. Седмочисленици“ в София, когато се прибираше у дома си. Запасният генерал Коста Георгиев, един от основателите на Военната лига, беше влязъл в политическия живот след блестяща военна кариера като влиятелен депутат от проправителствения Демократически сговор. Убийците избягаха, а мотивите на престъплението останаха неизвестни.

Поради ранга на Георгиев държавното погребение бе оповестено на втория ден след убийството, на Велики четвъртък от Страстната седмица.

Столицата, която още не се бе съвзела от силните вълнения след покушението срещу царя, бе дълбоко опечалена от смъртта на популярния генерал. На 16 април многобройни групи от граждани се бяха наредили по улиците, водещи към катедралата „Св. Неделя“, където щеше да се състои погребалната служба. В 14:30 ч. следобед траурната процесия тръгна от дома на жертвата, който се намираше на улица „Цар Шишман“ №39. Най-отпред военна музика свиреше траурни маршове, а след ковчега вървяха пеша цялото семейство на генерала, повечето министри, висши офицери и голям брой приятели и почитатели. Кортежът стигна „Св. Неделя“ в 15 часа. Катедралата беше препълнена с хора. Софийският митрополит Стефан беше вече там и чакаше, заобиколен от свещениците в златни одежди.

На площад „Св. Неделя“ под звуците на камбаните и химна „Кол Славен“, изпълняван от военна музика, колеги на генерал Георгиев вдигнаха ковчега на раменете си и го внесоха в изпълнения с тамян корпус на черквата. Сред тях вървяха вдовицата и двете й малки деца. Вътре в черквата хорът пееше „Достойно ест“, докато министрите, официалните лица, генералите, членовете на парламента и стотици други видни граждани заемаха местата си.

Един свещеник започна да чете от посланията. Хорът отговори с ехтяща „Алилуя“. Изправен до владишкия трон, митрополит Стефан огледа отбраната публика. Цялото правителство и почти целият елит на столицата бяха събрани в катедралата. Той погледна към отворения ковчег. По-малкото дете на покойника беше втренчило поглед върху лицето на мъртвия си баща като хипнотизирано и тази гледка болезнено засегна митрополита. Сега идваше неговият ред в литургията. Дяконът благоговейно изнесе Евангелието от олтара, постави го отворено на главата си и коленичи пред владиката. Пеенето на хора спря и гласът на митрополит Стефан прозвуча в тишината с „Мир всем“, приканващ верующите да изслушат с пълно внимание Евангелието на Св. Йоана. С мелодичен напев приятният му глас рецитираше думите на Христа до юдеите в Йерусалим:

Истина, истина ви казвам, че който слуша словото мое и вярва в тогоз, който ме е проводил, има живот вечен и на съд няма да дойде, но преминал е от смъртта към живот.

Той едва произнесе думите „от смъртта към живот“, когато неописуема експлозия разтърси катедралата и страшен трясък, по-силен от гръмотевица, заглуши ушите му. Покривът над централната част на църквата се срути, затрупвайки мнозина от богомолците, а въздухът се изпълни с гъст прах и пушек; на зашеметената тълпа за миг й се стори, че е дошъл краят на света. В следващия момент писъците и воплите на ранените върнаха реалността, ужасната реалност на трупове, осакатени тела, кръв и парчета от човешка плът сред развалините на черквата. Докато много мъже, жени и деца бяха убити мигновено, стотици ранени, повечето от тях в безсъзнание, бяха затрупани под камари от тухли, мазилка и греди. Беше като сцена от Дантевия „Ад“. И наистина, касаеше се за „адска машина“, която терористите бяха взривили под купола на храма.

Митрополит Стефан направи усилие да се овладее. Първо си помисли, че бе станало страхотно земетресение, „последвано от истински ураган от взривове и дълбока тъмнина“. Потънал в прах, той се изкашля и извика с всички сили: „Велик е Господ! Той няма да ни изостави! Господ скоро ще ни изпрати светлина и въздух“. Като по чудо в този момент един слънчев лъч влезе през прозореца и проникна през мрака и праха, разкривайки целия ужас на смазаните тела, агонията на умиращите, ръцете, патетично прострени за помощ.

До митрополита дякон Яков още държеше Евангелието, отворено на страницата на св. Йоан, 5,24. Митко, момчето, което прислужваше в олтара, уплашено и със сълзи на очи се втурна към владиката и се вкопчи в жезъла му.

— Какво стана, Ваше Високопреосвещенство? Какво ще правим сега? — питаше ужасеното дете.

Като същински призраци от оня свят, залитащи и зашеметени, оцелелите търсеха изходите през гъстия прах, като мнозина от тях бяха окървавени и с разкъсани дрехи. Министър-председателят Цанков беше жив, макар и ранен, и успя да излезе навън. Вътрешният министър Русев беше ранен на няколко места, но и неговият живот бе вън от опасност. Генерал Тодоров, герой от войната и бивш главнокомандващ, отчаяно търсеше жена си в развалините, но намери само трупа й. Бившият военен министър Ляпчев, един от първите, излезли от катедралата, даде непосредствените си впечатления от станалото на ужасената тълпа, събрана на площада:

— Внезапно стана огромна експлозия и всичко притъмня. За щастие, аз стоях под две арки, така че избегнах нараняване… Минута по-късно пушеците започнаха да се разнасят и аз с шест или седем души се намерих прав, докато всички други лежаха на пода. Парчета мазилка падаха от стените и покрива… Постепенно, сред стенания и плач, богомолците започнаха да дават признаци на живот. И всички се втурнаха към вратите и прозорците, много от които бяха широко отворени… Много прояви на героизъм бяха отбелязани и най-голямо кавалерство бе показано спрямо жените и децата.

Макар че никой от министрите не беше убит, сто и шестдесет души загубиха живота си в чудовищния атентат в „Св. Неделя“, едно от най-ужасните политически масови убийства на века. По една чудна случайност цар Борис не присъстваше на погребалната служба. Жертвите сред управляващия елит обаче бяха много тежки: генерали, полковници и много други висши офицери, както кметът на столицата и началникът на полицията, загинаха при експлозията.

Когато стана ясно, че отвратителното престъпление е било извършено от комунисти и марксисти земеделци, вълна от неудържима народна ярост заля страната.

Цар Борис беше прекарал сутринта в Бели Искър, където беше присъствал на погребението на главния си ловджия Петър Котев, убит при Арабаконак. Тежко бе за него, за княгиня Евдокия и за неколцината членове на царската свита, които го придружаваха, да гледат мъката на вдовицата на Котев и четирите му деца. На връщане към София те дълго коментираха иронията в съдбата на Котев: той беше стар член на земеделския съюз, а се предполагаше, че куршумите, които го убиха, бяха дошли от комунисти и леви земеделци…

Един свидетел беше казал на властите, че пътувайки из местността същата сутрин на престрелката, бил спрян от петима въоръжени мъже, които неочаквано изскочили от храстите. По негова преценка дрехите и оръжието им били чуждестранни. Като разбрали, че пътникът е от земеделската партия, те станали по-дружелюбни, осведомявайки го, че четирима от тях са комунисти, а петият — земеделец. Те се похвалили, че били дошли в България „да установят ред и мир“ и го заставили да върви с тях из храсталаците. Преди да го освободят, му казали:

— Като стигнеш в долината, ще чуеш големи новини!

Мъчителните задължения на царя този ден не бяха свършили с погребението на Котев. Обратно в София, той трябваше да бърза за опелото на другата жертва от Арабаконак, естественика Илчев. Цар Борис тъкмо напускаше двореца, когато огромната експлозия в „Св. Неделя“ разтърси града. Първите новини бяха много обезпокоителни: всички министри били убити, никой вече нямал контрол върху положението, революцията била започнала. Царят изпрати Драганов във военното министерство, където поради липса на вести от правителството старшият дежурен офицер възнамерявал да обяви веднага военно положение. Царят, много обезпокоен, но запазвайки самообладание, както винаги в момент на криза, беше видимо раздразнен от прибързаността на офицера от военното министерство.

— Какво значи няма правителство? А аз? За какво съм тука? Кажете им, че първо мене трябва да питат!

Междувременно министрите се бяха измъкнали един по един изпод развалините на катедралата и заемаха постовете си. Генерал Вълков пристигна във военното министерство и генерал Велизар Лазаров, софийският гарнизонен началник, постави войските си в пълна готовност. Цанков се обади в двореца, където телефоните непрекъснато звъняха. Цар Борис беше събрал цялата си свита, заедно с княгиня Евдокия, във военната канцелария. Царят говори по телефона лично с Вълков и Лазаров, с митрополит Стефан, с външния министър Калфов, министър Рашко Маджаров и други официални лица, като всеки един описваше атентата и докладваше нови имена на жертви. Драганов служеше за свръзка между двореца, военното министерство и Министерския съвет, където членовете на Цанковия кабинет, мнозина от които с превързани глави и ръце, обмисляха мерките, които незабавно трябваше да се вземат. Помежду си те счетоха за необходимо да се обяви военно положение късно вечерта, а през нощта да се арестуват всички заподозрени.

Всяка къща в града бе претърсена рано сутринта от полицията с помощта на запасни офицери и подофицери.

Между безбройните обаждания по телефона тази вечер един разговор особено разстрои цар Борис. Обаждаше се запасният генерал Алекси Стоянов, верен приятел на двореца, който каза с мистериозен глас:

— Тази вечер никой не трябва да знае къде ще прекарате нощта! Разбирате какво искам да кажа, нали?

Борис знаеше за какво намеква генералът. Стоянов беше връзката между него и една странна личност, Любомир Лулчев, който в миналото беше направил някои смущаващи предсказания. Лулчев беше ученик на мистичния наставник Петър Дънов, чиято теософско ориентирана религиозна секта се радваше на значителен успех в България. По тази причина царят в началото не взимаше Лулчев много на сериозно. Някои от неговите предсказания обаче се бяха сбъднали с поразителна точност и почти на шега цар Борис започна да се вслушва. Десет дни преди Арабаконак и атентата в „Св. Неделя“ Лулчев му беше казал, че на „14, 15 и 16 април три здания ще бъдат разрушени в София“. Той беше обещал на царя, че ако се зададеше някаква грозяща опасност, той щеше да го предупреди 12 часа преди това. Сега Стоянов предаваше Лулчевото предупреждение: царят не трябваше да остане в двореца тази нощ!

Борис далече не споделяше всичките суеверия на баща си. Цар Фердинанд имаше страст към окултното и вярваше във всевъзможни предчувствия и поличби. Макар и дълбоко вярващ католик, той се отдаваше на това си увлечение с почти научна сериозност. Борис, който беше истински набожен християнин, но и голям почитател на науката, не се интересуваше от неща, като спиритизъм и магия. Но като всички други членове на фамилията и той си имаше своите суеверия, които оправдаваше понякога със забележки, като „Човек никога не знае!“, и че в някои случаи нищо няма да навреди, ако човек обърне внимание на някои привидно ирационални предсказания…

Разбира се, в деня, когато катедралата бе разрушена, човек не трябваше да е оракулът от Делфи, за да предскаже, че животът на царя е в опасност. С предупреждението на Лулчев или без него целият антураж на царя го увещаваше да не прекарва нощта в двореца. Борис се двоумеше дали да прекара нощта в дома на стария шеф на кабинета Добрович, или у директора на зоологическата градина Курциус, два дома, където никой нямаше да помисли да го търси. Накрая обаче той се реши в полза на двореца „Врана“, който беше извън града и където можеше поне да разчита на взвода за охрана. Но той трябваше да изчака кабинетът да му представи за подпис указа за обявяване на военно положение.

В 10 часа вечерта Драганов беше изпратен още веднъж до военното министерство, където научи, че докато Министерският съвет все още разисквал в Цанковия дом, много водачи на опозицията били арестувани. Той докладва на царя, че новоназначеният шеф на софийската полиция капитан Стоянов бил заявил, че „тази нощ нямало да прости никому“…

Цар Борис беше обезпокоен от доклада на най-близкия си сътрудник. Двамата, той и Драганов, се опасяваха, че се подготвят прекалени репресии, което рискуваше да унищожи всички шансове за национално помирение. Докато разговаряха, Цанков телефонира, давайки възможност на цар Борис да изкаже страховете си, че „някои дребни чиновници можеха да се престараят“ при прилагане на наказателните мерки, което щеше да бъде катастрофално.

— Трябва строго да предупредите органите на властта — настоя той.

Царят телефонира тогава и на външния министър Калфов и повтори опасенията си, даже в по-силна форма, настоявайки, че прекалени мерки срещу опозицията ще имат неблагоприятен ефект в Европа. Междувременно тревожни слухове за предстоящи нови терористични акции в страната (и дори организирано в Югославия истинско нашествие) се разпространяваха в столицата, което правеше царския антураж необикновено нервен. Късно вечерта Драганов и дворцовият инспектор Генчев отидоха с автомобил на разузнавателна мисия до „Врана“. При завръщането си в двореца те докладваха, че областта изглежда спокойна.

В полунощ цар Борис, княгиня Евдокия, Драганов, Генчев и слугата на царя Свилен, придружени от трима полицаи, се отправиха за „Врана“ в две коли. Всеки носеше зареден револвер.

 

 

Петър Задгорски, клисарят на катедралата „Св. Неделя“, беше комунист от дълго време, още от дните, когато работеше като трамвайджия в София. Около Нова година чрез партийни приятели той срещна един човек, който се представи под името Иван. След като се срещнаха няколко пъти, Иван му каза, че е член на нелегалната комунистическа партия и има експлозиви за укриване.

— Може ли да ни помогнеш? — запита той.

— Може да ги скрием в черквата. Няма опасност от експлозия.

След като Задгорски се съгласи, Иван започна да носи по един пакет и му даваше хиляда лева всеки път. Когато клисарят получи 12 000 лв., Иван му каза, че се готви хвърлянето във въздуха на черквата, и поиска да му съдейства за това. Задгорски, изплашен, отначало отказа, но заплахите на Иван, че ще го убие, комбинирани с обещанието за голям пост в Съветския съюз, накараха клисаря да обещае да помогне. Иван даже му показа колата, с която щеше да избяга след атентата, с шофьора, член на партията.

Иван, който по-късно беше идентифициран като Петър Абаджиев, глава на терористичния отдел на Централния комитет на БКП, сглоби „адската машина“ през март. Това беше един пакет — с размери 60 на 50 на 40 см, съдържащ 50 кг експлозиви, с пет фитила — който беше поставен на тавана, до централния купол. Бутилката със сярна киселина, сложена до него, беше предназначена да задуши жертвите, които можеше да оцелеят след експлозията.

В едно кафене в София Иван представи Задгорски на друг комунист, Васко, който беше живял в Съветския съюз. Те казаха на клисаря, че царят ще бъде убит и на неговото погребение всички министри и ръководни лица ще бъдат избити от адската машина. След експлозията революцията ще започне, увериха те Задгорски. В столицата били вече организирани щурмовите отряди и емигрантите, които за момента живееха в Югославия, щели да предприемат поход срещу София.

Вечерта на 13 април Васко дойде до черквата да съобщи на клисаря, че покушението срещу царя пропаднало, но партията търсела да убие някой друг виден човек, за да предизвика държавно погребение в катедралата, на което да присъства цялото правителство, включително и царят. Васко дойде отново на 16 април, много рано сутринта, и заяви, че подходящата жертва била принесена и че погребението щяло да се състои същия следобед. След това той накара клисаря да го скрие на тавана и да му съобщи, щом членовете на правителството пристигнат. Малко след 3 часа следобед Задгорски се качи горе и даде сигнала — три почуквания на вратата. Васко излезе от скривалището си, качи се при адската машина и я задейства. Тогава двамата мъже избягаха от черквата. На площада пред катедралата, след като изгуби следите на Васко, Задгорски потърси колата, която трябваше да го чака, но тя не беше там. Един непознат човек се приближи до него, подаде му барета и го поведе към един апартамент на ул. „Софроний“ №3, където намери Иван в компанията на двама млади мъже.

— Защо ме излъга? — попита Задгорски Иван. Къде е колата?

— Не се безпокой! — успокои Иван изплашения клисар. — Ще ти донеса веднага паспорта. — И той напусна къщата.

Двамата млади наематели на апартамента, Даскалов и Камбуров, преместиха една маса, повдигнаха килима и откачиха две дъски от дървения под. Задгорски видя една тясна дупка, където му казаха да се скрие, докато Иван се завърне. Нощта дойде и премина, но Иван не се появи. Все по-уплашен, клисарят остана два дена в скривалището под пода. Накрая нервите му не издържаха. Напусна къщата и дълго обикаля улиците като преследвано животно, преди да отиде при зет си, където призна всичко и се предаде на полицията.

 

 

Скоро след престъплението правителството предостави на пълномощните министри на Великобритания, Франция и Италия оригиналите на наскоро конфискувана комунистическа кореспонденция. Документите, установяващи ясно ролята на Коминтерна, намекваха за съучастието на съветското правителство. Те бяха конфискувани по различно време през изминалите два месеца. На 20 февруари например една група от двадесет активисти беше арестувана на югославската граница, близо до Сливница. Между тях се намираха двама пратеници на Коминтерна, влезли в България нелегално. На 25 февруари полицията откри конспираторско гнездо в Шумен, където бяха заловени други важни документи. Между арестуваните лица беше и един местен агент на Интернационала, натоварен да доставя финансова помощ на комунистите от областта.

В началото на април полицията залови един съветски агент, у когото се намери писмо от централата на Коминтерна в Москва. Това писмо, датирано от 12 март, беше изпратено от Коминтерна до агентите му в България. То съдържаше заповед да се подготви общо въстание на 15 април. Същият агент, у когото беше намерена заповедта, носеше писмо от Москва, в което се заповядваше убийството на двама членове на ВМРО, неприятели на Коминтерна. Най-интересният между тези документи беше един план за военни операции на основата на проектираното въстание във Видинска и Врачанска област. Планът за операциите беше изработен с голяма точност и извънредно големи технически подробности, което показваше опитната ръка на някой генералщабен офицер. Предвиждаха се превземането на няколко важни пункта, диверсионни атаки и разрушаването на мостовете на Вит и Искър. Във втората фаза планът изискваше мобилизирането на местна селска милиция и окупирането на цялата област за съпротива срещу всякакви войски, пратени нагоре по Дунава. В допълнение той предвиждаше изпращането на въоръжени колони по пътя за София, за да се присъединят към въстанието, което се очакваше да избухне в столицата. В третата фаза щеше да се предприеме поход към София с всичките разполагаеми комунистически сили.

„От този план — писа лондонският «Таймс» — личи, че всичко е било подготвено в тази област за евентуална мобилизация на селската милиция и че безжичният телеграф е бил в готовност за връзка с другите части на страната и очевидно с приятелите отвън. Това отново напомня плановете за комунистически преврат в Естония миналия декември, когато е било предвидено да се превземе радиостанцията, чрез която да се разпрати по света съобщение за създаването на Естонска съветска република, както и молба към Москва за помощ.“

За всички българи, включително и опозицията, комунистическият план беше ясен. Възмутен, социалистическият водач Пастухов заяви, че и атентатът в катедралата, и покушението срещу царя представляваха „част от един план, внушен отвън, в който земеделците комунисти бяха съучастници. Планът не беше насочен само срещу настоящото правителство, а срещу всички български власти, които щяха да бъдат дезорганизирани и разнебитени, за да може да се провъзгласи Съветска република или да се създаде положение, водещо до това“. Тогава този общественик от левицата заяви с негодувание:

— Аз критикувам и винаги ще критикувам грешките на настоящото правителство. Но ще изтъкна, че болшевишката заплаха срещу България не е предизвикана от правителствената политика. България е избрана от болшевиците като територия на действие, защото те смятат, че е уязвима за плановете на тези, които искат първо да нарушат мира на Балканите и тогава да предизвикат избухване на световна война.

Друг неприятел на Цанковия режим, водачът на Демократичната партия Малинов, изповядваше подобни възгледи:

— Престъплението в катедралата не е изолиран криминален акт — смяташе той. — То е свързано с нападението срещу царя и редица други предишни дела, които показват общ произход. Има една организация, ръководеща всички тези действия, с цел да предизвика анархия и накрая — революция.

Каква беше тази организация? Лондонският „Таймс“ припомни, че дейността на Коминтерна беше енергично насочена, общо взето, срещу всички балкански страни, но особено срещу българското царство. „От миналата есен — писа вестникът, — когато водачите на тази организация достигнаха до заключението, че въстание от голям мащаб, каквото бе опитано през септември 1923 г., е осъдено на провал, за тях стана ясно, че комунизмът трябва да промени тактиката си на Балканите. По настояването на Раковски и Коларов Изпълнителният комитет състави Балкански комитет, който изготви нова тактическа програма и я представи на конференцията.“ Според „Таймс“ конференцията, състояла се в Баден, близо до Виена, се съгласила, че „стратегическият обект на Комунистическия интернационал трябва да бъде формирането на федерална Дунавска съветска република“. „Колкото се отнася до акцията в България, конференцията реши — писа «Таймс» — боевите организации да се преустроят като революционни групи и да започнат безмилостно унищожаване на агенти и съучастници на Цанковото правителство чрез индивидуален и масов терор.“

 

 

Сутринта на 20 април, четири дни след атентата в катедралата, някой почука на вратата на Георги Коев, запасен офицер, който работеше като счетоводител в едно застрахователно дружество. Пред входа стоеше непознат мъж с очила, с пакет под мишницата, който попита дали може да влезе. Чак тогава Коев позна капитан Иван Минков, офицер от пионерните войски, с когото се беше срещал, но не беше виждал след Септемврийското въстание през 1923 г. Таен комунистически привърженик, Коев знаеше, че капитан Минков беше важен партиен деец, замесен в терористическа дейност. След като каза на Коев, че полицията го търси, неочакваният посетител помоли за убежище. Коев беше наел зимника в къщата на брат си, един миролюбив доктор, който живееше през няколко улици, на „Искър“ №46. Той беше обяснил на нищо неподозиращия си брат, че има нужда от зимника за счетоводителската си работа, понеже апартаментът му бил много малък. В действителност беше поставил креват с дюшек и одеяла и използваше стаята, за да приютява при нужда нелегални посетители.

Той взе ключовете за зимника и поведе Минков към скривалището, като вървеше предпазливо на около 200 м подире му, за да не се разбере, че са заедно. Минков го беше избрал, защото, като член на Дружеството за запасни офицери, беше малко вероятно Коев да бъде заподозрян от полицията.

Коев не знаеше, че къщата на улица „Искър“ беше вече под наблюдение. По-късно през деня двама полицейски агенти се представиха в дома на д-р Коев и поискаха да претърсят избата. Слугинята, изпратена долу да отвори вратата, се върна разтреперана от страх и съобщи, че един човек с револвер се намира в мазето. Полицията веднага заобиколи къщата и когато призова Минков да се предаде, той отговори със стрелба. Полицията откри огън и уби комуниста. Капитан Коев, неговият укривател, беше арестуван. На другия ден полицията откри, че главата на конспирацията, майор Коста Янков, се криеше в къщата на запасния полковник Христо Коджейков, на бул. „Дондуков“ №137. Полицаите заобиколиха къщата, подканвайки майора да се предаде, но Янков се барикадира в зимника, откри огън и хвърли няколко ръчни бомби. Полицията изпрати неговия съучастник Коджейков, който беше арестуван предишния ден, да склони другаря си да се предаде. Веднъж озовал се вътре в къщата обаче, Коджейков се присъедини към приятеля си в стрелбата, която продължи няколко часа.

В полунощ Янков поиска да му позволят да види жена си Стела Благоева. Тя беше доведена близо до къщата, където Янков й говори отдалече. Полицията отказа да я пусне вътре под претекст, че Янков може да я убие, ако подозира, че тя го е издала. След като я отведоха оттам, Янков продължи да хвърля бомби и да стреля. Полицията усили стрелбата и за около двадесет минути къщата бе почти разрушена от куршуми и бомби. Една бомба, която падна върху запас от муниции в двора, предизвика голяма експлозия. Съпротивата на Янков и Коджейков постепенно отслабна и накрая спря. Полицаи и войници се втурнаха в димящите развалини, откъдето извлякоха надупчените от куршуми тела на двамата мъже. Няколко пушки и сандъци с муниции бяха намерени в къщата, една от тайните квартири на комунистическия военен център.

 

 

Военният съд, който заседаваше в артилерийските казарми в София, установи, че атентатът в „Св. Неделя“ и засадата срещу царя на Арабаконак бяха част от една по-широко и обстойно планирана кампания, направлявана от два терористически центъра, работещи в близко сътрудничество. Единият беше военният център на БКП, ръководен от Янков, Минков и Доросиев. Между неговите активисти бяха Марко Фридман, Абаджиев, който постави взрива, и млади терористи като Вълко Червенков. Вторият център се състоеше от радикални членове на земеделския съюз, като Николай Петрини, Димитър Грънчаров, Христо Косовски и Перчемлиев.

Двата нелегални ръководни центъра, които разполагаха със значителни парични суми, редовно внасяни от чужбина от специални куриери, бяха организирали сложна мрежа от терористически клетки. Те притежаваха тайни апартаменти в различни квартали на София, където бяха складирани големи количества бомби, оръжия и муниции. Двата комитета бяха в близък контакт със Съветския съюз, където български комунисти, като Васил Коларов, заемаха важни постове в Интернационала, както и със земеделци и комунисти, емигранти в Югославия. Последните въоръжаваха и тренираха банди за терористически действия срещу Цанковия режим, готвейки се за нашествие в България, щом очакваната революция започне. Тайни куриери сновяха непрекъснато между Москва, Белград, Виена и Берлин и между софийските скривалища на ул. „Любен Каравелов“, ул. „Русалка“ и другаде, за да пренасят тайни инструкции, пари, оръжия, фалшиви паспорти и лични карти.

 

 

Тълпи народ изпълниха голото поле, простиращо се зад бул. „Ботев“ и ул. „Владайска“, в покрайнините на София, където публичната екзекуция щеше да се състои на сутринта на 27 май. В центъра на полето, на фона на Витоша, трите бели бесилки изглеждаха още по-зловещи под необичайно мрачното небе. Колата със затворниците пристигна в 8 часа. Оковани във вериги и пазени от войници, Фридман, Задгорски и Коев пристъпиха към платформата на бесилките, където палачите, трима мургави цигани, наети за случая, ги чакаха. Двама попове поговориха на осъдените, преди прокурорът да започне четенето на нескончаемия обвинителен акт, което трая цели 40 минути.

Фридман остана хладнокръвен до края, повтаряйки, че не е участвал в атентата в катедралата и че сега го екзекутират само защото е член на комунистическата партия. Клисарят Задгорски, който беше признал вината си и получаването на пари за участието си в престъплението, изглеждаше зашеметен и жалък. Коев беше пред припадък и непрекъснато повтаряше, че не е виновен за нищо друго, освен че беше предложил подслон на Минков, един от водачите на конспирацията.

Самото обесване протече експедитивно. Коев издъхна пръв, последван от Задгорски, а след него — Фридман. Тълпата стоеше неподвижна и безмълвна, някак си тържествено сериозна пред тази първа публична екзекуция в София от много години насам.

Някои от другите арестувани конспиратори бяха екзекутирани няколко дни след това. Грънчаров, както Янков и Минков, беше убит в престрелка с полицията. Другите участници в жестокото престъпление, Петрини и Абаджиев, бяха избягали.

Една година след засадата при Арабаконак, при една престрелка през юни 1926 г. с банда анархисти терористи в областта на Ловеч, полицията залови една тайна архива. Между книжата имаше едно измачкано писмо, написано с мастило, адресирано до царя. Датирано „4-ти юни, 1926 г., Балкана“ и подписано „Васил Попов“, то съдържаше самопризнанието на един от участниците на арабаконашката атака. Оригиналът никога не достигна двореца, но един приятел на царя, майор Сирко Станчев, се снабди с копие от ловешкия околийски началник, за да го предаде на царя. Писмото започваше така:

Царю,

 

През 1919 г. по Височайша милост бе освободен от софийския Централен затвор и пуснат на свобода баща ми, Ст. Ив. Попов, където излежаваше наказание, наложено му през време на Радославовия режим, от Скопския военнополеви съд. След неколкократни просби за милост от негово име, останали безрезултатни, отправих молба от свое име до Ваше Величество. Молбата ми беше написана с дълбока вяра, каквато идеализма на юношите познава, че Височайшата Ви повеля ще бъде дадена и той ще бъде освободен. Завършвайки курса на гимназията, следващия ден заминах за столицата, дето посетих в Централния затвор баща си. Чрез него се ориентирах как е възможно неговото освобождение и какво да се направи. Възможното бе направено. Отивайки един ден към Върховния касационен съд, да питам за резултата от молбата си, бях посрещнат от архивар-регистратора с усмивка: „Баща Ви е вече свободен. Царят е сложил благоприятна резолюция“. Каква върховна неизразима радост!

Авторът на дългото писмо продължаваше, като описваше по-нататък възмущението и гнева на един младеж срещу законите, военния и държавен строй, които, наказвайки баща му за деянията му, бяха осъдили цялото семейство на години мизерия, без средства за издръжка. Той почувствал омраза към тях, започнал да симпатизира на крайни идеи и през 1923 г. избрал живота на нелегален, като се присъединил към бойните анархистки групи. Но в същото време Васил Попов запазил чувство на дълбока признателност лично към царя. „Но от същият този момент аз обикнах едного, съхраних в душата си признателност към един цар.“ Тогава съдбата му устроила шега, пише той, като го изправила лице с лице пред един морален конфликт. Каприз на съдбата, при който един анархист трябваше да забрави себе си. Да забрави своята идейна принадлежност, за да спасява един цар, на когото от миналото дължеше лична признателност.

Следваше разказът на Попов: „На 14.IV.1925 г. в ранна сутрин бе извършено нападение срещу автомобила Ви, идещ от Орхание. Нашият и чужд печат го предадоха навремето като атентат срещу Вас и благодарение хронологията на събитията, които се заредиха след атентата, счете се, че той почива на общ един план за действие, изработен от нелегалната комунистическа партия. Истинското положение е следното: в началото на месец април пет души, в това число и аз, напуснахме Централна Средна гора и се отправихме към Гълъбец. Тук, при разглеждане местата край шосето, за да изберем такова за засада, двама от другарите бяха забелязани от минаващите пътници и планът за спиране на автомобили, идващи от Пирдоп за София и обратно, от които автомобили смятахме да вземем от пътниците буржоа средства за лична наша издръжка при водене на нелегалната борба, пропадна. По мое настояване отправихме се за Арабаконак. В ранната и студена сутрин на 14 април ние бяхме в ниската гора по висините на Арабаконак. Още не сме заели местата си и дочуваме едно твърде слабо боботене на автомобил. Хвърляме се бързо из стръмния бряг към шосето. Аз заставам на колене зад канавката на шосето (която откъм горната си страна е твърде ниска), за да не ме виждат. Трима души заемат място вдясно от мен, по стръмния бряг край шосето, а последният другар Васил Икономов остава над брега в гората (впоследствие убит в горите на с. Вакарел, Ихтиманско, у когото се намери Вашия бинокъл). След като се ориентирах по шума на наближаващия автомобил за посоката, по която се движи, отправих бинокъла си към завоя, откъдето след няколко секунди той се показа. В автомобила познах само Вас. Преди няколко минути току-що говорих на другарите си за честите разходки на царя по Арабаконашкото шосе. Изказах предположението, макар и твърде проблематично, дали царят няма да ни сюрпризира със своя автомобил, завръщайки се от обиколка из провинцията или от лов по планините. Другарите говорят за пленяването Ви и връчване политически искания от Цанковия кабинет — фантазии! Защото буржоазният цербер ще предпочете да пострада, а̀ко и коронована глава, вместо хилядите негови глави. Физиономията Ви ни е твърде добре позната. Преди немного време имах случая да Ви наблюдавам в Орхание при полагане основния камък на читалището, където Вие държахте реч. Тук, на Арабаконак, се обажда моята признателност в миналото към Вас. Един цар спасява от позорна гибел един дом. Един член на този дом сега трябва да спасява царя от явна смърт, независимо от моето политическо верую и схващане за краен тероризъм в днешната епоха. С един бърз скок аз съм вече на шосето с парабел в ръка, насочен срещу автомобила Ви. Извиквам силно «Стой!» и почвам да стрелям, с цел да Ви предупредя за предстоящата опасност. В този момент автомобилът Ви взима заден ход. Естественикът Илчев и гвардейският Ви офицер, ако не се лъжа в предположенията си, тутакси вдигат карабините и насочват пушечен огън срещу мене. Аз залягам и продължавам да стрелям. Когато автомобилът Ви се блъсва в телеграфния стълб, всички наскачват от него, обсипани със залпов пушечен огън от другарите, стоящи вдясно от мене. Само ловецът Ви, тежко ранен, остава неподвижен, тежко хъркащ в автомобила, когото другарите доубиват отпосле с пушечен огън. Началникът на ентомологичната станция при научните институти, Илчев, нямаше да бъде убит, ако с гвардейския офицер не бяха взели позиция зад автомобила. Когато др. Васил Икономов почва от високия бряг на гората да хвърля бомби (една металическа бомба поврежда част от автомобила), в този момент те отстъпват и точно на завоя зад автомобила, намерен от В. Икономов, той (Илчев) пада убит. Желал бих да падне ротмистърът, а Илчев да се спаси. Ний не можем да не съжаляваме за един човек на науката. Той беше стар инсектолог и описвач на природата, флората и фауната. С такъв художествен стил той описва прелетните птици! Списание «Природа» и «Ловец» сведочат каква е загубата. След като узнаха по автомобила и легитимацията — Илчев — че тук е бил и царят и сме го изпуснали, обвиниха ме, че съм изпортил нападението, като съм дал сигнал за спиране на автомобила от твърде дълго разстояние, без да го дочакам да се приближи до мястото на засадата. Разбира се, аз отбягнах тия обвинения, за да прикрия истината, която, ако узнаят, биха ме запратили, съгласно морала на революционерите, който морал поради своята строгост напълно не зачитахме, заради което ме наричаха «разголен син на буржоазията».“

След Арабаконак бандата предприе няколко обира по шосетата в Средна гора, имаше престрелки с военни части и тогава се раздели. Икономов с четирима терористи плануваше атака на експресния влак, но една нощ те бяха изненадани в Ихтиманския балкан, както спяха край лагерния огън, където Икономов беше убит от полицията. Попов междувременно се беше преместил в Северна България, където опита други актове на тероризъм. Там той научи, че няколко „невинни хора“ били задържани в затвора във връзка с убийството на плевенския полицейски пристав. Един от тях бил застрелян без присъда, а двама младежи гимназисти били осъдени на дълъг затвор. Това беше причината за признанието на Попов до царя. Все още криещ се в планините, той написа: „Атанас Кацамунски (екзекутираният човек — б.а.) не само нямаше контакт с нас, терористите, но аз даже не го познавам… Убийството на пристава Сербезов е лично наше дело: мое и на убития ми другар В. Шанков. Аз заявих това в едно писмо, което изпратих до Плевенския съд. Един полицейски старши стражар, който взе участие в престрелката, свидетелства, че той разпозна Шанков, когото познаваше отпреди. Защо тогава осъждат невинни хора?“. Попов призна, че двама ученици били в контакт с него преди убийството, но настояваше, че те не бяха замесени в него. След това спомена за друго следствие по убийството в Троянската област, в която, извън „справедливите шест смъртни присъди“ на терористи, няколко съучастници бяха осъдени до живот. Попов изреди техните имена и писа на царя: „Заради тях и бедните им невинни деца и родители аз, в качеството си на «разбойник» от дебрите на Балкана, се решавам да повдигна една тъмна завеса от моето минало, да разкрия, да разбудя една тайна, да извърша едно престъпление, потъпквайки морала на революционерите, подчертавайки признателността на един анархист към един цар, искайки Вашата Височайша милост! Чудно наистина! Един «разбойник» да иска Височайша милост за хора, попаднали в затворите! Нека така да бъде, но един цар трябва да засвидетелства своето благоволение и благородство към един благороден разбойник. Мисля, че в прерогативите на един цар трябва да съществува понятието арбитър в обществените борби. И в този арбитър над обществените борби трябва да се прояви неговото царско поведение и благородство. Аз съм «разбойник» от типа на Карл Моор и моето благородство съперничи с това на един цар, ако царят може да бъде благороден“.

Един дълъг трактат върху нещастията на българския политически живот и върху ужасните тактически грешки, извършени от революционерите, изпълваше последната част на писмото, което завършваше с настоятелна молба към цар Борис да помилва споменатите затворници и да ги освободи.

(Не притежаваме сведения за реакцията на царя. Нито пък някакви други доказателства, че Икономовата банда от анархисти е действала независимо от комунистите. Властите винаги приемаха като факт, че атентатите при Арабаконак и „Св. Неделя“ бяха тясно свързани, като части от един и същ план на Коминтерна.)