Стефан Груев
Корона от тръни (9) (Царуването на Борис III 1918–1943)

Седма глава
Превратът

Вечерта на 8 юни 1923 г. десет мъже се промъкнаха крадешком на къси интервали в тъмния двор на една къща на улица „Стефан Караджа“. Къщата, разположена срещу Трета софийска прогимназия, беше домът на генерал Иван Русев, водач на тайната офицерска група, наричана Военна лига, и един от главните организатори на конспирацията за сваляне режима на Стамболийски. Един по един конспираторите изкачваха стълбите и позвъняваха на втория етаж. Майката на генерала отваряше вратата и мълчаливо ги въвеждаше в голяма, скромно мебелирана стая, която тази нощ щеше да служи като главна квартира на проектирания преврат.

— Господа, сега можем да започнем. Трябва да ви помоля да бъдете предпазливи, когато говорите, защото имаме един известен земеделец за наемател — каза Русев тихо, сочейки към стената. — Тази вечер армията ще изпълни задължението си. На нас остава да изпълним нашето. Нека започнем със състава на новото правителство.

Военната лига беше решила да действа, след като априлските избори бяха опорочени от престаралата се полиция и Оранжевата гвардия, които в много случаи бяха приложили свое тълкуване на демократическия процес, с помощта на цепеници и подобни методи на увещаване. Този път чашата на народното търпение беше преляла. През май повечето командири на гарнизони и военни части бяха посветени в тайната и бяха изработени подробни операционни планове за преврата.

Правителството започна да става все по-нервно. Твърдението на вътрешното министерство, че нелегалното ВМРО беше осъдило Стамболийски и няколко от неговите министри на смърт, даде на властите ново извинение да претърсват частни домове и да правят масови арести и разпити. На 6 юни полицията нахлу даже в операта да претърсва публиката само минути след като тенорът Петър Райчев беше свършил заключителната си ария в едно блестящо представление на „Травиата“.

Военната лига беше основана в пълна тайна през 1919 г. от една малка група патриотични офицери, загрижени от Ньойския договор, който беше осакатил България и предизвикал разформироването на военните части. Тяхната първоначална цел беше да запазят част от оръжията и мунициите на армията, като ги прикрият от контрола на междусъюзническата окупационна комисия. Без да осведомяват своите началници и правителството, офицерите бяха укрили значителни количества оръжие в хамбари, в купи сено или под земята.

Ньойският договор изискваше уволнението на голям брой офицери, а в същото време повишението на онези, които оставаха на служба, на практика дойде до застой. По-голямата част от офицерите произхождаха от скромни семейства без никакви други доходи освен малките им заплати. Принудителното им уволнение осъждаше голяма част от тях на унижения, мизерия и глад в буквалния смисъл на думата. Неколцина предпочетоха да си теглят куршума. Лишени от елементарно съчувствие и помощ от страна на правителството на Стамболийски, офицерите съвсем се обезкуражиха и все повече взеха да се обръщат към тайната лига за защита на техните интереси. Политическото влияние на лигата беше още повече засилено, защото постът военен министър се държеше от цивилен политик и малцината офицери, лоялни на режима на Стамболийски, бяха противници на лигата. В допълнение левичарското политическо верую на земеделците и ексцесиите на някои от техните органи отчуждиха напълно традиционно националистичните офицери, тласкайки ги в ръцете на тайната лига. В този процес самата лига доби вкус към политика, а едновременно с това и значителна опитност в конспиративната организация. Някои от по-активните й водачи, като полковниците Кимон Георгиев и Дамян Велчев, изпъкнаха като особено талантливи и политически амбициозни конспиратори. Тогава главната цел на лигата стана свалянето на земеделското правителство.

Военната лига знаеше, че поемането на управлението само от войската нямаше да бъде популярно в страната и щеше да бъде неприемливо за Великите сили и съседните държави. За да осигури политическа подкрепа за бъдещото цивилно правителство, лигата се обърна към професора по икономика Александър Цанков, един динамичен общественик, добре познат с националистическите си десничарски идеи и неприязнеността си към Стамболийски. С Цанков като водач лигата успя да привлече участието на няколко опозиционни партии, повечето от които бяха системно тормозени от земеделския режим.

Превратът бе определен за 3 ч. сутринта на 9 юни. Последните политически решения, както и разпределянето на министерските постове, трябваше да се разискват в навечерието на военната акция в къщата на генерал Русев. Освен домакина и професор Цанков другите участващи бяха водачите на лигата: полковник Иван Вълков, полковник Христо Калфов, запасен полковник Кимон Георгиев и подполковник Никола Рачев. Присъстваха също и представители на политическите партии: либералът Боян Смилов, радикалът Петър Тодоров, демократът Владимир Моллов, народнякът Цвятко Бобошевски и социалистът Димо Казасов. Някои от конспираторите не бяха се срещали никога преди.

Бяха необходими няколко часа, за да се постигне съгласие по състава на бъдещия кабинет на Цанков, за текста на прокламацията до народа и на царските укази за приемане оставката на правителството на Стамболийски и за назначаване на ново правителство. Действащи като секретари, Рачев и Георгиев вземаха бележки от разискванията. Късно след полунощ госпожа Русева, жената на домакина, се появи с подноси да сервира мълчаливо чай и закуски на изморените мъже.

Разискванията разкриха повече различия, отколкото се очакваше. Първото несъгласие беше по въпроса за освобождаване на партийните водачи, задържани от земеделското правителство. Относно освобождаването на опозиционни водачи на партиите на блока, затворени в Шумен, не се повдигнаха никакви сериозни възражения. Но някои от конспираторите реагираха остро, когато Смилов настоя за освобождението и на бившите министри от сливенския затвор. Касаеше се за членовете на Радославовото правителство, осъдени за вкарването на България в Първата световна война. Социалистът Казасов заплаши да напусне, ако се даде амнистия на бившия прогермански кабинет. След разгорещени спорове цивилните приеха предложението на военните да се отложи въпросът за затворниците.

Следният спорен въпрос засягаше отношението към царя. Офицерите бяха в необикновено деликатно положение, тъй като бяха дали клетва за вярност и огромното болшинство от военните беше възторжено предано на царя. За мнозина от конспираторите от лигата решението да поставят царя пред свършен факт беше извънредно трудно, въпреки че бяха уверени, че със свалянето на Стамболийски те спасяваха не само нацията, но също и монархията. Няколко отделни лица като Кимон Георгиев, който винаги беше ненавиждал династията, нямаха такива скрупули, но другите военни се чувстваха крайно неудобно.

Позицията на царя изглеждаше неясна. След изстъпленията на проправителствените побойници в Търново и арестите и процесите на бившите министри почти всеки неземеделец умоляваше цар Борис да сложи край на тиранията, като замести дружбашкото правителство. Дори социалистическият лидер Пастухов дойде в двореца да моли царя да се намеси. Но царят отказваше да действа. Когато адютантът му Калфов се присъедини към хора на възмутените просители, цар Борис отговори студено:

— Тези, които искат да променят настоящото положение, трябва, първо, да сложат край на нещата, които ги разделят. Тогава трябва да отидат между народа да спечелят доверието му. Само тогава аз ще имам правото и задължението да се намеся. Не съм тук да служа на интересите на тези и онези политически партии, а да защитавам волята на народа!

Като резултат от отказа на царя да се намеси, Калфов, който беше дълбоко заангажиран с лигата, си подаде оставката от дворцовата служба.

Тази вечер в Русевата къща Вълков и Калфов отказаха предложението на колегите си да служат като министри в проектирания кабинет на Цанков. Вълков заяви, че ще бъде неудобно за него да бъде член на един кабинет, наложен на монарха, без да го консултират предварително. Калфов, който беше загубил благосклонността на царя, чувстваше, че неговото участие в правителството щеше да причини само ненужни търкания.

— Трябва да решим какво да правим, в случай че царят не се съгласи с нашето действие и откаже да подпише указа за новото правителство — каза Русев.

Последва дълго мъчително разискване. Повечето от военните, горещи привърженици на монархията, бяха дълбоко смутени и се надяваха, че царят няма да ги укори, че отървават страната от Стамболийски, който в края на краищата правеше живота на монарха толкова мъчен. Политиците бяха по-малко загрижени.

Насроченото време, 3 часът, наближаваше. Дълго, тежко мълчание последва, с погледи, втренчени в часовника.

— Само петнадесет минути остават, господа, и армията ще влезе в действие — съобщи полковник Рачев.

Казасов, експанзивният социалист, наруши мълчанието:

— Въпросът за царя се поставя със закъснение — каза той. — Ние сме в разгара на акцията. Нашите глави, ако не са по-скъпи, в никой случай не са по-евтини от главата на царя. И въпреки него, и през него ние трябва да стигнем предначертаната задача.

Никакво решение не беше взето, когато Кимон Георгиев произнесе спокойно:

— Три часа, всичко хубаво, господа!

Мъжете станаха на крака и се здрависаха многозначително. Лампите в стаята се изгасиха и всички се приближиха до прозорците. София спеше; никакъв звук не се чуваше по запустелите улици. Изведнъж изстрели нарушиха пълната тишина много отблизо, като че ли куршумите хвърчаха пред прозорците. Изстрелите идваха от престрелката при Централната поща, няколко блока надолу по ул. „Стефан Караджа“. Отново в квартала настъпи тишина. Дали частите бяха успели да превземат пощата?

Няколко минути по-късно се чу картечна стрелба от югоизток. Някаква битка ставаше около казармите на Първи и Четвърти пехотен полк. След това всичко пак се успокои. В главната квартира лицата зад прозорците ставаха все по-напрегнати, шепнещите гласове — по-обезпокоени. Въпреки че беше вече 4 часът сутринта, нямаше знак дали превратът беше успял, или пропаднал.

На вратата се почука силно. Един подполковник в бойна униформа нахлу в стаята, изтрака токове пред Вълков и козирува:

— Господин полковник, операциите бяха сполучливо завършени според дадените заповеди. Да живее България!

Оглушително „Да живее!“ посрещна доклада му и съзаклятниците се запрегръщаха, разменяйки поздравления.

— Какви са жертвите?

— Само един полицай, убит пред пощата.

Шумна група от офицери навлезе в апартамента, викайки „Да живее новото правителство!“ и прегръщайки и целувайки новите министри. Цанков им благодари горещо, като ги увери, че новият кабинет ще оправдае доверието на армията. Генерал Велизар Лазаров, който командваше операциите, пристигна триумфално, заобиколен от щаба си, и произнесе патриотична реч с добре познатия патос на цветущата си реторика.

Когато първите изблици на въодушевление преминаха, Цанков, слагайки палтото и шапката си, се обърна към Казасов и Смилов:

— Да вървим!

— Къде?

— Във „Врана“, да видим царя!

За да покаже, че коалицията срещу Стамболийски представя целия политически спектър, Цанков искаше да заведе със себе си социалиста от лявото крило и либерала от дясното, двама мъже, които почти не си говореха.

Беше още студено, когато на разсъмване те напуснаха Русевата къща. Дворът беше изпълнен с възбудени офицери, които коментираха със задоволство станалото през нощта. Ескадрон от гвардейци в пълно бойно снаряжение чакаше на улицата. Тримата цивилни делегати заеха местата си в две коли и конниците потеглиха: единият взвод — пред колите, а другият — отзад. Копитата кънтяха по паважа на пустите улици, когато кавалкадата зави по „Раковски“, стигна Военния клуб и пое по бул. „Цар Освободител“. Зад Народното събрание площад „Св. Александър Невски“ беше изпълнен с войски. Ескадронът придружи колите покрай Борисовата градина и продължи в тръс по Цариградското шосе към „Врана“.

 

 

В петък вечер на 8 юни царският адютант капитан Първан Драганов отиде да гледа филма „Содом и Гомор“ в театър „Одеон“, след което се прибра в стаята на дежурния офицер в двореца. Беше дълбоко заспал, когато колегата му майор Скутунов нахлу в стаята и го събуди в 4:30 сутринта.

— Нещо става в града — съобщи той. — Кадетите от Военното училище са около двореца. Чухме, че градски полицаи били арестувани, но нашата дворцова стража не е закачана.

Адютантът Наумов също се появи, още по пижама.

— Никой не знае точно какво става — каза той. — Подозираме, че има преврат. — Двамата офицери изглеждаха по-скоро доволни. — Календеров^[1] дойде преди няколко минути да съобщи, че правителството е свалено.

Драганов бързо нахлузи униформата си и изскочи навън да огледа улиците около двореца, преди да влезе във връзка с „Врана“. Царят, заедно със сестрите си, Багрянов и Скутунов нощуваше там след завръщането си от Славовица, където бяха посетили Стамболийски в къщата му.

Беше вече разсъмнало, когато Драганов зави по ул. „Левски“ към военното министерство. Из празните улици патрулираха юнкери и войници в бойна униформа, които му козируваха. Пред министерството той спря командира на Военното училище, полковник Христов, да го разпита какво става.

— Нищо не знам — призна полковникът. — Даже не ми е известно кой заповяда на юнкерите да излезнат. Изглежда обаче на преврат.

Драганов продължи до Централната поща. Горе в телеграфната стая две млади жени телеграфистки бяха заети с изпращане на известия, докато охрана с натъкнати ножове на пушките пазеше зданието. Когато Драганов позна командващия офицер, полковник Савов от инженерните войски, всичко му стана ясно: Савов, от дълго време уволнен от армията и цивилен, носеше сега полковнишката си униформа. Той обаче не беше склонен да даде каквато и да било информация.

— Аз само изпълнявам наредби — отговори полковникът на Драгановите запитвания.

— Но какво става в провинцията?

— Там го направиха преди нас.

Друг офицер пристигна, когато Драганов напускаше. Новодошлият, очевидно възбуден, пристъпи към Савов и двамата мъже се прегърнаха прочувствено, поздравявайки се взаимно. Драганов нямаше нужда от повече обяснения. Той избърза обратно до двореца, където адютантите Панов, Скутунов, Наумов и Стаматов чакаха в Наумовата стая. Беше 5:15 сутринта.

— Нека се обадим на Негово Величество — каза той.

Телефонът събуди цар Борис във „Врана“.

— Направен е преврат — доложи Драганов на френски. — Градът е в ръцете на военните. Още нямаме подробни сведения. Да се обърнем ли към водачите за информация?

— Не — отговори царят, — трябва първо да дойдете веднага тука, да ми разкажете каквото знаете.

Драганов скочи в един от дворцовите автомобили, но като си спомни, че този ден във „Врана“ няма друга кола, поиска от Скутунов да го последва след десет минути с друг автомобил. Панов и Наумов оставаха да следят развитието на положението в София и да държат връзка с „Врана“.

Малко преди 6 часа сутринта Драганов пристигна във „Врана“. Понеже никой не го посрещна на главната врата, той изкачи стълбите, оглеждайки се за някого горе из празните коридори. Изведнъж той чу гласовете на княгините на главния вход и избърза долу, за да ги срещне. Те му съобщиха, че царят е отишъл в парка заедно с Багрянов. Не знаейки какво точно се е случило в София, цар Борис не иска да бъде изненадан в кревата си или предизвикан към прибързано действие, казаха княгините. Затова бе отишъл в парка, оставяйки сестрите си да заведат Драганов при него.

Княгиня Надежда остана да чака пристигането на Скутунов с втората кола, докато княгиня Евдокия поведе Драганов по алеи, пътеки, поляни и ливади, докато напуснаха оградата на дворцовия парк. Докато прекосяваха ливадите, княгинята бомбардира Драганов с въпроси за видяното и чутото от него в София. Те не намериха царя, но видяха слугата му Свилен, който носеше списък с инструкции на Багрянов, отнасящи се до организирането на автомобили, коне, храна и други мерки в случай на спешна необходимост. Те продължиха да търсят царя по пътеки и храсталаци, докато най-после се сблъскаха с Багрянов и княгиня Надежда, която беше успяла да доведе Скутунов при царя. Няколко минути по-късно цар Борис се появи иззад дърветата със Скутунов, който го беше информирал за положението.

— Ваше Величество — каза Скутунов, — сега, като стана това, мога да Ви кажа, че аз знаех, че това ще се случи. Станало е също и в провинцията. Властта е в ръцете на войската. Образувано е ново правителство: с Цанков, полковник Вълков и други.

Царят искаше да научи как се развиват нещата в София и провинцията, преди да реши какво да прави. Драганов даде своя съвет: Негово Величество трябва да направи всичко, за да предотврати кръвопролитие и гражданска война. Затова трябва да действа само когато е напълно информиран за положението. Драганов и Скутунов трябва да се върнат в София за повече информация. Междувременно Негово Величество трябва да чака, преди да вземе някакви решения. Всички, участващи в този импровизиран военен съвет в парка, се съгласиха. Но изникна въпросът: къде да чака царят?

— Аз съм сигурен, че организаторите на преврата ще дойдат и ще искат да подпиша укази — каза цар Борис. — Те ще се опитат да ме изнудят да подпиша.

Драганов не беше съгласен.

— Ваше Величество, ако те искаха насилие и шантажи, те щяха да влязат в двореца снощи и да го направят. Но те действат по друг начин. Ще искат сигурно да Ви поставят пред свършен факт. Ще дойдат при Вас само след като са свалили правителството, след като са свършили делото си. Но кога ще бъде това, не знам.

Малката група обсъди дали царят трябва да чака във „Врана“ или в „Царска Бистрица“. Втората идея беше отхвърлена: съобщенията с „Врана“ бяха по-лесни и пътуване през тези несигурни дни носеше риск за отвличане от някоя банда революционери, която би използвала царския пленник за политически откуп. Силно обезпокоен, царят изведнъж промени настроението си.

— Не мога да понасям това! — заяви той. — Ще абдикирам. Ще се махна. Нека сърбат каквото са дробили! Не ме питаха, когато го направиха!

— Ваше Величество, една абдикация от Ваша страна ще хвърли страната в анархия и гражданска война — умоляваха останалите.

Царят се поуспокои. Реши се, че той и Багрянов ще останат в полето около „Врана“ под претекст, че са били на лов. Офицерите пък щяха да отидат в София, да проучат положението, като щяха да поддържат контакт с княгините във „Врана“, а те, от своя страна, щяха да предават съобщенията на царя. В случай обаче че те не могат да се свържат, три тайни места бяха определени за писмени известия: бюрото на царя, полицата на камината, и третото — под скамейката в алпинеума. С това групата се раздели. Скутунов и Драганов козируваха и се отправиха към двореца, където бяха оставили колите. Като приближиха входа, те забелязаха един взвод от гвардейци на коне и два автомобила, спрени пред фасадата на „Новия дворец“. Адютантите избързаха напред. Професор Цанков, Казасов и Смилов, придружени от трима офицери, бяха вече там и оживено се препираха с уплашения управител на „Врана“.

— Добро утро, господа — поздравиха адютантите, обръщайки се към ранните посетители. — За какво става въпрос?

Цанков не скри раздразнението си.

— Търсим царя. Ние сме новото правителство и искаме да го видим. Управителят първо ни каза, че царят е тук. Отиде до царската стая, изчезна там за четвърт час и тогава изпрати друг човек да ни каже, че царят не бил там. Негово Величество се крие!

Драганов и Скутунов се опитаха да обяснят, че царят действително е отишъл на лов, но посетителите недвусмислено показаха, че не им вярват.

— Вижте, господа, това е много сериозна работа — каза Цанков. — Вие криете царя. Не очаквахме такова нещо. Ние не искаме да направим неща, които ще го поставят в неприятно положение. Не искаме да претърсваме двореца. Искаме да се отнасяме към него с подходящия респект. А той се крие.

Казасов стана по-нетърпелив.

— Ако царят се крие, да си отидем! Можем да се оправим и без него — предложи той.

— Ако не ни вярвате, елате и вижте сами! — предложиха адютантите.

Посетителите ги последваха горе, в частните апартаменти, преглеждайки всяка спалня. Царят не беше там. Озадачени и раздразнени, те излязоха в градината да чакат. Адютантите изпратиха още няколко слуги в парка да търсят царя. Но времето напредваше, а от изчезналия монарх нямаше и следа.

— Ако не го намерите до 11 часа, ще се върнем в София да оповестим, че царят е абдикирал — каза Цанков.

Междувременно княгиня Надежда се беше върнала от двореца, видяла охраната и научила от един от офицерите, че посетителите бяха горе, в очакване на царя. Тя избърза обратно към полето, видя Багрянов и му предаде новината. Багрянов уведоми цар Борис.

Докато няколко дворцови прислужници и кавалеристи претърсваха обширния парк, двамата адютанти научиха някои подробности за преврата. Операцията беше успяла и в София, и в провинцията буквално без никаква съпротива. Всички министри бяха под арест в София. „А самият Стамболийски?“ „Той също бе арестуван в София“ — казаха посетителите. „Но не беше ли Стамболийски още в къщата си в Славовица миналата вечер?“ „Не, той беше арестуван заедно с колегите си“ — настояха посетителите.

Драганов се присъедини към търсенето, докато Надежда бързо се върна в двореца, където се срещна с тримата посетители. Тя пребледня от уплаха, когато Цанков й каза без заобикалки, че земеделското правителство е свалено, Стамболийски и министрите му — арестувани, а новият кабинет — съставен. Той се оплака от унизителното четиричасово чакане на царя, който, изглежда, се криеше от тях. Тогава той предупреди, че ако нейният брат не се яви веднага, министрите ще си отидат и последиците за царя и династията ще бъдат извънредно сериозни. Надежда забеляза, че споменавайки за арестуването на Стамболийски, Цанков наведе очи.

Професорът не се шегуваше. В 11 часа Цанков телефонира на колегите си в София и след като им каза, че цар Борис се крие, предложи да се върне в столицата и да провъзгласи републиката. Приятелите му обаче го помолиха да почака още половин час.

— Ако царят не се покаже — каза полковник Вълков, — делегацията ще трябва да се върне да обсъди новото положение с тях, преди да се вземе това важно решение.

Междувременно Драганов успя да уведоми Евдокия за сериозността на положението. След много затруднения тя можа да намери брат си. Цар Борис изглеждаше уморен, а дрехите му бяха мокри, когато Евдокия го закара най-после обратно в двореца. Докато той се преобличаше в тъмен градски костюм, сестрите му и адютантите го уведомиха за заплахите на посетителите. Царят им обясни, че първата информация, дадена му от Багрянов, беше, че само офицери и войници са дошли във „Врана“. И преди да говори с тях, той искал да се срещне с техните началници. Междувременно той беше имал достатъчно време да прецени положението и щом му докладвали, че посетителите са министри от новото правителство, той решил да се завърне.

Царят посрещна посетителите в кабинета си, в старата ловна хижа. Излъчващ отново обичайния си чар, той не пропусна да поздрави Цанков като стар познат, да напомни на Смилов, че се бяха срещнали на конгреса на запасните офицери, и да каже на Казасов, че е чел статиите му в социалистическия вестник „Народ“. Като се извиняваше, че ги е оставил да чакат така дълго, той обясни, че веднага, след като е чул за преврата, е отишъл в гората да размишлява в уединение.

Тогава Цанков обясни причината за преврата, който беше, както той уведоми царя, единственият начин да се сложи край на „катастрофалната селска диктатура“. Царят сега трябва да санкционира промяната, реализирана от войската с поддръжката на народа.

Цар Борис, наблягайки на нарушаването на Конституцията, отказа да подпише указите.

— Господа, имам само една глава: ето я, вземете я, ако искате! Но това аз не мога да направя! Ще абдикирам.

Посетителите го обвиниха в малодушие. Той възрази, че не поради липсата на кураж, но като представител на монархията, а също и като човек, не може да одобри с подписа си каквото и да било нарушение на Конституцията, нито пък едно кръвопролитие. Тримата политици отговориха, че най-добрият начин да се избегне кръвопролитие и гражданска война е да се подпишат указите. Но цар Борис упорстваше:

— Аз не съм вече цар — оплака се той горчиво. — След онова, което направихте снощи, какво остава от прерогативите на държавния глава? Какво е останало от задължението на монарха да обсъжда внимателно всяко свое действие, да действа само според своята мъдрост и в полза на националните интереси? Конституцията не беше уважена. Нейните предписания за разрешаване на конфликтите бяха пренебрегнати. Не, господа, аз не съм вече българският цар!

Посетителите наблягаха върху фаталните последици за династията и народа, ако царят откаже да узакони новото правителство. Препирането продължи час и четвърт, прекъснато само от кратка закуска за изтощените мъже, които не бяха спали от два дена, а също и от едно телефонно повикване за тях от София. Новините от провинцията бяха добри, им съобщи генерал Русев, и международните реакции — благосклонни.

Цар Борис трябваше най-после да приеме, че абдикацията му или отказът да одобри новото правителство носеха риск от гражданска война. Цанков извади указите от джоба си и ги постави на масата. Последва дълго мълчание. Царят се изправи, отиде до бюрото си и взе една писалка.

— Господ да ни е на помощ! — въздъхна той. — Пожелавам от все сърце успех на нашата изстрадала страна! — След това подписа документите и ги подаде на Цанков. — Ето Ви указите — каза той. — Обаче от днес аз не се чувствам вече като цар. За мене този въпрос остава отворен.

Облекчени, посетителите го помолиха да не мисли за абдикиране. Странно, най-убедителните аргументи срещу абдикация бяха тези на социалиста Казасов.

Когато министрите си тръгнаха, цар Борис ги помоли да вземат всички необходими мерки за пощадяване на човешкия живот.

— Нито една капка българска кръв не трябва да се пролее! — ги предупреди той.

Посъветва ги строго също да включат в кабинета представители на земеделския съюз в името на националното помирение. Изглеждаше, че идеята се хареса на Цанков. Беше уговорено, че царят ще види него и генерал Русев, новия вътрешен министър, следобед. Като си тръгваха, цар Борис ги запита закачливо:

— Междупрочем какви са новините за Томов? (Коста Томов беше отцепник-земеделец, привърженик на сътрудничество с „буржоазните“ партии.) — След това царят, който изведнъж доби страшно уморен и нещастен вид, се оттегли в апартаментите си за кратка почивка. Багрянов и Драганов го увериха, че при настоящите условия подписването на указите беше най-доброто разрешение, единствено възможното. Той обаче остана неубеден, клатейки печално глава.

 

 

Цар Борис се чувстваше по-добре, когато Цанков дойде с генерал Русев, новия министър на вътрешните работи, в 5:30 часа следобед във „Врана“ да го види. Тази вечер беше сравнително спокойна въпреки новините за спорадични престрелки в някои области, където партизани на Стамболийски оказваха известна съпротива. Във „Врана“ капитан Стаматов организира охрана от четиридесет войници, в случай на опит за отвличане на царя.

На следващия ден цар Борис отиде до София, докато княгините останаха във „Врана“ с Багрянов. Той обсъди с офицерите от свитата си въпроса за участието на представители на земеделския съюз в новия кабинет и всички бяха съгласни, че това беше много желателно. Общото мнение беше, че правителството не трябва да създава впечатление, че е против земеделците, а да увери нацията, че то е само срещу покварените елементи сред тях. Ако честни и умерени земеделци сътрудничат с новия режим, опасността от сериозна съпротива ще бъде намалена, съгласиха се цар Борис и офицерите му. Те вярваха, че не всичко, което Стамболийски направи, беше лошо; напротив, някои от реформите и законите му не би трябвало да се отменят. Най-важното беше да се заздрави новото положение. Както Драганов каза, „по мое мнение, каквото стана, е лошо. Обаче ако това пропадне, положението ще стане десет пъти по-лошо“.

Поради надеждата си за сътрудничество със земеделците царят и антуражът му никак не одобряваха публикуването на съобщения относно огромни суми пари в чужда валута, неприлични снимки и нецензурни писма и други подобни „доказателства“ за корупция, намерени от новата власт в къщата на Стамболийски. След съвещанието със свитата си царят чака цял час министрите, които трябваше да дойдат в двореца за първата си аудиенция в 5 часа.

— Те ми се отплащат за вчера — каза той. — Вчера те ме чакаха, сега пък е мой ред…

Когато те пристигнаха в 6 часа, Борис ги поздрави с думите:

— Господа, министър-председателят ми каза, че сте пожелали да ми се представите. Аз като държавен глава и като българин с удоволствие се отзовах на вашето желание и ви извиках, за да разменим мисли върху създалото се положение — наблегна царят на последните думи.

През време на аудиенцията указите за назначаване на двама нови министри бяха представени на монарха: полковник Калфов — за външен министър, и полковник Вълков — за военен министър. Царят не беше консултиран за техния избор. Освен това в новия кабинет не фигурираха никакви земеделци. Той обаче подписа указите. Когато министрите си тръгваха, цар Борис промърмори достатъчно високо, за да го чуят:

— Кой можеше да помисли, че моят бивш адютант ще бъде един ден моят външен министър!

На връщане за „Врана“ той не скри недоволството си от назначенията.

— Какво мога да направя? — каза той с горчивина на придружителите си в колата. — Всички те се смятат за непогрешими богове. Вчера им казах да запазят тези две места за земеделци. Днес те ги запълват със свои хора… Бай Ганьо си е Бай Ганьо и в потури, и във фрак и цилиндър.

Във „Врана“, на чаша бира преди вечеря с близките си, Борис изглеждаше обезкуражен.

— Не за това работих цели пет години за тази бедна страна, като съсипах живота си, понасях толкова обиди и несгоди — оплака се той. — Бог ми е свидетел, че това, което стана, аз не съм го искал. Но съжалявам, че след толкова много усилия ще оставя толкова лошо положение. Друга беше моята идея, други бяха моите планове… но какво да се прави? Аз вече предвиждам нещастията и катастрофата, които идват…

Царят и неговите доверени бяха настроени песимистично тази вечер. Те имаха малка надежда, че правителството на Цанков ще съумее да обедини и заздрави нацията. В същото време всички те съжаляваха за „лудостите“ и произволията на земеделския режим и разбираха широко разпространеното желание за съпротива. Защо трябваше хората на Стамболийски да се държат така необуздано и да стигат до крайности? Царят напомни на компанията си, че им беше казал, че невъздържаните изявления на министър Стоянов бяха фатални, че те бяха възмутили и алармирали общественото мнение, предизвиквайки реакция на самоотбрана.

— Колко жалко! Защото в много отношения земеделците не бяха лоши — каза Борис. — Кога малка България ще има пак такъв голям човек като Стамболийски?

Междувременно слухове за битки и престрелки около Славовица, селото на Стамболийски, бяха достигнали до „Врана“.

— Да се молим и надяваме, че той ще остане жив и няма да бъде убит! — съгласиха се всички около масата. — Един ден България пак ще има нужда от него.

 

 

Стамболийски не беше, разбира се, арестуван в София през нощта на преврата, както правителството твърдеше, защото той беше тогава в чифлика си в Славовица. В действителност цар Борис и сестрите му го бяха посетили там предишния ден, на връщане от „Евксиноград“. Визитата беше приятна и домакинът и гостите му бяха в чудесно настроение. Те му бяха донесли прясно набрани плодове и зеленчуци от градините на двореца, а министър-председателят беше подарил на царя един хубав овчи кожух.

Неочакваната визита беше изненадала и обезпокоила конспираторите. Цанков и неговите колеги се отнесоха подозрително към причините за посещението. Те се страхуваха да не изпаднат в неловкото положение да направят преврат срещу Стамболийски точно когато царят беше гостенин в неговата къща^[2]. В такъв случай един отказ на цар Борис да признае новото правителство би имал катастрофални последици. Съзаклятниците въздъхнаха с облекчение, когато царската група напусна Славовица.

 

 

Когато Стамболийски се събуди сутринта на 9 юни, той не знаеше за преврата. Прекъсването на всички телефонни и телеграфни съобщения тази нощ от военните беше мигновено и много ефикасно. Първите подозрения бяха събудени, когато един малък отряд от около 50 войници се появи близо до чифлика под претекст, че е изпратен да подсили частната охрана на министър-председателя. Но когато стражата на Стамболийски, брояща четиридесет доверени телохранители с две картечници, забеляза, че войниците, за чието идваме не бяха оповестени, поставят на позиция две картечници, насочени към къщата, измамата стана ясна. Охраната започна да стреля, принуждавайки войниците да се оттеглят.

Войниците бяха изпратени в чифлика от запасния полковник Славейко Василев, важен член на Военната лига, живущ в Пазарджик, чиято задача беше да арестува Стамболийски. Първата мисъл на земеделския водач беше, че тази атака на дома му е друга терористическа акция на ВМРО, подобна на превземането на Кюстендил от македонците няколко месеца по-рано. Но малко след това един жандармерийски взвод, действащ в околността под командата на капитан Яновски, земеделски съмишленик, пристигна в чифлика с новината, че правителството е свалено и всички министри — арестувани.

Стамболийски беше поразен от съобщението. Той все някак си не вярваше, че армията и опозицията ще имат силата и смелостта да организират успешен преврат срещу неговия режим. Нямаше време за губене. След като назначи Яновски за началник на щаба си, Стамболийски започна да организира защитата със своята охрана, полицаи и селяни, които идваха от съседните села. В същото време един конен отряд пристигна от близкото село Кара Мусал, готов да атакува чифлика. Отрядният командир майор Попов изпрати селския кмет до Славовица с ултиматум, изискващ незабавното предаване на Стамболийски. Земеделският водач го върна обратно със следното ръкописно писмо:

Г-н майоре,

 

Аз съм министър-председател на България и на българския народ. В тяхно име и в името на висшите интереси на Отечеството аз ти заповядвам да се върнеш, отдето си дошъл, и да чакаш прошка. Възпротиви се на лудостта, която те е обзела, защото минаха времената, когато шепа разпалени и разюздани глави можеха да яхат и тормозят българския народ. Войните и тежките изпитания научиха този народ как да брани своите права и свободи. Още един път ти заповядвам, час по-скоро тръгвай за там, откъдето си дошъл, защото не ще намериш държава, която да те прибере!

През нощта Стамболийски, брат му Васил, капитан Яновски и шефът на телохранителите, старши полицай Стоянов, решиха да атакуват и превземат Пазарджик, където разчитаха на помощта на хиляди верни земеделски привърженици. На съмване те достигнаха до Кара Мусал, принудиха войниците на майор Попов да отстъпят и потеглиха в посока на Пазарджик. Но по това време липсата на оръжие беше станала очевидна: освен полицаите на Яновски импровизираният батальон от селяни беше въоръжен само с вили, тояги и ножове. Положението беше толкова критично, че въпреки обтегнатите, дори враждебни отношения между земеделците и комунистическата партия Стамболийски се обърна за помощ към местните комунисти. Техният областен ръководител Анастас Бързаков обяви готовността си да се присъедини към съпротивата срещу Цанков. Когато обаче Бързаков поиска разрешение от Централния комитет, партийното ръководство в София го уведоми направо, че БКП беше провъзгласила „пълен неутралитет“, що се отнася до преврата.

Изоставени сами на себе си, мизерно въоръжени, Стамболийски и колоната му от лоялни селяни отложиха атаката на Пазарджик за следната сутрин. За тяхно нещастие, военна подкрепа с кавалерия и артилерия пристигна междувременно от Пловдив. На сутринта, когато беше направен опит за нападение, селската формация беше разбита и разпръсната. В същото време друга военна част окупира Славовица и по този начин отне всякаква възможност за организирано отстъпление на импровизирания батальон. След поражението Стамболийски заповяда на своите части да се завърнат по селата си колкото може по-дискретно, за да избягнат отмъщение. Неговите приятели настояваха, че той трябва или да избяга извън страната, или да потърси закрилата на някой приятелски настроен командир. Той обаче отказа и придружен от брат си и двама близки сътрудници, се запъти на север, покрай река Тополница.

Александър и Васил Стамболийски пътуваха на коне до село Аджали, където техните придружители, които бяха с коли, отидоха да търсят бензин, преди да се присъединят към тях. Понеже автомобилите закъсняха много на уговорената среща, двамата братя Стамболийски продължиха пеша до село Голак, където пренощуваха на 12 юни на открито поле. На следната сутрин Васил тръгна за Славовица, докато Александър, изтощен, гладен и измокрен от дъжда, се опита да влезе в Голак, за да потърси помощ. Но той беше разпознат от местните власти и арестуван. Неговият брат също беше заловен по пътя за Славовица. Стамболийски беше задържан в кметството във Ветрен, селото, където беше започнал кариерата си на учител и където се беше оженил.

Полковник Славейко Василев пристигна с кола, за да закара затворника до Пазарджик. Но междувременно новото правителство, загрижено от неуспешния си опит да залови сваления диктатор пет дни след преврата и страхувайки се от появяването му начело на съпротивата, беше изпратило една специална група под командата на капитан Иван Харлаков, с мисията да докара Стамболийски, жив или мъртъв. Кратък конфликт изникна между Славейко Василев и Харлаков, тъй като и двамата настояваха за правото си да докарат Стамболийски до столицата. Но един телефонен разговор с военния министър Вълков разреши спора в полза на капитан Харлаков. Обаче вместо да кара направо за София, камионът взе пътя за Славовица, където капитанът беше установил главната си квартира.

Какво се е случило този ден, е неясно и същевременно ужасно. Официалната версия твърдеше, че привърженици на Стамболийски спрели камиона и се опитали да го освободят. В престрелката побягналият затворник бил убит. Тази история, посрещната с огромно недоверие, беше отхвърлена като абсолютна измислица. В действителност на 13 юни Стамболийски бил отведен в Славовица, където бил подложен на най-страшни „разпити“. Има няколко версии за онова, което се бе случило през онзи юнски ден в чифлика на бившия министър-председател, с подробности относно участниците, методите на инквизиция и екзекуция, които варираха в зависимост от източниците. Пленникът бил ли е жестоко убит и измъчван часове наред от палачите на „специалния отряд“ на Харлаков? Беше ли взел участие в мъчението един македонски терорист, някой си войвода Величко? Стамболийски бил ли е намушкан с нож шестдесет пъти, била ли е отсечена дясната му ръка, а пръстите му — отрязани един по един? Злокобните думи „А. С., 14 юни 1923“, написани с кръв на стената на конюшнята, бяха ли неговият последен подпис, преди да издъхне? И най-сетне — бил ли е трупът му обезглавен от палачите? Толкова много политически групи искаха да използват убийството на Стамболийски, за да се обвиняват взаимно или оправдаят бъдещи отмъщения, че пълната истина остана неясна. Но независимо от неизяснените подробности, фактът, че Стамболийски беше убит по най-отвратителен начин, си оставаше.

Това беше думата, която цар Борис употреби — „отвратително!“ — когато военният министър полковник Вълков дойде да доложи новината за смъртта на Стамболийски. Тогава царят чу само официалната версия, разказа на опита за отвличане и застрелването му, но и това бе достатъчно, за да го изпълни с възмущение. Щом Вълков си отиде, Борис се втурна в канцеларията и избухвайки, съобщи новината на антуража си.

— Каквото направиха, е отвратително! То е лошо и за правителството, понеже ще докаже неговата слабост: то или се е бояло от Стамболийски и е трябвало да го убие, или не е могло да го опази. Също така това ще потвърди в очите на чуждия свят легендата за нашето варварство. Представете си: точно вчера пред Пико (френския министър в София — б.а.) аз надълго развих тезата, че въпреки всичко това е една революция, която завърши без кръв, без изстъпления, защото Стамболийски е само под арест! А днес ми съобщават за неговото убийство!

Царят се прибра за обед във „Врана“, дълбоко разстроен. През цялото време на масата той повтаряше:

— Le pauvre grand homme! (Горкият велик човек!) Той стана мъченик и със смъртта си опозори новия режим. Какво мръсно дело! Европа няма да ни похвали за него; англичаните няма да ни простят. И сега новото правителство иска да замина зад граница! Но какво ще кажат хората? „Царят изчака, докато неговият министър бъде убит, за да тръгне по чужбина!“

Тъй като чувстваше нужда да промени тягостната атмосфера, цар Борис помоли княгиня Надежда, Багрянов и Драганов да го придружат на разходка из полето. Проливен дъжд ги принуди да намерят подслон под едно голямо сливово дърво. Царят беше мълчалив, освен за откъслечни коментари върху смъртта на Стамболийски. Напълно измокрени, те се върнаха в къщата само да сменят дрехите си и пак излязоха. Царят чувстваше нужда от разходка. Те поеха мълчаливо пътя за манастира в Герман и се завърнаха чак в 8 часа вечерта.

— Не ме интересува какви истории ми разправят. — Цар Борис периодически нарушаваше мълчанието. — Аз знам, че те искаха да се случи това. Видях го още онзи ден в очите на Вълков, когато го предупредих да избегне убиването на Стамболийски. Кой знае дали не го премахнаха, за да не го използвам да ги сваля от власт! Всичко е възможно. Във всеки случай беше ги много страх от него.

Когато дългият юнски ден угасваше, прекрасният парк на „Врана“ беше особено успокояващ.

— Le pauvre grand homme! — повтаряше цар Борис, когато наближиха къщата. — Сега той наистина стана велик човек. Като го направиха мъченик, те измиха всичката кал, която бяха хвърлили по него през последните няколко дена… — В изблик на гняв срещу Цанков царят подхвърли: — Този фатален професор с очи на кукумявка!… Кой знае дали няма да доведе зло на България! — И заключи: — Опасният човек за България сега е „Калогерополус“^[3]. Той е истинското зло за България, не Стамболийски. Ако него премахнат, ще бъде напълно заслужено! („Il ne l’aurait pas volée“ — фр.)