Стефан Груев
Корона от тръни (7) (Царуването на Борис III 1918–1943)

Пета глава
Началото на самотния цар

Луксозният царски влак с комфортните си спални вагони и вагон-салон, изцяло облицовани в полиран махагон и месинг, беше едва напуснал Балканите, когато започнаха трудностите за цар Фердинанд. Неговото намерение беше да отиде първо до замъка Ебентал, близо до Виена, където двете му дъщери вече го очакваха, и тогава да реши как да организира живота си на бивш монарх в изгнание между именията си в Унгария, Австрия и Словакия. Но когато влакът пристигна в Будапеща, той твърдо бе уведомен от властите, че не може да отиде в унгарското си имение Мурани.

Лондонският вестник „Таймс“ съобщи на 8 октомври: „Бившият цар на България премина през Будапеща в събота вечер… но не слезе от влака… Една телеграма от Виена гласи, че бившият цар Фердинанд страда от пълно нервно изтощение. Княз Кирил придружаваше бившия цар. След като по време на краткия престой на гарата на Мария-Терезиопол бившият цар прочел вестниците от Будапеща, които остро критикуваха поведението му, той според княза се разплакал, възразявайки, че не е заслужил подобно осъждане след толкова удари на съдбата“.

Пътуването продължи, без Фердинанд да слиза от влака. При пристигането на границата между Унгария и Австрия бившият цар беше подложен на друго, извънредно неприятно и неочаквано унижение. Посред нощ на гарата Марчег той беше посетен от специален пратеник на неговия съюзник и роднина, императора Карл. Но този пратеник, граф Бертхолд, не идваше да предаде поздравите на своя монарх. Той се качи във влака, за да помоли учтиво, но твърдо Фердинанд от страна на императора да напусне веднага австрийската територия, без да спира във Виена, нито в Ебентал.

Това беше жесток удар за бившия цар. Той не можеше да повярва, че неговият съюзник и роднина ще му откаже правото да се установи в собствените си имения. След много протести и уговорки граф Бертхолд се съгласи да му позволи да спре за кратко време в Ебентал, да види дъщерите си за няколко часа, преди да продължи за Германия.

Кайзер Вилхелм се оказа по-щедър и отзивчив от австро-унгарския си колега. Той не само че изпрати приятелска телеграма до Фердинанд, изказвайки своите искрени съчувствия, но настоя бившият български цар да запази почетния си ранг на германски фелдмаршал и почетен командир на един германски полк. След размяна на няколко телеграми с кайзера цар Фердинанд продължи до Кобург, където можа най-сетне да се установи в своята резиденция в изгнание. Отказът на император Карл да допусне цар Фердинанд в Австрия възмути цар Борис. Той веднага повика австрийския представител граф Чернин и остро протестира, изисквайки от него да телеграфира незабавно на своето правителство и да настои да се разреши на баща му да остане. „Възмутен съм от тази крещяща несправедливост. Повиках граф Чернин и граф Обендорф и на двамата обясних най-категорично положението. Протестирах с особено възмущение пред Чернин“ — телеграфира той на баща си в шифрована телеграма, изпратена на 6 октомври, осведомявайки го също, че: „Засега положението неизменно. Вчера пристигна французки полковник, а днес иде един англичанин. Узнах, че Антантата ще наложи, начиная от вдругиден, контрол над телеграфа и ще прекрати шифрования ни контакт с Централните сили“. Телеграмата беше подписана „покорен, Рилски“.

Намесата на младия цар остана без резултат. Два дни по-късно граф Чернин дойде в двореца с отказ от императора Карл. Отново „покорният Рилски“ докладва на баща си в телеграма от 8 октомври: „Претекстът е, че имало голямо възбуждение в монархията против България и опасявайки се от демонстрации лично против царя, император Карл се видял принуден засега да забрани на царя пребиваване в пределите на монархията. Отношенията между нас и Австрия не са още скъсани и ако не стане някое явно предизвикателство, нагласено от противния лагер, има надежда да се размине без окончателно скъсване с двамата съюзници. Общо взето, атмосферата изобщо започва да се сгъстява — малко прилича на гръцката, но с Божията помощ дано издържим“.

Силните връзки, които обвързваха покорния син с баща му, който в неговите очи беше все още Монарха, бе трудно да се прекъснат. Отчасти поради навик и отчасти понеже нямаше друг доверен човек, с когото да обсъжда държавните работи, Борис в първите десет дни на царуването си продължи да споделя мислите си с бившия цар, докато шифрованите телеграми не бяха внезапно прекъснати от цензурата на окупатора. Едно от последните съобщения, датирано от 11 октомври, осведомяваше бившия цар: „Положението е неясно — Антантата, изглежда, би желала да избърза с окупирането на (не се чете)… Вчера приех французкия полковник и английския подполковник; и двамата бяха любезни и заявиха, че не желаят да прибягват до репресалии, искат само да имат вагони, в случай че трябва да пренасят войски. Засега ще докарат в Радомир една английска дивизия, която щяла да върви към Сърбия. Французинът с дяволска радост ми каза, че ще бърза час по-скоро да заеме Ниш и линията, а останалото от Сърбия да го превземат напролет.

Тук, в София, изглежда, че ще докарат една французка дружина…“.

Борис добавяше, че австрийското правителство обещавало да отмени забраната за престой на цар Фердинанд „след умиротворяването на духовете“. Също долагаше, че германската легация щяла да напусне София преди пристигането на френската дружина, но че формално германците няма да скъсат отношенията си с България.

„Министерската криза още не е разрешена — оплакваше се Борис. — Социалисти, земеделци и радикали искат по два портфейла, за да имат болшинство в Министерския съвет, на което буржоазните партии не се съгласяват по никакъв начин.“

Повтаряйки, че шифрованите телеграми ще бъдат вече контролирани (след два дни), Борис завършваше: „Трябва да бъда особено предпазлив, защото мнителността спрямо мен е голяма. Времето е хубаво. Аз съм здрав.

Целувам Ви ръка, Рилски“.

Междувременно цар Борис се тревожеше също и за сестрите си, които бяха в австрийския замък Ебентал, в очакване на нареждания да отидат при баща си и брат си в Германия. Положението в Австрия се влошаваше бързо и детронирането на император Карл изглеждаше неизбежно. Страхувайки се от бунтовете и от прекъсване на съобщенията, цар Борис настоятелно посъветва баща си да повика княгините да отидат при него в Кобург.

През октомври княгините все още можеха да говорят по телефона с брат си в София и да пишат на баща си в Германия. Евдокия и Надежда се чувстваха много самотни в Ебентал, заобиколени от нови лица освен стария верен служител на Фердинанд, Слама, който ги придружи, за да се грижи за тях. След един телефонен разговор с Борис Евдокия писа на баща си: „Бо ми иска преди всичко новини за Вас и отново повтори, че държането на IV^[1] е отвратително и че се надява престоят Ви в Кобург да бъде по-приятен в това отношение. Бо също има испанската (инфлуенца — б.а.) и още кашля доста силно. Относно положението той казва, че единствената му надежда е в отговора на Америка и във възможността да се печели време, преди да сподели участта «на моя южен колега», както той се изрази^[2]“.

Писмата, писани обикновено на френски, с много вмъкнати български и немски думи, бяха винаги подписвани „Вашата дълбоко почтителна и предана дъщеря“.

Евдокия и Надежда пристигнаха скоро след това в Кобург, да споделят изгнанието на баща си и брат си. Това бяха мъчни времена на несигурност и самота и на чакане на новини от България, които идваха нередовно и обикновено бяха обезпокояващи. „Горкият Бо — мислеха си сестрите непрекъснато. — Как ли се справя сам в София? Ако поне можеше да пише!…“ Някои предани поданици все още вземаха риска да пишат на Фердинанд, но нямаше нищо ободрително в съобщенията им от окупираната страна.

Старият Добрович, който беше служител на царя цели двадесет и четири години, от 1894 г. насам, писа на 14 октомври 1918 г.:

Ваше Величество,

… Тъй както я кара Съглашението, аз мисля, че след няколко дена ще бъдем съвършено откъснати от Централна Европа. Положението е тежко, Ваше Величество, но трябва да се търпи, докато трае. Знаейки как Антантата е постъпила с Гърция, Негово Величество цар Борис беше уверен, че и него ще постигне участта на крал Александър. И така стана. Отначало се мислеше, че спрямо България Антантата ще бъде по-великодушна и не ще й дава да чувства много поражението и немощта си. Но сме се излъгали. Обръчът се затяга от ден на ден и яремът на Съглашението натежава все повече и повече.

… [научаваме, че] съглашенският командващ войските на Източния фронт искал да пренесе главната квартира в София. Какво ще бъде в такъв случай положението на царя? Той ще бъде пленник на генерал Д’Еспере, който ще бъде тук пълновластен. Дано да се сключи по-скоро общият мир, та да не трае много тая окупация на България от Съглашението!

Вътрешното положение също безпокоеше Добрович. Демобилизацията беше на привършване и повечето от частите се бяха прибрали в ред, но „върши се голяма агитация от страна на социалисти и земеделци между населението против държавния строй. Открито искат република. Депутатите от Земеделческата и Социалистическата партия не се стесняват да обявят това в залата на Народното събрание, при прочитане от Малинов манифеста на Ваше Величество и манифеста на цар Бориса. Те викаха с всички сили: «Не ни трябва повече цар, да живее републиката!». Идеята за прокламиране на република намира все повече привърженици и кой знае дали някой ден ние няма да бъдем принудени да напуснем България!“ — се оплакваше старият верен монархист от тази „неблагодарна страна“.

Малиновият кабинет е в постоянна криза, докладваше Добрович, като се опасяваше, че ако левицата добие болшинство в правителството, „не ни остава нищо друго, освен да си стягаме куфарите, защото няма съмнение, че подобен кабинет ще направи всичко да докара при идущите законодателни избори за Велико Народно събрание едно болшинство от земеделци и социалисти, което да обяви републиката“.

Предвид несигурността на положението Добрович беше намерил за по-разумно „да опаковаме цялата тайна архива от 1912, 1913, 1914, 1915 и 1916 година (1917 и 1918 са вече пакетирани и експедирани) и да я изпратим с г-н Вайх“.

Десет дни по-късно друг доклад от верния Добрович пристигна по доверен чужденец в Кобург: „Положението тук не е никак розово и младият цар има да се бори с хора, неприятелски настроени против държавния строй. В социалистическите вестници, даже в органа на министъра на труда, се проповядва ясно републиката. На приема в двореца на новия кабинет новите министри бяха извънредно любезни, държаха се твърде почтително и в интервютата, които дадоха на някои вестникари, хвалиха много цар Борис за неговите способности и неоценими качества. Вяра обаче човек не може да има в тях, защото техните привърженици едно говорят, а друго пишат. С излизането на Данаилова, Моллова и Маджарова из кабинета в последния остават само министри, способни на всякакво престъпление и измяна. Само страхът от болшевизма ги кара да мируват и да не закачат държавния строй, иначе отдавна биха провъзгласили републиката. Страх ги е от болшевизма, защото болшевиките и тях няма да пощадят“.

„Тесните социалисти и земеделците агитират усилено между завърналите се демобилизирани войници и че вследствие на това населението във Варненската, Провадийската, Ямболската и други околии отказва да изпълнява разпорежданията на властта, да плаща данъци и да признава реквизиционните комисии. С една дума, пълна анархия!“ — пише старият съветник.

И той продължава дългото си писмо:

Французите и англичаните продължават да прииждат. Първите вършат най-големите безчинства, грабежи и зулуми в градовете и селата, през които минават. Най-много са пострадали Кюстендил и околните села, и Радомир. Имало маса изнасилвания на жени и малолетни. В това най-много се отличавали колониалните войски. Англичаните се държали твърде коректно. Изстъпленията на французите са заслужен урок за нашите отявлени франкофили…

В София и околността нямаме досега французки и английски войски, но има много офицери, които се държат много надменно и третират българите като пленници. С нашите железници разполагат, както си искат. Контролът върху телеграфа е пълен. С една дума, те са тук господарите и ние сме длъжни да търпим всички унижения…

Здравословното състояние на столицата е също твърде лошо. Испанската болест върлува от известно време насам, и то в най-злокачествена форма. Умират по сто души на ден. Всички мерки са взети за прекратяването й, но досега без успех. Господ да ни пази!

Но докато раните зарастваха, първите признаци на стабилизиране и помирение започнаха да се появяват из цялата страна. Страстите се поуспокоиха. Демобилизираните войници, много от тях в униформа от седем години, се завръщаха към ралото. Нивите се съживиха отново. В градове и села мирновременният начин на живот постепенно охлаждаше следвоенната треска.

България, макар и бедна, наранена и окупирана от чужди войски, болезнено се възвръщаше към едно донякъде нормално положение. В този процес нейният скромен млад цар, деликатен и уязвим символ на уязвима държава, видимо печелеше неочаквана и истинска популярност. През първите месеци след възкачването му на престола политиците не му обръщаха много внимание или поне не се чувстваха никак застрашени от него. Борис беше скромен млад човек, който не тревожеше никого, по-специално не изглеждаше да има някакви амбиции извън церемониалните функции на един модерен конституционен монарх. Приятелите на династията все още гледаха на него като на син на „царя“, на истинския цар, който беше сега в изгнание. А за неприятелите й той беше безопасен и вероятно само временен представител на една институция, която скоро щеше да бъде премахната. Стамболийски например говореше за него снизходително (но не и без известна симпатия) като за „Вълчето“, обичливо зверче, което човек не трябва да остави да израсне с лоши навици.

Малиновият кабинет бе последван от една по-широка коалиция начело с Теодор Теодоров, която включваше министри — социалисти и земеделци. Амнистия беше дадена на виновниците за поражението при Добро поле и за Радомирското въстание, като по този начин се отваряше пътят за бунтовници като Стамболийски да се завърнат в политическия живот.

През цялата 1919 г. връзката между цар Борис и семейството му в Кобург бе извънредно предпазлива, почти несъществуваща, от страх кореспонденцията да не попадне в нежелани ръце. Много среди в България и между съглашенците бяха все още крайно неприятелски настроени срещу цар Фердинанд и подозрителни спрямо влиянието, което той можеше да има върху сина си в София. Само от време на време царят изпращаше съобщения чрез доверени пратеници, като например писмото, изпратено до Кобург на 26 юли 1919 г. по българското военно аташе в Берн: „… Подполковник Николов (член на българската делегация по мирните договори, на път за Париж — б.а.) ми предаде, че Н. В. царят нарежда: Н. Ц. В. княз Кирил, както и Т. Ц. В. княгините по никакъв начин да не се връщат сега в България, както и да не се повдига сега този въпрос. Той ще ги уведоми по-късно, когато прецени, че е време“.

Друго писмо, написано от един предан офицер М. Никифоров и пратено скришом от София, се получи от Фердинанд през октомври 1919 г. Никифоров се беше завърнал от Германия в България към края на април и пишеше: „… Едва на 10 май имах щастието да бъда приет от Н. В. Прие ме долу, в червения салон, и му докладвах всичко точно. След това той ме разпита подробно най-вече за Вашето здраве, дух и положение. Много разпитва за сестричетата си и особено за Н. Ц. В. княз Кирил. По всичко личи, че му е много мъчно за Вас. Говорихме за връщане и прибиране наедно на цялото семейство — въздъхна и каза: «Хората тук мислят, че съм самороден камък». Той много страда и като човек, и като господар. Всички го обичат и всички му съчувстват, включително и убедените републиканци. Вечеряхме само двама, разговорът продължи върху миналото и бъдещето. И след вечерята, на кафе и цигара, продължихме да беседваме“.

И Никифоров продължава на осем страници дългото ръкописно писмо: „Добрият син не забрави поръчката на баща си. На 20 август дойде сам с автомобила да ме вземе от къщи. Беше 2 часът след пладне. Пече. Улиците пусти. Малкото минувачи не ни познават. «Нямам фигурата на баща си — него всички познаваха веднага.» Спираме за бензин в Ц. Бистрица, изслушва рапортите в Ситняково и Сарагьол. Пътят само преди неделя е проправян. На много места е лош. На едно място трябваше пак да се поправя и тика колата. Младият цар грабна кирката и собственоръчно копа. Стигаме на вододела: стадо диви кози ни прекосиха пътя, брадат орел се вие, снегът си стои, гледката е величествена. Картината не се поддава на описание. Откриването на тоя кът е Ваша заслуга. Път тук можеше да прокара само Вашата смелост.

Тръгваме обратно с убийствена бързина. Той е отличен шофьор. Аз се чудя на неговото изкуство и смелост. «Много пъти с баща си съм минавал нощем.» Моето удивление става още по-голямо. Спираме да разгледаме Сарагьол, най-красивото място. Чуден ловджийски дворец! В Ситняково личи навсякъде Вашият вкус и Вашата ръка. В Бистрица е събрано всичко българско. Казвам му: «Показвайте ги тия места на повече хора, тогава повече хора ще разберат и ще оценят цар Фердинанд». Вечеряхме край буйния огън на камината. Позакъсняхме. Тръгваме в 11 часа. Единият фенер не гори. Беседата продължава в тъмнината. Мълчание. Въздъхва: «Мисля, че баща ми стои до мене, той така всичко наблюдава и всичко забелязва». Досвидя ми за тоя момък от дъното на сърцето. В 1 часа бяхме в София. Разделихме се и аз останах с неизгладими спомени и се почувствах още по-силно привързан към тоя човек. Той пленява и привързва всеки. Който се е срещнал с него, остава очарован. Негови почитатели са и републиканците, Стамболийски, Костурков, Димитров и пр., и пр.“.

На края на август Никифоров бе посетил и черноморския дворец в „Евксиноград…“ „Слънцето леко пече — пише той на бившия цар в същото писмо, — вече падат листата, чудесен парк, построен върху скалите само с настойчивостта, вкуса и средствата на цар Фердинанд. Дворецът е пуст — от години господарски крак не е стъпвал тук. Отзад е ограден с чудни палми, отпред два столетника са цъфнали. Прислугата е внимателна и недоверчива към посетителите, само когато разбере, че посетителят е приятел, почва да разправя: «Старият господар пристигаше внезапно и горко ни, ако пясъкът не е равен или има паднало листо по тревата!». Стигаме до носа Свети Георги — чудна гледка. «Тук старият господар често стоеше и се любуваше на бреговете. Действително само той можеше да намери най-добрия пункт от цялото крайбрежие!» И старият служител продължава да разказва: «Той много обича тия места». След дълга пауза въздъхва, оглежда се и тайнствено пришепва: «Щом се оправят времената, той една сутрин, откъм морето тайнствено и внезапно ще пристигне пак тук». Тая легенда сега живее в Евксиноград“.

Никога цар Борис не се беше чувствал толкова самотен, както през първите години на царуването си. Повечето от познатите му лица бяха изчезнали и софийският дворец беше станал мрачно място, чиято самота мъчно се понасяше. Вечер след вечер младият монарх сядаше на масата със същите сътрудници, с които беше прекарал целия работен ден, неколцината мъже, които познаваше и които бяха останали в двореца. Той често изглеждаше загрижен, вглъбен в мислите си.

Една вечер след дълго мълчание той се обърна към своя сътрапезник Павел Груев, доверен дворцов секретар:

— Вие никога не сте видели война, нали?

— Не, Ваше Величество, аз съм отслужил само редовната си военна повинност в София.

При други обстоятелства цар Борис щеше сигурно да се пошегува с тихия си, съвсем невойнствен секретар за неговия подчертано „цивилен“ вид и обноски. Но този път той остана сериозен.

— Вие не знаете какъв късмет сте имали! — възкликна той. — Вие не знаете какъв ужас е войната! Аз съм бил свидетел на такива страхотни страдания и смърт и жестокости, каквито Вие не можете дори да си представите, ако не сте ги видели с очите си. Нашите хора, бачо Павле (така царят наричаше Груев — б.а.), български войници, добри хора! Лежат там в калта, потънали в кръв, гладни, премръзнали, умират в нечувани болки, на стотици километри далеч от домовете си… Човек никога не може да забрави тези ужаси. — Той беше явно развълнуван. Изведнъж гласът му стана решителен: — Но аз ще ви кажа нещо тази вечер — каза той натъртено. — Докато аз съм цар, български войник повече никога няма да отиде на война! Заклевам се!

Аз никога няма да позволя българи да бъдат принудени отново да напуснат тази страна, за да се бият зад границите й!

„Твърде силно заричане“ — помисли си Груев, когато го чу първия път. Очевидно царят беше малко повече разчувстван тази вечер. Но „бачо Павел“ има възможността да го чуе още много пъти, отново и отново, през дългите години на службата си при царя. Същият този обет бе чут безброй пъти и от всеки близък на Борис III. Винаги същите думи, същата непоколебимост: „Докато съм цар… Никога! Никога!“.

1919 беше година на мъчително напрежение в очакване на мирната конференция и присъдата й. Никой в България не си правеше големи илюзии. Речите на съглашенските държавници и тонът на западния печат показваха ясно, че условията на мирния договор щяха да бъдат тежки за победените. Някаква надежда оставаше все пак, че духът на великодушие и справедливост, изразен в 14-те точки на американския президент Уилсън, ще надвие, когато победителите се съберат в Париж.

Когато първите два мирни договора бяха подписани в Париж през юни (с Германия — във Версай и с Унгария — в Трианон), голямо разочарование се почувства в България. Стана очевидно, че отмъстителност и произвол по отношение на етническите малцинства бяха допуснати да играят важна роля в условията, наложени на победените. Опасенията се усилиха през септември, когато съюзниците оповестиха решението си относно Австрия — мирния договор, подписан в Сен Жермен. Ако цар Борис мислеше за личното си бъдеще, то изглеждаше вече предрешено: двамата победени монарси — германският кайзер и австрийският император — бяха абдикирали и страните им бяха станали републики.

Най-после дойде редът и на България. Правителството бе уведомено, че делегацията се очаква в Париж на 26 юли. Шест дни преди тази дата делегацията напусна София със специален влак. Тя се състоеше от министър-председателя Т. Теодоров, представителя на Радикалната партия Ганев, социалиста Сакъзов, русофила Сарафов и новия член на правителството, земеделския водач Стамболийски. Влакът премина през Дунава в Румъния и оттам, през Триест и Симплонския тунел, прекоси Швейцария и делегацията пристигна в Париж рано сутринта в събота, на 26 юли. Тя беше веднага откарана в определения за нея хотел „Шато Мадрид“, в тихото предградие Ньой. Това беше един стар замък, построен от крал Франсоа I, точно извън портите на Париж, близо до парка Bois de Boulogne и превърнат от много години в луксозен хотел за изискана клиентела.

Удобният хотел обаче се оказа златен кафез за представителите на победената държава. Веднага щом пристигнаха, те бяха уведомени, че посещенията в Париж са забранени, че пощата им ще бъде цензурирана и посетители няма да бъдат допускани. Това унижаващо третиране продължи повече от два и половина месеца, през който период разстроените делегати не получиха абсолютно никакво известие нито от представителите на Съглашението, нито от френското правителство.

Най-после на 19 октомври петимата делегати бяха повикани в Ке д’Орсе, френското външно министерство, където им бе връчен текстът на мирния договор, изготвен без никакви предварителни съвещания с българите. Те бяха приети в Salon d’Horloge от френския министър-председател Клемансо, заобиколен от представители на всички съюзници. Като влизаха в залата, Клемансо се обърна към колегите си и попита достатъчно високо, за да го чуе всеки: „България? Това царство ли е, или република?“. Надежда Станчова (по-късно лейди Мюр), която беше секретар-преводачка на българската делегация, описва болезнената сцена така:

Клемансо тогава подаде един документ на Теодоров, заявявайки, че на делегатите се дава срок от 25 дни да представят писмено своите възражения. Господин Теодоров произнесе красноречиво слово, завършвайки с косвени намеци за 14-те точки на президента Уилсън. Клемансо слушаше внимателно. Ръцете му, винаги скрити в сиви памучни ръкавици, стояха свити върху масата, а малкото му лице ставаше все по-изпито и изражението му — все по-кисело. Той се поклони много учтиво, когато делегатите си тръгнаха… Въпреки че делегатите бяха очаквали най-лошото, условията на договора потопиха всеки един от тях в отчаяние…

Делегатите заминаха на следния ден за консултация в София. Царят и правителството бяха съкрушени, когато прочетоха клаузите на проектодоговора. България трябваше не само да напусне Македония, която беше окупирала през войната, но трябваше да отстъпи Южна Добруджа на Румъния, Цариброд — на Югославия и Егейския бряг — на Гърция. На България беше обещан излаз на Бяло море „за по-късна дата“ (това обещание остана неизпълнено).

Лошите новини предизвикаха правителствена криза и кабинетът беше реорганизиран със Стамболийски като министър-председател и двама от неговите приятели земеделци — министри в новия коалиционен кабинет. Теодоров обаче остана председател на делегацията за мирния договор и се върна в Париж с българското контрапредложение. Но съюзниците не бяха настроени да обсъждат условията с техните довчерашни неприятели и направо заявиха, че никоя от териториалните или военни клаузи на договора няма да бъде променена. Само няколко малки промени бяха направени в икономическите клаузи, които независимо от това останаха извънредно строги. Териториалните условия бяха толкова сурови (в много случаи границата разделяше селата на две или отделяше гробища и кладенци от селата), че Теодоров, неспособен да преодолее болката и възмущението си, отказа да подпише договора и се върна в София.

Но колкото и да беше жестоко, действителността изискваше някой да подпише наложения договор. България не разполагаше с никакви козове, никакви възможности за обжалване и никакви приятели. Стамболийски, новият министър-председател, пое тази отговорност и смело сложи подписа си под документа, който осакатяваше България и я осъждаше на страдания в бъдеще. На 19 ноември той пристигна в Париж и на 27 ноември подписа Ньойския договор, едно име, което за всеки българин щеше да стане синоним на върховна неправда и унижение. Често се казва, че чувствата, много повече от разума и интереса, определят поведението на нациите. В българския случай няма съмнение, че следващите двадесет и пет години от живота на нацията бяха непоправимо и трагично белязани от безнадеждността и отчаянието, посени на 27 ноември в Ньой.

Надежда Станчова беше свидетелка на това злощастно събитие:

Церемонията се състоя без всякаква тържественост в заседателната зала на кметството на Ньой, в 10:30 ч. сутринта — писа тя. — Аз присъствах на влизането на повечето от подписващите представители: Полк — делегата на Съединените щати, хубав мъж с мраморен профил; сър Ейре Кроу — с пясъчен цвят на косата и странен поглед на разсеян човек; Клемансо — дребен, жив, със святкащи неспокойни очи, носещ както винаги сивите си ръкавици; нашия приятел Тардийо — надебелял, сега министър на областите, опустошени от войната; Венизелос — мъчещ се да не показва колко е доволен. Следваха други делегати. Никакви сърби и никакви румънци не присъстваха. Хубавата зала постепенно се изпълни със зрители, които стигнаха чак до стълбите. Делегатите бяха заели местата си около една маса, покрита със зелено сукно, а една друга, малка маса беше поставена настрана от голямата.

В 10:35 часа внушителният Стамболийски, доста спокоен, влезе в залата, придружен от Станчов^[3]… Всички присъстващи станаха на крака, включително Клемансо, който почука по масата и каза: „Заседанието е открито!“. След това той призова делегата на България да подпише мирния договор. Стамболийски стана с достойнство, направи няколко крачки до масата и решително се подписа на отворената страница на договора. Станчов тогава повика по име останалите делегати, които се изредиха един по един… Церемонията бе много кратка… Подписващите делегати, техните сътрудници и секретарите напуснаха залата по парадната стълба, където този път почетната французка гвардия отдаде чест на Стамболийски и на неговите колеги.

Много прозорливи граждани от страните победителки съзнаваха ясно, че мирните договори, наложени от Парижката конференция, съдържаха в себе си семената на бъдещи катастрофи и откровено осъждаха чувството на отмъщение, което ги беше вдъхновило. Известният английски публицист Харолд Никълсън написа в книгата си „Peacemaking 1919“: „… Ние дойдохме в Париж, твърдо убедени, че един нов строй е на път да се установи. А се разотидохме с убеждението, че новият строй само беше изиграл стария. Пристигнахме като въодушевени ученици от школата на президента Уилсън, напуснахме като изменници… Пристигнахме, твърдо решени, че трябва да преговаряме за постигането на разумен и справедлив мир; отидохме си, съзнавайки, че договорите, наложени на нашите неприятели, не бяха нито справедливи, нито разумни“.