Стефан Груев
Корона от тръни (6) (Царуването на Борис III 1918–1943)

Четвърта глава
Абдикация

Битката във Владайското дефиле, на двайсетина километра от столицата, още не беше свършила, когато на 1 октомври делегацията по примирието се завърна от Солун. Главният делегат Ляпчев незабавно направи доклад пред колегите си в Министерския съвет, преди да отиде в двореца, където цар Фердинанд го очакваше нетърпеливо.

Това беше една неблагодарна, мъчителна мисия. Ляпчев трябваше да докладва, че България беше капитулирала официално и че чужди войски щяха да окупират страната. Той беше подписал документа за примирието, според който България се задължаваше да приеме евакуацията и вероятно да загуби собствената си родна земя Македония. Но имаше и нещо друго, което безпокоеше Ляпчев, когато влизаше в двореца.

През време на неприятните разговори, които бе имал в Солун с генерал Франше д’Еспере, съглашенският главнокомандващ беше намекнал, че съюзниците нямаха доверие в цар Фердинанд и че неговото присъствие на българския трон щеше само да усложни нещата. Ляпчев студено напомни на французина, че той беше министър на българския цар и че не беше дошъл в Солун да обсъжда българското вътрешно положение. Но ако Франше д’Еспере не настоя повече върху този въпрос в разговора си с главния делегат, той не се поколеба да говори по-свободно със секретаря на американската легация в София, Арчибалд Уокър, който придружаваше българската делегация. Френският генерал каза ясно на Уокър, че съюзниците считаха цар Фердинанд за пречка и че при съществуващите условия само една промяна на владетеля би възстановила тяхното доверие. Той загатна, че престолонаследникът Борис би бил приемлив за тях.

Цар Фердинанд слушаше напрегнато, докато Ляпчев описваше подробно суровите условия на примирието, диктувано от съглашенския главнокомандващ.

— Единственото утешение — каза Ляпчев — беше стъпката, че сръбски и гръцки войски няма да влязат в България.

— Това е успех — съгласи се Фердинанд. — Аз очаквах по-лоши условия. — После, след пауза, царят попита: — И така, те не казаха нищо за мене?

— Аз не исках да разисквам Ваше Величество с тях — отговори Ляпчев. — Никой не се осмели да ми говори лошо за Вас, защото аз бях Ваш представител и от Ваше име преговарях, но съглашенците ми говориха за Вашия син княз Борис и ми казаха твърде ласкави думи за него.

Царят остана мълчалив за момент. После прошепна:

— Разбирам…

Скоро след това един член от царската свита разпита Уокър, който потвърди най-лошите подозрения на царя. Фердинанд обаче запази мълчанието си. Никой в двореца или правителството не знаеше какво той щеше да прави сега.

На следната сутрин в 9 часа министър-председателят Малинов повика представителите на всички политически партии на заседание в една от залите на Народното събрание. Той беше придружен от Ляпчев, военния министър, генерал Савов и помощник началник-щаба генерал Тодоров. След като осведоми подробно партийните лидери за подписаното примирие, министър-председателят се отправи към двореца, умолявайки партийните представители да останат в заседание, докато той се върне и докладва за разговора си с цар Фердинанд. Веднага щом Малинов излезе, генерал Тодоров започна доклада си върху военното положение. То беше наистина критично. Фронтът беше пробит по дължина повече от 160 км и неприятелят напредваше, без да срещне някаква сериозна съпротива. Неочаквано Ляпчев го прекъсна нетърпеливо:

— Господа, оставете тези подробности! Те принадлежат към миналото. Аз искам да повдигна сега един въпрос, за който искам да си кажете мнението. — Финансовият министър едва се владееше. — Македония, която българският народ искаше да освободи и за която даде толкова жертви… аз й подписах надгробния камък. Аз, един от синовете й… Но България ни остава. Ние трябва сега да мислим за нея. Цар Фердинанд дължи обезщетение на българския народ. — Думите на Ляпчев бяха последвани от пълно мълчание. — Аз повтарям — каза той с твърд тон, — цар Фердинанд трябва да обезщети българския народ и аз настоявам всеки от вас да се изкаже по този въпрос.

Никой не каза нищо, но беше ясно, че всички бяха напълно съгласни.

Междувременно в белия салон на двореца Малинов, необичайно решителен, се изправи срещу царя. Фердинанд попита първо как партийните представители бяха приели новината за договора за примирие. Министър-председателят отговори, прибавяйки:

— Позволявам си да забележа, че Негово Величество ще направи по-добре, ако се грижи само за своята личност.

Царят не беше готов за такъв прям отговор. Болезненото изражение на лицето му показваше, че думите на Малинов го бяха наранили, но той се съвзе бързо и можа да отговори саркастично:

— Опитвате се да ми кажете същото, което аз казвах на моите министър-председатели, когато трябваше да бъдат освободени от длъжност?

— Това е вярно. Както виждате, ролите се размениха.

— Няма ли друг начин?

— Няма. — Сцената беше мъчителна. Обикновено арогантният монарх остана замислен. Малинов никога не го беше виждал да изглежда така разстроен и унижен. — Ако искате, Ваше Величество, повикайте партийните водачи и чуйте лично тяхното мнение!

Фердинанд махна презрително ръка.

— Ах, партийните водачи!… — каза той, съвсем неубеден.

Същия следобед обаче той повика партийните лидери в двореца и ги прие един по един. Аудиенцията с първия посетител, водача на народняците Теодор Теодоров, продължи много дълго, без царят дори да загатне за абдикиране. Онова, което, изглежда, го интересуваше, беше дали България може все още да отхвърли условията на примирието и да продължи войната с помощта на Германия и Австрия. Теодоров отговори категорично, че това не би било възможно, че нито един български войник няма да се съгласи да се бие по-дълго и че има опасност стотици хиляди демобилизирани войници да въстанат против режима. Като разбра, че царят беше решил да избегне въпроса за абдикация, Теодоров каза смело:

— Затова Ваше Величество трябва да се подготви за мисълта, че евентуално може да се изиска от него да направи най-голямата жертва, която народът му може да очаква от своя владетел.

Скачайки от стола си, Фердинанд избухна, като викаше ядосано:

— Какво? Вие имате дързостта да искате абдикацията ми? Кои сте Вие и кой Ви е дал правото да бъдете безочлив с мен? Какво лошо съм направил на България, та се осмелявате да ми говорите по такъв начин!

Теодоров се опита да го успокои, обяснявайки, че беше негов дълг да говори откровено и че царят трябваше да приеме истината не само в интерес на нацията, но също и в интерес на собствената си династия. Но при споменаването на династията Фердинанд избухна с невъздържан сарказъм:

— Не искате ли да направите споразумение с княз Борис, да ме сложите в окови и ме откарате някъде в Русия?

Теодоров се ужаси, като видя, че царят проявява ревност към собствения си син. Фердинанд навлезе в един горчив монолог:

— Но кажете ми, какво лошо съм сторил? Какво направих за България, на която служа вече 32 години?… Как я управлявах? Какви грижи не съм изживял, какви безсънни нощи, какви кризи през цялото това време! Защо тогава тази черна неблагодарност?… — Той беше искрен в убеждението си, че е бил много добър цар, и приемаше отговорността за политиката си. За нещастие, влизането във войната на страната на Централните сили се оказа една грешка и доведе до катастрофа. — Аз го признавам — продължи той, — тази политика беше моя и още е моя, аз го потвърждавам.

Теодоров не одобряваше политиката му, но уважаваше готовността на Фердинанд да поеме отговорността за нея.

— Ваше Величество, в такъв случай защо се колебаете? — попита той. — Предпочитате ли да изчакате, докато народът Ви дойде под прозорците на двореца да вика „Долу Фердинанд“?! Вярвайте ми, Ваше Величество, че абдикирайки веднага и напускайки страната, Вие ще се представите много по-добре в странство. Вие ще можете да кажете, че не желаете да изневерите на съюзниците, нито да одобрите примирието и затова си отидохте.

Царят изглеждаше доста разчувстван, но не отговори. Той се сбогува със стария държавник и продължи да приема другите партийни водачи. Само двама държавници, които споделяха възгледите на Фердинанд — Радославов и Тончев — настояха да бъде твърд и да остане на трона. Обаче монархът не разкри пред никого какво щеше да направи, дори и пред княз Борис. Късно тази вечер, когато посети генерал Савов за информация, престолонаследникът беше необикновено обезпокоен.

— Баща ми прави приготовления за пътуване — каза той на генерала. — Безсъмнено решил е да напусне, но не ми каза нищо.

Цар Фердинанд действително се беше приготвил за заминаване, но още не бе приел неизбежността на абдикацията си. Той все още се държеше упорито за надеждата, че войната не беше невъзвратимо загубена и че неговите германски и австрийски съюзници бяха в състояние да окажат някаква съпротива, поне докато се получат по-добри условия за примирие. Окуражителната новина за края на бунта беше дошла този ден. Наистина на 2 октомври въстанието на Радомирската република беше потушено и Радомир — превзет. Още със започването на бунта Фердинанд беше поискал германска помощ и няколко части бяха изпратени срещу радомирските бунтовници. Допълнителни германски войски пристигнаха в София, поставяйки на позиция картечници в царския манеж и установявайки главна квартира в хотел „България“.

Правителството проявяваше нервност, тъй като в София бяха започнали да се разпространяват слухове за преврат от страна на царя с помощта на германски войски. След подписването на сепаративното примирие беше донесено от Румъния, че германският фелдмаршал Макензен щял да организира експедиция с германски и румънски войски, за да накаже България. Говореше се също, че германското военно аташе генерал Фон Масов бил представил на Фердинанд план за защитата на София и че царят бил приел протекцията на Германската армия.

През нощта, която последва след консултациите му с партийните водачи и настояването на министър-председателя за неговата абдикация, царят направи един последен опит да възстанови властта си и да избегне разрива с германските и австрийските съюзници. Той беше вече сондирал няколко доверени лица, внушавайки им да формират нов кабинет и да предотвратят унизителното поражение на България. Но всички те — либералният водач Добри Петков, бившият прогермански министър-председател Радославов, военният министър Михаил Савов — отхвърлиха предложението. Тогава той повика коменданта на „крепостта София“, генерал Протогеров, който току-що беше смазал Радомирското въстание, и поиска от него да поеме властта. Хвалейки неговите качества и позовавайки се на патриотизма му, Фердинанд предложи на генерала постовете министър-председател и главнокомандващ, за да спаси страната и трона. Планът беше Протогеров да свали правителството, да арестува министрите и да продължи войната, като изтегли войските на север, до Балкана, където съпротивата да продължи, докато пристигнат германските дивизии.

Генерал Протогеров напусна двореца в 1 часа след полунощ и се отправи към главната квартира. Неговият началник-щаб разказа по-късно, че генералът му казал, че не могъл да откаже и приел предложението на цар Фердинанд, но няколко часа по-късно променил решението си и го отхвърлил. Според друга версия Протогеров никога не бил казвал на царя, че приема плана за преврат, и бил отклонил предложението още по време на среднощната аудиенция. Каквото и да е отговорил на царя, резултатът беше, че на 3 октомври сутринта, дата, която ще остане паметна в новата българска история, нищо неподозиращата столица се събуди със същото правителство на Александър Малинов.

Два пъти този ден министър-председателят беше искал да види царя и двата пъти молбата му остана без отговор. Докато луксозният частен влак чакаше в пълна готовност на царската гара край столицата, Фердинанд, заключен в Софийския си дворец, в уединение агонизираше пред едно от най-мъчните решения в живота си.

Късно следобед министър-председателят бе най-после приет от царя. Щом Малинов влезе в салона, необикновено възбуденият Фердинанд го посрещна с дълга тирада:

— Значи това е наградата за човек като мен, който никога не преследваше друга цел, освен благото на България! Аз повдигнах стандарта на живота на тази земеделска страна; аз й дадох шосета, железници, мостове и пристанища; аз работих и милях за нея ден и нощ, аз й дадох всичките си сили. Какво представляваше България преди мене?

Малинов стана нетърпелив.

— Ваше Величество, историята ще отсъди един ден.

Фердинанд продължи:

— Има ли някакво постижение в тази страна, в което да не се вижда моята ръка? — Той изведнъж прекъсна, като че ли разбра, че нямаше смисъл да се опитва да убеди министър-председателя, и ядосано му подаде един лист хартия. — Ето моята абдикация. Вземете я!

Докато Малинов, опитвайки се да запази спокойствие, сгъваше документа и го слагаше в джоба си, престолонаследникът влезе в стаята, видимо много смутен. Само мигове преди това Фердинанд беше повикал Борис и княз Кирил, за да им съобщи решението си, и им беше дал да прочетат абдикационния акт. Макар че решението не беше неочаквано, младите князе бяха силно развълнувани, като четяха този документ и манифеста на цар Фердинанд към българския народ:

Българи,

 

Предвид стеклите се обстоятелства в царството, които изискват от всеки добър гражданин жертви до самопожертвуване за благото на милото ни Отечество, аз желая да дам пръв пример на това самопожертвуване и въпреки свещените връзки, които ме свързват от 32 години тъй крепко с тая страна, за процъфтяването и величието на която аз дадох всичко, което беше по силите ми, реших да се откажа от царския престол на българите в полза на моя първороден син, Негово Царско Височество престолонаследника Борис, княз Търновски.

Като обявявам това си решение на моя възлюбен народ, призовавам всички верни поданици и истински патриоти да се сплотят като един около престола на цар Бориса, името на когото е свързано с толкова велики дела от историята на старото българско царство, за да изведат отечеството от това тежко положение и България да се издигне отново на оная висота, която й е предопределена от съдбата.

Разделяйки се с дълбока тъга в душата си с милата България, изказвам на целия български народ моята признателност за подкрепата, която ми оказа през моето царуване.

Нека Всевишният бди зорко над съдбините на българския народ и го насочва към светло и крепко бъдеще.

3 октомври 1918 г.

Фердинанд

Контролирайки с мъка сълзите си пред своя баща и пред министър-председателя, Борис застана мирно, по войнишки. Фердинанд също се развълнува, когато Малинов направи стъпка напред, поклони се на младия княз и каза с разтреперан от изблик на чувства глас:

— Позволете ми пръв да Ви поздравя като цар на българите… цар Борис III!

Борис, все още не вярвайки, се поколеба за момент и погледна към баща си, като че ли имаше нужда от неговото разрешение. После стисна ръката на министър-председателя и му благодари. Това беше исторически момент и цар Фердинанд, на когото никога не е липсвал усет за драматична инсценировка, и този път се оказа на висота. Развълнуван, той прегърна сина си и каза:

— Отсега нататък аз съм твой поданик, но аз съм също и баща на Ваше Величество. — Целувайки княза, и двамата оставиха сълзите им да текат свободно, без свян.

Баща и син може би никога не са били така близки един до друг, както бяха сега, в този есенен следобед. Скоро след като Малинов напусна, Фердинанд помоли Борис и Кирил, като последно благоволение, да го придружат на прощална визита до двореца „Врана“, едно от най-любимите му места в света. През този час на носталгично, почти болезнено поклонение двамата синове, които още назоваваха баща си Монарха, видяха обикновено далечния, високомерен и взискателен родител в напълно различна светлина. Той беше сега един съкрушен човек, сбогуващ се с един рай, който беше създал и към който беше привързан повече от тридесет години. Но времето беше кратко. Царският влак чакаше на гарата. След бавна разходка по алеите, между цветарниците и чифлика тримата мъже тръгнаха с кола, обратно за София, за последно сбогуване.

Бившият цар, надявайки се да получи позволение да остане на местожителство в австрийското си имение, трябваше да отпътува заедно с княз Кирил същата вечер с влака за Виена. Двете млади княгини вече бяха заминали. Фердинанд поиска да не го изпращат официални лица на гарата освен министър-председателя и военния министър. Само едно малко поделение войници беше на перона, когато той и княз Борис пристигнаха в 11 часа, за да се качат на частния влак. „Защо тези войници?“ — попита Фердинанд малко нервно, боящ се още от евентуален арест. Малинов и Савов го успокоиха, че това е само предохранителна мярка. В елегантния вагон-салон бившият цар се сбогува с двамата членове на правителството, умолявайки ги да служат предано на сина му. Фердинанд информира военния министър, че точно преди да абдикира, беше повишил сина си в чин генерал-майор. Генерал Савов обеща, че ще подпише указа незабавно, за да го узакони. С това двамата министри напуснаха вагона, началникът на гарата даде сигнал със свирката си и влакът бавно се изтегли от гарата. Цар Борис остана във влака да придружи баща си и брат си до следващата гара. След като се сбогува, Борис се върна в София с колата, която го чакаше там. Той взе кормилото, както обикновено правеше, оставяйки шофьора да седне до него, и потегли майсторски и бързо по тъмното шосе към столицата.

Беше късно след полунощ, градът спеше, когато колата премина по улица „Московска“ и спря пред северната задна врата на двореца. Стражар в униформа отвори черната желязна врата, след като изтрака с токове и козирува.

Шум на автомобилни гуми по чакъла на заспалия дворцов парк… хлопване вратата на колата… заглъхващ шум от отдалечаващия се мотор в нощта… ехо от стъпки по скърцащия паркет на дългите коридори… В източното крило една врата се отваря и затваря. Дворецът пак потъва в тишина. Зад вратата на крилото, наричано само преди няколко часа княжески апартамент, новият цар е сам.

Никой никога не ще узнае какво точно е минало през ума на този млад човек в усамотението му през нощта. Той не водеше личен дневник, нито имаше с кого да сподели интимните си мисли. Неговите единствени довереници по това време бяха по-младите му сестри, особено княгиня Евдокия, и брат му, но те бяха заминали. Духът на цар Фердинанд витаеше тази нощ в Софийския дворец, подобно духа на Хамлетовия баща върху крепостните стени на Елсинор, а предчувствията на новия български владетел сигурно не са били по-малко болезнени от тези на датския принц. Пустите зали на двореца в часовете пред разсъмване на 4 октомври станаха неговата Гетсиманска градина, но, за жалост, никакъв евангелист не е бил там, за да запише агонията на младия човек.

В един момент, когато държавният кораб по всичко изглеждаше, че потъва, кормилото му бе поверено от Конституцията на един чувствителен 24-годишен княз, извънредно интелигентен, но по характер неособено решителен; безсъмнено човек на дълга и самодисциплината, но и човек, който преди всичко не беше съвсем сигурен, че наистина желае да бъде цар. Точно когато беше призован да поеме отговорност за пропадащата държава при почти безнадеждни условия, той се намери внезапно откъснат от семейството си, от баща си, който го напътстваше и командваше през целия му живот, и от единствените близки приятели и съветници, на които можеше да се довери.

Събитията се развиваха с неумолима бързина, като изискваха бързо да се действа, и не оставяха никакво време за размишление или колебания. Отчаяно, неотложно България имаше нужда от цар. Светът не даваше пет пари, че той беше само 24-годишен, а и България не можеше да си позволи да мисли за неговите лични проблеми.

Да живее царят! Поздравления, Ваше Величество! Честито! Камбани биеха във всеки град и село в страната. Телеграми се изсипваха в двореца и усмивки на надежда се появиха отново по загрижените лица на хората. От ранна сутрин на 4 октомври военни оркестри започнаха да репетират и улиците на София отекнаха с познатите звуци на „Велик е нашият войник“, „Един завет“ и други патриотични маршове, докато хиляди граждани, изведнъж превърнали се в празнични тълпи, се спуснаха към черквата „Св. Неделя“.

В 11 часа в черквата беше отслужен тържествен благодарствен молебен от цялото висше духовенство на Светия синод, в празнични одежди и в присъствието на членовете на правителството и Народното събрание, дипломатическото тяло, чуждите военни аташета и повечето бивши министри. Ентусиазираната тълпа поздрави младия цар с овации и „ура“, когато той се появи на бул. „Дондуков“, на път за церемонията, облечен в обикновен войнишки шинел, но с генералски пагони. Борис изглеждаше бледен и дълбоко развълнуван през време на тържествената литургия, изправен до катедралния трон, заслушан във великолепния черковен хор. Той се мъчеше да контролира чувствата си, когато след службата приемаше поздравленията на богомолците, а по-късно и овациите на народа по улиците. Със завръщането си в двореца цар Борис се появи на балкона да поздрави събралата се тълпа:

— Благодаря ви за израза на вашите родолюбиви чувства! Аз имам пълно доверие в щастливата звезда на България. Вярвам с цялото си сърце, че българският народ, благодарение на своите качества и впрегнал всичките си сили, върви към светло бъдеще!

Ентусиазираната тълпа поде гръмко „Шуми Марица“ и поне за момент трагичната българска действителност изглеждаше забравена.

По обяд цар Борис беше подписал първия си указ, с който заповядваше демобилизация на българската армия. Рано следобед той отиде във Военния клуб на бул. „Цар Освободител“, където офицерите от Софийския гарнизон се бяха събрали да дадат клетва пред новия цар. Двеста спретнати мъже в униформа застанаха мирно в балната зала на клуба, когато царят се появи, следван от военния министър генерал Савов и един царски адютант. Борис изглеждаше по-деликатен и по-уморен от обикновено, като че ли изведнъж беше остарял с няколко години. Беше облечен в генералската си униформа и за първи път носеше огърлицата на ордена „Св. Св. Кирил и Методий“, най-високото отличие на царството, учредено от цар Фердинанд в 1909 г.

Церемонията бе кратка и сдържана. Военният министър произнесе няколко думи, призовавайки офицерите да се закълнат пред новия монарх, който беше също според Конституцията и върховен вожд на военните сили. Един свещеник каза няколко молитви, после прочете бавно и тържествено текста на клетвата, която всички офицери повториха гласно след него. След клетвата цар Борис говори кратко, благодари на военните за тяхната готовност да служат и да му се подчиняват и напусна клуба. Скоро след това той беше закаран до „Лагера“, широкото парадно поле, намиращо се на няколко километра извън София, където частите от Столичния гарнизон също положиха клетва.

Междувременно прокламацията, оповестяваща възкачването му на трона, беше разгласена по цялата страна. Тя гласеше:

… Роден на хубавата българска земя и духовно чедо на православната вяра, отрасъл в средата на моя любим народ и заедно с него споделял радостите на светлите му подвизи и постоянния му напредък, винаги въодушевен от идеалите му, проникнат от демократическия дух, проявен както в традиционните му борби за свобода и независимост, така и във всичките му държавни и обществени институти, аз тържествено заявявам, че ще почитам Конституцията и ще служа вярно и предано за благоденствието и преуспяването на народа.

Осланяйки се на волята на народа и уповавайки се на закрилата на Всевишния, призовавам всички българи да се сплотят около моя престол и ми дадат пълна подкрепа, за да изпълня свещения си дълг към милата ми Родина, която преживява моменти на крайни усилия и тежки изпитания, и да приготвя достойно и честито бъдеще на българското племе.

Да живее България!

Борис III