Стефан Груев
Корона от тръни (4) (Царуването на Борис III 1918–1943)

Втора глава
Детство и юношество

Изправени почтително пред позлатеното писалище, отрупано със сребърни рамки, луксозно подвързани книги, часовници и скъпи предмети, двамата синове слушат внимателно, докато царят описва с горчивина критичното положение. Седнал зад голямата маса, Монарха, както децата му винаги наричаха помежду си Фердинанд, е сърдит и дълбоко разочарован и оплакванията му се редуват с изобилни саркастични забележки.

Това не е нещо ново за Борис и Кирил, сега 24- и 22-годишни. Те са виждали многократно баща си в това настроение. Но днес лицето му има едно необикновено, непознато за тях изражение: в очите му се чете страх. Монарха изглежда несигурен и уязвим и за тях е странно и объркващо да видят слабост у този силен мъж, който винаги ги е карал да треперят…

Мъчителни спомени възкръсват: същата стая, потънала в тишина, внушителна като светилище; същата маса, покрита със семейни фотографии, предмети от Фаберже и всевъзможни сувенири; уплашените деца са застанали мирно, в очакване намръщеният монарх да наруши тишината. Случило се е най-лошото: настойникът им Курто е доложил на баща им някоя тяхна пакост или пропуснато домашно упражнение и царят ги е повикал, за да ги смъмри. Обикновено наказанията се налагаха от самия настойник капитан Никола Куртоклиев. Но понякога той ги заплашваше: „Ще отида да ви обадя на Негово Величество!“ — и това беше най-страшното наказание.

Фердинанд им говореше обикновено на френски, но ако започнеше на български, момчетата замръзваха, защото това означаваше, че Монарха е наистина много сърдит.

— Магарета! Не ви ли е срам! — ще размаха Фердинанд някоя тетрадка. — Това домашна работа на интелигентен човек ли е? — И ще посоча някои грешки в домашното упражнение, обикновено правописни грешки или нерешена задача по алгебра. — Срамота! Неграмотни некадърници! Затова ли съм ви създал?

След това той ще повтори за не знам кой път, колко умни и ученолюбиви са децата на някои познати, в сравнение с неговите бездарни и мързеливи синове. Обикновено той не крещеше и рядко повишаваше тон. Гласът му оставаше ледено-саркастичен и застрашителен. И той никога не пропущаше да напомни на децата си, че те бяха негово „създание“, че те съществуваха само по неговата милост. Накрая им даваше допълнителна домашна работа за наказание и ги изпъждаше от кабинета си. С голямо облекчение, че изпитанието е свършило, Борис и Кирил се втурваха обратно в стаите си на долния етаж, гледащи към булевард „Цар Освободител“. Апартаментът, в който царските деца прекараха цялото си детство и ранна младост — една спалня с две легла за князете, друга за княгините, столова, веранда и един малък салон — беше приятен и уютен. Те обичаха особено верандата, където играеха и държаха играчките си — предимно малки автомобили и влакчета, както и куклите на момичетата. Когато времето беше хубаво, те играеха в градината пред верандата, скрити от погледите на минувачите, благодарение на големите дървета и високата ограда на парка.

Там ги чакаха с нетърпение двете разтревожени сестри Евдокия и Надежда. „Как беше, Бо? Какво ти направи Монарха, Кики?“ Следваха братските поверителни доклади, съчувствията на момичетата, после съучастническият смях и накрая прекъснатата игра продължаваше.

Днес, в тази мрачна септемврийска вечер на 1918 г., сестрите, вече 20- и 18-годишни госпожици, отново чакат напрегнато в същия този „детски апартамент“, „Много ли е лошо положението, Бо? Какво ще става сега, Кики?“.

Те са все така близки помежду си, както са били през цялото си детство. Четири деца, отраснали без майка, в сянката на един тираничен баща, който никога не ги е прегърнал с любов, нито им е казал някоя нежна дума: „Бо“, първородният и най-чувствителният, извънредно интелигентен и съвестен в работата си младеж; „Кики“, една година по-млад, но по-едър и силен, едно по-общително и палаво момче, но мързелив като ученик; Евдокия или „Кока“, четири години по-млада от престолонаследника, може би най-живият ум измежду царските деца, момиче с необикновено силен характер и избухлив темперамент като баща си; Надежда, наричана „Мики“ или „Мей“, приятно и послушно момиче, при раждането на което майката, княгиня Мария-Луиза, родена Бурбон-Парма, беше умряла. Децата бяха израснали без много другарчета на тяхната възраст и без да се виждат често с роднините си от другите кралски и княжески семейства, тъй като повечето от европейските дворове политически бяха в лоши отношения с цар Фердинанд. А всякакво общуване с български деца даваше повод за завист и интриги между родителските семейства. От друга страна, липсата на майка, както и желязната дисциплина, наложена от бащата, бяха направили децата необикновено близки и привързани помежду си. За 24-годишния престолонаследник на този свят имаше само трима души, с които той беше интимен и в които можеше да има пълно доверие: брат му и двете му сестри. Между тях той беше интелектуално най-близък до Евдокия, която имаше значително влияние над него.

Дори и сега, на тяхната възраст, князете и княгините чувстваха известен страх, когато чуваха бавните стъпки на Монарха и чукането на бастуна, с който той ходеше поради ишиаса си, да приближават по дългите дворцови коридори. Фердинанд беше останал за тях чужд човек, който не допускаше интимности с никого, включително със собствените си деца, въпреки че всъщност държеше много на тях. Той се интересуваше най-вече от тяхното възпитание, образование и здраве и изискваше от тях почит и послушание, не обич. За тях, както за всички други, той си оставаше при всички обстоятелства Негово Величество царят. Дори на 24-годишна възраст Борис не можеше да се отпусне в негово присъствие, не можеше да си позволи да покаже чувства и слабости, да разисква интимни проблеми с него. И като че ли Фердинанд предпочиташе това положение. Техните отношения се ограничаваха в рамките на обучението, дълга и династията.

Когато беше разделен от децата си, което се случваше много често, Фердинанд показваше голям интерес към тях и поддържаше постоянен контакт, обикновено чрез телеграми. Той пращаше писма и картички от честите си пътувания в странство, споделяйки с тях възторга си от откритието на някое рядко планинско цвете (описано с латинското му име) или рядка пеперуда. Тези послания съдържаха редовно някакви образователни напътствия, съвети или наставления, но бяха лишени от какъвто и да е израз на нежност.

В писмата си до баща им децата внимаваха особено да отговарят навреме и да спазват правописа. Независимо дали бяха в София, или на ваканция в „Евксиноград“, или в Рила, те трябваше да докладват подробно как прекарват дните си и какво е здравословното им състояние, без да забравят да опишат времето и местната флора и фауна. Писмата, усърдно преписани „на чисто“ след няколко черновки, бяха писани обикновено на френски език, като започваха с „Мили Папа“ и завършваха с почтителното „Целувам Ви ръка“. Това бяха формални писма, писани по задължение и с явното желание да се харесат, каквито бяха изобщо отношенията им с бащата-суверен.

Въпреки това детството им далеч не беше нещастно. Напротив, близостта между четирите деца, както и привилегиите и специалните възможности, предлагани от княжеския им ранг, ги бяха дарили с много щастливи дни и необикновени преживелици в разните царски дворци, вили и имения. Извън София най-често посещаваният им дом беше дворецът „Врана“, построен от цар Фердинанд сред полето, на десетина километра от София, в стил, вдъхновен от традиционната българска архитектура.

Великолепните обширни паркове на „Врана“, изцяло планирани и засадени лично от Фердинанд, представляваха една осъществена мечта на царя ботаник. Дългите алеи от фин жълт чакъл между чудесните борове, брези и редки дървета и храсти напомняха романтични пътеки за езда. Алпинеумите с еделвайс и други планински цветя, розовите градини с всевъзможни видове рози, черешите в прекрасните овощни градини, езерата с водни лилии и гигантските плаващи „Виктория Региа“, стъклените разсадници с екзотични цветя и хилядите, прилежно етикетирани растения и храсти можеха да съперничат на най-хубавите европейски ботанически градини. „Врана“ беше любимо място на царските деца, особено поради миниатюрното влакче на релси, построено от цар Фердинанд, което той лично, а по-късно и синовете му можеха да карат из парка.

Друг любим дом беше „Евксиноград“, построен на черноморски нос близо до Варна, живописно заобиколен от лозя, плажове и вили. Дворецът от червени тухли с тесни високи прозорци, часовникова кула и великолепен изглед към морето беше заобиколен от един истински шедьовър на парковото изкуство, още една градинна екстравагантност на цар Фердинанд, който беше внесъл 50 000 дървета от Марсилия и ангажирал един френски архитект-пейзажист да изготви плановете. Нощем гледката на осветените морски борове и рододендрони, на огромните саксии с мушкато, розовите храсти, скалистите растения и японските градини очароваха и най-преситените чуждестранни гости.

Но най-любимото занимание на царските деца бяха разходките с платноходка или моторна лодка, за което „Евксиноград“ беше идеално място. Те бяха посетили всеки плаж и всеки скалист нос по прекрасното българско крайбрежие: от румънската чак до турската граница. Борис беше станал много опитен моряк, а Кирил, който се интересуваше от спорт и техника, по-късно се увлече страстно по състезателните лодки. Никъде децата не са били по-щастливи, отколкото по време на ваканция в „Евксиноград“.

Баща им и капитан Куртоклиев обаче не пропущаха да им напомнят, че ваканцията и забавленията са само изключение в живота на всеки човек с отговорности. Главното задължение на всеки млад човек е да се учи и цар Фердинанд беше извънредно строг и взискателен по отношение на образованието на децата си. Курто (както децата наричаха възпитателя си зад гърба му) беше получил най-строги инструкции да третира князете и княгините като всички обикновени български ученици, тоест да бъде крайно взискателен като настойник и да поддържа желязна дисциплина. Бидейки армейски офицер, Куртоклиев изпълняваше тази задача със съвършенство. Той беше обзавел в двореца две класни стаи с обикновени дървени чинове, черна дъска и релефни карти на България и Балканския полуостров и ръководеше това частно училище (което децата скришом наричаха „цирка“) с военна ефикасност. Учениците трябваше да носят редовните униформи на софийските училища: черна куртка с висока яка и фуражка с козирка — за князете, и тъмносини рокли с моряшки яки, плисирани поли и черни чорапи — за княгините. Учителите бяха избрани измежду столичните училища и програмата беше напълно еднаква. Куртоклиев надзираваше домашната работа, поведението и дневната програма във и извън училищните часове и имаше правото да наказва учениците си. Дисциплинарни методи, като дърпане на уши и леко пляскане на шамари, бяха традиционна част от възпитанието в България и Курто не правеше изключение за царските деца, когато се налагаше. Те се бояха от него, но го уважаваха и дори го обичаха. Той беше строг, но мъдър човек, предан и справедлив и никога не пестеше похвалите си, когато учениците му го заслужаваха. И най-важното, те предпочитаха да бъдат наказани лично от него, вместо той да долага техните немирства и провинения на Монарха.

Децата, разбира се, страдаха от липсата на майка, особено Борис, който единствен между тях я помнеше добре. Той беше петгодишен, когато княгиня Мария-Луиза почина, и през целия си живот продължи да я идеализира и нейната нежност му липсваше. Разказват, че на смъртното си легло 29-годишната майка, чувствайки, че краят наближава, повикала децата при себе си и обръщайки се към Борис, му казала: „Бъди добър, сине мой, винаги бъди добър!“. Достоверен или не, този неин завет подействал дълбоко на момчето и има впоследствие голямо влияние върху него.

След смъртта на Мария-Луиза Фердинанд живя девет години като вдовец, преди да реши през 1908 г., когато Борис беше 15-годишен, че България има нужда от царица, дворецът — от домакиня, а децата — от мащеха и компаньонка. Романтична любов или физическа привлекателност не фигурираха между факторите при Фердинандовия избор на 48-годишната принцеса Елеонора фон Ройс-Кьостриц. Нейното име беше подхвърлено от сватовници в руския императорски двор и тяхното внушение се оказа всъщност един чудесен избор. Без да бъде хубавица, нито някаква особено блестяща или забавна натура, Елеонора, една сериозна и високо образована княгиня с внушителни заслуги като милосърдна сестра в Червения кръст в Манджурия през Руско-японската война, се показа достойна и предана царица. Царят я третираше както всички останали членове на царския двор, но и той скоро си даде сметка, че скромната му и винаги готова да помогне съпруга беше спечелила уважението на цялата страна и обичта на децата му и че тя имаше много добро влияние над тях. През юношеските години на Борис Елеонора изпълняваше по-скоро ролята на надзорница и компаньонка на царските деца. Самият престолонаследник беше вече голямо момче, когато мащехата му влезе в двореца, така че нейното влияние върху него беше доста ограничено, но той наистина изпитваше почит и топли чувства към нея. Понякога дори я съжаляваше и се срамуваше от начина, по който баща му я третираше.

Един ден през май 1911 г. например, когато царят беше на ваканция в унгарските си имения (винаги без нея), Елеонора получи известие в „Евксиноград“ от румънската кралица Кармен Силва, която беше в двореца си в Кюстенджа, че много би желала да дойде да я посети за няколко дни. Зарадвана, покорната Елеонора веднага изпрати телеграма до съпруга си: „Ще ми позволи ли царят да дам положителен отговор?“.

Реакцията на Фердинанд бе незабавна и съкрушителна. „Нямам друг избор, освен да се преклоня пред подобна изненада — гласеше телеграмата му. — Но трябва да знаете, че съм възмутен, защото вие и вашата румънска колежка несъмнено сте уредили тази визита зад гърба ми. Да, давам ви разрешението си да приемете под моя покрив августейшата съпруга на крал Карол. Моментът е наистина добре избран, когато сте сигурна, че аз ще отсъствувам!“ Дълбоко покрусена, Елеонора му отговори с едно патетично писмо, изпълнено с извинения и обяснения.

Още същия ден началникът на царския личен кабинет Добрович отиде при княз Борис и с гузен поглед му предаде шифрирана телеграма, току-що получена от монарха и озаглавена: „Запазете това в тайна, освен за престолонаследника!“. Седемнадесетгодишният княз се почувства крайно неудобно, прочитайки следното: „Царицата ми телеграфира, че румънската кралица ще пристигне в «Евксиноград» в петък. Това е пълен сюрприз за мен и аз намирам това посещение напълно неуместно. Вероятно тези две полулуди царски жени са скроили заедно тази афера, използувайки моето отсъствие. Нареждам да не се изпраща никого от Софийския дворец! Само Анков (управител на «Евксиноград» — бел.моя) да бъде там в четвъртък, за да ни осведомява за женските им капризи. Аз съм дълбоко обиден и възмутен от това нахлуване в собствения ми дом“.

Фердинанд беше човек с изострен плътски апетит и не си отказваше никакви удоволствия. Затова неговото влечение към хубави младежи даде повод да се заговори, че имал хомосексуални наклонности. В някои неотдавна публикувани книги той е описан едва ли не като някакъв хомосексуален сатир, тичащ подир синеоки подпоручици и лакеи. Този портрет обаче трябва да се приеме с най-големи резерви, защото „доказателствата“ произхождат само от един-единствен източник: слухове от втора ръка, разказани от един озлобен бивш дворцов възпитател, изпъден от цар Фердинанд. Извън това този портрет не държи сметка за добре установения факт, че монархът имаше слабост към нежния пол и не всякога устояваше на прелестите на многобройни дами, някои от най-скромен произход, и че извън четирите си законни деца беше станал баща и на няколко незаконни деца, които дискретно издържаше. Фердинанд продължи тези свои авантюри дори и след като надхвърли седемдесетгодишна възраст.

По-приемливо е, че неговите хомосексуални похождения, ако наистина е имало такива, са били резултат на една прекалена сексуалност в една епоха, когато темата за бисексуалността беше табу.

Царските деца получиха добро образование, въпреки че по-късно останалите им задължения и пътувания отнемаха значителна част от времето им и понякога пречеха на редовните им академични занимания. Борис завърши гимназиалното си образование с учители от софийската Първа мъжка гимназия, които идваха в двореца за часовете си. Той също изкара курса на Военното училище. За спорт, освен задължителната за офицерите езда, не оставаше време. Престолонаследникът впрочем не е бил никога особено запален по конете, въпреки че се научи да язди добре, във всеки случай по-добре от баща си, който направо мразеше ездата.

Когато Борис навърши 15 години, бе повикан един швейцарски възпитател за двамата князе. Французин по обноски и красноречие, Констант Шауфелбергер остана в двореца пет години, до Първата световна война, като особено се привърза към престолонаследника. Не бе необходимо много време за швейцареца, за да оцени интелигентността, чувствителността и добротата на Борис, но също така и за да види колко този младеж беше потискан от властническата натура на баща си. Децата като че ли можеха да се отпуснат и да проявят истинския си характер само когато Монарха беше далеч. За щастие Фердинанд пътуваше непрекъснато, най-често с частния си луксозен трен, на лов в Унгария и Словакия, на роднински посещения във Виена и Карлсбад, на ваканция по Ривиерата или в Капри. „В момента, в който царският щандарт слизаше от мачтата на двореца — си спомняше възпитателят, — една дълбока въздишка на облекчение се изтръгваше от всички гърди и усмивка цъфваше на всички устни. Това беше като някакво освобождение. Четирите деца можеха пак да дишат. Те тичаха и се смееха, и играеха шумно, и се забавляваха великолепно.“

Борис имаше много други щастливи спомени от годините преди пълнолетието си в 1912 г. Първото му посещение в Париж например, където баща му го беше завел за няколко дни през лятото на 1910 г. После, през следната година, първото „независимо“ дълго пътуване в странство, сами с Кирил — за един месец в Турция, с разходки инкогнито из улиците на Цариград и Смирна, визити на султана и неговия престолонаследник, излети с лодки по Босфора и дори опити за разговор на гръцки с православния вселенски патриарх в Цариград. И, разбира се, многото екскурзии сред природата в търсене на пеперуди и непознати растения. „Намерих «Серапис» днес в околностите на Смирна — съобщава той в телеграма до баща си от 3 май 1911 г. — Кики улови една «Камила» и една интересна «Тайзе». Целувам Ви ръка, Рилски.“

И по-късно, през лятото на същата година — блестящите тържества по коронацията на крал Джордж V в Лондон, където Борис беше пратен да представлява баща си. Прекосяването на Ламанша на борда на английската яхта, заобиколен от други короновани гости; елегантната къща на Бъркли Скуер, предоставена на негово разположение; звездата и лентата на Викторианския кръст, с които кралят го отличи; и топлотата, с която Джордж V му помогна да се поотпусне и преодолее срамежливостта си в импозантната атмосфера на фееричните празненства.

Каква наистина незабравима година! Това беше времето на второто му, по-продължително посещение в Париж, на връщане от Лондон, придружен от Шауфелбергер, който беше еднакво доволен да служи като чичероне, както и Борис да тръгне като анонимен турист в метрото и по оживените парижки булеварди. Този път той беше приет от президента Фалиер, който му връчи големия кръст на Legion d’Honneur. Тази година той като че ли не спря да пътува в чужбина. Баща му го изпрати да го представлява на едно роднинско погребение в Торино, а после — на императорските маневри в Русия (когато Столипин бе застрелян пред очите му). И в края на годината — дългото средиземноморско пътешествие заедно с Кирил и Шауфелбергер, когато хвърляха последователно котва в Корсика, Корфу, бреговете на Северна Африка и Испания, Канарските и Балеарските острови.

 

 

Въпреки студенината на Фердинанд Борис хранеше голямо уважение към баща си и особено към неговата забележителна компетентност в почти всички области. Тук не се касаеше за пристрастно синовно възхищение. Цар Фердинанд беше наистина ако не най-обичаният, то с положителност един от най-изключително надарените членове на европейската аристокрация. Борис беше също така горд от огромния прогрес, отбелязан от България, особено преди войните, под решителното и новаторско ръководство на баща му.

Борис никога не беше спорил с него. Самата мисъл за противопоставяне на баща си, абсолютен господар на целия дворцов живот, беше немислима. Дори след като навърши пълнолетието си, той рядко му противоречеше. Това беше, от една страна, въпрос на характер и темперамент, но освен това, какъв смисъл имаше да се спори с един деспот, който беше свикнал да заповядва на хората, а не да иска мнението им.

Но трябва да се признае, че неоспоримият авторитет на цар Фердинанд по дворцовите работи се дължеше на компетентността му. Никой не познаваше по-добре от него многобройните дворци и имения; всяка стая, всяка мебел и ценен предмет, цветята и дърветата в градините, имената на всеки слуга и на всяко куче. Той притежаваше феноменална памет по отношение и на най-малките подробности. Фердинанд лично бе установил вътрешния порядък в двореца и задълженията на всеки един от членовете на свитата, както и на прислугата, и не допускаше и най-незначителното им нарушение. В това отношение беше непреклонно взискателен педант, от когото всички трепереха. В резултат на това канцеларията и домакинството функционираха с точността на часовников механизъм.

Как би могъл човек да оспорва инструкциите му, когато царят лично нареждаше протокола и реда на старшинството при всяка церемония, поръчваше сложните менюта за царските вечери, избираше съответните редки вина и музиката, която Гвардейският оркестър щеше да свири в големия дворцов салон? Никой измежду европейските аристократи, които служеха в двора му, не познаваше тънкостите на етикета и протокола по-добре от него, никой от чуждестранните му майстори готвачи нямаше по-добри гастрономични познания, без да говорим за скромните му български поданици, за които всичко това беше една непроницаема мистерия.

Или пък да се спори за растения, насекоми и естествена история? Още преди той да стане княз на България, повечето ботаници и зоолози бяха чели за неговите научни експедиции в Бразилия и Северозападна Африка и много от сведенията им за флората и фауната на тези области идваха от неговия рапорт, озаглавен „Itinera principum S. Coburgi“. Те бяха изучавали растения и пеперуди, открити от него и класирани в науката като ferdinandi. Или пък съществуваше ли друг човек в България, който да е видял дори на картинка някои от редките скъпоценни камъни, бижута и медали, които царят като запален познавач беше изучавал, колекционирал и скицирал в продължение на години?

Много от своите познания Фердинанд беше предал на децата си или поне се беше опитал да го направи. Той не понасяше да се говори с общи думи за някое дърво, цвете или птица (както правят повечето българи), без да назовават с точното име вида и породата, и се беше погрижил децата му да получат солидни познания по естествознание. Фердинанд не търпеше също така хора, които се считат образовани, да правят граматични или правописни грешки. Френски и немски език той владееше до съвършенство. Освен тях той говореше също английски, руски, италиански, турски, унгарски и дори албански. Българският му език, от който не знаеше нито дума, преди да дойде в страната, се бе дотолкова усъвършенствал, че въпреки чуждия си акцент писмата и бележките му бяха написани на безупречен литературен стил и рядко съдържаха правописни грешки.

Как би могъл Борис, послушният ученик, изобщо да спори с всезнаещия си баща? Цар Фердинанд като че ли знаеше всичко за оръжията, военните съединения и униформите, за ловджийството (ловът стана любимото развлечение и на Борис), за Вагнеровата музика — той срещаше Вагнеровата вдовица Козима редовно в Байройт и говореше за музика с нея и приятелите й. Фердинанд шофираше още от появяването на първите автомобили и разбираше много от механика. Князът наследи неговото хоби да кара локомотиви: Борис можеше да управлява влак като професионален машинист.

Очевидната компетентност на Фердинанд в толкова различни области бе от полза за новоосвободената, предимно селска страна, която бързо постигна забележителен напредък. За жалост царят обичаше да показва своето превъзходство с известно снизхождение и надменност. Той никога не пропускаше случай да остроумничи на френски в присъствие на българи, които не разбираха чужди езици, или пък да сервира малко познати в страната ястия, като аспержи или артишок, и да се забавлява от това, как родени на село общественици се справят с неочакваните мъчнотии по време на официалните вечери.

Борис премина с усърдие обучението, което се смяташе необходимо за подготовката на един принц, и много от нещата, които трябваше да изучава, отговаряха на вкуса му, затова стана отличен лингвист, ловец и експерт по естествените науки. Той също така усвояваше с успех и останалите знания и сръчности, нужни на „занаята“, за който го готвеха, но ги намираше суетни и безинтересни. Така например той се справяше без мъчнотия с най-големите тънкости на протокола, но това го отегчаваше. Князът познаваше основно всички униформи и декорации в Европа, но не се увличаше от техния блясък. И въпреки че беше експерт по гастрономия и добри вина, когато се налагаше да поръча менюто за официалните вечери, Борис, противно на баща си, не се интересуваше специално от изтънчената кухня. Той беше еднакво доволен, когато ядеше хляб и сирене по време на екскурзиите си из планините. Блестящите галатържества и паради, церемониите и всички „салтанати“ доставяха огромно удоволствие на цар Фердинанд и това му личеше: той наистина ги организираше с мерак и с талант. Престолонаследникът от своя страна вършеше всичко това само по задължение, като че ли от немайкъде; и това, разбира се, си личеше също…

Борис още не беше превъзмогнал срамежливостта си и нервността, от която страдаше преди началото на всяка голяма дворцова вечеря, на която баща му го принуждаваше да присъства още от най-ранна възраст. При тези тържествени случаи дворецът изглеждаше особено празничен: адютантите в парадно облекло; лакеите в ливреи, замръзнали като статуи на всяка врата; гвардейците в блестящите си червени униформи със сребърни шевици и дълги орлови пера на астраганените си шапки, наредени в шпалир по стъпалата на осветените мраморни стълби; и придворните дами в разкошни тоалети, поръчани специално във Виена и Париж. Гостите започват да пристигат: чуждестранни дипломати в униформи, обшити целите в злато, с дълги шпаги и шапки с щраусови пера; министри във фракове и ордени; дами с вечерни тоалети, покрити с бижута. Изведнъж настъпваше пълна тишина и маршалът на двора оповестяваше влизането на Негово Величество. Внушителната фигура на монарха, усмихнат и благосклонен към поклоните и реверансите, изпъкваше като ярък образец на самоувереност и власт. Той беше облечен в зависимост от случая или във фрак с широката лента на някой орден, препасана през гърдите му, или в къси бричове „а ла франсез“ и копринени чорапи, или пък в ослепителна военна униформа, натрупана с десетки звезди и медали, като богато накичена коледна елха.

Царят сядаше в средата на дългата банкетна маса със съпругата на почетния гост или на най-старшите дипломати от двете му страни. Царицата сядаше срещу него. Тя носеше великолепни бижута от неговата колекция, винаги избирани за случая лично от царя. Докато Фердинанд забавляваше съседите си по маса с интересни истории или остроумни забележки, той нито за миг не преставаше да наблюдава всички и всичко в столовата. Звънецът, дискретно скрит под покривката пред него, му позволяваше да контролира непрекъснато дейността на прислугата и да дава нареждания на цялата армия от забързани лакеи и сервитьори.

С течение на времето младият княз свикна с тези безконечни вечери за осемдесет или повече души, сервирани в скъп севърски порцелан с царския герб, на богато декорираната маса, отрупана с тежко сребро и кристал. Той се научи как да води разговор със съседите си на масата, обикновено жени на важни чуждестранни посетители или дипломати, или съпруги на български министри, докато оркестърът свиреше виенски валсове от балкончето под изваяния с орнаменти гипсов таван. Още от юношеството си Борис беше свикнал на калиграфираните карти на френски, разбира се, с комплицираното меню, като например това с дванадесет ястия и съответните седем вина:

Consommé froid

Zueco

* * *

Tartelettes à la Diplomate

Johannisberg 1868

* * *

Filet de boeuf à la Bordclaise

Château Léoville 1875

* * *

Mousseline de foies gras en aspic

* * *

Suprêmes de dindonneaux à la creme

Clos Vougeot 1875

* * *

Sorbets de griottes au vin de Romanée

* * *

Bécassines rôties sur canapés

Dry Imperial

* * *

Salade

* * *

Haricots verts à l’Anglaise

* * *

Profiterolles au chocolat

Château — Yquem 1878

* * *

Bombe gaufrée à la pistache

* * *

Dessert

Muscat Rivesaltes

* * *

Но за младия княз тези пищни банкети не представляваха нищо друго освен едно досадно задължение. По същия начин се отнасяше и към парадите, декорациите и униформите. Неговата мисъл беше съвсем другаде: по планините и на Черно море, при пеперудите и алпийските цветя, при моторите и локомотивите. А откакто беше преживял трите войни, неговото преждевременно възмъжало младежко сърце беше останало при горките войници, там, в калните окопи. А за един млад човек на 24 години това представляваше наистина тежък кръст…

 

 

Бедата в случая с цар Фердинанд, което всъщност се превърна в истинско нещастие за България, беше, че той имаше манталитет на прекалено голям монарх, а царуваше в една толкова малка страна. В този брак между блестящия, извънредно амбициозен европейски принц и скромната балканска нация могат да се намерят много оперетни, но също така и трагични черти.

Ирония на съдбата е, че измежду западните крале и принцове (те произхождаха всички от същите половин дузина благородни семейства, предимно германски, и бяха всички роднини помежду си) Фердинанд беше един от най-интелигентните, динамични и добре подготвени за тази роля. С целия респект, който човек може да има към монархичната институция, мъчно може да се отрече, че някой от Фердинандовите колеги от тази епоха не бяха непременно някакви интелектуални светила и че посредствеността беше една от най-очебиещите им черти. Но те царуваха над големи и важни нации. Те направляваха политиката на Великите сили в една епоха, в която монарсите още имаха значителна власт. Такива държави може би е трябвало да имат царе като Фердинанд, суверен с царствеността и проникновението на един Луи XIV или Петър Велики. Вместо това най-блестящият потомък на Кобургите и Орлеаните се намери на престола на една бедна, безсилна страна, с по-малко от 4 милиона жители, 80 процента от тях селяни, бореща се да запази наскоро придобитата си независимост, непрекъснато застрашавана от враждебни съседи и от интригите на Великите сили.

В своята история това старо царство, основано още в 681 година, имаше години на възход и слава, но и тежки векове на робство и беше освободено от турско иго едва в 1878 г., когато император Александър II стана „цар освободител“ за българите. Но първоначалният проруски ентусиазъм беше скоро след това заместен от международни съперничества, интриги и разочарования, когато България се превърна в пионка в борбите на Великите сили за „сфери на влияние“. И докато Австро-Унгария, Германия и Англия не допускаха създаването на мощен руски „сателит“ близо до Проливите и си служеха с всички средства, за да го предотвратят, Русия се опитваше безскрупулно да си послужи с новоосвободеното княжество за своите експанзивни намерения, които впрочем на Балканите не се различаваха особено както през императорско, така и през съветско време… И така, докато западните сили ампутираха България с Берлинския договор от 1878 г., младото княжество постепенно се задушаваше в мечешката прегръдка на руските си благодетели. Когато първият български княз, смелият и честен Александър Батенберг, стана прекалено независим и популярен в страната, той загуби благоволението на Русия и бе свален от престола в 1886 г. Така България беше станала княжество без княз.

Да се запълни празният трон, не беше лесна задача за българското правителство. Тъй като по Конституцията благороднически титли не съществуваха в България, а монархията изискваше владетел от княжески произход, кандидатът трябваше да се търси в чужбина. Но реалността в момента диктуваше, щото бъдещият монарх да има съгласието и доверието на Великите сили, което пък изискваше невероятни акробации, тъй като те всички бяха съперници помежду си. Съществуваха извънредно малък брой подходящи кандидати, а пък и те бяха чули всички истории за перипетиите и мъчнотиите, които княз Батенберг беше имал през време на краткотрайното си царуване, и никой не проявяваше прекален ентусиазъм за неблагодарния пост. Всъщност мнозина в Европа считаха Батенберг за човек с голям късмет, задето беше избегнал по-трагична съдба и беше оцелял след години на непрекъснати маневри и интриги между Австрия и Русия, една война със Сърбия и редица конспирации и преврати.

Датският принц Валдемар например отхвърли поканата на българското Народно събрание, след като не бе успял да получи благословията на руския император.

Как постъпва един млад неопитен народ, който си търси монарх? Българите постъпиха с известна наивност, която доста позабавлява изтънчените европейци по това време. Народното събрание назначи една делегация от трима видни общественици и ги прати да обикалят европейските столици да намерят подходящ княз. Константин Стоилов, Константин Калчев и Димитър Греков се стегнаха в рединготите си, попреговориха си правилата на западния етикет, качиха се на Ориент експреса и смело прекрачиха праговете на понякога високомерните европейски кралски дворове и канцеларии, за да разискват квалификациите и шансовете на различните потенциални кандидати с короновани глави, аристократи, министър-председатели и дипломати в Белград, Виена, Берлин и Лондон.

Човекът, който им направи най-силно впечатление, беше блестящият принц Фердинанд Сакс-Кобург-Готски, една живописна смесица от богато конте и сериозен учен натуралист, който живееше в разкош във Виена и служеше като поручик в австро-унгарската армия. Кръвта, която течеше във вените му, не би могла да бъде по-синя: внук на последния френски крал, племенник на английската кралица Виктория, братовчед на белгийското и на испанското кралско семейство, Фердинанд беше близък роднина на всички царстващи династии в Европа. В очите на българските пратеници той притежаваше и друго важно качество: беше готов и силно заинтересуван от предлагания пост. Всъщност той беше повече от заинтересуван, беше наистина запален и което беше много по-важно, неговата майка отдавна си беше наумила, че най-младият й син, нейният любимец, за когото знаеше, че е далеч по-умен от всичките й царствени роднини, ще царува един ден.

Княгиня Клементина Орлеанска, дъщеря на френския крал Луи-Филип, беше властна 70-годишна жена, с остър ум и желязна воля. Когато научи за пристигането във Виена на тримата български делегати, тя почувства, че моментът да реализира мечтата на живота си е дошъл. Една „случайна“ среща между Калчев и принца бе уредена във Виенската опера през антракта и Фердинанд веднага прояви интерес към българския престол. На следния ден тримата делегати го посетиха във великолепния Кобургски дворец във Виена и той потвърди своята готовност, като все пак изрази надежда, че Русия няма да се противопостави на неговата кандидатура.

Но на Фердинанд и на майка му бе съдено да претърпят жестоко разочарование. Не само Русия, която по това време се намираше в остър конфликт с антируското българско правителство, но и всички европейски сили оповестиха категоричното си несъгласие с Фердинандовата кандидатура. Когато принцът уведоми цар Александър III, за да му съобщи за предложението на българското Народно събрание, царят отговори, че за него нито българският парламент, нито правителството и регентите в София са законни. Той беше заявил на външния си министър Гирс: „Тази кандидатура е толкова смешна, колкото и самата личност“. А кралица Виктория изпрати от Уиндзорския си дворец гневна телеграма на министър-председателя лорд Солзбъри: „Надявам се, че (съобщението) относно кандидатурата на принц Фердинанд Кобургски не отговаря на истината. Той е напълно неподходящ — деликатен, ексцентричен и женствен. Трябва да се спре незабавно!“. След това тя писа на братовчедка си принцеса Клементина, че не одобрява сина й да се предлага като кандидат.

Австрия по това време предпочиташе да се въздържа от конфронтация с Русия, но така или иначе нито австрийският император Франц-Йосиф, нито външният министър граф Калноки приемаха Фердинанд сериозно. Както един от биографите на Фердинанд, Стивън Констант, пише: „И двамата не можеха да повярват, че този странен, богат и декадентен принц, който мрази конете и лова, а предпочита да гони пеперуди с мрежа и буркан в ръка, ще може да успее на един пост, който пречупи Александър Батенберг, този съвременен модел на войнишките добродетели“.

А що се отнася до Прусия, когато Фердинандовият чичо, Кобургският херцог, смутен от дългомесечната враждебна реакция срещу кандидатурата на племенника му, се обърна към Бисмарк за одобрение и помощ, германският канцлер отговори: „Когато въпросът за кандидатурата на Кобургския принц за българския трон възникна през миналия декември, виенското правителство възприе позицията, че тази кандидатура не бива да се подкрепя; а руското правителство реагира с остро неодобрение и враждебност. Не съществува никакво указание, нито изгледи, че гледищата на тези две големи сили, които са най-пряко заинтересувани от българския въпрос, са се променили оттогава. При тези обстоятелства аз бих ви посъветвал да не давате съгласието си на принц Фердинанд да приеме предложената кандидатура. Това начинание, предприето против съвета на Австрия и против волята на Русия, няма по мое мнение никакви шансове“.

Последва дълъг и мъчителен период на международни интриги, изчакване и задкулисни маневри, който продължи цели седем месеца. Фердинанд изживя моменти на обезкуражаване и на съмнения и много пъти беше стигал до решението да оттегли кандидатурата си. Но това като че ли подсилваше амбицията му да се бори за така оспорваната корона. Принцеса Клементина стоеше неотлъчно зад него, за да го утешава, съветва и насърчава, но и да мобилизира всичките си роднини и приятели, които можеха да помогнат.

Българите ставаха нетърпеливи. Слухове за евентуалното завръщане на Батенберг се разпространяваха усилено, за радост на много хора, но те плашеха Александър III, чиято омраза към обичания от народа бивш български княз беше взела необикновени размери. Независимите регенти, които управляваха в София, не си правеха никакви илюзии, че завръщането на Батенберг ще бъде позволено от Русия, която бе готова да защити решението си дори и с война. Но те бяха твърдо решени да намерят княз колкото се може по-скоро, Фердинанд или някой друг, със или без съгласието на Русия. Искаше се наистина много кураж от страна на една малка държава да предизвика открито Русия, както и за един европейски принц да тръгне против волята на цар Александър III и на Великите сили. Но българите приеха риска и изпратиха още веднъж Константин Стоилов — един от първоначалните делегати — да попита колебаещия се Фердинанд дали приема предложения трон въпреки руската опозиция и въпреки враждебността на Европа.

Макар и разяждан от съмнения и опасения, Фердинанд прие. На 7 юли 1887 г. Великото народно събрание единодушно го провъзгласи за княз на България. Когато изборът бе докладван на руския император, той написа на бялото поле на доклада: „Каква отвратителна работа!“. А неговият външен министър Гирс заяви, че това е „плесница за Русия“. Кралица Виктория телеграфира на лорд Солзбъри: „Разчитам, че ще бъде разяснено на всички, че ние нямаме нищо общо с избора на Фердинанд К.“.

Фердинанд беше 27-годишен, когато стъпи на българска земя и беше посрещнат с ентусиазъм и големи надежди. Контрастът между неговия предишен живот и това, което намери в новата си страна, беше далеч по-дълбок от всичко, което той и елегантният му, говорещ френски антураж от аристократи и адютанти бяха очаквали. Разликата между блясъка на Франц-Йосифовата Виена и калните улици на София, между великолепието и лекомислието на дворцовия живот на Запад и скромността на българските села и градчета, между безгрижното, хедонистично съществувание на привилегированите европейски милионери и ревностното чувство за дълг на местните патриоти, посветили живота си в защита на независимостта срещу враждебния свят — тази огромна разлика би била напълно достатъчна да обясни липсата на какъвто и да е афинитет между разглезения германо-френски принц, по вяра католик, и неговите, обременени от труд славянски поданици, мнозинството от тях източноправославни. Но, парадоксално, нещата се развиха по съвсем друг начин.

Още с качването си на престола Фердинанд се почувства дълбоко завладян от новата си страна. Той научи езика и историята й и преброди всяко село, планина и равнина. На края на царуването му надали имаше човек в цяла България, който да познава така основно тази земя с флората и фауната й. Той чисто и просто се влюби в България.

Първите години на царуването му бяха много трудни. Пренебрегнат от Великите сили, формално непризнат като законен монарх, игнориран от враждебна Русия, младият княз намери своя естествен съюзник в лицето на друг един силен млад мъж, диктатора-регент Стефан Стамболов, който храбро се противопоставяше на опитите на Русия да господства над страната. По-късно този съюз между монарха и диктатора бе разтурен, а след убийството на Стамболов Фердинанд възстанови отношенията си с руския император. Европа го призна постепенно, макар и с много възражения, но никога не промени хладните си чувства към него. Репутацията му на склонен към интриги, арогантен и най-вече прекалено независим монарх остана непокътната.

По време на 30-годишното му царуване (отначало като княз, а след 1908 г. с титлата „цар“) млада, недоразвита България постигна забележителен прогрес, който до голяма степен се дължеше на личните инициативи и ръководство на Фердинанд. Той построи модерни пътища и железници, реорганизира училищата, здравните служби, правосъдието и държавната администрация и модернизира армията. София, заспалото ориенталско градче, започна да прилича на приятна малка столица с чисти павирани улици, паркове и градини, и нови дву- и триетажни къщи. Постепенно градът се сдоби със свой университет, театър и опера от високо качество, както и с богата зоологическа и ботаническа градина, личен принос на царя.

Като амбициозен човек, който обича професията си, Фердинанд имаше манията да стане велик владетел. Що се отнася до материалния и културния прогрес, постигнат в България, неговият успех беше наистина блестящ. Но за жалост не можеше да се каже същото за външната му политика, нито за военните му авантюри. Вярно е, че той последва единодушното желание на поданиците си да си възвърнат загубените земи в Македония и Тракия. Но гонейки тази цел, той стана едва ли не по̀ българин от българите в своя шовинизъм и ги изпревари, като тласна нетърпеливо нацията в три войни: славната Балканска война в 1912 г., катастрофалния конфликт с бившите съюзници в 1913 г. и сега, в Първата световна война, още един несполучлив опит за възвръщане на откъснатите територии.

Човек може да се запита, дали в живота на царските семейства съществува ясно разграничение между личния и официалния им живот? Къде точно започва единият и къде свършва другият? До каква степен например княз Борис е имал частен живот в детството си?

Дори самото му съществувание беше започнало като държавна функция. Той се появи на този свят на 30 януари 1894, поздравен от 101 топовни залпа, и първата му глътка въздух стана повод да забият хиляди камбани в израз на всенародна радост. Не се минаха и няколко часа от рождението му, и той беше вече награден с ордена „Св. Александър“ и военния медал „За храброст“ и произведен в чин подпоручик.

За майка му, кротката 24-годишна княгиня Мария-Луиза, раждането протече като полуофициално държавно събитие, както беше всъщност и цялата й бременност след втория месец на зачеването. Министър-председателят Стамболов, един твърд човек, когото тя не можеше да търпи, трябваше да присъства в дворцовата спалня през последните мигове на родилните мъки като свидетел, че бебето, бъдещият цар, е автентично. Колкото и неприятна да беше тази процедура за чувствителната млада майка, тя не й се стори никак ненормална. Родена принцеса Бурбон-Пармска, потомка на френски и сицилиански крале и на пармски херцози, тя беше възпитана да изпълнява точно длъжностите, които нейният ранг й налагаше. Спазването на традициите, на Конституцията и на протокола е съществена част от възпитанието на една принцеса. Това възпитание предопределяше начина, по който тя щеше да живее, да бъде избрана за съпруга, да оправдае надеждата, че ще роди деца (момчета, за предпочитане), да ръководи дворцовото домакинство, да приеме участта, която нейният царствен съпруг ще благоволи да й отреди, та чак до начина, по който тя ще умре. Дълг и достойнство. Една истинска принцеса не познаваше друго и поради това не можеше да се каже, че тези неща й тежат, особено пък ако имаше щастието да бъде избрана за върховната мисия — женитба с царстващ монарх.

Мария-Луиза беше най-голямото от деветте деца на дук Роберт де Бурбон-Пармски и Мария-Пиа де Бурбон-Неаполска. Тя беше тихо момиче, отгледано от австрийска гувернантка в Швейцария и Биариц, и знаеше пет езика, свиреше на пиано и китара, рисуваше добре и четеше италианска поезия. Тя не беше красива, но продълговатото й тънко лице с дълъг нос, по думите на бъдещата й придворна дама Ана Станчова, с „хубави очи с цвят на аквамарин, големи и прозрачно бистри зад гъстите тъмни мигли“, беше приятно и изразяваше интелигентност и чувствителност.

Не че това имаше особено значение. Фердинанд, след дълги настоявания на майка си и на министър-председателя, се съгласи да си намери съпруга и като всички царски бракове касаеше се за брак по разум и държавен интерес. След несполучливо сондиране на няколко по-важни и богати принцеси изборът се спря на дъщерята на Бурбон-Пармския дук. Когато майката на Фердинанд, принцеса Клементина, разискваше тази женитба с дука, той постави едно категорично условие: децата от този брак да бъдат католици! И тъй като един член от българската Конституция изискваше престолонаследникът да бъде православен, налагаше се този член да бъде изменен. Това не беше лесно, но Стамболов искаше толкова силно на българския престол някоя принцеса от голяма благородна фамилия, че сполучи да добие съгласието на Народното събрание и членът беше изменен. Враждата по това време между България и православна Русия улесни Стамболовата задача. Бурбон-Пармският дук даде съгласието си.

През януари 1893 г. Фердинанд бе приет от император Франц-Йосиф и получи неговото одобрение за женитбата. Няколко дни след това князът срещна бъдещата си съпруга и годежът бе отпразнуван в Шварцау, Бурбон-Пармския дворец в Австрия. Принцеса Клементина беше възхитена от това символично помирение между Орлеанската и Бурбонската династия: брак между внука на френския крал Луи-Филип и правнучката на друг френски крал — Шарл X. И все пак, като типична бъдеща свекърва, тя писа на кралица Виктория: „Фердинанд е много щастлив, както и аз. Моята бъдеща снаха не е за жалост особено хубава. Това е единственото нещо, което й липсва, защото иначе тя е пълна с чар, добра, остроумна, интелигентна и много приятна…“. Сватбата се отпразнува в Пианоре, италианската вила на Пармския дук. Девет месеца по-късно се роди княз Борис.

Изборът на име за бебето бе също така политически акт, истински шедьовър на символиката и фамилния етикет. Борис Клемент Роберт Мария Пий Станислав, княз Търновски… Борис — на името на великия цар, който покръсти България; Клемент — на внушителната баба Клементина, която вече живееше в Софийския дворец; Мария — на майката; Роберт — на дядото; Пий — на папа Пий, кръстник на майката; и княз Търновски… Каква друга титла можеше да направи по-голямо удоволствие на народа, от тази на старата столица, където Конституцията беше гласувана, и Фердинанд — провъзгласен за владетел?

Самото кръщение стана също така политическо събитие, и то значително събитие, което предизвика огромен шум в цяла Европа. В изпълнение на формалното задължение към тъста си и зачитайки вероизповеданието и на двете семейства — Кобургското и Бурбон-Пармското — новороденият княз бе кръстен като католик от папския нунций в Софийския дворец. Но въпреки че Конституцията беше изменена, за да улесни владетелската католическа двойка, горчиво разочарование изпълни всяко българско сърце. Дори без да изслуша упреците и съжаленията, изказани от всеки българин, с когото Фердинанд можа да говори, князът почувства веднага народното недоволство. А той притежаваше достатъчно силен нюх на политик, за да схване, че кръщението на сина му в чуждестранна вяра беше неудачен акт, който анулираше всичките му усилия да отъждестви династията с българския народ. Това беше също така период, в който отношенията на княза със Стамболов се влошаваха и Фердинанд беше започнал да мисли как да изведе България от международната изолация, в която тя се намираше, и да търси начин за помирение с Русия. А нищо не може да достави по-голямо удоволствие на българския народ да укрепи династията и същевременно да спечели благоволението на руския цар от покръстването на престолонаследника в православната вяра.

Душевният конфликт на Фердинанд беше извънредно тежък. Като католик той знаеше много добре, че нито Ватиканът, нито собствената му майка, нито Кобургите и Бурбон-Пармските роднини можеха да приемат покръстването на княз Борис. Това би значело отлъчване от черквата за Фердинанд. Той беше дал тържествено дума на тъста си, Бурбон-Пармския дук, и сега ставаше въпрос за собствената му чест. Но, от друга страна, след осем години на престола българската корона бе станала най-важното нещо в живота му.

Той направи няколко безнадеждни опита да получи специално разрешение от папата. Затова имаше нужда най-напред от съдействието на семейството си. Но въпреки огромните си усилия той не успя да убеди никого от католическите си роднини освен майка си, княгиня Клементина. След едногодишното й възмущение и остро противопоставяне на всяка идея за промяна на религията старата жена най-после капитулира пред аргументите за „резон д’ета“, държавния интерес, изтъкнати от сина й. През есента на 1895 г. Фердинанд изпрати свое доверено лице, дипломата Димитър Станчов, на тайна мисия във Ватикана, но Лъв XIII не пожела дори и да чуе за подобно „вероотстъпничество“. Станчов успя донякъде да успокои разярения Пармски дук, който заяви, че би могъл да се съгласи, но само ако папата даде разрешение.

Междувременно българското население ставаше все по-нетърпеливо и недоволно и все повече гласове се надигаха в Народното събрание, настояващи за покръстването на княз Борис. Фердинанд се опита да ги успокои, като обеща, че ще обмисли сериозно този въпрос, и замина за Ватикана да пледира лично каузата си пред папата. Лъв XIII го прие студено и когато князът го помоли да се съгласи с покръстването на двегодишния Борис в православната вяра, той отговори най-строго: „Вие желаете да одобря смъртта на Вашия син, смъртта на душата му? Това би означавало духовно убийство!“. Напразно Фердинанд говори за единодушното желание на българския народ, за политическите императиви, за бъдещето на династията… Непоколебим, Лъв XIII напомни на госта си, че Пармският дук „ми даде честната си дума, и от Ваше име, и Вашата честна дума, че децата от този съюз ще бъдат възпитани в католическата църква. И само поради това аз дадох съгласието си за тази женитба“. Фердинанд обясни трудното положение, в което той се намираше спрямо българските си съотечественици. Но папата не прояви и най-малко съчувствие за това. „Абдикирайте, княже, абдикирайте!“ — беше единственият му съвет. И когато Фердинанд умоляваше папата да не го отлъчи от църквата, Лъв XIII отговори: „Ако Вие предадете Вашия син Борис на схизмата, Вие сте отлъчен автоматически!“. С това аудиенцията привърши, без папата да благослови госта си.

При завръщането си в София през февруари 1896 г. Фердинанд толкова беше паднал духом, че за първи път мисълта за абдикация премина през главата му. Но когато правителството му отправи последен апел, равнозначен на ултиматум по категоричния си тон, той взе решението си. Фердинанд реши да действа против волята на папата, на семейството си и на жена си, като оповести, че престолонаследникът ще приеме православно вероизповедание. Съобщението бе посрещнато с изблик на народна радост. Подчертавайки коренен обрат във външната си политика, Фердинанд помоли цар Николай II да бъде кръстник на престолонаследника. Руският император прие с ентусиазъм.

Папа Лъв XIII отлъчи дръзкия български цар. Семейството беше дълбоко възмутено и много роднини скъсаха с него до живот. Но най-болезнено засегната беше собствената му жена, майката на Борис. Мария-Луиза беше потресена от покръстването, което, като дълбоко верующа католичка, считаше за вероотстъпничество, а като дъщеря на Пармския дук — за измяна. Докато нейният съпруг се измъчваше от съмнения (тя отново чакаше дете), тя бе го умолявала да не нарушава обещанието си. Но Мария-Луиза имаше много малко влияние над деспотичния си мъж. Когато княз Кирил се роди, той дискретно бе кръстен по католически и Фердинанд се надяваше, че това ще задоволи донякъде жена му и роднините. Двете княгини, които се родиха през следващите години, също бяха кръстени в католическата църква. Така че Борис остана единственият православен в цялото царско семейство.

След като покръстването бе оповестено, Мария-Луиза взе със себе си малкия Кирил и дълбоко разстроена, набързо замина за френската Ривиера. На път за Болийо тя спря за няколко дни във Виена, за да посети княгиня Клементина в Кобургския дворец. Една семейна приятелка, принцеса Радзивил, разказва в едно от писмата си, че „здравето на княгиня Мария-Луиза беше силно разклатено вследствие неотдавнашните емоции. Раздялата й с малкия Борис беше ужасна. Наложи се да изтръгнат детето от обятията й, от което горката жена припадна за два часа“. Придворната дама Ана Станчова отбелязва на свой ред, че на Ривиерата „вълшебното въздействие на слънцето, природата и цветята донесе малко облекчение за мъчителните мисли, но писмата, телеграмите и новините за изоставеното дете, несъзнаващо ролята, която бе заставено да играе, се трупаха и разпъваха на кръст нещастната майка, която изглеждаше по-уязвима и по-деликатна от всякога“.

Православната кръщавка на княз Борис се извърши в Софийската катедрала и руският генерал Кутузов беше упълномощен да замести императора Николай II като кръстник. Мария-Луиза не присъства на обреда. Тя беше още в Европа, в процес на оздравяване, и се завърна едва през май 1896 г., все още тъжна, но примирена с духовната загуба на първородния си син.

В присъствие на водачите и елита на страната и на представителите на няколко некатолически държави двегодишният княз, облечен в бели дрехи и препасан с червената лента на ордена „Св. Александър“ — първа степен, бе въведен в църквата и поставен да седне на едно кресло до бащиния си трон. Той остана необикновено кротък, докато екзархът, в своите златни одежди и корона, извършваше службата, заобиколен от девет владици и петнадесет други свещеници, всички в празнични одеяния. Генерал Кутузов взе детето в ръцете си и бавно повтори след екзарха тържествените думи, чрез които княз Борис прегръщаше православната вяра. След това екзархът помаза детето по челото, ушите, гърдите, ръцете и краката. Кръщелникът прие светото причастие и Кутузов го предаде на баща му. В този момент топовни салюти разтърсиха столицата и десетки хиляди хора, струпани около храма, завикаха възторжено „ура!“.

И в по-късните си детски спомени Борис трудно можеше да отдели официалната част от личната. В един от най-ранните си спомени той се виждаше с баща си, майка си и духовния си настойник отец Василий да слиза от някакъв голям параход на непознато пристанище с големи тълпи от някак различни на вид хора, които акламираха шумно, с военна музика, знамена, войници и речи. След това в продължение на няколко дни — подобна възбуда по влакове, огромни дворци и паради. По-късно той разбра, че споменът датира от първото му официално пътуване — посещението, направено на кръстника му, руския император. Царските гости бяха посрещнати с почести в Одеса през юли 1898 г., а след това в Киев, Москва и Петербург. Борис смътно си спомняше, че малките момиченца, с които беше играл тогава, бяха великите княгини Олга и Татяна, императорските дъщери. Той, разбира се, не беше забелязал това, което Ана Станчова, бившата придворна дама на майка му и тогава съпруга на българския пълномощен министър в Русия, беше наблюдавала: „… Княз Фердинанд, обикновено самонадеян и склонен по-скоро към арогантност, отколкото към любезност, ми изглеждаше стеснителен в руския двор. Единствен императорът проявяваше известна симпатия към него, докато някаква особена враждебност лъхаше от групата на великите князе, застанали вкупом, високомерни и горди, на фона на потъналите в позлата приемни зали, измервайки новодошлите със саркастични погледи. Но въпреки това — отбелязва госпожа Станчова, — много внимание беше оказано на чаровния малък принц, чиито големи меланхолични очи с черни мигли спечелиха сърцата на всички“.

За Борис дори спомените за онова, което е най-обикновено събитие в живота на всяко момче, имаха официален оттенък. Първите му изпити например. Студена декемврийска сутрин през 1904 г. Борис е почти единадесетгодишен и се явява на изпит за свършено първоначално училище. Княз Фердинанд беше поръчал лично на министъра на просветата да нареди на края на четвърто отделение престолонаследникът да бъде подложен на същите изпити, през които минава всяко българско дете. Борис е доста неспокоен, когато влиза, придружен от княз Кирил, в определената за изпита стая на втория етаж в западното крило на двореца. Всички тези важни господа са заели местата си и го чакат. Няколко познати лица между тях: Курто; началникът на кабинета на княз Фердинанд Добрович; комендантът на двореца, майор Нерезов; офицерът ординарец на престолонаследника поручик Николаев. Момчето разпознава също министъра на просветата д-р Иван Шишманов, който го беше посетил преди това и го беше изпитал надълго, за да се увери, че ученикът е добре подготвен. Но на масата срещу чина, определен за Борис, той съзира три непознати лица и това го прави още по-нервен. Те са членовете на изпитната комисия, трима учители, избрани лично от министъра.

Борис оглежда стаята. Познатата карта на Балканския полуостров е окачена на стената. Няколко препарирани животни, донесени за случая от царския музей по естествена история, са сложени на масата — млекопитаещи, птици, риби. До тях — няколко саксии с растения и модели за изпита по геометрия — дървени кубове, кълба и пирамиди.

Един от учителите нарушава мълчанието:

— Ваше Височество, ще започнем със Закон Божи. Моля Ви, кажете „Отче Наш“ на черковнославянски!

Ученикът си отдъхва. Това е лесен въпрос. Той знае молитвата наизуст и на съвременен български, и на черковнославянски. И Борис я издекламирва, както прави всяка вечер, преди да си легне, откакто се помни.

— Кога е била покръстена България? — е следващият въпрос.

— През 865 г. от цар Борис Първи. — Това, разбира се, той е длъжен да знае: нали е кръстен на свети цар Борис. — Християнството е било разпространено сред славянските народи от учениците на свети свети Кирил и Методий, братята българи от Солун, които създали славянската азбука около 862 г. Техните ученици преведоха светите писания на славянски и разпространиха Христовото учение по всички славянски земи, чак до Русия. Всички българи, разбира се, се гордеят, че техните предци дали азбуката на другите славяни, а също и с това, че са приели християнството преди руснаците. Тези исторически факти обясняват донякъде защо у тях липсва чувство за малоценност по отношение на най-големия славянски народ. Те са и в основата на българските аспирации към Солун, града на великите братя Кирил и Методий, най-почитаните национални светци.

Изпитите продължават. Български език и история — сутринта, старобългарски, смятане и естествознание — следобед. Борис е малко загрижен за диктовката, тъй като правописът понякога му създава мъчнотии. Човек наистина трябваше да си отваря очите при употребата на ъ-широко, ъ и ь, и на е и е-двойно… (Борис, който имаше изключителна дарба за езици и по-късно овладя няколко чужди езика със съвършено произношение, граматика и речник, остана цял живот малко несигурен в правописа.) Но днешната диктовка беше лесна и той направи само една грешка.

Останалите изпити не представляваха никаква трудност. Декламиране на Вазовия „Отец Паисий“, едно стихотворение, което князът, както и всички български деца, знаеше наизуст. Въпроси за животни и растения… Всъщност благодарение на уроците на баща си момчето владееше естествознанието почти така добре, както тримата учители.

Изпит, както за всички деца, преди да влязат в прогимназия. Разликата бе, че цялата нация следеше внимателно напредъка на Борисовото образование и когато той получи свидетелството си (номер 467) от основното училище и черната прогимназиална шапка със синя лента и козирка, „събитието“ бе подробно отбелязано в пресата.

А осемнадесетият му рожден ден — пълнолетието — доби размерите на международно политическо събитие. Цар Фердинанд беше вече тайно организирал балканската коалиция, която щеше наскоро да атакува болната Отоманска империя, и държеше да придаде необикновена тържественост и гласност на пълнолетието на своя син. Всички балкански престолонаследници — сръбският, гръцкият, черногорският и румънският — присъстваха на небивалите тържества в София през януари 1912 г., редом с руския Велик княз Андрей, австрийския ерцхерцог Карл-Алберт, пруския принц Леополд и представители на чуждите правителства.

Кой млад човек не би се почувствал нервен, застанал мирно на естрадата, построена в средата на двора на Военното училище, с хиляди очи, вперени в него, докато военната музика свири маршове, а войската е замръзнала тържествено в „За почест!“. Зад него на платформата, украсена с борови клони и трикольорни ленти, царското семейство е заобиколено от чуждестранни принцове и дипломати, всички в блестящи парадни униформи, и висшето духовенство — в сърмени одежди и златни корони. Борис, в униформата на подпоручик, пристъпва към окъсаното Самарско знаме, свещената реликва на Българската армия, участвало в Освободителната и Сръбско-българската война. Владиката чете бавно думите на войнишката клетва, а Борис ги повтаря тържествено след него, с вдигната десница. След това той се прекръства, целува кръста на владиката, Евангелието и знамето и извиква високо, по войнишки: „Заклевам се!“.

Гръмогласно „ура!“, изтръгнало се от гърдите на войниците, изпълнили широкия плац, разкъсва тишината. Музиката засвирва „Шуми Марица“ и „Химна на царя“ и 21 топовни салюта известяват на населението, че престолонаследникът е навършил пълнолетие. Цар Фердинанд, видимо развълнуван, пристъпва към сина си и горещо го прегръща. Междувременно частите се формират за парад пред Негово Величество. Начело на войските — Самарското знаме, следвано от части от 4-и търновски пехотен полк. Маршируващ енергично на десния фланг на първата редица, по-дребен и по-млад от мъжете до него, подпоручик Борис княз Търновски отдава чест на своя владетел и баща.

Това е последният път, когато той ще марширува щастливо, редом до войниците от полка си. Балканската война ще започне наскоро и мнозина от тях не ще се завърнат никога.