Стефан Груев
Корона от тръни (23) (Царуването на Борис III 1918–1943)

Двадесет и първа глава
Спасяването на евреите

Ужасяващата мълва се разпространи бързо между евреите — първо в София и Кюстендил, после в Пловдив, Дупница и други градове — и накара сърцата им да замрат. Мълвата гласеше, че омразното КЕВ (Комисарство по еврейските въпроси) извършва тайни приготовления за събиране на всички евреи и за предаването им на германците. Според информацията, разпространявана през първите дни на март 1943 г., депортирането в окупираната от германците Полша било предстоящо и полицейската акция щяла да започне на 10 същия месец.

Подобни слухове бяха плъзнали и преди това, откакто новият Закон за защита на държавата, гласуван през януари 1941 г., бе ограничил гражданските права на 50-те хиляди български евреи. Но през първата година и половина те не бяха прекомерно обезпокоени: въпреки че новото им положение на второстепенни граждани беше несправедливо и унизително, те не се чувстваха физически застрашени в страна, където антисемитизмът беше почти непознат. Когато обаче зловещото комисарство беше създадено в ранната есен на 1942 г., никакъв слух, дори и да звучеше невероятно, не можеше вече да бъде пренебрегван.

Шефът на КЕВ Александър Велев, един от малкото български антисемити, имаше секретарка, Лиляна Паница, близка със семейството на един софийски евреин, Буко Леви. В края на февруари госпожица Паница беше доверила на приятелите си, че КЕВ се готви да депортира в Полша евреите от Македония и Тракия. Няколко дни по-късно тя осведоми семейство Леви, че и те, заедно с други евреи от стара България, са в списъка за депортиране. Леви, който бе подпредседател на градската консистория, управителното тяло на еврейската община, уведоми някои еврейски водачи. Същият тревожен сигнал бе даден и от друг член на консисторията, Аврам Алфас, комуто Лиляна Паница също бе разкрила тайната.

През същата седмица един евреин от Кюстендил, Хаим Бехар, дошъл на посещение в столицата, случайно срещна лекаря на персонала на КЕВ д-р Йосиф Ватев. Срещу подкуп докторът му повери, че депортирането е предстоящо. На следния ден, обратно у дома си, Бехар получи същата информация и от кюстендилския областен управител Любен Митенов. Последният му каза поверително, че ако евреите от града съберат 300 000 лева, той може да се опита да подкупи властите, за да спаси някои семейства. Бехар уведоми местните ръководители на консисторията и на следващия ден цялото еврейско население на Кюстендил беше обхванато от паника.

Парите за областния управител бяха намерени бързо с допълнителни суми, събрани, с цел да се направи опит за подкупване на чиновници от КЕВ. Една делегация от петима българи от Кюстендил беше изпратена до София да се опита да спре депортирането, в случай че слуховете се окажеха верни. Управителят Митенов разкри тайната на друг софийски евреин, Самуил Барух, който по това време беше мобилизиран в Кюстендил като аптекар. Братът на Самуил, Яко Барух, беше таен ционистки представител в София, натоварен с издаването на емигрантски визи за Палестина. В качеството си на такъв той имаше важни връзки в столицата. Уведомен от брат си, Яко Барух се присъедини към спешната инициатива на софийската консистория и кюстендилската делегация. С общи усилия те потърсиха влиятелен български приятел, когото можаха да намерят през следващите няколко дни. Влязоха във връзка с довереника на царя — Лулчев, и с влиятелния член на ВМРО Владимир Куртев, както и със софийския митрополит Стефан, депутати от Народното събрание, писатели и опозиционни водачи, като Никола Мушанов, Петко Стайнов, Димо Казасов, Дамян Велчев и много други. Всички те бяха извънредно шокирани и отзивчиви и обещаха своята помощ. Обаче колко достоверно беше поверителното сведение, доставено от госпожица Паница, д-р Ватев и управителят Митенов? Нямаше никакво официално потвърждение на тази мълва.

Яко Барух познаваше много официални лица, които в миналото му бяха искали визи за Палестина за свои приятели. Той отиде да види някои от тях, включително Никола Захариев, министъра на търговията. Понеже последният не искаше да поема открито рискове, той не каза нищо официално. Поверително Захариев даде на Яко едно важно сведение. Кабинетът наистина беше санкционирал депортирането на македонски и тракийски евреи, които бяха под германска юрисдикция и не бяха български граждани. Обаче правителството не беше позволявало никакво депортиране на евреи от вътрешността на старите български територии, заяви Захариев. И все пак, според пуснатия от КЕВ и от Кюстендил слух, български евреи също били включени. Кой казваше истината?

Барух тогава си припомни за един свой стар съученик, Димитър Пешев, важен прогермански депутат от Кюстендил, който сега беше подпредседател на Народното събрание. Той го посети на 7 март сутринта и му разказа всичко, което бе чул за плана на КЕВ за депортиране.

Пешев не бе чувал за това. Той не можеше да повярва, че такова необикновено важно и нечовешко решение би могло да се вземе без знанието на водачите на парламентарното мнозинство. Той телефонира на областния управител Митенов.

— Вярно ли е, че еврейските жители на града ще бъдат депортирани в Полша? — попита той.

— Да — трябваше да признае със съжаление управителят, — комисарят Белев лично донесе тайните заповеди тази седмица.

Тогава Пешев повика кюстендилския началник на полицията.

— Какви са Вашите заповеди? — запита той.

Полицейският началник потвърди новината. След три дни, на 10 март, еврейските жители щели да бъдат арестувани, закарани в тютюневия склад „Фернандец“ и приготвени за превоз.

Подобни заповеди бяха получени от полицейските власти във всеки главен град на страната.

* * *

Еврейското население потъна в състояние на дълбока угнетеност и шок. Но въпреки страха и гнева си, то някак си отказваше да повярва на тези грозни слухове. Как можеше това да се случи в България, където евреи и християни живееха в най-приятелски отношения, като равноправни сънародници и където, за разлика от повечето страни в Централна и Източна Европа, не съществуваше никакъв расизъм? Българите, даже когато се сравняваха с Германия, Полша или Румъния, цитираха с гордост стария афоризъм, че „всеки народ заслужава евреите, които има“. Това значеше, че повечето български евреи бяха напълно лоялни граждани, искрено привързани към своята страна и щастливи да живеят сред българите. В България нямаше „еврейски проблем“, защото те бяха по-малко от 50 000 души в едно население от 6 милиона. Тъй като не притежаваха обработваеми земи, нито несъразмерно големи богатства или монопол в някаква професия, евреите не представляваха заплаха за никого.

Ако съществуваха някакви предубеждения, като „Евреите правят всичко само за печалба“ или „Евреите са страхливи“, това не отиваше по-далече от стереотипите и закачките за други етнически или областни групи. Габровците например минаваха за извънредно стиснати: за да спестят гробно място, те погребвали умрелите си прави, и то само до кръста, защото горната част от тялото намазвали с вар, за да служи като паметник. За арменците пък се казваше, че те неизменно украсявали фактите и слуховете с баснословни преувеличения. Но иначе на евреите, които учеха в същите училища като българите и говореха български като всеки друг, се гледаше само като на обрязани българи, които се молеха в синагогата и празнуваха неделите си в събота.

Повечето български евреи бяха сефаради, говорещи един испански диалект, и неголям брой, говорещи немски, ешкенази. Те живееха в градовете и се занимаваха предимно с търговия, финанси и свободни професии. Ционисткото движение имаше силно влияние върху тях. С малки изключения, те не бяха представени в българския политически живот или в армията, въпреки че поддържаха приятелства и професионални отношения с много влиятелни българи.

Още преди да бъдат обезпокоени, евреите бяха почувствали известна промяна в самото начало на войната, когато се засили германското влияние. Властите отказваха например да продължават разрешенията за престой на евреи — небългарски поданици. Някои български десничарски групировки бяха започнали да копират нацистките идеи и методи, включително и антисемитски лозунги, макар че никога в България не е имало истински фашистки организации с някаква политическа роля, какъвто беше случаят с Румъния, Унгария и даже с Франция и Белгия.

Положението се влоши, когато правителството на Филов, готово да подпише Тристранния пакт, наложи Закона за защита на държавата (ЗЗД) през януари 1941 г. Една от четирите части на закона, силно повлияна от доминиращите идеи в Германия, отне политическите права на гражданите с еврейско вероизповедание. През месеците, които последваха, с нови декрети още повече бяха ограничени техните права, бяха наложени нови данъци върху имуществата им и бе установена еврейска квота за някои професии.

ЗЗД бе предизвикал вълна от протести. Мнозина опозиционни депутати, включително и симпатизиращият на Германия проф. Ал. Цанков, го бяха атакували енергично в Народното събрание, позовавайки се на член 57 от Конституцията, който гласеше, че „всички български поданици са равни пред закона“. Те обаче загубиха при гласуването. Писателският съюз, Съюзът на адвокатите, Лекарският съюз и много други организации изпратиха остри протестни писма до министър-председателя Филов. Светият синод на православната църква порица закона официално и безусловно. Голямото мнозинство от българите не одобряваха ЗЗД и се чувстваха гузни и объркани пред еврейските си приятели. Обаче общото мнение беше, че правителството е действало под силния германски натиск и е имало малко възможности за избор.

Еврейското малцинство нямаше доверие на Филов и вътрешния министър Габровски, който бе един от основателите на организацията „Ратник“, макар че беше престанал да членува в нея. Когато антисемитизмът на ратниците стана по-агресивен, техните шумни прояви породиха известна загриженост, въпреки че организацията беше съвсем непредставителна, крайна и нямаше никаква правителствена подкрепа. Евреите обаче имаха вяра в цар Борис. Той минаваше за техен приятел и благодарение на репутацията му на справедлив и състрадателен човек, те вярваха, че той няма да позволи да им се случи нещо по-лошо.

Не беше тайна в България, че царският двор изобщо не одобрява антисемитските мерки, взети под германски натиск. Когато Борис приказваше частно със семейството си и с близки приятели, той говореше с дълбоко възмущение и отвращение за нечовешкото отношение на нацистите към евреите. Даже и без още да подозира за съществуването на тайния нацистки план за пълно изтребване на еврейската раса, царят считаше хитлеристкото антисемитско безумие за проява на повредени умове. Той се почувства дълбоко смутен, когато собственото му правителство реши да учреди антиеврейски закони. Обаче Борис прие новото законодателство като по-малката от две злини, като единствен възможен начин да печели време пред застрашително настъпателните германци и да предотврати най-лошото: да предаде българските евреи в ръцете на нацистите. Това, както царица Йоанна разкри по-късно, той беше абсолютно решен да предотврати. „Горките хора“ — казваше Борис всеки път, щом се заговореше за евреите.

Царица Йоанна също не криеше отвращението си от жестокостта на нацистите спрямо евреите и други някои малцинства и дискретно се намесваше в много случаи, повечето чрез Ватикана и италианските представители в София, за да помага на евреи от италианска или други националности, които живееха в България. Един ден например тя изненада италианския пълномощен министър граф Маджистрати, зет на външния министър Чано, при откриването на италианската изложба „Борба срещу маларията“ в София. Навеждайки се, уж да разгледа нещо от изложеното, тя пошепна тихо, но твърдо, в ухото на графа: „Имам незабавна нужда от италиански паспорти за някои евреи!“. Притиснат натясно, Маджистрати измърмори, че е невъзможно да приемат евреи в Италия в този момент. Продължавайки да се усмихва на фотографите и да проявява голям интерес към модерната противомаларична техника, царицата пошушна: „Аз Ви давам личната си гаранция, че те няма да останат в Италия. Имам нужда само от транзитни визи за тях, те ще отидат в Аржентина“. Още на следния ден италианският дипломат лично издаде поисканите визи. Нито той, нито царицата някога споменаха отново за този случай. Обаче, колкото и да бяха дискретни тези хуманитарни намеси, те станаха известни на обществеността и подсилиха подозренията на нацистките кръгове, че „царското семейство закриля евреите“.

Приятелските отношения на Борис с много български евреи бяха добре известни. Например негови лични зъболекари бяха братята Джераси; семейство Розенбаум бяха придворните доставчици на облекло; а царят избираше колите си с помощта на представителя на „Пакард“ Лазар Герон. Повечето хора от неговата свита — Поменов, Ханджиев, Балан — поддържаха близки лични връзки с еврейски фамилии и Борис имаше навик да нарича началника на кабинета си Груев на шега „еврейския консул“ заради всичките му приятели Розенбаум, Елиас, Голдщайн, Бакиш и Бераха, с които Груев и жена му се срещаха непрекъснато. Царят често приемаше чуждестранни еврейски водачи, които посещаваха България, като например известния ционист Нахум Соколов, който заяви след аудиенцията:

— Вие трябва да сте горди с вашия цар: той е наш приятел.

Цар Борис остана тяхната последна надежда. Докато суровите закони и укази бяха разисквани публично, той оставаше странно безмълвен. Обаче еврейското малцинство тълкуваше някои от неговите действия като дискретни сигнали на симпатия. През 1942 г., по средата на острите дебати върху антиеврейския законопроект, царят направи подчертан жест с изпращането на топла телеграма до еврейската консистория, като й благодари за благопожеланията по случай петия рожден ден на престолонаследника княз Симеон. Консисторията публикува и двата разменени поздрава в бюлетина си, принуждавайки германския пълномощен министър Бекерле да доложи, че този инцидент беше предизвикал много коментарии из страната.

През следния месец царят се нагърби да обясни лично новия закон на главния равин на София д-р Ашер Хананел. Нацистите бяха обезпокоени дотам, че Бекерле се оплака на Филов. Борис отговори, че ако Бекерле има някакво оплакване, той трябва да дойде направо при него.

Някои евреи, близки на двореца, знаеха чувствата на царя и философски приемаха някои от болезнените мерки като неизбежна временна тактика, която можеше да спаси живота им. Те знаеха, че Борис не може и не трябва да говори публично за това. При извънредно чувствителните германо-български отношения през този период те се опасяваха, че всяко открито противопоставяне на Хитлеровите антиеврейски планове би предизвикало конфронтация с катастрофални последици за тях.

Много еврейски семейства дискретно получиха лични уверения за съчувствие от двореца. На върха на антисемитската кампания еврейското сиропиталище „Царица Елеонора“, на което дворецът редовно помагаше, получи лично от царица Йоанна един необикновено голям подарък от платове, предназначен „да помогне в тези мъчни времена“. Много евреи бяха подпомогнати от двореца да напуснат страната и административните мерки срещу мнозина от тях бяха отменени по нареждане на двореца. Често евреи-просители за паспорти или всякакъв вид разрешения, пристигаха в държавни учреждения, предшествани от телефонни обаждания от царската канцелария до отговорния министър или шеф на служба, започващи с магическата фраза: „Негово Величество би искал от Вас…“. В един период, когато за еврейските граждани беше извънредно трудно да напуснат страната, много от тях получиха паспортите си с царска помощ, като например семейство Розенбаум, което замина за Съединените щати. За да предотврати евентуална заповед за отмяна в последната минута, началникът на царския кабинет Груев лично придружи семейството до гарата, прекара го през полицейски и митнически контрол и го заведе до вратата на вагона.

До лятото на 1942 г. най-тежкото последствие от закона ЗЗД беше специалният данък върху еврейското имущество, който доведе в много случаи до конфискуване на имуществото. Обаче българските евреи още не се страхуваха за живота си. Те не знаеха тогава, че междувременно една специално назначена група от германски нацисти беше достигнала тайно до едно чудовищно решение. Хитлер и Химлер бяха вече решили да унищожат евреите в завзетите руски територии, но у тях имаше още някакво колебание относно това, кой би бил най-добрият начин да се отърват от всички европейски евреи. Депортиране в Палестина беше една от възможностите. Друга възможност беше да ги изпратят в Африка или да ги затворят в постоянни концентрационни лагери?

На началник-щаба на SS Райнхарт Хайдрих беше заповядано да приготви план за „окончателното разрешение“ на „еврейския въпрос“ в Европа. Хайдрих беше свикал конференция на петнадесет представители от разни министерства, включително Адолф Айхман, която се събра в Берлин, в неговата канцелария на улица „Ванзее“, на 20 януари 1942 г. Като предисловие на физическото премахване на евреите, конференцията беше одобрила план за депортиране в Полша на евреи от цяла Европа, включително от неутрални страни, като Испания и Португалия, и дори страни, които трябваше да бъдат тепърва завладени, като Англия. В списъка фигурираха също 48 000 български евреи. В съюзнически страни като Унгария, Румъния и България планът на SS разчиташе на сътрудничеството на местните правителства да предадат своите евреи. Това трябваше да бъде уредено от германското външно министерство. За да се запази проектът в абсолютна тайна, депортирането трябваше да бъде представено като „презаселване“ в едно „ново еврейско отечество“ в Полша, без да се споменава изобщо за „окончателното разрешение“.

Българското Министерство на вътрешните работи изпрати завеждащия отдела за еврейските въпроси Александър Белев, един ратник, антисемит и протеже на министър Габровски, да отиде в Германия, за да проучи германските антисемитски закони. Белев се завърна с препоръка до българското правителство да приготви евреите за депортиране и да конфискува всичките им имущества. Но смятайки, че това ще стане само след края на войната или след като германците завземат някаква подходяща територия в Източна Африка, той доложи, че „засега няма възможност за депортиране на евреите, освен ако Германия се съгласи да ги приеме и да ги засели в Галиция или някъде другаде в Русия. Междувременно настоятелно е мерките, засягащи евреите, да бъдат засилени“. Повлиян силно от нацистите, Белев предложи нови ограничения на съществуващите изключения, които дотогава не включваха евреи от смесена кръв, покръстени или женени за българи и пр. Той също предложи изгонване на евреите от столицата, строг контрол върху еврейските организации и създаването на специална държавна агенция, овластена да се разправя с всички еврейски проблеми.

Подложено на упорит натиск от германците, правителството беше приело препоръките на Белев. С указ от август 1942 г. бе установен по-строг режим за евреите и бе създадено Комисарство по еврейските въпроси (КЕВ) начело с Белев. КЕВ пое пряка отговорност за всички еврейски работи. Одобрението на Министерския съвет беше нужно само за най-важни решения. Ефектът се почувства веднага. От началото на 1942 г. българските евреи бяха принудени да носят жълта звезда на гърдите си; къщите и магазините им бяха маркирани със знаци; много от предприятията им бяха затворени; много семейства бяха изпъдени от София; радиоапарати, коли и телефони бяха конфискувани; мъжете на възраст между двадесет и четиридесет и пет години бяха мобилизирани в трудови бригади, работещи по пътищата. В повечето случаи тези мерки бяха прилагани много хлабаво. Митрополит Стефан успя да издейства тези ограничения да не важат за всички семейства на покръстени евреи. Самият Филов освободи евреите, женени за не-евреи, от носенето на звездата. За еврейските граждани беше достатъчно да имат връзки, където трябва, за да ползват всякакви улеснения. Но най-важното е, че всички вярваха, че тях все още не ги застрашава депортиране.

Прилагането на противоеврейските мерки беше напреднало през есента и зимата на 1942 г., но всеки път, когато германците намекваха за депортиране, българското правителство го осуетяваше. Главният претекст беше, че еврейската работна ръка била много необходима по това време за строеж на пътища. Даже Бекерле повярва на този аргумент, потвърждавайки в Берлин, че нуждата била „истинска“. Рибентроп също посъветва службата за сигурност на SS, RSHA (Reichssi cherheitshauptamt) да бъде търпелива с България и да чака удобния момент, който още не е дошъл.

Обаче RSHA започна да става подозрителна. В един таен доклад върху незадоволителното отношение на България към еврейския въпрос Валтер Шеленберг, шефът на шпионажа на RSHA, се оплака, че „българският народ смята, че антиеврейските закони са отишли прекалено далече“. Той припомняше, че кръстникът на княгиня Мария-Луиза, старият държавник Малинов, беше женен за еврейка и че внучката на ген. Николаев, кръстника на княз Симеон, се беше омъжила за евреин. Това бяха незначителни факти, които само свидетелстваха за асимилирането на евреите сред българското общество, но антисемитският начин на мислене на хората от RSHA ги караше да виждат в тях многозначителна тенденция. А какво да се мисли за намесата пред КЕВ на царския секретар Балан в полза на един евреин, казвайки „Царят заповяда“? Шеленберг съобщи, че и други хора от двореца също се бяха намесвали в полза на евреи.

Шеленберг нямаше доверие в някои министри, даже и в Габровски. Той докладва, че когато триста евреи се явили в министерството с някаква петиция, Габровски лично ги посрещнал в двора, приел молбата и ги уверил, че те „не бива да се безпокоят: най-лошото е вече преминало!“. Обезпокоен, че вътрешният министър все още не беше ограничил достъпа на софийските евреи до публични места, Шеленберг отбеляза, че Габровски уведомил комисаря Белев за това, че царският двор и кабинетът настоявали за по-мека еврейска политика.

Шефът на шпионажа също се оплака от министъра на правосъдието Константин Партов, който не бил съгласен да се налага носенето на жълти звезди от евреите, и специално от проповедите на митрополит Стефан, порицаващи остро антиеврейската политика на правителството. Интересно е да се отбележи, че Бекерле, въпреки че самият той беше нацист, не се съгласи с доклада на Шеленберг и се опита в своя доклад да намери извинения за липсата на ентусиазъм от страна на българското правителство по отношение на противоеврейските мерки.

Употребявайки типичната тактика на цар Борис, българското правителство не беше отказало открито и недвусмислено германското изискване за депортиране. Избягвайки конфронтация, то предпочиташе да каже „да, но по-късно, не сега“. На 2 ноември външният министър беше отговорил отново, че България е готова да депортира своите евреи, но че има нужда от тях сега за обществени строежи.

RSHA изпрати един от помощниците на Айхман, Теодор Данекер, в София, да помогне при подготовката на депортирането. След като този нацистки представител работи три месеца в тясно сътрудничество с българското КЕВ, между Белев и Данекер бе постигнато тайно споразумение, което те подписаха на 22 февруари 1943 г. Според неговите условия 20 000 евреи от новите земи (Тракия и Македония) трябваше да бъдат събрани в шест концентрационни пункта и депортирани в окупираната от германците Полша на български разноски. Депортирането трябваше да започне през март и да бъде завършено до края на май. На евреите нямаше да се казва, че ще бъдат депортирани, а само че ще бъдат преместени другаде, във вътрешността на България.

На 2 март кабинетът одобри депортирането, като издаде поверителен Указ №127, даващ инструкции на КЕВ „да депортира извън границите на страната, в съгласие с германските власти, до 20 000 евреи, живущи в наскоро освободените земи“. Междувременно обаче Белев беше променил оригиналния текст на споразумението Белев-Данекер, зачерквайки думите „… от новите български земи Тракия и Македония“. Така видоизменен, документът можеше да означава също и депортиране на евреите от старите граници. Поправката беше направена лично от Белев (същото зелено мастило беше употребено и за зачеркване на думите, и за неговия подпис) вероятно поради антисемитското му усърдие: тъй като цялото еврейско население в новите територии броеше по-малко от 14 000 души, беше жалко да се „хабят“ 6 или 7 000 места от 20-хилядната квота, която германците се бяха съгласили да приемат на първо време! Несъответствието между текстовете на споразумението и на указа на правителството създаде известна неяснота, която позволяваше на КЕВ да прибави повече от 6 000 „нежелани“ евреи с българско поданство към заповедта за депортиране.

Когато узнаха по неофициален път за тайния план, подпредседателят на камарата Пешев и други членове на парламента, дълбоко възмутени, решиха да действат незабавно. Сутринта на 9 март те се срещнаха в Пешевия кабинет с Яко Барух, полковник Аврам Таджер (най-висшия офицер евреин) и с други еврейски водачи и се съгласиха да повдигнат въпроса пред Народното събрание още същата вечер. В 17 часа, когато Габровски пристигна за вечерната сесия, Пешев и неговите колеги го дръпнаха настрана и го предупредиха, че ако заповедта за депортиране не бъде отменена, те ще направят интерпелация, водеща до глас на доверие, което рискуваше да предизвика правителствена криза. Габровски отначало отрече съществуването на такъв план, но след като разбра, че тайната е била издадена, напусна зданието, за да обсъди въпроса с Филов. Той се завърна в 19 часа и заяви, че депортирането на тракийски и македонски евреи (небългарски граждани и намиращи се сега под германска юрисдикция) не може да се отмени, но заповеди, засягащи български евреи, щели да бъдат анулирани.

Тъй като арестите на евреите трябваше да започнат в полунощ, Пешев и неговите колеги настояха Габровски да телефонира незабавно на областните управители да спрат акцията. В тяхно присъствие вътрешният министър повика секретарката си да продиктува телеграма до всички въпросни градове. Като допълнителна мярка Пешев сам вдигна телефона до Кюстендил и лично даде наставления до управителя Митенов от името на Габровски. Така арестуването на евреите беше предотвратено само минути преди крайния срок. Обаче в някои градове телеграмите пристигнаха чак на следната сутрин и това закъснение застави стотици еврейски семейства да преживеят ужаса на среднощните арести, на транспортирането във временни лагери, а няколко часа по-късно — и облекчението да бъдат освободени. Когато арестите започнаха в Пловдив, местният митрополит Кирил телеграфира остър протест до царя и поиска от пловдивския областен управител да предупреди софийските власти, че ако мерките не бъдат отменени, той, митрополитът, ще престане да действа като лоялен гражданин и лично ще легне на релсите пред първия влак с депортирани евреи.

Какво се случи между 17 и 19 часа този следобед на 9 март, за да накара Филов и Габровски да спрат заповедта за депортирането на 6 000 до 8 000 евреи от стара България? Дали получиха заповед от царя? Имайки предвид, че това беше период на личното управление на цар Борис, когато той имаше последната дума във всички важни решения, почти немислимо е Филов и Габровски да не са го консултирали този ден. Освен това липсата на симпатия у Филов към бедите на евреите беше добре позната и не е възможно той изведнъж да е заповядал на Габровски да пощади българските евреи.

Докладът на германската легация, заверен от Бекерле, изяснява тази загадъчна внезапна промяна. Написан след намесата на Пешев, той гласи: „Повече от сигурно е, че на вътрешния министър бяха дадени наставления от най-високо място да преустанови изпълнението на планираното депортиране на евреи от стара България. Във всеки случай на 9 март вътрешният министър — без каквото и да било участие на комисаря по еврейските въпроси — заповяда освобождаването на евреите от стара България“.

В България през 1943 г. „най-високото място“ можеше да значи само един човек: цар Борис.

Отменянето на заповедта не разсея страховете на евреите, нито намали възмущението на българските им приятели. Осем дни по-късно, на 17 март, четиридесет и двама депутати от Народното събрание, повечето от тях от проправителственото мнозинство, начело с Пешев, изпратиха дълго протестно писмо до Филов, осъждайки остро еврейската политика на правителството. Подписите на мнозина опозиционни личности, между които и водачът на десницата Александър Цанков, също личаха под писмото.

Филов беше разярен. Той изтълкува публичния протест на проправителствените депутати като акт на нелоялност и бунт, както и като още едно доказателство за „голямото вредно влияние на евреите в България“. Той свика кабинета и поиска Пешев да бъде лишен от подпредседателството на Народното събрание. След това на специална сесия на парламентарното мнозинство министър-председателят настоя да се гласува бламирането на Пешев и всички други депутати, които откажат да оттеглят подписите си. Неколцина от тях се подчиниха и се оттеглиха. Няколко дни по-късно една бурна пленарна сесия на камарата гласува, сред викове: „Срам!“ и силни протести, да се отнемат функциите на Пешев.

Българските евреи бяха потресени от случката. Но ако те знаеха цялата истина за тракийските и македонските евреи, които, според официалната версия, бяха „преселени в работни лагери“, те щяха да изпаднат в паника. По това време никой още не знаеше за тайните нацистки планове за „крайното разрешение“.

През март 1943 г. 7 144 небългарски евреи от Македония, 4 058 от Тракия и 185 от Пиротската област бяха закарани под конвой до четири изходни центъра, организирани от КЕВ. Само поданици на неутрални държави не бяха депортирани (правителствата на Испания и Италия, макар и тоталитарни, взеха енергични мерки за протекция на своите еврейски поданици както в България, така и в окупираните територии). В четири центъра — Дупница, Горна Джумая, Скопие и Пирот — депортираните бяха натоварени на влакове и отправени за лагера Треблинка в Полша (или директно — по железница през Югославия, или с параходи от Лом).

Въпреки че българските евреи не бяха депортирани този път, те вече чувстваха, че няма да бъдат задълго в безопасност. Обезпокоителните новини за техните братя от окупираните територии събудиха страховете им, че опасността не беше преминала. И наистина КЕВ не се беше отказало от първоначалния си план. Комисарят Белев беше разярен и дълбоко разочарован на 9 март, когато неговите заповеди за депортиране бяха отменени от „най-високо място“, даже без той да бъде консултиран. Обаче тълкувайки контразаповедта повече като забавяне, отколкото като окончателно отменяне, той започна да готви нов план. Последният предвиждаше депортиране до Полша до края на септември на всички български евреи, освен тези в смесени бракове и мобилизираните. КЕВ раздели евреите на две категории: софийски жители (около 25 000) и тези в останалата част на страната (23 000). Белев реши да започне с евакуиране на всички евреи от столицата, където те можеха да използват политическото си влияние: намесата на Пешев беше дала добър урок на КЕВ. Бяха приготвени списъци на 16 000 евреи за изселване от София в провинцията, в очакване на депортирането им в Полша.

Щом евреите напуснеха столицата, процедурата за депортиране трябваше да започне. Всички евреи щяха да бъдат прибрани в двата организирани от КЕВ етапни центъра в Лом и Сомовит (близо до Плевен), започвайки с 10 000 души през първата седмица. Оттам те щяха да бъдат изпратени до Виена, където щяха да бъдат предадени на германците. Планът беше обсъден с Габровски, който поиска аудиенция с царя, за да му представи за одобрение Белевия проект.

На 21 май софийските евреи започнаха да получават заповеди за изселване, даващи им три дни да опаковат и да напуснат столицата, в провинцията. Само болните, мобилизираните, покръстените или женените за българи можеха да останат. Отчаяни, водачите на консисторията започнаха да чукат на всяка врата за помощ. Повечето българи се отзоваха, но нито Филов и Габровски, нито царят можеха да бъдат достигнати. Една група от опозиционни деятели, водени от Мушанов, Казасов, Дамян Велчев, Буров, Никола Петков и Кимон Георгиев, изпрати протестно писмо до правителството. Еврейски водачи влязоха в контакт със секретаря на царя — Ханджиев — и с вдовицата на стария държавник Петко Каравелов, които обещаха да говорят на царя. Митрополит Стефан и неговите колеги от Светия синод обещаха своята пълна подкрепа. Трима от тях — Стефан, Кирил и Неофит — вече бяха имали аудиенция с царя предния месец и в присъствието на Филов бяха представили енергичните си протести срещу еврейската политика на правителството. Борис беше обяснил причините за тази политика, наблягайки, че въпросът трябва да се разгледа в рамките на общото европейско положение, а не само като български проблем. Обаче той не даде никакви конкретни обещания.

Шестдесет и трима интелектуалци, писатели и опозиционни политици изпратиха три отделни писма до царя, като настояваха той да отмени „тази жестока, нечовешка мярка, която е чужда на духа на нашия народ“, и го смятаха за лично отговорен, ако тя бъде проведена.

Правителството обаче стоеше твърдо на позициите си. Белев заяви, че изгонването на софийските евреи ще бъде завършено така, както беше наредено. На 23 май цар Борис, без да наруши мълчанието си, напусна столицата.

В пълно отчаяние няколко хиляди евреи от Ючбунар и други бедни квартали се събраха в двора на централната синагога и решиха да организират масова демонстрация на следващия ден. Комунистически и други антиправителствени активисти, намирайки идеална почва за агитация, насърчиха изплашените и безпомощни евреи да прибегнат до сила в самозащита.

Дойде 24 май, денят на св. св. Кирил и Методий, честван всяка година с внушителни паради на ученици, студенти и младежки организации. Беше почти сигурно, че една еврейска улична демонстрация този ден щеше да причини кръвопролитни сблъсквания с манифестиращите десни групи, подклаждайки антисемитската жар на КЕВ. Затова водачите на консисторията употребиха цялата си власт и влияние да разубедят своите най-възбудени братя по вяра, затвориха синагогата и успяха да спрат проектираната манифестация към центъра на София.

Много евреи обаче дойдоха тази сутрин на мястото на срещата, пред синагогата, и се разгневиха, когато намериха вратите й затворени. Когато духовете се разпалиха и хората започнаха да обсъждат какво да правят, една добре позната фигура се появи на вратата на храма и се обърна към възбудената тълпа. Равинът Даниел Цион беше един от най-оспорваните водачи на израелската община, обаче това, което той имаше да каже тази сутрин, порази събраното мнозинство.

Дейността на Цион в защита на неговите застрашени съверници беше взела от предишната есен насам най-странната форма, която човек можеше да очаква от един равин. Толкова странна, че синагогската община се отрече от него и го освободи от длъжност. Дълбоко уважаван като равин, Даниел Цион се интересуваше от мистицизъм и сравнителна теология, което го беше поставило във връзка с представители на други религии, включително източноправославната църква и Дъновата секта. Той даже беше обвинен, че бил прегърнал дъновисткото учение.

Когато първите противоеврейски мерки бяха оповестени в 1942 г., Цион направи едно чудновато изявление: той каза, че бил получил откровение от Господа, с предупреждение срещу всякакъв вид преследвания, което той трябвало да предаде на българските водачи. Цион напечата „Господното откровение“ в много екземпляри и ги раздаде с пълна сериозност на официални лица, които познаваше, като финансовия министър Божилов, директора на полицията и митрополит Стефан. Той приготви едно копие за цар Борис, прибави едно лично писмо към него и го занесе на Павел Груев. Други две копия от „Откровението“ и писмото бяха дадени на личния свещеник на царя. Даже и ако смятаха този начин за връзка с Господа твърде чудноват, всички получатели приеха добрия равин с учтивост, подходяща за неговия сан и престиж. Митрополит Стефан го увери, че той смята тези думи като идващи наистина от Господа. Няколко дни по-късно царският свещеник му каза, че цар Борис дал уверението си, че евреите няма да бъдат изпратени извън границите на България. Еврейската консистория обаче, смутена от тази по-скоро оригинална инициатива на равина, го уволни.

Сега, в тази драматична сутрин в деня на св. св. Кирил и Методий, равинът Цион се появи отново в центъра на сцената в роля, не по-малко необичайна от предишната. Придружен от един ционистки водач, той беше отишъл на разсъмване до дъновисткия лагер „Изгрев“, да срещне на ритуалните танци при изгрева на слънцето съветника на царя Любомир Лулчев, за да поиска неговия съвет. Лулчев изпитваше симпатия към българските евреи (негов брат, депутат от правителственото мнозинство, беше между подписалите писмото протест на Пешев). Според неговото мнение заплануваната еврейска демонстрация трябваше да се състои. Избързвайки до затворената централна синагога, Цион утеши събраните там евреи и след това ги поведе към синагогата в Ючбунар, на ул. „Клементина“, където той и софийският главен равин Ашер Хананел говориха на тълпата. После, докато се правеха приготовления за манифестацията, двамата равини, придружени от малка група еврейски първенци, се запътиха към жилището на митрополит Стефан. Владиката вече напускаше дома си за празненствата на площад „Св. Александър Невски“, но той покани посетителите да влязат и ги изслуша внимателно. След това, изпълнен с възмущение, той ги помоли да чакат в къщата, докато отиде до двореца, само на няколко улици от Светия синод. Царят отсъстваше, но владиката видя началника на кабинета му Груев и поиска от него да посъветва цар Борис да отмени веднага заповедите. Митрополитът написа и едно писмо, предупреждавайки царя да не преследва евреите, „за да не бъде преследван самият той“, както е казано в Светото писание. Груев обеща на него да даде писмото.

Стефан се върна у дома си, разказа на еврейската делегация за разговора си с Груев и ги увери, че през време на срещата си с царя през април Борис беше оставил у посетилите го в присъствието на Филов владици впечатлението, че няма да депортира евреите. Митрополитът също посъветва главния равин да посети двореца и да се застъпи лично за своето паство. Следвайки съвета му, Хананел веднага заведе неколцина от делегатите до дома на г-жа Екатерина Каравелова, където те заедно написаха петиция до царя. Г-жа Каравелова също я подписа и групата намери начин да помоли княгиня Евдокия, папския наместник и католическите свещеници на царица Йоанна (всички, известни със симпатиите си към евреите) да подкрепят петицията.

Междувременно митрополит Стефан произнесе реч пред празничните тълпи, събрани пред храм-паметника. Той публично осъди отсъствието тази година на еврейски ученици, които винаги бяха вземали участие в парада заедно със своите български съученици. Расистки преследвания са противни на традиционната българска толерантност, каза той, предизвиквайки гнева на КЕВ и на пронациските кръгове. По-късно този ден той също говори с Филов, но министър-председателят заяви, че тази мярка е политически необходима, и го посъветва да спре да се меси в тази работа. Стефан, отказвайки да последва този съвет, приготви същата вечер друго послание до царя.

Докато започваше парадът на площад „Св. Александър Невски“, вълнението на другия край на града нарастваше, където групи от възбудени евреи се опитваха да формират процесия по ул. „Клементина“ и да се отправят оттам към двореца. Обаче полиция и агенти на КЕВ пристигнаха незабавно, разтуриха демонстрацията и арестуваха много участници. Докато десетки демонстранти бяха натоварени на полицейски камиони, агенти на КЕВ чукаха по вратите на евреи, определени за изселване този ден, арестуваха ги и ги изпратиха същата нощ в лагера в Сомовит. Мнозина евреи обаче се укриха в домовете на български приятели. Равин Цион бе арестуван, щом се върна от дома на митрополит Стефан, и беше изпратен в Сомовит. Докато равин Хананел беше намерен едва на следния ден и доведен лично пред комисаря Велев, който му отправи остри упреци за това, че беше потърсил помощта на царя и митрополита. Велев не скри, че мрази Стефан и презира неговото мнение. Обаче, въздържайки се от всякаква критика на царя, той изкрещя на равина:

— Трябва да сте благодарен, че имате силна подкрепа зад себе си! Ако това не беше така, щях да Ви затворя още тази вечер заедно с цялата ваша конгрегация и да Ви изпратя в Германия, а не в Полша!

Комисарят казваше истината. Никой не беше изпратен в Германия. Никой не беше изпратен в Полша. Вярно е, че през седмиците, които последваха, хиляди софийски евреи бяха изгонени и набързо изселени в провинцията. Напускайки столицата, повечето от тях бяха сигурни, че ще бъдат депортирани извън страната, за да бъдат предадени на нацистите. Те се лъжеха. Без знанието на консисторията, без знанието на българските политически и черковни водачи съдбата на евреите в България беше решена четири дни преди драматичните събития в деня на св. св. Кирил и Методий. На 20 май, след преразглеждане на новия план на Велев заедно с Данекер и представителя на Гестапо Хофман Габровски го беше занесъл за одобрение от царя.

Проектът, както видяхме, изискваше депортирането на всички евреи в Полша. Обаче въпреки всички уверения, че правителството „по принцип“ е склонно към депортиране, съмненията и подозренията на германците се бяха засилили поради постоянните извинения и отлагания. До Берлин бяха достигнали доклади, че много български отговорни лица, даже и самият Габровски, нарочно заблуждавали германците, тъй като нямали никакво намерение за депортиране на евреите извън България. Само малко преди това, през април, когато цар Борис беше на посещение при Хитлер, беше казал на Рибентроп, че приел само депортирането на евреите от Македония и Тракия, но не и на евреите от България. Това, разбира се, беше лесно да се каже тогава, тъй като депортирането на македонските и тракийските евреи вече беше станало. Рибентроп много студено изказал несъгласието си с царя, като настоявал още веднъж, че единствено правилното разрешение на еврейския въпрос бяха радикалните мерки, възприети от Германия, т.е. депортиране в Полша. Борис отговори, че България би могла да депортира „комунистически елементи“ измежду евреите, но останалите (той, неясно защо, цитира цифрата 25 000) ще бъдат интернирани в лагери на българска територия, за да бъдат използвани за работа по обществени строежи. Но дори и по тази точка германците не вярваха на българите. Един SS-доклад донасяше, че в един български трудов лагер 2 000 евреи „хайлазували“ повечето време и живеели удобно, докато гръцките затворници наблизо работели по дванадесет часа на ден.

Нацистите щяха да бъдат даже още по-подозрителни, ако знаеха за безшумната дейност в полза на европейските евреи, развивана от един стар приятел на цар Борис, монсеньор Анджело Ронкалли, по това време папски пратеник в Цариград. Докладвайки за хуманитарните усилия на бъдещия папа Йоан XXIII, неговият секретар във Венеция и Ватикана монсеньор Лорис Каповила пише: „Чрез неговата намеса и с помощта на българския цар Борис хиляди евреи от Словакия, които бяха изпратени първо в Унгария и после в България и които бяха застрашени от изпращане в концентрационни лагери, получиха транзитни визи за Палестина, подписани от него“.

Освен това Ронкалли се намеси направо в полза на българските евреи. На 30 юни 1943 г. той писа от Цариград на цар Борис, изпращайки му списък на много еврейски семейства, за които той се застъпваше: „Знам, че е твърде вярно според каквото чета, идващо от България, че някои от синовете на Юдея не са безукорни. Но заедно с виновните има също мнозина, които са невинни; и има много случаи, при които някакъв знак на снизхождение (от страна на царя — б.а.), извън голямата чест, която той ще допринесе към достойнството на един християнски суверен, би бил залог за благословии във време на изпитание“.

Върху копието на това писмо Ронкалли написа на ръка и на италиански, че цар Борис беше отговорил на неговото писмо устно чрез представителите на Ватикана в София монсеньор Мазолли и монсеньор Жан Романов. „Царят е действувал (Il re ha fatto qualche cosa) — гласи забележката, — но той също си има своите мъчнотии, които ни моли да разберем. Да се уреждат индивидуални случаи, събужда завистта на другите. Но аз повтарям, той е действувал (Pero, ripeto, ha fatto).“

Съзнавайки, че не може много да се разчита на България по отношение на еврейските работи, Данекер беше внушил, че редом с плана на Белев би трябвало да се предложи и някакъв алтернативен план, в случай че цар Борис не се съгласи с депортирането. Поради това, когато Габровски отиде на 20 май в двореца, той носеше със себе си две версии на Белев: план „А“ — за депортиране на всички евреи в Полша, а ако това се окажеше неприемливо, план „Б“ — поне за изселване на софийските евреи в провинцията.

Борис веднага отхвърли план „А“ и прие план „Б“. Още веднъж решението на КЕВ беше отхвърлено в последния момент от най-висша инстанция. Още веднъж германците бяха оставени да гадаят дали царят беше напълно искрен спрямо тях и дали той наистина би им предал едни ден българските евреи. Цената, която последните трябваше да платят, беше висока — тежки изпитания, лишения и унижения, които траяха три дълги години. Но тихото недраматично маневриране на цар Борис беше възнаградено. Нито един-единствен български евреин не беше депортиран от страната или предаден на германците. Белев беше смазан. Той се оплака на германските си приятели, че Филов и Габровски развалили плана му, но той беше решен да опита отново. Германското полицейско аташе Хофман също потвърди, че по никакъв начин България не трябва да се измъкне от задължението си да депортира. Но пълномощният министър Бекерле докладва, че не трябва да се вярва на Белев, тъй като комисарят принадлежал към една група, която е в опозиция на царя и кабинета. Освен това Бекерле посъветва Берлин да вземе предвид българския манталитет — неговата „липса на идеологическа сила“. Българите са израснали с арменци, гърци и цигани, пише той, и нямат никакъв вроден предразсъдък срещу евреите, както хората от Северна Европа. Берлин не трябва да упражнява натиск върху София по еврейския въпрос, заключава дипломатът, понеже това може да отчужди българите.

Германското RSHA, на което това не се хареса, отговори, че евреите били шпиони на комунистите и на съюзниците, и настоя още веднъж за тяхното депортиране. Обаче Бекерле трябваше да признае пред RSHA, че всички усилия да се убеди българското правителство в нуждата от депортиране бяха пропаднали. В своя доклад от 18 август 1943 г. нацисткият дипломат заключава, че само една германска победа би могла да принуди българите да променят мнението си. Да продължава в този момент натискът върху София, е вредно и даже опасно за Райха, смяташе той.