Стефан Груев
Корона от тръни (20) (Царуването на Борис III 1918–1943)

Осемнадесета глава
Натиск от всички страни

Консолидирането на личния режим на цар Борис съвпадна с един период, когато отношенията му със старите му доверени хора претърпяваха промени. В предишните години имаше двама души, с които той разискваше всичките си както политически, така и лични проблеми: княгиня Евдокия и Първан Драганов.

Ролята на Евдокия се беше променила след брака на цар Борис. Неоспорима първа дама в царството до 1930 г., най-близък приятел и довереник на брат си, тя беше постоянно наоколо, оказвайки голямо влияние върху него и антуража му. Сега, сведена до второ място, тя го виждаше насаме все по-рядко. Въпреки че отношенията й с царицата бяха коректни, в двореца, където живееха и двете, се чувстваше известно напрежение. Те невинаги устояваха на изкушението да се критикуват взаимно и да си отправят заядливи забележки. Когато например нахлуващата италианска армия понесе унизителни поражения от малобройната албанска войска, Евдокия каза един ден на масата:

— Чухте ли за вчерашното земетресение в Албания? Оказа се, че това било всъщност италианската армия, която се разтреперила, когато албанците започнали да стрелят.

Цар Борис, който искаше да има мир вкъщи, не можеше да понася тези семейни търкания и когато видя, че нещата не се подобряват, той подхвърли, че би било по-добре Евдокия да си има свой дом, достатъчно наблизо, за да бъде с тях, когато пожелае, като същевременно запази своята независимост. Гордата княгиня се изнесе наскоро след това, като твърдеше, че била много щастлива в хубавата вила, която беше построила за себе си. Обаче в моменти на горчивина тя се оплакваше, че била „прогонена от бащината си къща“.

Драганов, другият довереник, пред когото Борис разтваряше сърцето си по политически, както и по лични семейни и финансови въпроси, беше тогава пълномощен министър в Берлин. Царят го виждаше надълго всеки пък, когато пътуваше в чужбина, и бившият адютант продължаваше да го съветва с шифровани телеграми и писма между посещенията. Но разстоянието помежду им не можеше да не се отрази на отношенията им. Освен това прямите забележки на Драганов понякога дразнеха царя. Борис му имаше доверие, защото бившият офицер беше един от малкото хора, които му говореха съвсем откровено и се осмеляваха открито да изказват несъгласието си с него. И все пак от време на време царят се засягаше, когато Драганов му казваше неща, които той не искаше да чуе. Тогава Борис охладняваше за известно време към него и избягваше да се виждат в продължение на седмици и месеци, докато отново почувстваше нужда от мнението или съвета му.

Царят имаше и други близки хора, но отношенията му с тях бяха повече категоризирани. Той не говореше например за политика с царицата, нито пък разискваше личните си проблеми даже и с най-близките си политически съветници.

Извън работата си царят прекарваше повечето от времето си с царицата, която се интересуваше от семейството си, от изкуство и от благотворителност. Царица Йоанна се държеше настрана от държавните работи не само по наклонност, но също поради начина, по който беше възпитана. Освен това Борис не беше от онези съпрузи, които носят вкъщи грижите от работата си. В резултат на това политиката никога не беше тема за разговор с неговата съпруга.

Той държеше и брат си извън държавните работи, въпреки че Кирил живееше в двореца и не знаеше как да запълва времето си. Те останаха близки другари за лов и пътуване и обичаха да прекарват заедно редките свободни съботи и недели, когато можеха да се отпуснат и да споделят детски спомени и фамилни шеги.

Павел Груев беше човекът, който през работната седмица виждаше царя най-често. Като началник на частния царски кабинет той имаше възможността да бъде с него няколко пъти на ден и още по-често да говори с него по телефона. В действителност цар Борис подписваше укази, отваряше поверителни доклади и писма и разискваше черновки за речи в канцеларията на Бачо Павел. Той се чувстваше много удобно в тези две стаи на партера, до главния вход на двореца, със стени, покрити с портрети и големи картини на военни сцени. Високите прозорци на канцеларията гледаха на юг, към дворцовия парк. Груев беше може би най-довереният човек между сътрудниците на Борис, който ценеше особено неговата едва ли не преувеличена дискретност. Когато например посетители го питаха дали царят е в града или отсъства, Груев отиваше до прозореца, поглеждаше към дворцовия покрив и отговаряше:

— Изглежда, че Негово Величество е тук: виждам, че щандартът е вдигнат.

Друг път журналисти го питаха закъде е заминал царят предната вечер.

— Заминал ли? Наистина? — Груев се правеше на изненадан. — Той не ми каза, че ще пътува.

Когато журналистите го информираха, че снимки, показващи Груев да изпраща цар Борис на Ориент експреса, бяха вече в сутрешните вестници, Бачо Павел се усмихваше закачливо:

— Ех, тогава трябва да е вярно…

Когато беше насаме с Груев, царят можеше да изостави всякаква предпазливост и свободно да даде израз на най-острите си преценки за хора и събития, както и на интимните си мисли и планове. Най-често разговорът с него придобиваше формата на монолог, който започваше доста спокойно, вървеше кресчендо, като обхващаше цялата гама на емоции — от съчувствие до възмущение и гняв, от хумор до примирение и варираше между оптимизъм и самообвинение. Монологът беше прекъсван от време на време само от търпеливото „Oui… oui…“ на Груев (те имаха навика да говорят на френски, в случай че можеха да бъдат чути от дворцовия персонал) или от незаангажиращото „Хм… хм…“, което означаваше нещо средно между съгласие и несъгласие, но което показваше интерес и разбиране. Обикновено езикът на царя беше цветист, а нерядко и твърде хаплив. Груев знаеше, че когато Борис изпадаше в ярост, беше безполезно да му се противоречи, затова, клатейки побеляващата си руса брада, той изчакваше, докато бурята премине. Тогава най-спокойно и аналитично той даваше почтително своето мнение. Царят обикновено напускаше стаята успокоен и уравновесен.

Свикнал да се уповава на обективността на Груев, Борис се вслушваше в неговите съвети. Обаче когато трябваше да действа, той имаше нужда от други, по-бойки помощници, за да маневрира между съперничещи си политици. Груев беше тих и скромен човек, който нямаше нито необходимата енергия, нито вкус към политическата арена. Нещо повече, една неотдавнашна операция на синусите и влошаващият се флебит на краката му го бяха състарили преждевременно. На 60-годишна възраст той показваше признаци на умора.

Беше в характера на царя да търси съвет и одобрение от външни лица, даже и да пренебрегва понякога редовните официални канали, без разлика колко доверие имаше на един министър-председател или на своите собствени съветници. Без да принадлежи към категорията владетели, които изпадат под влияние на eminences grises (тайни съветници — фр.), Борис все пак често поверяваше тайни политически мисии на лица без никакъв официален пост или отговорност. Така в миналото офицери като адютантите му Багрянов и Драганов го съветваха и действаха като царски пратеници при чисто политически положения, засягащи цивилното правителство. Инспекторът на царските дворци Димитър Генчев служеше като посредник в неофициалните контакти с политици и кабинетни министри. Но към 1938 г. царят вече престана да използва Генчев като свой главен доверен емисар.

Тази роля беше все по-често поверявана на един човек без никакъв политически опит — архитекта Йордан Севов. Към 1939 и 1940 г., когато Севовият сив спортен форд се намираше, дискретно спрян, в някоя странична улица, близо до зданието на Министерския съвет, посветените знаеха, че вътре се разисква някакъв въпрос от интерес за двореца. Севов не трябваше да има предварително уговорена среща с министрите. Когато той влизаше в Министерския съвет, министрите оставяха другата си работа, за да го приемат.

Севов, висок представителен мъж на 47 години, който слабо накуцваше, беше известен софийски архитект и вече бе проектирал няколко строежа за царското семейство. Той беше израснал в Търговище, отгледан от майка си, вдовица с оскъдни средства. Беше учил във Военното училище в София, което завършил точно навреме, за да служи в Балканската и Световната война. След напускане на войската с чин капитан бе отишъл да следва архитектура в Дрезден. Неговият професор по градоустройство, един австриец, за чиято дъщеря той се оженва по-късно, изготвяше плановете за Анкара. Севов отива в Турция като негов асистент. Като много жители на Търговище той говореше турски. В Анкара Севов беше представен на Кемал Ататюрк, с когото установи приятелски отношения. Турският диктатор, който беше живял в София през ранната си кариера като военно аташе, познаваше добре България и имаше симпатии към българите. Той ангажира младия архитект да изработи плановете за неговия чифлик и по-късно — да проектира една от резиденциите му, близо до столицата.

Севов беше останал с дълбоко впечатление не само от силната личност на Кемал, но също и от смелите идеи, приложени на практика от неговия авторитарен режим. Примерите с успешните реформи на турския президент повлияха окончателно на неговото мислене. Той самият обаче нямаше желание да навлиза в политиката и когато се завърна в България, се отдаде изключително на професията си. Той се ожени втори път, имаше две деца и тъй като не беше много общителен, водеше тихия безметежен живот на заможната софийска буржоазия.

Севов беше роднина на Багрянов, което вероятно беше причината да бъде препоръчан на княгиня Евдокия, когато тя реши да построи къщата си. Понеже вилата излезе сполучлива, цар Борис го ангажира да ремонтира в Кричим любимата вила на царицата. По-късно царица Йоанна му възложи да проектира детската болница, платена с нейни собствени средства, която тя подари на град Трявна.

Отношенията с архитекта бяха приятни, макар че той се оказа един независимо мислещ професионалист, който защитаваше упорито своите решения и внушения даже когато царските му клиенти настояваха за някои изменения в плановете. Царят уважаваше това и понякога отстъпваше, както беше случаят с новия вход на вилата в Кричим, който той отначало не можеше да понася. Евдокия беше по-малко отстъпчива и след някои несъгласия и спорове за покрива или за прозорците тя окончателно задраска Севов от списъка на познатите си. Истинската причина за нейното охладняване към архитекта обаче беше по-сложна: Севов се възхищаваше от Германия, докато княгинята беше развила силна, почти органическа ненавист срещу всичко германско, откакто Хитлер беше дошъл на власт.

Освен няколкото поръчки, които Севов изпълни за царското семейство, неговият професионален и семеен живот беше напълно независим от двореца и правителството. Той не принадлежеше към света на политиците, изкарваше си добри пари, без да има нужда от платен държавен пост, и нямаше абсолютно никакви амбиции в обществения живот. Тези черти, прибавени към един жив ум и липса на суетност, заинтригуваха царя. Когато се обръщаха към него за мнение, Севов беше способен да даде обективни и непредубедени отговори. Не след дълго Борис започна да вижда в него човек, представляващ безпартийните, трезви и честни граждани на държавата, човек, който отразяваше здравия разум на истинското „обществено мнение“. Борис, който винаги беше нетърпелив да узнае вярното „обществено мнение“, никога не беше сигурен, че държавници, политици и журналисти, всички те прекалено заангажирани, могат да му докладват безпристрастно. А що се отнасяше до редовните му дворцови сътрудници, съвет, даден от чиновници на заплата, не можеше да предизвика у него същия интерес, нито да бъде така убедителен, както мненията, изказани от независими външни лица.

Борис гледаше на Севов като на интелигентен, лоялен и дискретен човек, който не искаше нищо за себе си — нито пост, нито финансови облаги и положително никаква слава. Царят започна да се среща с него все по-често, като го използваше като резонатор, изпробваше върху него различни идеи и планове, за да види как ще реагира и „народът“. Севов беше винаги на разположение, готов да услужи, говореше спокойно, без емоции с дълбокия си, топъл баритон, създаваше впечатление за смислени мнения. С времето царят започна да го изпраща при разни хора от негово име, за да ги сондира неофициално по известни въпроси.

Въпреки че влиянието му нарастваше, Севов остана дискретно в сянка. Той не присъстваше на никакви тържества, никога не говореше публично и никаква негова снимка не се виждаше във вестниците. Когато посещаваше двореца, той влизаше през задната врата на ул. „Московска“ и отиваше направо в апартаментите на царя, без да се спира в друга дворцова канцелария. Повечето от дворцовите чиновници не го бяха срещали, въпреки че той винаги оставяше на дворцовите телефонисти номерата, на които можеше да бъде намерен по всеки час. Когато царят имаше посетител, Севов никога не присъстваше, даже ако той беше наредил аудиенцията. През време на неговите политически мисии за царя той задаваше въпроси и слушаше много внимателно, но рядко даваше отговори или изказваше лични мнения. Беше приятен, но по-скоро резервиран събеседник и добър слушател, без да казва никога повече, отколкото смяташе за строго необходимо.

Действащ като очи и уши на цар Борис, Севов присъстваше на сесии на Народното събрание, седнал анонимно в препълнената ложа на журналистите. Член на Дружеството на запасните офицери, една традиционно-патриотична организация, той също влезе в тайната Франкмасонска ложа, чиито членове бяха по-скоро хора с либерални идеи и профренско-британски настроения. В същото време Севов поддържаше връзки и с десничарски организации като „Националните легиони“ и „Ратник“, и двете прогермански. Той даже се държеше в течение, чрез Лулчев, за настроенията на „Бялото братство“ на Дънов. И навсякъде Севов слушаше внимателно — винаги учтив, никога арогантен, като самият той говореше твърде малко. По времето, когато Втората световна война започна в Европа, той беше спечелил пълното доверие на цар Борис и бе станал най-близкият му частен съветник.

Борис продължаваше да се вижда с Лулчев, понякога в къщата на ген. Стоянов, понякога във „Врана“ и „Царска Бистрица“, но когато влиянието на Севов нарасна, срещите на царя с Лулчев станаха по-редки.

Връзката на Борис с Лулчев беше специална и не непременно политическа. Чрез него той търсеше да задоволи едно лично любопитство към мистицизъм и окултизъм, въпреки че самият той никога не се заангажира с „Бялото братство“. В същото време Лулчев беше и добър източник на информация за един малко известен слой от населението, към което Борис хранеше симпатия: бедните и смирени хора, гравитиращи около „Бялото братство“.

Понеже царят смяташе, че Лулчев е добър и критичен познавач на характери, той понякога го питаше какво мисли за разни хора. Дъновистът, комуто не липсваше суета, даваше мнението си с най-голяма готовност и с опустошителна прямота, особено когато се отнасяше до политически фигури и политика. Той се считаше приятел и частен съветник на царя. Друг е въпросът, дали и доколко съветите на Лулчев бяха следвани така, както той си приписваше заслугите. Стар навик на цар Борис беше да изслушва мненията на различни хора по един и същ въпрос. Когато взимаше решението си, някои от тях се чувстваха поласкани, предполагайки, че царят се е повлиял от тях. Лулчев не предполагаше, той беше сигурен, че „неговият приятел“ действаше по точно определен начин поради неговия съвет.

Слуховете за важната роля на Лулчев дразнеха Борис. Говорейки за това през ноември 1938 г., той каза на д-р Н. П. Николаев:

— Шокиран съм от глупостта на хората, които си въобразяват, че такива влияния могат да се отразят на решенията ми, когато се касае за националните интереси! В XX век държава не се управлява с окултни данни от пророци, астролози и хироманти!

През лятото на 1938 г. стана ясно, че Германия и Италия вървят към сблъскване със западните демокрации. Хитлер беше окупирал чехословашките области Бохемия и Моравия, без никаква англо-френска реакция, докато Мусолини беше навлязъл в Албания. Сега, когато следващата цел на Третия райх беше Полша, изглеждаше, че Великобритания и Франция няма да имат този път друг избор, освен да се противопоставят на това със сила.

В случай на война Борис беше взел решението си: България да остане неутрална, да стои извън конфликта на всяка цена. Това беше и твърдото убеждение на министър-председателя Кьосеиванов, споделяно единодушно от членовете на кабинета му. Опозицията също поддържаше категорично политиката на неутралитет.

Колкото и идеологическият конфликт в основата на неизбежната война да беше важен за западния свят (едно глобално сблъскване между демокрация и тоталитаризъм), от българска гледна точка нещата изглеждаха по различен начин, което беше лесно обяснимо. Запазването на мира на Балканите беше най-главният приоритет и върховен национален интерес и когато бурята наближаваше, най-главната грижа, първият дълг на капитана на малкия кораб беше да го държи извън нея. Отхвърлянето на статуквото, наложено чрез мирните договори от 1919 г., беше друг важен фактор. Всеки българин считаше Ньойския договор не само жестоко несправедлив, но също и главната причина за нещастията на нацията. Предвид на това би било нереалистично да не се очаква поне известна симпатия към ревизионизма на Германия. Третият решителен елемент в българското гледище беше страхът от комунизъм.

Още от разказите за ужасите, преживени през болшевишката революция, този страх в България (една слаба, уязвима и географски близка страна) беше искрен, много силен и почти повсеместен сред буржоазията и селяните. Само една част от работническата класа и незначително малцинство в градовете гледаха със симпатия на съветския режим. Останалото население го смяташе за режим на брутална диктатура, пълен с изстъпления и подчертано презрение към човешките права и светостта на човешкия живот. Русия — като страна и култура — се радваше по традиция на популярност в България, макар че първоначалното преклонение пред големия брат освободител значително охладня в дните след Освобождението, когато неговата мечешка прегръдка беше започнала малко да задушава. Обаче даже и запалените русофили в България се възмущаваха и страхуваха от революцията, която в техните очи беше разрушила повечето от нещата, които те обичаха в Русия: нейната славянска душа, нейната култура и религия и многото изключителни личности, от които те се бяха възхищавали.

Цар Борис споделяше напълно това чувство. Това не беше само защото беше чувал потресаващи истории от жертви, които той познаваше лично, или защото собственият му кръстник, императорът, и семейството му бяха жестоко убити от болшевиките. Съветският режим беше издигнал като държавна доктрина всичко, срещу което Борис като човек философски, етично и естетично се бореше и мразеше: незачитане на човешкото достойнство, кървав терор и пълна липса на състрадание и толерантност. Той, който се разболяваше физически всеки път, когато му представяха да подписва смъртни присъди дори за най-вулгарни убийци, никога не можеше да проумее неумолимата жестокост на всички там лениновци, сталиновци, Берия и тям подобни, даже в името на върховните интереси на държавата и човечеството.

Английският пълномощен министър Рендел смяташе, че големият страх на Борис от Съветския съюз беше, в края на краищата, решаващият фактор в неговата политика. Когато Рендел му намекна веднъж, че Русия се била „уталожила“ и че тя може би не била всъщност толкова опасна, цар Борис отхвърли нетърпеливо подобни доводи.

— Много лесно е за вас в Англия да омаловажавате възможността за революция — казваше той. — Вашите революционери са хора, които се подчиняват на закона и първи биха повикали полицията или пожарната команда в случай на нужда. Една червена революция, вдъхновена от руснаците, би била съвсем различно нещо тук, при тази буйна и войнствена балканска раса. След векове на борби, робство и кръвопролития българите си остават — въпреки тънкия слой цивилизация, който все още не е имал време да се утвърди — един потенциално свиреп и жесток народ. Веднъж само да се нарушат законът и редът, невероятни ужаси ще последват.

Въпреки влошаващото се международно положение, 1939 г. беше една сравнително добра година за България. Стандартът на живота се беше подобрил извънредно много, отношенията със съседите бяха по-приятелски и неотдавнашните законодателни избори бяха показали, че мнозинството от населението одобрява политиката на цар Борис и безпартийното правителство на Кьосеиванов.

Имаше, разбира се, една енергична и открито изразена опозиция, добре представена в малцинството на XXIV Народно събрание от водачите на бивши политически партии, както и няколко комунисти. Обаче върху капиталния въпрос на деня, а именно позицията на България в случай на война между Великите сили, народното единодушие беше пълно: правителството, както и всички политически групи чувстваха твърдо, че България трябва да остане неутрална.

Въпреки че престижът му на отличен министър-председател растеше непрекъснато, Кьосеиванов не беше без проблеми. Освен атаките на опозицията срещу неговия безпартиен режим, нарастващи несъгласия го поставиха в конфликт с някои личности от собственото му мнозинство. Най-сериозни бяха конфликтите с председателя на новото Народно събрание Стойчо Мошанов и с министъра на земеделието Иван Багрянов. Мошанов — бивш демократ и племенник на водача на Демократичната партия Никола Мушанов — започна да клони към парламентарната опозиция по причини, свързани с вътрешната и външната политика. Докато Кьосеиванов беше идеологически заангажиран с един режим без партии и със силна изпълнителна власт на технократи, председателят на камарата, заедно с много депутати от мнозинството, ставаше все по-благосклонен към исканията на опозицията за по-голяма роля на Народното събрание. Двамата мъже се различаваха също в схващанията си по външната политика. Макар и твърдо да вярваше в политиката на неутралитет, правителството на Кьосеиванов гледаше на него в смисъл, че България ще върви „в крак“ с генералната германска политика, за да избегне всякакво противопоставяне или предизвикателство към мощния Трети райх. Правителството вярваше, че всякаква друга политика би била нереалистична както поради икономическата зависимост на България от Германия, така и поради сходството между ревизионизма на Германия и българския идеал за национално обединение. Това беше също и чувството на цар Борис, но той и Кьосеиванов бяха твърдо решени да направят всичко, за да запазят България извън войната между Великите сили. Борис лично беше убеден, че Германия не може да спечели такава война.

Опозицията беше противогерманска, но докато така наречените „буржоазни“ партии, както и земеделците и социалистите, симпатизираха на англичаните и французите, комунистите клоняха към Съветския съюз. Стойчо Мошанов, приятел на западните демокрации, беше най-близък до опозиционните си колеги, които вярваха, че една неутрална България имаше по-добър шанс да осъществи своите национални идеали чрез мирни преговори с Великобритания и Франция, отколкото ако застанеше на страната на Германия. Това негово чувство го отчужди от колегите му в правителственото мнозинство. Когато той предприе официална визита до Лондон и Париж през юли, точно когато Кьосеиванов посети Хитлер за пръв път, министър-председателят силно се разгневи и публично дезавуира визитата на Мошанов. Конфликтът между двамата държавници стана открит.

Междувременно конфликт избухна и вътре в кабинета, който противопостави Кьосеиванов на неговия министър на земеделието Багрянов. Това беше по естество сблъскване на личности, съперничество между министър-председателя и бившия довереник и приятел на царското семейство, който все още, макар и спорадично, поддържаше контакт с царя. Кьосеиванов не можеше равнодушно да наблюдава как Багрянов пътува неспирно из страната, държи забележителни речи, като оповестява важни икономически планове и обещава основни реформи, при това без да се съветва с него. Понякога идеите му бяха в несъгласие с идеите на Кьосеиванов, което шефът на правителството считаше за нетърпимо особено сега, когато известен брой депутати, изглежда, сформираха клика около Багрянов.

През май цар Борис повика Багрянов в ловната си хижа в Овнарско и в присъствието на Лулчев го смъмри остро. Царят му каза да избере между поста член на кабинета и член на опозицията, понеже не можеше да бъде едновременно и двете. Той се оплака също от поддръжниците на Багрянов, между които имало няколко неприятни типове, които поради Багряновите връзки с двореца можеха да се отразят неблагоприятно върху името на царя. Багрянов обеща да бъде лоялен член на правителството и да се съветва с министър-председателя или с царя, преди да държи важни речи. Една кабинетна криза беше предотвратена, но конфликтът между двамата общественици остана прикрит. И въпреки че Кьосеиванов още се радваше на доверието на царя, Багрянов имаше по това време поддръжката на Севов и Лулчев, факт, който не можеше да се подценява.

През лятото на 1939 г. цар Борис, окончателно убеден, че войната не може да бъде избегната, съсредоточи усилията си в маневриране между Великите сили, всяка от които все повече и повече го ухажваше. Пред всички тях — Германия, Англия, Франция, Италия и Съветския съюз — той защитаваше тезата, че нищо няма да служи по-добре на техните респективни интереси на Балканите от една силна и неутрална България. Борис убедително обясняваше тези аргументи на редовните им дипломатически представители в София, както и на многобройните извънредни пратеници, които започнаха да посещават страната. Председателят на Народното събрание Мошанов представи същите аргументи пред крал Джордж VI и лорд Халифакс в Лондон, и в Париж пред министър-председателя Даладие и президента на парламента Ерио. Същата теза беше чута от Хитлер и Рибентроп през време на берлинската визита на Кьосеиванов на 5 юли, едновременно с уверенията, че България няма да подкрепи никаква коалиция или акция, насочени срещу Германия. Уверенията на Кьосеиванов бяха искрени и отразяваха чувствата на голяма част от българското население, когато той припомни и старото бойно другарство между двете нации през Първата световна война, и техните настоящи общи интереси, включително едно справедливо ревизиране на договорите от 1919 г. Той изяви също загрижеността от скорошните турски маневри близо до българската граница и за внезапното засилване на турската бойна готовност. Кьосеиванов настоя, че Германия трябва да достави незабавно исканите оръжия, за да има силен, макар и неутрален, приятел на Балканите.

Хитлер прояви разбиране към позициите на България и не настоя за сключване на военен съюз. Обаче той обясни (много красноречиво според Кьосеиванов) своите собствени възгледи върху света.

— Народите — каза Хитлер — се делят на две категории: тези, които имат само ограничен достъп до необходимите световни ресурси, и тези, които са осигурили за себе си по-големия дял от жизнено пространство и богатство. Първата група от народи се опитва да промени това положение, докато втората се опитва да го запази. Тъй като Германия принадлежи към първата група, икономически фактори я принуждават да търси ревизия на съществуващото положение, за предпочитане по мирен начин. Но ако това е невъзможно, Райхът ще прибегне до война. Понеже България също принадлежи към първата група като жертва на мирните договори — наблегна той, — нейната съдба е да върви рамо до рамо с Германия.

Като резултат от визитата на Кьосеиванов доставката на оръжия беше ускорена. Цар Борис беше успокоен, че Хитлер не беше настоявал да се подпише военен договор. Още повече министър-председателят се върна с една извънредно важна информация: Рибентроп беше споменал за възможността от решително, сензационно подобрение в германо-съветските отношения.

— Болшевишката заплаха не съществува вече в днешна силна Германия — обясни Рибентроп — и Съветите са прекалено заети с преустройството на своята страна, за да се намесят в европейския конфликт. — Освен това райхсминистърът добави: — Фюрерът не е Наполеон, да търси московска авантюра…

Сдобряването на двамата смъртни врагове, Германия и Русия, можеше да има огромни последици за България. Когато бурята се надвеси над Европа, първата грижа на цар Борис и неговото правителство не беше Англия, нито Франция, две относително отдалечени страни с ограничено икономическо и политическо влияние в България. Непосредствена и сериозна заплаха щеше да бъде евентуалната принуда да се избира между другите два великана, и двамата способни да смажат малка България за няколко седмици, даже за дни: Хитлеровия Райх и Сталиновия Съветски съюз. Докато тези велики сили не бяха във война една срещу друга и не насилваха България да участва в някакви самоубийствени действия срещу едната или другата от тях, Борис, който беше опитен дипломат, все още имаше някакъв шанс да лавира, да седи настрана и да спаси страната си. Но едно съветско-германско споразумение изглеждаше нелогично по това време, звучеше като самозалъгване, пълен абсурд. Какво стана със свещения кръстоносен поход срещу болшевизма? А с прословутата комунистическа борба „до последна капка кръв“ срещу фашизма?

И въпреки всичко немислимото се случи. На 22 август 1939 г. беше подписан пактът Молотов-Рибентроп, като по този начин Съветският съюз развързваше ръцете на Хитлер да атакува западните демокрации. За Великобритания, Франция, Полша, Чехословакия и техните съюзници изумителното споразумение изглеждаше като най-чудовищен, циничен и неморален акт, едно предателство. Обаче в България, стратегически, икономически и политически уязвима от всеки руско-германски въоръжен конфликт на Балканите, нацистко-болшевишкият пакт дойде като облекчение, като отлагане на един страшен, фатален срок. Два дни по-късно Кьосеиванов изказа своето задоволство пред германския пълномощен министър Рихтхофен.

Цар Борис обаче беше хранил други надежди.

— Аз исках вие, англичаните, да дойдете до споразумение с Германия — каза той на британския пълномощен министър Рендел. — Вместо това Русия направи пакт с нея! Бъдещето зависи от евентуално разбирателство между Райха и западните сили. Защо се унищожавате взаимно?

Когато Рендел отново намекна, че България трябва да се нареди на англо-френска страна, царят отговори:

— Ние ще чакаме вас, Великите сили, да достигнете разбирателството помежду си и тогава да ни помогнете да разрешим нашите проблеми…

Рендел, който имаше преувеличена представа за силата на проруските чувства в България, отбеляза, че „ефектът от нечестивия съюз между Германия и Русия беше поразителен… Ако Германия и Русия не бяха станали фактически съюзници, страната щеше да бъде дълбоко разделена… Но договорът Молотов-Рибентроп обедини сега почти всички в едно мълчаливо съгласие, подсилено от преобладаващата надежда, че то ще им помогне да останат вън от конфликта. То обедини почти всички, освен може би царя“.

„Така за българския народ като цяло, освен за царя, разликата между Германия и Русия започна да има все по-малко и по-малко значение. Сътрудничеството на руснаците с германците беше това, което им направи впечатление и им хареса.“

За Рендел „фактическото руско-германско съглашение, което на практика влезе в сила през август 1939 г., даде възможност на проруското мнозинство (в България — б.а.) да приеме прогерманската политика без колебание“. И като отбелязва, че споразумението затруднило до голяма степен неговата мисия, „тъй като цялата тежест на руското влияние в България е твърде голямо и бе прехвърлена изключително на германската страна на везните“, британският дипломат повтаря, че „по това време цар Борис беше почти единственият, който не вярваше в трайността на германо-руското разбирателство“.

За един къс период нацистко-съветският пакт дезориентира напълно българските комунисти и много от тях се почувстваха излъгани. Но партийното послушание надделя над идеалистичните скрупули, като ръководството на партията успя някак си да обясни идеологическата правилност на споразумението, употребявайки доводи, които звучаха като обида за човешкия ум. Позицията на партията обаче се подобри забележимо, когато полицейските преследвания и заплахи срещу комунистите временно престанаха.

Войната избухна на 1 септември 1939 г. Две седмици след това, на 15 септември, България официално обяви неутралитета си. В същия ден крал Джордж VI написа лично писмо до цар Борис, като го уверяваше, че Англия ще защитава българския неутралитет, ако „той не бъде нарушен от други“.

* * *

С откриването на втората сесия на Народното събрание, насрочена за края на октомври, Кьосеиванов още се чувстваше неудобно по отношение на председателя на парламента Мошанов, чиито прозападни симпатии го бяха направили по-близък до опозицията, отколкото до неговото собствено мнозинство. Министър-председателят смяташе също, че новото международно положение (започването на войната и германо-съветският пакт) изискваше ново народно допитване, за да се потвърдят както решението на България да остане неутрална, така и народното одобрение на режима. Поради това той предложи на царя да разтури XXIV Народно събрание и да обяви нови всеобщи избори.

Приемайки идеята, която налагаше автоматичната оставка на кабинета, през октомври царят предприе широки консултации с шестнадесет политически личности, включително водачите на опозиционните групи. Много бивши партийни водачи критикуваха безпартийния режим, настоявайки да се сложи край на системата от кабинети на технократи, но те всички подкрепиха напълно политиката на неутралитет.

На 24 октомври беше сформиран нов Кьосеиванов кабинет и изборите бяха оповестени. Царят беше поискал от своя приятел Багрянов да остане в правителството и да сътрудничи със своя съперник министър-председателя, за да се осигури победата на режима. Отношенията между царя и Кьосеиванов обаче постепенно охладняваха. През време на преустройството на кабинета и консултациите с опозицията Борис постоянно се срещаше със Севов и Лулчев и разискваше някои от плановете си с тях. Севов даже подхвърли идеята за заместване на министър-председателя с финансовия министър Добри Божилов, но царят реши, че Кьосеиванов трябва да остане поне до края на изборите. Листата на новите министри беше изготвена лично от царя, преди да бъде представена на министър-председателя, който нямаше друг избор, освен да я приеме. Имаше четирима нови министри, трима от тях, препоръчани от Севов, между които беше Петър Габровски, способен и енергичен софийски адвокат, един от основателите на десничарската прогерманска организация „Ратник“.

Кьосеиванов, който се чувстваше все по-безсилен и огорчен, предложи по-късна дата за изборите, но това беше отхвърлено от царя. Кьосето преди всичко не искаше Багрянов в кабинета си. Царят изпрати Груев, който беше близък на Кьосеиванов, да го успокои, но министър-председателят вече се чувстваше дълбоко засегнат от монарха.

— Аз не искам да бъда използван като трамплин за Багрянов — каза той, подозирайки, че готвеха Севовия приятел за министър-председател.

В началото на изборната кампания Кьосеиванов беше критикуван, че назначавал кандидати, без да се съветва с колегите си или с двореца. По същото време от провинцията идваха слухове, че Багрянов назначавал и активно подпомагал собствените си кандидати. Изкаран от търпение, Кьосеиванов изпрати своята писмена оставка на царя само един ден преди изборите.

Борис беше разярен. По това време той беше вече раздразнен от министър-председателя, когото считаше за обидчив, упорит и решен да води собствена политика. Малко вероятно е съветници като Севов и Багрянов да са се престаравали в усилията си да разсеят недоволството на монарха. Отказвайки да приеме оставката, царят нареди на вътрешния министър да продължи с провеждането на изборите, както беше решено.

Въпреки тези разногласия изборите донесоха огромна победа за правителството. Двадесет и петото Народно събрание наброяваше само деветнадесет опозиционни депутати измежду сто и шестдесетте си членове, много по-малко, отколкото предишния парламент. Цар Борис и правителството приеха резултатите като ново доказателство за народната подкрепа на тяхната политика.

Кьосеиванов ги изтълкува като народен глас на доверие за начина, по който той ръководеше държавните работи от четири години, и успехът го зарадва и окуражи. Застанал начело на подавляващо мнозинство в новата камара (даже неговият противник, бившият председател на Народното събрание Стойчо Мошанов, беше загубил в изборите), министър-председателят взе решението да наложи по-силно своя авторитет и да не толерира повече намесата на неофициални царски съветници и други външни лица. Лични приятели, като опозиционния държавник, Ат. Буров, също го съветваха, че сега, след изборния му успех, беше момент да избере своите собствени министри, а не само да се примирява с назначените лично от царя. Кьосеиванов говори в този смисъл на царя, твърдо, но както винаги извънредно почтително и учтиво, започвайки всяко второ изречение с „Ваше Величество“. Той не беше човек, който би си позволил някаква неучтивост, даже и когато беше ядосан.

Но Кьосеиванов беше разбрал погрешно своето истинско положение. Няколко министри и депутати от мнозинството бяха взели страната на съперника му Багрянов. И още по-важно, той не беше разбрал достатъчно добре, че през 1940 г. цар Борис вече ръководеше политиката на страната. Всички други, включително и министър-председателят, не бяха нищо повече от негови помощници. Същият онзи Борис — неувереният, нерешителен, мекушав монарх от миналото, човекът без никакви авторитарни наклонности и даже без особено желание да царува — беше поел юздите в собствените си ръце. В неговия случай това не бе дошло като апотеоз, като увенчаване на една амбиция, хранена цял живот. Точно обратното, това изглеждаше повече като примирение с една трагична съдба. След двадесет години изпитания и особено след преврата срещу него на 19 май 1934 г. той беше решил да носи сам кръста на нацията. Беше ли достатъчно силен за такъв товар? Дълбоко в себе си Борис не беше сигурен. Имаше моменти, когато той чувстваше, че няма да има сили да издържи докрай. Когато пое работите в ръцете си след 1935 г., той се надяваше от сърце, че ще успее да „нормализира“ положението, създадено от враждуващи политици и амбициозни офицери. Цар Борис се опита постепенно да възвърне България към демокрация и вътрешен мир. Обаче войната дойде твърде скоро и обърка плановете му. Сега, в разгара на бурята, надеждата за демократизиране беше сведена до минимум. Положението беше критично и първата върховна задача беше да се оцелее. Царят не виждаше никакъв друг избор, освен сам да държи кормилото.

През февруари 1940 г., по време на една съвсем нехарактерно бурна сцена във „Врана“, Кьосеиванов избухна, разменяйки може би за първи път остри думи с царя. Борис изкрещя: „Вие забравяте с кого говорите!“ — и същевременно го уведоми, че старото писмо с оставката му беше прието. Професор Богдан Филов, министър на просветата, беше назначен за министър-председател.

Наскоро след това Кьосеиванов беше изпратен като пълномощен министър в неутрална Швейцария.

— Един ден България може би ще има нужда от Вас в Берн — каза му царят с многозначителен тон, като че ли искаше да прибави още нещо.

Но близките, приятелски взаимоотношения между двамата никога не се възстановиха. В деня на Кьосеивановото заминаване цялото дипломатическо тяло и една група бивши колеги, сътрудници и почитатели, дойде да го изпрати. Но от двореца демонстративно не дойде никой.

Ако външната политика на цар Борис през цялата 1940 г. трябва да се предаде в един образ, лавиране между Сцила и Харибда би била най-точната метафора. Да бъде уклончив, когато Великите сили, хвърлени в борба на живот и смърт, упражняваха огромен натиск върху малките балкански държави, се изискваше рядка виртуозност. Борис, когато Хитлер, а и не само той, сравняваше с лисица, беше истински майстор на изплъзването. Той смогваше да прилага на практика своето изкуство с успех по време, когато големи и малки държави в Европа биваха смазвани и населенията им — избивани. Неговите цели бяха ясни: да спести на България ужасите на войната: да я пази неутрална, без разлика колко силен беше натискът от двата враждуващи лагери; и никога да не изпраща дори един-единствен войник да се бие извън страната.

Той поддържаше лични връзки с представителите на всички Велики сили, виждаше ги частно, разговаряше свободно на техните езици и си служеше с чара си до крайна степен. В докладите до своите правителства всички те го описваха в най-благоприятна светлина. Барон фон Рихтхофен, член на старата аристокрация, докладва, че цар Борис беше искрен приятел на Германия, който никога не би се обърнал срещу Райха. Проницателният джентълмен Рендел, достатъчно реалист, за да знае, че България не можеше да стане военен съюзник на Англия срещу Германия, се опита да поощри поне идеята за един неутрален балкански блок, в който България да играе ключова роля. Той се надяваше, че ако нейните съседи направят няколко малки корекции на границите в нейна полза, България би обмислила идеята за такъв неутрален пакт. „Проектът пропадна, отчасти поради безкомпромисната опозиция на югославския принц регент Павел“ — докладва Рендел. Имаше „горчивата лична омраза, която принц Павел изпитваше към цар Борис, и нашето непоклатимо доверие в принц Павел… Ние не бяхме готови да направим нищо, което той не би харесал, и това, разбира се, направи всякаква отстъпка или даже приятелски жест към България, много по-мъчни“.

Американският пълномощен министър Джордж Ърл, бивш губернатор на Пенсилвания и личен приятел на Рузвелт, също така се поддаде бързо на личния чар на Борис и написа хвалебствени доклади до Държавния департамент. Шумен и дружелюбен ексцентрик, Ърл беше направил сензация в София с една опитомена чита, която държеше в легацията. Той стана още по-известен след един шумно разгласен скандал в едно софийско кабаре. Темпераментният дипломат се веселеше с приятели на своя на маса, когато група германски клиенти помолиха оркестъра да свири нацистката песен „Хорст Весел“. Ърл поиска от музикантите да изсвирят в отговор ирландската песен „Типерари“. Германците протестираха и след размяна на обиди един от тях хвърли бутилка по посока на американеца. Ърл умело я улови във въздуха и я счупи върху главата на германеца, което му спечели немалка слава в кръговете на софийските локали.

Но въпреки буйното си поведение и репутацията си на пияница, Ърл беше един проницателен наблюдател, който установи приятелски връзки с членовете на българското правителство и на опозицията, както и със софийския елит. „Царят и външният министър изпитват най-голямо уважение към нашата страна и правителство и са в най-приятелски отношения с мене“ — доложи той на американския държавен секретар.

* * *

Могат ли териториални претенции да се разрешат по мирен път? Може ли да се поиска от някой народ да върне една територия на съсед без война? Модерната история не дава много такива примери. И все пак за цар Борис този въпрос трябваше да бъде едно изпробване на неговата политика. Въпреки пламенните иредентистки чувства в страната той беше имал куража да провъзгласи, че България няма да прибегне към сила, за да задоволи националните си стремежи, но ще търси разрешение чрез преговори. Той заяви на Великите сили — съперници, всяка от които го ухажваше, че сега е времето да се види кой наистина държи за справедливо разрешение на Балканите.

Погледнато реалистично, той нямаше никакви изгледи за успех, що се касаеше до българските претенции за Македония и Тракия. Югославия и Гърция бяха традиционни протежета на Англия и Франция. Даже Германия, която се бореше за ревизия на статуквото, беше започнала да ги ухажва. Обаче Румъния — след разгрома на нейната покровителка Франция — внезапно почувствала се застрашена от съживените съветски претенции към нейната Бесарабска област, щеше може би да склони да преговаря за Добруджа.

В действителност Румъния не оспорваше българския характер на Добруджа. В пограничната земя между двете държави населението винаги е било преобладаващо българско. Обаче през 1878 г., когато Русия анексира Бесарабия, Великите сили решиха да обезщетят Румъния, като й дадат Северна Добруджа. Румъния прие неохотно наложената й размяна и там беше преселено румънско население. След Междусъюзническата война през 1913 г. Румъния нахлу в победена България, като завзе и Южна Добруджа. България обаче нито за миг не забрави, че Южна Добруджа й принадлежи.

На 4 април 1940 г. министър-председателят Филов и външният министър Иван Попов се срещнаха с пълномощните министри в Берлин и Лондон — Драганов и Момчилов, за да разискват позицията на България в светлината на новото международно положение. Потвърждавайки политиката на мир и неутралитет, те заключиха, че положението в Европа сега е благоприятно за повдигане въпроса за някои териториални ревизии. В резултат те решиха да започнат дискретно дипломатическа кампания за връщането на Южна Добруджа. Ако тя се окажеше сполучлива, кампанията тогава можеше да се насочи върху българското право на свободен излаз на Егейско море.

Кампанията беше посрещната благосклонно от Великите сили. Когато Русия окупира Бесарабия и Буковина през юни и новото десничарско румънско правителство потърси разбирателство с Германия, стана ясно, че Румъния няма да се противи, ако Великите сили я натиснат да върне Южна Добруджа на България. Неочаквано Германия, Англия, Русия, Италия и даже Съединените щати се заинтересуваха да си припишат заслугата за едно евентуално мирно разрешение на българо-румънския спор, представяйки се по този начин като истински приятели на България и на международната справедливост.

След съветския ултиматум до Румъния за Бесарабия Ърл се срещна с външния министър Иван Попов и след това на 27 юни 1940 г. докладва във Вашингтон:

Сега, когато румънският териториален въпрос е повдигнат отново от Русия, българските претенции за Южна Добруджа ще бъдат разгледани, защото те са така справедливи, че даже и един дяволски съд не би могъл да ги отхвърли. Но това положително ще бъде направено от България чрез мирни преговори, а не с военна сила.

Американският дипломат, който беше станал близък на цар Борис, информира Вашингтон, че „… моето впечатление е, че царят и правителството искрено желаят да осъществят исканията си за Добруджа по мирен начин, тъй като това би значило едно много по-постоянно уреждане. Обаче българският народ и армията се чувстват така оправдани в своите справедливи добруджански претенции, че има вероятност царят и правителството да бъдат насилени от армията да вземат военни мерки, ако избухнат битки в Румъния“.

Цар Борис предупреди германския пълномощен министър Рихтхофен, че след като Бесарабия неочаквано бе завзета от Съветския съюз, българите щяха неминуемо да вдигнат шум за връщането на Добруджа. Припомняйки му активната местна комунистическа партия, царят отбеляза:

— Положението ще стане непоносимо, ако България не получи поне едно обещание. В противен случай има опасност от стихийна революция, която ще доведе до тясно сближение с Москва.

Той намекна, че България би приела Южна Добруджа и от Съветите, ако е необходимо, макар и да предпочита да я получи от Германия.

По същото време Драганов беше заявил пред германския подсекретар на външните работи Ернст Вьорман, че онова, което особено го безпокои, е „опасността, че България сега може да получи Добруджа като подарък от Съветския съюз, а не от Германия“.

Както обикновено, Германия предприе постъпки преди другите Велики сили. На 26 юли Хитлер и Рибентроп, поемайки ролята на арбитри, повикаха в Залцбург министър-председателите и външните министри на България и Румъния, за да обсъдят мирното разрешение на добруджанския въпрос. Пред непреодолимата военна мощ на Райха през лятото на 1940 г. и безнадеждното положение на Румъния, окупирана от германския съюзник — Съветския съюз, Хитлеровото предложение до Букурещ беше равносилно на заповед.

Това беше чудесна новина за България, едно изпълнено с надежди развитие на събитията. Но колкото и да се чувстваше щастлив, цар Борис не можеше да потисне известни подозрения за германската покана. „Моята радост щеше да бъде абсолютна, ако нямаше няколко тъмни точки“ — писа той на Драганов.

„Защо германците изведнъж повдигат сега този въпрос, след като препоръчваха спокойствие и хладнокръвие преди това?“ За Борис „най-тъмните точки“ в този случай и най-опасните за България бяха отношенията между Третия райх и Дядо Иван (Русия). Той смяташе, че „Германия беше третирала Източния въпрос много наивно и беше направила много грешки по отношение на руснаците“. Сега, за да поправят това, германците „изваждат“ наяве справедливото уреждане на проблема ни с Румъния. Те смятат Румъния за достатъчно болна, за да я натиснат в наша полза, но те също така разчитат на нея да удържи по-късно натиска на Дядо Иван. Поради това, колкото и да е мъчно за нас, българите, наложително е да бъдем извънредно предпазливи, за да не станем въображаем „бент на върбанизма (хитлеризма — б.а.) срещу сталинизма“.

Борис беше също така подозрителен спрямо внезапния британски интерес към връщането на Добруджа на България. „Ако не греша, англичаните се надяват ние да станем ябълката на раздора между Орела и Мечката“ — писа той на Драганов.

Поради тези „тъмни точки“ царят препоръчваше предпазливост, сдържаност и умереност: „Да не надхвърлим мерника, да не претоварим сега машината и при първия напор на бурята, която има още да продължава, да прекатурим от претоварване лодката си. Хубаво е да изясним становищата си, много полезно е да сме на чисто (с германците — б.а.) по всички въпроси, но не бива да ни ръководи ни за миг суетната мисъл, че непременно трябва да стои в историята името на един от нас, който е върнал всичко на тази нещастна страна, защото тогава неминуемо ще изпаднем в грешката на нашите предшественици да възвърнем нещата при анормална и неясна обстановка, преследвани от страха, че ще изпуснем кокала и след туй, когато се нормализират времената, нашата сграда да е рухнала предварително, защото е строена много набързо и с провизорни материали на песъчливата и опасна балканска почва“.

Още веднъж това поверително писмо беше подписано „Търпениев“.

Български и румънски делегации, които се срещнаха през август в Крайова, Румъния, достигнаха до споразумение, подписано на 7 септември. България получи Южна Добруджа, включваща Силистра и Балчик, а Северна Добруджа остана румънска. Българското и румънското население в двете зони беше разменено.

На 21 септември 1940 г. войските на Трета армия преминаха границата, за да заемат старата българска земя, посрещнати с цветя и бурни акламации от възторженото местно население.

Из цяла България ликуването достигна до делириум. Никога от 1912 г. насам народът не беше имал по-щастлив ден, никога не беше се чувствал по-ентусиазиран и горд. Въпреки войната, която наближаваше от Запад, една вълна на оптимизъм, може би неразумен и наивен, заля страната. Първата стъпка към дългоочакваното национално обединение беше направена: Южна Добруджа беше отново българска! Масовите демонстрации продължиха много дни и усмихнатите лица не изчезнаха за дълго време. Цар Борис обяви амнистия за всички политически затворници. В реч пред Народното събрание той благодари горещо на германското и италианското правителство. Британската подкрепа беше също призната от правителството, но в много по-малка степен. (Чърчил каза в една реч на 5 септември: „Аз лично винаги съм смятал, че южната част на Добруджа трябва да бъде върната на България“.) На Съветския съюз не беше призната официално никаква заслуга, като само комунистите и няколко опозиционни водачи му изразиха публично признание.

Това беше огромна психологическа и дипломатическа победа за германо-италианската ос. Болшинството от българите, убедени, че възвръщането на Южна Добруджа се дължеше на Третия райх, изпитваше дълбока признателност за тази приятелска помощ. Улици в София бяха преименувани „Хитлер“ и „Мусолини“. Британският пълномощен министър Рендел прецени положението така: „Добруджа беше формално отстъпена под германско и италианско покровителство и ликуването взе форма на ентусиазирана благодарност към нашите главни врагове и навреди безкрайно на нашата кауза… Много колебаещи се, които още не бяха се определили на германска страна, бяха понесени от вихрушката на прогерманския ентусиазъм“.

* * *

Натискът върху България да вземе страна, по-скоро дискретен през първата година на войната, беше почувстван по-ясно, след като на 27 септември 1940 г. Германия, Италия и Япония подписаха Тристранния пакт. Двадесет дни по-късно Рибентроп формално покани българското правителство да се присъедини, като поиска по телефона това да се направи в следващите три дни.

Тактиката на лавиране на цар Борис, все така твърдо решен да остане неутрален, беше подложена на трудно изпитание. Между неговите министри тази политика на уклончивост беше най-добре прилагана от Иван Попов, министър на външните работи, един тих, но убеден противник на всякаква намеса във войната. Попов даде инструкции на Драганов да отклони поканата, като се позове на деликатното международно и вътрешно положение на България, както и на нейното незадоволително и недостатъчно въоръжение. Драганов, който споделяше същото мнение, изпълни мисията с готовност.

Попов беше професионален дипломат, който вярваше, че Райхът не може да спечели войната, и беше изобщо скептично настроен спрямо германците. А ето сега се беше озовал в странното положение да ръководи външното министерство точно през периода, когато неумолими фактори тласкаха България в германската орбита. Тих стар ерген с отстъпчив характер, той беше прекарал десет години от кариерата си като директор на отдела по печата на министерството, а след 1933 г. беше пълномощен министър в Будапеща, Букурещ, Прага и Белград. На този последен пост той много ефикасно прилагаше Кьосеивановата политика на приятелство с Югославия и това постижение плюс неговите добре известни чувства в полза на българския неутралитет бяха главната причина да бъде избран от цар Борис за външен министър в първия Филов кабинет.

Родом от Свищов, Попов беше следвал във Франция и Германия и говореше двата езика еднакво добре. Обаче той положително имаше афинитет повече към френската демокрация, отколкото към Третия райх. Надарен с интелигентност и безупречно почтен, той беше флегматичен човек, разяждан от колебания и съмнения. Попов беше, макар и немного активен, франкмасон, което го правеше подозрителен за нацистите. Всъщност германците не знаеха доколко могат да му имат доверие. Един поверителен доклад от германски агент отбелязваше: „Българин, който работи в отдела по печата, каза на наш доносник, че външният министър Попов съобщавал на американския министър Ърл всичко, което научавал от германската легация“.

От всички страни се упражняваше натиск. На 17 октомври Мусолини изпрати писмо до цар Борис, с което го уведомяваше, че възнамерява да окупира Гърция до края на месеца, което, както сам казваше, щяло да разреши „справедливите български аспирации за излаз на Егейско море“. Отговорът на царя, макар и много приятелски и учтив, отклони прикритото предложение да се присъедини към италианския поход срещу Гърция. „Без да се отрече от своите свещени права и историческата си мисия, България е принудена да се въздържа от всякакво военно действие срещу Гърция“ — писа той, позовавайки се на военната неподготвеност на страната и факта, че тя е заобиколена от „съседи, които вие познавате добре“.

На 18 октомври Германия изясни поканата на Рибентроп: крайният срок не беше три дни, а десет. Все пак, тъй като натискът да се получи положителен отговор не се намали, цар Борис се опита да обясни своята неохота направо на фюрера: „Българската политика на неутралитет не само намери най-дълбоко одобрение в сърцата на българите — писа той на Хитлер на 22 октомври, — но също осъществи друга важна задача на нашата обща политика, именно запазването на мира на Балканите“. Припомняйки сърдечното другарство между Германия и България през Първата световна война, царят увери фюрера, че и в бъдеще интересите на двете нации ще съвпадат. Той го предупреди, че съседите на България ще се чувстват застрашени от един съюз между Берлин и София: „Аз ще бъда дълбоко признателен на Ваше Превъзходителство, ако преразгледате въпроса дали е абсолютно необходимо да подложите настоящата ясна и необезпокояваща политика на България (която досега е запазила под контрол нашите и вашите неприятели) на една промяна, която може да доведе до бързо изтощение на нашите скромни военни сили, извън факта, че пълна мобилизация би докарала целия ни икономически живот и производството на страната до застой“. В заключение Борис предложи да изпрати министър-председателя и външния министър да разучат тези въпроси по-обширно.

Но това не убеди Хитлер. Вместо да разисква положението с българските министри, както предлагаше Борис, той покани царя да дойде лично.

На 17 ноември частният самолет на фюрера закара царя от София в Залцбург, където Хитлер и Рибентроп го посрещнаха на летището и го заведоха до Берхтесгаден, планинското убежище на фюрера. Очаквайки да бъде подложен на голям натиск, Борис опита една малка хитрост: той доведе със себе си външния министър Попов, а не министър-председателя Филов. Така че, ако беше необходимо, той можеше да отложи поемането на всякакво окончателно задължение през време на визитата под предлог, че първо трябва да информира Министерския съвет след завръщането си в София.

Първото впечатление, което Хитлер направи на малката българска група (членовете на дворцовата свита Ханджиев, полковник Бърдаров и С. Балан също придружаваха царя), беше неочаквано благоприятно. Нацисткият водач изглеждаше дружелюбен, учтив и беше човек с очевидно блестящ ум. Те си го представяха мургав и с кафяви очи, но бяха учудени, когато видяха, че е почти рус и със син цвят на очите. В непринудена атмосфера пред камината в големия салон беше сервиран чай и Хитлер се оказа забавен домакин и увлекателен разказвач на спомени и анекдоти. По-късно обаче те си дадоха сметка, че образът на любезен домакин беше само едната страна от характера на фюрера. Щом беше сред по-голяма група или в присъствие на подчинени, той се превръщаше в извънредно възбуден оратор и деспот.

След любезностите цар Борис и Хитлер се оттеглиха на частни разговори, които продължиха, с малки прекъсвания, цели четири часа. Междувременно Попов има един напрегнат, често неприятен разговор с Рибентроп, който, противно на господаря си, беше останал студен и недостъпен през цялото време на визитата.

Хитлер започна разговора с описание на внушителните успехи на Вермахта по всички фронтове. Но той не скри сериозното си безпокойство относно италианските военни неуспехи в Гърция:

— Мусолини е навлязъл в Гърция, без да се консултира, и италианските поражения излагат на риск германските военни планове. Италия е създала един „цирей“ на Балканите, който трябва да се пробие, защото не мога да го оставя да застраши собствените ми войски. — Фюрерът не виждаше никакъв друг избор, освен да помогне на съюзника си, като смаже гръцката съпротива. — За да направя това, германските войски трябва да минат през България „като приятели“ — подчерта той. — Като съюзници в Тристранния пакт, в който впрочем всички европейски нации са поканени да участват, включително Франция и Съветския съюз.

Хитлер не се опита да принуди България да влезе във войната. Но настоя тя да подпише пакта.

Борис го изслуша много търпеливо, после повтори аргументите си за отклоняване на поканата:

— България не е готова да се присъедини към пакта. Това би създало опасни усложнения със съседите, с Русия и вътрешната опозиция. Българската армия е зле екипирана и не е в състояние да участва във военни действия в Гърция или другаде. Но, което е по-важно, едно присъединяване на България към пакта вероятно ще предизвика формирането на съветско-турски съюз, което пък би представлявало „смъртна опасност за България“.

Той се опита да убеди Хитлер, че „като неутрална, България държи под контрол двадесет и четири турски и седем гръцки дивизии по-добре, отколкото ако се бие, както е недостатъчно въоръжена, или даже ако беше добре въоръжена…“.

На Хитлер, изглежда, направи впечатление аргументът относно Турция. Борис му напомни, че Турция имаше договор за взаимна защита с Гърция и едно българско заангажиране, даже и пасивно, може да принуди турците да зачетат своите договорни задължения, като влязат във войната срещу Германия. Фюрерът обаче поддържаше, че Турция няма да смее да атакува България, ако тя се присъедини към Тристранния пакт.

Колкото до италианците в Гърция, Борис каза на домакина си за опита на Мусолини да получи неговата помощ и за намека му, че България по този начин можела да си възвърне Тракия. Той с изненада си даде сметка, че Хитлер, изглежда, не знаеше за това.

— Ако Райхът е твърдо решен да помогне на своя затруднен съюзник — каза царят, — правият път до Солун е през Вардарската долина в Югославия, а не през България. Югославската граница не е укрепена, докато гърците имат силната „Линия метакса“ срещу българската граница.

Не изглеждаше, че Хитлер е възприел този аргумент:

— Понеже Югославия има договор за съюз с Гърция, тя не може да предостави своята територия за нападение срещу нейната съюзница, без да се съпротивява.

Той искаше да спести на Вермахта една ненужна война срещу коравите югославяни, преди да стигне до Гърция. Хитлер, разбира се, предпочиташе германските войски да минат през приятелска България, незаангажирана с Гърция. Опитвайки се да отложи колкото се може по-дълго окончателния отговор, Борис напомни на фюрера, че зимата във всеки случай е лош сезон за военни действия на Балканите, но спомена, че България може отново да преразгледа влизането си в пакта през пролетта, особено ако Югославия също реши да се присъедини.

Хитлер прие по-лесно аргумента на цар Борис, че едни мирни Балкани биха осигурили по-добре храноснабдяването на Германия от тази област, даже предлагайки десетгодишен договор за всички износни български храни със заплащане по обменната система.

Разговорите завършиха, без Хитлер да успее да увещае Борис да се присъедини към Тристранния пакт. Както можеше да се очаква, царят не каза „не“, а по-скоро „не сега“. Това щеше да се превърне в образец на неговите отношения с всемогъщия завоевател на Европа. Но когато Борис си тръгваше на следващия ден, фюрерът го осведоми, че германските войски по един или друг начин щяха да преминат Дунава в началото на пролетта. Това дава на царя, каза Хитлер, достатъчно време да реши как иска да ги приеме в България — като приятели и съюзници или не.

Пет дни по-късно Драганов предаде лично на Хитлер формалния отговор на българското правителство. След разисквания с министър-председателя, външния министър и министъра на войната правителството се обяви „по принцип“ готово да се присъедини към Тристранния пакт, но поиска подписването да се отложи за по-късна дата.

Цар Борис се върна в София доста обезпокоен. Този път той беше успял да спечели време, но знаеше, че отсега нататък можеше да разчита все по-малко на своята тактика на протакане. Обръчът около него тревожно се стесняваше.

Въпреки отказа на Борис да подпише Тристранния пакт визитата в Берхтесгаден направи Кремъл много нервен. На 19 ноември в Москва съветският комисар на външните работи Молотов каза на българския министър Стаменов, че неговото правителство поддържа българските териториални претенции и е готово да даде икономическа подкрепа, но няма да приеме България да стане една „легионерска държава“. Тогава той предложи да гарантира независимостта на България чрез подписване на двустранен пакт с нея. Цар Борис, след разискване на предложението с четиримата решаващи членове на правителството си, реши да го отхвърли. По това време повечето от важните решения бяха обсъждани не от целия кабинет, а от „квартета“ министри: Филов, вътрешния министър Габровски, външния министър Попов и министъра на войната ген. Т. Даскалов.

Руските сондажи на свой ред обезпокоиха много германците. Два дни по-късно, на 21 ноември, пълномощният министър на Райха в Турция Франц фон Папен, минавайки през София, беше приет от царя. Той предупреди Борис за опасностите, на които клопката от една съветска гаранция можеше да го изложи, настоявайки отново на преимуществата от присъединяването на България към Тристранния пакт. Царят повтори същите аргументи, които беше дал на Хитлер:

— България не трябва да стане ябълката на раздора между Германия и Русия — каза той на дипломата. — Но това изисква лоялни отношения и с двата блока. Ако България, чието дълго приятелство с Германия е добре познато, се присъедини към Тристранния пакт, това няма да допринесе много за каузата на Оста (по негово мнение — б.а.), но ще има като нежелан ефект едно съветско-турско съглашение.

По същото време въпреки първия отказ на България съветското правителство засили своята дипломатическа офанзива. На 25 ноември то изпрати в София главния секретар на комисариата по външните работи Аркади Н. Соболев с официално предложение за двустранен пакт за ненападение и взаимно подпомагане. Зарът беше хвърлен. Предложението на Соболев изискваше отговор с „да“ или „не“.

— Това беше един от най-неприятните дни в живота ми — потвърди по-късно Борис в разговор с водача на опозицията Никола Мушанов.

Соболев се срещна първо с Филов, на когото прочете предложението, без обаче да му остави текста. След това той беше приет от царя, на когото формално представи съветското предложение, което съдържаше и обещание за ненамеса в българските вътрешни работи.

Като изрази своите резерви, цар Борис каза на Соболев, че България не се чувства застрашена от никого в този момент, тъй че няма нужда от гаранции от никоя велика сила. Тя е твърдо решена да следва политиката си на строг неутралитет. Той обеща обаче правителството да проучи основно предложението и да отговори формално след няколко дни.

На 30 ноември, след като Соболевото предложение беше разисквано с „квартета“ от кабинета, Попов уведоми съветския пълномощен министър Лавришчев, че правителството отхвърля предложението. Официалният отговор изтъкваше между другите аргументи, че би било непочтено да се преговаря с Москва, докато България обмисля предложението да се присъедини към Тристранния пакт, направено от Германия, „страна, която е приятелски настроена и към България, и към Русия“.

Разговорите трябваше да бъдат запазени в тайна, но комунистическата партия започна умишлено да разкрива някои елементи от тях. Една телеграма от американския министър Ърл например казваше: „Гановски, секретар на българската комунистическа организация (нелегална), ме информира, че Соболев поискал от царя морски и въздушни бази в България. Русия в замяна предложила да застави Турция да даде Одрин и Турска Тракия на България и да подложи Гърция на всевъзможен натиск, за да отстъпи Гръцка Тракия до линията Кавала-Драма. Гановски казва, че царят е отхвърлил учтиво, но твърдо руското предложение“.

След като предложението на Соболев бе отхвърлено, в страната започна широка и добре оркестрирана пропаганда, която си послужи с вече разкритите условия на предложението. Под влияние на Българската комунистическа партия хиляди писма и телеграми започнаха да пристигат в двореца и Министерския съвет, с настояване България да приеме Соболевите предложения. Партията даде широка гласност на кампанията и я представи като един вид национален референдум в полза на Русия, нещо, което подразни и алармира правителството. Лондонският „Таймс“ писа, че „България беше раздрусана от това, което може да се сметне като най-голямата подривна акция, организирана от чужбина в близката история на страната“.

Изплашен, че България може да се поддаде на съветския и вътрешния натиск, Берлин разви усилена дейност, за да предотврати подобен ход. Самият Хитлер заяви, че „щом Русия стъпи на българска земя, тя няма да удържи обещанията си, както това стана в балтийските страни, ще залее бързо страната с пропаганда и терор и накрая всякакъв респект към царя и режима ще изчезне“. Тези проблеми нямаше да изникнат, напомни той на правителството, „ако България се беше присъединила към Тристранния пакт веднага“. Неподписването на договора беше „една психологическа и тактическа грешка“, настояваше той, която причини настоящата, широко разпространена кампания в полза на един съветско-български пакт. Хитлер заяви, че „докато руснаците знаят, че България не е член на Тристранния пакт, Русия ще се опитва да я изнудва по всякакъв възможен начин“.

Подобни аргументи започнаха да се чуват по-често и в България. Една голяма и динамична част от общественото мнение, подстрекавано от националистически организации като „Националните легиони“, „Ратник“, Съюза на запасните офицери и от македонците, не криеше симпатиите си към германската кауза и разочарованието си от колебливостта на правителството да се присъедини към Тристранния пакт. Водени от видни личности като ген. Христо Луков, бившия министър-председател Цанков, бившия главнокомандващ ген. Жеков и мнозина млади депутати, десничарските групи станаха постепенно една опозиционна сила, критична не само спрямо Филовото правителство, но също и спрямо предпазливата политика на цар Борис.

Натискът върху царя от чужбина и от вътрешната лява и дясна опозиция беше огромен, което го караше да се пита дали ще е в състояние да го понесе за дълго. Световните събития, както и вътрешното положение, го бяха вкарали в капан и за да излезе от него, той трябваше да вземе съдбоносно решение. Единственото нещо, на което той можеше да се надява, беше повече време за маневриране и отлагане. Ще бъде ли в състояние през следващата пролет да откаже на победоносните германски войски да прекосят страната?

— Ние отложихме процеса този път, но дата е насрочена за следната сесия — каза той на Мушанов след визитата си при Хитлер. И когато опозиционният водач го увещаваше да не позволява на германските войски свободно да преминат през България, цар Борис го прекъсна нетърпеливо: — А с кого искате да свържа нашата съдба? С Вашата велика, славна Франция, която не беше годна да изтрае даже един месец под германския пристъп? Рендел ме посъветва да изстрелям поне един артилерийски залп срещу германците на Дунава и така да демонстрирам нашия протест. Лесно е за него да говори, като има Ламанша, който разделя белгийското крайбрежие от Англия! Ърл е по-разумен. Той не иска от нас да се съпротивяваме с оръжие, но препоръчва поведението на Дания. Но аз предпочитам да се махна, отколкото да бъда пленник в собствената си страна. Дилемата е: Германия или Русия. Тези са двете сили, които ще решават съдбата на Европа. Вашите чувства Ви казват — Русия, но ако слушате разума си, ще отговорите — Германия!