Стефан Груев
Корона от тръни (2) (Царуването на Борис III 1918–1943)

Пролог

Княз Борис току-що бе изул прашните си ботуши и съблякъл полковнишката си униформа, за да се преоблече в цивилни дрехи, когато адютантът почука на вратата и доложи:

— Ваше Царско Височество, Негово Величество желае да Ви види след половин час, на края на аудиенцията. Той ще Ви повика, преди посетителят да си отиде.

— Посетителят дойде ли вече?

— Току-що пристигна.

Княз Борис беше осведомен за необикновената среща, която баща му щеше да има в „Червения салон“, в другото крило на двореца, и знаеше колко неприятно беше за цар Фердинанд да приеме „този господин“. Престолонаследникът също нямаше никакви основания да обича този заклет враг на династията, но той беше много по-толерантен от баща си, пък и грубата, оперена дързост на отявления неприятел, когото вече беше срещал веднъж преди три години, винаги го беше интригувала.

Този следобед, 25 септември 1918 г., Борис беше физически и морално изтощен от пътуването и на фронта. Унинието, което го беше обзело от няколко месеца насам, се превръщаше в истинска меланхолия, която събитията от последните дни бяха само влошили. Обезпокояващи слухове се носеха из София и по цяла България. Някакво коварно, смътно чувство на несигурност беше проникнало в двореца и човек можеше да го долови в тона на гласовете, да го види във всички погледи. Известни думи, които преди се шепнеха, сега не звучаха като абстракции — думи като „абдикация“, „детрониране“, „изгнание“… или дори по-лошо?…

Списъкът на мъчениците измежду вуйчовците, братовчедите и други царски роднини беше дълъг и Борис, потомъкът на Сакс-Кобург-Готите, на Бурбоните и на Орлеаните, нямаше нужда да връща леточислението назад до Луи XIV и Мария-Антоанета — фамилната хроника изобилстваше с по-пресни трагични епизоди. Мексиканският император Максимилиян, изправен пред взвода за екзекуция в 1867 г. Бомбата на нихилистите, която уби цар Александър II през 1881 г. Сръбският крал Александър I и кралицата Драга, убити в 1903 г. Португалският крал Карлос и престолонаследникът, убити в 1908 г., и две години след това — свалянето от португалския престол на Мануел… Убийството в 1914 г. в Сараево на ерцхерцог Франц-Фердинанд, което подпали Първата световна война… А откакто войната започна — изпъждането от Гърция на крал Константин в 1917 г. И накрая, само два месеца бяха изминали от отвратителното престъпление в Екатеринбург — убийството на 17 юли 1918 г. от болшевиките на цар Николай II, кръстника на Борис, заедно с царицата, четирите им дъщери и престолонаследника.

Значи и престолонаследниците не са пощадени… Но странно, през тези мрачни септемврийски дни княз Борис не се тревожеше особено за личната си безопасност. Както повечето царски особи, той беше фаталист и беше научен да приема трагедиите и опасностите като „рискове на занаята“.

Насилствената смърт е един от тези рискове. Борис беше само седемнадесетгодишен, когато руският министър-председател беше застрелян пред очите му. Какъв ужасен спомен! Разкошната зала на Киевския театър; царската ложа с императора, великите князе и великите княгини, блясъкът на униформите, на ордените и бижутата; и изведнъж — два изстрела… Младият Борис беше на посещение у кръстника си, цар Николай II, и това беше първото му официално пътуване в чужбина. Поводът беше освещаването в Киев на паметника на Александър II, цар освободител на България.

Борис си спомняше ясно, че това се случи през втория антракт. Той носеше за първи път великия кръст на ордена „Свети Андрей“, с който руският император току-що го беше наградил. В малкото салонче на царската ложа той разговаряше учтиво с членовете на императорското семейство, с които беше прекарал предишния ден на военните маневри край Киев и на пищното градинско тържество след това. И внезапно млад мъж в официален черен жакет се втурна към Столипин, който седеше на първия ред на партера, извади браунинга и стреля два пъти, почти в упор. Борис си спомняше ехото на двата изстрела в препълнения театър, писъците, врявата, кръвта, обагрила белия колосан нагръдник на министър-председателя. За първи път той виждаше кръв да тече обилно от умиращ човек. Как трябваше да постъпи при подобни обстоятелства един княз на официално посещение? В императорската ложа той видя ръце да треперят и сълзи да текат по посивели като пепел лица. Но през времето, когато долу в партера арестуваха убиеца и изнасяха жертвата, царят, великите князе и княгини бяха застанали мирно, по военному, вкаменени и тържествени, докато публика и актьори подеха гръмко химна „Боже, царя пази!“.

Столипин умря. Същата вечер Борис прати шифрована телеграма на френски до баща си, описвайки инцидента и завършвайки: „Отървахме се по чудо!“.

Сега, през 1918 г., седем есени по-късно, войната отиваше към катастрофа, но 24-годишният престолонаследник не изпитваше страх от смъртта. След убийството на Столипин той беше виждал, мирисал и се бе допирал до кръв стотици пъти по бойните полета и военните болници. Войната беше само засилила неговия фатализъм. Но сега се боеше от вероятността семейството му да бъде принудено да напусне България. В такъв случай каква е участта на един престолонаследник? Нормално той става новият цар. Но дали Борис искаше да стане цар? Да има човек подобни съмнения, е извънредно болезнено. Не всеки е роден да бъде цар. Не всеки е като цар Фердинанд — толкова щастлив и доволен да царува, възхитен от съдбата си и сигурен в себе си, с други думи, като истински, родѐн монарх.

Дали Борис беше създаден да бъде монарх? Понякога дори и собственият му баща се съмняваше в това. Недостатъчно „царственото“ държане на Борис, неговата липса на интерес към традиционните атрибути на короната, като церемониал и протокол, предразположението му да се сприятелява със селяни и обикновени граждани дразнеха Фердинанд. Никой на тоя свят не се възхищаваше и не обичаше Борис повече от сестра му Евдокия, но дори и тя понякога губеше търпение от неговата скромност и прекалено демократични обноски. Често й се искаше да го види по-решителен, с по-авторитетно и господарско държане.

Участта на баща му щеше да бъде решена много скоро, може би още тази седмица. Какво щеше да стане, ако Фердинанд беше принуден да отиде в изгнание? Първият рефлекс на Борис вероятно щеше да бъде да се откаже от всичките си права върху короната и да замине и той с фамилията си. Какво облекчение щеше да бъде това! Но всъщност Борис никога не помисли сериозно за подобен избор. Съзнанието за дълг и отговорност, с което той беше откърмен, вече беше станало втора природа за него, от която той никога не би могъл да се отърве. Морални норми, вкоренени още от детинство в крехки младежки души, остават до живот органична съставна част от личността, тъй неделими от характера, че е безпредметно да се опитваме да си я представим без тях. Както например една грозна Венера или един беден цар Крез.

Престолонаследник, и то един Сакс-Кобург-Гота, Орлеан и Бурбон-Парма, който да изостави задълженията си към държава и трон? Немислимо! Да забрави всичко, на което са го учили за неговото „предопределение“ от съдбата, да измени на свещената мисия, за която се е родил? Всички тълкувания на понятието за дълг, които той бе чувал от баща си, от баба си Клементина, от възпитателите си Курто и епископ Васили, от всеки учител и военен инструктор, които бе имал, съвпадаха напълно и се съгласуваха. Той никога не бе слушал за различни морални стойности, нито бе вярвал в други. Всяка книга, която бе прочел, и всяко слово, което бе чул, само потвърждаваха тези норми и всеки един от августейшите портрети на вуйчовци и прадеди, които висяха в дворцовите салони и коридори, му ги напомняха ежедневно. Ако някъде съществуваше друг вид етика, тя безсъмнено не можеше да важи за почтени хора с чувство за чест.

Това съвсем не бе някаква особена заслуга, нито необикновена морална сила: в случая за княз Борис нямаше никакъв избор. Може ли един опозорен самурай да не си направи харакири, колкото и да го е страх от смъртта? Може ли един испански младеж, който се счита за истински мъж, да не излезе да тича пред настървените бикове из тесните улички на Памплона? И за всеки сицилианец с чест, чиято неженена дъщеря е загубила девствеността си, има ли друг избор, освен да я убие? Може ли княз Борис да изостави потъващия кораб?

Извън чувството за дълг Борис имаше и друга причина, от съвсем личен характер, да не помисля за напускане на България. Младият княз беше неизлечимо влюбен в страната, в която се бе родил и израснал. За чужденците може да звучи прекалено сантиментално, когато българи говорят за привързаността си към отечеството. Да, ще кажат чужденците, разбира се, че българите го обичат. Но пък кой ли не си обича родината? За българина обаче тази привързаност значи много повече. Това чувство е тъй пламенно, че то може да се сравни само със състоянието на влюбен човек — с една завладяваща, романтична, екзалтирана, ревнива любов, извор на гордост и на безпокойство, на постоянно въодушевление и упование.

Тя произлиза отчасти от природната красота на страната. Вярно е, че българите са малко шовинисти и напълно убедени, че тяхната земя е най-красивата в света. Но ако се говори обективно, мъчно можеше да се намери чужденец-посетител, който да не се съгласи, че нейните планини напомнят швейцарските Алпи, че нейните китни долини и омайни гори са измежду най-привлекателните в Европа, че златните й черноморски плажове нямат съперник по цялата Ривиера. Но освен всичко това тази страна притежава и някакъв особен чар, мъчно обясним, но специфично и неповторимо български, който пораждаше това необикновено, единствено по рода си обаяние. Малко хора познаваха България по-добре от княз Борис — ловец, турист и автомобилист — но дори и той трудно можеше да обясни мистериозната привлекателност на тази земя.

Може би тя се криеше във въздуха, този невероятно свеж и съживителен въздух, който човек никога не забравя и не намира никъде другаде? Може би беше в цветовете или в начина, по който слънцето грее там и ветровете веят? Поетите и романтичните натури ще ви говорят за горските потоци и за планинските цветя, за уханието на здравеца — изключително българско цвете. Те ще приказват за прекрасната Розова долина, единствена в света, или за миризмата на прясно окосената трева. Те ще се обзалагат, че могат да различат звъна на хлопките на нашенските стада измежду хиляди звънци по чуждестранни пасища. Небето в България има особен цвят, ще ви кажат те, и вкусът на водата е различен. Те ще ви описват кукуригането на петлите рано призори на село и ще си спомнят с носталгия за кучешки лай в късна нощ, като че ли петлите и кучетата звучат различно в другите страни.

Това безсъмнено е един романтичен и малко пристрастен възглед. Но кой знае? Може би българите имат право, дори и обективно? Може би тази страна наистина е изключителна или във всеки случай различна от другите? По-прозаични, несантиментални думи като географска ширина и дължина или като климат, почва, височина, кислородно съдържание на въздуха, химически състав на водата и геологично минало може би обясняват същата тази реалност по друг, несубективен начин.

Както и да е, неоспоримата привлекателност на българската природа беше факт и безброй хора, много по-закоравели и по-малко чувствителни от княз Борис, бяха пленени от нея. Цар Фердинанд, високомерният и хитър европеец, си беше загубил сърцето по нея само няколко години след пристигането си. Престолонаследникът имаше една голяма страст — вероятно неговата единствена истинска страст — и това беше природата. В нея той намираше душевно спокойствие, топлота и упование. Той също така беше привързан към народа и се чувстваше много по-близък и повече у дома си с българи, отколкото с чуждестранни роднини и приятели. Всъщност в този период на живота си Борис имаше склонността да идеализира, малко наивно, така наречените „прости хорица“ и да им приписва някаква чудесна чистота и благородство на душата. (Това се случва често с млади хора, които израстват в строго отбрана и привилегирована среда, особено онези, които са били лишени от семейна интимност и обич, както беше случаят с Борис.)

Не, Борис и не мислеше да напуска България. Във всеки случай засега нещата не бяха стигнали дотам и този въпрос не беше още повдигнат. Но есента предразполага към този вид размишления, особено крехкия чувствителен княз с лице на чистокръвен благородник и с необикновените си сиво-сини очи, който беше по природа неспокоен човек, винаги склонен да си създава грижи.

В България септември е месецът, когато първите предвестници на някаква неопределена тъга се чувстват във въздуха. Отначало те са още съвсем смътни, само краткотрайни намеци, че нещо клони вече към своя край, мигновени потръпвания, бързо удавени в заслепителния блясък на лятото, преди още да имат възможността да се оформят. Това може да бъде само лъх на вятъра, носещ меланхолични спомени; една сянка, малко по-дълга днес, отколкото беше вчера; един различен облак над Витоша или пък носталгичният звън на черковната камбанария, когато камбаните забиват тържествено за вечерната служба.

В миг човек си дава сметка, че лятото, горещото сияйно българско лято, е отминало. Не след дълго небето ще промени цвета си и сивотата му ще надвисне ниско над червените керемиди в села и градове. Уличният паваж ще заблести печално под дъжда и кал ще покрие изораните ниви. Цялата страна ще добие друг вид, по-тъжен, по-овехтял и по-мрачен, като че ли прожекторите над декора на някаква жизнерадостна сцена се загасят и скръбна музика прекъсва едно весело тържество.

Това тъжно настроение не всякога е неприятно за българите. Тъгата е всъщност в основата на техния естетичен живот. Българското изкуство — музика, поезия, живопис — отразява това обаяние от красотата на тъгата. Докато в България веселбата, хуморът и насладата от живота имат по-скоро чувствен, буен и съвсем земен характер, любовта, мечтите и мировите размишления са неизбежно напоени с меланхолия.

И все пак септември е обикновено един чаровен месец, месецът на пастелните цветове, сезонът на узрелите лозя и на есенните цветя, времето, когато весели червенобузи деца поемат отново пътя към училище. Преди да се приготви за зимния си сън, страната се наслаждава на топлото септемврийско слънце и като че ли сладко се протяга в една последна прозявка.

Но не и тази година. Годината на провал, край на всички мечти и надежди. България, такава каквато Борис я познаваше, беше на път да издъхне.

Адютантът се появи отново на вратата:

— Ваше Царско Височество, Негово Величество ви очаква. Господин Стамболийски си отива.

Офицерите от армията, пък и много българи, които считаха себе си за „истински патриоти“, произнасяха винаги името Стамболийски по един много специален начин. Ако интонацията на гласа можеше да убива, то известният селски трибун щеше отдавна да е покойник…