Стефан Груев
Корона от тръни (16) (Царуването на Борис III 1918–1943)

Четиринадесета глава
Годините на Народния блок

Едно твърде неочаквано събитие — толкова неочаквано за балканската политика, че циниците говореха за него като за чудо — се случи в България през юни 1931 г. Този месец бяха произведени общи избори и макар че бяха организирани от управляващия Демократически сговор, правителството загуби. Цар Борис съжаляваше, че Ляпчев трябва да си отиде, но като всички истински поддръжници на демокрацията в България той оцени факта, че промяната ставаше според демократичните правила и правеше чест на стария уважаван държавник и неговия режим на умереност и законност. Наистина това вдъхваше надежда, че демокрацията можеше да вирее в България.

Пет и половина години на власт бяха изтощили Ляпчевото правителство и една нова умерена коалиция от разнородни политически партии (демократи, земеделци, радикали и либерали) дойде на власт под името Народен блок. Старият демократически водач Александър Малинов стана министър-председател, но бе заместен само няколко месеца по-късно от неговия близък сътрудник Никола Мушанов, един изискан джентълмен с добре подстригани мустаци, западни маниери и талант за политическо посредничество и маневриране. Цар Борис се разбираше и работеше добре с вежливия политик и ако го наричаше пред близките си с прякорите Оптимиста или Мамин Кольо, това съвсем не беше от неуважение.

Още три и половина години парламентарната демокрация преуспяваше в България с всичките си преимущества и недостатъци. Режимът на блока продължи да осигурява високо ниво на свобода за гражданите, опозиционните партии и пресата и намери уважение и разбиране в чужбина. Главната критика, която се чуваше през този период, не беше вече за правителствени произволия, полицейски ексцесии или потъпкани права. Новите оплаквания засягаха раздорите и партизанщината на професионалните политици. Неспирното размножение на малки партии, крила и групи стигна до абсурдни пропорции. Вътре в управляващия Народен блок коалицията между тъй наречените партньори се поддържаше жива с цената на непрекъснати пазарлъци за министерски и други високи постове, водещи до назначаването на явно некомпетентни чиновници. Очебиещите примери на неграмотни министри и фаворизиране на партийни членове станаха главната тема за сатирици и карикатуристи и понеже местните шегаджии доставиха неизчерпаем запас от вицове, на които човек мъчно устояваше, народното уважение към политиците бе зле подронено.

През някой друг период такова разочарование от слабостите на парламентарната система би имало по-малко сериозни последици, понеже въпреки ширещите се неефикасност, дребна корупция и неуместни ходатайства в някои сектори, постиженията на демокрацията в България бяха внушителни. Дори като се вземат предвид недостатъците на един режим с безброй политически партии (една болест, от която страдаха повечето западни демокрации), равносметката за българската демокрация беше много благоприятна. Обаче вятърът на тоталитаризма духаше с увеличаваща се сила в света през 30-те години. За разлика от подронения централен авторитет във Франция, Германия и някои други демокрации, експериментът на фашистите в Италия с всичката си жизненост и външен блясък беше възбудил въображението на някои слоеве в много страни включително и в България.

Демократическият сговор, сега в опозиция, също преминаваше през вътрешна криза, в която по-младите членове, групирани около бившия министър-председател проф. Ал. Цанков бяха въстанали срещу традиционното ръководство на Ляпчев, Буров и повечето парламентарно ориентирани водачи. През юли 1932 г. сговорът се разцепи. Крилото на Цанков, по-динамично и настояващо за основни реформи на държавното устройство, бързо нарасна, обявявайки се за национално „движение“, начело с Цанков. Името „движение“ вместо „партия“ отразяваше разочарованието на членовете му от традиционните политически партии, ако не и презрението им към тях. Идеологически „движението“ на Цанков симпатизираше на някои страни от италианската и други авторитарни системи, но без да се отказва от демократическото си верую.

Фашисткият експеримент и по-късно — режимът на Салазар в Португалия, който изглеждаше много успешен по това време, също се харесваха на друг български политически кръг — групата „Звено“. Тя броеше между членовете си някои от партийните лица и запасни офицери, които бяха ръководили свалянето от власт на Стамболийски през 1923 г., както и няколко независими интелектуалци, критични по отношение на партийната система. Това беше една съвсем малка група, но поради енергията и амбицията на водачите си (мъже като Кимон Георгиев, Димо Казасов и Петър Тодоров) и връзките си с армията „Звено“ доби значително политическо влияние. То беше настроено критично спрямо цар Борис и, общо взето, скептично относно преимуществата на монархията като институция.

Такъв беше политическият климат през 1931 и 1932 години, първите две от „годините на блока“. През този период на сравнително спокойствие цар Борис се радваше на извънредна популярност между народа и играеше ролята на безпристрастен арбитър между каращите се, но иначе учтиви към него политици. В същото време той наблюдаваше със загриженост разните евентуални реформатори отдясно или отляво, които се бяха запретнали да променят България и този несъвършен свят.

Със затаен дъх София чакаше и броеше. Всеки беше чул първия топовен гръм в 10 часа тази сутрин, но един или два изолирани изстрела не значеха непременно нещо особено. След това един трети залп отекна в мрачния януарски ден, после четвърти, на същия интервал. Когато гърмежите се заредиха с точна последователност, стана ясно, че събитието е станало.

Петък, 13 януари 1933 г. Но не беше ли малко рано за това, по-рано, отколкото беше предвидено? Девет, десет, единадесет изстрела…

Засмени лица се появиха зад заскрежени прозорци. По заснежените улици, пешеходци с дебели зимни палта и галоши се спираха по пътя и се заслушваха. Царят имаше дете! Това бе една великолепна и тъй отдавна очаквана новина! Но момче или момиче? Петнадесет, шестнадесет, седемнадесет… На двадесет и първия топовен салют градът замря в очакване. Няколко дълги мига изтекоха в пълна тишина. Оръдията онемяха. Значи детето беше княгиня.

Скоро след това ликуващи тълпи изпълниха улиците и се отправиха радостно към двореца. Деца напуснаха училищата, чиновници изпразниха учрежденията и една огромна шумна процесия се формира спонтанно, както в деня на царската сватба. Хора викаха „ура!“, докато лицата им посиняха. Мнозина плачеха от радост.

Новият 39-годишен баща се появи на балкона, по-щастлив от всякога, със светещи очи, разтреперан глас и трудно сдържащ чувствата си. Тълпата поде гръмко „Шуми Марица“, докато цар Борис се опитваше да благодари на народа за споделената радост. Още веднъж, за няколко незабравими часове, преизпълнени с емоции, беше станало преображението на скромния монарх в символ и народът с готовност се отъждестви с него. Това беше един от онези върховни, почти мистични моменти, когато хиляди хора изведнъж виждат своите желания, страхове, изпитания и радости, олицетворени в една отделна личност, виждат себе си и своя собствен живот, изразени чрез личния живот на другиго.

Без да изисква това и без някога да се е опитвал да го постигне, цар Борис притежаваше способността да предизвиква такива национални чувства. При определени моменти той беше нацията: в деня на възкачването си на трона през 1918 г.; в деня, когато избегна засадата при Арабаконак; и в деня на сватбата си. Той беше нацията и днес, когато се роди първото му дете.

Днес като че ли всеки българин изпитваше радостта, че е родител на детето. Беше ли възможно тогава за новородената княгиня на източноправославна България да бъде нещо друго, освен православие? Но понеже цар Борис беше поел задължение да кръсти децата си, освен бъдещия престолонаследник, в католическа религия, той имаше сега сериозен проблем. Мъчителните му предбрачни преговори с Ватикана възкръснаха в ума му, съживявайки спомена за отлъчването на баща му. Но, от друга страна, Борис не можеше да си позволи никаква политическа грешка в този момент: акцията в полза на интегрална Югославия, което означаваше включването на България в една по-голяма югославска федерация, се беше засилила и да се остави детето на царя извън религията на неговите поданици, можеше да има сериозни последици за династията.

Борис реши да действа бързо. Само два дни след раждането бебето беше кръстено по източноправославния обред. Предния ден царят обясни своята постъпка на довереника си Драганов в една шифрована телеграма до Берлин: „При днешните извънредно трудни условия и интегралата, не може друго, освен да се прибегне до свършения факт. Затова реших с министър-председателя утре, 15 януари сутринта, да направя православно кръщение, въпреки че е момиче. Това беше и вашето мнение, мисля, при последната ни среща през юли. Зная вече гнева, който ще предизвика това във Ватикана, защото тук Ронкалли заплашва, че ще излее всичко върху жена ми, затова аз бързам, за да имам аргумент, че жена ми е още болна-лехуса и че е непричастна, и че майка й не е съучастница; последната ще пристигне същия ден следобед. Кажете всичко това на Фирмен (Мусолини — б.а.), знаейки той лично тайната, въпреки че жена ми ми е дала за себе си картбланш, не желая за благородството, което тя е проявила в случая с тази патриотична морална подкрепа, да й се отплатя, като тя изпие горчивата чаша на ватиканския гняв. Аз моля Фирмен да ми даде мощната си подкрепа, когато гръмне бомбата, всичката гръмотевица на Ватикана да се изсипе върху мен. Аз преди всичко съм едничък, който нося отговорността в този момент, при сегашното неотговорно положение на жена ми. Нали католиците сами в Асизи казаха формулата на апостол Павла. Съзнавам всичката тяжест на решението си, но при днешните условия няма друг изход. Всичко друго ще бъде в полза на интегралния съсед. Ето защо, като си припомних съвета на Фирмен в Асизи, че в живота има често моменти, където е най-добре човек да тури другите пред свършения факт, и аз, поемайки всичката отговорност върху себе си лично, го върша. Предайте му искрената ми почит и най-сърдечните поздрави и почитания“.

Кръщението, отслужено от софийския митрополит Стефан, се извърши в малката църква до двореца „Св. св. Петър и Павел“. Освен председателя на Народното събрание, всеобщо уважавания държавник Александър Малинов, който беше избран за кръстник, и бавачката на бебето, никой не присъства на кръщението, даже княз Кирил и княгиня Евдокия, и двамата католици, не бяха там. На детето беше дадено името на майката на Борис, Мария-Луиза. Царят също беше обмислял имената — Елена, в чест на тъща си, или Клементина, на баба си, обаче царица Йоанна, голяма почитателка на благородната Мария-Луиза, умряла преждевременно, предпочете името на романтичната си героиня.

Макар че „свършеният факт“ изненада католическите роднини и Ватикана, за тях цялата афера напомняше нещо, вече видяно преди. Един познат сценарий изглеждаше, че се повтаря: български монарх иска да се ожени за католическа принцеса; папата се противопоставя, освен ако всички деца са католици; монархът приема условията и сватбата става; едно дете се ражда; монархът забравя обещанията си и детето е кръстено по православному.

Обаче в действителност нещата се бяха променили. Фердинанд беше католик, а Борис не беше, поради което той не можеше да бъде отлъчен от църквата. Освен това влиянието на Ватикана през 1933 г. не беше същото, както през 1895 г., когато Фердинанд наруши обещанието си. Светът се беше променил така, че православното кръщение на едно българско царско дете едва ли щеше да предизвика гръмотевици в Европа. Светът беше достатъчно реалистичен, за да разбере непреодолимите политически императиви. Даже и италианците не бяха чак толкова разтревожени, особено след като Драганов предаде поверителното съобщение.

Драганов, който служеше като военно аташе в Берлин, замина тайно същата вечер, когато получи телеграмата на царя. Той пристигна в Рим на следния ден и без даже да се обади в българската легация, отиде до Палацо Венеция, където беше приет от Мусолини. Дуче, седнал зад бюрото в огромния си кабинет, изслуша внимателно Драганов, който му съобщи за православното кръщение, което беше станало предишната сутрин, обяснявайки доводите на цар Борис. Когато спомена за безпокойствата на царя относно евентуални репресалии от страна на Ватикана, Мусолини изкриви устата си в гримаса на презрение:

— Разбира се, че Негово Величество трябваше да действа по този начин — каза той. — Не бива да се дава никакво основание за агитация в полза на интегрална Югославия, което ще рече — унищожението, заличаването на България!

Драганов му напомни за съвета, който Дуче беше дал на цар Борис по време на сватбената церемония в Асизи. Мусолини се усмихна, потвърждавайки това:

— Да, свършеният факт е понякога необходимост!

След това той повтори, че цар Борис беше постъпил правилно и продължи:

— Сега какви усложнения могат да се очакват и откъде? От страна на кралската фамилия — никакви. От Ватикана? Какво могат да направят? На него — нищо. На царицата? Има градации във Ватиканските санкции. Аз мисля, че в този случай папата не може да премълчи този факт и ще протестира. Ще изпратя нашия амбасадор при Ватикана да види секретаря на папата Пачели, за да подразбере какви са там настроенията. Ще му кажа това, което Вие ми разправихте, разбира се, без да спомена, че идва от Негово Величество. Ватиканът няма интерес от една интегрална Югославия. В самата Югославия католическият въпрос е много зле. Аз вярвам, че работата би могла да се свърши с едно писмо от папата до секретаря, в което, като изкаже радостта и поздравленията си до кралското семейство за щастливото събитие, ще изкаже и огорчението си, че не са спазени поетите задължения при сватбата. И с това всичко ще се свърши. Най-многото, което може да направи, е да отлъчи царицата. Ще гледаме да избегнем това. Най-сетне, и да стане, боже мой, не сме в средните векове, в XX век сме! Впрочем аз не вярвам папата да форсира работите. Черквата сега е в много лошо положение — Русия, Литва, Мексико, сега Испания — та не ще има интерес по един такъв повод да си отваря нова рана.

Дуче обеща да помогне и когато Драганов си тръгваше, му каза:

— Кажете на Негово Величество от моя страна частно — даже ако направи нещо Ватикана, той да не обръща внимание! Ние сме в двадесетия век. Ако съществува Господ, Той не е нито католик, нито православен. Той е един и същ за всички. А пък ако не съществува, тогава Той не съществува за никого!

Италианският крал, научавайки за присъствието на Драганов в Рим, изпрати съобщение, че иска да го види на следната сутрин. Той го прие с приятелска усмивка, покани го да седне и зададе много въпроси за Германия и германската армия, за която имаше високо мнение. След това говори за раждането на внучката си Мария-Луиза и се похвали, че беше говорил с царица Йоанна в София един час след раждането. Беше му направило голямо впечатление, че дъщеря му имала свой телефон даже и в спалнята си!

— Преди няколко часа — каза той — италианската кралица ми телефонира от София да ми съобщи, че бебето било много хубаво и здраво.

Драганов започна да обяснява причините за православното кръщение, но Виктор-Емануил го прекъсна:

— Разбира се! Царят не можеше другояче да постъпи! Това е много естествено — страната е православна и децата на царя трябва също да бъдат православни.

След като попита какво беше казал Мусолини по въпроса, кралят добави:

— Аз не съм така оптимист по отношение на Ватикана като него. Познавам много добре поповете. Когато говоря с един офицер и той ми каже „да“, то аз зная, че това е „да“. С поповете не е така. Днес ви казват „да“, а утре вършат друго и после обясняват, че обстоятелствата са се изменили и че те по-рано друго разбирали, като са казвали „да“. Но в случая царят няма какво много да се безпокои. Какво могат да му направят? Ще се сърдят, ще протестират, ще пишат и ще се свърши. А царицата? Тя трябва да следва мъжа си. Тя е в една православна страна, децата трябва да бъдат православни. А разлика между католици и православни Господ не прави. Аз не съм много по религията, но не съм още разбрал каква е разликата в обяснението от католици и православни на Бог Отец, Бог Син и Бог Свети Дух. Всичко това не са неща от днешните времена. Ватиканът, разбира се, ще се сърди, но какво в края на краищата ще направи?

И двамата, Мусолини и крал Виктор-Емануил, излязоха прави: Ватиканът издаде въздържан протест, повече като формалност, без да предприеме никакви крайни санкции. Един католически приятел на царското семейство, младият дипломат Иван Станчов, беше изпратен до папския представител в София да съобщи новината за кръщението. Научавайки, че православната церемония беше вече извършена, отзивчивият монсеньор Ронкалли само попита:

— Но Нейно Величество царицата не знае това, нали?

Той беше достатъчно дипломатичен, за да не очаква отговор. Ронкалли трябваше обаче да напише официално протестно писмо до цар Борис, повече със съжаление, отколкото с гняв: „Мисля за мъката, причинена на Светейшия Отец и на всички добри католици по света. Самият аз страдам, че тези повтаряни нарушения на човешката съвест не допринасят никаква истинска полза нито на Вашето царско семейство, нито на българския народ…“.

Но в действителност Ронкалли разбираше добре позицията на Борис и не беше изненадан, когато получи неговия отговор: „Вие знаете много добре, Ваше Превъзходителство, че по семейство и по кръщение аз бях католик. И ако аз постъпих на два пъти по този начин, това направих изключително поради загриженост за интересите на страната ни. Светият синод беше започнал да се съмнява в моята лоялност към православната църква. Комунистите използват с готовност всичко, което може да обърне народа срещу мене. Аз съм длъжен да правя всичко по силите си за тази разкъсана и разделена страна“.

Папата беше извънредно недоволен, но не наложи никакво наказание на невинната царица. Но за да избегнат всякакъв риск от санкции, царицата и Ронкалли дискретно се съгласиха, че за в бъдеще тя ще трябва да се черкува в частния параклис на папския делегат, а не в софийската католическа църква.

Понеже майката на царица Йоанна, кралица Елена, пристигна след кръщението, на нея й беше спестено да взима позиция по деликатния въпрос. Славянка (черногорка) по кръв и получила образованието си в православна Русия, тя съвсем не проявяваше някакво особено католическо усърдие. Цар Борис и цяла София оказаха особено голямо внимание към кралицата. Тя беше почетна гостенка на традиционния Богоявленски молебен за армията с чудесния военен парад, празнуван всяка година на 19 януари на площад „Александър Първи“ пред двореца, обикновено при страхотен студ. Блестящо галапредставление на „Евгений Онегин“ от Чайковски, една от любимите опери на кралица Елена, беше дадено в нейна чест в операта. Тя напусна българската столица като най-щастливата баба. Нямаше и най-малка следа от фамилно неразбирателство относно православното кръщение на малката Мария-Луиза.

* * *

Колкото се отнася до икономиката на страната, годините на блока съвпаднаха с един труден период по целия свят. Голямата депресия беше засегнала индустриалните нации, както и разклатеното стопанство на България. Макар че нямаше глад (страната винаги произвеждаше изобилна храна), пари липсваха болезнено. Много държавни строителни обекти трябваше да се отложат. Числото на безработните се увеличи до застрашителни размери. Заплатите закъсняваха с месеци, имаше периоди, когато държавата можеше да плати само половината от тях. Офицери и учители бяха принудени да взимат пари на заем, за да преживяват. Не ставаше, разбира се, и въпрос за увеличаване на заплатите за никого. Обратно, беше време на строго пестене. Цар Борис даде пример през 1931 г., като доброволно съкрати своята „цивилна листа“ от 6 милиона лева за година — на пет. Царицата и княгиня Евдокия последваха примера му.

Това бе периодът, в който започна българската икономическа зависимост от Германия — един постепенен процес със сериозни последици, който скоро стана необратим поради изискванията на пазара и късогледството на другите Западни сили. Световната криза принуди големите производители на храни, като Съединените щати, Канада и Аржентина, да продават стоките си на такива ниски цени, че малките земеделски страни като България не можеха да им съперничат. Освен това Англия, Франция и Съединените щати и повечето от бившите съглашенски нации чисто и просто не се интересуваха от търговия с България.

Вярно е, че много от българските експортни стоки нямаха винаги качеството, предлагано от конкурентите, но българските зеленчуци и плодове, млечни продукти, яйца, тютюн и розово масло бяха първокласни. Въпреки това западните пазари смятаха българските стоки за недостатъчно добри за тяхната публика, а също и неикономически за транспортиране, особено откакто на страната беше отнет излазът на Егейско море. Освен това почти пълната липса на стабилна чужда валута в България обезкуражаваше повечето западни износители. Това беше един омагьосан кръг: почти без експорт, България беше лишена от валута, а без долари, лири и франкове не беше в състояние да внася от Англия, Франция и Съединените щати.

Германия беше едно изключение. Германците, макар и бедни откъм стабилна валута, започнаха да купуват български домати и домашни птици, грозде и свинско месо, пшеница и тютюн, всичко, което бившата им съюзница можеше да предложи, дори искаха все повече и повече. Те бяха по-малко претенциозни и взискателни от консуматорите в богатите страни. Германците купуваха продукти не само от най-доброто, но и от средно, а даже по-долно качество. Германия беше гладна и ненаситна. Неспособна да плаща в стабилна валута, тя започна да изнася своите индустриални стоки — машини, автомобили, електрическо оборудване, домакински уреди — от които България се нуждаеше извънредно много. Обмяната, засилваща се всяка година, подпомагаше икономиката и на двете страни. За Германия, особено когато нацистите дойдоха на власт през 1933 г., тази активна търговия стана също един политически инструмент. Неусетно, но неумолимо, зависимостта на България от Райха започна да се разпростира от търговията и икономическите сектори в културните, технически и военни сфери.

Някои чужди дипломати в София съзряха отрано опасността и настойчиво съветваха своите правителства да започнат търговия с България, за да попречат на растящото германско проникване. По-късно някои от тях умоляваха Лондон и Париж да размислят относно търговията с бившия неприятел, даже и с по-малко финансови изгоди, за да използват такава обмяна като политическо оръжие, преди да е станало твърде късно. Но това остана безрезултатно. Западът, без всякакъв интерес към българските пилета и фасул, смяташе, че ако има нужда от ориенталски тютюн, турският и гръцкият бяха толкова добри, колкото и българският.

През време на европейските си пътувания цар Борис многократно увещаваше английски, френски, швейцарски и италиански служебни лица и приятели да купуват продуктите на страната му, но без много успех. Търговията въобще не беше най-големият му талант. Нито пък софийските държавници имаха много успех или показваха особена предприемчивост и богато въображение в своите усилия. В действителност малко българи по това време имаха причина да се оплакват: „Дойчо“, както населението наричаше германците, купуваше щедро всичко, което страната имаше нужда да продава, и в същото време я снабдяваше с трактори, подемни кранове, велосипеди и всички видове фабрични стоки на приемливи цени. „Дойчо“ беше експедитивен и дружелюбен като стар боен другар, показваше разбиране по отношение на неправдите, извършени спрямо България. А това беше действително много ценено.

* * *

Посещението на царя в Берлин през лятото на 1933 г. беше част от едно европейско пътуване, което го заведе с царица Йоанна до Италия, Швейцария, Англия и Франция. Пътуването в чужбина беше станало приятен годишен навик за царската двойка. За Борис това беше най-доброто време за почивка, единствената възможност за него да се почувства свободен като частно лице, да бъде между хора и да пазарува, без да бъде разпознат, да ходи на театър или вечеря навън. Регистрирайки се в хотелите като „Граф Рилски“, той ценеше извънредно тези дребни удоволствия на частния живот (включително манията му да пробва обуща за особено тесните си крака), а когато имаше възможност да поскита из швейцарските Алпи, той беше един наистина щастлив човек. Понякога, на връщане в България, Борис си позволяваше лукса да покара локомотива на Ориент експреса, едно любимо негово занимание, което правеше чуждестранните железничари доста нервни, но изпълваше с гордост българските им колеги, които от години се възхищаваха на неговите способности като машинист. Обаче пътуването през 1933 г. имаше и други, допълнителни причини. Царицата, която още не беше се възстановила напълно от раждането на първото си дете, имаше мъчнотии да забременее отново, а цар Борис желаеше от все сърце второ дете. Те се консултираха със специалисти в Германия и Швейцария, където царицата бе подложена на лечение. Но имаше моменти, когато нетърпеливият и загрижен цар загубваше надежда, че някога ще има син.

Той се опита да комбинира лекарските визити със срещи с чужди държавници. Царската двойка прие една покана от крал Джордж V да прекара няколко дни с британската кралска фамилия в Балморал, където Борис като ерген през 1927 г. беше стрелял птици (шотландска яребица). Този път той отиде на лов с краля и неговия син, Йоркския дук (бъдещият крал Джордж VI). Докато беше там, Борис има достатъчно възможност да разговаря за политика с Джордж V и с министър-председателя Рамзей Макдоналд, който също беше поканен в шотландския замък.

След кратък престой в Лондон, за среща с престолонаследника, Уелския принц, Борис и Йоанна прекараха няколко дни в Париж, където царят се срещна с президента и няколко френски държавници и журналисти. Чудесният му френски език (орлеанската и бурбонската кръв течеше във вените му), светските му обноски очароваха парижаните и много уши и сърца, довчера затворени за всичко, което засягаше България и Сакс-Кобург-Готската династия, изведнъж се отвориха отзивчиво за апелите на българския цар. Приятно изненадана, обикновено критична, пресата се отнесе доста благоприятно и когато царската двойка напусна Франция, България можеше да разчита на много новопридобити приятели.

* * *

Разговорите, които той има в Англия, помогнаха на цар Борис да вземе решение за една смела стъпка, която беше обмислял от дълго време: да поеме инициативата за среща с краля на Югославия. С шифрована телеграма до София той нареди на своя адютант, полковник Панов, да влезе дискретно във връзка с Белград и да изпробва терена. Времето не беше благоприятно за официална визита, която сигурно щеше да предизвика силна емоционална реакция и в двете страни. Но какво биха казали за една неофициална среща, когато цар Борис и царица Йоанна минават с влака си през Югославия? Например на белградската гара?

Наистина се иска кураж да се подаде ръка на един неприятел. В очите на повечето българи крал Александър беше символ на сръбския шовинизъм, главният враг на народа. Омраза и чувства на отмъщение бяха отровили отношенията между двете съседни страни още от Втората балканска война, през 1913 г. Загубата на Македония (една незаздравима национална рана), суровото третиране на българските малцинства в Югославия и многобройните и озлобени македонски бежанци в България затрудняваха твърде много двете славянски страни в опитите им да превъзмогнат взаимната си враждебност. Терористичната дейност на ВМРО представляваше друга голяма пречка: Белград протестираше непрекъснато, че България толерира терористичната организация, но софийското правителство изглеждаше безсилно или несклонно, или просто уплашено, за да й се наложи.

В началото на 30-те години възраждането на германския национализъм започна да безпокои победителите от Първата световна война. Ревизионистки чувства, никога неугаснали сред нациите, наказани от мирните договори от 1919 г., започнаха да се събуждат в България, Австрия и Унгария, което причини сериозно безпокойство в Централна Европа и на Балканите. „Малкото съглашение“ бе създадено в Централна Европа с цел запазване на статуквото. Допълнително Югославия, Гърция, Румъния и Турция, изплашени от български ревизионизъм и от нарастващите аспирации на Италия в тази област, замислиха създаването на Балкански пакт. Един от главните архитекти на този местен проект, явно целящ неутрализирането на България, беше крал Александър.

В действителност Александър Карагеоргевич, който по това време управляваше като автократ, се надяваше България да се присъедини към пакта, като признае по този начин завинаги статуквото на Балканите. Макар тази идея — истинско проклятие за ВМРО — да беше неприемлива за българите, цар Борис с вродените си качества на помирител не отхвърли направо няколкото аванси, направени от неговия съсед. С риск да стане подозрителен в очите на ВМРО и много от своите националистично настроени поданици, Борис беше продължил да търси начин за помиряване с Югославия. Той трябваше да действа дискретно, но тъй като самочувствието му бе укрепнало, Борис реши, че е готов за по-смели инициативи в това направление. През май 1933 г., в резултат на по-отстъпчивата политика на министър-председателя Мушанов и на югославския външен министър Йефтич, двете страни подписаха първия си търговски договор от 37-годишния период, през който никакви икономически отношения не бяха поддържани помежду им. Изведнъж контактите започнаха да се подобряват и в други области, атмосферата започна да става по-малко враждебна и се породи нова надежда за приятелство.

Това обаче не означаваше, че крал Александър е готов на отстъпки. Истински наследник на местната, чисто сръбска династия на Карагеоргевичите (в контраст българската, румънска и гръцка царска фамилия бяха от германски произход), той искаше мир с българите, но при неговите условия. Като сръбски националист, който се беше борил храбро срещу тях в две войни, той нямаше особени симпатии към традиционните си неприятели. Обаче Александър беше обмислял идеята за една по-голяма Югославия, една истинска федерация на всички южни славяни, включително и българите.

Крал Александър беше пръв братовчед на царица Йоанна: техните майки бяха сестри, дъщери на бившия крал на Черна гора. Йоанна, макар и много по-млада от него, го познаваше от детинство. „Сандро“ беше любим племенник на майка й, кралица Елена, и беше посещавал семейството й при много случаи. Като дете, през време на изгнанието на баща си, той беше живял в Женева и за известно време беше служил като паж в двора на цар Николай в Петербург. Борис го беше срещнал през 1912 г., когато и двамата бяха престолонаследници, и Александър, шест години по-стар от него, беше участвал в софийските тържества около пълнолетието на Борис, немного преди Балканските войни да обърнат бившите съюзници в смъртни врагове.

Александър беше наследил баща си при особени обстоятелства. Крал Петър, на трона от 1903 г., се беше оттеглил през Първата световна война в изгнание в Гърция и не се завърна след победата през 1918 г. Той дойде обратно в новосформираната Югославия чак в края на 1919 г., с дълга бяла брада и като частен гражданин. Петър не се считаше вече за крал и беше отказал да живее в двореца, настанявайки се в една вила извън Белград. Той не беше близък със сина си Александър, но тъй като беше обезнаследил най-стария си любим син княз Георги, Александър беше станал регент в края на войната и бе поел ръководството на държавата.

Той почти нямаше никакво семейство около себе си. Слуховете за женитба с руската Велика княгиня Олга заглъхнаха след избиването на цялото семейство на император Николай. Александър не се разбираше с по-стария си брат Георги, един буен и емоционално неуравновесен човек, който беше останал по-близък до баща си, макар че крал Петър го беше прескочил, когато определи наследника на трона. Неговата сестра беше избрала да живее в Швейцария, докато вуйчо му Арсений, един интересен бонвиван, живееше в Париж. Единственият му приятел във фамилията беше братовчед му княз Павел, синът на Арсений, един космополитен англофил, получил образованието си във Франция и Оксфорд, когото крал Петър беше довел обратно в Белград и третираше като осиновен.

Княз Александър действаше като регент до смъртта на баща си през лятото на 1921 г. Князът, който беше в Париж по това време, като чу новината, се разболя толкова, че не беше в състояние да се завърне в Белград за погребението на баща си. Една година след като бе провъзгласен за крал, на 35-годишна възраст Александър се ожени за княгиня Мария, дъщерята на румънския крал Фердинанд.

Крал Александър беше образец на военен и по вид, и по душа. Той се обличаше винаги във военна униформа, но не в блестящите парадни униформи, в които обикновено рисуват монарсите. Неговата беше стара, износена служебна униформа, която той редовно изпращаше да бъде изчистена и закърпена. Като закоравял и трезвен ерген, Александър водеше спартански живот в една скромна къща на улицата срещу двореца, където спеше на войнишко легло и живееше в стаи, мебелирани по-скоро като тези на офицерите в гарнизоните, отколкото като в кралска резиденция. Удобства, семеен живот и други подобни цивилни удоволствия не изглеждаше да го интересуват много. Забавленията му бяха само да чете и да ходи на лов. Вярно че династията на Карагеоргевичите не притежаваше частно богатство, но неговата скромност стигаше дотам, че кралят носеше репризирани чорапи и излинели носни кърпи. Единствената му лична слабост бяха цигарите, които той пушеше непрекъснато.

Ако липсата на бащина обич в живота на Александър, самотните му ергенски години, военното му минало или късен брак напомняха на цар Борис за собственото му минало, приликата не отиваше по-далеч. Нямаше нищо общо в начина, по който двамата балкански владетели управляваха страните си. Първо, Александър, когото като сърбин неговите хърватски, словенски и македонски поданици ненавиждаха, докато самите сърби го смятаха за прекалено европеец, никога не беше имал популярността, на която се радваше Борис между българския народ. Старият крал Петър беше изцяло сърбин.

— Ние сме селяни. Моят дядо беше селянин — казваше той.

Но образованият на Запад Александър, който искаше да бъде обединяващ символ за всички югославяни, а не само крал на сърбите, беше загубил връзка със своите народни корени.

Той беше също така студен, авторитарен човек с огромно самочувствие, владетел, който, противно на цар Борис, не познаваше колебания и съмнения. От конституционен монарх Александър се беше превърнал в автократ. Усещащ опасността от разпадане на прекалено крехката югославска федерация, уморен от раздорите между нейното разнородно население и разочарован от некадърността на политическите партии, Александър беше решил, че единственият начин да запази държавата беше да разтури Парламента и лично да поеме цялата власт. Тази метаморфоза възбуждаше любопитство у цар Борис (който практикуваше най-съвестно ограничената монархия) и той я следеше с интерес, който всеки професионалист проявява към експериментите на свой колега.

Шифрованата телеграма на полковник Панов пристигна точно преди цар Борис да напусне Англия. Крал Александър се беше съгласил да срещне българския си колега, но при условие че неочакваната среща ще бъде представена в Югославия като резултат на българска инициатива. Борис прие.

Ориент експресът, с който пътуваше царската двойка, спря на белградската гара на 18 септември 1933 г. Ако крал Александър е бил обзет от особена радост, че посреща царя на България, той умело не го показа. Докато цар Борис, усмихнат и приятелски настроен, го поздрави със сърдечно ръкуване, сръбският домакин стоеше, скован и хладен, мърморейки някаква учтива формула на гостоприемство. Това произведе ефекта на студен душ. Но именно тогава на вратата на спалния вагон се показа царица Йоанна, усмихната и без никакво усилие да скрие радостта си от срещата с братовчед си:

— Сандро — извика тя засмяна, — толкова съм щастлива, че те виждам отново!

Усмивка се появи на строгото лице, когато братовчедка му го прегърна спонтанно. След като ледът бе разчупен, срещата в приемния салон за високопоставени лица на гарата премина в сърдечна атмосфера.

Докато пиеха турско кафе, Александър повдигна въпроса за Балканския пакт. Проектът беше напреднал толкова, че външният министър Йевтич вече изработваше последните подробности с двама от най-блестящите дипломати на епохата — румънския външен министър Титулеску и турския Рюжди Арас. Борис слушаше с интерес и без да се заангажира, потвърди пред домакина, че България има искрено желание за приятелски отношения. Когато Александър му каза за предстоящата си визита в Румъния, Турция и Гърция, Борис го покани да спре в България, на път за Цариград.

В края на септември ескадреният миноносец „Дубровник“, на който крал Александър и кралица Мария пътуваха от румънското пристанище Констанца за Турция, хвърли котва във Варна. На пристанището, украсено с български и югославски знамена, цар Борис и царица Йоанна посрещнаха гостите си с почести, топовни салюти и военна музика и ги заведоха на чай в „Евксиноград“. Двамата балкански владетели подновиха разговора, който бяха започнали на белградската гара, и той продължи през време на вечерята. Този път те говориха като стари приятели. След вечеря югославската двойка се върна на „Дубровник“, за да продължи до Цариград, където бе посрещната по царски от президента Кемал Ататюрк.

В края на 1933 г. дипломатическата дейност на Балканите се засили. Докато четирите съседа на България трескаво полагаха основите на Балканския пакт, съюз, очевидно насочен срещу България, цар Борис, невъзмутим, не пестеше усилия да развива приятелски отношения с тях.

Така след инициативата си за срещата с Александър, която проби леда, Борис импровизира среща с турския външен министър Рюжди Арас, още един от архитектите на Балканския пакт. Като че ли воден от страстта си към влаковете, срещата на царя с Арас се състоя пак сред железопътен декор. Научавайки, че ловкият турски дипломат прекосява България, на път за Европа, цар Борис неочаквано се качи на Ориент експреса и така можа да разговаря с Рюжди в неговия вагон през целия път до югославската граница. След това, на 30 октомври, той се срещна на пристанището в Русе със северния си съсед, румънския крал Карол. Двамата монарси прекараха заедно няколко часа на румънската кралска яхта, така че Борис можа да направи преглед на положението с колегата си в присъствие на виртуоза на балканската дипломация Титулеску. Нови надежди за българо-румънско приятелство се породиха този ден и Карол покани Борис на официална визита в Букурещ през януари следващата година.

Междувременно след посещението си в Турция крал Александър отиде в Гърция, където по-късно, през февруари 1934 г., Балканският пакт беше подписан. България, която посрещна новия съюз между своите съседи със загриженост и подозрение, не се присъедини. Но Борис, все още решен да търси начини за помирение, не отказа поканата на новия си приятел Александър за официално пътуване до Белград. Рано през декември цар Борис и царица Йоанна пристигнаха на държавна визита в югославската столица, където бяха гости в двореца. Правителството на Мушанов и голяма част от българската общественост, виждайки нова надежда за мир и подобрени условия на живот на Балканите, аплодираха посещението. Но в много македонски и националистични кръгове това причини значителна тревога поради страх от изневеряване на националните интереси.

Александър прие българските гости много сърдечно, но не пропусна да каже в приветствената си реч, че само „утвърждаването на съществуващия ред“ може да гарантира едно по-добро бъдеще за двете нации. Борис говори за мир и приятелство, но внимателно избегна трънливата тема за укрепване статуквото на Балканите, което за всеки българин значеше отказване от Македония, Добруджа и Тракия.

Когато германският външен министър Фон Нойрат посети София през март 1934 г., цар Борис му повери, че беше намерил първоначалната идея за балкански пакт приемлива и че той даже беше споменал на Рюжди, че България би била готова да сътрудничи.

— Но когато гръцкото правителство настояло България да признае статуквото и следователно завинаги да се откаже от всякакви ревизии, царят се видял принуден да откаже своето сътрудничество — докладва Фон Нойрат. — За да разсее обаче впечатлението, че България е постоянен смутител на Балканите, царят се опитал да влезе във връзка с кралете на Югославия и Румъния на лична основа.

Борис съобщи на Фон Нойрат, че се опитва да постигне подобрение на отношенията с Югославия, „от което зависеше цялото бъдеще на България“, но че трябва да направи това съвсем безшумно, понеже македонската организация нямаше да прояви абсолютно никакво разбиране към приятелството с Югославия.

— Царят вярва, че само чрез този вид политика може най-добре да се служи на македонските интереси. Но е убеден също, че като следва тази политика, той рискува да бъде застрелян по всяко време от македонски куршум.

 

 

През февруари 1933 г. имената на трима българи се появиха на първите страници на вестниците по целия свят: коминтернският активист Георги Димитров и други двама българи бяха арестувани в Берлин и обвинени в съучастничество в сензационния пожар на Райхстага.

Всъщност Димитров, 51-годишният комунистически деятел, който беше избягал в Москва след несполучливото въстание през 1923 г. в България, беше повече съветски гражданин, отколкото българин. Напълно предан партиен член, ефикасен организатор и дързък конспиратор, той принадлежеше (заедно с Коларов, Червенков и други български комунисти в изгнание) към групата на емигрантите, които живееха в Москва, бяха школувани там и работеха под руски инструкции. Димитров беше замесен с тези, които извършиха атентата в катедралата „Св. Неделя“ и беше (като Коларов) активен в дейността на Коминтерна, интернационалния клон на болшевизма.

След арестуването на Мариус ван дер Любе, един невзрачен 23-годишен холандски комунист, заловен на местопрестъплението, при което Райхстага изгоря до основи, полицията започна да търси тримата чужденци, които били забелязани няколко пъти в компанията на Любе в едно берлинско кафене. Няколко дни по-късно те бяха разпознати от един келнер, арестувани и обвинени в съучастничество. Димитров, Благой Попов и Васил Танев признаха, че са комунистически активисти, пътуващи с фалшиви паспорти, но отрекоха категорично всякаква връзка с пожара.

Наистина съмнително беше тримата българи да са имали нещо общо с подпалването на Райхстага. Сведенията, добити по-късно, дават основания да се вярва, че истинските виновници за престъплението бяха самите нацисти. Новият режим имаше нужда от повод за масова саморазправа с неприятелите си и особено с комунистите, и завинаги остана силно подозрение, че широко разгласеният пожар е бил инсцениран от нацистите.

Процесът срещу комунистическите „подпалвачи“, който започна в Лайпциг през септември, привлече вниманието на целия свят. До жалкия, несвързано говорещ Ван дер Любе, който признаваше патетично вината си, Димитров изпъкна като звездата на процеса: един красноречив, арогантен и смел подсъдим, който, предизвиквайки самия Гьоринг, не се страхуваше да изяви гласно комунистическите си убеждения. Виждайки големите пропагандни възможности в гласността, която съпътстваше делото, той превърна съдебната зала на Лайпциг в световна трибуна на комунистическата кауза. Димитров стана нещо като национален герой, когато провъзгласи гордостта си, че е българин, син на нация, която е имала високо развита държава и култура отпреди много векове, тогава, когато прадедите на германските обвинители са били още полуцивилизовани.

Лайпцигският процес предизвика значително вълнение в България. Цар Борис, верен на отвращението си от всякакви смъртни наказания, използва цялото си влияние да предотврати смъртната присъда за Димитров и българските му другари. През лятото той посети Германия, когато предварителното следствие на процеса все още трескаво продължаваше под надзора на вътрешния министър Гьоринг. Тогава царят посети влиятелния нацистки водач и използва случая да повдигне направо въпроса за обвинените българи. По-късно царица Йоанна разказваше как цар Борис бил казал много твърдо на Гьоринг:

— Няма да осъдите Димитров, който е абсолютно невинен за пожара в Райхстага, нещо, което Вие знаете по-добре от мене!

Мъчно е да се прецени до каква степен намесата на Борис е повлияла. Обаче е добре установено, че новите германски водачи имаха много причини да искат да спечелят царя на България и че между тях Гьоринг беше този, който лично щеше да установи по-приятелски отношения с цар Борис. Факт е, че Ван дер Любе беше осъден на смърт и екзекутиран, докато съдът обяви Димитров, Попов и Танев за невинни, но заповяда тяхното изгонване от страната. Те веднага я напуснаха и заминаха за Съветския съюз. Димитров беше повишен по-късно до ключовия пост на шеф на III интернационал, агенция, посветена на установяване на комунистически режими по света.

През дванадесетте години, които последваха, Георги Димитров, човек на пълна лоялност и подчинение на Сталин, стана личността в Кремъл (повече от всеки национален комунист), отговорна за всички действия в България, често игнорирайки желанията на местното българско партийно ръководство.

* * *

Още с идването на власт на националсоциалистите в Германия, в началото на 1933 г., цар Борис започна да се безпокои за сестра си Надежда и нейното семейство. Докато отношенията между нацистите и фамилията на херцозите от Вюртемберг се влошаваха все повече, Борис чрез довереника си Драганов предупреди няколко пъти сестра си и мъжа й Албрехт да бъдат по-внимателни и да се въздържат от горчивите си тиради срещу Хитлер и неговата партия.

През лятото на 1933 г. по-старият брат на Албрехт, херцогът на Вюртемберг, даде прием за петстотин от своите бивши офицери и войници. Властите видяха в празненството една монархическа демонстрация и заповядаха на много от гостите да не присъстват. По-късно, на 19 август, деня на плебисцита, който доведе до крайната победа на Хитлер, банди от преусърдни побойници в кафяви униформи дойдоха в херцогския дом в Щутгарт, изисквайки от херцога да гласува. Вюртембергските херцози не бяха гласували в избори, откакто германската монархия беше премахната през 1918 г., нито имаха намерение да гласуват и този път. Към полунощ една разгневена тълпа нахлу в двореца, счупи главната врата, грабна херцога и го отведе до полицейския участък, където беше подложен на унизително третиране и разпит. Трябваше силна намеса под формата на лична заповед на Гьобелс от Берлин, за да го освободят. Последният заповяда инцидентът да не се споменава в пресата, но той беше изнесен в американските вестници. Скоро след това херцогът беше изключен от организацията на германските запасни офицери.

На Надежда и Албрехт Вюртембергски не се случи нищо лошо, но със засилване напрежението около Линдах (двореца, в който те живееха) двамата трябваше занапред да внимават какво говорят. Но те не бяха достатъчно внимателни според Драганов, доверен приятел на бившата българска княгиня още от дните в София и „Врана“, който се плашеше всеки път, когато посещаваше Линдах, от нейните остри и непредпазливи изказвания. Той докладва на Борис, че писмата и телефонните разговори на сестра му и зет му бяха по всяка вероятност четени и подслушвани и движенията им — следени. Но поради важността, която нацистите отдаваха на българския цар, който беше също зет на италианския крал, неговите роднини в Германия не бяха обезпокоявани. Надежда беше много облекчена, когато българският министър в Берлин Поменов получи инструкции от цар Борис да бъде на нейно разположение, в случай на нужда.

Няколко седмици по-късно цар Борис беше опечален от една ужасна новина. Доктор Артур Мейер, един от неговите лични приятели в Германия, дошъл една вечер в къщата на Драганов много възбуден, за да му каже, че нацистките власти го подложили на груб разпит и бяха претърсили къщата му. Мейер, добър приятел на българите в Берлин, беше евреин. Властите казаха, че са получили напоследък няколко анонимни писма, обвиняващи го в незаконни сделки с чужда валута. Драганов повика спешно българският министър Поменов, който знаеше, че д-р Мейер е близък на царя от детинство, и двамата български дипломати се опитаха да го успокоят, като му предложиха да се намесят в негова защита.

Мейер, все още много обезпокоен, се върна в апартамента си. На следната сутрин Поменов и Драганов научиха, че докторът и жена му са се самоубили. Неспособен да понася повече нарастващия тормоз, Мейер се беше застрелял, след като беше застрелял жена си.

Цар Борис беше дълбоко потресен от смъртта на приятеля си. На 17 ноември 1933 г. няколко приятели на семейство Мейер, които се осмелиха да присъстват на еврейското погребение, бяха изненадани от пристигането на целия персонал на българската легация, воден от министър Поменов. Венецът, който той положи, имаше широка лента с надпис с едри букви: „От Вашия добър приятел, Борис, Цар на България“.

Венецът не остана незабелязан от нацистките кръгове. Това беше първата от редица постъпки на българския цар, които постепенно го направиха подозрителен в техните очи. „Един бъдещ съюзник? Може би. Но никога един истински верен приятел“ — вероятно мислеха много от тях.

* * *

На 1 декември 1933 г. генерал Ганчев, адютантът на цар Фердинанд, телефонира на Драганов в берлинската легация, за да му каже, че бившият цар е в хотел „Бристол“ и иска да го види преди обяд.

Царствен както винаги, Фердинанд го прие в салона на апартамента си в хотела. След кратка размяна на любезности той започна да разпитва за последното пътуване на цар Борис. Първо искаше да знае, защо царят не е отишъл да го види, преди да се завърне в България, както беше обещал? Беше ли това предумишлено? Драганов обясни, че непредвидени усложнения бяха попречили на царя да посети баща си: в Лондон той трябвало да чака за среща с Уелския принц, а в Париж срещата му с Ерио била отложена поради болестта на френския държавник. След това трябвало да чака Белград да потвърди частната му среща с крал Александър. Поради всичко това, вместо да отиде да го види лично, цар Борис му написал подробно писмо за пътуването си.

В този момент Фердинанд избухна:

— Аз получих това писмо, но останах поразен от обидата, която моят син ми нанася! Аз не очаквах такава обида от него и не я заслужавах. — Старият монарх се разгневи още повече. — Аз никога няма да му простя за това, никога! Между нас е изкопана голяма яма. И аз Ви моля, понеже аз нямам шифър с него, да му телеграфирате това още днес. Щом като прочетох писмото му във Виена, исках открито да му телеграфирам възмущението си, но се въздържах и си казах, че ще дойда нарочно в Берлин и ще направя това чрез Вас.

Драганов, не разбирайки каква беше обидата, помоли стария цар да обясни. Все още треперещ от яд, Фердинанд извади писмото на сина си.

— Аз нямам обичай да чета писмата си пред други хора, но това писмо ще Ви прочета — каза той.

Във въпросния параграф Борис напомняше на баща си, че когато го попитал при една предишна среща в Линдау за постъпките на Фердинанд да посети Англия, старият цар казал, че не знае нищо за това. Но когато Борис отишъл в Лондон, английският крал потвърдил, че Фердинанд наистина правил постъпки да пътува в Англия. Борис пишеше на баща си, че е накърнен от неговото премълчаване на истината, което Борис беше изтълкувал като липса на доверие от страна на баща към сина си.

— Това не е вярно! Това е една обида! — развика се старият монарх. — Орнитологическото дружество, при уреждане на международния си конгрес в Оксфорд, сондирало британския Форин офис за мое идване в Англия, за да председателствам конгреса. Тези сондажи дружеството е направило без мое знание.

— Но, Ваше Величество, не можете да се сърдите на Негово Величество цар Борис, че не е знаел това! — каза Драганов. — Поставете се в неговото положение, няма ли основание да мисли така, когато Вие му казвате, че нищо не знаете за тези постъпки, а английският крал сам му заговорил на тази тема и намекнал, че постъпките били направени от Вас лично.

Фердинанд, който не беше свикнал да му противоречат, беше изненадан от думите на Драганов, но не го прекъсна. Вместо това, той избухна в словесна атака срещу Джордж V:

— Каква връзка имат постъпките за отиването ми в Англия със савонадата, която английският крал е направил на цар Борис за моето желание да се върна в България? Не е той, който ще ми разрешава или не да се завърна в България! Този въпрос е всецяло в ръцете на цар Борис и той намира, че условията още не позволяват това завръщане. Но как той е позволил на английския крал да говори така обидно за мене? Че щяло да бъде unfair (несправедливо, нечестно — б.а.), ако се върна в България. Тая дума е най-голямата обида на английски език и аз не мога да разбера как цар Борис е позволил на тоя патентован коронован глупец да говори така за мене и да се занимава с моята личност, вместо да си гледа своята работа! Какъв е английският крал, за да говори така за мене, за цар Фердинанд, пред моя син? Цар Борис не трябваше да допусне това, той трябваше да го прекъсне и да му каже, че това не е негова работа!

— Мислите ли, че е било приятно на Негово Величество да чуе всички тези неща от английския крал? Но той не е можел да направи друго, освен да го слуша. Най-сетне, това е кралят на велика Англия, а е и по-стар от него. Колкото за това, че кралят се занимавал с Вас, това трябва да Ви радва. Вие не сте кой да е, за да не се занимава английският крал с Вас. Връщането Ви пък в България е политически акт, с който сигурно дипломатическите канцеларии се занимават; то в голяма степен зависи не само от настроенията у нас или желанието на Негово Величество, а и от мнението на чуждите правителства.

— Но аз не съм молил нито цар Борис, нито княгиня Евдокия да говорят с него по този въпрос.

— Въпросът не е бил повдигнат от тях — отговори Драганов. — Сам кралят е заговорил и пред двамата за него. Може би той смята, че трябва да направи своите предупреждения относно връщането Ви в България. Но Вие сами виждате, че условията у нас още не са такива, че да позволят това да стане.

— За съжаление още не — съгласи се Фердинанд. — Но цар Борис знае, че аз няма да предприема нищо, което той не би разрешил. И затова обидата, която английският крал ми направи пред него, е неоснователна.

Фердинанд прочете писмото на сина си, оплаквайки се пак, че то било обидно. След това подаде молив и хартия на Драганов.

— Мога да му простя само ако той се извини. Затова Ви извиках да му телеграфирате. Сега вече знаете какво, но аз искам да видя как ще редактирате телеграмата.

Докато Драганов започна да съчинява една телеграма, препоръчвайки на царя да се извини, Фердинанд му зададе много въпроси за срещите на сина си с румънския и сръбския крал.

— На фотографиите, които цар Борис ми е изпратил, румънският крал има много вулгарен, циничен вид. Интересува ме да зная как се е държал той с царя, понеже той ни е по-близък роднина от сръбския. С него сме роднина по кръв, а със сръбския царят е роднина само чрез царица Йоанна — забеляза Фердинанд.

Драганов не можа да съобщи много подробности, защото не беше присъствал на срещите. Но той знаеше, че цар Борис е доволен и че разговорите били сърдечни. Беше едно добро начало и разговорите, които министър-председателят Мушанов беше имал с румънските министри Титулеску и Вайда Воевод, щяха да продължат. Колкото се отнасяше до срещата с югославския крал, Драганов докладва, че след сравнително хладното свиждане на белградската гара Александър беше показал топлота, благодарение на милото държание на царица Йоанна.

— Аз винаги съм казвал, че крал Александър е един много умен и положителен човек. Той върши голяма работа на Балканите и за Сърбия, но е бил най-опасният враг на българския народ. Затова царят трябваше отдавна да направи тази стъпка. Радвам се, че царят е започнал тази политика. Още преди три години му казвах на минаване през Белград да се отбива, така както правех аз. Пръв аз в Ниш приех бедния крал Петър, който беше добър човек, честен циганин и с него хубаво работех, макар че английският крал Едуард три години ми се сърди за това. Най-сетне, веднъж в Мариенбад, дойде при мене и ми каза на немски, че не можел да ми прости, загдето бях протегнал ръка на този човек, дошъл на престола след това страшно кръвопролитие, но че сега ми прощавал. Впрочем положението в Сърбия беше вече такова, че оная лоша двойка не можеше да остане повече на престола, но, разбира се, не по този начин трябваше да си отиде. Сега обаче е много трудно да се работи със сърбите. Много са непримирими. Може би с румънците ще бъде по-лесно.

Гневът на стария монарх беше намалял достатъчно, за да може да направи някои ласкави бележки за сина си. Той беше чул, че унгарският външен министър Гьомбьош след едно посещение в България разправял на цяла Будапеща, че цар Борис бил най-интелигентният човек, когото бил срещал, и че българите били чудесни и заслужавали да им се помогне. После старият цар каза на Драганов какво чудесно впечатление му е направил Борис при срещата им в Линдау, какъв блестящ ум, каква логика, каква мъдрост — едно истинско удоволствие е да го слуша човек как говори. Той се изказа също много ласкаво за царица Йоанна: беше я намерил интелектуално и физически узряла и му беше направила впечатление с таланта си да наблюдава, с разбирането си на българския характер и бързото й усвояване на българския език, който говореше почти без акцент.

— Това трябва да идва от черногорската й кръв — забеляза Фердинанд. След това той се впусна в анализ на характера на сина си Борис: — Той отива много далеч в разбора на нещата, особено за всяка крачка, която трябва да направи, и твърде много мисли за последствията. А политиката не е математика и трябва да се работи като мене, с по-голям замах. Трябва като мене да върти колелото, както той го иска — както аз навремето го правех, макар че имах да се боря с недоверието на целия народ към „чужденеца“.

— Но за Вас беше по-лесно, Ваше Величество, защото Вие сам въртяхте колелото, но сега у нас това не е така — възрази Драганов. — Цар Борис не е сам на колелото. На него са се наловили или се мъчат да се заловят много видими и невидими фактори, които във Ваше време не съществуваха, и ако той иска да върти колелото надясно, те се силят да го въртят наляво. Така че неимоверни усилия трябва да се употребяват, за да въртите колелото на нашата държавна машина, макар и бавно, но все пак в тази посока, в която искате.

Немного убеден, Фердинанд промени темата и заговори за нуждата от поддържане на добри отношения с Германия. После, връщайки се отново към обидата, която бил претърпял от сина си и от англичаните, той пак извади писмото на Борис. Драганов го посъветва да го забрави.

— Това е само едно недоразумение между баща и син, Ваше Величество. Опитайте се да простите и да забравите! — Той взе една кутия кибрит от бюрото и я подаде на стария цар. — Ако това писмо Ви вълнува толкова много, защо не го изгорите?

Фердинанд бързо сложи писмото в джоба си.

— Писма не се горят. Те трябва да се запазват!

Драганов, който беше свършил черновката на телеграмата си до цар Борис, предлагайки едно телеграфно извинение, я показа на стария монарх. Фердинанд изглеждаше доволен, като я прочете внимателно, ако можеше да се съди по неприсъщия му жест, с който той благосклонно каза довиждане на посетителя си: махайки едната си ръкавица (той не беше свалил ръкавицата си през цялата аудиенция), бившият цар подаде накичената си с бижута ръка на бившия си поданик. След това му каза:

— Надявам се, че Вашето посредничество ще сложи край на войната между баща и син!

* * *

Цар Борис прекара вечерта на 2 март 1934 г. със зет си, херцог Албрехт Вюртембергски, в Берлинската градска опера, където гледаха „Прилепът“. След театъра Драганов се присъедини към тях за вечеря в ресторант „Траубе“, където ядоха стриди, деликатес, към който царят имаше истинска страст.

Но въпреки оперетата и стридите Борис изглеждаше потиснат и погълнат от мисли. Когато в полунощ херцогът си тръгна, царят помоли стария си довереник да го придружи до хотел „Бристол“, където беше отседнал. Вътре в частния апартамент разговорът се обърна веднага към настоящото положение в българската армия. Там започваше криза, понеже военният министър Кисьов щеше да бъде заместен, а съперничещи крила вече бутаха напред своите кандидати.

Малко неща тровеха повече царя, отколкото политиканстването в армията. Нелоялност и интриги не го смущаваха много, когато идваха от страна на политици. Той беше изгубил илюзиите си относно тях. Но всеки път, когато чуеше или само подозираше, че офицерите се занимаваха с политика зад гърба му, Борис се чувстваше измамен и дълбоко наранен. Той вярваше дълбоко, че мястото на военните е в казармите и че според Конституцията военните дължаха безрезервна преданост към върховния вожд, държавния глава. След като се беше бил в три войни, царят се чувстваше у дома си между войници и офицери и имаше доверие в армията, която обичаше. Чувството беше взаимно — армията го обожаваше.

Но откакто беше основана Военната лига, имаше елементи, които периодически се опитваха да се намесят в политическия живот, което безпокоеше царя, особено като не можеше да вярва на лоялността на някои от тези офицери. Той беше извънредно чувствителен по този въпрос и всеки нов случай подновяваше старите му разочарования и съмнения у него самия.

Полковник Драганов, който не беше приятел на Военната лига, сподели мнението си:

— Ваше Величество, няма значение кой ще бъде следващият военен министър. Важното е да се възстановят дисциплината и духът в армията. Разложението във войската расте, и то главно поради липса на истинско командване отгоре. Вместо началниците да преценяват подчинените и подчинените да имат страх от тях, сега началниците се умилкват около подчинените, понеже те ги преценяват и се стремят да печелят популярност пред младшите, която най-лесно се печели чрез компромиси, в ущърб на службата. Армията отдавна боледува като последствие от 9 юни и лигарството, което и досега не е изцерено. Затова смяната на военния министър трябва да означава промяна на системата на досегашното командване. Важното е новият военен министър да изпълнява Вашата програма. Решили сте да вземете Ватев за военен министър. Добре! Но извикайте го и му поставете ясно задачата. Кажете му: „Генерал Ватев, аз прескачам десетина души, за да се спра на Вас. (Той ще разбере, че Вие го правите военен министър, а не тази или онази партия, или лигата.) Искам да знам готов ли сте да работите в унисон с моите разбирания, или не!“. Готов ли е той да възвърне началническия принцип за командване във войската, да възвърне истинската военна дисциплина. Ако е готов — да заповяда! Ако не е, ще си търсите друг. Но без такъв ангажимент не бива никого да правите военен министър!

Царят беше особено обезкуражен тази вечер.

— Вие искате от мене нещо, което аз не мога да направя. Как ще искам аз такъв ангажимент от военния министър и кой помни ангажименти?

— Вие можете да направите това, Ваше Величество. Ще искате той писмено да Ви представи програмата си. И ако след няколко месеца видите, че той не върви по обещания път, ще го пратите вкъщи. Ще вземете друг. Ще стигнете най-сетне до някой, който ще поеме върху себе си отговорността да вкара нещата в армията в ред.

Царят тъжно отговори, че се иска нещо невъзможно.

— Искате от мене да командвам. Не мога. Вие правите същата грешка, като мислите, че хората могат да работят така, както Вие искате. Мислите, че и от мен можете Хитлер да направите. Не мога. — Драганов не беше го виждал от дълго време така унил. — Искате от мене да стана борец. Затова човек трябва да има стимули. Какво може да ме стимулира мен?

— Ще Ви стимулира, Ваше Величество, съдбата на пет милиона народ, която зависи от това, какво Вие ще правите. Между тези пет милиона може да има 20 хиляди негодяи, но за останалите заслужава човек да работи и да се жертва. Трябва да се уредят въпросите в армията така, че там действително да се работи. Инак Вие сами ще спомагате за разложението във войската, от което се оплаквате, че други го правят. Армията трябва да се цери. Инак лошо ще свърши и армията ни, и Вие, и държавата ни.

Царят кипна.

— Та аз не работя ли? Не мога вече! Нямам желание и не мога. Аз презирам, мразя тази армия, в която така предано съм служил и която така дълбоко ме е обидила. Не мога да търпя преторианския дух сред нейното офицерство!

Драганов знаеше, че Борис говори така поради яда си, без да мисли какво казва.

— Но така Вие поощрявате преторианството. Нека армията почувства ръката Ви! Всички ще Ви ръкопляскат — каза той.

Но Борис беше прекалено възбуден, за да слуша. Той скочи на крака и извика в лицето на приятеля си:

— Аз не съм роден да командвам. Не мога. Баща ми ми е предал много дарби, но тази уби в мене. При него аз школувах само да уговарям, да убеждавам, но не и да командвам. Изпълнявал съм най-деликатни мисии, при които ние даже не сме били прави, и съм намирал начин да убеждавам другите. За това ме бива. И сега съм останал същият. Баща ми ме е смачкал и е направил моя характер да е повече на лакей, отколкото на господар. Ето, ако искате най-сетне да знаете защо не мога да направя това, което Вие искате от мене!

И ядосан от това самопризнание, царят прекъсна разговора и излезе, без да се ръкува.

Минаваше 2 часа и половина след полунощ, когато полковникът се завърна отчаян в дома си. Обезпокоена, госпожа Драганова го запита какво се бе случило. Той можа само да й каже:

— Свършено е с началството! Нещастният човек!

И дълго след това той не можа да заспи от мъка.