Стефан Груев
Корона от тръни (15) (Царуването на Борис III 1918–1943)

Тринадесета глава
Царската сватба

Принцеса Джованна Савойска го видя за пръв път на 25 септември 1927 г., когато той дойде в Сан Росоре на обяд с нейните родители краля и кралицата на Италия. Тя веднага забеляза неговия аристократичен профил, необикновения сиво-син цвят на очите му и добре ушития тъмен костюм, който той носеше с вродена елегантност. Разбира се, тя го намери малко стар за нея — цар Борис беше 33-годишен, а тя наближаваше 20, но й харесаха неговата зрелост и изисканост, когато разискваше световното положение с нейния баща. „Може би той е малко прекалено сериозен“ — си помисли тя.

Те размениха няколко думи на френски език, който той говореше перфектно, както забеляза принцесата. Когато крал Виктор-Емануил направи няколко забележки на италиански, гостенинът обърна на италиански без затруднение. През време на обяда той разговаряше изключително с родителите й, които изглеждаха очаровани от забележително добре информирания и забавен гостенин. На Джованна не се отдаде случай да му каже нещо друго.

Тя беше необичайно нервна този ден и се чувстваше свенлива и негово присъствие, но в същото време и много любопитна. Причината, поради която този специален гостенин я интересуваше, беше, че светските рубрики на вестниците я бяха свързали романтично с неженения български цар. Техните снимки се бяха появили една до друга в илюстровани списания, със заглавия, предсказващи предстоящ годеж. Това беше, разбира се, абсурдно — двамата никога не бяха се виждали — и за момент Джованна дори обмисляше да отиде до Торино при брат си, за да избегне срещата с Борис, но бе склонена да остане.

Тази есен, на път за Рим, цар Борис и княз Кирил прекараха нощта в хотел „Роял Виктория“ в Пиза, недалече от просторното кралско имение Сан Росоре. Борис беше идвал в Тоскана преди това — неговата майка, княгиня Мария-Луиза, беше живяла близо до Пиза, в палата на Пармския дук — но никога не беше посещавал Сан Росоре. Когато дворцовият автомобил, изпратен да го вземе за обяда, приближи крайбрежието, се откри приказен пейзаж, който беше въодушевил безброй поети и художници, и цар Борис разбра защо италианските крале бяха избрали това място за любима резиденция извън столицата.

Обширното имение с чифлици, конюшни и борови гори беше известно с расовите си коне, а също и със стадо камили, докарани там от Палестина преди няколко века. Колата напусна шосето за Пиза, поемайки гористия път до „Старите чифлици“, където главната къща, „palazzina“, се намираше на един кръстопът в центъра на имението. Единият от пътищата продължаваше чак до лятната вила край Гомбо, на морето, докато другият, минаващ покрай „Новият чифлик“, отиваше от реката Арно до Серкио, реката, възпята от Шели, в която поетът се беше удавил. Къщите, удобни, но без особен лукс, бяха построени през 1830 г. от дука на Тоскана, а по-късно бяха служили като лятно и есенно убежище за бащата и дядото на крал Виктор-Емануил Умберто I и Виктор-Емануил II. Сан Росоре беше любимото ваканционно място за царските деца.

Кралската фамилия прие Борис много топло и след обяда крал Виктор-Емануил и кралица Елена поканиха Борис да доведе княз Кирил същата вечер на интимна семейна вечеря. Този път Джованна има добра възможност да разговаря с гостите. По време на вечерята тя откри, че зад сериозния си вид Борис можеше в действителност да бъде много забавен и сърдечен, особено когато се смееше. Тя намери, че царят има чудесно чувство за хумор. Борис, в замяна, намери младата италианска принцеса много привлекателна. Това беше едно приятно откритие, защото посещението му не беше съвсем без задни мотиви. Поддавайки се на всякакъв вид натиск да даде на България престолонаследник, той бегло бе обмислял няколко възможни избора измежду свободните принцеси в Европа, като Джованна бе сред първите от списъка. Да се ожени за българка, беше изключено: България според Конституцията нямаше никаква титулувана аристокрация и българите първи нямаше да одобрят женитбата на царя им за момиче от обикновен произход. Сред подходящите кандидатки бяха Великата княгиня Кира Кириловна, дъщеря на Великия княз Кирил, претендента на руския трон, и Сибила, принцеса Кобургска. Но Борис не изглеждаше особено възхитен нито от едната, нито от другата перспектива.

Това съвсем не означаваше, че царят трябва непременно да бъде омаян и влюбен, за да сключи брак. Задължението на всеки цар е да се ожени за една бъдеща царица, бъдеща майка на царе и князе, а не за някаква романтична дулцинея. Наистина един поглед върху стари портрети на грозновати инфанти в Прадо или на кралски дъщери в Лувъра би могъл да предизвика кошмарни сънища на всеки простосмъртен ергенин и все пак винаги е имало самопожертвувателни или наистина куражлии царе и принцове да се женят за тях. Но царете, най-сетне, са също така хора и царските бракове като всички други са очевидно много по-привлекателни, когато бъдещата булка е благословена с външност, която радва мъжкото око, и осанка, която кара сърцето да се разтупа. Заради това Борис беше нетърпелив да види как изглежда отблизо италианската принцеса, за която беше слушал толкова много напоследък.

Той беше възхитен, но и малко озадачен, защото Джованна беше различна от младите благороднички, които той познаваше. Нейното деликатно, тясно лице, с чудесна светла кожа и отдръпната назад малка брадичка беше одухотворено от живи, закачливи, зелено-кафяви очи. Човек не можеше да нарече лицето й красиво, в класическия смисъл на думата, поради характерния й орлов нос, една отличителна черта, която всъщност й даваше аристократичен вид. Млада, свежа и грациозна, принцесата създаваше впечатление на весело, чуруликащо птиче.

За Борис този вид млада жена беше нещо ново и освежаващо. Модерните дрехи, които Джованна носеше, разговорът й за съвременен театър и концерти, интересът й към тенис, ски, танци показваха завидна жизнерадост и даже известно безгрижие. У нея имаше някакво качество, което той не можеше да определи точно, нещо щастливо, леко и женствено. Нейният живот изглеждаше по-спокоен и слънчев, отколкото е бил въобще някога неговият. Джованна имаше много малко общо с повечето принцеси, които Борис познаваше — неговите породисти братовчедки, енергични амазонки с голям номер обувки без токове, или сухи, добродетелни девици с фризури на учителки.

Джованна беше също различна и от сестрите му. Първо, тя очевидно не разбираше нищо от политика — главната тема на разговор в семейството на Борис — нито пък даваше вид, че се интересува от това. Но в много други отношения двадесетгодишната италианка имаше повече светски познания, отколкото българските княгини. Борис например никога не беше чул Евдокия и Надежда да говорят за мода или коафюра, нито ги беше видял да си слагат червило и пудра или да се интересуват от украшения. Като момичета тяхната мащеха, царица Елеонора, ги обличаше неизменно в скромни старомодни дрехи, отговарящи на желанията и вкуса на строгия им баща, който лично решаваше какви фамилни бижута всяка от тях трябваше да носи, и то само при специални случаи. По-късно, в сериозната атмосфера на следвоенните години, княгините никога не можаха да познаят безгрижие и суета, нито да развият и най-малкия интерес към облекло или женски приказки. Вместо това те станаха (особено блестящата и политически ориентирана Евдокия) най-близките довереници на техния изтормозен брат, който често разискваше с тях важни политически въпроси.

„Да, Джованна е наистина една много различна жена — все още си мислеше Борис, когато се върна в хотела в Пиза. — Едно дете. Едно много привлекателно дете.“ Но той беше достатъчно възбуден тази нощ и продължи да говори за нея с брат си и Драганов, докато отидоха да си легнат.

В сравнение с децата на цар Фердинанд, Джованна беше имала щастливо детство. Родена в 1907 г. в палата Квиринал в Рим (където по съвпадение майката на цар Борис, княгиня Мария-Луиза, също беше родена, тридесет и седем години по-рано), нейната младост беше повече свързана с Вила Савоя, римския дворец, където нейната фамилия се беше преместила, когато тя беше седемгодишна. Баща й, Виктор-Емануил III, един мълчалив, извънредно нисък и доста грозен човек, притежаваше солидно образование и всички качества на храбър войник, но нищо от пословичното италианско лекомислие и чар. Той говореше латински и беше вероятно най-големият световен колекционер на редки монети. Скромен и по-скоро скучен като монарх, той беше много добър, макар и неизразяващ открито чувствата си, баща. Той беше наследил престола на баща си Умберто I, убит през 1900 г., но от 1922 г. страната беше управлявана от цветистия Бенито Мусолини и неговата фашистка партия, докато Виктор-Емануил бе постепенно сведен до ролята на уважаван, но безвластен конституционен монарх.

По-живописният от двамата родители беше майката на Джованна, кралица Елена, една висока, величествена, но всъщност топла и сърдечна славянка, дъщеря на крал Никита, бившия владетел на Черна гора, малката балканска държава, присъединена към Югославия след Първата световна война. Възпитана в Петербург и Виена, кралицата беше талантлива художничка и се интересуваше особено от археология. Археологически разкопки, финансирани от нея, бяха довели до откритието на „Discobolo“ — известната статуя на гръцки дискохвъргач, както и на много ценни мозайки и антични златни монети. Но главната й дейност беше насочена в полето на филантропията, където нейните приноси бяха достатъчно забележителни, за да бъде наименувана от папа Пий XII La Signora della Carita (Дамата на милосърдието).

Виктор-Емануил и Елена не бяха строги родители и Джованна никога не беше изпитвала страха, който Борис чувстваше към баща си. Приетата традиция за възпитание на европейски принцеси беше основана на извънредно строги правила, които изискваха сурова дисциплина, и това беше задачата на госпожица Билино, гувернантката на Джованна. Тя беше строга, когато надзираваше уроците и маниерите на принцесата, но, от друга страна, тя не беше се отделила нито за миг от нея, когато Джованна, на шестнадесетгодишна възраст, едва не бе умряла от тифус. В резултат на строгото възпитание принцесата получи солидно образование, специално по история, литература, латински и изкуство. Тя говореше френски и английски, рисуваше, пееше и свиреше на пиано, виолончело и хармониум.

За разлика от българските царски деца, италианските принцеси бяха израснали, заобиколени с приятелки на тяхната възраст. Празненства и танци бяха устройвани вкъщи, принцесите ходеха на разходка и екскурзии и играеха тенис с млади италианци от добри семейства. Но не ставаше и въпрос, разбира се, да отидат някъде без отговорен ескорт: някоя млада компаньонка трябваше да ги придружава при всички случаи. Строгото възпитание беше вродило у Джованна силно чувство за дисциплина и дълг, но зад нейното примерно държание се криеше едно независимо, упорито момиче, закачливо и с чувство за хумор.

Политиката не се разискваше никога в присъствието на италианските принцеси и те не срещаха никакви държавници. Джованна беше 18-годишна, когато присъства на първата си официална дворцова вечеря за краля и кралицата на Афганистан. Обаче тя и сестрите й бяха представлявали кралската фамилия при откриване на училища и болници, кръщавания на параходи, паради и тържества, понякога дори два пъти на седмица.

Но, от друга страна, имаше и ваканции, безгрижни седмици на игри и веселие. Джованна беше неразделна с Мафалда, докато тази любима сестра се ожени, след което Джованна стана най-близка с Мария, най-младата принцеса. Йоланда, която беше много по-стара, беше женена от 1923 г. за граф Калви ди Берголо, докато Умберто беше винаги във военно училище или в различни гарнизони. Джованна не държеше особено на планинските ваканции, но обожаваше месеците в Сан Росоре с плажовете, плуването, разходките покрай Арно и Серкио и нощните риболовни експедиции. Обичаше обиколките на Тоскана, посещенията във Флоренция, Пиза и Лукка, и най-голямото удоволствие — пазаруване инкогнито в града.

Когато Джована стана 18-годишна, започнаха да се появяват ухажори, обикновено братовчеди или потомци на знатни европейски фамилии, докато стари лели горяха от желание да сватосват. Разбира се, и въпрос не можеше да става дъщерята на италианския крал да се омъжи за кандидат без благородническа титла. Принцесите от този период, споделяйки този възглед като съвсем естествен, сами не помисляха да се женят извън своята класа. От друга страна, времето на браковете, уговаряни от родителите, беше отминало, поне за италианската кралска фамилия. Виктор-Емануил и Елена не наложиха своя избор на никое от децата си, всяко от които избра само̀ своя партньор в живота. Докато срещне Борис, Джованна не беше намерила принц, който да я заинтересува, а баща й и майка й, познавайки независимата й натура, даже и не помислиха да се опитат да й натрапят някой съпруг.

Една вечер, скоро след посещението на цар Борис, когато бяха на опера, кралица Елена отведе Джованна настрана през антракта и каза със загадъчна усмивка:

— Имам да ти съобщя нещо. Мафалда ми каза, че княз Кирил отишъл да я види и попитал дали ти би се омъжила за брат му, цар Борис. Какво мислиш за него?

Джованна се показа изненадана, макар че новината не беше изцяло неочаквана за нея.

— Аз не го познавам достатъчно добре. Имам нужда от известно време да си помисля — беше всичко, което тя можа да отговори.

По-късно Джованна повтори същото и пред баща си. Той никога не беше крил симпатията си към българския цар и високо уважаваше внушителната му бойна репутация, независимо от факта, че двамата бяха воювали на противни страни през войната.

Въпреки че имаше нужда от време за обмисляне, Джованна никога не беше очаквала, че за проектирания брак цели две години ще се говори толкова малко. Самата идея изглежда да беше мъртва. Но принцесата и цар Борис се срещнаха отново през януари 1930 г. на блестящите тържества в Рим по време на сватбата на нейния брат Умберто. Беше неудобно да си говорят по време на церемониите, особено в деня на сватбата, когато Борис, в пълна униформа, на кон, редом с Виктор-Емануил и престолонаследника, премина през улиците на Вечния град. Но на следния ден Борис намери Джованна в римската къща на Мафалда, където най-после можаха да бъдат сами и да си говорят свободно.

Там Борис й каза лично за желанието си да се ожени за нея, нещо, което тя беше чула само от неговия брат и сестра и от други доверени лица в двете фамилии. Но той беше песимистично настроен този ден, като обясни религиозните пречки, които щяха да се явят. Беше извънредно мъчно да се получи съгласието на папата за брак между една католическа принцеса и източноправославния цар. Това беше още по-трудно поради скандала отпреди около 30 години, когато Борис беше покръстен в православието, въпреки тържественото обещание на цар Фердинанд да възпита сина си в католическата религия. Ватиканът, който не беше забравил случая, нямаше намерение да повтори същата грешка. От друга страна, беше политически невъзможно за царя да обяви на поданиците си, че бъдещият му син, българският престолонаследник, няма да споделя тяхната религия. Той обаче увери принцесата, че ще направи всичко по силите си, за да преодолее тази пречка, прибавяйки:

— Аз имам един приятел в София, на когото мога да разчитам. Той е италианец и знам, че държи много на мене.

Приятелят, за когото той спомена, беше монсеньор Анджело Ронкалли, папският делегат в София (бъдещият папа Йоан XXIII). Ронкалли, един истински божи човек, добродушен, бликащ от жизненост, беше в София от 1925 г. и направо се беше влюбил в България. Човек с голямо сърце, смирен и със скромни вкусове, Ватиканският пратеник беше научил български език и беше пътувал така обширно из страната, с кола или на муле, пеша или на кон, че познаваше планините, селата и населението по-добре от много българи. Години по-късно той писа на българския католически епископ Стефан Куртев: „Аз още пазя чудесна колекция от снимки от тези прекрасни природни места и когато съм уморен, ги разглеждам отново. Вярвайте ми, когато си спомня тези мили хора, сърцето ми се разчувства и очите ми се пълнят със сълзи.“ Всички българи, макар и болшинството от тях източноправославни, хранеха най-топли чувства към монсеньор Ронкалли и го считаха техен истински приятел.

Цар Борис разговаряше винаги с удоволствие с интелигентния и духовит италианец, а някои от царския антураж, като католическото семейство Станчови и източноправославния Павел Груев, поддържаха близък контакт с него.

Като се върна в България, Борис премина от период на големи надежди до дни на обезсърчаване относно осъществяването на брака. След пътуването на царя до Италия американският шарже д’афер в София докладва до Щатския департамент на външните работи: „… има много повече повод за оптимизъм… местните журналисти смятат, че измежду 63-те короновани особи, събрани в Рим (за сватбата на принц Умберто), българският монарх би трябвало да намери подходяща кандидатка. Очевидно обаче, царят не беше изоставил надеждата си да се ожени за италианската принцеса Джованна, но доколкото разбирам, пречките от църковен характер за този брак още не са преодолени. Тази вечер госпожица Елена Петрова-Чомакова, придворната дама на княгиня Евдокия, забеляза, че въпреки преобладаващия оптимизъм на пресата, самият цар не знаел нищо повече за положението, отколкото беше известно преди няколко месеца. По това време монсеньор Ронкалли, папският делегат в София, ми каза, че въпросът бил безкрайно труден и че черквата не можела да отстъпи по въпросната точка. Очевидно е, че българите няма да променят Конституцията си, за да се разреши престолонаследникът да бъде от друга, а не от източноправославната религия…“.

Но американският шарже д’афер споменава други два фактора, които можели да улеснят едно споразумение: скорошното помиряване на италианската кралска фамилия с папата с налагащото се тълкуване, че принцеса Джованна не трябва непременно да промени религията си, ако се ожени за Борис, и че всички нейни деца, с изключение на първородния й син, можеха да бъдат католици. Няколко месеца по-късно същият дипломат беше по-малко оптимистичен. „Преобладаващото мнение в повечето кръгове в София е, че един брак между принцеса Джованна и Борис е почти изключен“ — докладва той във Вашингтон. Хората подновиха спекулациите за други възможни кандидатки. На въпроса на американеца защо царят не беше избрал най-красивата измежду събраните принцеси на сватбата на Умберто, госпожица Петрова-Чомакова отговорила: „Те всички бяха повече или по-малко moches (грознички — фр.), с изключение на една от руските княгини, дъщерята на Великия княз Кирил“.

В един поверителен доклад до Държавния департамент във Вашингтон друг американски дипломат писа от Белград през февруари: „Югославският принц Павел ми каза днес, че младата Велика княгиня Кира, дъщеря на Великия княз Кирил, понастоящем претендент за руския трон, нямала да има нищо против да се омъжи за българския монарх, тъй като младата дама неотдавна се била изказала благосклонно за идеята. Понеже Кира е източноправославна, този брак, по всяка вероятност, би бил приемлив в България“. Принц Павел също казал, че когато попитал Джованна за възможността за брак с Борис, тя отговорила с изразителен италиански жест на разперване на ръце, което значи: „Аз наистина си нямам идея“.

Поддавайки се на враждебните чувства, които отличаваха сръбско-българските отношения през този период, принц Павел изненадал американския дипломат Джон Динели Принс със злобнички забележки за българския си братовчед:

— Аз попитах принц Павел дали той смята, че едната или другата от тези млади жени има истинско влечение към цар Борис, и той отговори остро: „Разбира се, че не! Как може някоя жена да се влюби в Борис, с неговото съсухрено малко личице“. Аз не можах да не се засмея на този изблик, който е доста в унисон с вече познатата омраза на дома на Карагеоргевичите спрямо техния кобургски съсед.

Тогава принц Павел обърнал на политика, прибавяйки:

— Ако само Борис беше настроен приятелски към нас, всичко щеше да бъде добре, тъй като ние положително не искаме и не можем да погълнем България сега, защото такова уголемяване ще ни причини само ново политическо разстройство, от каквото вече страдаме зле в Хърватско.

В Рим Джованна трябваше да чака още шест месеца, преди да получи някакво положително известие. Тогава, през юли, княгиня Евдокия дойде да я види в Сант-Анна ди Валдиери, една кралска вила, близо до Торино, за да донесе последните новини от София. Нещата напредвали бавно, но Борис изглеждал по-оптимистичен сега, след разговорите, които имал с водачите на българското правителство и черква и с монсеньор Ронкалли. Все още било мъчно да се намери една формула, приемлива за всички, но окуражаващото е, че те всички откровено искали да помогнат на обичния цар.

Най-после, в началото на септември, Борис пристигна в Сан Росоре, където кралската фамилия го настани в една крайбрежна вила, край Гомбо. Той с радост съобщи на Джованна и родителите й, че е успял да получи благословията на главата на Св. Синод, митрополит Неофит, и на софийския митрополит Стефан. А и проблемите с католическата черква изглеждаха на път да бъдат дискретно разрешени благодарение на приятелското отношение на монсеньор Ронкалли. Той не настояваше вече толкова за едно предварително, формално задължение относно вероизповеданието на бъдещите деца, въпреки че беше, разбира се, принуден да направи проформа известни предупреждения.

На следната вечер, 4 септември 1930 г., в Сан Росоре Борис и Джованна решиха да се оженят, но да не оповестяват официално годежа си, докато всички формалности не бъдат уредени. Сваляйки един пръстен от ръката си, тя го даде на годеника си. Той го изпрати веднага на един бижутер да го копира точно за нея, със скъпоценен камък, който беше принадлежал на майка му.

Голяма грижа се свали от сърцата на двамата и тази вечер те се чувстваха безкрайно щастливи. Необичайно за него, цар Борис спря да се безпокои. Сияещ, 36-годишният годеник беше възхитен, че и на него ще бъде позволено най-после да изпита някои от радостите на простосмъртните хора.

Любовните преживелици на Борис бяха ограничени. Той не беше наследил страстите и вкуса за плътски авантюри на баща си. Изглежда, че чувствеността и сексуалността не играеха много важна роля в живота му. Извън няколко младежки платонически увлечения по момичета, като другарката му от детинство Фео Станчова, проучването на ергенските му години не разкрива никаква сериозна романтична любов или връзка на пламенна страст.

До 30-годишната му възраст, когато цар Борис започна отново да пътува в чужбина, възможности за сантиментални приключения в България почти не съществуваха, защото той беше абсолютно претрупан с работа и грижи и се намираше под непрекъснато напрежение в една страна, където всяко движение на царя е следено и разисквано. Но може да е било различно през периода между 1926 г. и 1930 г., когато той посещаваше често Западна Европа. Въпреки че няма достоверни сведения, много допустимо е, че един млад човек с неговия чар, жизненост и чувствителност не всякога е устоявал на съблазните… Но много дискретно.

 

 

Цар Борис рядко беше виждан в такова напрежение и така нервен, както беше през деня на 2 октомври 1930 г. Той крачеше неспокойно в кабинета си, пресичайки за десети път дългите коридори на Софийския дворец, и нетърпеливо телефонираше на Драганов всеки половин час:

— Някакви новини от Зупе? За бога, защо се бавят толкова?

После отиваше до апартамента на княгиня Евдокия да се оплаква:

— Полудявам! Не мога да чакам повече. Станала е някаква грешка, ще видите!

Три дни по-рано Борис беше изпратил съветника Ханджиев („Зупе“) на важна мисия в Сан Росоре. Беше му дал лично писмо до италианския крал, информирайки го, че предишния ден, 28 септември, министър-председателят Ляпчев и митрополит Стефан бяха дошли във „Врана“ с щастливи новини: и правителството, и черквата даваха благословията си за брака на цар Борис с принцеса Джованна. Царят искаше съгласието на крал Виктор-Емануил да обяви официално годежа на 3 октомври, едновременно в София и Рим. Ако италианският крал беше съгласен, той трябваше да телеграфира само: „Книгата се получи“, адресирайки телеграмата до „Соколски, София, Двореца“.

Още щом Ханджиев тръгна с писмото, бденето започна в двореца за царя, княгиня Евдокия, княз Кирил и довереника Драганов. След първите два дни, докато царският съветник още пътуваше, напрежението нарасна кресчендо, а към 2 октомври стана непоносимо.

— Защо Виктор-Емануил не отговаря?! — чудеше се царят.

По време на обеда той не се докосна до яденето, докато Евдокия, Кирил и Драганов оживено дискутираха:

— Може би италианският крал отсъства? Може би е решил да се посъветва с Дуче?

На вечеря Борис беше наистина обезпокоен. Какво ли, ако телеграмата се е загубила? Ако е отишла погрешно до хотел „Палас“ в София, вместо в двореца? Годежът щеше да бъде оповестен в Рим, а в България — не. Каква досадна грешка щеше да бъде това! Драганов вдигна телефона:

— Шиваров — каза той на дворцовия чиновник по съобщенията, — извикайте Централната поща и проверете всички телеграми от Италия до хотел „Палас“ в София!

Отговорът не закъсня:

— Нищо не е получено за Соколски.

Изморен и обезпокоен, Борис се оттегли в спалнята си в 11:30 часа.

Най-после една шифрована телеграма пристигна от Пиза късно през нощта. Ханджиев съобщаваше: „Писмото предадено. Имам писмо за Негово Величество. Тръгвам за София, пристигам 4 октомври вечерта“. Нищо повече. Тази телеграма причини още по-голяма тревога. Цар Борис не спа добре тази нощ, макар че трябваше да се приготви за отпразнуването на 3 октомври, годишнината от възкачването му на престола. Крал Виктор-Емануил е получил писмото и още не отговаря… защо? Дали не е съгласен с предложената дата, или изобщо е променил решението си относно годежа? Никой не можеше да отговори на това.

— Тържественият благодарствен молебен в Катедралата този ден ми звучеше повече като погребална служба — каза по-късно Борис.

Обезкуражен, той се отправи следобеда към Ботаническата градина, да посети директора Келерер, докато княгиня Евдокия отиде на чай у Драганови. В 18 часа в техния дом се обади от двореца дежурният по съобщенията, за да каже, че една телеграма току-що пристигнала от Сан Росоре.

— Прочетете ми я по телефона! — отговори Драганов нетърпеливо.

Телеграмата съобщаваше: „Heureux pouvoir envoyer le livre a pein aujourd’hui. Prie repondre si tu le publies le 3 ou un autre jour, pour le faire le meme jour“^[1].

Беше подписана „Вуйчо“.

Веднага след като телефонираха на царя, Евдокия и Драганов тръгнаха за двореца. Цар Борис подкара колата си с пълна скорост от Ботаническата градина нагоре по булевард „Цар Освободител“ и пристигна в двореца точно когато Евдокия, Кирил и Драганов се събираха във военната канцелария. Борис нахлу в стаята, засмян и необикновено възбуден. Без да прави и най-малкото усилие да прикрие радостта си, той свали шапката си и весело я подхвърли във въздуха.

— Какво ще правим сега? — обърна се той към своите близки, които споделяха искрено радостта му.

Бе решено да се изпрати отговор с предложение официалното оповестяване да стане на 4 октомври. Няколко минути по-късно телеграмата тръгна за Италия: „Издаването на книгата на 4 октомври, 11 часа“.

Цар Борис изпрати Драганов да уведоми министър-председателя, който вечеряше с членове на кабинета в хотел „Юнион Палас“. Но страхувайки се, че Ляпчев може да се възбуди толкова, че да съобщи преждевременно новината на колегите си, Драганов само го информира, че някакви добри новини се очакваха от Италия тази нощ. Той го помоли да бъде на разположение следната сутрин в 9 часа и да задържи всички министри в София, в случай че някои от тях имат намерение да отидат на почивка в края на седмицата.

„4 октомври 1930 г. събота. Какъв незабравим ден“ — написа в дневника си Драганов. Ляпчев беше очакван на аудиенция в 9:30 ч. да му бъде съобщено за официалния годеж. Но в 9 ч. директорът на Българската телеграфна агенция се обади да попита какво да прави, защото Италианската информационна агенция „Стефани“ беше вече известила, че крал Виктор-Емануил е обявил годежа. Драганов го помоли да забави новината, докато министър-председателят бъде официално уведомен. Но междувременно щастливата новина се разпространи със светкавична бързина и радостни тълпи започнаха да се събират в различни части на столицата. Докато Ляпчев напускаше двореца, за да уведоми Министерския съвет, Драганов посети митрополит Стефан, за да му предаде новината. По улиците на София въодушевлението нарастваше всяка минута. Засмени хора се поздравяваха един друг и празнични тълпи се отправяха в посока на двореца. През следващия час внушителната тълпа, натрупана пред източните врати на двореца, навлезе в дворцовата градина, викайки „ура“, докато дипломатическото тяло и официалните лица, които се опитваха да се доберат до вестибюла, за да се разпишат в царския регистър, с мъка си пробиваха път.

На обяд, връщайки се от Министерския съвет, царят се появи с колата си на булевард „Цар Освободител“. Ликуващата тълпа обкръжи автомобила, като всеки се опитваше да стисне ръката му, да го поздрави и му пожелае щастие.

„Но това, което стана вечерта, надмина всичко, което някога съм виждал да става в София“ — отбелязва Драганов в дневника си. Хвърчащи листове, приканващи населението на масово празненство, бяха разпространени през деня. Целият град бе украсен за кратко време с цветя и знамена. Към 18 ч. едно шествие, формирано пред Военния клуб и предвождано от членовете на правителството, се насочи към двореца, нарастващо като буен поток след проливен дъжд. Цар Борис изглеждаше много щастлив, посрещна кортежа отвътре на източните порти. Министър-председателят се опита да произнесе слово, но думите му бяха заглушени от гръмко „ура“, идващо от хиляди гърла, което не спря цели два часа, докато хората загубиха гласовете си. Група след група и делегация след делегация преминаха през дворцовия парк. След като правителството, общинските власти, народните представители, офицерите от Софийския гарнизон, студентите и патриотичните организации се изредиха пред царя, ентусиазирани тълпи от обикновени граждани буквално нахлуха през дворцовите врати. Изглежда, като че ли цялото население на бедните квартали и покрайнини се беше събрало в центъра на София да празнува събитието. Народният изблик беше по-буен и шумен от всяка предишна демонстрация, даже по-емоционален, отколкото този в деня на атентата срещу царя при Арабаконак, когато цяла София се беше стекла в двореца да поздрави Борис за чудотворното му спасение. Манифестацията през 1925 г. съдържаше една трагична нота, но сега, пет години по-късно, имаше нещо радостно и щастливо за празнуване и понеже се случваше на най-популярната личност в страната, всеки сърдечно споделяше радостта.

Навалицата беше толкова голяма и възторжена, че имаше припаднали жени и деца в блъсканицата, и пунктове за първа медицинска помощ трябваше да бъдат импровизирани в дворцовия парк. След като се ръкува в продължение на един час със стотици граждани в градината, цар Борис отиде на балкона, продължавайки засмян да маха с ръка на френетичните доброжелатели. Когато демонстрацията свърши, той сервира шампанско на министрите, кмета и владиците, преди да се оттегли в кабинета си с неколцина близки: княгиня Евдокия, Куртоклиев, Груев и Драганов. Царят изглеждаше преизпълнен от радост и не спираше да се смее, да се шегува и да говори възбудено. Той благодари топло на сестра си за помощта й и се извини пред Драганов за това, че и той трябваше да премине през всичките перипетии на годежа.

Ханджиев пристигна по време на вечерята и предаде писмото от италианския крал. Когато Борис го прочете внимателно, щастливото изражение изчезна от лицето му:

— Виждате ли, винаги ме обвинявате, че не се отдавам напълно на радостта си — каза той. — Знам си аз късмета! Докато не се свърши окончателно тази работа, аз не мога да бъда радостен. Ето, кралят ми пише за 18, както бяхме уговорили сватбата, поради традициите и обичаите в тяхното семейство, нямало да може да стане и ме пита за кога бихме могли да я отложим. Знам си ги аз италианците! Те не са англичани. Още отсега ми се изплъзват от ръцете и почват да ме играят. Но няма какво да се прави, ще трябва да се отложи сватбата. Знаех си аз, като не исках толкова да се бърза. Cela ne se fait pas dans les bonnes families.^[2] Но вие ме накарахте да бързам и ето ви сега резултата, яжте си го!

Той беше отново нещастен, обезпокоен, че сватбата може да се отложи за два месеца, даже и за по-дълго. Княз Кирил се присъедини към групата и те повикаха стария Добрович за консултация. Всеки посъветва царя, че отлагането би трябвало да бъде само с една седмица, достатъчно, за да се задоволят изискванията на католическата черква, но в никакъв случай с два месеца. Късно тази вечер една шифрована телеграма беше изпратена до крал Виктор-Емануил с предложение за по-късна дата през октомври. На следния ден отговорът пристигна от Италия: фамилията на принцесата предлагаше 25 октомври като нова дата за сватбата. Джованна беше избрала тази дата: годишнината от сватбата на родителите й беше на 24-и, но през 1930 г., 24-и се падаше в петък, един недобър ден.

Усмивката се появи отново на лицето на Борис.

Трите седмици, които последваха, бяха най-трескавият период в двореца, откакто Борис беше станал цар. Цялата подготовка за сватбата и сватбеното пътешествие трябваше да се направи бързо, празненствата трябваше да се плануват в подробности и беше подготвена обща амнистия, докато хиляди телеграми и писма се изсипваха от цялата страна и от чужбина. На някои от тях царят отговори лично, като например на поздравленията от „Ергенския тим“ в редакцията на вестник „Зора“: „Благодарейки за пожеланията ви, изпращам моето последно ергенско довиждане! Ще ви видя пак в клуба на женените мъже!“ — им писа той.

Царят беше под огромно напрежение, щастлив, но угрижен, занимавайки се лично и с най-малките подробности. Той не пропускаше да отбележи някои очевидни пропуски в дългия списък от поздравителни телеграми (държавните глави на Франция, Германия и Чехословакия, както и софийския окръжен управител), но и да се подразни от намеците във вестниците, че вследствие брака били възникнали някои религиозни проблеми. За щастие, митрополит Стефан беше на негова страна. Проницателният духовник изнамери една процедура, която щеше да задоволи и православните, и католиците. Той възнамеряваше да посрещне младоженците при входа на „Св. Александър Невски“ с един златен потир в ръце, подарък от българската черква. Тогава щеше да ги заведе първо само до средата на храма, където щеше да прочете молитва, да ги благослови и им даде причастие. Само тогава брачната двойка щеше да продължи до царския трон, през олтара, където клирът щеше да отслужи тържествена литургия. Така технически нямаше да има втора сватбена церемония, само санкциониране на католическата сватба, която щеше да бъде отпразнувана преди това в Италия.

— Гениална идея! — възкликна цар Борис, когато чу за плана. — Митрополитът наистина заслужава най-големия орден!

Стефан също посъветва царя да бърза със сватбата, за да не би някои ултраконсервативни духовници и политици, които бяха против всякаква католическа церемония, да се опитат да създадат пречки.

Хората започнаха да изказват предположения относно диадемата, която майката на Борис, княгиня Мария-Луиза, беше получила за сватбата си от българския народ. Дали Джованна щеше да я носи на своята сватба? Този въпрос изнервяше Борис, защото той знаеше къде е тази корона. Цар Фердинанд я беше взел в Кобург, когато абдикира, заедно с всички ценни фамилни бижута. Младоженецът се тревожеше, че баща му можеше да използва диадемата, за да го „изнуди“ да му разреши да посети България. Ами ако короната беше продадена междувременно? Какви бижута можеше цар Борис да предложи на бъдещата си жена? Той самият нямаше бижута, достойни за една дъщеря на италианския крал. Още веднъж цар Борис почувства старата зависимост от баща си, едно чувство, което сега мразеше.

Като скромен човек, царуващ в бедна страна, Борис беше също загрижен за сватбените разходи и искаше да избегне всякакви разточителни церемонии. Но министър-председателят Ляпчев изказа единодушното чувство на всички министри и, в действителност, на цялата нация:

— Ние може да не сме богати като италианците, но ще покажем на света, че българите знаят как да направят сватбата на царя си!

Една сума от пет милиона лева бе отпусната от правителството.

Приготовленията в София и специално указът за амнистията, който цар Борис беше твърдо решен да подпише преди сватбата, забавиха заминаването му с няколко дена. На 10 октомври годеницата му телеграфира шеговито: „Ако не дойдете скоро, аз ще избягам от къщи!“. В шифрована телеграма на френски той отговори: „Моля не бягайте! Идвам веднага!“.

Царят замина на следния ден, придружен от Ханджиев, Драганов и камердинера си Свилен. Ляпчев дойде да го изпрати на гарата. Княз Кирил и княгиня Евдокия го придружиха в царския вагон до Цариброд, на югославската граница, където слязоха от влака. Кирил се тревожеше за преминаването му през Югославия и го съветваше да пътува с параход от Истанбул, но цар Борис нямаше време за губене. За щастие пътуването премина без инцидент. Групата беше посрещната от специален италиански влак във Венеция, където започна официалното пътуване. В Пиза годеникът беше посрещнат на гарата от крал Виктор-Емануил, принцеса Джованна и сестра й, принцеса Мария. Там годениците се прегърнаха и целунаха за пръв път публично.

В Сан Росоре цар Борис и малката му свита бяха настанени отново във вилата при Гомбо, една очарователна, дървена къщичка на плажа, на пет километра от главната вила на кралската фамилия. Същата вечер Борис беше приет от Виктор-Емануил на частен разговор. Бъдещият му тъст му съобщи за споразумението, което беше постигнал с папата. Отначало последният настоял годеникът да му напише саморъчно писмо, искайки позволение да се ожени за принцеса Джованна и обещавайки, че децата от брака ще бъдат католици. Но Виктор-Емануил се противопоставил, отговаряйки на папата, че Борис не трябва да направи повече, отколкото Хесенският принц, който се беше оженил за сестрата на Джованна, Мафалда. Той би трябвало само да подпише писмото, което принцесата щеше да напише до папата. В такъв случай цар Борис нямаше да има да подписва нищо през време на католическата церемония. След известно настояване от страна на италианския крал папата беше приел компромиса.

Борис беше много облекчен от това, че трябваше само да сложи подписа си до този на годеницата си в писмото, което тя беше написала до папата. Когато се завърна във вилата си, той каза на Драганов:

— Аз съм доволен от това споразумение, но знам, че един ден ще трябва да плащам за това писмо. Не знам точно как, но ще платя. Ще видите! Папата е непримирим и коравосърдечен човек. Ненапразно казват, че един от кардиналите, мисля, Маффи, се молел така: „Господи, или му отвори очите, или му ги съвсем затвори!“.

Същата вечер Виктор-Емануил беше предложил парите на дъщеря му да се депозират на името на Борис. Кралят, който беше много богат човек, знаеше, че бъдещият му зет нямаше собствено състояние. Цар Фердинанд и княгиня Клементина бяха изхарчили по-голямата част от нейното орлеанско наследство, докато майката на Борис, Мария-Луиза, една от 24-те деца на Бурбон-Пармският дук, беше наследила много малко и не беше оставила нищо. Борис обаче отказа:

— Не, по-добре е всичко да остане на нейно име — каза той. — По този начин, ако аз бъда убит, поне парите ще останат нейни.

Следната сутрин принцеса Джованна дойде до Гомбо с колата си, за да разведе Борис наоколо. Те прекараха целия ден сами, преди фамилията да се събере за вечеря.

Два дни по-късно Борис направи кратко пътуване до Мюнхен, за да се срещне с баща си и да поговори за диадемата и бижутата. Той се завърна много доволен, с пълни ръце: цар Фердинанд му беше дал диадемата на принцеса Мария-Луиза и едно бижу на бабата на Борис, княгиня Клементина. Монарха, който беше доволен от брака на сина си с принцеса от важна династия, беше обещал също да присъства на сватбата и да донесе „другите подаръци“ лично.

Сватбата, това прекрасно събитие, което възхити италианците и зарадва цяла България, се състоя на 25 октомври в град Асизи, в катедралата „Свети Франциск“, любимата черква на младоженката. Асизи и неговият прославен светец покровител наистина заемаха специално място в сърцето на набожната италианска принцеса. Джованна, както милиони католици, считаше милосърдния покровител на бедните и на животните, който беше живял през XIII век, за една от най-въодушевяващите и обичани фигури в християнството. От детинството си принцеса Джованна беше посещавала Асизи поне един път годишно, като оставаше там понякога цяла седмица, за да присъства на служби във всички черкви и да посети манастири и места, свързани с живота на Свети Франциск. Тя беше прекарала месеци в бродиране на великолепни черковни одежди, които подари на бедната черква на Асизи — „Свети Дамян“. И тя твърдо бе решила, че когато дойде време да се омъжи, да направи сватбата си в старото градче, което познаваше и обичаше повече от всяко друго място в Италия.

Денят дойде и черквата на светеца на бедните се изпълни с блясък, униформи и знатни титли. Непрекъсната верига от влакове и десет хиляди автомобила изсипаха празнично настроени тълпи по тесните стръмни улици на старинния град. 135 кореспонденти нахлуха в Асизи. Зад кордон от ученици, карабинери, „берсалиери“, кралска гвардия и „Milizia Volontaria“, всички в парадна униформа, тротоарите бяха претъпкани с хора още от ранните сутринни часове. Триста момиченца в бели рокли, всяко с бяла роза, чакаха нетърпеливо пред дверите на „горната“ черква, докато гостите започнаха да пристигат.

Княз Кирил и княгиня Евдокия бяха там. Надежда, която очакваше бебе, не можа да присъства. Старият цар Фердинанд, блестящ в българската си генералска униформа, накичен с невероятно количество ордени, кордони и ленти, пристъпваше с помощта на бастуна си царствено въпреки своята подагра. Мусолини беше там в дипломатическа униформа, начело на министрите си и фашистките водачи. До него беше министър-председателят Ляпчев, една закръглена фигура с бяла брадичка, във фрак и цилиндър, придружен от българските си колеги.

Цар Борис, в генералска униформа, с бричове и черни ботуши, на шия с огърлието на най-високия български орден „Св. Св. Кирил и Методий“, пристигна с колата на италианския крал. В този момент силна гръмотевица разкъса надвиснал облак и пороен дъжд, смесен с градушка, се изсипа върху площада пред катедралата. Но тълпата даже не се помръдна, скандирайки: „Sposa bagnata, cento anni fortunata“ (Измокрената от дъжд булка ще има сто години щастие).

Принцеса Джованна бе придружена до черквата от брат си, престолонаследника принц Умберто. Генерал Стоянов, адютант на цар Фердинанд, и адютантът на принц Умберто ги ескортираха в колата. Въпреки вълнението си младата принцеса не можа да се сдържи да не се засмее, когато генералът, опитвайки се да води разговор, заяви тържествено:

— Да, аз познавам страната Ви. Бях тук, когато убиха дядо Ви.

Джованна изглеждаше великолепно, когато се появи, сияеща в бялата си кадифена рокля с много дълъг шлейф, с було от старинна дантела и малък букет от портокалови цветя от Сицилия в ръце. Тълпата я поздрави възторжено, докато всички черковни камбани в свещения град биеха тържествено.

Церемонията, отслужена от францисканския отец Антонио Риссо, беше кратка. След като Борис и Джованна бяха провъзгласени за мъж и жена и пръстените бяха разменени, младоженецът взе невестата си подръка и поведе кортежа към „долната“ черква, където е погребан Св. Франциск. Цар Фердинанд и кралица Елена вървяха след младоженците, следвани от крал Виктор-Емануил, който придружаваше гръцката кралица; след тях княз Кирил с Пармската дукеса, следвани от принц Умберто, по-младата сестра на булката, Мария, все още в сълзи от вълнение, и останалите принцеси, принцове, дукове, графове и високопоставени особи.

Друга кратка служба се състоя в „долната“ черква, след което пя хор от 160 души, докато Джованна се молеше пред олтара на Св. Франциск. Накрая младоженците подписаха брачното свидетелство пред олтара, където се съхраняваха останките на светеца от Асизи. Свидетели на цар Борис бяха княз Кирил и зет му — вюртембергският херцог. Престолонаследникът принц Умберто, и зетят на Джованна, граф Калви ди Берголо, подписаха за младоженката.

След религиозната церемония тълпата се втурна към центъра на града, където младоженците и техните свидетели подписаха гражданския брачен акт в общината, с Бенито Мусолини в ролята на кралски нотариус. (В деня на сватбата си Джованна срещна Дуче за втори път през живота си. Тя беше видяла фашисткия водач само веднъж преди това, в операта.) Президентът на Сената, Федерцони, участваше като официален представител на италианската държава. Сред бурните овации на множеството пред общината брачната двойка се отправи с автомобил до вила Констанци, извън Асизи, където 300 души присъстваха на сватбения обед. Джованна носеше тиара и червената лента на българския орден „Св. Александър“ на гърдите си. Авиатори от въздушните войски на ген. Балбо, гордостта на Италия, летяха ниско над вилата и пускаха букети цветя, завързани с български и италиански трикольори.

Сцената на заминаването от Асизи беше изпълнена с емоции — прегръдки, целувки и сълзи, когато Джованна каза „arrivederci“ на роднини, приятели и стари слуги. Музиката свиреше „Шуми Марица“. „Звучен химн — помисли си тя, — но непознат за мен.“ Тя погледна за последен път познатите лица и тръгна към вагона, където я чакаха новите й сънародници. Всички изглеждаха дружелюбни, униформите им бяха чудесни, гласовете им — приятни и все пак всеки и всичко беше така ново и чуждо. За миг тя бе обхваната от онази паника, която повечето младоженки изпитват, като осъзнаят, че моминският им живот току-що е свършил. Но преди да си помисли: „Какво направих?“, Борис, засмян, я хвана за ръката и я заведе до вагона — и това я успокои. Той беше вече изживял своята паника на младоженец още преди сватбата. Сега изглеждаше щастлив, нетърпелив да почне сватбеното си пътешествие през Адриатическо, Егейско и Черно море.

Ако се говори за удоволствията на морските екскурзии, пътуването на Джованна до новата й страна се оказа само относително приятно. То започна от Бриндизи, където сутринта влакът на младоженците пристигна от Асизи. „Цар Фердинанд“, най-хубавият от трите парахода, които съставяха цялата пътническа флота на България по онова време, чакаше на пристанището, блестящ, наскоро боядисан в бяло. Наперените моряци изглеждаха безупречни в сините си моряшки униформи. Двамата младоженци бяха посрещнати от един офицер в чудесна черна адмиралска униформа, единствения адмирал в Българската флота. Джованна го намери неособено хубав, но с голям чар, и направи усилие да запомни необикновеното му, даже и за българин, име: Вариклечков. Сбогувайки се с брат си Умберто и жена му и със сестра си Мафалда и нейния съпруг, които я бяха придружили от Асизи, Джованна се качи на чисто белия параход.

Понеже морето беше бурно, любезният Вариклечков предложи на царската двойка собствената си кабина, разположена в средата на парахода, където вълните се усещат най-малко. Докато параходният оркестър продължаваше да свири романтична музика, новата царица, дълбоко разчувствана и развълнувана, затвори вратата и разгледа с обич сватбената кабина. Изведнъж ръката й напипа нещо твърдо под възглавницата: добрият адмирал си беше забравил пистолета. „Обичаите изглеждат различни в моята нова страна“ — си помисли тя.

Романтичната музика не продължи дълго. „Цар Фердинанд“ се натъкна на лоша буря; грамадни вълни се разбиваха върху палубата, принуждавайки половината от музикантите да се оттеглят болни в кабините си през останалата част от пътуването. След един час царската младоженка също изчезна в кабината си със силна морска болест. Четирите малки италиански разрушителя, които придружаваха парахода на младоженците, бяха така подхвърляни от побеснялото море, че цар Борис ги помоли по радиото да се върнат в Бриндизи, което те неохотно направиха. Морето се успокои малко, когато параходът премина през Коринския провлак и прекара нощта между гръцките острови. На следната сутрин той прекоси Мраморно море. Цар Борис беше приятно изненадан от топлия прием на турците. Истанбул приветства младоженците с топовни гърмежи и поздравления.

През Босфора „Цар Фердинанд“ навлезе в Черно море. Не след дълго четири, наподобяващи акули, кораба, се появиха от север и когато многоцветни сигнални флагчета бяха издигнати на мачтите им, оръдията им изстреляха салюти. Това беше цялата Българска военна флота — четири стари миниатюрни миноносци, които бяха дошли да поздравят върховния си вожд и младоженката му при влизането им в български води. От палубата на „Цар Фердинанд“ Борис с удоволствие показваше на жена си крайбрежието, което той познаваше така добре и обичаше повече от всяко друго на света: „Тук е Ахтопол… А това там е Ропотамо, една очарователна река с почти незасегната флора и фауна — сочеше гордо той от лявата страна на кораба. — Созопол с вятърните си мелници и старите дървени къщи е рай за художниците… никога няма да видите такива плажове другаде в Европа… Това е «Малкият остров», където е нашето Военноморско училище… и Св. Иван, когото наричат «Големият остров»… и после Бургас“.

Край на морското пътуване! Бургас, второто българско пристанище на Черно море след Варна, беше градът, където новата царица стъпи за първи път на българска земя. Огромна тълпа се беше събрала на пристанището и бурно акламираше. Когато една малка група се качи на парахода, царицата видя две познати лица: княз Кирил и княгиня Евдокия. С тях беше митрополит Иларион, който поднесе на царицата една изящна икона на Исус Христос. Когато царската двойка слезе от парахода, военната музика изсвири „Шуми Марица“, тълпата нахлу през кордона от войници и полицаи и няколко десетки възторжени граждани изляха вода върху прекрасните килими пред краката на доста изненаданата царица.

— Един стар обичай — обясни цар Борис. — Да върви всичко гладко като по вода!

Френетичните овации продължиха и на бургаската железопътна гара. Царската двойка беше почти смачкана сред навалицата от доброжелатели, които я отрупваха с благословии и малки подаръци, като се опитваха да им стиснат ръцете. Очарованата Джованна беше дълбоко трогната от такъв изблик на народна привързаност. Вечерта влакът потегли за София, където младоженците пристигнаха на следната сутрин сред един неописуем шум и писък: машинистите на всички локомотиви наоколо с локомотивните си свирки поздравяваха своя колега от царския влак.

Кметът на София поздрави двойката с традиционните хляб и сол, когато царят и царицата слязоха от влака на покрития с червен килим перон, където всички членове на правителството бяха дошли да ги посрещнат. Отворена, позлатена каляска ги откара по украсените с гирлянди улици, докато цялото население на столицата се насочваше към храма „Св. Александър Невски“.

Митрополит Неофит, старшият член на Светия синод, даде благословия и тържествен благодарствен молебен бе отслужен от всички владици в черквата, претъпкана с висши официални лица, членове на Народното събрание, дипломати, генерали и видни граждани. Отвън топовни изстрели разтърсиха прозорците на празничния град, докато всички църковни камбани биеха френетично, оповестявайки, че популярният цар беше дал на народа си царица. Официално и с благословията на източноправославната църква, Джованна беше станала царица Йоанна.

* * *

Източноправославната церемония в София разяри много папа Пий XI, който осъди строго „втората сватба“ и укори монсеньор Ронкалли, че не беше я предотвратил. Ронкалли, който като прелат бе по-склонен към компромиси и с повече разбиране, предпочете да изтълкува службата в „Св. Александър Невски“ повече като церемония за благословение, отколкото като истинска втора венчавка. Той обаче пое част от отговорността. „По-болезнено е за мене — писа той два месеца по-късно — чувството на безполезност на моите опити да убедя царя да направи едно най-обикновено изявление, с което да обясни смисъла на церемонията от 31 октомври; изявление, което щеше да предотврати строгите думи на папата и да спести това неудоволствие на Негово Величество… Във всеки случай езикът, употребен от Светия отец, не можеше да бъде по-умерен и по-любезен.“