Стефан Груев
Корона от тръни (14) (Царуването на Борис III 1918–1943)

Дванадесета глава
Време на истинска демокрация

Репресиите срещу комунистите и техните съюзници след ужасното престъпление в катедралата „Св. Неделя“ бяха кръвопролития, безпощадни и напълно ефикасни. Правителството на Цанков и армията виждаха разплатата като един необходим и законен акт на национална самозащита. Публиката, отвратена и изплашена от конспирацията, очакваше от правителството да вземе решителни мерки в защита на реда и законите и затова отначало одобри репресиите като едно справедливо възмездие.

Фактът, че атентатът беше планиран и извършен от комунистическата партия като прелюдия към болшевишка революция в България, не можеше сериозно да се оспорва от никого. Възможно е, че в случай на успех, дори и едно такова чудовищно престъпление щеше може би да бъде по-късно представено като един „исторически“ или „героичен“ акт, а даже и възхвалено, както стана с такива зверства, като превземането на Бастилията или кланетата на Руската революция. Но понеже планът пропадна, като остави позорно петно на цялото комунистическо движение, никой не беше готов да се припише на някого заслугата за него. Тъй като партията е по дефиниция „безпогрешна“, вината трябваше да се сложи на някой друг. Но на кого? Коминтернът и БКП направиха един нескопосан и съвсем неубедителен опит да представят престъплението като „полицейска провокация“, целяща създаване на повод за масивни репресии срещу комунистите. Но и те скоро изоставиха тази версия и предпочетоха да мълчат по въпроса.^[1]

Но продължилите дълго арести и чистки и особено изстъпленията охладиха първоначалното общо одобрение и смутиха много политически водачи и обикновени граждани, включително и членове на правителствената коалиция. Колкото повече годината (1925) напредваше, толкова репресивните мерки по-дълбоко подронваха авторитета на правителството. Управляващият Демократически сговор, разяждан от несъгласия и угризения, започна да се разпада.

Цар Борис бе един от главните фактори за отслабването на Цанковия режим. Наистина за много хора неговото отношение към правителството беше мъчно за разбиране. Защото, когато Цанков и Военната лига свалиха Стамболийски през 1923 г., царят изглеждаше най-облагодетелстван от преврата срещу левия републикански режим. И все пак, въпреки че новият режим прокламираше предаността си към монархията и пееше „Боже, царя ни пази!“, народът имаше чувството, че сърцето на най-популярния човек в страната не беше изцяло с неговите защитници.

Това впечатление беше правилно. Макар че цар Борис често бе смущаван от собствените си чувства, той като човек чисто и просто не споделяше методите и етиката на хората, които управляваха от негово име. Подписването на смъртни присъди например беше нещо, което той не можеше да се насилва да прави, независимо от това какъв беше държавният интерес. В това отношение Борис също беше различен от баща си. Цар Фердинанд одобряваше принципа на смъртното наказание, макар че поради суеверната си натура не обичаше да подписва смъртни укази със собствената си ръка. Когато му донасяха някоя смъртна присъда, той или слагаше белите си кожени ръкавици, преди да подпише, или даже по-добре, извикваше адютанта си генерал Стоянов, когото беше научил да имитира сложния му подпис, да подпише вместо него. Борис беше против самия принцип на смъртното наказание. Ставаше му наистина лошо, когато научаваше за мъчения и полицейска бруталност без разлика колко чудовищно беше престъплението или колко опасна — конспирацията. Той се препираше до остри конфликти по този повод със своите министри и понякога достигаше до остри разпри. Но Борис чувстваше, че те никога не биха могли да разберат известни страни на неговия характер: например способността му да разбира гледната точка на противниците си и даже да уважава някои от техните качества или пък неговото убеждение, че той трябва да бъде цар на всички българи: „добрите“, както и „лошите“, роялистите и левичарите.

В началото Борис беше понякога много загрижен от тези си „слабости“, измъчваха го съмнения дали наистина е добър цар. В такива моменти той се страхуваше, че като монарх не беше на висотата на баща си („Монарха нямаше да се колебае така, той беше истински цар, не аз!“). Имаше моменти, когато Борис мислеше, че може би той греши и че другите — тези националисти държавници и патриотични офицери, които очакваха от него да води по по-властен начин безмилостната борба срещу неприятелите на нацията — бяха прави. Съмненията му бяха още по-болезнени, защото споделяше повечето от идеалите на офицерите си, тъй като самият той се беше сражавал в три войни за същата национална кауза.

Но времето и опитът му помогнаха да намери отговорите за личния си конфликт. Той не само разбра, че не можеше да промени своите етични разбирания и чувства, но също започна да чувства, че те бяха правилни. Произволия и бруталност не може да бъдат оправдани. Благородни цели не трябва да се защитават с непочтени методи. Достатъчно кръв беше пролята в България поради една безскрупулна политика, която само петнеше българското име. „Нашите балкански съседи не са по-добри — си казваше той. — Начинът, по който те се отнасят с българските малцинства, е безчовечен и скандален, но ние нищо не разрешаваме с омраза и тероризъм. След като бе успяла да постигне забележителна демократичност и прогрес в толкова много други области, България — вярваше царят — имаше нужда от повече зрелост и цивилизовани отношения също така и в политиката.“

Борис никога не се сближи с Цанков и неговите колеги. Към края на 1925 г., когато много разочаровани членове на управляващия Демократически сговор ставаха все по-неспокойни, царят умножи контактите си с тях, като дискретно ги окуражаваше. Тъй като Цанковият кабинет беше започнал да губи от своята ефикасност, Борис смяташе, че страната е готова за ново правителство.

Демократическият сговор все още доминираше в Народното събрание, но броят на критикуващите правителството депутати от мнозинството непрекъснато нарастваше. Когато несъгласието между Цанков и неговите умерени колеги в коалицията стана прекалено дълбоко, за да се поправи, министър-председателят подаде оставката си на 3 януари 1926 г., след една бурна сесия на Народното събрание. Цанков предложи като свой заместник ветерана демократ Андрей Ляпчев.

Оставката задоволи цар Борис, но той продължаваше да бъде извънредно нервен и подозрителен. Новото развитие на нещата изглеждаше прекалено добро, за да бъде истина. За пръв път от пет години насам един кабинет щеше да се смени мирно, в строга съобразност със законите на парламентарната система! Хората в столицата бяха скептични. Слуховете за предстоящ преврат се разпространяваха нашироко. Предупреждения, че царят е в опасност, идваха от всички страни. Драганов, най-близкият съветник на царя през този период, спеше в двореца, готов за всякаква изненада. Груев и Панов сновяха между палата и политическите и военните водачи в търсене на последните информации. Царят беше сигурен, че Цанков и Военната лига щяха да се вкопчат във властта и нямаше да се предадат без борба. Тези негови опасения не се оправдаха.

По най-конституционен начин проф. Цанков дойде в двореца да представи указа за оставката на кабинета си за царски подпис. Той доведе със себе си своите колеги за прощална аудиенция. Цар Борис му благодари за този негов принос към парламентарната демокрация, декорира го с ордена на „Св. Александър“ — първа степен, и остави министрите за обяд. След това той прие Ляпчев, подписвайки мандата му за формиране на ново правителство.

След късната следобедна визита на Ляпчев, който представи листата на новите министри, цар Борис изпрати да повикат княгиня Евдокия и Първан Драганов, които неспокойно очакваха новини. Те намериха царя в леглото му, с мокър пешкир около главата. Мигрената, от която той страдаше през последните, изпълнени с напрежение дни, се беше влошила, но той се чувстваше облекчен и щастлив.

— Най-после парламентарната система е възстановена в страната — каза Борис.

Драганов, който беше направил много за разрешението на кризата, поздрави царя. През дните на напрежение, интриги и страх от преврат той беше поддържал самочувствието на царя, а в някои случаи настоятелно го беше съветвал да се въздържа от импулсивни действия, подбудени от чувство на безсилие и мания за преследване.

— Видяхте ли, Ваше Величество, това успя! Парламентарно правителство замества едно конспираторско. Е, хайде да Ви е честито!

Царят взе ръката му и отговори:

— Това стана благодарение на вас, Първане! Защото имаше моменти, когато благодарение на вашето спокойствие и аналитичен ум вие не ме оставихте да прибързам като неврастеник, с което всичко щеше да пропадне.

Годините, които последваха, бяха период на истинска демокрация в България. За пет години Ляпчевото правителство, представляващо политическите сили от центъра и десницата, радващо се на мнозинство в парламента, както и на доверието на царя, управляваше в строго съблюдаване на Конституцията. Ръководено от уважавани държавници, като самия Ляпчев, Атанас Буров, Владимир Моллов и други опитни и умерени демократи, правителството даде на страната тъй нужното време за оздравяване и нормализиране. Тъй като много от политическите страсти започнаха да охладняват, партиите от левицата се обърнаха към парламентарни средства за изразяване на тяхната опозиция.

Другите държавни органи също действаха в духа на конституцията. Тъй като съдиите и учителите в България бяха по закон несменяеми, правосъдието и образованието бяха така независими политически, както във всяка западна демокрация. Фактически голям процент от учителите бяха социалисти. Пресата беше напълно свободна, освен когато се отнасяше за теми, свързани с военната или държавната сигурност. Атаки срещу правителството, даже срещу царя, бяха публикувани редовно и безнаказано.

Това беше период на нов оптимизъм в България, на надежда, че изпитанията на страната бяха свършили и една нова ера на стабилност и прогрес беше започнала. България усвои също и един по-примирителен тон във външната си политика, провъзгласявайки недвусмислено своята вярност към принципите на Обществото на народите и своята готовност да разрешава всички оплаквания и спорове чрез тази зачитана институция. Това поведение започна да носи своите дивиденти, когато Обществото на народите прояви желание да помогне при уреждането на два чуждестранни заема в полза на България. Българската миролюбива политика също даде възможност на Обществото на народите за неговата първа и, уви, единствена сполучлива намеса в един въоръжен международен конфликт. Този необичаен успех беше постигнат при един инцидент на гръцко-българската граница през октомври 1925 г., който доведе до преминаване на границата от гръцки военни части и до нашествие от малък мащаб. Вместо да заповяда на български войски да отвърнат на стрелбата и да предприемат контраатака, софийското правителство отправи спешна молба до Обществото на народите в Женева. За пръв път то реагира енергично, принуждавайки гръцките войски да се оттеглят веднага.

Този период на сравнителна стабилност и мир поощри културния възход, започнат с устрем по време на Освобождението, но прекъсван твърде често от войни и вътрешни смутове. В една страна, освободена отскоро, без наследствена аристокрация, без големи собственици на земя и без големи богатства (ако не се смятат няколкото „богати“ — за българските мащаби — фамилии в областта на банковото дело, търговията на тютюн и розово масло) социалната йерархия не се основаваше на пари, а на култура.

Формалното образование беше първата предпоставка в тази система и дипломата ставаше ключ за обществено и професионално проспериране. Беше така трудно за завършилия само основно училище да се издигне до света на гимназиста, както беше безполезно за този, който имаше само гимназиална диплома, да се стреми към същите привилегии, които се даваха на един висшист. Даже и вътре във всяка категория старшинството ревностно се спазваше: един „полувисшист“ беше гледан отгоре от висшистите, но той пък никога не оставяше обикновените гимназисти да забравят, че той имаше две години университетско образование.

Стремежът към формално образование, едно сериозно, често трогателно усилие, заемаше челно място в живота на всяко българско семейство. Бедни, тежко трудещи се селяни и фабрични работници правеха извънредни жертви, за да могат да изпратят децата си на училище. Учебните занимания бяха изчерпателни и методите — строги и взискателни: дълги текстове трябваше да се учат наизуст, уроците трябваше да се пишат и преписват много пъти, а домашната работа запълваше почти всеки свободен час от деня на ученика. Латински се преподаваше в гимназията, а много ученици учеха и класически гръцки допълнително. Един чужд език, френски или немски, както и двегодишен курс по руски, бяха задължителни в гимназията.

Дипломата, разбира се, беше само една необходима база за напредване в живота. Това, което правеше класовата разлика, беше степента на „културата“, т.е. доколко начетен беше един човек, доколко запознат с театъра и музиката, доколко осведомен беше той за световните събития и научния прогрес. За по-малко от петдесет години младото царство беше успяло да достигне до забележителна културна висота и да създаде една наистина внушителна интелигенция. Това не беше рафинирана култура в западния смисъл на думата. Българите не са по природа светски хора, нито пък бяха имали време да развият финеса или скептицизма на европейската цивилизация, а камо ли да станат цинични или преситени. Те предимно са работливи и умерени, малко наивни, здравомислещи и готови да поставят на пиедестал установените майстори и мислители. Следователно техният културен живот се отличаваше с енергичността и простотата на една нация, повече жадна да научи и да се възхищава, отколкото да критикува и да отрича.

Много повече от парите и материалните притежания, културата (истинска или въображаема) беше главният символ на обществена принадлежност, най-желаната ценност, входният билет за проникване в по-отбрана среда. Между интелигенцията беше обичайно да се употребяват в обикновен разговор цитати от класиците и понякога — няколко думи на латински. Влюбени си служеха със стихове от Лермонтов и Верлен, за да привлекат вниманието на избраницата или избраника на своето сърце. Беше на мода да се страда от „Weltschmerz“, „мировата скръб“ на романтичните герои, да се разисква Ницше и Кант или да се проявява интерес към теориите на прераждането или за Кармата. Романтичните мечти на младите поручици, богати с хусарски подвизи, цигански цигулки и дуели, следваха сценарии от Достоевски и Толстой. И, разбира се, всеки гражданин можеше да изсвири с уста, с различна степен на точност, Петата на Бетховен и Тореадора от „Кармен“.

Говоренето на чужди езици (поне един — обикновено френски или немски) беше необходимо за влизане в по-високите социални кръгове. Дори и след откриването на Софийския университет в 1889 г. много български семейства продължаваха да пращат синовете си да следват в странство, предимно в Германия, Франция, Австрия и — преди революцията — в Русия. Някои следваха в Швейцария и Италия. Държавният университет се превърна в един чудесен център за висше образование; но следване на Запад, както и пътуване в чужбина, останаха най-добрият показател за високо социално положение в българското общество след войната. Но даже и тези, които оставаха в страната, трябваше да учат чужди езици, ако искаха да напреднат. Да се говорят три или четири езика, не беше изключение сред образованите класи.

Въпреки сравнително ограничения брой културни събития или може би точно поради това, културният живот в малката столица имаше интензивност, непозната в повечето от големите световни градове, където изобилието на възможности за избор има разводняващ ефект. В София публикуването на нова книга или откриването на изложба автоматически ставаше център на разговорите в града. Премиерата на една пиеса или опера в Народния театър беше събитие, очаквано с нетърпение и коментирано с разпаленост. Дълго преди вечерта на премиерата новата продукция се разискваше във вестниците и публиката четеше обстойно за автора и актьорите. Когато се вдигнеше завесата, цяла София вече имаше добра представа (и даже силни убеждения) за втория акт на Ибсен и Пирандело или за сопраното в „Травиата“.

Още с пристигането си в България новите чуждестранни филми ставаха друг любим предмет на разговор, като широката публика, следейки диалога по българския превод на екрана, плачеше с Гарбо и Баримор и се смееше с Чаплин.

Местните писатели и поети се радваха на голяма популярност и бяха третирани като забележителности, както и оперните певци и драматичните артисти. Не само че изучаването на тяхното творчество беше задължително в училищата, но четенето беше и една от главните форми на забавление. Никой образован човек не можеше да признае, че не е чел някоя книга, за която всеки говореше. Когато се печатаха нови преводи от издателствата на Т. Ф. Чипев, Христо Г. Данов и други, всеки в София и другите големи градове четеше този месец Андре Мороа, следващия — Кнут Хамсун, по-късно — Джек Лондон, Герхард Хауптман, или нови издания на „Портретът на Дориан Грей“ или на „Анна Каренина“. А освен това поради ограничения брой на издадени книги концентрацията на читателите не само улесняваше четенето на шедьоврите, но го правеше и социално крайно необходимо.

Паралелно с културния разцвет, втората половина на двайсетте години беше период на ускорено развитие на техниката, на електрификацията на селата и на подобрени условия на живот, включително строежи на нови пътища и обществени сгради. Цар Борис посрещаше от сърце това усилие за догонване на западните нации и неговата роля ставаше все по-очевидна и съществена.

Той беше узрял невероятно много през първите осем неспокойни години на царуването си. Беше остарял физически, лицето му беше станало по-слабо и темето — по-оголяло, а очите му имаха изражението на човек, много по-възрастен от 32 години. Стамболийски, ако можеше да го види сега, мъчно би познал „вълчето“ от годините след войната. Цар Борис беше придобил повече самочувствие и авторитет, неговата нерешителност и съмнения бяха по-малко забележими и моментите на душевни терзания — по-редки. Той правеше впечатление на човек, който е бил принуден насила да научи нравилата на играта и след като ги беше усвоил, щеше да бъде отсега нататък един опитен играч даже и ако играта невинаги му харесваше.

В случая с Борис се касаеше за този вид самоувереност, който идва от много разочарования и болезнени преживявания и известна загуба на невинност. Той беше все още един самотен цар, но вече еманципиран мъж, почти напълно освободен от парализиращата синовна зависимост и от несигурността, която беше чувствал при срещи с по-стари политици и генерали. Досега винаги съзнаващ своите ограничения, той тепърва откриваше своята сила.

Борис все още не беше обикнал своя „métier“, „занаята“, който беше наследил. Обаче чувството на дълг, което притежаваше до извънредна степен, не му оставяше никакъв друг избор, освен да постоянства в работата си до предела на своите способности. Това чувство представляваше тежък товар, но, парадоксално, то правеше нещата по-лесни, защото беше измежду малкото неща в живота, за които той нямаше никакви съмнения.

Демократичната атмосфера през годините на Ляпчев допадаше повече на цар Борис, отколкото полудиктатурите на земеделците и на десницата, които ги бяха предшествали. Но новонамереното спокойствие не оправдаваше никакво самодоволно отпускане. Повече от всеки друг царят съзнаваше, че положението на България беше застрашително несигурно.

Наистина, където и да погледнеше, младият монарх виждаше причини за сериозна загриженост. Стопанството на страната още кървеше от огромните репарации, наложени от Ньойския договор. Това бяха суми колкото нереалистични, толкова и жестоки. След дълги преговори Съглашенската репарационна комисия, преглеждайки наново държавните доходи и разходи, се убеди в абсолютната неспособност на България да плати първоначално определената сума от 2 милиарда и 250 милиона златни франка или 90 милиона английски лири, и през 1923 г. сумата беше намалена до 22 милиона лири, платими за 60 години. Но даже и тази сума представляваше смазващ товар за обеднялата страна. Годишната вноска, дължима чак до 1983 г., беше установена на 1,2 милиарда лева, или 20 процента от българския бюджет.

Допълнително България плащаше разноски на всички Съглашенски военни сили, които бяха окупирали страната след примирието от 1918 г., и за издръжката на Междусъюзната комисия и Военната контролна комисия в България. Български въглища отиваха в Югославия като „обезщетение“ според Ньойския договор.

Изгледите за подобрение на икономиката бяха мрачни, особено когато на България беше отказан търговски излаз на Егейско море. Въпреки член 48 от Ньойския договор, който формално и категорично беше гарантирал на България свободно Егейско пристанище в западна Тракия, с условия за уточняване в по-късна дата, тя никога не го получи. Без свободен излаз на Бяло море беше много трудно да се засили външната търговия, която беше принудена да си служи с по-дългите и скъпи морски пътища от двете български пристанища на Черно море.

Друго огромно бреме бе нарастващият брой бежанци. След катастрофалната Междусъюзническа война през 1913 г. и загубите на териториите в Македония, Тракия и Добруджа повече от 250 000 бежанци бяха влезли в обеднялата страна, с едва пет милиона население. Към 1926 г. 150 000 от тях живееха все още в мизерия, в очакване да бъдат настанени. Българското правителство отчаяно се опитваше да помогне на бежанците, но задачата беше извън неговите възможности и средства. Условията станаха толкова ужасни, че най-после Обществото на народите и други международни организации, като „Save the Children Fund“ и „Интернационалното бюро на труда“, започнаха да се вслушват в молбите на България за подпомагане. Обществото на народите изпрати в България специално назначен комисар за емигранти Рене Шарон, един представителен и културен французин, чиято мисия беше да набави за бежанците жилища, земеделски сечива, добитък и семена за посев. За тази цел Обществото на народите одобри един международен заем от 2,25 милиона лири стерлинги.

Цар Борис се срещаше с Шарон, за да обсъждат заселването на бежанците, и интелигентността и компетентността на монарха спечелиха уважението на французина. Личният престиж и връзките на царя изиграха най-важна роля за събуждане на международния интерес към бедствието на българските бежанци. Мъчнотиите бяха огромни. Обработваемата земя трябваше да се раздаде на сънародници, идващи като бежанци от загубените територии, но с малко парцели земя се разполагаше в малка България, където три четвърти от населението се занимаваше със земеделие и където, противно на големите имения в Румъния и Унгария, парчетата земя бяха микроскопични. Чуждите заеми помогнаха в една широка програма за печелене на обработваема земя чрез обезлесяване и чрез изсушаване на тресавища в областите край Черно море и Дунав. Нови села бяха построени за емигрантите, малки заеми бяха отпуснати, за да им се помогне да започнат нов живот. Бежанците изказаха благодарността си по различни спонтанни причини: „Шарон“ например стана най-популярното име за кучетата в бежанското заселище Харманите, до Созопол, докато едно ново село, близко до Ямбол, беше наименувано Атолово, по името на Атолския дук, председателя на „Фонда за спасяване на децата“.

Военните задължения по Ньойския договор бяха друг товар върху оскъдния български бюджет. Тъй като военната повинност не беше позволена, войската от 33 000 войници, която се разрешаваше на България, трябваше да се състави от доброволци, което беше една скъпа, неефикасна система. Като резултат България през 1926 г. не притежаваше почти никаква военна отбрана.

Страната имаше страшна нужда от помощ отвън. Но в един свят, в който спомените от последната война бяха още болезнено живи, кой би предложил съчувствие и разбиране на една незначителна победена страна, на една дискредитирана държава, хулена от съседите си и напълно пренебрегната от великите сили? Освен това българите не притежават никакъв талант сами да си направят реклама или да спечелят благосклонността на света. Връзките им в чужбина не можеха да се сравнят с контактите на другите балкански страни, специално на Гърция. А в изкуството да се влияе върху чуждестранни канцеларии и важни фактори и върху европейското обществено мнение българите бяха чисто и просто наивни дилетанти и новаци.

През този период имаше само един-единствен българин, познат и уважаван в чужбина. Поради потеклото си, постиженията си и привлекателната си личност „самотният цар“ Борис възбуждаше любопитство на Запад. Едва ли имаше някой чужд посетител или журналист, който да не беше се поддал на царското обаяние, след като се бе докоснал до неговата интелигентност, до чувството му за хумор и до прословутата му скромност. Даже и критиците на българската политика и бруталните й политически нрави винаги намираха да кажат някоя добра дума за умерения и великодушен български владетел.

Ако някой можеше сполучливо да защити българската кауза в чужбина и да обясни проблемите на репарациите, бежанците, Егейския излаз или отбраната, това беше само цар Борис. И той реши да го направи. В 1926 г., за пръв път откакто беше станал цар, той напусна страната за една обиколка на Европа. Като се има предвид накипялото недоволство на повечето българи през този период, както и надигащият се национализъм, умереността и помирителният подход на цар Борис бяха бързо забелязани и посрещнати със задоволство в чуждите столици. Неговото тронно слово при откриване на Народното събрание в 1926 г. беше показателно за тона, който той държеше при пътуванията си:

— Да започнем с положителното! Преди да обвиняваме, преди да представяме искания, да започнем с изказване на благодарност — казваше той на съотечествениците си. — България е в добри отношения с всички балкански държави. Нашият народ се ползва със симпатиите на чуждия свят (твърдение, което беше по-скоро преувеличено… — б.а.). Последиците от войната още тежат върху държавните финанси и върху духа на народа. Много проблеми очакват разрешението си чрез сътрудничеството на цивилизования свят. Благодарение на благосклонната намеса на Обществото на народите нашето правителство като начало можа да осъществи един ценен успех, колкото и скромен да е той в сравнение с нуждите на страната… Бежанският заем е едно доказателство за благоразположението и симпатиите на Великите сили към България. Те се отзоваха навременно на нашия апел, като се съгласиха да основат една международна организация, предназначена да осигури стабилитета на българските финанси.

Извън добрия случай да поднови полезни връзки с Европа, цар Борис имаше нужда от почивка. Отгоре на цялото напрежение и неприятности, свързани със задълженията му, наскоро нови грижи се бяха прибавили в частния му живот. Неговият брат княз Кирил се беше завърнал от изгнание, потънал в дългове и забъркан в процеси по едно фамилно наследство в Европа. Борис, разбира се, беше много щастлив да посрещне брат си след тяхната дълга раздяла, но в същото време Кирил, един очарователен човек, без особени таланти и интереси в живота, сега беше напълно зависим от него и можеше да се превърне в бреме.

Двамата братя, неразделни приятели в ранната си младост, бяха водили напълно различен живот след изгнанието на Кирил през 1918 г., което беше засилило разликите в характерите им дотолкова, че отношенията им се бяха променили коренно. Представителен, красив мъж, по-висок и по-силен от по-големия си брат, князът по характер беше по-лек и интелектуално некомплициран човек, с манталитета на аристократ „bon vivant“, готов да се наслаждава на всички удоволствия, които по-рафинираните европейски столици и курорти можеха да му предложат. Противно на Борис, на Кирил никога не се бе налагало да поема отговорности, да работи усилено или да се измъчва преди вземане на съдбоносни решения. Тъй като се предполагаше, че ще наследи голяма част от колосалното богатство на принц Филип Кобургски, Кирил се радваше на значителен кредит в цяла Европа. За нещастие, наследството бе оспорено и след безкрайни съдебни дела и огромни разноски по адвокати делото беше окончателно загубено. Без пари, преследван от кредитори, князът се завърна в София.

Тези години обаче бяха оставили доживотен отпечатък върху двамата братя: Борис — сериозният човек на дълга, блестящ, но напрегнат и постоянно угрижен, непрекъснато погълнат от работа, без свободно време за многобройните си интереси; Кирил — приятният спортист и плейбой, безгрижен и некомплициран, човек без специални амбиции, нито някакво всекидневно занимание. Донякъде като мравката и щуреца от баснята на Лафонтен.

На Кирил беше дадена стая в двореца, той се хранеше с царя и княгиня Евдокия и прекарваше края на седмицата с тях във „Врана“ или „Царска Бистрица“. Но Борис, загрижен за него и бъдещето му, се дразнеше от немного сериозната репутация, която брат му си беше създал в чуждата преса, където от време на време се печатаха клюки за дълговете, нощния живот по кабаретата и приятелките на княза. Царят предпочиташе да плати дълговете на Кирил и да сложи край на клюките в пресата, но тъй като нямаше пари, не беше в състояние да направи друго, освен да му даде легло и храна.

Цар Борис не разполагаше с лично богатство и живееше почти изцяло от цивилната си листа, дадена му от държавата. Огромните богатства на Орлеанската и Кобургската фамилия не бяха облагодетелствали новия български монарх. Неговата баба княгиня Клементина Орлеанска беше изхарчила грамадни суми през живота си, за да поддържа изискания стил на живот на сина си цар Фердинанд, а също и за многобройни обществени и благотворителни начинания, облагодетелстващи българския народ. Цар Фердинанд също беше богат човек, но богатството му вече бе намаляло значително към края на войната. Каквото беше останало от него, старият монарх го бе отнесъл в изгнанието си в Кобург, заедно с всички скъпоценни фамилни бижута и артистични вещи. Цар Борис, който живееше много скромно за един цар, сам беше предложил намаление на цивилната му листа, с оглед на жалкото състояние на държавните финанси. Поддръжката на дворците и всекидневните разноски бяха сведени до минимум, както и заплатите на царската свита и прислуга. Никакви големи приеми, тържества или държавни галавечери в двореца не се даваха вече, никакъв разкош и лукс. Изобщо при цар Борис вече не съществуваше никакъв дворцов живот.

Друг извор на грижи в частния живот на Борис беше все по-капризното поведение на баща му. Старият монарх, който никога не е бил лесен човек, нито любещ баща, ставаше, с отминаването на годините в изгнание, все по-мъчен и по-мъчен. Желанието на Фердинанд да види пак „своята“ България, една искрена, дълбоко изстрадана носталгия, беше станало идея фикс, съчетана с подозрението, че единствената пречка за неговото завръщане е синът му. През първите години от царуването си Борис страдаше много от критиката, студенината и подозренията на баща си, но сега той чувстваше по-малко болка, отколкото раздразнение от неговите непрекъснати оплаквания и обвинения.

Това беше много неприятно положение за син, който още уважаваше баща си. Намеците на Фердинанд за завръщане в България се превърнаха в открити запитвания, последвани от настойчиви искания, което безпокоеше Борис. Той знаеше, че завръщането на стария монарх в този момент беше невъзможно. Не само всички политически партии бяха изразили своята най-категорична опозиция, но също и съседите на България, и великите сили бяха отправили предупреждение срещу подобен ход. Въпреки това Фердинанд отказваше да приеме тези доводи, обвинявайки сина си, че той не го пуска в страната. В своята горчивина той дори намекваше, че Борис може би е ревнив към стария цар и се бои за трона си.

Преглъщайки търпеливо обвиненията на баща си, Борис постоянстваше в усилията си да остане добър син. Не минаваше нито една годишнина или празник, без да изпрати телеграма или подаръци, нито един доверен пътник не тръгваше за Германия, без да носи послание, неохотно прието от лошо настроения бивш цар. Но наред с катастрофалния политически ефект, който завръщането на Фердинанд можеше да има, вярно е и това, че Борис не беше особено ентусиазиран от тази идея. Той познаваше баща си прекалено добре, за да очаква Фердинанд да се държи в България като кротък стар пенсионер, дошъл на носталгично поклонение, който търси пеперуди и еделвайси в любимите си планини или си припомня на уединената скала близо до „Евксиноград“ хубавото старо време. Борис знаеше, че присъствието на монарха в България щеше да създаде проблеми. Писмата на Фердинанд още споменаваха „моята Врана“, „моя Евксиноград“, „моята зоологическа градина“, „моята България“. Той критикуваше почти пред всеки посетител в Кобург начина, по който Борис управляваше страната, липсата на авторитет, решителност и царственост. Фердинанд все още не можеше да отвикне да командва синовете и дъщерите си и да им дава непоискани съвети, които звучаха повече като наставления. Всичко това беше не само отегчително, но и политически опасно в една страна, където някои ултранационални групи бяха често разочаровани от умереността на цар Борис и неговата мекушавост спрямо сърби, гърци, комунисти, левичари и други „смъртни врагове“. В напрегнатата атмосфера, наследена от поражението от Първата световна война и режимите на Стамболийски и Цанков, самото присъствие на стария монарх можеше да послужи като обединителен център за различни течения, даже и ако Фердинанд имаше искрени намерения да остане пасивен.

Борис тръгна да пътува из Европа като цар най-напред през 1926 г. и после отново, през есента на 1927 г. Той започна пътуванията си в Швейцария, неговата любима чужда страна. Там той си отдъхваше, като пазаруваше инкогнито в Цюрих и Женева, като се катереше по планините в Зермат и Ароза или се наслаждаваше на несравнимите изгледи на езерата в Монтрьо и Люцерн. За няколко седмици хотелът „Baur-au-Lac“ в Цюрих ставаше главната му квартира, откъдето той организираше швейцарските си екскурзии и пътувания до другите страни. В Алпите, които му напомняха много за неговата родна Рила, той прекара много дни в туризъм, откривайки цветя, подобни на нашенските, и сравнявайки българските и швейцарските папрати и борове.

Борис с радост се срещна, след 13-годишна раздяла, със своя бивш швейцарски учител Констант Шауфелбергер, който обучаваше българските князе в София между 1909 и 1914 г. Княз Кирил придружаваше брат си в Швейцария и срещата между Шауфелбергер и неговите ученици бе много вълнуваща. А швейцарецът отбеляза в дневника си: „Борис не се е променил много, само, разбира се, е възмъжал. Чертите на лицето му са станали по-решителни, носът още по-голям и започващата плешивост прави челото да изглежда по-високо; но сините очи са все така живи и святкащи, докато твърдата уста изпод късите черни мустаци се отваря в очарователна усмивка над великолепните му зъби. Той е по-скоро слаб, изглежда уморен и е загубил нежната грация на юноша, но не и природната си елегантност и привлекателна естественост. Цялата му личност излъчва интелигентност и духовитост, доброта и сърдечност“.

В противовес, Шауфелбергер намери Кирил много променен, „трансформиран до такава степен, че не го познах: почернялата и вълниста коса, очите във форма на бадеми, бурбонския нос, хабсбургските устни, червендалестото лице — един едър и силен мъж с големи изпъчени гърди, дълги крака, великолепна стойка, с вид на благородник, който знае как се живее добре, и на спортист, необременяван от прекалена интелектуалност, нито от морални скрупули“.

Дните, прекарани заедно в Швейцария, затвърдиха възхищението на бившия преподавател от цар Борис: „По-старият брат, който винаги превъзхождаше по-младия княз и по интелигентност, и по сърце, беше станал мъж, кален от изпитанията, узрял от нещастията“. Първото впечатление на Шауфелбергер от Кирил се потвърди също: „Той е останал същият симпатичен човек като преди — повърхностен, приятен, весел, никога невземащ нещата трагично, знаещ, когато му изнася, как «да отвори орлеанския чадър на безразличието». Превратностите на живота не са оставили отпечатък върху него и не са го направили по-дълбок човек. Той иска да се наслаждава от живота и неговият практичен ум и реализъм му помагат да задоволява жаждата си за удоволствия“.

В Швейцария цар Борис посети Обществото на народите в Женева, говори с членовете на правителството в Берн и срещна бележити хора, като Алберт Айнщайн и философа Анри Бергсон. Между официалните визити той видя лични приятели и роднини, отиде на медицински преглед при своите швейцарски доктори, включи в програмата си и малко пазаруване (повечето неща за официални и частни подаръци), без да забрави редовния си навик да търси навсякъде обуща за особено тесните си крака. Доставяше му голямо удоволствие да говори „Schwitzerdutch“ (швейцарско-немския диалект), който го забавляваше извънредно много и беше усвоил не толкова добре, колкото княз Кирил, следвал в Политехниката в Цюрих.

По-късно Борис срещна Шауфелбергер в Брун, откъдето двамата преминаха през високия планински проход Фурка и отидоха до Зермат, там те се изкачиха на Горнерграт, събирайки цветя и ловейки пеперуди. Много от алпийските растения във „Врана“ и другите български царски градини бяха събирани лично от цар Борис през екскурзиите му в Швейцария. По време на тези разходки царят понякога разтваряше сърцето си и говореше за себе си и своите проблеми. Той се видя на Шауфелбергер като необикновено зрял, чувствителен мъж, без лични амбиции, който беше посветил живота си с голям кураж на смазващата и неблагодарна задача да служи на своя народ. Борис му разказа за всички пречки, унижения, измами, интриги и клевети, които трябваше да понесе.

— Какъв ужасен занаят! — забеляза швейцарецът.

Царят описа как беше „тъпкан и унижаван от селския диктатор Стамболийски и тогава, след падането на тиранина, беше заплетен в мрежа от заговори и интриги от министрите, които се опитваха да го контролират… как се беше съпротивлявал, защитавал и заплашвал да абдикира, едно ефикасно оръжие поради неговата голяма популярност и защото само царят можеше да възстанови България, да защити нейната кауза и да спечели ценни симпатии в чужбина…“. И царят приключи историята си, усмихвайки се горчиво:

— Аз съм човекът, който залепва счупените чинии!…

През време на обиколката си цар Борис отиде и до Кобург да види баща си, за пръв път след драматичното заминаване на Фердинанд от София през октомври 1918 г. Много неща се бяха променили основно през тези осем години, но старият монарх не беше станал по-топъл баща. След като показа уважението си на привързан син, в една атмосфера на учтива формалност, опитвайки се да игнорира няколко злобни забележки и оплаквания, Борис напусна Кобург, чувствайки се по-разстроен, отколкото когато пристигна. Той се присъедини към Кирил и Евдокия на едно посещение при тяхната сестра Надежда във Вюртемберг. Сравнявайки впечатленията си, четирите деца на Монарха трябваше да признаят със съжаление, че отношенията с баща им не бяха се променили много от детските им години. В Париж Борис се срещна с президента Поанкаре и президента Думерг, у които остави много благоприятно впечатление. В Англия крал Джордж V го покани да стрелят диви кокошки в Балморал. В Белгия той беше топло посрещнат от крал Алберт и в Италия посети крал Виктор-Емануил III и неговата фамилия в лятната им резиденция Сан Росоре. Там през 1927 г. той срещна дъщерята на краля, принцеса Джованна, която някои репортери на вестници вече бяха включили между възможните кандидатки за бъдеща българска царица.

Царят имаше много натоварена програма, която включваше срещи с няколко дузини официални лица, политици, дипломати и журналисти във всяка страна. Шауфелбергер изказа мнение, че между официалните визити царят трябва да си почива в Монтрьо, на Женевското езеро. Но Борис, който беше получил сведения, че са наети терористи, за да го убият в чужбина, отговори на швейцарските си приятели:

— Аз не искам да стоя в Монтрьо. Там те си имат вече паметника на императрица Елизабета. Моят ще бъде в Люцерн, където те още нямат царски надгробен паметник.

Но, за щастие, пътуването завърши без инцидент. Където и да отидеше, младият цар на бившата неприятелска страна беше добре посрещан, като даваше повод за статии за България в западната преса, които за пръв път не бяха неприязнени и презрителни. Напротив, много европейски журналисти и политици откриха нов приятел — един привлекателен, умен и демократичен цар.