Стефан Груев
Корона от тръни (13) (Царуването на Борис III 1918–1943)

Единадесета глава
Период на репресии

— Нищо не върви, драги мой Първане! Тази работа ще свърши лошо! — се оплакваше цар Борис един ден на Драганов наскоро след атентата в „Св. Неделя“. Лоши новини пристигаха отвсякъде: — Там вие грешите, като смятате, че аз мога да помогна. Правите си сметка без кръчмар. Аз мразя царската институция и не искам да я заздравявам. Да бъде човек монарх, значи да си представя, че е в пряка телефонна връзка с Господ, че е нещо повече от обикновените хора. Аз мразя тази институция! Не съм роден за монарх! Когато отивам на церемонии, аз не мога да се гледам с тези дрънкулки. Хората ме смятат за божество, а аз, преди да се представя, съм ходил пет пъти на „трона“, за да не направя това пред тях!

— Какво има да мразите в институцията? Вие не сте такъв цар, Ваше Величество! — отговори Драганов.

— Да, аз не съм този тип монарх. У мен има дух на саморазрушение и аз не мога да бъда друг. Но вие смятате ли, че у мен има нещо положително като монарх? Аз, като чух, че Янков и Минков са се самоубили, се зарадвах, че не са се предали! Такъв съм аз… Не, това е политически хермафродитизъм! Затова аз винаги съм бил насилваният. Мислите ли, че някога аз съм налагал волята си? Отивам, разправям, убеждавам, разтървавам и повече нищо, те си вършат своето. Това е в характера ми. Мислите ли, че не чувствам, че донякъде и аз съм виновен за 9 юни? Че с моето слабоволие имам вина и за последния атентат? И вие искате аз да стоя още, за да подготвя един нов 9 юни? Вие искате аз да стоя, докато окончателно бъда отровен. Вие това не можете да го разберете, не искате да го разберете, не ви стиска да го разберете.

Имаше малко периоди в неговия живот, когато цар Борис се беше чувствал така обезкуражен и нещастен, както през 1925 г. Разочарованието му от политиците, които бяха на власт, се беше превърнало в презрение, което той мъчно можеше да прикрива. В същото време беше разкъсван от съмнения за собствената си способност да управлява.

— По-добре да се махна оттука! — повтаряше той често пред сестрите си и малцината близки от антуража си. — Масата е здрава, но интелигенцията и полуинтелигенцията са заразени. Същото беше и с Монарха — интелигенцията дойде като изолация между него и народа. С мен става същото. Но той поне импонираше, а аз? И земеделци, и сегашни ме използват като бърсалка, да си измиват ръцете. Аз съм повече българин от Монарха: роден съм тук, свикнах с ганьовщината; и у мен има ганьовщина — псувам на майка по български, търпя шеги на масата, което Монарха не допускаше. — И Борис се впускаше в дълги тиради срещу повечето политици от това време: — Как искате да работя с тях? Какво уважение искате да имам към тях? Всички ги зная… Със земеделците, които бяха първоначално простодушни, аз смятах, че като с нови хора ще можем да изживеем болния период. Но народняците ги накараха да хитруват и ги научиха да лъжат. Земеделците бяха прости, те ме оскърбяваха, говореха явно против мен, но нямаха префинеността на буржоазията. Трябва да знаете какво съм чул и преживял, за да разберете презрението и омразата ми към тия хора. — И Борис изреждаше имена на държавници, които смяташе, че не са приятелски настроени към него: — Милев, Малинов, Ляпчев, това леке Г., Данев, Рашко… Те помагаха на Стамболийски. Такива са всичките. И всемирният подлец Б. две години не се ръкуваше с мен. Не мога да работя с днешните, защото им зная миналото и подлостта. Монарха, напротив, ги използваше и им натякваше грешките, и лични, и семейни. Той никога не пропускаше случай да им напомни някои петна от миналото. Той открито обвиняваше Т. и Л. в корупция. Той каза на С. в лицето за комисионите, които беше взел от военните доставки. Но слабостта на Монарха беше, че не създаде големи хора около себе си. Във войската — да, но в политиката — не, за да изпъква той. Но това го и провали и от това сега страдаме.

Царят беше дълбоко обезпокоен от репресивните мерки, които бяха последвали атентата в катедралата, и изобщо от поведението на режима. Той получаваше доклади, според които истинската власт не била толкова в ръцете на Цанковия кабинет, колкото в тези на водачите на Военната лига, „конвенцията“, както обикновено ги наричаше: Вълков, Русев, Дамян Велчев, Златев и още няколко офицери. Приятели на царя го бяха предупредили, че някои „офицери главорези — Порков или артилеристът Стоянов… — се хвалили, че «ако царя не слуша — един куршум, и толкова!»^[1].“

В мрачните си моменти цар Борис многократно говореше за абдикация, напускане на страната и дори по-лошо:

— Не върви! Тия министри са луди! С тях нищо не може да се направи, нищо не възприемат. Иде ми да си тегля куршума! — Осем дни по-късно, когато научи за покушението срещу левичаря д-р Рачо Ангелов, царят възкликна: — Всичко е свършено! Веднъж да се свърши с мене, че да не се разправяме повече!

Такъв език тревожеше много неговите приближени, тъй като всички бяха силно привързани към него. Младият монарх притежаваше вроден чар, на който малко хора можеха да устоят. Въпреки неговите слабости (или може би отчасти тъкмо поради тях) хората, които бяха в допир с него, неизбежно изпитваха голяма симпатия към него. Те всички му съчувстваха напълно, особено сестрите му, които го обожаваха.

— Аз добре разбирам неговата нерешителност — често се оплакваше княгиня Евдокия. — И аз понякога съм така. Но не мога да приема неговата пасивност. Преди да говори за напускане, той трябва да действа, да опита нещо!

Крайният песимизъм и разочарованията на Борис не водеха началото си от атентата в „Св. Неделя“. Още от 9 юни той не можа да се примири с военния преврат, нито да установи приятелско сътрудничество с новия режим. Учтивата делова хладина, която съществуваше между царя и Цанковото правителство, беше продължила през цялата 1924 г. В интимен кръг Борис често правеше забележки като:

— Все повече и повече идвам до заключението, че народът в тази нещастна страна е добър, но неговите водачи и псевдоинтелигенцията му са лоши. Днешните управници не са нищо друго освен парвенюта и интелектуални нули, които се мислят за божества. Всъщност те са малки човечета, нисши, глупави и надменни. Това, което липсва в България, е политически такт. Настоящите министри нямат никакъв такт нито гъвкавост. Политиката може да бъде една мръсна работа и тя изисква много гъвкавост. А точно това е, което нашите политици нямат.

От време на време търканията между царя и правителството излизаха наяве, особено по въпроса за смъртната присъда.

— Вие не трябва да свързвате името си и престижа на вашата партия с възстановяването на смъртното наказание — каза той на министър Рашко Маджаров през юни 1924 г., отказвайки още веднъж да подпише указа. — Ако аз ратифицирам някой ден една смъртна присъда, това ще бъде само за рецидивисти, по закона срещу бандитизма. Но аз няма да подписвам смъртни присъди по Закона за защита на държавата!

Те се разделиха, без да постигнат съгласие. След срещата Борис се оплака на Драганов:

— Не стига ли им толкоз кръв на тия хора, та искат още? Те искат да се разправят със своите политически противници по тоя начин. Това е чудовищно, това е отвратително! Аз не принасям полза с моето стоене, а само вреда.

Същия ден, апелирайки за политика на помирение, царят внуши на Цанков да замести вътрешния министър Русев:

— Това е жест, който е бил винаги практикуван у нас и който дава добри резултати: почти винаги след избори министърът на вътрешните работи е бил сменяван. В интерес лично на Русев — за да не го убият — в интерес на Демократическия сговор и в интерес на страната.

Но Цанков не искаше и да чуе.

— Няма човек, който да замести Русев — отговори професорът. — Ще опартизанят Министерството на вътрешните работи, когото и да туря на този пост.

Цанковото настояване, че царят трябва да прочете лично тронното си слово при тържественото откриване на Народното събрание, смущаваше Борис, както беше случаят и предната година:

— Правителството, което е едно масонско и военно правителство, иска уж да издигне престижа на институцията, а всъщност я руши. Те искат да използват моя авторитет, за да закрепят положението си. Затова и прицелна точка на комунисти и дружбаши ставам аз.

Вечерта след откриването на парламента цар Борис изглеждаше още по-отпаднал. Драганов му направи комплимент за спокойното произнасяне на тронното слово.

— Спокойно? — отговори горчиво Борис. — Да, прочетох си го спокойно, защото и аз станах като ония момичета, които, който и да ги… все им е едно. Свърши се с мене. Боядисаха ме. Аз можах да се запазя при земеделците, но тия, нали са буржоазно правителство, накараха ме вече два пъти да им чета тронно слово. Това ония не ще ми простят. За какви по-дребни работи са държали сметка на монарха! А за това? И фашистите в Италия пощадиха краля си: Мусолини не накара италианския крал да му отваря камарите…

Драганов се опита да спори, че ако един ден другата страна се върне на власт, царят ще открие също и техния парламент и всичко ще бъде забравено.

— Много сте наивен, ако мислите, че ще ми простят това! — възрази Борис. — Веднъж аз можах да се удържа при тях, втори път обаче е невъзможно. Тогава се удържах, защото, от една страна, бях за тях една загадка и, от друга, поради войните връзките ми с масата бяха по-големи, а и моментът тогава не бе благоприятен за тях. Но сега е съвсем друго.

Драганов се съгласи, че ако „другите“ дойдат на власт чрез избори, положението на царя би било мъчно. Но ако царят ги доведе на власт чрез преустройство на кабинета и наложи тяхното участие, цялата заслуга ще бъде приписана на него.

— Реконструкция у нас? Невъзможно! — възрази Борис. — След 16 юни 1913 г., когато България загиваше, баща ми не можа да направи реконструкции. Аз успях да направя коалиция, но след като бяхме преживели погром и в София имаше окупационни войски… А и не мога вече да работя. У мене вече нещо е счупено. Мислите, че аз мога да бъда спокоен, след като на 9 юни трябваше да се крия по полето и ми тършуваха ризите? У мене няма вече никакво чувство. Аз направих моята панихида на 9 юни и сега не мога да обичам, да чувствам спрямо никого нещо хубаво. Въпреки че не съм злопаметен, аз не мога да забравя сутринта на 9 юни. И сега аз мога само с простия селянин и работник да говоря и да чувствам нещо спрямо него. Другите ми са безразлични. Даже ги мразя.

— Значи все пак контактът Ви с живота не е изгубен — подхвърли Драганов.

— Да, но на човешка почва, не и като цар.

На 24 октомври цар Борис беше приел на близо четиричасова аудиенция политическия деец Д. Т. Страшимиров, който току-що се беше върнал от Белград с известие от земеделските водачи в изгнание, което го разстрои извънредно много. Страшимиров му докладва, че емигрантските лидери били разделени на две крила. В тесни връзки със сърбите, Коста Тодоров и Обов искали с тяхна помощ да свалят правителството, да обявят република начело с Цанко Бакалов като президент и с Обов като министър-председател, и да се свържат изцяло с Югославия, едва ли не на федеративна основа. Другите двама, Недялко Атанасов и Христо Стоянов, гонели същата цел, но искали това да стане без чужда намеса. Емигрантските водачи сега предлагали на царя да се въздържат от незабавни действия, ако той обещае да свали правителството, и с един временен кабинет да произведе избори, да премахне Закона за защита на държавата и пусне Бакалов от затвора. Те препоръчвали на царя да се опре на армията и на лигата.

Царят изслуша Страшимиров, като го прекъсваше многократно. По-късно той довери на Драганов, че Страшимиров говорил със „същата настойчивост, с която преди година и половина ме караше да сваля Стамболийски, а сега ме кара да сваля днешните, за да дойдат тия, против които той беше тогава“.

Борис отговори на Страшимиров, че той преврат не може да прави, че той си е същият, какъвто е бил, когато дружбашите бяха на власт. Царят беше наистина раздразнен. Той напомни на пратеника на емигрантите, че ги беше предупреждавал, когато бяха на власт, че ще докарат днешното положение, но те не го бяха послушали. Защо трябваше да уволняват офицерите, както го искаха Турлаков и Райко Даскалов? Той беше казал на Турлаков:

— Това са делови, способни офицери. Като уволнени ще бъдат опасни за вас.

Но Турлаков отговорил:

— Ние сме народовластническо правителство и каквото Ви предложим, това ще подпишете!

Разделяйки се със Страшимиров, царят му заяви:

— Аз масло в огъня не ще хвърля!

От есента на 1924 г. пътуването из България беше станало много несигурно. Зачестилите съобщения за разбойнически нападения по шосетата, за атаки от анархисти и от комунистически чети принудиха цар Борис да вземе необикновени мерки за охрана. Завръщайки се от „Евксиноград“ за София например, той оставяше само адютанта си да се качи на влака на варненската гара, докато царят отиваше с моторна лодка до близката гаричка Страшимирово, където се промъкваше незабелязано в трена и оставаше затворен във вагона си, без дори да отиде поне за малко да покара локомотива, което обикновено правеше с най-голямо удоволствие. Преди да стигне до София, той слизаше на гара Своге, където неговият щаер го чакаше, за да го закара до столицата. Така никой не подозираше, че царят беше прекарал цялата нощ в трена.

Един ноемврийски ден на 1924 г. царят, особено обезкуражен и огорчен, имаше нужда да говори с някого и повика Драганов във „Врана“. През последните два-три дни той беше приел поотделно четирима министри (Вълков, Бобошевски, Р. Маджаров и Д. Христов) и си бе дал сметка колко слаби бяха изгледите за привличане на други политически партии в правителството. Само Вълков, който беше поомекнал малко, не отхвърли направо идеята за реконструкция на кабинета. Борис беше помолил министрите да изоставят плановете за съдебен процес срещу бившите земеделски министри, разисквани понастоящем в Народното събрание. Той беше казал, че „това би било глупаво да се прави сега“. Това щеше само да увеличи броя на противниците им, да принуди други земеделци да станат политически емигранти и да отблъсне по-умерените измежду тях, които иначе биха сътрудничили един ден. Маджаров беше приел аргументите му и обеща да направи нещо, за да осуети тази инициатива.

Този ден Борис виждаше бъдещето много черно.

— Не, не мога аз да върша добре тази работа. Аз виждам, че тая голяма вълна, революцията, ще изпревари всички наши сметки. Вие желаете от мен да направя това, което аз мислех да постигна чрез Стамболийски. Но аз не мога. Характерът ми е такъв, че аз съм повече годен за помирител, отколкото за творец. От 15 години насам аз друго не съм вършил. При баща си, ако си вдигнех глава, той ме смачкваше, и аз му бях добре дошъл, когато имаше да заглаждам, да помирявам. Но сега ще има нужда от нещо повече. И аз виждам, че сам не ще мога да го дам. И събитията ще ни изпреварят. Всичко ще свърши с един карамбол.

— Но ще има ред събития, които ще настъпят и ще наливат вода във Вашата воденица — каза Драганов.

— Не. Ние сме се върнали 30 години назад. А у нас малките камъчета катурват колата. Ах, защо баща ми се опита да прави трансплантация! Не може палма да вирее на полюса.

— Вашият баща можа да вирее у нас 30 години и само войните или по-право 16 юни 1913 г. го провали.

— Даже да не беше 16 юни, той не щеше да оцелее. Русия не щеше да го остави. Но 16 юни не е негово дело. Изнудиха го. Той беше против. Той не е давал заповед. Аз му донесох заповедта без подписа на Савов — написана на пишеща машина и заверена от Нерезов. Той беше против. Заплашиха го, че ще му вземат главата. Д. Христов беше, който му казваше, че той с червения си министерски автомобил за три дни ще бъде в Солун. Данев го заплашваше, че ако даде Силистра, ще бъде изгонен от България.

Борис беше особено нервиран от Христов, обвинявайки го, че бил „най-големият виновник за погрома на България (на 16 юни 1913 г.), този, който провали баща ми и отечеството си, а сега е в кабинета и ми дава ум какво да правя! Как да не се възмущавам“! Драганов се опита да го успокои:

— Пред две злини трябва да се предпочете по-малката. Вие като цар можете да бъдете доволен, че в кабинета дойде един Д. Христов, а не Славейко (Василев — б.а.).

— Да, мога да бъда доволен, че не допуснах да стане министър физическият убиец на Стамболийски. Но затова пък стана министър един погромаджия на собственото си отечество.

По-късно, на 25 ноември, Бобошевски дойде отново за подпис на смъртни присъди. Цар Борис реагира остро:

— От пет години и половина аз се боря за този принцип и успях да го поддържам досега. Аз съм против смъртното наказание и смятам, че при нашите условия това, което вие сега ме карате да направя, може да бъде фатално и да донесе тежки последици. С вашия предшественик (Стамболийски — б.а.) имахме същата разправия. Бях принуден да отстъпя и да подпиша само когато ми изтъкна, че това било за доброто на страната и че аз съм бил, с неподписването, поддържал разбойничеството. Подписах, но подобрение не видях. Разбойничеството си го има. Но с него (Стамболийски — б.а.) бяхме уговорили, че ще потвърдя само за рецидивисти. Вие сега искате и за обикновени престъпници. Това е опасна работа. Недейте мисли, че репресията е естественото средство, за да се борите с разбойничеството. Репресията, драстичните мерки имат ефект само до известна степен, след това се получава обратният резултат. Най-сетне, това е мое право, дадено ми от Конституцията. Аз смятам, че законодателят много основателно е поставил в Конституцията ни тази клапа, защото без нея вие бихте се взаимно изтребвали. Ако смятате, че това не трябва да продължава, свикайте Велико Народно събрание и изменете този член! Тогава аз ще кротувам. Ако ли това не можете да направите, тогава търсете си друг цар, който ще ви подписва всички прищевки!

— Това не са прищевки — протестира Бобошевски.

— Пардон — желания. — Царят не само че отказа отново, но той пледира също каузата на затворения земеделски водач, поета Цанко Бакалов. — Защо не го пуснете на свобода? Какво повече искате от него? Той изкупи вече грешките си достатъчно. Защо сега създавате от него светец? Толкова ли считате за опасен този поет политикан? С неговото задържане вие показвате само страх, както Стамболийски задържа вашите политически приятели, но с това предизвика реакция и ви даде кураж за 9 юни. Цанко Бакалов искаше от мене едно време да абдикирам… това не ми пречи сега да се застъпвам за него и от това ще спечели самото правителство.

Същата седмица царят още повече раздразни правителството, като направи едно неоповестено посещение на складовете на софийската гара, където разговаря с работниците. Отговорният министър Рашко Маджаров смъмри инженера от депото, че не му докладвал за тази визита, и го заплаши, че ще бъде преместен. Уведомен за това, цар Борис веднага нареди инженерът да не се закача. Министерството обясни, че само искало да знае за подобни посещения, защото на гарата имало много работници и правителството било отговорно за сигурността на царя. Борис се засмя на този отговор.

— Тях ги е страх да не би „червеното“ у мен да се прояви при срещите ми с работниците — каза той.

От преврата на 9 юни насам Борис подозираше почти всички политици, че имат задни мисли. Когато Цанков искаше царят да го придружи на обиколката му из Европа, особено в Англия, Борис беше убеден, че истинската цел на правителството беше да го свърже в очите на света с оспорваната политика и поведение на новия режим. Тъй като Цанков и някои от неговите сътрудници бяха франкмасони, царят подозираше, че те са участници в „борбата, която масонството води от двеста години против всички тронове в Европа“. Той спомена на Драганов, че нямаше доверие дори и в Малинов, който одобряваше идеята за царско посещение на европейските столици.

— Малиновото тайно желание е да ме компрометира — твърдеше царят пред близките си, — защото той също е против царската институция и специално против Кобургите у нас. — Тези подозрения не бяха всякога убедителни, но Борис беше взел решението си. — Какво ще правя сега в странство, когато страната не е спокойна? Знам, че като човек и като роднина ще бъда добре приет там. Слава богу, не съм в нищо опетнен. Но като държавен глава това пътешествие нищо не ще докара на страната. А разходки аз не мога да правя. Не, няма да ходя с Цанков из Европа! — Драганов се помъчи да наблегне, че деветоюнският преврат имаше и някои положителни страни. След крайностите, грешките и непримиримостта на режима на Стамболийски превратът беше може би разрешил безизходното положение на царя. Но Борис не беше съгласен. — 16 юни 1913 г. доведе 1918 г. Ще видите, че 9 юни ще доведе и моето унищожение.

— Ваше Величество, много е къса, изглежда, и нашата памет. Спомняте ли си какво беше положението преди 9 юни? Стамболийски не искаше ли да обяви Петричкия окръг за небългарски поради разправията му с македонците? Не беше ли той готов да запази властта, да извърши това предателство към племенните ни и държавни интереси? Какво беше положението по това време поради изявленията и приготовленията на Христо Стоянов? 9 юни не разряза ли един гордиев възел, който Вие не можахте да разрежете, и с това и Вас извади от едно безизходно положение?

— За вас може това да е така, но за мен не е! — отговори царят. — Аз друго мислех тогава. Но когато те не приеха предложението ми да има и земеделци в кабинета, за мен беше явно, че работата не отива добре. И сега наистина не отива. Напролет аз очаквам революция.

Княгиня Евдокия се беше току-що завърнала от гостуване при баща си и сестра си в Германия.

— Монарха този път не беше зле настроен към Бо — разказа тя на Драганов, — но и той не вярва вече, че Бо може да устои още дълго време в България.

 

 

Река Осъм става много плитка и тясна през лятото и не представлява никакво препятствие за един солиден автомобил, ако човек знае на кои места да я пресече. Цар Борис, който караше сам, тъкмо щеше да я премине през едно на вид лесно място, когато чу някой да му вика:

— Ще се удавиш, синко! Недей влиза, там е дълбоко!

Спирайки колата, той обърна главата си. Една стара суха жена стоеше зад него, махайки оживено с ръце.

— Къде отиваш, бабо?

— Бях на гости у роднини и се връщам в нашето село, в Дойренци.

— Как се казваш?

— Баба Йонка, синко.

— Ела, качи се в колата! Покажи ми пътя и аз ще те заведа у дома ти.

Беше неделя и селото изглеждаше запустяло, защото всеки беше отишъл на мегдана да играе хоро. Къщичката на баба Йонка беше много бедна, но въпреки очевидната сиромашия тя покани шофьора да влезе и да сподели нейната вечеря. Докато тя затопляше бобената чорба и слагаше домашното сирене и черен ръжен хляб на софрата, нейният внук, войник в отпуска, влезе в стаята. Той веднага позна царя, застана мирно като замразен и извика с пълен глас, по военному:

— Ваше Величество, моля, разрешете да остана!

Баба Йонка беше поразена. После, развълнувана от изненада, тя започна да плаче и да се извинява:

— Моля, простете ми! Аз ви говорих, както говоря на обикновени хора.

Усмихнат, цар Борис я успокои:

— Няма нищо, бабо! Ти много добре ми говори. Аз бях доволен да си поприказваме, аз обичам старите хора.

След като довърши скромната вечеря, той придружи домакините си до селското хоро. Дълго преди да достигнат площада, човек можеше да чуе писъка на гайдата, сложните извивки на кларнета и равномерното биене на тъпаните. Хванати за ръце в дълга лъкатушна верига, две дузини наперени ергени и моми с румени бузи, всички облечени в пъстри селски носии и бликащи от енергия, живо тропаха с крака под ритъма на музиката. Борис се възхищаваше от мъжествената игра на момците и от грациозните кокетни движения на девойките, от тази здрава младеж, излъчваща жизнерадост и динамизъм. Между селяните цар Борис намираше мир и спокойствие, чувстваше се отново щастлив, както когато се изкачваше по планините или се разхождаше с лодка около „Евксиноград“, или когато спираше колата си сред някое отдалечено поле, за да говори с овчари и жетвари. Колко добре се чувстваше той далеч от столицата!

 

 

Настроенията и интимните чувства на цар Борис през седмиците, които последваха атентата в „Св. Неделя“, бяха изразени по един учудващо откровен начин при една среща с един от малкото му другари от детските игри Иван Станчов и неговата млада американска булка. Четирите деца на цар Фердинанд и четирите деца на дипломата и близък царедворец Димитър Станчов бяха приятели през ранното си детство, но политически различия между франкофила Станчов и прогерманеца Фердинанд сложиха край на приятелството през време на Първата световна война. Обаче седем години след края на войната, когато цар Борис узна, че Иван беше довел младоженката си Марион за първи път в България, той ги покани във „Врана“.

На 1 юни 1925 г. царска кола взе младоженците от хотела им в София и ги закара до „Врана“, където царят и княгиня Евдокия ги посрещнаха на входа на двореца. Те ги разведоха из градините, наредени по английски образец, където цветята бяха в пълен разцвет и стотици перуники от най-различни видове блестяха на залязващото слънце. Цар Борис, проявявайки познанията си на международно признат ботаник и ентомолог, им показа гордо парниците си, посочвайки огромната плаваща лилия „Виктория Режиа“ и други редки растения. След това гостите бяха заведени на вечеря в малката старомодна столова, мебелирана около 1910 г. със светло брезово финландско дърво. Стените на „стария дворец“ бяха покрити с препарирани птици и ловни трофеи от много страни — рогове и черепи на редки животни, събирани от цар Фердинанд. След вечеря те се преместиха в друга стая на кафе.

„Аз останах поразена от разговора, който последва — разказа по-късно Марион Станчова. — Това беше по-скоро един монолог, отколкото разговор. Княгинята мълча; безсъмнено тя и царят бяха вече приказвали за всичко това достатъчно често. — Изненаданата млада американка, една жена с голямо интелектуално любопитство и почти бойки либерални идеи, продължи: — Ние всички мълчахме, докато младият цар си изля всичко, което му тежеше на сърцето. Той говореше на френски, както те си бяха говорили в детинство.

— Вие не можете да си представите какво става тук! — каза царят. — Ужасите, които станаха и които още стават. Да, разбира се, вие знаете, каквото се писа във всички вестници: поредицата от убийства и опити за убийства (мене само за малко не ме убиха), атентата в катедралата, всички тези хора, смачкани под купола. Всичко това е достатъчно ужасно. Но това е един омагьосан кръг. Ужасите продължават от дълго време. Репресии по селата, отмъщения — лични и партийни — откакто те убиха горкия човек, горкия голям човек, който държеше за мене (Стамболийски — б.а.). Да, Иване, вярно е, че той го прекали. Липсваше му финес, беше груб, съгласен съм. Той беше раздразнил, предизвикал хората. Но те не само го убиха, те го насякоха, те накълцаха тялото му като в касапница. Това беше варварско. Разбира се, имаше реакция измежду неговите последователи и въстания. Но тогава дойдоха репресиите, всеки път по-лоши, а селяните бяха по-слабите… Нашият народ не е лош народ. Но с такива уроци те ще се превърнат в диваци. Беше достатъчно лошо преди това, но сега, след събитията през април, е още по-лошо. Хората изчезват, цели групи са отвличани и издавяни в Искъра. Хора са арестувани без всякаква причина, «разпитвани» в Дирекцията на полицията. Тези, които те не смеят да освободят, са хвърляни в огнището на централното отопление. Горкият Хербст, журналистът, който се ожени за приятелка на майка ви, и толкова много, толкова много други, набедени, че са комунисти, и изтребени. Чисто и просто за удобство. Всеки, който е бил в земеделската партия, е неумолимо преследван. Те ще направят комунисти от тях. И какво мога аз да направя? Те не щат да ме слушат. Те проливат кръвта на моя народ и го правят в мое име. И аз съм безсилен. Те са една мафия с техния зловещ водач и биха искали да се отърват също и от мен, вие познавате техния манталитет. Но в момента аз съм им нужен като фигура за украшение. Но аз ще се опитам да ги надживея. Може би ще успея. Те са толкова мразени. И не всеки е в тази банда! Има още останали почтени хора, които сега се предпазват. С такт, издръжливост и търпение аз може да успея — след две-три години — да събера едно правителство… Но междувременно хора страдат, изчезват… Горката ми страна, горката!

Царят спря. Ние бяхме смаяни. Княгинята предложи лимонада. Тя сигурно беше обезпокоена, че той беше казал прекалено много. И наистина, той беше направил обвинения, наименувал места и лица, които бяха непознати за мен, и затова ги забравих скоро, а лоялността на мъжа ми му забраняваше завинаги да ги повтори. Но едно нещо аз никога не забравих, рефрена «Моя народ, горкия ми народ!» и «Горкия човек, горкия голям човек!».

Всичко това беше казано трезво, но беше ясно, че идваше от дълбините на едно измъчено човешко същество. Един човек, който съзнаваше, че трябва да се залови твърдо за малкото, което Цанковото правителство му позволяваше, защото всеки знак, че изоставя поста си, би хвърлил страната в още по-кървава бъркотия.

По-късно, когато приказвахме за това, мъжът ми се питаше какво бе предизвикало този необикновен изблик на откровеност, забележителен за един човек, който беше винаги предпазлив в думите си, който никога не казваше какво мисли и знаеше, че не може да се доверява никому. Той говори с толкова дълбоко чувство, с така непристорена искреност, говори така открито (по-открито, отколкото някога съм го чувала, макар че аз го опознах добре през следните 18 години), че ние останахме озадачени. Как бяхме предизвикали ние тези поверителни разкрития? Защо ние станахме доверениците за тези непредпазливи, явно опасни забележки? Беше ясно, че той имаше нужда да говори, но мъжът ми никога не беше помислял, че ще го направи с такава откровеност. Накрая ние можахме да дойдем само до едно заключение: ние бяхме само минувачи, живущи в странство, без всякакви политически връзки или задължения, бяхме млади и щастливи и в състояние да споделим неговите човешки чувства, без да го издадем на жестоките интриганти, които управляваха в негово име. Ние се върнахме в България три години по-късно и моят съпруг постъпи в дипломатическата служба. Нито той, нито аз видяхме отново цар Борис в това настроение, нито пък чухме от него подобни думи.“