Шила Бьорлинд, Ролф Бьорлинд
Прилив (9)

7.

Ветрецът разнасяше няколко ланшни самотни листа; между дърветата прозираше заливът, а някъде по-надолу имаше пътека за разхождане на кучета, където общинските съветници планираха да построят трасе за кросове.

Още щом се отърват от порутената каравана.

Арво Перт куцукаше през гората над залива. Ходенето го затрудняваше. Мускулите го боляха след футболния мач онази вечер. Два гола обаче струват много повече от малко физическа болка и не заради нея той отиваше при Вера. Водеше го друга болка. През нощта случайно бе завързал познанство с някакъв мъж край езерото Трекантен, двамата бяха пресушили няколко кутии добра бира и ненадейно мъжът се бе разгневил.

— Не си Арво Перт!

— Какви ги дрънкаш?

— Арво Перт е композитор, известен е и защо, да му се не види, казваш, че си Арво Перт? Дъската ли ти хлопа?

Арво Перт, който отдавна и доста сполучливо беше забравил факта, че името му е Силон Карп, отначало се ядоса, после получи юмрук по лицето и накрая се разплака. Защо да не е Арво Перт? Та той е Арво Перт!

Сега куцаше към караваната на Еднооката Вера, сигурен, че там ще намери утеха. Вера знаеше как се успокояват хора, с които са се отнесли грубо.

И най-вече знаеше, че е той е Арво Перт.

— Вера!

Перт вече бе почукал два пъти. Сега извика. Не би отворил току-така вратата на Вера. Щеше да се разгневи.

Тази сутрин обаче тя едва ли би могла да се разгневи. Едва ли би изпитала каквото и да било. Перт го осъзна веднага след като най-сетне дръзна да открехне вратата и видя голото тяло да лежи на пода в засъхнала локва кръв с щуращи се навсякъде мравки.

Не позна лицето й.

Изкуствените й зъби се валяха до прага.

* * *

Оливия се събуди отведнъж, изправи се рязко и усети, че гърлото й е далеч по-добре. Лекарството на мама, помисли си. Дали Мария не би могла да се захване с това? Алтернативна медицина? Малко мед и фокус-мокус. Вместо да се вманиачава в лятната вила. После си спомни за Ева Карлсен — жената, която майка й бе видяла по телевизията и която бе написала книга за бизнеса с компаньонки.

Откри я в адресната директория „Ениро“ и й предложи да се видят. Не обичаше да говори по телефона; предпочиташе да разменят няколко думи на живо. И да си води бележки. Срещнаха се на Шепсхолмен. Карлсен дойде след друга среща и в единайсет и половина двете седяха на пейка в парка край водата и гледаха към мястото, където бе потънала „Васа“.

— Познаваш, значи, Джаки Берилунд?

— Да.

Карлсен й бе разказала накратко за работата си по въпроса с бизнеса с компаньонки. Как всичко започнало с нейна приятелка, която случайно споменала как като млада две-три години била момиче на повикване. Карлсен се заинтригувала. Не след дълго установила, че бизнесът продължава да процъфтява. Предимно онлайн. Имало обаче и скрита дейност, за по-специална клиентела, и точно тук Джаки Берилунд се появила в картината. Тя ръководела една от потулените фирми, които не публикуват реклами дори в Мрежата.

— Как се нарича фирмата?

— „Червено кадифе“.

— Лично ли я ръководеше?

— Да. И доколкото знам, продължава да работи. Тя е доста предприемчива жена.

— В какъв смисъл?

— Сама си е проправила път нагоре. Започнала като момиче на повикване, известно време работила за Милтон, запознала се с много момичета и заработила самостоятелно.

— Незаконно?

— Сива зона… Не се води престъпление, но ако дейността включва сексуални услуги, е все едно да имаш бордей.

— И той е неин?

— Вероятно, но така и не открих доказателства.

— Опита ли се?

— Да, но останах с чувството, че я закрилят доста високопоставени хора.

— Например?

— Не знам. Донесох част от материалите си. Ако пожелаеш да ги разгледаш…

— Много бих искала!

Карлсен й подаде папка и я погледна.

— Защо се интересуваш толкова от Джаки Берилунд?

— Споменава се в стар случай на убийство, който проучвам. Студентски проект. Става дума за жена, убита на Нордкостер.

— Кога?

— През 1987.

Карлсен реагира веднага.

— Помниш ли случая?

— Да, да… Беше ужасно. Имах лятна вила там.

— Как? На Нордкостер?

— Да.

— Там ли беше по време на убийството?

— Да.

— Наистина ли? Удивително! Разкажи ми! Бях там и се запознах с една жена… Бети Нордеман…

— Собственичката на бунгалата?

Карлсен се подсмихна.

— Да! И тя е била там тогава. Описа ми какви странни птици са гостували в бунгалата и какво ли не още… Но хайде! Разкажи ми!

Карлсен погледна към водата.

— Всъщност бях там, за да си събера вещите. Бях решила да продам вилата. Отидох само за уикенда, надвечер чух хеликоптер и видях, че е въздушна линейка. Помислих си, че някой е паднал от яхта или нещо подобно. На другата сутрин, разбира се, дойдоха полицаите и разпитаха всички на острова… И, да, беше крайно неприятно… Възложили са ти да проучиш случая? Ще подновят ли разследването?

— Не. Според тях следата е изстинала съвсем. Дори не мога да открия човека, отговарял за случая. Но Джаки Берилунд ме заинтригува.

— Била ли е там? Когато се е случило?

— Да.

— Защо е била там?

Оливия й разказа как се е озовала Джаки на острова и как разпитът й не е довел доникъде. Карлсен кимна.

— Възможно е да е замесена в това… и в какво ли не. Аз също я интервюирах преди няколко години. Ако искаш, ще ти изпратя записа.

— Да, чудесно!

Оливия откъсна лист от бележника си, написа си имейл адреса и го подаде на Карлсен.

— Благодаря. И бъди предпазлива — каза Карлсен.

— Какво имаш предвид?

— Ако ще душиш около Джаки Берилунд… Обкръжението й не си поплюва.

— Добре.

Карлсен понечи да се изправи.

— А с какво се занимаваш сега? — попита Оливия.

— Пиша статии за младежката агресия и за проявленията й в онлайн филмите. Става дума за младежите, които пребиват бездомници и пускат записите в интернет сайтове.

— Виждала съм ги… Отвратително…

— Да. Тази сутрин се появи нов.

— Отблъскващ като предишните?

— Още по-ужасен.

* * *

Цяла нощ Йеле превърташе в ума си посещението в караваната. Едва призори поспа малко. В бараката си. Сега седеше в комуналната кухня и се опитваше да влее живот в тялото си с чаша кафе, черно като въглен. Бе решил, че не може да се измъкне просто ей така. Нямаше да се получи. Вера сигурно бе излязла да продава списанията си. Щеше да я потърси и да се извини.

Повече от това не можеше да направи.

Точно се надигна и мобилният му телефон звънна. Съобщение. Отвори го. Правописът бе потресаващ, но съдържанието беше кристално ясно. Завършваше с кратък подпис — Перт.

Йеле разполагаше с достатъчно време за размисъл, докато стигне до гората. Въображението му пропадаше в бездънни леденостудени пропасти. Част от пътя измина тичешком. Сега бързаше запъхтян между дърветата и скалите. И го видя до караваната — Рюне Форш.

Полицаят.

Беше си имал вземане-даване с него и знаеше точно какъв тип е. В момента Форш стоеше до оградената с полицейска лента каравана и пушеше цигара. Йеле се шмугна зад дърво и се постара да се успокои. От трийсет минути сърцето му отмерваше всякакви възможни ритми, а потта се стичаше на вади под якето му. После видя ръка да му маха иззад храстите.

Перт.

Йеле се прокрадна до него. Седнал на камък, той си бе изплакал очите. По брадичката му лепнеше смесица от сополи и сълзи. Беше си свалил пуловера. Голият му торс бе покрит с татуировки на китайски чинии — от двете страни — със синя и червена декорация. Той избърса отчаяното си лице с пуловера. Перт я беше открил, бе извикал полицията и още стоеше там, когато полицаите пристигнаха, пренесоха Еднооката Вера в линейка и я откараха с пусната сирена.

— Жива ли беше?

— Така мисля… да.

Йеле се втренчи в земята и седна като повален. Поне беше жива. Перт му каза, че полицаите са го разпитали. Според тях била нападната преди часове — през нощта. Йеле се досети кога се е случило. Когато той се измъкна от караваната и изчезна.

Безпричинно.

Избягал като плъх.

Повърна.

 

 

Мъжът, който излезе от караваната, се казваше Яне Клинга — полицай от екипа на Рюне Форш, разследващ посегателствата срещу бездомници. ПСБ, както го наричаха в тесен кръг. Клинга приближи до Форш, който продължаваше да пуши.

— Същите извършители? — попита той.

— Може би. Или пък не.

— Ако жената умре, ще разследваме убийство.

— Да. Тогава няма да го наричаме ПСБ, а УНБ, а тъкмо свикнах с името. Пфу!

Клинга го изгледа изкосо. Форш не му допадаше особено.

* * *

По пътя към къщи след срещата с Карлсен Оливия се обади на Лени и й предложи да се видят. Усещаше, че твърде дълго пренебрегва приятелката си.

Сега седеше в „Синия лотос“. Малко, открито кафене сравнително близо до апартамента й. Пиеше червен чай и мислеше за Карлсен. Веднага се бяха сближили. Както се случва понякога с някои жени. Съвсем различно усещане в сравнение със срещата със студената Мариане Боглунд. Карлсен бе открита и искрено заинтригувана.

Папката, която й беше дала, лежеше отворена пред нея върху малката масичка. Имаше цял раздел, посветен на Джаки Берилунд. Докато чакаше Лени, Оливия се зачете.

Обширен материал.

Доста високо си се изкачила, откакто си правила „компания“ на онези норвежци на Нордкостер, помисли си Оливия, след като разбра в какво се състои бизнесът й днес. „Червено кадифе“ предлагаше богат избор от компаньонки. Но както посочваше Ева в бележка под линия, най-доходоносната част от бизнеса вероятно оставаше невидима. Тя се осъществяваше по съвсем различни канали.

Със съвсем различни клиенти.

Клиенти по високите етажи, предположи Оливия. И сега, в този момент, би дала много, за да види списъка с клиенти на Джаки. Какви ли имена ще открие там? Ще познае ли някои?

Чувстваше се като член на прочутата Кеймбриджка петорка^[1].

Но не бяха петима. Беше сама, на двайсет и три, студентка в полицейския колеж и се очакваше да е надрасла света на фантазиите. Знаеше, разбира се, че не си съчинява. Разучаваше конкретно убийство, неразкрито, с конкретен труп и загадка за разбулване. Загадка, с която баща й се беше борил преди време. Понечи да обели шоколадово блокче и в същия момент се появи Лени.

— Здрасти, красавице! Съжалявам за закъснението!

Лени се наведе и прегърна Оливия. Носеше тънка лятна рокля с много дълбоко деколте и миришеше силно на „Мадам“. Любимият й парфюм. Дългата й руса коса изглеждаше прясно измита, а устата й сияеше в яркочервено. Лени винаги се престараваше, но беше най-добрата и най-вярната й приятелка.

— Какво правиш? Дисертация ли пишеш?

— Не. Учебен проект, както ти казах.

Лени въздъхна шумно.

— Няма ли да приключиш скоро? Имам чувството, че цяла вечност се занимаваш с това.

— Не е цяла вечност, но случаят е сложен и изисква…

— Какво пиеш?

В обичайния си стил Лени я прекъсна, щом прецени, че темата става отегчителна. Оливия я информира какво има в чашата й. Лени влезе в кафенето да поръча. Когато излезе, Оливия вече бе прибрала материалите за Джаки Берилунд и бе подготвена да научи всичко ново в живота на Лени.

И го научи. До най-дребните подробности. Дори онези, които не искаше да научава. Видя снимки на Якоб с дрехи и без дрехи; изслуша историите за лудия шеф на Лени. Която понастоящем работеше в магазин за дивидита. Остроумните забележки на приятелката й за приключенията й и за живота на другите разсмяха Оливия. Лени притежаваше безценна дарба да я накара да се отпусне и бавно да я върне към нещо, наподобяващо живота на нормалните двайсет и три годишни. Оливия почти съжали, че през онази вечер не е била с тях в „Странд“. Явно ставам скучна, помисли си тя. Първо, абсолютно обсебена от Полицейския колеж, а сега — от убийството край брега.

Затова с Лени решиха днес да си организират кино вечер. Само те двете. Да гледат филм на ужасите, да пият бира и да се натъпчат с понички със сирене. И всичко да бъде както в добрите стари времена.

Преди Джаки Берилунд.

* * *

Топчето на рулетката се въртеше все по-бавно и по-бавно. Накрая спря на нулата. Това би пропукало всяка непробиваема система. Ако съществуваше такава.

Някои хора твърдяха, че съществува, и дори си вярваха.

Не и Абас, нито за секунда. Абас ел Фаси, крупието на масата, беше виждал всякакви системи да отиват по дяволите. Тук, в казино „Космопол“ в Стокхолм, и в други казина по света. Той знаеше, че не съществува система за забогатяване на рулетната маса. Имаше късмет и имаше измама.

Не и система.

Но късмет… да, имаше късмет и той бе в състояние да донесе богатство на която и да е рулетна маса. Особено ако си заложил максимума на нулата и топчето спре там. Както току-що. Комарджията получи солидна сума. В този случай — директор на компания с изрязани торбички под очите и измъчен от сериозен проблем.

Бертил Магнусон събра значителната печалба и подхвърли няколко чипа към Абас, както си му е редът. Друга купчина побутна към мъжа до себе си. Ларш Йорнхелм, по-известен като Лате. Един от приятелите в антуража на Бертил. С тен от солариум и в костюм „Армани“. Лате доволно прибра чиповете и веднага ги разпръсна напосоки по масата. Като свободна кокошка, помисли си Абас.

После телефонът на Бертил изжужа в джоба му.

Беше забравил да го изключи.

Бертил стана, извади телефона и разблъска лешоядите зад гърбовете на играчите, за да се усамоти по-далеч.

Но не чак толкова далеч, че Абас да не го държи под око, както се полага на професионално крупие. Което не вижда нищо, но наблюдава всичко. Изцяло съсредоточен върху масата за залози, но с фасетни очи, на които би завидяла дори оса.

И той видя как Магнусон, един от редовните му клиенти, притиска телефона към ухото си, без да продума. Но с изражение, говорещо красноречиво какво чува.

Не беше нещо приятно.

Абас се замисли за този разговор — по-късно, когато влезе в бар „Риш“. Не защото продължи дълго, а защото веднага след обаждането Магнусон си тръгна. И остави малко състояние върху масата плюс очевидно объркан приятел, който усети липсата му едва когато използва всички свои чипове. После Лате разбра, че трябва да тръгне след него. Преди това обаче се опита да оползотвори възможно най-добре капитала на Магнусон и го пропиля за петнайсет минути.

Свободна кокошка.

После си тръгна.

Телефонното обаждане заинтригува Абас. Защо Магнусон изчезна тутакси? Какво му бяха съобщили? Делови разговор ли беше? Вероятно, но Магнусон му беше клиент отдавна и Абас знаеше, че не е прахосник. Не беше скъперник, ала не хвърляше пари на вятъра. Сега бе оставил сериозна сума върху масата.

И просто си беше тръгнал.

Абас поръча чаша минерална вода и си намери по-усамотено място в бара. По природа наблюдател, трийсет и пет годишен, с марокански корени и детство в Марсилия. В предишен живот се бе издържал като уличен търговец на пиратски имитации на дизайнерски чанти. Първо в Марсилия, после във Венеция. След драматичен инцидент с нож на Понте ди Риалто бе преместил бизнеса си в Швеция. После доста полицейска вода изтече под доста различни мостове и в резултат Абас промени възгледите и професията си. Стана крупие и се запали по суфизма.

Сега имаше постоянна работа в казино „Космопол“.

Непроницаем човек, биха си казали мнозина след първия бърз оглед. Строен, гладно избръснат. Понякога подчертаваше очите си с тънка черна линия. Винаги облечен в изрядно прилягащи дрехи, винаги в дискретен цвят. От разстояние изглеждаха нарисувани върху тялото му.

— Здрасти!

Момичето, хвърлило око на Абас, беше с руса коса, абсолютно трезво и малко самотно. Той също даваше вид на малко самотен и тя бе решила, че може да посамотуват заедно.

— Как си?

Абас погледна младото момиче. На деветнайсет? Двайсет?

— Не съм тук — каза той.

— Моля?

— Не съм тук.

— Не си тук?

— Не съм.

— Видимо си тук.

Момичето се усмихна колебливо и Абас се усмихна в отговор. Зъбите му се откроиха още по-бели на фона на смуглото лице. Тихият му глас учудващо проникваше през шумната музика в бара.

— Така ти се струва — каза той.

В същия момент момичето взе бързо решение. Трудните мъже не бяха нейната стихия, а този тук определено беше от трудните. Сигурно взема нещо, помисли си тя, кимна и се върна в самотния си ъгъл.

Абас я изпрати с поглед и се замисли за Йолене Улсетер. Тя беше горе-долу на същата възраст, със синдром на Даун.

Йолене би разбрала съвсем точно какво иска да каже.

* * *

Прожекторът угасна в тясната стая в полицейската централа на Берисгатан. Рюне Форш включи лампата на тавана. Той и следователският му екип току-що бяха гледали запис, свален от интернет. Филмът показваше нападението над Вера Ларшон в караваната в гората Ингентинг.

— Лицата на извършителите не се виждат.

— Да.

— Но началото на филма беше интересно.

— Когато правеха секс?

— Да.

В стаята бяха четирима, включително Яне Клинга. Всички реагираха, когато камерата се насочи към овалния прозорец на караваната и показа гол мъж върху жена, най-вероятно Вера Ларшон. Лицето на мъжа се мярваше в един мъгляв миг. Твърде бързо, за да различат чертите му.

— Трябва да разберем кой е мъжът.

Другите се съгласиха с Рюне Форш. Мъжът едва ли беше нападнал Вера Ларшон, но все пак бе полезен свидетел. Вероятно е бил на мястото почти по същото време, когато бяха нападнали жената.

— Изпратете записа в техническия отдел. Помолете ги да обработят лицето му, за да получим по-ясен образ.

— Дали е друг бездомник? — попита Клинга.

— Нямам представа.

— Проститутка ли е била Вера Ларшон?

— Не, доколкото знаем — отговори Форш. — Но с тези типове човек не може да е сигурен.

* * *

От перспективата на болничните телевизионни сериали всичко беше изрядно режисирано. Жълто-зелената светлина, апаратурата, тихата размяна на медицински термини, малките и по-големите инструменти в ръце с латексови ръкавици.

Операция като всяка друга.

Погледнато отвътре — от перспективата на пациентката — всичко изглеждаше съвсем различно. Първо, тя не виждаше сцената, защото очите й бяха затворени. Второ, не усещаше нищо, защото бе упоена.

Трето обаче — онова, за което познанията ни са толкова оскъдни — имаше осезание за гласове и вътрешен калейдоскоп от картини някъде дълбоко вътре. Къде? Не знаем, докато сами не се озовем там.

Вера беше там.

Докато целият външен свят бе зает с тялото, органите й и всичко пострадало, Вера се намираше на съвсем различно място.

Сама.

С връзка ключове и обесен човек.

И побледняло като тебешир дете, което пише върху дланта си с мастилото на скръбта. „Така ли трябваше да бъде…“ „Така ли трябваше да бъде.“

Отвън, много далеч, се издигаше болница „Сьодер“ като гигантски каменен бункер, бял като скелет, с редици осветени прозорци. Близо до паркинга стоеше самотен мъж с дълга коса. В мрака. Гледаше прозорците и се опитваше да познае върху кой от тях да се съсредоточи.

Избра един и той внезапно притъмня.