Шила Бьорлинд, Ролф Бьорлинд
Прилив (8)

6.

Лицето на мъжа в леглото беше дискретно подмладено, без торбички под очите. Посребрилата му коса беше къса и гъста — оформяха я през пет дни; останалата част от тялото му получаваше дължимото в частния му салон за фитнес на долния етаж.

Той държеше възрастта си на една ръка разстояние. От двойното легло в спалнята си виждаше кулата „Седергрен“ — недомислица на две пресечки от дома му. Най-известната забележителност в Стоксунд — грандомански проект, подхванат от собственика на гори Алберт Готард Нестор Седергрен.

Мъжът в леглото живееше на Гранхелсвеген, край водата, в далеч по-малка сграда. Едва около 420 квадратни метра с изглед към морето. Все пак имаше и малко съкровище на Нордкостер.

Сега той лежеше по гръб и леглото го масажираше — лек, специален масаж на цялото тяло. Дори на вътрешната страна на бедрата. Услугата си заслужаваше допълнителните двайсет хиляди, които му поискаха.

Наслаждаваше се на всяка секунда.

Днес щеше да се срещне с краля.

Е, „срещне“ вероятно беше тромава дума за случая. Щеше да присъства на церемония в Търговската камара, където монархът щеше да бъде главната фигура. Той самият щеше да бъде втората главна фигура. Всъщност цялата церемония бе организирана в негова чест. Щяха да му връчат медал, почетна грамота или както там се наричаше призът, че управлява най-успешната шведска компания в чужбина през миналата година.

Щеше да получи трофея в качеството си на основател и изпълнителен директор на „Магнусон Уърлд Майнинг“.

Мъжът в леглото беше Бертил Магнусон.

— Бертил! Какво ще кажеш за тази?

Лин Магнусон влетя в стаята в едно от творенията си — същата вишневочервена рокля, която носеше онази вечер. Беше много красива.

— Чудесна е!

— Така ли мислиш? Не е ли прекалено… хм…

— Провокативна?

— Не… прекалено семпла. Знаеш кой ще присъства.

Бертил знаеше. Каймакът на стокхолмското бизнес общество, неколцина титулувани важни клечки, неколцина добре подбрани политици — не на министерско ниво, но почти. Или? Ако му провърви, може би министърът на финансите Борг ще се отбие за малко. Това винаги добавяше блясък. За съжаление Ерик нямаше да успее да дойде. Последният му туит: „Брюксел. Среща с главнокомандващите в Комисията. Надявам се първо да вместя час при фризьор“.

Ерик открай време се грижеше педантично за външния си вид.

— Какво ще кажеш за тази? — попита Лин.

Бертил седна в леглото. Не като отклик на поредната презентация на съпругата му — скъпа рокля, която бе открила в бутика „Уиърд & Уау“ на Сибюлегатан — а защото усети, че се налага.

Трябваше да си изпразни мехура.

Напоследък му създаваше проблеми. Посещаваше тоалетната по-често, отколкото мъж в неговото положение има време. Преди седмица се бе срещнал с професор по геология, който го уплаши почти до смърт. Въпросният мъж му каза как започнал да се изпуска на шейсет и четири.

Бертил бе на шейсет и шест.

— Мисля, че трябва да облечеш нея — отсъди той.

— Наистина ли? Да, може би. Красива е.

— Ти също.

Бертил я целуна леко по бузата. Би й дал много повече от това. Лин изглеждаше изключително привлекателна, като се има предвид, че е подминала петдесетте, и той я обичаше до полуда, но мехурът му го пришпори да излезе от стаята.

Усещаше, че нервите му са изопнати.

Беше голям ден за него в много отношения, и още по-голям за „Магнусон Уърлд Майнинг“. Неговата компания. След като оповестиха новината за наградата, се бе надигнала вълна от критики срещу дейността им в Конго. Нападаха ги от всички страни — вестниците публикуваха негативни статии, имаше и демонстрации. Раздухваха версии за съмнителни методи, експлоатация, погазване на международното право и каквото още им хрумне.

От друга страна, Бертил беше обект на нападки, откакто се помнеше. Винаги те вземат на прицел, ако си швед и се справяш добре в чужбина. А „Магнусон Уърлд Майнинг“ се справяше много добре. Малката компания, която бе основал с колега, се бе превърнала в многонационален конгломерат с клонове из целия свят.

Сега „Магнусон Уърлд Майнинг“ беше голям играч.

Той беше голям играч.

С възмалък мехур.

* * *

Оливия се събуди в бунгалото дълго след времето за напускане. Аксел не трепна. Тя се оправда с високата температура, подгизналите дрехи, „цопването“, както го бе нарекъл той. Аксел пак не трепна. Когато започна да обяснява, че обикновено се събужда много рано, той я попита дали иска да остане още една нощ. И тя искаше. По една причина — Аксел. Знаеше обаче, че трябва да се върне вкъщи.

По друга причина — котката.

Наложи се доста дълго да убеждава съседа да се грижи за Елвис. Мъжът — ексцентрик, който работеше в „Пет Саундс“ — най-после се съгласи.

Две нощи.

Три нощи? Никакъв шанс.

— Бих искала, но не мога — каза тя.

— Хареса ли ти островът?

— Много ми хареса. Времето е малко гадно, но бих искала да дойда пак.

— Звучи добре.

Така се изразяват момчетата, които ловят омари, помисли си Оливия, докато вървеше по Бадхусгатан в Стрьомстад, и усети как нещо в гърлото й се подува. Отиваше при бивш полицай. Гунар Вернемюр. Мъжът, който — според Бети Нордеман — бе разпитал глупавата Джаки от Стокхолм. Оливия откри Вернемюр в адресния онлайн регистър „Ениро“ и му се обади, преди да се качи на ферибота от Нордкостер. Той откликна много дружелюбно. Бил пенсионер, нямал нищо против да се срещне с млада студентка от Полицейския колеж. Освен това разбра за по-малко от три секунди от коя Джаки от Стокхолм се интересува Оливия. Веднага я свърза с убийството в Хаслевикарна.

— Казваше се Джаки Берилунд. Помня я много добре.

Точно преди да свърне по Вестра Клевгатан, мобилният й телефон звънна. Оке Густафсон, менторът й. Бил заинтригуван.

— Как върви?

— Случаят с убийството на брега?

— Да. Откри ли Стилтон?

Стилтон? През последните двайсет и четири часа той изобщо не присъстваше в програмата й.

— Не. Но говорих с Вернер Брост от отдела за стари случаи. Каза ми, че Стилтон напуснал полицията по лични причини. Знаеш ли нещо за това?

— Не. Или по-скоро да.

— Не или да?

— Напусна по лични причини.

— Добре. Иначе не съм открила кой знае какво.

Реши да спести островните си преживелици за по-премислено обобщение на по-късен етап.

Ако изобщо има такъв.

 

 

Вернемюрови живееха в красива стара сграда — на първия етаж с изглед към пристанището — любима на брокерите на недвижими имоти. Съпругата на Гунар — Мерит — свари кафе и даде на Оливия лъжица, пълна с кафява течност, за да й облекчи гърлото.

Седнаха в семейната кухня със зелени стени, която, изглежда, не бе обновявана от началото на шейсетте. Върху перваза на прозореца порцеланови кученца се бореха за място със снимки на внуци и розов здравец. Снимките винаги привличаха вниманието на Оливия. Посочи една.

— Това внуците ви ли са?

— Да. Ида и Емил. Нашата гордост и радост — отвърна Мерит. — Ще дойдат следващата седмица и ще ни гостуват през лятната ваканция. Толкова ще е забавно да се грижим отново за тях.

— Хайде, хайде, не преувеличавай — усмихна се Гунар. — Обикновено не възразяваш, когато си ги приберат вкъщи.

— Да, идват ми в повечко понякога. Как е гърлото ти?

Мерит погледна съчувствено Оливия.

— Малко по-добре, благодаря.

Оливия отпи глътка кафе от красивата порцеланова чашка с червени рози. Баба й имаше същия сервиз. После поговориха за обучението на днешните полицаи — и тримата. Мерит беше работила в полицейския архив в Стрьомстад.

— Сега са централизирали всичко — каза тя. — Всичко е преместено в централния архив в Гьотеборг.

— Там са и документите по случаите, предполагам — вметна Гунар.

— Да — кимна Оливия.

Надяваше се той да не е твърде потаен и да й разкаже нещичко за случая. Оттогава все пак бяха минали много години.

— Е? Какво искаш да разбереш за Джаки Берилунд?

Не е толкова потаен, помисли си Оливия, и попита:

— Колко пъти я разпитахте?

— Два пъти — тук, в управлението, и веднъж на Нордкостер в началото на разследването.

— Защо я доведохте за разпит тук?

— Заради яхтата. Знаеш ли за нея?

— Всъщност не…

— Е, Джаки очевидно беше компаньонка.

Луксозна проститутка, преведе си Оливия от висотата на семейното си възпитание в Ротербро.

— Луксозна проститутка — уточни Мерит по стрьомстадския си начин.

Оливия се подсмихна. Гунар продължи:

— Оказа се на борда на лъскава норвежка яхта с двама норвежци, които напуснаха острова скоро след убийството. По-точно се опитаха да го напуснат. Един от полицейските ни катери спря яхтата недалеч от сушата, провери откъде идва и я върна обратно. И понеже норвежците бяха пияни до козирката, а Джаки Берилунд — очевидно под влияние на нещо по-различно от алкохол, доведохме тримата тук, за да ги разпитаме, когато изтрезнеят.

— И ти водеше разпита?

— Да.

— По цялото западно крайбрежие нямаше човек, който да води разпити по-добре от Гунар — поясни Мерит по-скоро като факт, отколкото като хвалба.

— И какво разбра от тях? — поинтересува се Оливия.

— Единият норвежец каза, че чули по радиото как на другия ден ще се разрази буря, и затова напуснали острова. Искали да се приберат в своето пристанище. Другият каза, че им свършила пиячката и отплавали за Норвегия да се запасят наново.

Доста различни версии, помисли си Оливия.

— А какво каза Джаки Берилунд?

— Нямала представа защо са отплавали, просто ги придружавала.

— Казала: „Плаването не ми е специалитет“ — допълни Мерит със стокхолмски акцент.

Оливия я погледна.

— Така казала въпросната Берилунд. Добре се посмяхме, когато се прибра вкъщи, помниш ли?

Мерит се усмихна на Гунар, който изглеждаше малко сконфузен. Да споделяш със съпругата си информация от разпит, не е съвсем според правилата. На Оливия обаче й беше все едно.

— Но какво казаха за убийството? — настоя тя.

— За него всички казаха едно и също. Не били припарвали в Хаслевикарна нито през нощта на убийството, нито преди това.

— Вярно ли беше?

— Не сме сто процента сигурни. Случаят, разбира се, остана неразрешен. Не разполагахме с нищо, което да ги свърже с местопрестъплението. Роднина ли си на Арне Рьонинг, между другото?

— Той ми е баща… Беше.

— Прочетохме, че е починал — каза Гунар. — Моите съболезнования.

Оливия кимна, а Мерит извади албум със снимки от полицейската кариера на Гунар. На две от тях до него стояха Арне и друг полицай.

— Том Стилтон? — предположи Оливия.

— Да.

— Но нямаш представа къде е той сега? Том Стилтон?

— Нямам.

* * *

В крайна сметка тя все пак избра вишневочервената рокля. Беше особено привързана към нея. Със семпла кройка, но красива. Сега Лин Магнусон стоеше до съпруга си в тържествената зала на Търговската камара и се усмихваше. Не само за пред хората. Усмихваше се, защото се гордееше със съпруга си. Както и той се гордееше с нея — несъмнено. Винаги бяха съумявали да поддържат професионален баланс. Всеки се грижеше за своя бизнес, но и двамата бяха постигнали успех. Нейният — ограничен в по-скромни мащаби, но все пак достатъчен. Работеше като кариерен съветник и напоследък се справяше чудесно. Всички мечтаеха за напредък, а тя знаеше триковете. Някои бе научила от Бертил — опитът му си казваше думата — но в значително по-голяма степен постиженията й се дължаха на собствените й качества.

Притежаваше и познания, и умения.

Ето защо когато шведският монарх се приведе към нея, комплиментът му за вишневочервената й рокля не беше косвено ласкателство, отправено към Бертил. Не, той бе предназначен специално за Лин.

— Благодаря.

Не се срещаха за пръв път. Кралят и Бертил споделяха общ интерес към лова и по-точно лова на яребици. Няколко пъти бяха ловували заедно и разговаряха непринудено. Доколкото е възможно да разговаряш непринудено с монарх, помисли си тя. Но поне дотолкова „непринудено“, колкото да поканят Бертил и съпругата му на няколко вечери с хора от най-близките кръгове на кралското семейство. Те бяха твърде формални за вкуса на Лин — кралицата не се отличаваше с чувство за хумор — но бяха важни за Бертил. Завързваше контакти, а и никога не е зле да се говори, че от време на време вечеряш с краля.

Лин се усмихна вътрешно; това имаше значение в света на Бертил и по-малко — в нейния. По-важното бе да спрат онези, които в момента хвърляха кал по „Магнусон Уърлд Майнинг“. Кал, опръскала дори нея. По пътя за церемонията на Вестра Тредгордсгатан се бе събрала малобройна тълпа с плакати, обвиняващи компанията в доста неприятни неща. Видя, че Бертил се ядоса. Той знаеше, че медиите ще покажат и това и няма да пропуснат да го вметнат в новината за наградата.

Да я пооцапат малко.

Жалко.

Тя се огледа. Познаваше повечето присъстващи — сбирщина богати бизнесмени: Пире, Тюсе, Лате, Пюге, Мюге и прочее. Така и не успяваше да запомни кой кой е. Имената в нейния свят бяха по-лесно отличими. Но знаеше, че тези хора са важни за Бертил. Хора, с които ловува, плава, сключва сделки.

От други дейности обаче се въздържаше.

Познаваше съпруга си достатъчно, за да е сигурна.

Все още бяха влюбени един в друг и имаха сносен сексуален живот. Не се случваше особено често, но иначе преживяването бе напълно удовлетворително.

„Удовлетворително“, помисли си тя. Каква дума за секс. И се усмихна точно когато Бертил я погледна. Той изглеждаше добре днес. Вратовръзка в приглушено виолетово, черен костюм — елегантният му, ръчно ушит италиански костюм. Тя не харесваше единствено ризата. Синя с бяла яка. По-грозна дреха едва ли би могла да си представи. От няколко години воюваше срещу тези ризи.

Безуспешно.

Някои неща са по-дълбоки от белезите. В случая с Бертил — синята риза с бяла яка. Нещо като архетипна емблема, символизираща непонятна принадлежност.

Неподвластна на времето класа.

Така си мислеше той.

Абсолютно нелепо според нея. И грозно.

Бертил получи грамотата си лично от краля. Поклони се леко, погледна към Лин и й намигна. Да се надяваме мехурът да не го предаде, помисли си тя. Моментът не е подходящ за търсене на тоалетни.

— Шампанско!

Неколцина наемни келнери в бели сака засноваха с подноси, отрупани с добре охладено „Гран Кюве“. Лин и Бертил взеха чаши и ги вдигнаха.

Тогава телефонът иззвъня.

По-скоро завибрира. Мобилният в джоба на Бертил.

Той се отдръпна леко с чашата си, извади телефона и вдигна.

— Магнусон.

По телефона се чу диалог. Доста кратък, но шокиращ — за Магнусон. Част от записан разговор.

— Знам, че си готов почти на всичко, Бертил, но убийство?

— Никой не може да ни свърже с него.

— Но ние знаем.

— Не знаем нищо… ако не искаме да знаем.

Разговорът прекъсна.

След няколко секунди Бертил отлепи телефона от ухото си с определено вцепенена ръка. Знаеше точно кога се е провел този разговор и точно на кого принадлежат гласовете.

Нилс Венд и Бертил Магнусон.

Последната реплика беше негова: „Не знаем нищо… ако не искаме да знаем“.

Той не знаеше, че разговорът е записан.

— Тост! За Бертил!

Кралят го погледна и вдигна чашата си. С огромно усилие той вдигна своята и насили устата си да се разтегне в подобие на усмивка.

Отчаяна усмивка.

Лин реагира незабавно. Мехурът му? Пристъпи бързо напред и се усмихна.

— Ако кралят ме извини, ще отвлека съпруга си за няколко минути.

— Но разбира се, разбира се…

Кралят не беше почитател на церемониалностите. Особено когато пред него стои вишневочервена красавица като Лин Магнусон.

И вишневочервената красавица дръпна настрани видимо разтревожения си съпруг.

— Мехурът? — прошепна тя.

— Какво? О, да.

— Ела.

Точно както се полага на дейна съпруга, когато мъжът й попадне в затруднено положение, тя пое командването и го поведе към недалечната тоалетна, където той се вмъкна като бледа сянка на доскорошното си аз.

Лин остана да чака отвън.

Което вероятно бе щастливо стечение на обстоятелствата — по много проста причина.

Бертил не изпразни мехура си.

Приведе се над гърнето и повърна. Изтънчените сандвичи. Шампанското и препечената му филийка с мармалад за закуска — всичко изригна.

Големият играч се беше смалил.

* * *

Пътничката на седалката до нея обясни колко е жалко, че седалките са толкова близо една до друга, като се има предвид как микробите прелитат по въздуха. Оливия се съгласи. Постара се също да извръща глава и да запушва плътно устата и носа си, когато не успяваше да сдържи поредната обилна кихавица. Често не успяваше. Някъде около Линшьопинг пътничката се премести на друга седалка.

Оливия остана на мястото си в Х2000 експрес. Гърдите я боляха, а челото й бе обезпокоително горещо. Цял час бе прекарала вторачена в мобилния си телефон, а после още трийсет минути си бе записвала бележки. Накрая мислите й се върнаха към разговора в Стрьомстад и към Джаки Берилунд. „Плаването не ми е специалитет.“ А какъв тогава е специалитетът ти, Джаки? Да те поръчват на лъскави яхти, за да те чукат норвежци? Докато погребват млада жена в пясъка на петнайсет минути от оргиите ви? Или?

Или какво? Внезапно съвсем различна мисъл изникна в сгорещената глава на Оливия.

Какво знаеше за удавената жена?

Едва сега осъзна колко й е повлиял фактът, че никой не знае нищо. За горката „жертва“. И как това е създало образ на безпомощна млада жена, подложена на зловещо страдание.

Ами ако изобщо не е било така?

Все пак никой не знаеше нищо за жертвата.

Дори името й.

Ами ако и тя е била „наета“? Момиче на повикване.

Но е била бременна!

Овладей се, Оливия, има граници.

Или? В колежа им бяха изнесли лекция за порно сайтовете. Как ги организират, колко е трудно да се проследят… и, да, стана дума и за бременните! Тук-там, не толкова рядко, сред милионите порнофилми имало специални сайтове за „нещо по-изчанчено“ и „чукане на бременни жени“.

Спомни си как това й се стори по-отблъскващо от всичко друго. Секс с магарета и динозаври — както и да е, просто звучи абсурдно. Но да купуваш секс с жени в напреднала бременност?

За съжаление имаше пазар и за това.

Ами ако жертвата на брега е била „колежка“ на Джаки? Поръчана точно защото е бременна. И после нещо се е объркало на онази лъскава яхта и е приключило с убийството.

Или пък… трескавото й въображение отново включи на максимални обороти… или пък единият норвежец е бил бащата на детето и тя е отказала аборт? Може би двете с Джаки са правили секс с норвежците и в други случаи, жертвата е забременяла, опитала се е да шантажира норвежеца и накрая всичко се е преобърнало наопаки и са я убили?

В този момент телефонът й звънна.

Беше майка й. Искаше да я покани на вечеря.

— Днес?

— Да. Имаш ли нещо друго предвид?

— Сега съм във влака от Гьотеборг и…

— Кога пристигаш?

— Около пет, после трябва да…

— Не ми звучиш добре? Болна ли си?

— Малко съм…

— Имаш ли температура?

— Може би, не съм…

— Гърлото ти подуто ли е?

— Малко.

За пет секунди тревожните въпроси на майка й върнаха Оливия във времето, когато бе на пет. Беше болна и майка й се тревожеше за нея.

— В колко часа?

— Седем — каза Мария.

* * *

Еспланадата на Страндгатан е много красива. Гледана от водата, тя е впечатляваща смесица от стара архитектура край трилентовото шосе. Особено ако вдигнеш очи към покривите — ексцентрични кули, фронтони и червени керемиди.

Какво се крие зад фасадата, е друг въпрос.

Красотата на улицата определено не беше на преден план в ума на Бертил Магнусон, докато вървеше по кея. На безопасно разстояние от всички, наречени Пюге, Мюге и Тюсе. Леко притеснената му съпруга го бе оставила в началото на Страндгатан, след като той твърдо я бе уверил, че вече няма никакъв проблем. Церемонията, кралят и кресливите демонстранти отвън просто му бяха дошли в повече.

— Сега съм добре — каза й.

— Сигурен ли си?

— Да, сигурен съм. Трябва да обмисля договора, който ще подписваме в сряда. Искам да повървя малко.

Беше му навик, когато иска да обмисли нещо, затова Лин го остави и продължи без него.

Бертил крачеше с видимо напрегнато изражение. Веднага бе разбрал кой стои зад записания разговор.

Нилс Венд.

Някога много близък приятел. Мускетар. Един от тримата в Стокхолмския икономически университет, делили и добро, и лошо през шейсетте. Третият беше Ерик Гранден, понастоящем висш функционер в министерството на външните работи. Тримата се виждаха като съвременна версия на героите на Дюма. Имаха дори същия девиз като мускетарите.

Дотам се простираше въображението им.

Бяха убедени обаче, че ще смаят света. Във всеки случай поне част от него.

И успяха.

Гранден стана политически вундеркинд и едва на двайсет и шест оглави младежкото звено на Партията на умерените. Магнусон и Венд основаха „Магнусон Венд Майнинг“ и не след дълго тя се наложи като успешна компания и в Швеция, и в чужбина.

После нещата се пообъркаха.

Не в компанията. Тя се разширяваше — глобално и финансово — и след няколко години акциите й започнаха да се продават на борсата. Обърка се обаче положението с Венд. По-точно отношенията между Бертил и Венд. Те се влошиха. Накрая Венд изчезна от картината. И „Венд“ се превърна в „Уърлд“ — „Магнусон Уърлд Майнинг“.

А сега Венд се беше върнал.

С изключително неприятен разговор между него и Бертил. Макар да нямаше представа, че е бил записан, Бертил веднага разбра какво може да отприщи това. Видеше ли записът бял свят, времето на Бертил Магнусон като голям играч приключваше.

На всяко равнище.

Той погледна нагоре към Гревегатан. Беше отраснал съвсем наблизо, на безупречен адрес. От детската си стая чуваше църковните камбани на „Хедвиг Елеонора“. Беше се родил в семейство на индустриалци. Баща му и чичо му бяха основали компанията. Адолф и Виктор. „Братя Магнусон“. Бяха създали малка, но силна рудодобивна компания, имаха отличен рударски нюх и след малките местни кариери си бяха проправили път и в чужбина. През годините бяха поставили семейната компания на световната карта, осигурявайки на Бертил трамплин към големия бизнес.

Бертил имаше свои идеи. И дръзки цели. Помагаше да управляват семейната компания, но същевременно виждаше, че освен традиционните има и други пазари. От които братята страняха.

Екзотични пазари.

Трудни пазари.

Които изискваха да лавираш и да жонглираш с всякакви деспотични владетели. Хора, с каквито братята никога не биха имали вземане-даване. Но времената се променят и бащите и братята умират. Още щом погребаха Адолф и Виктор, Бертил основа филиал.

С помощта на Нилс Венд.

Изключително талантливият Венд. Един от мускетарите. Гений в областта на проучването и анализирането на руди и пазарни структури. Всичко, в което Бертил не беше толкова добър. Заедно те станаха индустриални пионери в различни части на света — Азия, Австралия. И най-вече Африка. После положението се обърка и Венд изчезна заради нещо изключително неприятно, което Бертил се опитваше да забрави оттогава. Волева амнезия.

Нилс Венд не бе постъпил така.

Очевидно.

Защото именно Нилс му се бе обадил и беше пуснал записания разговор. Нямаше друго възможно обяснение.

Бертил не се съмняваше ни най-малко.

Когато стигна до моста към Юргорден, бе формулирал наум първия си въпрос: каква цел, по дяволите, преследва Венд? И вторият въпрос: още пари? Секунда преди да формулира третия си въпрос — къде е той? — телефонът му звънна отново.

Бертил го задържа пред себе си — по-точно до бедрото си, навсякъде около него се разхождаха хора, често с кучета, такава беше алеята. Натисна бутона за отговор и го притисна до ухото си.

Без да продумва.

Тишина.

— Ало?

Беше Ерик Гранден. Активният туитър, който се надяваше да намери фризьор в Брюксел. Бертил веднага позна гласа му.

— Здравей, Ерик.

— Поздравления за наградата!

— Благодаря.

— Как беше кралят? В добра форма?

— Да.

— Добре, добре. Празнуваш ли сега?

— Не, аз… Ще празнуваме по-късно вечерта. Намери ли фризьор?

— Още не. Онзи, при когото исках да отида, се оказа зает. Странно. Но ми препоръчаха друг салон. Надявам се да ми остане време да се отбия преди сутрешната сесия. Ще ти се обадя през седмицата! Поздрави Лин!

— Благодаря. Доскоро.

Бертил прибра телефона и се замисли за Ерик. Ерик Гранден. Третият мускетар. Също голям играч в своята сфера. С гигантска мрежа от връзки в Швеция и в чужбина.

— Включи го в управителния съвет.

Каза го майката на Бертил след смъртта на баща му, след като й описа докъде се простират пипалата на Ерик.

— Но той не разбира нищо от рудодобив.

— Ти също. Важното е да се обградиш с хора, които разбират. Най-подходящите хора. В това те бива. Включи го в борда на директорите.

Когато го каза за втори път, Бертил осъзна колко брилянтна е идеята й. Защо не се бе сетил сам? Не виждаш дърветата от гората. С Ерик бяха твърде близки — приятели и мускетари. Трябваше, разбира се, да го включи в борда на компанията.

Така и стана.

Ерик стана член на управителния съвет. Отначало — за да помогне на приятел. През годините обаче бе изкупил значителен дял от компанията. Нищо не му пречеше да поеме известна отговорност. Да дръпне някоя струна, до която Бертил не се е добрал. Кой друг би успял, ако не той — Ерик Гранден.

И така продължи дълго, докато Ерик не се изкачи толкова високо по политическата стълба, че постът му в борда стана уязвимо място. В частна компания. При това критикувана често от медиите.

Ерик се оттегли.

Сега решаваха проблемите на четири очи. По-безопасен начин.

Отвън изглеждаха просто добри приятели.

Досега.

Ерик нямаше представа за записания разговор и какво го е предизвикало. Разбереше ли, връзката между тримата мускетари щеше сериозно да се обтегне.

Включително на политическо ниво.

* * *

Наближаваше седем вечерта. Йеле бе успял да продаде три списания. За четири часа. Не беше много. Сто и двайсет крони, от които щеше да получи шейсет. Петнайсет крони за час. Но щеше да си купи консерва с рибни топченца. Не че ги обичаше кой знае колко — купуваше ги заради соса от омари. Като цяло храната не го интересуваше особено — открай време, дори тогава, когато имаше възможност да си угажда с това-онова. За него храната бе просто необходимост. Няма ли храна, намираш начин да преживееш и без нея. И това беше възможно. Основният му проблем не бе храната, а подслонът.

Имаше си дървената барака край езерото Ярла, но тя започваше да му лази по нервите. Нещо се бе настанило в самите й стени. Нещо, чието присъствие усещаше още щом стъпи вътре. Все по-трудно заспиваше там. Стените са се наслушали на крясъци, помисли си той, време е да се преместя.

Ако „преместя“ беше точната дума. Преместваш се от апартамент или къща, не се местиш от гола барака. Напускаш я.

И той щеше да я напусне.

За това си мислеше сега. Но къде? Случваше се да нощува из града, включително в хостели, но те не му бяха по вкуса. Схватки, пиянства, дрогирани хора и персонал, който иска да си тръгнеш най-късно до осем сутринта. Беше се отказал от това. Трябваше да отиде другаде.

— Здрасти, Йеле! С ръчна граната ли си оформи прическата?

Еднооката Вера вървеше към него с огромна усмивка, сочейки чорлавата му коса. Беше продала всичките си трийсет списания на Ринген и сега беше тук. Пред търговския център „Сьодер“ край Медбоярплацен. Мястото, заето от Йеле преди два дни. Все пак Бенсеман го нямаше. Добро място, мислеше си. Трите списания днес го обориха.

— Здрасти — каза той.

— Как върви?

— Горе-долу. Три списания.

— Аз продадох трийсет.

— Добре.

— Докога ще останеш?

— Не знам, имам още за продан.

— Ще ги купя.

Понякога купуваха списания един от друг, за да помогнат на колега. За същата цена, на която ги вземаха от офиса. С надеждата да им провърви повече. Така че предложението на Вера беше съвсем в реда на нещата.

— Благодаря, но…

— Гордостта не ти позволява, а?

— Вероятно.

Вера се подсмихна и улови Йеле под ръка.

— Гордостта няма да ти напълни стомаха.

— Не съм гладен.

— Студено ти е.

Вера бе докоснала ръката на Йеле. И тя наистина беше доста студена — странно, понеже температурата навън беше над двайсет градуса.

— В бараката ли спа снощи?

— Да.

— Докога ще търпиш?

— Не знам.

Настъпи мълчание. Вера се вгледа в лицето на Йеле, а Йеле погледна към търговския център и секундите се превърнаха в минута-две. После Йеле погледна към Вера.

— Може ли да…

— Да.

Не казаха повече. Не беше необходимо. Йеле вдигна износената си раница, прибра списанията и тръгнаха. Един до друг, всеки в своя свят. Мислено се бяха пренесли напред. Към караваната и как ще бъде там.

И ако ходиш, унесен в мисли, няма как да видиш, че двама младежи в тъмни якета с качулки те наблюдават. Не забелязваш дори как поемат в същата посока като теб.

* * *

Червената къща с веранда в Ротербро бе построена в средата на шейсетте. Семейство Рьонинг бяха вторите й собственици — засега. Изглеждаше спретната, добре поддържана и беше сгушена на тихо място сред къщи като нея. Оливия беше отраснала тук — единствено дете, но в квартала беше пълно с приятели за игри. Сега повечето бяха поели по своя път. На други места. Тук живееха предимно родители — сами.

Като Мария.

Когато свърна по алеята, Оливия я видя през прозореца на кухнята. Мама. Адвокат, с испанско потекло, жена с бърз и точен език. И със съпруг, който я обичаше повече от всичко на света.

И тя го обичаше. Атмосферата в дома им винаги бе спокойна и разумна, много рядко избухваха препирни. Спорове, противоречия, безкрайни дискусии, но никога неприятни кавги. Нищо, което да присвие детско коремче.

Оливия винаги се бе чувствала сигурна у дома.

Чувстваше и че я виждат. Поне Арне или по-скоро предимно той. Мария беше такава, каквато е. Не точно емоционална майка, но винаги на разположение, когато е необходима. Когато се разболееш например. Както сега. Тогава мама е тук, готова да се погрижи с рецепти и съвети.

Това си има предимства.

— Какво ще ядем?

— Специално чесново пиле.

— И какво му е специалното?

— Каквото не е в рецептата. Изпий това — каза Мария.

— Какво е?

— Гореща вода, джинджифил, мед и две капки тайна тинктура.

Оливия се подсмихна и го изпи. Каква беше тайната? Лъх на мента ли усети запушеният й нос? Може би. Усети колко доволно измъченото й гърло прие топлата напитка и си помисли: мама Мария.

Седяха до бялата маса в излъсканата до блясък кухня. Оливия все още се изненадваше колко охотно майка й е възприела скандинавския стил. В дома им нямаше и помен от огнени цветове. Всичко беше бяло и пастелно. Като тийнейджърка се разбунтува и ги накара да боядисат стените на стаята й в яркочервено. Сега те се бяха върнали към далеч по-ненатрапчив бежов нюанс.

— Е, как беше на Нордкостер? — попита Мария.

Оливия й разказа редактирана версия на посещението си на острова — силно редактирана версия. Всъщност зачеркна всичко важно. После се нахрани и изпи чаша хубаво вино. Висока температура и вино, усъмни се гласно тя, когато Мария извади бутилката. Но майка й не мислеше така. Малко червено вино винаги е добре, каза.

— Помниш ли с татко да сте обсъждали случая на Нордкостер? — попита Оливия.

— Не, но ти току-що се бе родила, така че дискусиите не бяха много.

Разочарование ли долови в гласа й? Не, засрами се, Оливия! Стегни се!

— Цяло лято ли ще се занимаваш със случая? — попита Мария.

За вилата ли реши да се притесни сега? За предпазното тиксо и шкурката за боя?

— Не мисля. Ще проверя това-онова и после ще напиша нещо.

— Какво ще проверяваш?

След смъртта на Арне на Мария рядко й се случваше да седи в кухнята с хубаво вино и да обсъжда криминални случаи. Всъщност никога. Трябваше да се възползва от шанса.

— В деня на убийството на острова имало момиче. Джаки Берилунд. Стори ми се интересно.

— Защо?

— Защото тя и някакви норвежци изчезнали от острова веднага след убийството. Отплавали с яхта. Показанията им изглеждат съмнителни.

— Подозираш, че са познавали жертвата?

— Може би.

— Искаш да кажеш, че вероятно е била на яхтата?

— Да. Въпросната Джаки била компаньонка.

— Аха…

— Какво „аха“?

Какво ли имаше предвид майка й?

— Жертвата може би също е била компаньонка — предположи Мария.

— И на мен ми хрумна същото.

— Тогава трябва да говориш с Ева Карлсен.

— Коя е тя?

— Вчера я видях в актуална програма по телевизията. Пише за бизнеса с компаньонки. И в миналото, и сега. Стори ми се много компетентна.

„Като теб“, помисли си Оливия и запомни името Ева Карлсен.

Понеже стомахът й се препълни догоре, а краката й бяха малко нестабилни, реши да вземе такси и Мария настоя да го плати. Сега се чувстваше далеч по-добре. Всъщност толкова добре, че почти забрави да зададе въпроса, замислен от самото начало.

— Детектив на име Том Стилтон водел разследването на убийството. Помниш ли го?

— Том! О, да!

Мария се усмихна леко, застанала на портата.

— Много го биваше на скуош. Играхме няколко пъти. Беше и красавец. Малко а ла Джордж Клуни. Защо питаш?

— Исках да говоря с него. Оказа се, че е напуснал полицията.

— Да, помня. Няколко години преди татко ти да почине.

— Знаеш ли защо?

— Защо е напуснал?

— Да.

— Нямам представа. Но се разведе горе-долу по същото време. Арне ми каза.

— Разделил се е с Мариане Боглунд?

— Да. Откъде знаеш?

— Срещнах я.

Шофьорът на таксито внезапно излезе от колата — вероятно намек да побърза. Оливия пристъпи бързо към Мария.

— Чао, мамо, и благодаря много за вечерята, за лекарството, за виното и за всичко!

Майката и дъщерята се прегърнаха.

* * *

Беше обикновен хотел в Стокхолм — „Уден“ на Карлберисвеген — средна класа, стандартни стаи. В тази имаше двойно легло, банални картини, телевизор на светлосивата стена. По новините тъкмо излъчваха репортаж за компанията на годината — „Магнусон Уърлд Майнинг“. Зад водещия в студиото имаше снимка на управителния директор Бертил Магнусон.

Мъжът, седнал на ръба на двойното легло, току-що се бе изкъпал. Беше полугол — с хавлия, увита около хълбоците, и мокра коса. Той увеличи звука.

— Рудодобивната компания „Магнусон Уърлд Майнинг“ бе обявена за най-преуспялата шведска компания в чужбина и това предизвика негодуванието на защитниците на околната среда и човешките права в Швеция, както и в други държави. Неведнъж са критикували компанията за връзките й с корумпирани режими и диктатори — още от осемдесетте години на миналия век, когато започва работа в тогавашен Заир. Обвиняват я, че чрез подкупи е спечелила благоволението на президента Мобуту. Наред с мнозина други, изтъкнатият журналист Ян Нюстрьом разследва случая, когато през 1984 загива трагично при инцидент. Сега репортерът ни Карин Линдел е в Източно Конго.

Мъжът върху леглото се приведе напред. Хавлията около хълбоците му се изхлузи на пода. Телевизионният репортаж бе приковал цялото му внимание. На екрана зад журналиста в студиото се появи жена, застанала пред ограда.

— Тук, в провинция Киву в Източно Конго, се намира един от комплексите на „Магнусон Уърлд Майнинг“ за добив на колтан — така нареченото „сиво злато“. Не ни допускат зад оградата, охранявана от войници. Местните от Уаликале обаче ни разказаха в какви ужасни условия са принудени да работят.

— Носят се слухове, че в мината работят деца. Вярно ли е?

— Вярно е. Освен това има случаи на физически тормоз над местното население. За съжаление никой не смее да застане пред камерата. Страхуват се от отмъщение. Една жена се изрази така: „Ако са ви изнасилили веднъж, и вие не бихте протестирали отново“.

Голият мъж реагира. Пръстите му се вкопчиха в завивката.

— Нарече колтана „сиво злато“. Какво означава това?

Карин Линдел вдигна сивкава скална отломка пред камерата.

— Прилича на безполезен камък, но е колтан. От него добиват тантал, а той намира широко приложение в модерната електроника. Използва се например при изработката на компютърни чипове и мобилни телефони. Ето защо е изключително ценен минерал, добиван и контрабандно изнасян години наред.

— Но мината на „Магнусон Уърлд Майнинг“ в Конго едва ли е нелегална?

— Не е. Компанията е от малкото, които все още притежават старата си концесия за рудодобив. Получили са я обаче от бившия диктаторски режим.

— Какво казват критиците на компанията?

— Възразяват срещу експлоатацията на деца и физическото насилие, както и срещу факта, че Конго не извлича полза от добива. Всичко се изнася от страната.

Репортерът в студиото се обърна към снимката на Бертил Магнусон.

— Управителният директор на компанията Бертил Магнусон е на телефона. Как бихте коментирали този репортаж?

— Първо, тонът ми се струва необосновано остър, а фактите — поднесени тенденциозно. Не бих желал изобщо да ги коментирам. Ще подчертая само, че компанията ни е дългогодишен и отговорен играч в рудодобивния сектор. Убеден съм, че икономическата полза от отговорното оползотворяване на природните ресурси е от изключително значение за намаляването на бедността в този район.

Мъжът върху леглото изключи телевизора и вдигна хавлията от пода. Името му беше Нилс Венд. Репортажът не му каза нищо ново. Само засили решимостта му. Бертил Магнусон се задържа по-дълго в мислите му.

Един за всички.

* * *

Йеле беше идвал и преди в караваната — няколко пъти. Кратки посещения по различни причини. Обикновено за да прави компания на Вера, когато се чувства зле. Но никога не беше нощувал тук. Сега щеше да остане. Поне такова бе намерението му, когато влезе вътре. Имаше три легла — две до масата и едно в дъното. Леглото в дъното беше твърде късо за Йеле, другите — твърде тесни за двама души един до друг.

Но не и един върху друг.

Йеле знаеше какво предстои. По целия път мислеше за това. Щеше да се люби с Еднооката Вера. Идеята се бе зародила още на Медбоярплацен — просто като идея. После, забеляза той, бе прераснала в нещо различно — в желание.

Или възбуда.

Вера вървеше до него. Седеше до него в метрото. Стоеше плътно до него на шейсет и шест метровия ескалатор на Вестра Скуген. Държеше го под ръка, докато прекосяваха гората Ингентинг, и през цялото време не продумваше. Йеле предположи, че и тя мисли за същото.

Наистина мислеше.

И тялото й се промени. Стопли се отвътре. Знаеше, че има запазено тяло — все още силно, пищно, с гърди, от които никой не бе сукал и които изпълваха забележително големи чашки в редките случаи, когато й се приискаше да сложи сутиен. Не се тревожеше за тялото си. То нямаше да я подведе. Винаги й служеше при нужда, макар отдавна да не се бе случвало да й потрябва. Затова се чувстваше зажадняла и нервна.

Искаше да е хубаво.

— В шкафа има нещо по-твърдо.

Вера посочи един от облицованите с фурнир шкафове зад Йеле. Той се обърна и го отвори. Малка бутилка водка „Експлорър“, наполовина пълна — или наполовина празна в зависимост от гледната точка.

— Искаш ли?

Йеле погледна към Вера. Медната лампа на стената осигуряваше точно толкова мътна светлина, колкото бе необходима.

— Не — каза тя.

Йеле затвори шкафа и пак погледна към нея.

— Ще…?

— Да.

Вера се съблече първо от кръста нагоре. Йеле седеше срещу нея. Неподвижен. Погледна голите й гърди. За пръв път ги виждаше и усети как органът му се втвърди под масата. Повече от шест години не бе докосвал женски гърди. Дори мислено. Нямаше сексуални фантазии. Сега седеше срещу две много едри гърди, които хвърляха сянка в приглушената светлина на стенната лампа. Започна да си разкопчава ризата.

— Много е тясно тук.

— Да.

Вера си свали полата, събу си чорапогащника и се облегна назад. Сега не съвсем гола. Йеле се изправи и смъкна каквото имаше за смъкване. Видя, че пенисът му е застанал под почти забравен ъгъл. Вера също го видя и разтвори леко крака. Йеле се приведе напред, протегна длан и я прокара по бедрото й. Двамата се погледнаха.

— Искаш ли да изключа лампата? — попита тя.

— Не.

Нямаше какво да крие. Знаеше, че Вера знае какво правят — знае какви са — и няма място за неудобство. Ако тя искаше лампата да свети, той искаше същото. Жената пред него бе такава, каквато е, и сега той щеше да прави любов с нея. Докосна срамните й устни и усети колко са влажни. Прокара пръсти по тях, а Вера хвана пениса му с дясната си ръка. После затвори очи.

Имаше цялото време на света.

 

 

Младите мъже дебнеха в мрака. Знаеха, че са скрити добре. Немощната светлина от овалния прозорец на караваната едва достигаше навън, но им бе достатъчна да наблюдават.

Вътре.

 

 

Еднооката Вера легна върху тясното легло. Под главата й имаше възглавница. Свали единия си крак на пода за опора и за да освободи място на Йеле да се отпусне върху нея. Той я облада с лекота, но внимателно и бавно, и чу кратката й гърлена въздишка.

Вече го правеха.

Правеха любов.

Телата им се заклатушкаха ритмично. Леглото ограничаваше движенията им — по възбуждащ начин. Наложи се Йеле да се сдържа, докато Вера го настигне.

 

 

В мрака отвън светна дискретна жълта лампичка на видеокамера.

 

 

Вера усети как Йеле свършва и тялото й реагира в почти същата секунда. Той остана дълго в нея — докато органът му не се изплъзна сам. Беше се удрял силно в страничната стена. Изправи се внимателно и седна на ръба на леглото. Видя, че Вера е заспала, и забеляза колко спокойно се повдигат гърдите й. Непознато спокойствие. И преди я бе виждал да заспива — или да губи свяст. Неведнъж бе будувал нощем до нея.

Тук.

В караваната.

Без да остава до сутринта.

Нощи, през които тя се бореше да не се разпадне. Да не се поддаде на маниакалните червеи, които пълзяха в мозъка й и искаха да излязат оттам. Понякога я прегръщаше часове наред, говореше й тихо за светлината и тъмнината, за себе си, за каквото и да е, стига да я задържи на повърхността. Това често помагаше. В крайна сметка тя се отпускаше изтощена върху гърдите му, поемайки тревожно, неспокойно дъх.

Сега дишаше съвсем равномерно.

Йеле се надвеси над лицето й и внимателно погали дребните светли белези. Знаеше за връзката ключове. Няколко пъти бе чувал историята. И винаги у него се надигаше същият безпомощен гняв.

Да причиниш това на дете!

Зави с одеяло голото тяло на Вера и седна на съседното легло. Облече се разсеяно и се отпусна върху него.

Лежа дълго.

После се изправи.

Постара се да не поглежда към Вера.

Затвори тихо вратата на караваната. Не искаше да я събуди, не искаше да обяснява необяснимото. Защо си тръгва. Просто си тръгна. Обърна гръб на караваната и се скри в гората.

* * *

Когато наближи моста Юргорд, Бертил Магнусон най-сетне се съвзе и осъзна, че трябва да действа. Как? Не беше решил. На първо време изключи мобилния си телефон. Обмисли дали да не си смени номера, но разбра, че е рисковано. Тогава Венд може би щеше да позвъни на домашния му телефон — в къщата — и нищо чудно Лин да вдигне. Това нямаше да е добре.

Щеше да е катастрофа.

Задоволи се да го изключи, да забие глава в пясъка и да се надява да се приключи дотук.

С това единствено обаждане.

Преди да се прибере вкъщи, мина набързо през главния офис на Свеавеген. Персоналът беше купил цветя и шампанско. Цялата компания честваше наградата. Никой не споменаваше демонстрациите. Бертил не очакваше друго. Имаше лоялни служители. Ако не бяха, смяната не закъсняваше.

От офиса коментира по телефона телевизионен репортаж за „Магнусон Уърлд Майнинг“. Противен репортаж. После помоли секретарката си да напише съобщение до пресата, подчертаващо колко високо ценят наградата и как тя поощрява компанията му да продължава да проправя път на шведския бизнес в чужбина. Включително в Африка.

Да хване бика за рогата.

Сега вървеше към дома си в Стоксунд. Беше късно и се надяваше Лин да не е решила да покани гости. Не би издържал.

Нямаше гости.

Лин бе сервирала семпла вечеря за двама на терасата. Познаваше съпруга си. Нахраниха се почти без да продумат. Накрая тя остави ножа и вилицата.

— Как се чувстваш?

Гледаше право към водата, докато задаваше въпроса.

— Добре. Имаш предвид…

— Не, имам предвид изобщо.

— Защо питаш?

— Защото не си тук.

Познаваше много добре съпруга си. Бертил се отнесе още щом взе чашата си с вино. Обикновено не правеше така. Умееше да задържа нещата по местата им, а тук, у дома, мястото му беше при нея. Тук бяха насаме, двамата. Свързани един с друг.

Сега обаче не бяха.

— Демонстрантите ли са причината?

— Да.

Бертил излъга. Нямаше абсолютно никакъв начин да каже истината.

— Не е за пръв път. Защо се разтревожи толкова сега?

— Струва ми се, че положението се влошава.

Лин също бе забелязала. По-рано вечерта и тя бе гледала репортажа по телевизията — определено злостен и очевидно тенденциозен.

Замисли се.

— Искаш ли да го обсъдим? Да…

— Не. Не сега. Изморен съм. Кралят хареса ли роклята ти?

И дотук.

Той се върна при нея и атмосферата стана отново съкровена. Толкова съкровена всъщност, че избухна в двойното им легло. Кратко, но „удовлетворително“. И с необичаен плам от страна на Бертил. Сякаш си позволява да реагира в леглото, помисли си Лин. Устройваше я, стига проблемите да са само делови, а не нещо друго.

Когато Лин заспа, Бертил се измъкна от леглото.

Увит в елегантен сив халат, той излезе тихо на терасата, без да включва лампите. Извади мобилния си телефон и запали пурета. Преди много години беше спрял да пуши. Днес неочаквано си купи кутия на път за вкъщи. Почти несъзнателно. С леко несигурни пръсти включи телефона, изчака и видя, че е получил четири съобщения. Първите две бяха поздравления от хора, които смятаха за важно да поддържат топла връзка с Бертил Магнусон. Третото беше мълчание. След кратък размисъл някой явно беше решил, че не е толкова важно да поддържа топла връзка с Бертил Магнусон. После дойде ред на четвъртото съобщение. Част от записан разговор.

— Знам, че си готов на всичко, Бертил, но убийство?

— Никой няма да ни свърже с него.

— Но ние знаем.

— Не знаем нищо… ако не искаме. Защо си толкова изнервен?

— Защото убиха невинен човек!

— Това е твоята интерпретация.

— А каква е твоята?

— Разреших проблем.

И още няколко изречения. От същия разговор. Между същите хора. Които обсъждаха разрешен проблем. Преди много, много години.

И внезапно бяха създали нов днес.

Проблем, с който Бертил не знаеше как да се справи. Възникнеше ли проблем, той обикновено се обаждаше по телефона и някой отстраняваше проблема. Беше се обаждал на мнозина диктатори по света и бе разрешил множество проблеми. Този път нямаше на кого да се обади. Бяха се обадили на него.

Ситуацията го изпълваше с омраза.

Мразеше Нилс Венд.

Обърна се и видя, че Лин го гледа през прозореца на спалнята.

Скри светкавично пуретата зад гърба си.

* * *

Вера долови шум и се събуди. Непознат шум, който прониза съня й и я накара да се подпре на лакът. Леглото до нея беше празно. От Йеле ли идваше шумът? Дали бе излязъл навън да си изпразни мехура? Вера стана и уви голото си тяло в одеялото. Сигурно Йеле ме е завил, помисли си, след като се любихме. Защото това бяха правили. Любов. Така го бе почувствала Вера и наранената й душа се бе стоплила. Можеше да е зле, а се оказа толкова добре. Малка усмивка се разля по устните й. Отвори вратата, уверена, че тази нощ няма да сънува връзка ключове.

Юмрукът я удари право по лицето.

Отпрати я назад върху леглото. От устата и носа й рукна кръв. Преди да успее да се изправи, единият младеж влетя в караваната и я удари пак. Вера не се предаваше лесно. Отскочи настрани, изправи се на крака и размаха борбено ръце. В тясното пространство схватката протичаше хаотично. Младежът удряше, Вера удряше и когато влезе вътре с включената камера, вторият младеж разбра, че трябва да помогне.

Да катурнат старата вещица.

Станаха двама срещу Вера, а това беше с един в повече. И понеже оказа такава съпротива, тя получи много удари в отговор. Едва след десет минути удар по носа с газовата горелка я просна на пода. След още две минути ритниците я пратиха в несвяст. Когато най-после се отпусна безжизнена, с голо и окървавено тяло, единият младеж започна да снима отново.

На няколко километра оттам един мъж седеше сам на пода на разнебитена дървена барака и се окайваше. Измъкна се като плъх. Знаеше как ще се почувства Вера, щом се събуди, и как ще го посрещне, когато пътищата им се пресекат, а той няма да има добро обяснение. Няма да има никакво обяснение.

Навярно ще е най-добре изобщо да не се срещат.

Така си помисли Йеле.