Шила Бьорлинд, Ролф Бьорлинд
Прилив (7)

5.

Заливът имаше същата форма както тогава. Скалите се издигаха там, където се бяха издигали. Брегът се извиваше като дъга край същата гъста гора. При отлив все още пресъхваше далеч навътре към морето. В това отношение нищо не се бе променило в Хаслевикарна двайсет и три години по-късно. Мястото и сега беше красиво и спокойно. Всеки, дошъл да му се наслади днес, едва ли би могъл да си представи какво се е случило тогава.

Точно тук, в нощта на високия прилив.

* * *

Той излезе от зоната за пристигащи на гьотеборгското летище „Ландветер“ с късо кожено сако и черни джинси. Беше се преоблякъл в тоалетната. Не носеше нищо и тръгна право към рампата на такситата. Имигрант с вид на човек, който би предпочел да е в леглото, се измъкна от първото такси и отвори задната врата.

Дан Нилсон седна в колата.

— Централна гара.

До Стрьомстад нагоре по брега щеше да пътува с влак.

* * *

Усещаше се още щом големият червен ферибот напуснеше убежището на пристана. Тягата на люлеещата се вода. Влошаваше се с всяка измината морска миля. Тук цялото Северно море се блъскаше в сушата. Когато вятърът достигна девет-десет метра в секунда, стомахът на Оливия се разбунтува. Обикновено не страдаше от морска болест. Беше плавала често в лодката на родителите си, главно в Стокхолмския архипелаг, но дори там понякога духаше силен вятър. Призляваше й единствено при мъртво вълнение с дълги вълни.

Като сега.

Провери къде е тоалетната. Вляво, срещу столовата. Нямаше да плават дълго; вероятно щеше да издържи. Купи си кафе и канелена бисквита, както обикновено се прави на ферибот, и седна до един от големите прозорци. Бе любопитна да види как изглежда архипелагът откъм западния бряг, толкова различен от обичайната й гледна точка от изток. Тук скалите бяха ниски, изгладени от вятъра, тъмни.

Опасни, помисли си тя, когато видя как вълните се блъскат в едва различимия риф.

За шкипера обаче това е ежедневие, каза си тя. По три курса всеки ден през зимата и поне по двайсет сега. През юни. Погледна към салона. Почти всички места бяха заети, макар да беше рано сутринта. Жители на острова, прибиращи се вкъщи след нощна смяна в Стрьомстад. Летовници на път за първата си почивна седмица. И само неколцина еднодневни екскурзианти.

Като нея.

Е, почти.

Всъщност щеше да пренощува на острова. Една нощ, не по-дълго. Беше си резервирала малко бунгало по средата на острова. Доста скъпо — все пак беше разгарът на сезона. Погледна отново през прозореца. На хоризонта различи тъмен бряг и осъзна, че сигурно е Норвегия. Толкова близо? В същия момент телефонът й звънна. Беше Лени.

— Ще си каже човек, че си умряла! От цяла вечност не си се мяркала онлайн! Къде си, по дяволите?

— Пътувам към Нордкостер.

— И къде е това?

Географските познания на Лени не бяха блестящи, едва ли би успяла да отбележи Гьотеборг върху празна карта. Имаше обаче други таланти. Сред тях и това, което сега щеше да сподели с Оливия. С Якоб минало като по ноти, вече се водели двойка и планирали да посетят заедно големия фестивал „Мир и любов“.

— Ерик си тръгна с Лоло… така де, след „Странд“, но първо попита за теб!

О, чудесно, помисли си Оливия, поне съм била първият избор.

— Та какво ще правиш там? На острова? Среща ли имаш?

Оливия й обясни накратко, не всичко, защото знаеше колко ограничен е интересът на Лени към колежанската й работа.

— Чакай, някой звъни на вратата! — прекъсна я Лени. — Сигурно е Якоб! Дръж ме в течение, Ливия! Обади се, когато се върнеш!

Лени прекъсна връзката точно когато фериботът наближи тесния пролив между островите Костер.

Фериботът пусна котва до западния док в югоизточната част на Нордкостер. Няколко неотличими товарни камионетки с неотличими островитяни в тях бяха паркирани на кея. Първата пратка за деня бе пристигнала.

Включително Оливия.

Тя стъпи на кея и усети как се клати. Едва успя да запази равновесие и едва след няколко секунди осъзна, че кеят е неподвижен. Нейното тяло се клатушкаше.

— Тежко плаване?

Жената, която попита, приближи до Оливия. Възрастна жена с посребрени коси, дълъг черен дъждобран и лице, гледало към морето през по-голямата част от живота й.

— Нещо такова.

— Аз съм Бети Нордеман.

— Оливия Рьонинг.

— Нямаш ли багаж?

Оливия държеше спортен сак и според нея той се водеше за багаж. Щеше да остане само една нощ.

— Само това.

— Носиш ли топли дрехи?

— Не. Топли дрехи?

— Не усещаш ли? Вятърът духа откъм морето и ще се засилва, а ако завали, тук става ад. Или смяташ да не си подаваш носа от бунгалото?

— Не, но… Нося си пуловер.

Бети Нордеман поклати леко глава. Нямаше да се научат тези сухоземци. Понеже в Стрьомстад грее слънце, идват тук по плувки и шнорхели, и след час хукват към магазина на Лефе да си купуват дъждобрани, галоши и бог знае какво.

— Ще вървим ли?

Бети тръгна и Оливия я последва. Почти подтичваше, за да не изостава. Минаха край няколко метални кошници, натрупани по вълнолома. Оливия ги посочи.

— Капани за омари?

— Да.

— Много ли се хващат тук?

— Не е като преди. Сега позволяват само по четиринайсет капана на рибар. Така решиха, преди да се снабдим с колкото си щем. Но всъщност е добре, защото бездруго не са останали много омари.

— Жалко. Обичам омари.

— Аз не обичам. Последният път, когато ядох омар, ми беше за пръв път, и оттогава се придържам към раците. Те харесват омари!

Бети посочи две огромни яхти до дока в далечината.

— Норвежци. Идват тук и купуват всеки омар, който се хване в капаните ни. Скоро ще изкупят целия Нордкостер.

Оливия се подсмихна. Не се изненада, че има напрежение между норвежките новобогаташи и старите нордкостерци. Живееха толкова близо едни до други.

— Сезонът на омарите обаче започва чак през септември, така че дотогава ще трябва да ги вадят от фризера. Или да ги внасят от Америка. Както направи веднъж онзи… Магнусон.

— Кой е той?

— Ще ти покажа.

Подминаха няколкото дървени къщи край водата — червени и черни рибарски бараки; ресторант „Страндкантен“; магазини, където предлагаха смесица от островен кич и стари рибарски такъми. После — пералня „Лефе“, рибарница „Лефе“, каяци „Лефе“ и „Веранда Лефе“.

— Този Лефе май е бръкнал във всеки пай.

— Да, тук го наричаме XL — съкратено от Екстра Лефе. Отрасна край източния бряг на острова. Веднъж посети Стрьомстад, получи ужасно главоболие и оттогава не е напускал Нордкостер. Ето!

Намираха се малко над пристанището. Големи и малки къщи се редяха край тясното шосе. Почти всички бяха добре поддържани, със спретнати, изрядно боядисани фасади. Мама би ги одобрила, помисли си Оливия, и погледна накъдето й сочеше Бети. Към внушителна къща, очевидно построена съобразно красивия полегат склон към морето, където се издигаше.

— Това е къщата на Магнусон. Бертил Магнусон, собственикът на рудодобивната компания. Построи я през осемдесетте. Нямаше нито разрешително за строеж, нито нищо. После си купи документите.

— Как така?

— Покани всички местни общински съветници на шикозна вечеря, внесе сто омара от Америка и проблемът се разреши. За хората от сушата не важат същите правила както за нас.

Продължиха напред. Къщите оредяха. Бети водеше, Оливия слушаше. Бети бърбореше ли, бърбореше. Осведоми Оливия кой лови омари незаконно, кой има афера с нечия съпруга и кой не си поддържа градината.

Дребни и не толкова дребни простъпки.

— А тук живееше приятелят му, между другото. Онзи, който изчезна.

— Чий приятел?

Бети стрелна с поглед Оливия.

— Как чий… на Магнусон. Разказах ти по-рано за него.

— О, да, да. И кой изчезна? Магнусон?

— Не, приятелят му, както току-що казах. Не му помня името. Изчезна обаче и ако не ме лъже паметта, смятаха, че е похитен или убит.

Оливия се сепна.

— Чакай! Тук ли се случи?

Бети се усмихна, доволна от развълнуваното й изражение.

— Не, някъде в Африка и много отдавна.

Въображението на Оливия обаче пламна.

— Кога изчезна?

— Някъде през осемдесетте.

Оливия надуши диря. Възможно ли е да има връзка?

— През същата година, когато убиха жената? В Хаслевикарна?

Бети се закова на място и се обърна към Оливия.

— Затова ли си дошла? Криминален туризъм?

Оливия се опита да прочете мислите на Бети. Дали въпросът я бе ядосал, или…? Обясни й бързо защо е на острова — че е студентка в Полицейския колеж и са й възложили проект за крайбрежния случай.

— Така ли? Значи ще работиш в полицията?

Бети я изгледа скептично.

— Да, така възнамерявам, но не съм завършила…

— Е, всеки си решава сам… — Учебната програма на Оливия очевидно не заинтригува Бети. — Приятелят на Магнусон обаче не изчезна през същата година, когато убиха момичето.

— А кога?

— Много по-рано.

Оливия усети как я жегва разочарование. Но пък какво си въобразяваше? Че ще открие връзка между изчезване и убийство още щом стъпи на Нордкостер? При това връзка, убягвала на полицията години наред?

Срещнаха няколко семейства с деца на велосипеди. Бети поздравяваше всички. И не спираше да говори.

— Никой на острова няма да забрави онова убийство. Беше ужасно. Преследваше ни като черна сянка.

— Ти беше ли тук тогава?

— Разбира се. Къде другаде да бъда?

Бети погледна Оливия, сякаш не са й задавали по-глупав въпрос. Затова Оливия пропусна да спомене, че има цял свят отвъд Нордкостер, където би могла да бъде. Последва дълга тирада какво точно правела Бети, когато пристигнала въздушната линейка и полицаите превзели острова.

— Разпитаха всички. Казах им, разбира се, кой е замесен според мен.

— И кой е той?

— Сатанисти. Расисти. Безспорно някакви -исти, така им казах.

— Велосипедисти?

Оливия искаше да се пошегува, но Бети схвана едва след няколко секунди. Кого се осмелява да подкача? Врялата и кипяла островитянка? После обаче се засмя. Градски хумор. Колкото, толкова.

— Ето ги бунгалата!

Бети посочи редица малки жълти къщурки пред тях. И те бяха грижливо поддържани. Прясно боядисани за туристическия сезон и разположени в дъга, извита като копито, край красива морава.

Точно зад тях започваше гъста гора.

— Сега ги стопанисва синът ми. С него си договорила резервацията. Казва се Аксел.

Приближиха до бунгалата и Бети подхвана отново. Показалецът й сочеше бунгало след бунгало.

— Какви ли не хора са идвали тук…

Оливия огледа дървените къщички — всичките номерирани с месингови цифри, които изглеждаха току-що излъскани. Нордеманови бяха изрядни.

— А в деня на убийството? Помниш ли кои са били тук тогава?

Бети поразкриви лице.

— Не се отказваш, а? Но, да, помня. Поне някои.

Бети посочи първото бунгало.

— Там например беше отседнала хомо двойка. Дискретно, разбира се, не беше като днес, когато непрекъснато изпълзяват от килера. Казаха, че са орнитолози, но очевидно наблюдаваха само себе си и нищо друго.

Хомо. Оливия чуваше за пръв път някой да използва думата. Дали са били способни да убият жената на брега? Ако, разбира се, са били „хомо“. Може би са се престрували.

— В номер две имаше семейство с деца, доколкото си спомням. Да, така беше. Майка, баща и две деца, които търчаха наоколо и плашеха овцете в пасището. Едното дете се поряза на бодливата тел и родителите обвиниха фермера, представи си. Но боговете наказват някои хора веднага, така си рекох аз.

— В номер две нямаше никого, сигурна съм, но в номер пет беше отседнал турчин. Остана дълго, няколко седмици. Не сваляше червения си фес, имаше заешка устна и фъфлеше ужасно. Но беше мил и любезен. Веднъж дори ми целуна ръка.

Бети се засмя, развеселена от спомена. Оливия размишляваше що за птица е бил любезният турчин. Жената е била с тъмна коса. Туркиня навярно? Кюрдка? Убийство на честта? Вестниците споменаваха, че вероятно е била латиноамериканка, но на какво основание? Бети кимна към номер шест.

— Там имаше двойка наркомани за съжаление. Аз обаче не търпя такива неща. Изритах ги. Изтърках цялото бунгало след тях! Дяволи! И намерих използвани спринцовки и окървавени салфетки в кошчето за боклук.

Наркотици? Оливия беше прочела някъде, че в кръвта на жената имало следи от рохипнол. Имаше ли връзка? Преди да дообмисли хипотезата, Бети продължи:

— Всъщност май ги изгоних преди убийството… Да, защото след това откраднаха лодка, за да стигнат до континента. Да се заредят с наркотици, мен ако питаш.

И дирята на Оливия изстина.

— Каква невероятна памет имаш! — удиви се тя.

Бети спря да си поеме дъх и да се наслади на комплимента.

— Е, да, но имаме и книга за гости.

— Все пак!

— Интересувам се от хората, вярно. Такава съм си.

Бети погледна самодоволно към Оливия и посочи бунгало в края на редицата — номер десет.

— Там беше отседнала глупачката от Стокхолм. Първо беше тук, после отиде на норвежка яхта в пристанището. Фльорца и половина! Кипреше се пред ловците на омари на кея и на момчетата им течаха лигите. Но разбира се, полицаите разпитаха и нея!

— Във връзка с разследването?

— Предполагам. Първо говориха с нея тук, после разбрах, че са я завели в Стрьомстад и са продължили там. Така каза Гунар.

— Кой е той?

— Гунар Вернемюр, полицай. Но вече се пенсионира.

— И как се казваше тя? Глупачката?

— Казваше се… чакай да се сетя… Не помня фамилията, но първото й име беше като на съпругата на Кенеди.

— И какво е то?

— Не знаеш как се е казвала съпругата на Кенеди? Имам предвид онази, дето после се ожени за гърка… Онасис.

— Не знам…

— Джаки. Джаки Кенеди. Да, така се казваше глупачката. Не помня повече. Ето го твоето бунгало!

Бети посочи една от жълтите къщурки и поведе Оливия към вратата.

— Ключът виси на кука вътре. Ако ти трябва нещо, Аксел живее там.

Показа къща на близкия хълм, облицована с етернитови плочи. Оливия отвори вратата и пусна вътре спортния си сак. Бети остана отвън.

— Надявам се бунгалото да ти хареса.

— Отлично е!

— Добре тогава. Може да се срещнем на пристанището тази вечер. XL ще свири на тромбон в ресторант „Страндкант“, ако те интересува. Довиждане засега!

Бети си тръгна. Внезапно Оливия си спомни какво искаше да я попита през цялото време, но не успя да вметне въпроса.

— Госпожо Нордеман!

— Казвай ми Бети.

— Чудех се… Наистина ли някакво момченце е видяло какво се случва на брега?

— Да. Уве, момчето на Гардманови. Живееха в къща в гората. — Бети посочи към тъмната гора. — Майка му почина, а баща му е в старчески дом в Стрьомстад, но къщата още е на Уве.

— Там ли е сега?

— Не, пътува. Той е… как се наричаше… морски биолог. Когато е в Швеция обаче, идва от време на време да нагледа къщата.

— О, благодаря!

— И Оливия, не забравяй какво ти казах… за времето. Ще се влоши бързо, затова не ходи сама край скалите на северния бряг или нещо подобно. Ако решиш все пак да отидеш, Аксел може да те придружи. Опасно е, ако объркаш пътя.

Бети продължи да бърбори. Оливия постоя минута-две пред бунгалото, втренчена в нея. После погледна към къщата, където живееше синът й Аксел. Стори й се доста комично непознат мъж да върви по петите й като бодигард само защото духа малко вятър.

* * *

Купи си куфар в Стрьомстад. Куфар с колелца и разтегаема дръжка. Когато се качи на борда на костерския ферибот, приличаше на най-обикновен турист.

Но не беше.

Беше турист може би, но не най-обикновен.

Беше мъж, борил се с нарастващия хаос в гърдите си по целия път от Гьотеборг. Засега губеше битката.

Знаеше, че вече е близо. Беше длъжен да се овладее. В плана му нямаше място за колебание или слабост. Налагаше се да запази хладнокръвие.

Когато фериботът потегли, у него се надигна нещо лъскаво, студено, голо. Като скалите, които подминаваха. Внезапно се замисли за Боскес.

Бяха се прегърнали.

* * *

Оливия легна върху семплото легло в бунгалото. Във влака беше спала лошо. Сега се изтегна и вдъхна плесенясалия въздух в стаята. Не е плесен, помисли си, просто е задушно. Погледна към голите стени. Никакви картини или плакати; нито дори някое от онези рибарски стъклени кълба за мрежи. Нямаше да поместят интервю с Бети в лъскаво списание. Или с Аксел, ако той бе избрал мебелировката. Оливия извади карта. Беше я купила, преди да се качи на ферибота в Стрьомстад. Доста подробна карта на северозападната част на острова, само на нея. Заливи със смешни имена и недалеч — на картата — Хаслевикарна.

Там щеше да отиде.

На местопрестъплението.

Защото това беше целта на пътуването, знаеше го. Да разгледа мястото, където бе извършено убийството.

Криминален туризъм?

Все едно. Важното беше да стигне до онзи бряг. Където бяха погребали и удавили младата жена.

С дете в утробата.

Оливия остави картата да се разстеле върху гърдите й и умът й се зарея към хаслевикарнските заливи; към брега, морето, отлива, тъмнината, голата млада жена в пясъка, момченцето някъде в мрака и извършителите — трима, така пишеше в полицейския доклад. Достоверни ли бяха обаче показанията на свидетеля? Ужасено деветгодишно дете в нощта? Сигурни ли бяха, че момчето наистина е видяло трима мъже. Или бяха приели думите му като отправна точка, понеже не са разполагали с друго? Ами ако са били петима? Малобройна секта?

Ето пак.

Безплодни размишления.

Стана и усети, че моментът е настъпил.

Да стане криминален турист.

Прогнозата на Бети за времето се оказа сравнително точна, като изключим факта, че дъждът бе връхлетял острова още в ранния следобед. Вятърът откъм морето духаше по-силно и температурата беше спаднала драстично.

Навън беше доста ужасно.

На излизане Оливия едва успя да отвори вратата. Тя се захлопна след нея още щом прекрачи прага. Допълнителният й пуловер помагаше донякъде, но вятърът развяваше косата й пред очите и я заслепяваше, а дъждът се лееше като из ведро. Защо, по дяволите, не си взе дъждобран? Беше постъпила като аматьор. Или сухоземец, както би казала Бети. Оливия погледна към къщата на Аксел.

В никакъв случай. Има си граници.

Избра пътека към гъстата гора.

Много гъста. От десетилетия не бяха разреждали дърветата и никой не бе почиствал храсталаците. Сухи, чупливи клони, заплетени шубраци, всичко почти черно и само тук-там — парчета ръждясала телена мрежа.

Тя обаче продължаваше упорито по пътеката. Едва-едва. Предимството беше, че между дърветата вятърът бе по-слаб. Оставаше дъждът. Отначало използва картата да си заслони главата. После осъзна колко глупаво е хрумването й. Картата бе единствената й възможност да стигне до целта.

Първо искаше да види къщата на момченцето. Уве Гардман. Според Бети се намираше някъде тук, сред дърветата, макар Оливия да започваше да се съмнява. Виждаше само безформена маса от храсти, паднали дървета и телена мрежа.

Внезапно тя изникна пред нея.

Скромна черна дървена къща. Два етажа сред гората, на поляна, където дърветата отдавна бяха изсечени. Отзад имаше стръмнина, отпред нямаше градина. Оливия огледа къщата. Изглеждаше безлюдна и страшновата. Поне в сегашната обстановка. Силен вятър и сгъстяваща се тъмнина. Побиха я тръпки. Как й щукна, че иска да види къщата? Вече бе разбрала, че момчето — сега мъж на около трийсет и две — не е тук. Бети й беше казала. Оливия поклати леко глава, но извади мобилния си телефон и щракна няколко снимки на къщата. Да ги включи, ако реши, в доклада си за случая.

Къщата на Уве Гардман.

Напомни си да му се обади, когато се върне в бунгалото.

Едва след половин час се добра до северната част на острова. Сега, стигнала до целта — е, почти до целта — започна да проумява предупреждението на Бети. Тук беше напълно изложена на произвола на откритото море. Дъждът се сипеше от черните облаци. Вятърът виеше между скалите. Гигантски вълни от Северно море прииждаха и се блъскаха в скалите. Трудно й беше да прецени колко високо се вдигат.

Сви се зад голяма скала и погледна към морето. Мислеше, че е на безопасно място, но ненадейно грамадна вълна се втурна с грохот към скалата и водата заля краката й. Усети как студеният талаз дръпва тялото й, паникьоса се и изпищя.

Ако не беше паднала в плитка падина, морето щеше да я грабне.

Осъзна го обаче доста по-късно.

Сега тичаше.

Колкото я държат краката.

Далеч от морето. Към сушата.

Тича, докато не се спъна в плоска скала или по-точно в оазис от плоски скали. Просна се ничком и прегърна камъка, прегърна Майката земя, запъхтяна, с окървавено чело от подхлъзването в падината.

След доста време събра смелост да се обърне и да погледне към бушуващото море отвъд заливите и разбра какъв идиот е била.

Тогава цялото й тяло се разтресе.

Беше вир-вода.

* * *

Тромбоновата вечер с XL в „Страндкантен“ — ресторант с иначе отлична репутация — не бе събрала много посетители. Вероятно тромбонът беше разколебал клиентелата. По масите седяха шепа местни с чаши бира, XL се мъдреше в ъгъла с тромбона си и Дан Нилсон също беше тук.

Заел масата най-близо до водата. Вятърът блъскаше дъжда в прозореца. Дан бе дошъл тук направо от ферибота. Не защото се чувстваше гладен или жаден, или за да избяга от дъжда.

Искаше да събере сили.

Всички сили, които успее да събере.

Знаеше, че има минимален риск да го познаят. Преди много години имаше вила тук. Но беше принуден да поеме този риск.

Сега седеше над чаша бира. Една от келнерките прошепна на XL, докато си почиваше от тромбона — прилича на полицай, онзи мъж до прозореца, а XL бе отговорил, че лицето му се струва някак познато. Нилсон обаче не го чу. В мислите си той беше другаде. Далеч, край северния бряг на острова.

Където беше ходил преди.

Място, което щеше да посети отново тази вечер.

А после — още едно място.

И когато свършеше това, щеше да сложи точка.

Или обратното, не беше напълно ясно.

Не знаеше.

Но щеше да разбере.

* * *

Освен че беше вир-вода, с окървавено чело и почти в ступор от уплаха, я сполетя малка катастрофа. Изгуби картата. Или гигантската вълна я бе взела. Сега нямаше карта. Не знаеше накъде да тръгне. Нордкостер не е голям остров, не и в лятно слънце и юнска топлина, но разрази ли се буря, завали ли порой и започне ли да се стъмва, островът е достатъчно голям да се изгубиш.

Достатъчно голям да се изгуби сухоземец.

Гори, трънливи поляни, скалисти възвишения внезапно изникват пред теб.

Особено ако никога не си идвал тук.

Като Оливия.

Която се намираше посред Нищото. Напълно дезориентирана. Отпред — тъмна гора, зад нея — хлъзгави скали. И понеже иначе отличният й мобилен телефон се бе потопил в морето и я бе предал, нямаше кой знае какъв избор.

Освен да започне да върви.

В една посока или друга.

И тя вървеше разтреперана ту в една посока, ту в друга.

* * *

Дан Нилсон знаеше точно къде отива, макар че заради ужасното време се бе стъмнило съвсем. Не му трябваше карта. Повлече куфара след себе си по чакълестото шосе, отдалечавайки се от морето, после свърна по пътека там, където знаеше, че ще я намери.

Която водеше до мястото, където отиваше.

Първото място.

* * *

Обикновено не се страхуваше от тъмнината. От малка спеше сама в къщата в Ротербро. И в лятната им вила. Точно обратното всъщност — намираше я за приятна и успокоителна, когато се спусне над всичко и го забули. И тя остане на спокойствие.

Сама.

Сега също беше сама. Но при различни обстоятелства. Сега беше сама на непознато място. Бучаха гръмотевици, дъждът се лееше като из ведро. Виждаше на метър-два пред себе си, не повече. Само дървета и скали и пак дървета и скали. Подхлъзваше се върху мъх, препъваше се в камъни, клони я бодяха изневиделица по лицето, поглъщаха я дълбоки падини. Чуваше и шум. Воят на вятъра, който не я плашеше. Не се страхуваше и от разяреното море наоколо, защото знаеше какво е. Но другите звуци? Внезапното приглушено мучене, прорязващо мрака. Овце ли блееха? Едва ли. А този тънък писък, долетял преди секунда измежду дърветата? Кой го бе издал? Изведнъж го чу отново, по-отблизо, после писъкът се потрети. Притисна се към дървесен ствол и се взря в тъмнината. Очи ли блестяха там? Две очи? Жълти? Сова? Има ли сови в Нордкостер?

После зърна сянката.

Далечна светкавица прониза гората с тънък сноп светлина и разкри сянка, която се движеше между дърветата на няколко метра от нея.

Сянката я ужаси.

Светлината помръкна бързо, както се бе появила, и пак се възцари мрак. Не знаеше какво е видяла.

Между дърветата.

Човек?

* * *

Мъжът, който влачеше куфара си с колелца през гората, наистина беше човек. Целеустремен човек. Мократа му руса коса лепнеше на кичури по лицето му. Това не го притесняваше. Случвало се бе да е навън и в по-лошо време. В други части на света. Изпълнявайки съвсем различни задачи. Далеч по-неприятни. Имаше известна практическа подготовка. Щеше ли да му помогне този път? Не знаеше.

Нямаше опит в подобни задачи.

* * *

Вярно, беше го виждала само на картата — е, и в Гугъл всъщност — но понеже дъждовните облаци неочаквано решиха да се пренесат над континента и позволиха на студената луна да надникне през тясна пролука, тя позна брега.

Гледаше право към заливите Хаслевикарна.

Доста се беше лутала. Дрехите й бяха подгизнали. Раната на челото й беше спряла да кърви, но се тресеше цялата, а сега се бе натъкнала на това. На първоначалната си цел. Набелязана преди векове.

Сега се тресеше и по други причини.

Неземната синя светлина на мъртвото небесно тяло горе създаваше зловеща атмосфера. И очевидно имаше отлив. Сушата се стелеше сякаш до безкрая. Започваше от пясъчните дюни и се простираше далеч навътре към морето.

Стигна до едната страна на брега и замаяна се отпусна тежко върху голяма скала.

Значи тук се бе случило.

Ужасното убийство.

Ето го брега. Ето къде бяха погребали голата жена.

Прокара длан по скалата пред себе си.

Къде ли е било момчето, когато е видяло всичко? На мястото, където седи тя сега? Или в другия край на дългия бряг? Където също се издигаха скали. Стана, погледна към тях и тогава го забеляза.

Мъж.

Излезе от далечния край на гората с… какво беше това? Куфар с колела? Оливия клекна и се скри зад скалата. Мъжът остави куфара и тръгна по сухия пясък към морето. Бавно, все по-навътре и навътре. Внезапно спря. Застина и погледна към луната… после надолу към пясъка и пак към небето. Вятърът развяваше косата и якето му. Той клекна и сведе глава като в молитва, сетне се изправи отново. Оливия притисна уста със свитите си юмруци. Какво прави мъжът? Чак там? До морето? Точно сега, когато има отлив и пълнолуние?

Кой е той?

Луд ли е?

Не разбра колко дълго мъжът стоя там. Може би три минути? Петнайсет? Не знаеше. Той се обърна внезапно и тръгна към дюните. Все така бавно, към мястото, където бе оставил куфара си. Обърна се още веднъж и погледна към морето.

После изчезна в гората.

Оливия остана там, където беше. Достатъчно дълго, за да е сигурна, че мъжът се е отдалечил.

Освен, разбира се, ако не бе останал в началото на гората.

* * *

Не беше останал. Вървеше към другото място. По-скоро следващото и по-важното всъщност. Първото беше нещо като траурен ритуал. Второто бе свързано с конкретна задача.

Там щеше да направи нещо.

Знаеше, разбира се, къде е зелената къща, но не помнеше толкова гъст жив плет да е опасвал двора. Но той щеше да му помогне. По-лесно щеше да се прокрадне и да се спотаи зад плета. Никой нямаше да го види отвън.

Забеляза, че в къщата светят лампи, и се разтревожи. Вътре имаше хора. Налагаше се да се промъкне покрай живия плет, за да стигне дотам. До мястото, където трябваше да отиде.

Закрачи предпазливо напред. Носеше куфара. Напредваше възможно най-безшумно. В тъмното не виждаше добре къде стъпва. Когато почти се изравни с къщата, чу от другата й страна да се отваря врата. Свря се между храстите и дебел клон го шибна през лицето. Застина като истукан. На десет метра от него малко момче изскочи иззад ъгъла на къщата. Засмя се и се притисна до стената. На криеница ли играеше? Нилсон се постара да диша възможно най-безшумно. Ако момчето се обърнеше и погледнеше към него, щяха да го разкрият. Беше твърде близо.

— Йохан!

Женски глас. Момчето се сниши и извърна глава към живия плет. За миг на Нилсон му се стори, че очите им се срещат. Момчето не помръдна.

— Йохан!

Жената извика по-силно. Внезапно момчето се отлепи от стената и изчезна на бегом зад другия ъгъл на къщата. Нилсон остана сред шубрака. Най-сетне чу да се затръшва врата и настъпи тишина. Почака още няколко минути и тръгна отново.

* * *

Сигурно щеше да умре в гората. Да замръзне. Или да я застигне друга смърт, която ще изглежда интересно във вестниците. Така си мислеше, но опасенията й не се сбъднаха. Благодарение на чужда намеса, а не на нейните усилия.

Появи се Аксел.

Изтощена до краен предел, Оливия се свлече върху скала и чу глас.

— Изгуби ли се?

Висок, широкоплещест младеж с къса коса и будни очи стоеше на метър от нея и се взираше в мокрото й до кости привидение. Всъщност не се нуждаеше от отговор. И тя не му отговори.

— Кой си ти? — попита го.

— Аксел. Мама ми каза да пообиколя и да те потърся. Минала край бунгалото ти и видяла, че не си се прибрала. Изгуби ли се?

Меко казано, помисли си тя. Не си виждал по-изгубен човек на този проклет остров.

— Да — отговори.

— Завидно постижение.

— Моля?

— Да се изгубиш на този остров. Не е много голям.

— Благодаря.

Аксел протегна ръка, за да й помогне да стане. Огледа я.

— Вир-вода си. Цопна ли?

Цопване? Така ли го наричат местните? Когато половината проклето Северно море се стовари върху теб?

Ама че чешити!

— Ще ми покажеш ли пътя?

— Разбира се. Ето ти якето ми.

Аксел уви измръзналата Оливия в широкото си, топло яке и я поведе през голямата лоша гора към малкото жълто бунгало. Щом стигнаха, предложи да й донесе храна.

 

 

Моят герой, помисли си Оливия. Седеше върху леглото, загърната в одеяло, и държеше чиния с топла храна. Мъж, който спасява живота на хората.

Не говори много, но действа.

Аксел Нордеман.

— Омари ли ловиш?

Зададе му въпроса не съвсем на сериозно.

— Да.

Отговори й. И толкова.

Друг типаж. Не като Улф Молин.

Храната, топлината и спасението кажи-речи възвърнаха нормалния порядък в света на Оливия. Дори телефонът й изсъхна с малко помощ от взет назаем сешоар.

Провери си съобщенията и имейлите и внезапно се сети, че е забравила да се обади отново на Уве Гардман. Позвънила му беше вчера, в нощния влак до Гьотеборг, и се бе включил телефонен секретар. Сега щеше да пробва отново. Видя колко е часът — минаваше десет. Набра номера и пак чу телефонния секретар. Остави ново съобщение и го помоли да се свърже с нея. Прекъсна връзката и се разкашля неудържимо.

„Пневмония?“ — мина й през ума.

* * *

През ума на Нилсон минаваха съвсем различни мисли. Беше клекнал. Куфарът лежеше до него. Зелената къща се мержелееше едва-едва далеч зад гърба му. Сега вътре не светеха лампи.

С огромно усилие той избута настрани по-голямата скала. Вече беше преместил по-малката. Взря се в изкопа отдолу. Дълбока дупка — точно както си я спомняше. Лично я беше изровил. Отдавна. За да се подготви за всякакви възможности.

Погледна към куфара.

* * *

Внезапно я налегна умора. Сякаш се превърна в парцалена кукла. Лутането и изгубването бяха изцедили силите й. Едва успя да отметне покривката и да пропълзи под завивките. Малката нощна лампа разпръскваше топло сияние и тя усети как се унася. Бавно, бавно… и татко Арне изплува пред нея. Погледна я и поклати глава.

— Можеше да стане доста неприятно.

— Знам. Сглупих.

— Не ти прилича. Обикновено си наясно какво правиш.

— От теб съм го наследила.

Арне се усмихна и Оливия усети как по лицето й се стичат сълзи. Той изглеждаше толкова отслабнал, както сигурно бе изглеждал накрая, когато не го видя, защото беше избягала в Барселона.

— Спи спокойно.

Оливия отвори очи. Арне ли го каза? Тръсна леко глава и почувства колко горещо е челото й. Температура ли имаше? Неизбежно, нали? Тук. В бунгало на остров отвъд западния бряг, където смятах да остана само един ден. Приключение и половина в дивата пустош! Какво ще правя сега?

Аксел?

Може би още не си беше легнал. Все пак живееше сам, така й каза. Сигурно играеше видеоигри. Ловец на омари? Как не. Но ако изневиделица почука на вратата и я попита дали храната й е харесала?

— Да, беше много вкусна.

— Добре. Трябва ли ти нещо друго?

— Не, всичко е наред, благодаря. Но… може би термометър?

— Термометър?

После нещата щяха да последват естествения си ход и преди да угасне нощната лампа, двамата ще са голи и ужасно възбудени.

Такива мисли раждаше трескавият ум на Оливия.

* * *

Еднооката Вера беше гледала футболен мач. „Местоположение Стокхолм“ срещу отбор от лекуващи се зависими от Рогсвед. Мачът завърши 2:0 за „Местоположение“. Перт вкара и двата гола.

Дълго щеше да предъвква постижението си.

Сега вървеше с Вера и Йеле и се наслаждаваше на топлата нощ. Играха мача на игрището в Танто в южния край на града. Заради спречкване с рефера и две-три дребни схватки след мача си тръгнаха чак към единайсет. А в момента наближаваше единайсет и половина.

Перт беше в приповдигнато настроение, все пак бе вкарал два гола. Вера също беше в добро настроение — в кофа за боклук до Синшен бе намерила черен лак за нокти. Йеле се чувстваше горе-долу. Но това бе почти постоянното му състояние, което не правеше впечатление на никого. И така, тримата вървяха в нощта — двама радостни и един малко унил.

Вера беше гладна и предложи да посетят „Драконовата къща“ — китайската закусвалня на Хорнстул. Току-що бе получила месечната си пенсия и бе решила да почерпи по-несполучилите си приятели. Перт отказа да влезе, а Йеле не обичаше китайска храна. Вместо това си устроиха угощение с наденички с най-различни гарнитури в „Грила на Авраам“ на Хорнсгатан. Когато получи щедрата си порция, Перт се поусмихна.

— Сега е вкусно.

После продължиха по Хорнсгатан.

— Знае ли някой как е Бенсеман?

— Без промяна.

Внезапно с танцова стъпка край тях мина възнисък мъж без рамене, с рехава конска опашка и остър нос. Мъжът погледна към Йеле по средата на такта.

— Здрасти? Как си? — попита той с решително писклив глас.

— Имам зъбобол.

— Добре тогава. Довиждане.

Ниският мъж заситни нататък.

— Кой, по дяволите, беше този?

Вера се втренчи в мъжа с опашката.

— Норката — отговори Йеле.

— Норката?

— Познат от миналото.

— Бездомен?

— Не, доколкото знам. Има жилище в Шерторп.

— Не може ли да нощуваш при него тогава?

— Не.

Йеле не възнамеряваше да гостува на Норката. Разговорът, който бяха провели преди малко, представяше що-годе дълбочината на отношенията им.

Понастоящем.

А в съвсем настоящия момент Йеле разбра какво ще последва.

— Винаги си добре дошъл да нощуваш в караваната ми — каза Вера.

— Знам. Благодаря.

— Но не искаш?

— Не.

— Къде предпочиташ да нощуваш тогава?

— Ще намеря къде.

Напоследък често водеха този разговор — Вера и той. Не ставаше дума да спи в караваната й. И двамата бяха наясно. Ставаше дума за нещо, което не привличаше особено Йеле, а най-лесният начин да не я наскърби, бе да отклонява поканата й.

Да нощува в караваната.

Което значеше „не“ и за другото.

Засега.

* * *

Оливия се мяташе в леглото в самотното бунгало. Пропадаше в трескави сънища и се разбуждаше. Първо беше на брега в Хаслевикарна, после в Барселона. Ненадейно усети как леденостудена ръка докосва босия й крак в края на леглото.

Изправи се рязко.

Лакътят й събори нощната масичка и лампата падна на пода. Оливия се прилепи до стената и огледа стаята — нямаше никого. Отметна завивките. Дъхът й секна от лудешкото туптене на сърцето й. Сънуваше ли? Разбира се, какво друго? Беше сама в бунгалото.

Седна на ръба на леглото, вдигна лампата и се опита да се успокои. Дишай дълбоко — така я съветваше Мария в редките случаи, когато като малка сънуваше кошмари. Избърса челото си и тогава го чу. Шум. Глас? Отвън, пред вратата.

Аксел?

Уви се с одеялото, отиде до вратата и я отвори. На два метра пред нея стоеше мъж. Носеше куфар с колелца. Мъжът от Хаслевикарна. Оливия затръшна вратата, заключи я и се втурна към единствения прозорец. Вдигна щората, озъртайки се за някакъв предмет. Нещо, с което да го удари. Каквото и да било!

На вратата се почука.

Оливия не издаде нито звук. Тресеше се от главата до петите. Щеше ли да я чуе Аксел, ако изкрещи? Вероятно не, вятърът щеше да я надвика.

Още едно почукване.

Паникьосана, Оливия тръгна бавно към вратата.

Тихо.

— Казвам се Дан Нилсон, съжалявам, че ви безпокоя.

Гласът долетя през вратата. Дан Нилсон?

— Какво има? Какво искаш? — попита Оливия.

— Нямам сигнал на мобилния, а трябва да позвъня за таксиметрова лодка. Видях, че в стаята ви свети и… ако имате телефон, ще ми позволите ли да го използвам?

Имаше телефон. Но не беше нужно да осведомява мъжа отвън.

— Разговорът ще е съвсем кратък — обясни той през вратата. — Ще ви платя.

Да й плати за кратък разговор? За да поръча таксиметрова лодка? Оливия се почуди как да постъпи. Да излъже, че няма телефон, и да го отпрати? Или да го изпрати при Аксел. Усети обаче, че я обзема любопитство. Какво го беше довело в Хаслевикарна? По време на отлив, на лунния бряг? Кой беше той? Какво би направил Арне?

Би отворил вратата.

И Оливия я отвори. Предпазливо. По-скоро я открехна. Подаде мобилния си телефон през процепа.

— Благодаря — каза Нилсон.

Взе телефона, набра номер и поръча таксиметрова лодка да го вземе от западния кей. Щял да пристигне след четвърт час.

— Благодаря — повтори той.

Оливия си взе телефона през процепа. Нилсон се обърна и си тръгна.

Оливия отвори широко вратата.

— Видях те в Хаслевикарна.

Нилсон спря и се обърна отново. Нощната лампа я осветяваше гърбом. Той я погледна и примигна, сякаш се изненада. Оливия не разбра от какво. А и изненадата отшумя за частица от секундата.

— Какво правеше там? — попита той.

— Изгубих се и се озовах там.

— Красиво място.

— Да.

Мълчание. А ти какво правеше там? Не разбираше ли той, че това е въпросът?

Вероятно разбираше, но нямаше никакво намерение да му отговаря.

— Лека нощ.

Нилсон продължи по пътя си с образа на Оливия, запечатан върху ретината му.

* * *

Тромбонът лежеше в черния си калъф, а XL седеше до него — на кея под ресторанта. Беше дълга вечер и той бе излял доста алкохол в гърлото си. Сега искаше да поизтрезнее. Утре щеше да отваря рибен ресторант за сухоземците. „Прясна пушена риба при Лефе“. Щеше да припечелва добре. Едрият островитянин до него беше трезвен. Беше на смяна за таксиметровата лодка и току-що бе получил поръчка.

— Кой е?

— Някой оттам.

Там значеше всичко от Стрьомстад до Стокхолм.

— Колко му поиска?

— Две хиляди.

XL пресметна наум и сравни тарифата с рибния си ресторант. Почасовата печалба не излезе в полза на рибния ресторант.

— Това ли е човекът?

XL кимна нагоре. Мъж в кожено яке и черни джинси вървеше към тях.

Мъж, който бе направил каквото трябваше да направи.

На Нордкостер.

Сега бе принуден да предприеме следващата стъпка.

В Стокхолм.

* * *

Тя най-сетне заспа. На включена лампа, зад заключена врата и със спомена за Дан Нилсон.

Мъжът от Хаслевикарна.

През остатъка от нощта беше в плен на кошмарите. Измъчваха я часове наред. Внезапно пресеклив вик се изтръгна от гърлото й и през широко отворената й уста. Ужасен вик. Студена пот изби от всяка пора на тялото й и ръцете й се замятаха, дращейки въздуха. На перваза зад нея паяк наблюдаваше драмата, разиграваща се в леглото. Как младата жена се опитва да изпълзи от бездната на ужаса.

Най-после успя.

Помнеше кошмара до най-дребната подробност. Беше погребана в пясъка. Гола. Имаше отлив, имаше луна и беше студено. Морето започна да приижда. Все по-близо и по-близо. Водата налетя към главата й, но не беше вода, а лава от хиляди черни раци, спуснали се към оголеното й лице и зейналата й уста.

Тогава се изтръгна писъкът.

Оливия скочи задъхана от леглото. Дръпна одеялото с една ръка, избърса потното си лице и огледа стаята. Цялата нощ ли е била сън? Онзи мъж наистина ли бе идвал тук? Отиде до вратата и я отвори. Излезе в мрака, жадна за въздух, за кислород. Вятърът беше стихнал значително. Усети, че мехурът й е препълнен. Слезе по стълбите и клекна зад гъст храст. Тогава го видя — вляво от нея.

Куфарът.

Куфарът с колелца на мъжа лежеше на земята.

Отиде до него и се озърна в тъмнината. Не виждаше нищо. И никого. Във всеки случай не и Дан Нилсон. Клекна до куфара? Да го отвори ли?

Разкопча ципа на капака от край до край и го повдигна внимателно.

Куфарът беше празен.

* * *

Отдалеч навярно изглеждаше доста идилична — сивата каравана сред нощната зеленина на гората близо до пристанището в Солна. С овално прозорче, през което струеше мека жълта светлина.

Вътре обаче идилията изчезваше.

Караваната беше крайно запусната. Някога газовата печка до стената работеше; сега бе ръждясала и безполезна. Някога плексигласовият свод на покрива пропускаше слънчевите лъчи; сега мътнееше, покрит с дебел слой прах. Някога на вратата висяха пъстроцветни пластмасови ленти; сега бяха останали само три, скъсани наполовина. Някога караваната бе ваканционна мечта на семейство с две деца от Тумба; сега я притежаваше Еднооката Вера.

Отначало я чистеше често, опитваше се да поддържа прилична хигиена. Но намираше все повече неща в кофите за боклук, трупаше ги в караваната и стандартът спадна значително. Сега мравешки пътеки лъкатушеха сред боклуците, а в ъглите дебнеха стоножки.

Но по-добре това, отколкото да спи в тунели или бараки за велосипеди.

Стените бяха украсени с вестникарски статии за бездомните и с плакати, които намираше от време на време; над едното легло висеше нещо, наподобяващо детска рисунка на харпун, над другото — изрезка: „Не е вярно, че не бива да се допускат хората отвън да влизат вътре; на хората вътре се полага да бъдат изхвърлени навън“.

На Вера й харесваше.

Сега тя седеше до надрасканата си пластмасова маса и си лакираше ноктите в черно.

Не вървеше много добре.

По това време на нощта нищо не вървеше добре. Времето, когато стоеше на пост. Вера често бдеше в мрака и чакаше. Рядко посмяваше да заспи. Унесеше ли се най-сетне, сънят я застигаше по-скоро като припадък. Просто се строполяваше или изпадаше в нещо като летаргия.

Това продължаваше отдавна.

Дължеше се на ума й, осакатен преди дълги, дълги години. Повреден като разсъдъка на мнозина край нея.

В нейния случай, който едва ли бе уникален, но все пак се отличаваше с някои лични подробности, три неща бяха нанесли най-дълбоки щети. Или причинили най-лоши недъзи. Връзка ключове я бяха повредили. Физически и умствено. Ударите от тежката връзка с ключове на баща й бяха оставили видими бели белези по лицето й и невидими белези у нея.

Биеха я с връзка ключове.

Според нея — по-често, отколкото заслужаваше. Сляпа за прозрението, че никое дете не заслужава връзка ключове в лицето, тя се обвиняваше за някои от ударите. Знаеше, че е била трудно дете.

Тогава обаче не знаеше, че е трудно дете в разбито семейство, с двама родители, неспособни да се справят с живота, които използват като отдушник за отчаянието си единствения човек наблизо.

Дъщеря си Вера.

Връзката ключове я повреди.

Но случилото се с баба й я осакати.

Вера обичаше баба си и баба й я обичаше и сякаш се стопяваше с всеки удар на ключовете по лицето на Вера.

Свиваше се безпомощна.

И уплашена от собствения си син.

Накрая се предаде.

Вера беше на тринайсет. С родителите й гостуваха в стопанството на баба й в Юпланд. Алкохолът, който носеха, предизвика обичайните последствия и няколко часа по-късно баба й излезе. Вече просто нямаше сили да гледа и да слуша безнадеждността. Знаеше какво предстои — връзката с ключове. Когато им дойде редът, Вера успя да се измъкне — този път — и хукна да търси баба си.

Намери я в плевнята. Увиснала на дебело въже, намотано около греда на тавана.

Мъртва.

Това само по себе си беше шок, но не приключи дотук. Когато Вера се опита да привлече вниманието на родителите си, те бяха изпаднали в пиянски ступор. Наложи се да го направи сама. Да свали баба си от гредата и да я сложи да легне на земята. И да плаче. Часове наред седя до тялото на баба си, докато слъзните й канали пресъхнаха.

Това я осакати.

И затова сега се затрудняваше да нанесе новооткрития си черен лак за нокти толкова гладко, колкото искаше. Получаваше се цапаница. Отчасти защото споменът за баба й забулваше в сълзи очите й, но и отчасти защото трепереше.

Тогава си помисли за Йеле.

Почти винаги си мислеше за него, когато бдението станеше твърде болезнено. Мислеше за очите му — имаше нещо в очите му, което бе привлякло вниманието й още при първата им среща в офиса на списанието. Той не гледаше, той виждаше. Така си помисли Вера — че я вижда; не вижда окаяната й външност, а това, което е тя в друг свят.

Или което би могла да бъде. Стига да не й липсваха инструментите, да не бе попаднала в погрешна компания и да не бе поела по пътя към голготата, проправен между различни институции и власти.

Той сякаш виждаше другата Вера. Силната, непокътнатата. Която би могла да изпълнява ролята на гражданка във всяка съвременна социална държава, избрана от нея.

Ако все още съществува такава.

Не съществува, помисли си Вера. Бяха я сринали със земята. „Домът на хората“, държавата на благоденствието, създадена някога в Швеция, вече не съществуваше. Но имаме лотария с пощенски кодове!

Тя се усмихна леко и видя, че нокътят на кутрето й изглежда наистина добре лакиран.