Шила Бьорлинд, Ролф Бьорлинд
Прилив (6)

4.

Еднооката Вера имаше радио. Малък транзистор, намерен в казан за боклук пред къща в Дьобелнсгатан — с антена и всичко. Кутията беше счупена, но работеше. Сега седяха в Гласблосар Парк и слушаха радио „Сянка“ — програма, създадена от и за бездомници. Излъчваше се по един час седмично. Звукът стържеше малко, но всички знаеха за какво говорят. Бенсеман. „Трашкик“. За садистите, които търсят нови жертви.

Сред тях.

Да ги пребият и да пуснат филма в интернет.

Бяха на мушка.

— Трябва да сме заедно!

Мюриел го изкрещя. Беше взела нещо, което премахваше задръжките, и бе решила да изрази ясно мнението си. Перт и четиримата други по пейките я погледнаха. Заедно? Какво иска да каже?

— Какво ще рече „заедно“?

— Да сме един до друг! Да не оставаме сами… да не им даваше шанс… да ни пребият… когато сме сами…

Гласът на Мюриел се изключи мигом, когато всички се втренчиха в нея. Тя впи очи в чакъла. Вера приближи до нея и погали шарената й коса.

— Добра идея, Мюриел. Не бива да оставаме сами. Ако сме сами, ще се страхуваме и те веднага ще ни надушат. Като кучета са. Надушват страха ни и ни пребиват.

— Именно.

Мюриел вдигна леко глава. В друг живот би искала Вера да й бъде майка. Майка, която я гали по косата и се притичва на помощ, когато хората я гледат. Никога не бе имала такава майка.

Сега беше твърде късно.

Твърде късно за повечето неща, помисли си Мюриел.

— Чухте ли, че ченгетата сформирали нова група, за да заловят копелетата?

Вера се огледа и видя, че двама от другите кимат. С оскъден ентусиазъм. Всички по пейките имаха личен опит с ченгетата — от по-старо и по-ново време. И този опит не им даваше основания да изпитват особен ентусиазъм. Щяха ли полицаите да положат повече усилия, за да защитят бездомните, от необходимия минимум да удовлетворят пресата? Не, никой от тях не си го помисли и за наносекунда. Знаеха си мястото в скалата на приоритетите, и то не беше в началото.

Нито дори в края.

Беше от опаката страна на салфетката от дюнер, с която Рюне Форш си бършеше устата.

Знаеха го отлично.

* * *

Аудиторията в Полицейския колеж беше почти пълна. През последния ден от пролетния семестър имаха посетители от Националната лаборатория по криминология в Линкьопинг. Изнасяха им лекция за специалните техники и методи.

Дълга лекция. С паузи за въпроси.

— Мнозина настояват да вземаме повече ДНК проби. Какво мислите вие?

— Мислим, че е правилно. В Англия вземат ДНК проби дори при кражби с взлом и в резултат разполагат с огромна ДНК база.

— А защо ние не го правим?

Улф зададе въпроса. Както винаги.

— Проблемът, ако го разглеждаме като проблем, са законите ни за личната неприкосновеност. Не ни позволяват да събираме такива данни.

— Защото?

Лична неприкосновеност.

Продължиха в същия дух още два часа. Когато подхванаха темата за най-модерните методи за генетичен анализ, Оливия наостри слух. Дори зададе въпрос и Улф отбеляза събитието с лека усмивка.

Може ли да се установи бащинство по ДНК от зародиш?

— Да.

Лесен отговор, дошъл от червенокоса лекторка в синкавосива рокля със семпла кройка. Още щом я представиха, жената привлече вниманието на Оливия.

Казваше се Мариане Боглунд — криминолог в Националната лаборатория.

Лампичката светна след секунди и Оливия си каза „уха!“. Тази жена беше бившата съпруга на Том Стилтон.

Сега стоеше на крачка от подиума.

Оливия се почуди дали да рискува. Предишния ден бе проверила адреса, даден за Стилтонови. Там вече не живееха никакви Стилтонови.

Реши да рискува.

* * *

В два и четвърт лекцията приключи. Оливия забеляза как Мариане Боглунд последва курсовия й ръководител Оке Густафсон и влезе в кабинета му. Сега стоеше в коридора и чакаше.

И чакаше.

Да почука ли на вратата? Няма ли да е малко нахално? Ами ако правят секс вътре?

Почука на вратата.

— Да.

Оливия отвори вратата, извини се за безпокойството и помоли да поговори минута-две с Мариане Боглунд.

— Един момент — каза Оке.

Оливия кимна и затвори вратата. Не правеха секс. Как изобщо й щукна? Твърде много филми? Или защото Боглунд бе неоспоримо привлекателна жена, а Оке Густафсон имаше такива вежди?

Мариане Боглунд излезе и протегна ръка.

— Как да ви помогна?

Ръката й беше стегната и суха, погледът — съвършено резервиран. Очевидно не живееше в обсега на чувствата си. Оливия веднага съжали, че е така.

— Опитвам се да се свържа с Том Стилтон — каза тя.

Нито звук. Никакви чувства.

— Не откривам адреса му, никой няма представа къде е. Знаете ли как бих могла да се свържа с него?

— Не.

— В чужбина ли се е преместил?

— Нямам представа.

Оливия кимна леко, благодари кратко, обърна се и се отдалечи по коридора. Мариане остана там, където беше. Проследи с поглед младата жена. Внезапно тръгна след нея. След няколко крачки спря.

 

 

Отговорът на Мариане Боглунд се търкаляше в главата на Оливия. Вече го беше чувала от неколцина. Очевидно ефикасен отговор. Поне по отношение на Стилтон. Чувстваше се доста обезсърчена.

И разкаяна, че се държи зле.

Нахлуваше в личното пространство на хората, разбираше го. Когато спомена името на Стилтон, по лицето на Боглунд определено пробяга сянка. И тази сянка изобщо не беше нейна работа.

Да му се не види! Какво я прихваща?

— Какво те прихвана?

Не беше вътрешният й глас, а Улф, разбира се. Настигна я по пътя към колата й и се усмихна.

— Мм… моля?

— ДНК на зародиш? Що за въпрос?

— Просто полюбопитствах.

— Случаят на Нордкостер?

— Да.

— Какво представлява?

— Убийство.

— Събрах две и две, Оливия.

И сега тя няма да каже нищо повече, помисли си Улф, както обикновено.

— Защо си толкова потайна?

— Аз ли?

— Да.

Оливия се изненада. И от личното естество на въпроса, и от неловката ситуация. Какво иска да каже? Потайна?

— Какво искаш да кажеш?

— Винаги се измъкваш по един или друг начин. Намираш извинение или…

— За бирата ли имаш предвид?

— И за нея, и за всичко. Задаваш въпроси, получаваш отговори и тръгваш нанякъде.

— Така ли?

Какви ги говори? Въпрос, отговор и си тръгва?

— Е, такава съм си, предполагам.

— Очевидно.

Сега Оливия можеше да включи на автопилот и да потегли, но внезапно се замисли за Молин-старши. Улф беше син на един от най-високопоставените криминалисти в страната — Оскар Молин. Не че го винеше. Отначало се дразнеше малко. Не разбираше точно защо. Вероятно подозираше, че Улф има известно предимство пред останалите в курса. Глупав довод, разбира се. Той трябваше да прави същото като тях и да получава оценки като тях. А и у дома вероятно го подлагаха на по-силен натиск. Естествено, вероятно щеше да разполага с повече възможности да се издигне. С баща, който да му помага да прескача по-високите прагове.

Но какво толкова.

— Поддържаш ли връзка с баща си?

— Да, разбира се. Защо?

— Търся детектив, който вече не работи в полицията и сякаш никой няма представа къде е. Том Стилтон. Баща ти може би знае нещо.

— Стилтон ли каза?

— Да. Том Стилтон.

— Ще попитам.

— Благодаря.

Оливия се качи в колата и потегли.

Улф остана там, където беше, и поклати леко глава. Трудно момиче. Не недостъпно, но трудно. Винаги се държеше на разстояние. Канеше я да отидат на бар с други колеги, но не, тя все си намираше извинения. Ще учи, ще ходи на фитнес, ще прави неща, каквито всички правят, но намират време за бира. Потайна наистина, помисли си Улф. Но красива, с чувствени устни, атлетични рамене, никакъв грим.

Не смяташе да се отказва.

* * *

Оливия — също. Нито от случая с убийството край брега, нито от случая с изчезналия детектив. Дали има връзка между двете? Открил е нещо, спрели са го и са го принудили да замине в чужбина? Но защо? Бе напуснал по лични причини, нали? Това ли беше сянката в очите на Боглунд?

Оливия усети, че се отнася в догадки. Това бе недостатъкът да се родиш с въображение и да отраснеш с родители, които разнищват кроежи на кухненската маса. Винаги търсеше конспирация. Връзка.

Мистерия, която да разгадава, докато заспива.

Бялата кола свърна по Кларастранд. Музиката в слушалките й звучеше приглушено и метафорично. Този път слушаше „Депортийс“. Харесваше песни, които казват нещо.

Шосето залъкатуши по хълма с развъдника за зайци и тя се усмихна. Тук баща й винаги забавяше ход и я поглеждаше в задното огледало.

— Колко са днес?

И малката Оливия започваше да брои бързо.

— Седемнайсет! Виждам седемнайсет!

Оливия пропъди спомена и натисна педала за газта. Имаше изненадващо малко коли. Лятото започва, разбира се, каза си. Хората заминават в провинцията. Замисли се за старата им семейна вила на остров Тюнингьо. Там прекарваше летата като малка. С Мария и Арне — непристъпна идилия. Малко езерце, раци, училище по плуване и оси.

Сега Арне го нямаше и същото важеше за раците. Бяха останали само тя и майка й. И семейната вила, толкова силно свързана с Арне — с постоянните му грижи за къщата, с риболова, с неизчерпаемите му идеи за вечерите. Там той беше различен баща. Баща на дъщеря си, който има време и място за всичко, което не намира място в професионалния им дом — така Оливия наричаше къщата в Ротербро, където бе отраснала. В нея живееха по план и в педантичен порядък. „Не сега, Оливия, ще го обсъдим по-късно.“ В лятната вила беше точно обратното.

Сега обаче Арне го нямаше там. Само майка й Мария бе там, а това не беше същото. За нея мястото се бе превърнало сякаш в задължение. Нещо, за което непременно трябва да полага грижи, та Арне да не се засрами, ако го види. Но как ще го види? Той е мъртъв, нали? Баща й никога не се тюхкаше, ако боята по фасадата се излющи. Мария обаче нямаше мира. Понякога на Оливия й се струваше, че долавя нещо невротично у нея. Майка й се чувстваше длъжна да работи неуморно, за да отблъсква нещо друго, незнайно какво. Сигурно трябва да поговори с нея. Трябва да…

— Да?

Мобилният й телефон звънна.

— Здрасти, Улф е.

— Здрасти.

— Говорих с татко. За Стилтон.

— Вече? Страхотно. Благодаря. Какво каза той?

— Каза, че няма представа.

— Добре. Значи няма представа къде е Стилтон?

— Да, но е запознат със случая на Нордкостер.

— О, добре.

Настъпи тишина. Оливия свърна по рампата към улица „Сентралброн“. Какво още да каже? Благодаря? За какво? За поредното „нямам представа“?

— Благодаря все пак.

— За нищо. Ако ти потрябва помощ, просто звънни.

Оливия прекъсна връзката.

* * *

Сестрата на Боскес закара Дан Нилсон до Пакера от другата страна на острова. Той взе ферибота до Пунтанерас и после продължи с такси до Сан Хосе. Скъпо, но не искаше да рискува да изпусне самолета.

Таксито го остави на „Хуан Сантамария“ — международното летище в Сан Хосе. Нямаше багаж. Беше горещо и влажно. По тънката му риза имаше потни ивици чак до кръста. Недалеч от него новопристигнали туристи се радваха на топлината. Коста Рика! Най-сетне!

Нилсон влезе в залата за заминаващи.

— Кой терминал?

— Шести.

— Къде проверяват документите?

— Ето там.

— Благодаря.

Тръгна към гишето. Не беше пътувал в тази посока. Бе летял само насам. Преди много време. Сега заминаваше. Постара се да остане в защитния си пашкул. Налагаше се. Не биваше да си позволява да мисли. Не биваше да мисли за повече от един етап наведнъж. Първо гишето, после терминалът и самолетът. Качва се на борда и готово. Тогава няма да е толкова важно да не се пропуква. Ще се справи. Стигне ли местоназначението, започва вторият етап.

Шведският.

* * *

Въртеше се на седалката и се обръщаше.

Точно както очакваше, в самолета се почувства като балон с изпуснат въздух. Скрити ъгли се показаха и миналото започна да се процежда наяве.

Капка по капка.

Когато професионално любезните стюардеси си свършиха работата и най-сетне приглушиха осветлението, той беше заспал.

Или поне така мислеше.

Случващото се в сънното състояние на мозъка му трудно би могло да се нарече заспиване. По-скоро изтезание. С болезнено осезаем декор.

Бряг, убийство, жертва.

Всичко се въртеше около това.

И всичко трябваше да се върти около това.

* * *

Оливия най-после се бе заела със сифона в банята. Със засилващо се усещане, че ще повърне, и с помощта на четка за зъби и взета назаем отвертка успя да изтегли дебела сиво-черна наденица, дълга около една педя. Наденица от косми, запушили отточната тръба. Доповръща й се още повече, когато осъзна, че част от космите не са нейни. Сигурно се бяха събирали години наред. Изпънала ръка, пренесе наденицата от косми до кофата за боклук, пусна я вътре и веднага завърза найлоновия плик, да не би находката й да оживее.

После седна да си провери имейла.

Спам, спам, спам. И после мобилният й телефон звънна. Беше майка й.

— Будна си, нали? — попита тя.

— Осем и половина е.

— С теб никога не съм сигурна.

— Какво искаш?

— Кога да те взема утре?

— Да ме вземеш?

— Купи ли предпазно тиксо?

О! Тюнингьо значи! Да, разбира се. Преди няколко дни Мария й се беше обадила. Било време да се захванат със слънчевата страна на вилата, където фасадата била най-уязвима. Арне винаги й обръщал специално внимание. Щели да я пребоядисат през уикенда. Не я попита дали има други планове. В света на Мария нямаш други планове, ако си й дъщеря и самата Мария има планове.

Тази седмица трябваше да пребоядисат слънчевата страна на вилата.

— Не мога.

Оливия бързо прелисти календара в главата си, търсейки оправдание.

— Как така не можеш? Защо не можеш?

Частица от секундата преди да изобличат блъфа й, Оливия зърна папката до лаптопа. Случаят с убийството на брега.

— Ще пътувам до Нордкостер.

— Нордкостер? Каква работа имаш там?

— Ммм… в колежа ни възложиха проект.

— Не може ли да го отложиш за следващата седмица?

— Не. Вече си купих билет за влака.

— Но сигурно можеш…

— И знаеш ли какъв е проектът? Убийство, което татко е разследвал! През осемдесетте! Странно, нали?

— Кое е странно?

— Че е същият случай.

— Той работеше по много случаи.

— Да, знам, но все пак…

Нататък разговорът не продължи дълго. Мария явно разбра, че няма начин да накара Оливия да отидат на вилата. Попита я как е Елвис и затвори веднага след като чу отговора.

Оливия бързо отвори сайта за резервации на билети.

* * *

Почти през целия ден Йеле беше сам. Продаде няколко списания. Посети новата комунална кухня на Камакаргатан. Купи си евтина храна. Отбягваше хората. Отбягваше хората, доколкото е възможно. Изтърпяваше Вера и още един-двама бездомници, но иначе странеше от другите. Живееше в пашкул от самота. Изолиран, физически и умствено. Намираше вътрешен вакуум, където се опитваше да пази равновесие. Вакуум, където нямаше и помен от случилото се в миналото. От всичко случило се, което нищо не можеше да промени. Имаше психически проблеми и диагноза; пиеше лекарства, за да овладява психозите си. И да успява да функционира — криво-ляво. Или да оцелява, помисли си той, беше въпрос по-скоро на оцеляване. Да успее да преживее часовете от събуждането сутрин до заспиването вечер. С възможно най-малко контакти с околния свят.

И възможно най-малко мисли.

Мисли за това, което е бил някога. В друг живот, в друга вселена, преди да удари първата мълния. Онази, която разруши всякаква възможност за нормален живот и създаде верижна реакция от съсипия и хаос, а накрая и първата психоза. И адът след нея. Когато стана съвсем различен човек. Човек, който успешно и съзнателно унищожи социалната си мрежа. За да потъне. Да забрави.

Да напусне всичко.

Това се случи преди шест години — номинално. За Йеле беше далеч по-отдавна. За него всяка изминала година изтриваше все по-незаличимо обичайните представи за време. Той съществуваше в безвременно нищо. Вземаше списание, продаваше списания, ядеше нещо понякога, търсеше сравнително безопасни места за нощуване. Места, където ще го оставят на мира. Където никой няма да се бие, да пее или да сънува шумно ужасяващи кошмари. Преди време бе открил стара дървена барака с хлътнал покрив в околностите на града и далеч от отъпканите пътеки.

Място, където може да умре, когато настъпи моментът.

Сега отиваше натам.

* * *

Телевизионният екран беше на стената на оскъдно мебелирана стая. Доста широк екран. Сега четирийсет и два инчов екран може да се купи на безценица. Особено ако не придиряш откъде го купуваш. Така този телевизор се бе озовал тук, където го гледаха двамата младежи с якета с качулки. Единият превключваше трескаво каналите. Внезапно другият посочи.

— Хей! Гледай!

На екрана се виждаше мъж, когото бомбардират с ритници. — Човече! Това е онзи от парка! Нашият филм, мамка му! Няколко секунди по-късно се появи водеща и представи актуална програма, сменила друга в последния момент.

— Видяхте кратък откъс от спорните видеозаписи с насилнически сцени, разпространени в сайта „Трашкик“. След малко ще обсъдим темата в студиото.

Махна с ръка към кулисите.

— Гостува ни известна журналистка, която от години пише за значими социални проблеми: наркотици, бизнес с компаньонки, трафик на хора… Сега тя подготвя поредица от статии за насилието и младежите. Ева Карлсен!

В студиото влезе жена, облечена в черни джинси, черно яке и бяла тениска отдолу. Русата й коса бе прибрана във висока опашка, а практично високите й обувки носеха тяло в добра физическа форма. Наближаваше петдесетте и знаеше какво прави. Без никакво усилие създаваше усещане за авторитетно присъствие.

Карлсен седна на фотьойла в студиото.

— Добре дошла. Преди няколко години написа книга, привлякла вниманието на обществеността. Разглеждаше въпроса за бизнеса с компаньонки в Швеция, като „компаньонка“ всъщност е евфемизъм за луксозна проститутка. Сега се съсредоточаваш върху младежкото насилие. Ето как представяш новата си поредица статии…

Водещата вдигна вестник.

— Мъчителната тревога е майка на злото, а насилието е вик за помощ от дете, изгубило посоката. Безпътицата е почвата, подхранваща безпричинното младежко насилие, на което сме свидетели днес. Тревогата се задълбочава в общество, където не сме необходими.

Водещата остави вестника.

— Силни думи. Наистина ли положението е толкова сериозно?

— Да и не. С думите „безпричинно младежко насилие“ имам предвид, разбира се, конкретни прояви на насилие, а извършителите са конкретни лица. Не всички млади хора се поддават на агресията, напротив — насилниците са сравнително малобройна група.

— Но всички сме шокирани от записите, показващи как пребиват бездомници. Кои са те? Хората, които го правят?

— Това са малтретирани деца, които никога не са имали възможност да развият чувство за емпатия. Защото светът на възрастните ги е предал. Сега реагират на преживяното и изливат гнева си върху жертви, които смятат за още по-безполезни от тях самите. В този случай — бездомните.

— Що за дивотии, мамка му!

Реагира момчето с тъмнозеленото яке. Приятелят му посегна към дистанционното.

— Чакай! Искам да чуя това!

На екрана водещата поклати леко глава.

— Кой е виновникът тогава? — попита тя.

— Всички ние. Всеки от нас, участвал в създаването на общество, където децата остават толкова далеч от спасителните мрежи, че се превръщат в зверове.

— И как можем да поправим грешката според теб? Поправима ли е изобщо?

— Въпросът е политически. Основният фактор е как обществото използва ресурсите си. Мога да опиша само какво се случва и какъв е резултатът.

— Отблъскващи видеозаписи в интернет?

— И това.

Младежът изключи телевизора. Когато остави дистанционното върху масичката, ръкавът му оголи малка татуировка на китката. Две букви, вписани в кръг: ДБ.

— Как се казва кучката? — попита приятелят му.

— Карлсен. Хайде! Да се омитаме към Орща!

* * *

Едуард Хопър би го нарисувал, ако беше жив и беше швед. И ако тази вечер се намираше на изток от Стокхолм в гората до езерото Ярла.

Щеше да нарисува пейзажа.

Да улови светлината от самотния фенер високо върху метален стълб; щеше да нарисува как мекото жълто сияние озарява дългото безлюдно шосе, асфалта, пустотата, приглушените зелени сенки на дърветата и току до самия предел на светлия ореол — самотна фигура на мъж, слабоват, висок, леко прегърбен, готов да прекрачи в полето от светлина… или не. Би останал доволен от картината.

Или не.

Навярно щеше да се притесни защо моделът му внезапно излиза от шосето и изчезва в гората. И оставя след себе си — разочаровайки живописеца — пуст път.

На изчезналия модел му беше все едно.

Вървеше към нощното си убежище. Бараката с хлътнал покрив зад някогашното депо за тежки машини. Където имаше някакъв навес да го пази от дъжда, стени — да го пазят от вятъра, и под — от най-лошия студ. Нямаше осветление, но за какво би му послужило? Знаеше как изглежда бараката отвътре. Но отдавна бе забравил как изглеждаше самият той.

Спеше тук.

В добри дни.

В лоши като днешния то изпълзяваше навън. Онова, което не искаше да вижда. Не го безпокояха плъховете, хлебарките и паяците. Гадинките можеха да си щъкат, колкото си искат. Другото изпълзяваше от него.

От случилото се много, много отдавна.

И с него не можеше да се справи.

Не можеше да го убие с камък, да го стресне с рязко движение. Не можеше дори да го убие с крясъци. Макар да се опитваше — както тази вечер — да прогони влечугото с крясъци, знаеше, че е безполезно.

Не можеш да убиеш миналото с крясъци.

Дори цял час да крещиш с пълно гърло. Просто унищожаваш гласните си струни. Когато стигнеш дотам, използваш последното, което искаш да използваш, защото знаеш, че ти помага и същевременно те погубва.

Пиеш лекарства.

Халдол и стезолид.

Които убиват влечугото и смълчават крясъците. И ампутират още една част от достойнството ти.

После губиш свяст.