Шила Бьорлинд, Ролф Бьорлинд
Прилив (4)

2.

Жената, набола с вилицата и лапнала току-що голяма хапка марципанова торта със сметанова глазура, имаше начервени устни, гъста, ситно накъдрена посребрена коса и „обем“. Така се бе изразил веднъж съпругът й: „Имам обемна съпруга“. Което значеше, че е възширока. Факт, който понякога я притесняваше, друг път — не. В първия случай полагаше усилия да смали обема с почти незабележим резултат. Във втория просто се харесваше такава, каквато е. Сега седеше в просторния си кабинет в сградата на Националната криминална служба, ядеше тайно торта със сметанова глазура и слушаше с едно ухо новините по радиото. „Магнусон Уърлд Майнинг“ току-що бе получила годишната награда за шведска компания в чужбина.

„Новината бе посрещната със силно негодувание в много кръгове. Методите на компанията за добив на танталит в Конго неведнъж са предизвиквали остра критика. Ето какво отговаря изпълнителният й директор Бертил Магнусон на критиците си…“

Жената, която ядеше тортата, изключи радиото. Името Бертил Магнусон й бе познато от случай с безследно изчезнал през 80-те.

Тя насочи поглед към портретна снимка в ъгъла на бюрото си. Най-малката й дъщеря — Йолене. Момичето й се усмихваше с особена усмивка и загадъчни очи. Страдаше от синдрома на Даун и беше на деветнайсет. Мила ми Йолене, помисли си жената, какво ли ти готви животът? Посегна към последното парче от тортата, но някой почука на вратата. Бутна бързо тортата зад две обемисти папки върху бюрото и извика:

— Влез!

Вратата се отвори и млада жена надникна вътре. Лявото й око не беше съвсем симетрично с дясното — беше леко кривогледа. Косата й бе прибрана в рошав черен кок.

— Мете Улсетер? — попита Рошавия кок.

— Какво има?

— Може ли да вляза?

— Какво има?

Рошавия кок явно се поколеба дали това е позволение да влезе, или не. Спря в рамката на полуотворената врата.

— Казвам се Оливия Рьонинг. Студентка съм в Полицейския колеж. Търся Том Стилтон.

— Защо?

— Работя по проект въз основа на случай, който той е разследвал. Искам да му задам няколко въпроса.

— Какъв случай?

— Убийство на остров Нордкостер през 1987.

— Влез.

Оливия пристъпи вътре и затвори вратата. Пред бюрото на Улсетер имаше стол, но тя не посмя да седне. Не и без покана. Жената зад бюрото изглеждаше не само огромна, но и много властна.

Главен детектив.

— Какво включва проектът?

— Анализираме как са разследвани стари убийства и какво би могло да се направи по различен начин със съвременните методи.

— Упражнение по неразкрити случаи?

— Нещо такова.

В стаята настъпи тишина. Мете погледна към тортата с крайчеца на окото си. Знаеше, че ще се вижда от стола, ако покани младата жена да седне. Остави я права.

— Стилтон напусна — каза кратко.

— О? Кога?

— Има ли значение?

— Не, но… може би ще отговори на въпросите ми. Въпреки че е напуснал. Защо напусна?

— Лични причини.

— Какво прави сега?

— Нямам представа.

Като ехо на Оке Густафсон, помисли си Оливия.

— Знаете ли как да се свържа с него?

— Не.

Мете Улсетер не откъсваше очи от Оливия. Посланието беше ясно. Колкото до нея, разговорът е приключил.

— Е, благодаря все пак.

Забеляза, че неволно се покланя леко, преди да тръгне към вратата. По средата на стаята се обърна към Мете.

— Имате нещо… сметана може би… на брадичката.

После затвори бързо вратата зад себе си.

Мете — също толкова бързо — избърса брадичката си с длан и изтри капката сметана.

Колко неприятно.

Но и забавно. Мортен, съпругът й, щеше да се посмее хубавичко на вечеря. Той обичаше неловки ситуации.

Не беше толкова доволна обаче, че Рьонинг издирва Том. Вероятно нямаше да го открие, но дори споменаването на името му разбърка мислите в главата на Мете.

Не обичаше хората да й разбъркват мислите.

Мете имаше аналитичен ум. Брилянтен следовател със свръхактивен интелект и впечатляваща способност да върши много неща едновременно. Това не бяха хвалби, а качествата, довели я там, където се намираше сега. Един от най-опитните криминалисти в страната. Жена, запазваща хладнокръвие, когато по-мекушавите й колеги се поддават на безсмислени емоции.

Мете никога не се поддаваше.

Но в главата й имаше място, където мислите се разбъркваха. Рядко. А случеше ли се, почти винаги беше свързано с Том Стилтон.

 

 

Оливия излезе от кабинета на Мете с чувството, че… Какво? Не беше сигурна. Сякаш на тази жена не й хареса, че я разпитват за Том Стилтон. Но защо? Няколко години той бе разследвал убийството на Нордкостер, после бяха затворили случая. А сега бе напуснал полицията. Голяма работа. Щеше да го намери и сама. Или да зареже проекта, щом ще е толкова сложен. Не смяташе обаче да се откаже прекалено бързо. И лесно. Имаше още начини да получи информация, след като бездруго бе в полицейската централа.

Единият беше Вернер Брост.

На няколко метра зад него тя се втурна да го догони по безличния служебен коридор.

— Извинете!

Мъжът позабави ход. Наближаваше шейсетте и отиваше да си набави позакъснелия обяд. Не изглеждаше в много добро настроение.

— Да?

— Оливия Рьонинг.

Оливия го настигна и протегна ръка. Винаги се ръкуваше крепко. Мразеше да разклаща нещо пихтиесто като датски пудинг, току-що изваден от фурната. Венер Брост беше датски пудинг. Беше също и новоназначеният шеф на групата за неразкрити убийства в Стокхолм. Опитен следовател с подобаваща патина от цинизъм и искрена всеотдайност — добър служител на обществото от главата до петите.

— Исках само да разбера дали работите по островния случай.

— Островен случай?

— Убийството на Нордкостер през 1987.

— Не.

— Запознат ли сте с него?

Брост огледа под лупа напористата млада жена.

— Запознат съм.

Оливия не обърна внимание на решително сдържания тон.

— Защо не е в програмата ви?

— Не е достъпен.

— Достъпен? Какво значи…

— Обядвахте ли, госпожице?

— Не.

— Аз също.

Вернер Брост се обърна кръгом и продължи към „Сливовото дърво“ — закусвалнята за персонала в сградата.

Недей да важничиш, помисли си Оливия и се почувства поставена на мястото си от снизходителния му тон.

Недостъпен?

— Какво значи недостъпен?

Оливия следваше Брост на две крачки разстояние. Той свърна в закусвалнята като робот, сложи храна и бира върху поднос и намери свободна маса, без да губи инерция. После се съсредоточи върху обяда си. Оливия седна срещу него.

Бързо разбра, че този мъж трябва да погълне нещо питателно — моментално. Протеини, калории, захар. Проблемът очевидно беше сериозен.

Зачака, преди да произнесе репликата си.

Не се наложи да чака дълго. Брост се справи с храната с впечатляваща скорост и се облегна назад с едва прикрито оригване.

— Какво значи „недостъпен“ случай? — попита отново тя.

— Значи, че нямаме основания да подновим разследването — каза Брост.

— Защо?

— Какви познания имаш по въпроса?

— Уча трети семестър в Полицейския колеж.

— С други думи, не знаеш много.

Но го каза с усмивка. Беше се погрижил за телесните си нужди. Сега можеше да си позволи кратък разговор. Току-виж я убедил да го почерпи с ментова бисквитка към кафето му.

— За да подновим разследване, основното изискване е да разполагаме с нещо, което преди не сме използвали.

— ДНК? Географски анализ? Нови свидетелски показания?

Е, знае това-онова, помисли си Брост.

— Да, такива неща. Или нови улики, пропуснати при предишното разследване.

— Но нямате такива за случая на Нордкостер?

— Нямаме.

Брост се усмихна великодушно. Оливия му се усмихна в отговор.

— Искате ли да ви взема кафе? — попита тя.

— Да, моля.

— Нещо към него?

— Ментова бисквитка би било чудесно.

Оливия се върна бързо. Въпросът напираше на езика й.

— Том Стилтон е отговарял за случая, нали? — зададе го, преди кафето да заеме мястото си върху масата.

— Да.

— Знаете ли как да се свържа с него?

— Вече не работи в полицията. Напусна отдавна.

— Знам, но още ли е в Стокхолм?

— Нямам представа. Носеха се слухове, че ще се мести в чужбина.

— О… гадост… значи трудно ще го открия.

— Да.

— Защо напусна? Не беше толкова стар, нали?

— Не беше.

Оливия забеляза как Брост разбърква кафето си с очевидно нежелание да срещне погледа й.

— Защо напусна тогава?

— Лични причини.

Трябва да спра тук, помисли си Оливия. Личните причини не й влизаха в работата. Нямаха никаква връзка с проекта.

Оливия обаче си беше Оливия.

— Вкусна ли беше ментовата бисквитка?

— Много.

— Какви бяха личните причини?

— Не знаеш ли какво значи „лични“?

Ментовата бисквитка явно не е била чак толкова вкусна, помисли си тя.

* * *

Оливия излезе от полицейската централа на Полхемсгатан. Кипеше от раздразнение. Не обичаше да се сблъсква с тухлени стени. Влезе в колата, извади лаптопа, отвори сайт за търсене и написа „Том Стилтон“.

Появиха се няколко статии. Всички имаха връзка с полицията. Освен една. Съобщение за пожар на нефтена платформа край норвежкия бряг през 1975. Млад швед спасил живота на трима норвежки работници. Героят се казваше Том Стилтон, на двайсет и една години. Оливия запази документа. После започна да търси Том Стилтон във всички директории. Нямаше го в „Ениро“ — националния онлайн адресен регистър. Не откри резултати и в други сайтове. Дори в Birthday.se. Провери наслуки и в националния регистър за превозни средства. Същото.

Човекът не съществуваше.

Дали се е преместил в чужбина? Както спомена Брост. Дали не е някъде в Тайланд? Пие коктейли и разказва детективските си подвизи на подпийнали кокетки? Или не. Може би е имал други наклонности?

Хомосексуални?

Не, едва ли.

Поне не в добрите стари времена. Десет години бил женен за Мариане Боглунд — криминолог координатор. Оливия най-сетне бе открила Стилтон в брачния регистър на данъчната служба.

Имаше го в списъка.

С адрес, но без телефонен номер.

Записа си адреса.

* * *

Почти от другата страна на света в малко крайбрежно бунгало в Коста Рика възрастен мъж си лакираше ноктите с прозрачен лак. Седеше на верандата на неповторима къща. Казваше се Боскес Родригес. От мястото си виждаше океанът, който се ширеше от едната страна. От другата тропическата гора се катереше по планински склон. От появата си на белия свят бе живял тук, на това място, в тази забележителна къща. Навремето го наричаха „стария барман от Кубая“. Днес не знаеше как го наричат. Рядко ходеше в Санта Тереза, където се намираше някогашният му бар. Според него мястото бе изгубило душата си. Вероятно заради сърфистите и ордите туристи, които вдигаха цените на всичко възможно.

Включително на водата.

Боскес се подсмихна.

Чужденците винаги пиеха вода от пластмасови бутилки — купуваха ги прескъпо, изпиваха ги и ги изхвърляха. После лепяха плакати с лозунги да пазим околната среда.

Големият швед в Мал Паис обаче не е като тях, помисли си Боскес.

Никак даже.