Шила Бьорлинд, Ролф Бьорлинд
Прилив (3)

1.

Смъкнатата завивка бе разголила бедрата й. Грапав, топъл език ближеше кожата й. Погъделичка я и тя се размърда в съня си. Езикът се плъзна по дребна драскотина върху крака й, тя се изправи в леглото и отблъсна котката.

— Не!

Всъщност не го каза на нея, а на будилника. Беше се успала. Катастрофално. На всичкото отгоре дъвката й бе паднала от нощната масичка и лепнеше по дългата й черна коса. На косъм от бедствието.

Скочи от леглото.

Едночасовото закъснение обърка целия й сутрешен график. Способността й да отмята множество задачи наведнъж бе подложена на изпитание. Особено в кухнята — млякото за кафето й аха да кипне точно когато препечената филийка започна да прегаря; босият й десен крак настъпи прозрачен котешки бълвоч и в същия момент й се обади непоносимо фамилиарен търговец, който предъвка собственото й име и гарантира, че не иска да продава нищо, а просто я кани на курс по финансово консултиране.

Вече почти стопроцентово бедствие.

С изопнати нерви Оливия Рьонинг излетя през вратата и излезе на Сконегатан. Без грим, с дълга коса, прибрана в далечно подобие на кок. Под разкопчаното й леко велурено сако се виждаше жълта тениска с поразнищен ръб; крачолите на избелелите й джинси завършваха с чифт износени сандали.

Денят беше слънчев.

Тя спря за момент да прецени накъде да тръгне. Кой е най-прекият път? Надясно. Подтичвайки, погледна мимоходом към таблото за новини пред супермаркета: „Пребиха още един несретник“.

Продължи на бегом към паркираната си кола. Трябваше да стигне до Сьоренторп в Улриксдал, където се намираше Полицейският колеж. Беше на двайсет и две и учеше там вече трети семестър. След шест месеца щеше да кандидатства за стажант в някой от стокхолмските участъци. След още шест щеше да стане полицай.

Позадъхана, тя наближи белия „Мустанг“ и извади ключовете за колата — наследство от баща й Арне, починал от рак преди четири години. Модел 1988 със сгъваем покрив, червена кожена тапицерия, автоматик и четирицилиндров двигател, боботещ като осемцилиндров. Зеницата на окото на баща й. Вече нейно притежание. Не в изрядно състояние — налагаше се да облепя задното стъкло с изолирбанд и тук-там боята бе олющена. Ала обикновено минаваше гладко техническия преглед.

Тя обичаше колата.

С няколко отработени движения смъкна гюрука и седна зад волана. Почти винаги забелязваше едно и също — миризма за секунда-две. Не от тапицерията, а от баща й; вътре се усещаше полъх от Арне. После изчезваше мигом.

Тя включи слушалките в мобилния си телефон, избра Бон Ивер, завъртя ключа в стартера и потегли.

Лятната ваканция наближаваше.

* * *

Новият тираж на „Местоположение Стокхолм“ — списанието за бездомните — бе готов за продажба. Брой 166. Принцеса Виктория красеше корицата, имаше интервюта със „Сахара Хотнайтс“ и Йенс Лапидус. Издателският офис на Крукмакаргатан 34 беше пълен с бездомни търговци, които се снабдяваха с екземпляри от новия брой. Купуваха ги по двайсет крони — половин продажна цена — и задържаха разликата.

Лесна сделка.

И от огромно значение за мнозина. Парите, припечелени от продадените списания, ги задържаха над водата. Някои ги харчеха за зависимостите си, други плащаха с тях дълговете си. Мнозина си купуваха храна за деня.

И самоуважение.

Все пак работеха и им плащаха за това. Не задигаха вещи, не обираха магазини, не баламосваха пенсионери. Прибягваха дотам само ако всичко се прецака. Някои. Повечето се гордееха от търговските си умения.

Не беше лека работа.

Понякога стояха на пост по десет-дванайсет часа и едва успяваха да пробутат един екземпляр. Когато вали като из ведро или духа мразовит вятър. А после не им беше никак забавно да пропълзят в някоя съборетина с празен корем и да се опитват да заспят, преди кошмарите да ги сграбчат.

Днес обаче излизаше нов брой. За всички в стаята това обикновено беше празничен повод. С малко късмет се надяваха да продадат цял пакет още през първия ден. В офиса обаче нямаше и помен от веселие.

Напротив.

Провеждаха кризисно събрание.

Предишната вечер бяха пребили още един от техните. Бенсеман, северняка, който бе прочел адски много книги. Имал счупени кости по цялото тяло; далакът му бил разкъсан и лекарите цяла нощ се борили да спрат кръвоизлива. Дежурният на рецепцията ходил в болницата по-рано сутринта.

— Ще оцелее, но няма да го видим скоро.

Хората кимнаха бавно. Съчувствено. Напрегнато. Това не беше първото нападение напоследък — беше четвъртото всъщност — и всички жертви бяха бездомници. „Несретници“, както ги наричаше пресата. И всеки път се случваше едно и също. Младежи ги издебваха на всеизвестно място за срещи и ги пребиваха. Жестоко. И снимаха кървавото изстъпление и го публикуваха в Мрежата.

Това беше почти най-лошото.

Адски унизително. Сякаш са боксови круши в документален филм за насилието като забавление.

Трудно преглъщаха и факта, че и четиримата бяха продавали „Местоположение Стокхолм“. Съвпадение ли беше? В Стокхолм имаше пет хиляди бездомници и малцина бяха продавачи.

— Нас ли са нарочили?

— Защо, по дяволите?

Нямаше отговор, разбира се. Все още. Въпросът обаче бе достатъчно смразяващ да изплаши бездруго потресената група в офиса.

— Докопах сълзотворен газ.

Каза го Бо Фаст. Всички го погледнаха. Познаваха Бо. Името му звучеше крайно глупаво и произнесено като една дума, означаваше нещо съвсем различно — бофаст, „постоянен жител“. Отдавна им бе омръзнало да му се подиграват. Сега Бо вдигна всесилния си спрей, та да го видят всички.

— Знаеш, че е незаконно — обади се Йеле.

— Кое?

— Този спрей.

— Е, и? Законно ли е да биеш хората?

Йеле нямаше подходящ отговор. Двамата с Перт се подпираха един до друг на стената. Вера стоеше малко по-настрани. По изключение държеше устата си затворена. Перт й се бе обадил да й съобщи какво е сполетяло Бенсеман няколко минути след като с Йеле бяха напуснали парка и новината я хвърли в дълбок потрес. Вярваше, че би предотвратила нападението, ако бе останала. Йеле обаче не мислеше така.

— Какво щеше да направиш, по дяволите?

— Щях да се сбия с тях! Знаеш как разпердушиних нехранимайковците, които се опитаха да ни вземат мобилните телефони в Мидсомаркрансен.

— Но те не бяха с всичкия си, а единият беше почти джудже.

— Е, в този случай ти щеше да ми помогнеш, нали?

Вера млъкна. Купи пакет списания. Перт също взе своя пакет. Йеле купи пет екземпляра — толкова можеше да си позволи.

Излязоха заедно на улицата и неочаквано Перт се разплака. Облегна се на грапавата фасада и закри с мръсна длан лицето си. Йеле и Вера го погледнаха. Разбраха. Той бе наблюдавал всичко, безсилен дори да си помръдне пръста.

Сега споменът го връхлиташе отново.

Вера го обгърна нежно с ръка и прислони главата му върху рамото си. Знаеше колко е крехък.

Истинското му име беше Силон Карп; син на естонски бежанци от Ескилстюна. По време на среднощен хероинов набег в таванска стая на Брунсгатан обаче мярнал стар вестник със снимка на стеснителния композитор и удивителната прилика го поразила. Между Карп и Перт. Видял двойника си, чисто и просто. А следващата доза осъществила метаморфозата. Превърнал се в Арво Перт и започнал да се нарича така. И понеже побратимите му не даваха пет пари какви са истинските имена на хората, си бе останал Перт.

Арво Перт.

Дълги години работел като пощальон и разнасял писма из стокхолмските южни предградия, но слабите нерви и жаждата за опиати го повлекли надолу към сегашното му съществуване без корени. Бездомен продавач на „Местоположение Стокхолм“, плачещ неутешимо в прегръдката на Еднооката Вера. Плачеше заради случилото се с Бенсеман; заради кървавото насилие. Но най-вече защото животът е такъв, какъвто е.

Вера го погали по сплъстената коса и погледна към Йеле, а Йеле погледна към опакованите списания.

И си тръгна.

* * *

Оливия мина през портала на колежа в Сьоренторп, свърна вдясно и паркира. Колата стърчеше малко сред разнородните тъмносиви седани, но това не я смути. Погледна към небето и се почуди дали да вдигне гюрука. Отказа се.

— Ами ако завали?

Оливия се обърна. Улф Молин. Неин връстник и в нейния курс. Със забележителен талант да се появява неусетно до нея. Сега се бе озовал зад колата й. Дали ще тръгне след мен, помисли си тя.

— Тогава ще вдигна гюрука.

— Посред лекцията?

Подобни безсмислени разговори й лазеха по нервите. Тя си взе чантата и се отдалечи. Улф я последва.

— Видя ли това?

Редом до нея, той й показа таблета си.

— Бездомникът, когото са пребили снощи.

Оливия погледна и видя как ритат окървавения Бенсеман.

— Публикувано е на същия сайт — уведоми я Улф.

— „Трашкик“?

— Да.

Вчера бяха обсъждали сайта в колежа. Всички бяха потресени. Преподавателят им обясни, че първият запис и уеб връзката се появили във 4chan.org — сайт, посещаван от милиони младежи. Не след дълго отстранили записа, но мнозина вече били видели връзката и тя се разпространила. Водела до сайта „Трашкик“.

— Не могат ли да го блокират?

— Вероятно го поддържа трудно откриваем сървър и полицията не успява да го затвори.

Преподавателят им беше казал и това.

Улф прибра таблета.

— Четвърти пореден запис… Гадна работа!

— Кое? Побоите или публикуването в интернет?

— Ами… и двете.

— Кое е по-лошо според теб?

Знаеше, че не бива да подхваща разговор, но до колежа оставаха двестатина метра, а Улф вървеше с нея. Освен това обичаше да подтиква хората да изричат гласно мислите си. Не разбираше защо точно. Вероятно за да ги държи на дистанция.

Атака.

— Мисля, че всичко е свързано — разсъди Улф. — Бият хората, за да пускат записите в Мрежата. Ако нямаше сайт, където да ги разпространяват, може би нямаше да ги бият.

Браво, каза си Оливия. Дълго изречение, логична аргументация. Ако не дебнеше толкова и мислеше повече, определено щеше да се вдигне с няколко деления в стандартната й скала. Все пак бе добре сложен, с половин глава по-висок от нея и с тъмнокафява чуплива коса.

— Какво ще правиш тази вечер? Да пийнем ли по бира?

Е, сега зае обичайното си място в рейтинга.

 

 

Аудиторията беше почти пълна. В курса на Оливия имаше двайсет и четирима студенти, разделени на четири основни групи. Улф не попадаше в нейната група. Оке Густафсон, курсовият им ръководител, стоеше пред черната дъска. Мъж, подминал петдесетте, с дълга полицейска кариера зад гърба си. Изключително популярен в колежа. Някои смятаха, че се престарава. Оливия мислеше, че е очарователен. Харесваха й веждите му — гъсти и сякаш със свой характер. Сега той държеше папка в едната си ръка. Цяла купчина папки лежаха върху бюрото до него.

— Понеже след няколко дни ще се разделим, измислих нещо. Извън учебната програма е. Напълно доброволна задача за лятната ваканция. В папката съм описал стари неразкрити убийства, случили се в Швеция. Предлагам всеки да си избере едно и да анализира разследването. Да прецени какво би могло да се направи другояче със съвременните следователски методи — ДНК, географски анализ, електронно разузнаване и прочее. Малко упражнение как може да се тръгне по изстинали следи. Въпроси?

— Значи не е задължително?

Оливия погледна към Улф. Винаги питаше заради самото питане. Оке вече бе обяснил, че е по желание.

— Абсолютно доброволно е.

— Но вероятно ще повиши малко оценките ни?

Когато лекцията приключи, Оливия отиде до бюрото и взе папка. Оке кимна към нея.

— Баща ти работеше по един от случаите.

— Така ли?

— Да. Реших, че ще е интересно да го включа.

 

 

Оливия седна на пейка, отдалечена от сградата на колежа, до трима мъже. И тримата мълчаха — бяха направени от бронз. Единият беше Красивия Хари — известен мошеник от миналото.

Оливия не знаеше нищо за него.

Другите двама бяха Тумба-Тарзан и полицай Бьорк. Вторият държеше полицейска фуражка в скута си. Върху нея някой бе сложил празна бирена кутия.

Оливия отвори папката. През ваканцията не смяташе да се занимава с работа за колежа, а и задачата не бе задължителна. Но пък й предостави възможност да излезе навън, за да не слуша безсмислените брътвежи на Улф.

Сега обаче я обзе и любопитство.

Баща й бе разследвал един от случаите.

Прелисти бързо списъка. Резюметата бяха кратки — факти за методите, местата и датите, най-общо описание на разследването. Беше свикнала с полицейската терминология. През цялото й детство родителите й обсъждаха криминални случаи на кухненската маса. Майка й Мария бе адвокат, специалист по наказателно право.

Откри случая към края на списъка. Арне Рьонинг беше сред отговарящите за разследването. Главен инспектор в Националния криминален отдел. Татко…

Оливия вдигна глава и обходи с очи пейзажа. Колежът се намираше сред почти непокътната природа с обширни, добре поддържани морави и красиви гори чак до залива Едсвикен. Идилична сцена.

Тя обаче мислеше за Арне.

Обичаше дълбоко баща си и сега той бе мъртъв. Доживя едва до петдесет и девет. Спомените се върнаха. Спомените за предателството й, които й причиняваха страдание и ги усещаше почти като физическа болка.

Предаде него.

През тийнейджърските й години двамата бяха изключително близки, а после, когато той неочаквано се разболя, тя го изостави. Отиде в Барселона да учи испански, да работи, да живее… да се забавлява.

Просто избягах, помисли си Оливия. Макар да не го осъзнавах тогава. Скрих се, защото не можах да приема факта, че той е болен и не само болен, а може наистина да умре.

Той умря. И нея я нямаше. Криеше се в Барселона.

Помнеше как майка й се обади.

— Татко почина през нощта.

Оливия разтри очи и се замисли за майка си. За времето след смъртта на Арне, когато се върна от Барселона. Ужасни дни. Мария бе покрусена и затворена в скръбта си. И в тази скръб нямаше място за вината и мъката на Оливия. Стъпваха на пръсти една край друга, мълчаха, сякаш се страхуваха, че целият свят ще рухне, ако изразят гласно чувствата си.

В крайна сметка нещата се уталожиха, разбира се, но все още заобикаляха темата.

Меко казано.

Баща й все още й липсваше много.

— Избра ли си случай?

Беше Улф, материализирал се пред нея по своя уникален начин.

— Да.

— Кой?

Оливия погледна към папката.

— Случай от западното крайбрежие.

— Откога?

— Осемдесет и седма.

— Защо избра него?

— А ти намери ли нещо? Или няма да си направиш труда? Не е задължително, искам да кажа.

Улф се подсмихна и се настани на пейката.

— Ще ти преча ли, ако седна тук?

— Да.

Оливия умееше да е откровена. А и искаше да се съсредоточи върху случая, който току-що бе открила. Случаят, разследван от баща й.

 

 

Случаят се оказа доста зрелищен. Оке го бе представил толкова интересно, че на Оливия веднага й се прииска да разбере повече.

Качи се в колата и отиде в Националната библиотека. Влезе в читалнята в сутерена, където пазеха микрофилмите със стари вестници. Библиотекарката й показа как да намери каквото й е необходимо и кои четци да използва. Всичко бе педантично подредено. Всеки вестник от петдесетте нататък бе записан на микрофилм. Трябваше само да избере изданието и годината, да седне пред четеца и да го пусне.

Оливия започна с местен вестник — „Стрьомстад Тиднинг“. Намери датата и мястото на убийството в списъка. Включи търсачката и не след дълго заглавието се появи на екрана: „Зловещо убийство на островния бряг“. Статията бе написана от доста развълнуван журналист, но все пак съдържаше и достоверни факти за времето и мястото.

Случаят я погълна.

През следващите няколко часа прочете регионалните вестници „Бохусленинген“ и „Халандспостен“, после разшири обхвата. Прочете гьотеборгските и стокхолмските вечерни вестници. И големите национални ежедневници.

Водеше си записки.

Трескаво.

Основни факти и подробности.

Случаят наистина бе привлякъл вниманието на обществеността из цялата страна. По няколко причини. Убийството бе преднамерено жестоко, жертвата — млада бременна жена, а извършителите — неизвестни. Нямало никакви заподозрени. Не открили никакви мотиви. Не знаели дори името на жертвата.

Случаят останал неразрешена загадка.

Естеството на убийството разпали още повече интереса на Оливия. Случило се през лунна нощ в заливите Хаслевикарна на остров Нордкостер. Убили гола бременна жена по най-сатанински начин.

С прилива.

Същинска инквизиция, помисли си Оливия. Мъчително удавяне. Бавно, адско.

Защо?

Защо толкова зрелищно?

Въображението й се развихри. Имаше ли връзка с окултното? Поклонници на прилива? На луната? Убийството бе извършено късно вечерта. Като жертвоприношение? Ритуал? Секта? Да извадят плода ли са възнамерявали и да го поднесат на някое лунно божество?

Не, не бива да се отплесвам, помисли си тя.

Изключи четеца, облегна се назад и погледна към пълните страници на бележника — миш-маш от факти, догадки, истини и предположения, правдоподобни и недотам правдоподобни хипотези на криминални репортери и следователи.

Според „достоверен източник“ в тялото на жертвата били открити следи от упойващо вещество. Рохипнол — класически изнасилвачески опиат. Но нали жената е била в напреднала бременност? Защо са я упоили?

Според полицията сред пясъчните дюни намерили тъмно палто, по което имало косми от жената. Къде са били другите й дрехи, ако палтото е било нейно? Дали убийците ги бяха взели, а него — забравили?

Опитали се да открият самоличността на жената чрез Интерпол, но издирването не дало резултат. Странно как никой не е обявил за изчезнала бременна жена, помисли си Оливия.

Жертвата била двайсет и пет — трийсетгодишна, вероятно с латиноамерикански корени. Какво ли значеше това? Каква територия обхващаше?

Имало свидетел на зловещите събития — деветгодишно момче на име Уве Гардман. Прибрало се тичешком вкъщи и казало на родителите си. Къде ли е днес? Дали може да се свърже с него?

Според полицията жената била в безсъзнание, но още жива, когато родителите дошли на брега. Опитали се да я спасят, но когато въздушната линейка пристигнала, тя вече била мъртва. На какво разстояние от брега се е намирала къщата на Гардманови, почуди се тя. Кога е долетял хеликоптерът?

Оливия се изправи. Мозъкът й бе прегрял от впечатления и размишления. Залитна. Кръвното й изглежда бе паднало.

 

 

Седна зашеметена в колата на Хумлегордсгатан пред библиотеката и усети как стомахът й къркори. Усмири го с протеиново блокче от жабката. Няколко часа се бе застояла в читалнята и с изненада установи колко е късно. Времето бе потънало вдън земя. Оливия погледна бележника. Осъзна колко я е заинтригувало убийството край брега. Не само защото Арне го беше разследвал — това бе допълнителен стимул — но и заради забележителните му съставни части. Една подробност засенчваше всичко друго и се бе запечатала в ума й — не бяха разкрили самоличността на убитата жена. И досега не се знаеше коя е. Години наред бе останала загадка.

Това изостри любопитството на Оливия.

Искаше да разбере повече.

Ако баща й беше жив, какво ли щеше да й разкаже?

Извади мобилния си телефон.

 

 

Оке Густафсон и жена на средна възраст стояха на спретнатата морава пред Полицейския колеж. Жената беше от Румъния и отговаряше за колежанската столова. Предложи цигара на Оке.

— Малцина пушат днес — отбеляза тя.

— Да.

— Заради рака сигурно.

— Вероятно.

И двамата запалиха.

Оке бе преполовил цигарата, когато телефонът му звънна.

— Обажда се Оливия Рьонинг, здравейте. Избрах случая от Нордкостер и бих искала…

— Така и предположих — прекъсна я Оке. — Баща ти го разследваше.

— Да, но не това е причината.

Оливия държеше да не смесва нещата. Ставаше дума за нея и за сега. Нямаше нищо общо с баща й. Във всеки случай не и доколкото засягаше преподавателя й. Беше избрала проект и щеше да действа по свой начин. Такава си беше.

— Избрах го, защото е интересен — каза тя.

— Но доста труден.

— Да. Затова ви се обадих. Искам да видя истинските документи от разследването. Къде са?

— В централния архив в Гьотеборг вероятно.

— Така ли? Жалко.

— Но бездруго не би могла да ги видиш.

— Защо?

— Защото е неразкрито убийство и още не е изтекъл ограничителният срок. Никой извън криминалния екип няма достъп до отворено разследване.

— Аха, ясно… Какво да правя тогава? Как да получа информация?

В другия край на линията настъпи тишина.

Оливия седеше зад волана, притиснала мобилния телефон до ухото си. Какво ли обмисляше той? Видя пътна полицайка да приближава с делова стъпка. Мустангът бе паркиран на място за инвалиди. Недобра идея. Оливия включи двигателя точно когато чу отново гласа на Оке.

— Пробвай да поговориш с началника на следователския екип — каза той.

— Казва се Том Стилтон.

— Знам.

— Къде е той?

— Нямам представа.

— В главното управление?

— Не мисля. Но може да попиташ Улсетер, Мете Улсетер. Тя е старши детектив. Работили са заедно по много случаи, сигурно ще знае.

— И къде да я открия?

— В Националния криминален отдел.

— Благодаря.

Оливия потегли под носа на полицайката.

* * *

— „Местоположение Стокхолм“. Най-новият брой! Прочетете за принцеса Виктория и помогнете на бездомните!

Гласът на Еднооката Вера надвикваше с лекота тълпите благоденстващи жители на шикозния квартал Софо в Южен Стокхолм, които прииждаха в търговския център да си напълнят торбите с боклучава храна и лукс. Вера приличаше на актриса, съвършено подходяща да играе в Националния театър. Като Маргарета Крук в разцвета на кариерата й, само че по-дрипава. Имаше обаче същия остър поглед, властно присъствие и магнетизъм.

И списанията й се продаваха.

Пакетът й вече се бе смалил наполовина.

Арво Перт не можеше да се похвали с такъв успех. Той не продаваше нищо. Стоеше облегнат на стената, недалеч от нея. Не му беше ден и не искаше да е сам. Погледна Вера с крайчеца на окото си. Възхищаваше се на силата си. Знаеше достатъчно за черните й нощи, повечето хора от обкръжението й знаеха. Сега обаче тя изглеждаше като господарка на света. Бездомна. Ако не броим за дом древната сива каравана от 60-те.

Вера я броеше.

— Не съм бездомна.

Така каза на клиент, купил списание и поискал да надникне в света на отрепките. Социален воайор?

— Местя се.

Това беше отчасти вярно. Фигурираше в специалния списък на общината „Домът на първо място“ — политически проект, който да създаде впечатление, че подобряват положението на бездомниците. Провървеше ли й, през есента щяха да й дадат апартамент, така й бяха казали. За пробен период. Ако се държи добре, ще остане в него.

Вера възнамеряваше да се държи добре.

Всъщност винаги се държеше добре. Почти винаги. Имаше каравана и инвалидна пенсия в размер на пет хиляди крони. Преживяваше криво-ляво с нея, но тя покриваше само насъщното. За останалото се налагаше да рови в боклука.

И се справяше прилично.

— „Местоположение Стокхолм“!

Продаде още три списания.

— Тук ли ще стоиш наистина?

Въпросът бе зададен от Йеле, който се появи изневиделица с петте си екземпляра и се паркира току до нея.

— Да? Защо?

— Това е мястото на Бенсеман.

Всеки продавач си имаше свой пункт в града — пишеше го до името му на ламинирана табелка, провесена на врата. На табелката на Бенсеман пишеше: „Бенсеман/Търговски център, Сьодер“.

— Бенсеман няма да се весне скоро тук — каза Вера.

— Това е неговото място. Преотстъпиха ли ти го временно?

— Не. А на теб?

— Не.

— Какво тогава правиш тук?

Йеле не отговори. Вера пристъпи към него.

— Имаш ли нещо против да стоя тук?

— Добро място е.

— Да.

— Ще си го поделим ли? — попита Йеле.

Вера го погледна с бегла усмивка. Изражение, от което се отдалечаваше възможно най-бързо. Както сега. Впи очи в земята. Вера застана точно пред него, приведе се и се опита да улови погледа му отдолу. Лесно колкото да хванеш пъстърва с ръце. Непостижимо. Йеле се извърна. Вера се изкикоти дрезгаво, принуждавайки четири семейства с дечица да свърнат рязко с дизайнерските си колички.

— Йеле, Йеле! — засмя се тя.

Перт се отлепи от стената. Неприятности ли назряваха? Знаеше колко избухлива е Вера. Йеле беше по-смътен фактор. Говореха, че бил родом от далечен архипелаг. Рьодльога ли, що ли? Баща му ловял тюлени! Безпочвените слухове обаче край нямаха. А сега предполагаемият ловец на тюлени спореше с Вера пред търговския център.

Или каквото там правеха.

— Защо се карате?

— Не се караме — каза Вера. — С Йеле никога не се караме. Аз просто казвам как стоят нещата, а той се пули в земята. Нали, Йеле?

Обърна се към него, но той вече се бе отдалечил на петнайсетина метра. Нямаше да спори с нея за мястото на Бенсеман. Всъщност му беше все едно къде Вера си продава списанията. Да си решава сама!

Йеле беше на петдесет и шест и в действителност му беше все едно за всичко.

* * *

В късната лятна вечер Оливия пътуваше към Сьодер. Усилен ден. Лошо начало с вечната лепка Улф. После обаче откри случая с убийството. И неочаквано хоризонтът се разведри. По няколко причини. Лични и други.

Часовете, прекарани в Националната библиотека, бяха оставили своя отпечатък.

Странно как се развиват нещата, помисли си тя. Изобщо не отговаряха на плановете й. Мечтаеше за лятна ваканция след тежките месеци — в колежа от понеделник до петък, в събота и неделя на работа в кронобергския център за временно задържане на малолетни. Сега смяташе да го кара леко. Имаше малко спестявания, та да побездейства известно време. Евтин чартър в последната минута — така изглеждаше в общи линии идеята. А и почти цяла година не бе правила секс. И за това трябваше да се погрижи.

Но ето че се появи друго.

Дали все пак да не се откаже от проекта? Нали не е задължителен? В същия момент й се обади Лени.

— Да?

Лени беше най-добрата й приятелка от последната гимназиална година. Момиче, което се носеше по течението и отчаяно се опитваше да намери опора, за да не потъне. Както винаги, искаше да излязат в града, да види какво става, да не би да пропусне нещо. Сега се бе уговорила с още четири приятелки, та да не пропусне Якоб — мъжа, от когото се интересуваше в момента. Прочела във Фейсбук, че тази вечер ще бъде в „Странд“ на Хорнстул.

— Трябва да дойдеш! Ще се забавляваме! Срещаме се у Лоло в осем и…

— Лени…

— Да?

— Не мога, имам… работа. Проект за колежа. Трябва да го прегледам тази вечер.

— Но приятелят на Якоб — Ерик — ще бъде там! Все разпитва за теб. Страхотен е. Тъкмо за теб!

— Да, но не мога.

— Ливия, защо си толкова скучна? Време е да свалиш някого, за да си възвърнеш формата.

— Друг път.

— Все така казваш. Добре де, но не ме обвинявай, ако си пропуснеш шанса.

— Обещавам. И успех с Якоб!

— Да, стискай палци. Прегръдки и целувки!

На Оливия не й остана време да изпрати прегръдки. Лени прекъсна връзката. Винаги бързаше за някъде, където има екшън.

Но защо й отказа всъщност? Нали мислеше за момчета точно когато й се обади? Наистина ли бе станала толкова скучна? Проект за колежа?

Защо го изтърси?

 

 

Оливия сложи прясна котешка храна в купичката и почисти котешката тоалетна. После седна до лаптопа. Искаше да се изкъпе, но на тръбите им имаше нещо — водата изтичаше на пода, когато извадеше тапата на ваната, а в момента просто нямаше сили за това. Утре щеше да се заеме. Списъкът й с отложени за утре задачи набъбваше цяла пролет.

Все едно. Отвори Гугъл Земя.

Нордкостер.

Още я очароваше възможността да седи вкъщи пред екрана и да се рее пред прозорци на сгради и по улици из целия свят. В такъв случай винаги я обземаше шпионска треска.

Сега обаче треската беше по-различна. Колкото повече приближаваше до острова, пейзажа, тесните шосета, къщите, колкото по-близо стигаше до целта, толкова по-силно усещаше вълнението. И ето я там най-сетне.

Хаслевикарна.

Заливите по северния бряг на острова.

Опита се да увеличи картината възможно най-много. Различаваше доста подробности — пясъчните дюни, брега, където бяха погребали бременната жена. Беше пред нея — на екрана.

Сив, зърнист.

Веднага започна да си представя къде. Къде бяха заровили жената?

Там ли?

Или там?

Къде бяха намерили палтото?

И къде се е криело момчето, когато е видяло всичко? Зад скалите на запад? Или на изток? Или горе сред дърветата?

Внезапно забеляза колко е раздразнена, че не може да приближи повече. Да стигне чак до долу. Да стъпи на пясъка.

Да бъде там.

Невъзможно. По-нататък нямаше как да отиде. Изключи компютъра. Реши да се почерпи. Да изпие една бира. Както Улф упорито й предлагаше. Но тя щеше да си изпие бирата сама, вкъщи, без да трие рамене с колегите си в кръчмата.

Сама.

Оливия обичаше да е сама. Това беше изцяло неин избор. Нямаше проблеми с момчетата. Точно обратното. През цялото си детство и през тийнейджърските си години постоянно получаваше потвърждения, че е привлекателна. Първо снимките й като миловидно момиченце и десетките празнични видеозаписи, заснети от Арне, в които тя изпълняваше звездната роля. После възторжените погледи, когато излезе на сцената на широкия свят. Известно време й бе забавно да носи слънчеви очила и да наблюдава през тях момчетата, които среща. Как очите им не се откъсват от нея, докато не отмине. Не след дълго й омръзна. Знаеше коя е и какво има. В това отношение. Вдъхваше й чувство за сигурност.

Не се налагаше да ходи на лов.

Като Лени.

 

 

Оливия имаше майка си и малкия си апартамент. Две стаи с бели стени и дървени подове. Не беше наистина неин — нае го от братовчед, който работеше в Шведския експортен съвет в Южна Африка. Щеше да остане там две години. Междувременно тя щеше да живее тук. Сред неговите мебели.

Налагаше се да се примири с това.

И имаше Елвис, разбира се. Котката, спомен от бурна връзка със сексапилен мъж от Ямайка. Откри го в „Нова бар“ на Сконегатан. Първо почувства изненадващо желание, после се влюби в него.

На него каза обратното.

Почти цяла година пътуваха, смееха се и правеха секс. После той срещна момиче — „позната от дома“, както се изрази. Била алергична към котки. Затова котката остана на Сконегатан. Оливия я нарече Елвис, след като мъжът от Ямайка се изнесе. Той го наричаше Растафари — като религиозната секта от 30-те, издигнала в култ етиопския владетел Хайле Селасие.

Елвис беше повече по неин вкус.

Сега обичаше котката почти колкото мустанга, колата си.

Допи бирата.

Услади й се.

Понечи да отвори втора, но забеляза, че алкохолното й съдържание е по-високо, а не беше обядвала. Не беше и вечеряла всъщност. Включеше ли на скорост, храната оставаше на заден план. Сега усети, че трябва да даде на стомаха си да се занимава с нещо, за да контрира лекото замайване в главата й. Да слезе и да си купи пица?

Не.

Замайването беше доста приятно.

Занесе втората кутия в малката спалня и се просна върху покривката на леглото. Тънка и дълга сивкавобяла дървена маска висеше на стената срещу нея. Един от африканските художествени проекти на братовчед й. Още не бе решила дали й харесва, или не. Понякога се събуждаше нощем от вледеняващ сън и виждаше лунната светлина, отразена в бялата уста на маската. Не беше особено приятно. Погледът на Оливия се плъзна към тавана и тя внезапно си спомни — не беше проверявала телефона си от часове! Странно. Мобилният телефон беше част от екипировката й. Не се чувстваше облечена, ако телефона го няма в джоба й. Грабна го и го отключи. Провери си имейла, съобщенията и календара. Накрая пусна местен телевизионен сайт. Малко новини преди да заспи — чудесен завършек на деня.

— Но какво ще предприемете?

— Нямам право да разкривам плановете ни.

Човекът, който нямаше право да разкрива нищо във вечерните новини, се казваше Рюне Форш — главен инспектор в стокхолмската полиция, подминал петдесетте, предположи тя. Бяха му възложили разследването на нападенията срещу бездомници. Едва ли е заподскачал от радост, помисли си Оливия. Изглеждаше от старата школа. От онези възпитаници на старата школа, които смятат, че повечето хора сами са си виновни. За едно или за друго. Особено когато става дума за шмекери, които не искат да се вземат в ръце, да си намерят работа и да се държат като всички останали.

Вината си бе изцяло — или в много голяма степен — тяхна.

В Полицейския колеж определено не ги учеха на подобно отношение, но всички знаеха, че съществува. В някои среди. Част от колегите на Оливия вече бяха заразени с него.

— Под прикритие ли ще действате? Сред бездомниците?

— Под прикритие?

— Да. Да заживеете сред тях, за да заловите извършителите.

Когато най-сетне разбра какво го питат, Рюне Форш, изглежда, едва сдържа усмивката си.

— Не…

Оливия изключи телефона.

* * *

Ако това беше трогателна история, на стол до леглото на тежко ранения мъж щеше да седи бездомна жена. Ръцете й щяха да приглаждат завивките му и да се опитват да му вдъхнат крехка надежда. В истинската история обаче и в съзвучие с действителните събития болничният персонал на рецепцията се обади на охраната в мига, щом Еднооката Вера закрачи през фоайето към асансьорите. Охранителите я настигнаха в коридор, недалеч от стаята на Бенсеман.

— Забранено е да идвате тук!

— Защо? Искам да посетя приятел, който…

— Елате с нас!

И отстраниха Вера от сградата.

Което е завоалиран начин да се каже, че охранителите подкараха негодуващата Вера край ококорените хора чак до входа на фоайето и в общи линии я изхвърлиха на улицата. Отношението им беше ненужно грубо и дълбоко унизително, макар че през цялото време тя изреждаше човешките си права. Или своята версия на човешките права.

Вера излетя навън.

В лятната нощ.

И това бе началото на дълга разходка до караваната й сред горите в Солна.

Сама.

В нощ, когато дебнат насилници, а главен инспектор Рюне Форш е заспал удобно по корем.