Шила Бьорлинд, Ролф Бьорлинд
Прилив (24)

Епилог

Тя седеше смълчана в лятната нощ. Нощ и не съвсем нощ. По-скоро среща между залеза и изгрева, окъпана в сияние, по което южняците толкова се прехласват. Чувствено и почти незабележимо за Оливия.

Тя седеше сред пясъчните дюни — сама, подпряла брадичка върху коленете си. Отдавна съзерцаваше залива. Водата се бе отдръпнала надалеч. Тази нощ щеше да настъпи високият прилив.

Оливия видя как топлото слънце потъва ниско и как луната завладява сцената — зрелище с отразена светлина, по-студено, по-синьо, по-равнодушно.

През първия час успяваше някак да си събере мислите и да ги насочи към конкретни факти. Къде точно е била Аделита? Къде са намерили палтото й? Колко далеч са я отвели? Къде са разкопали пясъка? Там? Или там? Така се опитваше да възпре или поне да отложи неизбежното.

После се замисли за биологичния си баща — Нилс Венд. Който през една бурна нощ бе дошъл в залива с куфар на колелца и бе застанал на оголения от отлива пясък. Знаел ли е, че са удавили тук любимата му? Сигурно, защо ще идва иначе? Оливия осъзна, че Нилс се е прощавал с Аделита, търсел е последното място в живота й, за да се прости с нея.

Точно тук.

А тя седеше, скрита зад скалите, и го беше видяла.

Беше видяла този момент.

Сега си пое тежко дъх.

Погледна отново към морето. У нея се надигна вълна, премина през нея и тя се опита да я възпре.

Бунгалото. Той беше дошъл при нея. Да поиска мобилния й телефон. Внезапно си спомни кратък миг — как Нилс спря пред вратата и в очите му се изписа изненада. Сякаш вижда нещо неочаквано. „Аделита ли зърна в мен? За частица от секундата?“

После настъпи вторият час, третият. Когато конкретните и действителните неща вече не бяха от полза. Тогава детето в нея надделя.

Задълго.

Докато сълзите свършиха и тя отново намери път към разума си. Родила съм се на този бряг, помисли си, изрязана от утробата на удавената си майка. В нощ с висок прилив и пълнолуние като сегашната.

Точно тук.

Оброни глава върху коленете си.

 

 

Така я видя той. Отдалеч. Скрит зад скалите. На същото място както преди. Преди няколко часа я бе забелязал да минава край къщата. Не се върна. Сега беше тук — седнала на почти същото място, където бяха застанали другите през онази нощ.

Той отново чу морето.

Оливия го забеляза едва когато седна до нея, и застина. Извърна леко глава и срещна погледа му. Момчето, което беше видяло всичко. Мъжът с изрусялата от слънцето коса. Погледна го отново. „Разговарял е с моя баща в Коста Рика — помисли си тя, — видял е как убиват моята майка тук, и няма ни най-малка представа за това.

Някой ден ще му разкажа.“

Двамата погледнаха към морето. Към влажния пясъчен простор, окъпан от лунната светлина. Дребни лъскави рачета се щураха по пясъка и блещукаха в стоманеносиньото сияние. Морски звезди проблясваха в ручейчетата между пясъчните дипли. Мидите се бяха вкопчили особено крепко в скалите.

Когато високият прилив настъпи, двамата си тръгнаха.