Шила Бьорлинд, Ролф Бьорлинд
Прилив (23)

21.

Утринното слънце обливаше жълтата къща в Брома. Лъчите безмилостно разкриваха колко мръсни са прозорците на спалнята. Ще ги измия, когато се върна, помисли си Ева Карлсен, и затвори куфара. Бяха я поканили да замине за Бразилия и да напише статия за успешна програма за превъзпитание на непълнолетни престъпници. Устройваше я отлично. Имаше нужда от смяна на обстановката. Взломът в дома й си казваше думата. Също и шумотевицата около убийството на Нилс. Трябваше да се поразтуши малко. След половин час щеше да вземе визата си, а после да отиде с такси до летището.

Остави куфара в дъното на коридора, облече сако и отвори вратата.

— Ева Карлсен?

Лиса Хедквист изкачваше стълбите пред прага. Следваше я Босе Тюрен.

* * *

Медиите отразиха надълго и нашироко новината за ареста на двамата, убили бездомна жена в каравана. Излъчиха и множество репортажи за самоубийството на Бертил Магнусон и странното произшествие с Ерик Гранден — кабинетен секретар във Външното министерство.

Връзката на Гранден със сензационните разкрития за убийството в Заир през 1984 година предизвика трескава деятелност в новинарските отдели. Всички искаха да се свържат с него. В крайна сметка честта се падна на фотограф, който свърна на погрешна пряка в Стария град и реши да паркира колата си на кея. И там седеше той. Детето чудо на политиката. Зад статуята на Густав III. Със сгънат бръснач в ръка и отчаяно изражение. Когато фотографът се опита да го заговори, Гранден зарея поглед към водата.

— Юси…

Каза само това.

После дойде мобилен екип от психиатрията и го отведе в болница. Умерената партия бързо разпространи изявление, че Ерик Гранден „се оттегля временно“ по лични причини.

Отказаха всякакви други коментари.

* * *

С посредничеството на Мете Стилтон получи информация от полицейските архиви в Гьотеборг. Бяха открили някогашния му разпит на наркомана от Нордкостер. Името му наистина се оказа Алф Стейн. Откраднатата лодка принадлежала на Ева Хансон. Мете провери полицейските досиета да види какво имат за Алф Стейн.

Имаха доста.

Включително адрес във Фитша.

Даде го на Стилтон.

 

 

Пътуваха до Фитша с колата на Оливия и паркираха близо до центъра. Оливия щеше да чака в колата.

Стилтон вече имаше добра представа за сегашното положение на Алф Стейн. Не беше много сложно. Почти сигурно щеше да го открие сред другите пияници пред магазина за алкохол.

И той наистина беше там.

Стилтон се вписа с лекота.

Седна на пейката до Алф Стейн, извади бутилка водка „Експлорър“, кимна на Алф и каза:

— Йеле.

— Здрасти.

Алф погледна бутилката. Стилтон му я подаде и Алф не се колеба дълго. Грабна я.

— Благодаря! Афе Стейн.

Стилтон се сепна.

— Афе Стейн?

— Да.

— Човече, познаваш ли Свере?

— Кой Свере, мамка му?

— Свере Хансон. Русоляв.

— О, той ли? Да. Ама отдавна не съм го мяркал.

Афе го погледна подозрително.

— Защо ме разпитваш за него, мамка му? Натопил ли ме е нещо?

— Не, не. Хубави неща говореше за теб. Но пукна.

— О, мамка му.

— Свръхдоза.

— Горкото копеле.

Стилтон кимна. Афе гаврътна голяма глътка от водата.

Без да трепне.

Стилтон пое бутилката.

— Но дрънкаше за мен, а? — осведоми се Афе.

— Да.

— Нещо по-специално?

Притеснен ли си, помисли си Стилтон.

— Не, нищо специално. Каза ми, че като млади сте били приятели. Правели сте разни неща заедно.

— Какви неща?

— Всякакви. Така де, забавлявали сте се…

Афе се поотпусна. Стилтон му подаде отново бутилката и Афе впи устни в гърлото. Жаден човек, помисли си Стилтон. Афе избърса уста и му върна бутилката.

— Забавлявахме се, вярно! И правехме разни смахнати неща. Знаеш как е…

Знам, помисли си Стилтон.

— Нямаше ли сестра? Свере? — сви рамене той.

— Защо питаш?

Стилтон разбра, че е прибързал.

— Просто се сетих. Все приказваше за нея… затова.

— Не искам да говоря за шибаната му сестра!

Афе се изправи и погледна надолу към Стилтон.

— Ясно?

— Успокой топката, човече — каза Стилтон. — Извинявай… Седни…

Стилтон помирително протегна бутилката към Афе. С крайчеца на окото си забеляза, че Оливия стои до колата и ги наблюдава със сладолед в ръка. Афе се олюля и усети, че е най-добре да си седне на мястото.

— Гроб съм за сестра му, щом се засягаш толкова — каза Стилтон.

Афе отпи от бутилката и впи очи в земята.

— Веднъж ни изигра здравата, кучката му с кучка.

— Ясно. Никой не иска да го мамят.

— Да. Никой!

Стилтон реши да разкаже опашата лъжа на новия си приятел Афе. Как едно копеле го изиграло да му помогне да набият някого. Уж задирял гаджето му. Ступали го здравата. По-късно срещнал момичето и то му казало, че човекът не я задирял. Подлият кучи син всъщност му дължал пари и искал да се отърве от него.

— Подмами ме да пребия човека. И той пукна!

Афе не го прекъсваше. Слушаше съчувствено. И двамата бяха изиграни. Братя по злощастие. Когато Стилтон приключи, Афе отбеляза:

— Гадна история, мамка му. Копеле мръсно!

После замълча. Стилтон зачака. След известно време Афе отвори отново уста.

— И мен ме прецакаха така. По-точно мен и Свере. Сестра му ни изигра…

Стилтон застана нащрек.

— Изигра ни да… Мамка му, човече, исках да забравя тая гадост.

Афе протегна ръка към бутилката.

— Никой не иска да помни гадости — кимна Стилтон.

— Но не става! След това със Свере си изгубихме дирите. Така де… не можехме да се гледаме! А беше и жена!

— Жена?

— Да! Шибаната му сестра ни накара да го направим. Имала някакъв проблем с нея. За капак беше бременна.

— Сестрата?

— Не! Жената!

Афе се свлече още по-надолу на пейката. Очите му се напълниха със сълзи.

— Къде стана това?

Стилтон разбираше, че рискува, но Афе бе потънал в алкохолните си спомени и не реагира.

— На някакъв шибан остров.

Афе се изправи рязко.

— Ще офейквам, човече. Не ми се говори за това. Ужасна гадост е!

Стилтон му подаде бутилката.

— Вземи я!

Афе взе бутилката с последните капки, олюля се опасно и погледна към Стилтон.

— Взех шибаните пари на сестра му, за да си държа устата затворена. Представяш ли си?

— Да… истинска гадост!

Афе се заклатушка към сянка под дърво. Стилтон го проследи с поглед как се просва да отспи мъката си. Стана, когато Афе захърка. Пъхна ръка във вътрешния джоб на дрипавото си яке и изключи функцията „запис“ на мобилния телефон на Оливия.

Беше получил каквото искаше.

* * *

Мете получи разрешение да обискира къщата на Ева Карлсен в Брома. Отне известно време да претърсят всички стаи. Но претърсването даде резултат. Включително добре скрит пощенски плик зад кухненски рафт.

Върху плика пишеше: „Плая дел Кармен, 1985“.

* * *

Стаята не беше особено просторна. Не съдържаше нищо излишно. Само маса, три стола, касетофон. На два от столовете седяха Мете Улсетер и Том Стилтон. Той беше взел назаем черно кожено яке и поло блуза от Абас. На стола срещу тях седеше Ева Карлсен с разпусната коса и тънък светлозелен пуловер. Върху масата между тях лежаха листове и други предмети. Мете беше помолила за добра настолна лампа. Искаше да създаде уютна атмосфера.

Тя водеше разпита.

Малко по-рано се беше свързала с Оскар Молин и му бе обяснила положението.

— Искам Том Стилтон да присъства.

Молин разбра защо и разреши.

В съседна стая бяха седнали или стояха прави членовете на екипа на Мете и млада студентка в Полицейския колеж. Оливия Рьонинг. Щяха да следят разпита на екран. Някои държаха бележници в ръка.

Оливия погледна към екрана.

Мете включи касетофона и каза датата, часа и имената на присъстващите. Погледна към Ева Карлсен.

— Не искаш да присъства адвокат?

— Не виждам причина.

— Добре. През 1987 година са те разпитали във връзка с убийство, извършено край заливите Хаслевикарна на Нордкостер. Била си на острова, когато е извършено убийството. Вярно ли е?

— Да.

— По онова време си се казвала Ева Хансон. Вярно ли е?

— Знаеш, че е вярно. През 1984 година ме разпита във връзка с изчезването на Нилс.

Ева бе решила да се защитава. С леко агресивен тон. Мете извади стара туристическа снимка от найлонова папка и я плъзна по масата.

— Позната ли ти е?

— Не.

— На снимката има мъж. Лицето му не се вижда ясно, но забелязваш ли това рождено петно тук?

Мете посочи твърде характерното рождено петно върху лявото бедро на мъжа. Ева кимна.

— Ще ти бъда благодарна, ако отговаряш, вместо да кимаш.

— Виждам рожденото петно.

— Снимката е направена в Мексико преди почти двайсет и шест години. От турист, който предположил, че мъжът е тогавашният ти партньор Нилс Венд, обявен за издирване. Помниш ли, че ти показах тази снимка?

— Възможно е. Не помня.

— Питах те дали мъжът на снимката е партньорът ти.

— Разбирам.

— Каза, че този мъж категорично не е Нилс Венд.

— И какво целиш сега?

Мете сложи пред Ева снимка от аутопсията на Нилс Венд.

— Това е тялото на Нилс Венд, заснето след убийството му. Виждаш ли петното върху лявото му бедро?

— Да.

— Същото като на туристическата снимка, нали?

— Да.

— Преди Венд да изчезне, си живяла с него четири години. Възможно ли е да не си познала изключително характерното рождено петно върху лявото му бедро?

— Какво те интересува всъщност?

— Интересува ме защо излъга. Защо излъга?

— Не съм излъгала! Възможно е да съм сгрешила. Допуснала ли съм грешка? Преди двайсет и шест години? Откъде да знам?

Ева отметна раздразнено кичур коса от лицето си. Мете я погледна.

— Изглеждаш нервна.

— А ти как би се чувствала на мое място?

— Бих се придържала внимателно към истината.

Босе Тюрен се подсмихна и си записа нещо в бележника. Оливия не откъсваше очи от екрана. Беше се срещала два пъти с Ева и я намираше за волева, но дружелюбна жена. Сега виждаше нещо съвсем друго. Очевидно напрегната, объркана и уязвима. Оливия усети, че реагира емоционално. Беше си обещала да се държи професионално. Да наблюдава като полицай. Неутрално. Като бъдещ криминалист, който ще разследва убийства.

Още сега бе оплела конците.

Мете сложи нова туристическа снимка върху масата пред Ева. Снимка от бар в Санта Тереза. Донесена от Абас.

— Тази снимка е взета от Санта Тереза в Коста Рика. Мъжът на снимката е Нилс Венд, нали?

— Да.

— Познаваш ли жената, която е прегърнал?

— Не.

— Никога не си я виждала?

— Не. Никога не съм била в Коста Рика.

— Но може би си я виждала на снимка?

— Не съм.

Мете извади плика, който бяха намерили зад рафт в кухнята на Ева. Подреди шестте снимки от плика пред Ева.

— Шест снимки. На всичките е сниман Нилс Венд с жената от предишната снимка, която не позна. Виждаш, че е същата жена, нали?

— Да.

— Намерихме тези снимки в кухнята ти в Брома.

Ева погледна към Мете, после към Стилтон и пак към Мете.

— Това е мръсен номер…

Заклати глава. Мете я изчака да спре.

— Защо каза, че не разпознаваш жената?

— Не видях, че е същата жена.

— Като на снимките в къщата ти?

— Да.

— Как са се оказали тези шест снимки в къщата ти?

— Не помня.

— Кой ги е снимал?

— Нямам представа.

— Но очевидно си знаела, че са в къщата ти?

Ева не отговори. Стилтон забеляза как потните петна под мишниците й се разширяват надолу по тънката синя блуза.

— Искаш ли нещо за пиене? — попита Мете.

— Не. Скоро ли ще приключим?

— Зависи от теб.

Мете побутна напред нова снимка. Стара снимка, на която усмихнатата Ева стои до брат си Сверкер. Ева реагира видимо.

— Не се спирате пред нищо — каза тя по-тихо.

— Просто си вършим работата. Откога е тази снимка?

— Средата на осемдесетте.

— Значи преди убийството на Нордкостер?

— Да? Какво общо има това с…

— Носиш доста особени обеци… на снимката. Нали?

Мете посочи дългите красиви обеци на Ева.

— Имах приятелка бижутер. Подари ми ги за двайсет и петия ми рожден ден.

— Изработени са специално за теб?

— Да?

— И има само един такъв чифт?

— Така мисля.

Мете вдигна найлонов плик с една обеца в него.

— Разпознаваш ли я?

Ева погледна към обецата.

— Изглежда е една от тях.

— Да.

— Откъде се взе? — попита Ева.

— От джоба на палтото на жената, убита край заливите Хаслевикарна през 1987. Как се е озовала там?

Оливия отвърна поглед от екрана. Ставаше й все по-трудно да гледа. Как Мете спокойно и премислено нанася удар след удар по жертвата.

С една-единствена цел.

— Нямаш представа как се е озовала в джоба й?

— Нямам.

Мете се извърна леко към Стилтон. Трик на разпитващия. Да внуши на разпитвания, че знае повече, отколкото знае. Мете погледна отново към Ева и после към старата снимка с обеците.

— Брат ти ли стои до теб?

— Да.

— Вярно ли е, че преди четири години е умрял от свръхдоза?

— Да.

— Сверкер Хансон. Посещаваше ли те в лятната ти вила?

— Понякога.

— Беше ли там през лятото, когато е извършено убийството?

— Не.

— Защо лъжеш?

— Бил ли е?

Ева видимо се изненада. Преструва ли се, почуди се Стилтон. Вероятно.

— Знаем, че е бил там — каза Мете.

— Как разбрахте?

— Бил е там с мъж на име Алф Стейн. Наели са бунгало на острова. Познаваш ли го? Алф Стейн?

— Не.

— Имаме запис, потвърждаващ, че двамата са били там.

— О? Значи са били…

— Но не си спомняш?

— Не.

— Не си срещала нито Алф Стейн, нито брат си?

— Възможно е… като се замисля… Помня, че веднъж Сверкер доведе приятел…

— Алф Стейн.

— Не знам как се казваше.

— Но ти им осигури алиби за убийството?

— Нима?

— Казала си, че Сверкер и приятелят му са ти откраднали лодката и са изчезнали. В нощта преди убийството. Ние смятаме, че е било през следващата нощ. След убийството. Така ли е?

Ева не отговори. Мете продължи:

— Алф Стейн твърди, че си му плащала през годините. Вярно ли е?

— Не.

— Значи лъже?

Ева си избърса челото с ръка. Доближаваше ръба. И Мете, и Стилтон го забелязаха. Внезапно някой почука на вратата. Всички се обърнаха. Отвори униформена жена и подаде зелена папка. Стилтон стана, взе папката и я протегна към Мете. Тя я разгърна, погледна листа най-отгоре и я затвори.

— Какво е това? — попита Ева.

Мете не отговори. Бавно се приведе към светлия кръг от настолната лампа.

— Ева, ти ли уби Аделита Ривера?

— Коя е тя?

— Жената до Нилс Венд на всички снимки, които ти показах. Ти ли беше?

— Не.

— Тогава ще продължим.

Мете вдигна фалшивото писмо от Аделита.

— Това писмо е изпратено от Швеция на Дан Нилсон в Коста Рика. Дан Нилсон е името, което Нилс Венд е използвал там. Ще ти го прочета. Написано е на испански, но ще го преведа. „Дан! Съжалявам, но мисля, че не си подхождаме. Сега имам шанс да започна нов живот. Няма да се върна.“ Накрая има подпис. Знаеш ли кой го е подписал?

Ева не отговори. Взираше се в ръцете си, сключени в скута. Стилтон я наблюдаваше безизразно. Мете продължи със същия спокоен глас.

— Подписано е „Аделита“. Казвала се е Аделита Ривера и са я удавили край заливите Хаслевикарна пет дни преди писмото да бъде изпратено. Знаеш ли кой го е написал?

Ева не отговори. Дори не вдигна глава. Мете остави писмото върху масата. Стилтон наблюдаваше внимателно Ева.

— Преди няколко дни са те нападнали в дома ти. В антрето — продължи Мете. — Криминолозите ни откриха следи от кръв по килима в антрето и провериха дали са от извършителите. Във връзка с разследването си предоставила ДНК проба и тя е показала, че кръвта е от теб.

— Да.

Мете отвори зелената папка, която току-що й бяха донесли.

— Направихме ДНК анализ на слюнката от пощенската марка върху писмото от „Аделита“ през 1987. Получихме съвпадение с твоето ДНК. От антрето в къщата ти. Ти си облизала марката. Ти ли написа писмото?

Всеки има предел, отвъд който пада в бездната. Рано или късно стигаш предела, ако те тласнат достатъчно силно. Сега Ева бе на ръба. Съпротивлява се няколко секунди, вероятно дори минута, но накрая проговори. Тихо.

— Може ли да спрем за почивка?

— Скоро. Ти ли написа писмото?

— Да.

Стилтон се облегна назад. Край. Мете се приведе към касетофона.

— Спираме за кратка почивка.

* * *

Форш и Клинга разпитваха Лиам и Исе два часа. И двамата бяха отраснали в стокхолмското предградие Халонбериен. На Клинга се падна Лиам. Той знаеше горе-долу какво ще чуе. Още преди да прочете криминалното му досие. Радостите ескалираха през тийнейджърските му години. Когато Лиам разказа как баща му помагал да инжектират сестра му на кухненската маса, картината се проясни съвсем.

За Клинга.

Ощетени деца. Нали така ги бе нарекла? Жената, която бе видял по телевизията в някакво публицистично предаване.

Лиам беше изключително ощетено дете.

Форш очерта кажи-речи същата топография около Исе. Роден в Етиопия, оставен на произвола на съдбата още преди гласът му да мутира. Ощетен и унищожен. Изпълнен с безцелна агресия.

Колкото до боевете в клетка…

Отне им известно време да накарат Лиам и Исе да разкрият какво знаят, но в крайна сметка всичко излезе наяве — имена на други момчета, които ги организират, и най-вече кога ще е следващото зрелище.

И къде.

На Свартсьоландет, в изоставена циментова фабрика. Пустееща и с ограда, зад която влизането е забранено.

С известни изключения.

 

 

Няколко часа по-рано Форш бе поставил мястото под наблюдение. Стратегията бе да изчакат боевете да започнат и тогава да нахлуят. Когато затвориха първите момченца в клетките, дюдюкането и възгласите изригнаха и бързо секнаха. Полицаите бяха блокирали всеки възможен път за бягство и влязоха вътре тежковъоръжени. Полицейските ванове отвън не след дълго се напълниха до пръсване.

Тълпа журналисти и фотографи посрещнаха Форш и Клинга пред фабриката.

— Кога разбрахте за боевете в клетка?

— Преди известно време. Действахме под прикритие. Напоследък работехме с всички сили върху случая.

Така каза Форш с поглед, вперен право в камерата.

— Защо тогава не ги арестувахте по-рано?

— За да сме сигурни, че ще заловим когото трябва.

— Успяхте ли?

— Да.

Докато Форш позираше за следващия близък кадър, Клинга се отдалечи.

* * *

Някои от членовете на екипа бяха излезли от стаята. Оливия все още стоеше там с Босе Тюрен и Лиса Хедквист. И тримата вероятно изпитваха сходни чувства. Облекчение, че неразкрито убийство не след дълго ще бъде разкрито, смесено с лични съображения. За Оливия те засягаха главно мотива.

Защо?

Макар че имаше известна представа какъв вероятно е отговорът.

 

 

Триото в стаята за разпити получи кафе. Настроението беше минорно. За двама от тях — облекчение, споделено донякъде дори от третия. Мете включи отново касетофона и погледна към Ева Карлсен.

— Защо? — попита тя.

Мете внезапно бе сменила тона. Бездушният професионален глас беше изчезнал. Онзи, преследващ една-единствена цел — да изтръгне самопризнание. Новият глас звучеше предразполагащо с надеждата да проумее защо вършим каквото вършим.

Знание.

— Защо ли? — каза Ева.

— Да.

Ева вдигна леко глава. За да им обясни защо, бе принудена да се подложи на дълбока болка. Потисната болка. Чувстваше обаче, че е длъжна да даде поне някакво обяснение. Да изрече с думи това, което цял живот се опитваше да надмогне.

Убийството на Аделита Ривера.

— Откъде да започна?

— Откъдето искаш.

— Нилс изчезна. През 1984 година. Ни вест, ни кост. Просто изчезна. Мислех, че нещо се е случило в Киншаса и са го убили. Ти също предполагаше нещо подобно, нали?

Ева погледна към Мете.

— Да, обмисляхме и такава хипотеза.

Ева кимна и поглади опакото на ръката си с опакото на другата ръка. Сега говореше много тихо, на пресекулки.

— Както и да е. Бях отчаяна. Обичах го и бях сломена. После ти дойде и ми показа туристическите снимки от Мексико. Видях, че е Нилс — жив, с хубав загар, в курортен град… Почувствах се абсолютно… Не знам… Ужасно измамена… Не бях получила нищо — ни дума, ни пощенска картичка. Той се наслаждаваше на слънцето, а аз скърбях, изгубила надежда, и… Беше унизително, сякаш изобщо не го е грижа за мен…

— Защо не ми каза, че е той, когато ти показах снимката? През 1985 година?

— Не знам. Реших обаче да го открия, да поискам обяснение, да разбера защо е постъпил така с мен. Чувствах, че е нещо лично помежду ни. Питах се какво цели? Да ми причини болка? Или…? После разбрах.

— Как?

— Когато видях другите снимки.

— Които открихме в къщата ти?

— Да. Свързах се с чуждестранна агенция за издирване на изчезнали. Казах им къде са го забелязали за последно — в Плая дел Кармен в Мексико. Започнаха да го търсят и го намериха.

— Там?

— Да. Изпратиха ми цяла купчина снимки оттам — той и млада жена. Интимни снимки от спални, хамаци, плажове и всевъзможни места… Видели сте ги… беше ужасно… Чувствах се измамена, захвърлена, излъгана. Нещо в начина, по който го беше направил… сякаш съм нищо… въздух… забравена вещ… Не знам. После…

— Младата жена се появи неочаквано на Нордкостер?

— Да. Бременна. Неговото бебе. Дойде с издутия си корем и в пълно неведение, че я познавам от снимките и знам кой я е изпратил…

— Нилс?

— Да? Кой друг? Вечерта я забелязах да се промъква в задната градина на вилата ни. Бях пила вино и… Не знам, разярих се. Защо беше дошла тук? В къщата ни? Търси ли нещо?

Ева замълча.

— Къде бяха Сверкер и Алф Стейн тогава? — попита Мете.

— В къщата. Не исках да идват при мен, но ги бяха изгонили от бунгалото и те дойдоха…

— Какво се случи после?

— Излязохме в градината и довлякохме жената в къщата. Тя започна да се бори и да крещи. Сверкер предложи да я поохладим малко… Беше дрогиран…

— И я заведохте на брега?

— Да. На усамотено място. Край заливите Хаслевикарна.

— Какво се случи там?

Ева сплете пръсти и ги усука около палеца си. Трябваше да гребне надълбоко, за да намери точните думи, да им даде форма.

— Когато отидохме, на брега нямаше вода. Отливът бе оголил пясъка. И тогава си спомних…

— За прилива?

— Разпитвах я защо е дошла, какво търси, къде е Нилс. Тя мълчеше.

Ева вече нямаше сили да вдигне глава. Гласът й бе стихнал съвсем.

— Сверкер и Алф донесоха лопата и изкопаха дупка. Заровиха я в нея и… тогава настъпи приливът.

— Знаеше, че ще настъпи, нали?

— Няколко години бях живяла на острова. Всеки там знае кога настъпва високият прилив. Исках да я изплаша, да я накарам да проговори…

— И?

— Отначало не проговори. После… когато морето придойде… накрая…

Ева замълча. Наложи се Мете да довърши.

— Каза къде Нилс е скрил парите?

— Да… и къде живее.

Стилтон се приведе леко напред.

— И после я остави там?

Проговори за пръв път от началото на разпита. Ева се сепна. Беше съсредоточена в болезнения диалог с Мете; мъжът до нея не съществуваше.

— Сверкер и Алф побягнаха към къщи. Аз останах. Знаех колко далеч сме отишли. Разбирах какво безумие върша. Но я мразех ужасно. Жената във водата. Исках да я изтезавам, задето ми е отнела Нилс.

— Да я убиеш.

Стилтон продължаваше да седи, приведен напред.

— Не, да я измъчвам. Сигурно звучи абсурдно, но не мислех, че ще умре. Не знам дали изобщо мислех… Просто си тръгнах.

— Но знаеше, че настъпва високият прилив?

Ева кимна. И се разплака — тихо. Стилтон се втренчи в нея. Вече имаха мотив за убийството на Аделита Ривера. Опита се да улови погледа на Ева.

— А сега да преминем към Нилс Венд? Как умря той?

Мете се изненада. Беше съсредоточена да свърже Ева Карлсен с убийството на Нордкостер. Убийството на Нилс Венд изобщо не влизаше в плановете й. Беше абсолютно убедена, че зад него стои Бертил Магнусон. Внезапно осъзна, че Стилтон е на крачка пред нея.

Както преди.

— Ще ни разкажеш ли и това? — попита той.

И тя им разказа. Провървя им, защото нямаха нищо конкретно, с което да свържат Ева Карлсен със случилото се с бившия й партньор. На този етап обаче Ева не виждаше смисъл да лъже. Вече беше признала, че е извършила жестоко убийство, и искаше да излее и останалото. А и не знаеше какво знаят те. Не искаше Мете да я разпитва отново.

Не би го понесла.

— Историята е кратка — подхвана тя. — Една вечер той просто позвъни на вратата. В къщата ми. Смаях се. Не защото е жив, това го знаех, а че се появява ей така.

— Кога дойде?

— Не помня. В деня преди да го открият.

— Какво искаше?

Ева замълча и потъна в себе си. Бавно се върна към неописуемата среща с бившия си партньор. Как някой ненадейно позвъни на вратата в къщата й в Брома. Тя отвори. Пред нея в слабата светлина на лампата на верандата стоеше Нилс Венд. Носеше кафяво яке. Ева се втренчи в него. Не знаеше какво всъщност вижда.

— Здравей, Ева.

— Здравей.

— Позна ли ме?

— Да.

— Може ли да вляза?

— Не.

Минаха няколко секунди. Доста. Нилс? След толкова години? Какво търси тук, за бога? Ева се опита да запази спокойствие.

— Е, излез ти тогава — усмихна се леко Нилс.

Сякаш са тийнейджъри, които не искат родителите им да ги видят? Полудял ли е? Какво иска? Ева се обърна, свали сако от закачалката, излезе навън и затвори вратата след себе си.

— Какво искаш? — попита тя.

— Още ли си омъжена?

— Разведена. Защо? Как разбра къде живея?

— Потърсил в Гугъл. Разбрах, че си се омъжила преди много години за известен атлет. Състезател по овчарски скок, Андерш Карлсен. Запазила си фамилията му.

— Да. Следил си ме?

— Не. Открих информацията случайно.

Нилс се извърна леко в очакване да го последва и тръгна към портата. Ева остана на верандата.

— Нилс.

Той спря.

— Къде беше през тези години?

Знаеше отлично къде е бил. Но не искаше той да разбере, че знае.

— В чужбина — отговори Нилс.

— И защо се върна? Сега?

Той я погледна. Ева усети, че трябва да се приближи до него. Да скъси разстоянието. Пристъпи напред.

— За да разчистя стари сметки — отвърна тихо Нилс.

— О? Какви сметки?

— Убийство.

Ева се озърна инстинктивно. Усети как вратът й се вдървява. Убийството на Нордкостер? Едва ли е разбрал, че е замесена в него. Какво има предвид тогава?

— Звучи неприятно — каза тя.

— Неприятно е, но скоро ще приключи. После се прибирам вкъщи.

— В Мал Паис?

Това беше първата й грешка. Просто се изплъзна от устата й. В следващата секунда осъзна какво е казала.

— Откъде знаеш, че живея там? — попита Нилс.

— Не живееш ли там?

— Там живея. Ще се поразходим ли?

Нилс кимна към сива кола, паркирана пред портата. Ева се поколеба. Все още нямаше представа какво иска той. Да поговорят? Глупости. Стари сметки? Убийство? Какво знае?

— Разбира се — кимна тя.

Влязоха в колата и потеглиха. След няколко минути Ева попита:

— За какво убийство става дума?

След кратко колебание Нилс й разказа. За убийството на журналиста Ян Нюстрьом, поръчано от Бертил Магнусон. Ева го погледна.

— Затова ли дойде?

— Да.

— Да отмъстиш на Бертил?

— Да.

Ева се поуспокои. Не беше Нордкостер.

— Не е ли опасно?

— Да отмъстя на Бертил?

— Да. Убил е журналист очевидно?

— Няма да посмее да ме убие.

— Защо?

Нилс се подсмихна, но не отговори. Минаха по моста Дротнингхолм и прекосиха Кершон. В другия край на острова Нилс спря до възвишение над водата. И двамата слязоха. Беше звездна нощ. Полумесецът посребряваше водата и скалите. Красиво място. В добрите стари времена идваха понякога тук. Късно нощем, когато брегът пустее. Къпеха се голи.

— Красиво е както преди — каза Нилс.

— Да.

Ева го погледна. Изглеждаше спокоен, сякаш нищо не се е случило. Сякаш всичко е както преди. Нищо не е както преди, помисли си тя.

— Нилс.

— Да.

— Искам да те питам нещо…

— Да?

— Защо не ми се обади?

— На теб?

— Да. На кого другиго? Живееше с мен, помниш ли? Говорехме, че ще се оженим, ще имаме деца и ще остареем заедно. Забрави ли? Аз те обичах.

Ева внезапно усети, че е тласната в абсолютно погрешна посока. Че се поддава на инерцията на абсолютно погрешни чувства. Но цялата ситуация бе абсурдна — тук, с Нилс, след двайсет и седем години. Миналото изригна като нажежена лава в нея. Не можеше да го възпре.

— Постъпих глупаво. Наистина трябваше да ти се обадя. Съжалявам — каза Нилс.

Той ми се извинява, помисли си Ева.

— След двайсет и седем години? Казваш ми, че съжаляваш?

— Да. Какво да направя?

— Хрумвало ли ти е някога какво ми причини? Какво преживях?

— Но, Ева, няма смисъл да…

— Можеше поне да ми кажеш, че съм ти омръзнала и искаш нов живот с нея! Щях да го приема!

— С кого?

Това беше втората й грешка. Ала усети, че няма смисъл да мълчи. Не можеше да се съпротивлява на напора, надигнал се у нея. Нилс внезапно застана нащрек.

— С кого да имам нов живот?

— Знаеш много добре с кого! Не се преструвай! Млада, красива и бременна. Изпрати я тук да вземе скритите ти пари и…

— Откъде знаеш?

Очите на Нилс изведнъж станаха леденостудени. Той пристъпи към Ева.

— За парите ли? — попита тя.

Нилс я гледа дълго, осъзнал каква грешка е допуснал. От самото начало. Бертил нямаше нищо общо. Бертил не го бе проследил до Мексико и Мал Паис. Не бе проследил Аделита до Швеция и не бе взел откраднатите пари. Бертил изобщо не бе замесен в убийството. Ева беше откраднала парите и…

— Ти ли уби Аделита? — попита той.

— Така ли се казваше?

Внезапно Ева получи силна плесница по лицето. Нилс освирепя.

— Ти ли беше, проклета кучко?

Замахна към нея. Тя се опита да отбие удара. Беше в добра форма, Нилс — в не толкова добра. Сбиха се яростно, размахваха ръце, ритаха. Ева го сграбчи за якето и го блъсна настрани. Нилс не успя да запази равновесие, спъна се в камък и падна назад. Главата му се удари в ръба на скалата. Ева чу глухия пукот на черепа му при сблъсъка с гранита. Нилс се просна безжизнен на земята. От раната в тила му рукна кръв и обля врата му. Тя се взираше втрещена в него.

Мете се приведе към светлината на настолната лампа пред Ева.

— Помисли, че е мъртъв?

— Да. Не смеех да го докосна. Лежеше, кръвта му изтичаше, не помръдваше… Бях разярена, бях в ступор и…

— Но не се обади в полицията?

— Не.

— Защо?

— Не знам. Просто се свлякох на земята и го гледах. Нилс Венд. Който унищожи живота ми преди години. А сега се появи отново и ми каза, че съжалява. И ми се нахвърли. И разбра какво съм направила на Нордкостер. Издърпах го до колата и успях да го наместя зад волана. Колата беше точно до склона към водата. Трябваше само да освободя ръчната спирачка…

— Но сигурно си предположила, че ще го открием?

— Да. Но си помислих… Не знам… Той беше заплашил Бертил Магнусон…

— Мислеше, че ще заподозрем Магнусон?

— Вероятно. Така ли стана?

Мете и Стилтон се спогледаха.

* * *

По-късно вечерта в колата на Мете настроението не бе особено ведро. Пътуваха към голямата стара къща в Кумелнес. И тримата бяха вглъбени в размисъл.

Стилтон мислеше за убийството на Нордкостер. Как едно-единствено събитие е способно да предизвика толкова жестока верижна реакция. Двама шведи се срещат в другия край на света. Изпиват заедно бутилка вино. Единият разказва на другия нещо, което внезапно обяснява загадка, измъчвала го повече от двайсет и три години. Той заминава за Швеция, за да отмъсти за смъртта на любимата си. Свързва се с бившия си бизнес партньор. Убиват го. Открива го Мете, която забеляза рождено петно на бедрото му, познато й от предишен случай. Същевременно Оливия започва да проучва убийството на Нордкостер.

Изумително.

После мислите му се насочиха към по-тежък въпрос. Към това, което неизбежно щеше да се случи не след дълго. В къщата на Мете и Мортен. И как ще се справи с него.

Мете мислеше за Бертил Магнусон. Каква грешка бе допуснала. Но все пак той беше поръчал убийство. Тя не носеше отговорност за самоубийството му.

Оливия мислеше за Джаки Берилунд. Какъв гаф. Ако не се беше фиксирала върху Джаки, Елвис щеше да е жив. Скъпо платен урок.

— Така трябва да е било.

Мете наруши мълчанието. Усети, че е време да ги изтръгне от унеса. Скоро щяха да пристигнат в хаотичната й къща. А не искаше да спуска тишина и униние там.

— Кое? — попита Стилтон.

— Хората, които са проникнали с взлом в къщата на Ева и са я нападнали. Сигурно ги е изпратил Бертил Магнусон.

— Защо?

— Да търсят касетата със записа. Магнусон несъмнено е проверил всички хотели и е разбрал, че в тях няма никакъв Нилс Венд. Каквото направихме и ние. После си е спомнил бившата партньорка на Венд. Невъзможно е да не са се познавали. И двамата са имали вили на Нордкостер… Предположил е, че Венд се крие в къщата й и записът е там.

— Звучи логично — съгласи се Стилтон.

— Но обецата? Как се е озовала в джоба на Аделита? — почуди се Оливия.

— Трудно е да се каже… — призна Мете. — Вероятно когато са се счепкали във вилата на Нордкостер. С Ева.

— Да.

Мете спря пред голямата стара къща.

 

 

Докато вървяха към къщата, телефонът на Мете звънна. Тя спря в градината. Беше Оскар Молин. Току-що се срещнал с комисар Карин Гьотблад. Обсъдили регистъра с клиенти на Джаки. И по-точно едно име, което Мете му бе съобщила.

— Какво решихте? — попита Мете.

— Да го поотложим за известно време?

— Но защо? Защото е Джаки Берилунд?

— Не. Защото ще попречи на реорганизацията.

— Добре. Но ще го уведомите, нали?

— Да. Лично ще се погрижа.

— Добре.

Мете прекъсна връзката. Забеляза, че Стилтон е спрял на два метра от нея и е чул разговора. Мете мина край него, без да продума, и изкачи стъпалата към верандата.

Абас отвори, прегърнал през рамо Йолене. Оливия получи топла прегръдка от нея.

— Гладни сме! — каза Мете.

Прекосиха стаите и влязоха в просторната кухня. Там Мортен се суетеше край всевъзможни съставки, от които обеща да получи кулинарния връх на летния сезон.

Спагети карбонара с пачи крак.

Другите членове на клана бяха нахранени отдавна и сега се бяха разпилели из къщата. Мортен им бе обяснил, че Първата дама в къщата се нуждае от спокойствие, а гостите й искат да вечерят необезпокоявани. Който не разбира, ще бъде изпратен на тавана при Елен да брои бримки.

Сега долу бе сравнително тихо.

— Сядайте!

Мортен махна с ръка над отрупаната маса, където се мъдреха и керамичните произведения на Мете — в ролята на чинии, купи и нещо по средата. Чаши вероятно.

Седнаха.

Мете наля вино. Стилтон отказа. Топли отблясъци от свещниците озариха чашите на другите, когато вдигнаха наздравица и отпиха.

И се отпуснаха.

Всички бяха преживели дълъг ден.

Включително Мортен. Той бе размишлявал дълго какво ще се случи след малко и как да овладее положението. Не беше съвсем сигурен. Вариантите бяха много и нито един — лесен.

Той чакаше.

Всички други — също. С изключение на Оливия. Тя усети как първата глътка вино разлива спокойствие и топлина в тялото й. Погледна към хората край масата. Доскоро абсолютно непознати.

Стилтон — бездомник с минало, за което вече знаеше това-онова. Но не достатъчно, за да свърже всички точки. В картина, каквато изгаряше от любопитство да види. Спомни си как изглеждаше Стилтон при първата им среща в Нака. Значително по-различен. Освен всичко друго сега очите му бяха съвсем променени.

Мортен, приятелят на Керуак. Експерт по детска психология, развързал езика й по удивителен начин. Как го беше направил?

Мете, съпругата му, която отначало я уплаши толкова, че коленете й омекнаха. И все още се държеше на разстояние. Но с уважение. Все пак бе допуснала Оливия в кабинета си и в разследването си.

И Абас. Стройният мъж. С невидим нож и странен аромат. Като нинджа, помисли си тя. Кой е той всъщност?

Отпи пак от виното. Тогава забеляза или по-скоро я почувства. Напрегнатата атмосфера. Никакви усмивки или бързи погледи. Просто стаено очакване.

— Какво има? — наложи се да попита с плаха усмивка. — Защо сте се умълчали така?

Другите се спогледаха. Оливия се опита да проследи щафетата на погледите, която спря до Стилтон. На него му се прииска шишенцето със стезолид да му беше подръка.

— Помниш ли какво те попитах в кухнята в апартамента ти? Когато изгоря караваната? Попитах те защо си избрала случая в Нордкостер?

Въпросът изненада Оливия.

— Да.

— Каза ми, че си го избрала, защото баща ти е участвал в разследването.

— Да.

— Нищо друго ли не привлече вниманието ти?

— Не… Е, да, по-късно. Убийството се е случило на рождения ми ден. Странно съвпадение.

— Не е.

— Как така? Не е съвпадение?

Мете сипа още вино в чашата на Оливия. Стилтон я погледна.

— Знаеш ли какво се е случило, след като Уве Гардман се е върнал тичешком вкъщи?

— Да. Не… Веднага след това ли имаш предвид?

— Разказал какво е видял, родителите му извикали въздушна линейка и веднага се втурнали към брега.

— Да, знам.

— Майка му била медицинска сестра. Когато стигнали до брега, от извършителите нямало и помен. Успели обаче да извадят жената, Аделита, от пясъка и водата. Тя била в безсъзнание, но имала слаб пулс. С обдишване удължили малко живота й, но тя умряла минута-две, преди да пристигне линейката.

— Ясно.

— Детето в утробата й обаче било живо. Лекарят в хеликоптера направил спешно цезарово сечение и извадил бебето — продължи Стилтон.

— Какво? Детето е оцеляло?

— Да.

— Защо не ми каза? Какво е станало с него?

— От съображения за сигурност решихме да запазим в тайна информацията за детето.

— Защо?

— Защото не знаехме какъв е мотивът за убийството. В най-лошия случай можеше да се окаже свързан с нероденото дете. Да са искали да убият него.

— И какво направихте с бебето?

— Поверихме го на един от разследващите. Да се грижи за него на първо време. Мислехме, че ще успеем да открием самоличността на жената или бащата на детето. Но не успяхме.

— И?

— Полицаят, който се грижеше за детето, впоследствие пожела да го осинови. Той и съпругата му бяха бездетни. Преценихме — и ние, и социалните работници — че това е добър вариант.

— Кой е полицаят?

— Арне Рьонинг.

Оливия вече предполагаше накъде се е насочил Стилтон, но искаше да чуе думите. Макар да бяха непонятни.

— Значи детето съм аз? — каза тя.

— Да.

— Значи съм… Какво? Дъщеря на Аделита Ривера и Нилс Венд?

— Да.

През цялото време Мортен не откъсваше очи от Оливия. Мете разчиташе езика на тялото й. Абас бе избутал стола си назад.

— Не е вярно.

Оливия все още владееше гласа си. Все още изоставаше значително.

— За жалост… — каза Стилтон.

— За жалост?

— Том иска да каже, че е трябвало да разбереш по друг начин, при други обстоятелства.

Мортен се опита да задържи Оливия там, където е. Тя погледна към Стилтон.

— Значи си знаел от самото начало? Откакто се срещнахме пред магазина?

— Да.

— Че съм била детето в утробата на удавената жена?

— Да.

— И не каза нито дума?

— Понечих на няколко пъти, но…

— Мама знае ли?

— Не я запознахме с точните обстоятелства. Арне реши да не й казва. Не знам дали й е казал, преди да умре.

Оливия блъсна стола си назад. Стана и обходи с поглед хората край масата. Спря при Мете.

— Откога знаеш?

Сега гласът й звучеше по-пискливо. Мортен осъзна, че моментът наближава.

— Том ми каза преди няколко дни — отговори Мете. — Не знаеше как да постъпи, дали да ти каже, или не. Имаше нужда от помощ. Чувстваше се крайно притеснен от…

— Бил е притеснен…

— Да.

Оливия погледна към Стилтон и поклати глава. После побягна. Абас бе готов и се опита да я хване, но тя се отскубна и изчезна навън. Стилтон скочи да я догони, но Мортен го възпря:

— Остави на мен.

Втурна се след Оливия.

Откри я на улицата. Седеше до железен парапет, закрила лицето си с длани. Мортен клекна до нея. Оливия се изправи светкавично и пак побягна. Мортен хукна след нея и я настигна отново. Този път я улови за раменете, обърна я и я вкопчи в мечешка прегръдка. След известно време тя се поуспокои. Чуваше се единствено отчаяното й хлипане. Мортен я погали нежно по гърба. Ако бе видяла очите му в този момент, щеше да разбере, че не само тя е отчаяна.

Стилтон стоеше до прозореца в една от стаите. Лампите бяха изключени, а завесите — дръпнати. Виждаше самотната двойка на улицата.

Мете застана до него и също погледна навън.

— Дали постъпихме правилно? — попита тя.

— Не знам…

Стилтон сведе глава. Премисляше десетки възможности, откакто тя го бе заговорила и бе казала, че името й е Оливия Рьонинг. Детето на Арне. Всички възможности обаче му изглеждаха неприемливи. Ден след ден неудобството се задълбочаваше и ставаше все по-трудно. Страхливец, каза си той. Постъпих като страхливец. Не смеех. Намирах хиляди извинения да мълча.

В крайна сметка се обърна към единствените, на които се доверяваше. За да не се налага да го каже той. Или поне да го каже, заобиколен от хора, способни вероятно да се справят с нещо, за което той е абсолютно неподготвен.

Мортен например.

— Е, вече е казано — констатира Мете.

— Да.

— Горкото момиче. Но е знаела, че е осиновена, нали?

— Вероятно. Нямам представа.

Стилтон вдигна глава. В момента сме безсилни пред това, помисли си и погледна към Мете.

— Обадиха ти се, докато бяхме в градината. За клиентите на Джаки ли ставаше дума? — попита той.

— Да.

— Кого откри?

— Полицай. И не само.

— Рюне Форш?

Мете се върна в кухнята. Не отговори. Ако Том си стъпи на краката, помисли си, ще се разправим с Джаки Берилунд и клиентите й заедно. Някой ден.

Стилтон сведе отново глава. Абас застана до него.

И двамата погледнаха към улицата.

 

 

Оливия все още беше в крепката прегръдка на Мортен. Той бе опрял глава върху нейната и устните му се движеха. Казаното щеше да си остане между тях. Той обаче знаеше, че това е едва началото — за нея. Началото на дълго пътуване. Тъжно и потискащо. Път, който трябва да измине сама. Той щеше да е там, ако се нуждае от него, но пътят беше неин и само неин.

Някъде по пътя, на опустяла гара, тя щеше да получи котенце от него.