Шила Бьорлинд, Ролф Бьорлинд
Прилив (19)

17.

Оливия спа зле.

Бе отпразнувала лятното равноденствие на остров Тюнингьо с майка си и две нейни приятелки. Можеше да отиде, разбира се, в Моя с Лени и бандата й, но избра Тюнингьо. Тъгата по Елвис я спохождаше на вълни и имаше нужда от усамотение. Или да бъде с хора, които не очакват да е в приповдигнато настроение. Вчера с майка й останаха сами и боядисаха наполовина стената на вилата, която беше най-изложена на слънцето. За да не се срамува Арне, както се изрази Мария. После двете попрекалиха малко с виното. И тя си плати през нощта. Събуди се към три след полунощ и не успя да заспи чак до седем. Половин час преди да иззвъни будилникът.

Сега Оливия излапа две оризови кексчета и тръгна по халат към душа. В същия момент чу звънеца.

Отвори вратата. Стилтон стоеше на прага в черно, възкъсо сако.

— Здрасти — каза той.

— Здрасти! Подстриган ли си?

— Мариане се обади. Няма съвпадение.

Оливия забеляза как по коридора се изниза съсед и огледа мимоходом мъжа пред вратата й. Тя отстъпи настрани и махна на Стилтон да влезе. После затвори вратата.

— Няма съвпадение?

— Да.

Оливия тръгна пред него към кухнята. Стилтон я последва, без да си съблича сакото.

— Значи космите не са от жертвите?

— Да.

— Може би са от извършителите.

— Вероятно.

— Джаки Берилунд — каза Оливия.

— Забрави я!

— Но защо? Възможно е да са нейни! Има тъмна коса, била е на острова по време на убийството и е дала адски тъпо обяснение защо е изчезнала малко след това. Нали?

— Ще използвам душа ти — каза Стилтон.

Объркана какво да отговори, Оливия посочи вратата на банята в другия край на коридора. Още не си бе възвърнала дар словото, когато той изчезна вътре. Да използваш нечий душ определено е интимно — според някои. За други е ни тъй, ни иначе. На Оливия й отне известно време да приеме представата как Стилтон е в банята й и отмива каквото там отмива.

После се замисли за Джаки Берилунд.

Черни мисли.

— Забрави за Джаки Берилунд — повтори Стилтон.

— Защо?

Той си беше взел дълъг хладен душ, бе обмислил фикс идеята на Оливия и бе решил да й обясни това-онова. Оливия се беше облякла и му сервираше кафе на кухненската маса.

— Ето защо — подхвана той. — През 2005 година убиха младо бременно момиче на име Джил Енгбери и ми възложиха разследването.

— Знам.

— Просто започвам от самото начало. Джил беше компаньонка. Бързо установихме, че е работела за Джаки Берилунд в „Червено кадифе“. Обстоятелствата около убийството ни насочиха към хипотезата, че убиецът на Джил вероятно е клиент на Джаки. Тръгнах по тази следа, но се наложи да спра.

— Защо?

— Случиха се разни неща.

— Например?

Стилтон замълча. Оливия зачака.

— Какво се случи? — попита тя най-после.

— Няколко неща. Едновременно. Получих нервен срив, излязох в болнични, а когато се върнах, ме отстраниха от случая.

— Защо?

— Официално защото в момента не съм в състояние да разследвам убийство, което може би беше вярно.

— А неофициално?

— Някои хора, мисля, искаха да не се занимавам със случая.

— Защото…

— Защото се бях домогнал твърде близо до бизнеса с компаньонки на Джаки Берилунд.

— До клиентите й имаш предвид?

— Да.

— Кой пое случая?

— Рюне Форш. Полицай, който…

— Знам кой е — прекъсна го Оливия. — Но той не е открил убиеца на Джил. Четох в…

— Да, не го откри.

— Но ти сигурно си обмислял същото като мен? Когато си разследвал убийството на Джил?

— Че има сходства с Нордкостер?

— Да.

— Разбира се… Джил също беше бременна. — Стилтон продължи: — Както жертвата от Нордкостер. А Джаки се появяваше и в двата случая. Дали и жертвата е била компаньонка? Все пак не знаехме нищо за нея. Усъмних се, че има връзка — един и същ извършител с един и същ мотив.

— И какъв е той?

— Убил е проститутка, която е използвала бременността си, за да го изнудва. Затова взех ДНК от плода на Джил и го сравних с пробата на детето от Нордкостер. Нямаше съвпадение.

— Това не изключва възможността Джаки Берилунд да е замесена.

— Да. Известно време разследвах обстойно теорията си за нея. На Нордкостер е била с двама норвежци на луксозна яхта. Заподозрях, че са били квартет от самото начало, като жертвата е била четвъртият човек. После нещо се е объркало помежду им и тримата са убили четвъртия.

— Но?

— Не стигнах доникъде. Не успях да докажа, че някой от тях е бил на брега или е имал контакт с жертвата, чиято самоличност така и не разкрихме.

— Сега може би ще успееш да докажеш, че Джаки Берилунд е била на брега?

— Като използвам диадемата?

— Да.

Стилтон погледна Оливия. Не се отказва лесно, помисли си. Беше впечатлен от упорството, любознателността й, способността й да…

— Обецата?

Оливия се опита да разчете мислите на Стилтон.

— Каза, че си открил обеца в джоба на палтото на жертвата, която вероятно не е нейна. Нали? Сторило ти се е странно?

— Да.

— Имаше ли отпечатъци по нея?

— Само на жертвата. Искаш ли да я видиш?

— У теб ли е?

— Да. В караваната.

 

 

Стилтон извади голям кашон изпод едното легло в караваната. Оливия седеше на другото. Той отвори кашона и извади найлонов плик с красива обеца.

— Така изглежда.

Подаде плика на Оливия.

— Защо е тук? — попита тя.

— Събрах си вещите, след като ме отстраниха от случая. Тя се оказа сред тях. Лежеше в чекмедже, което изпразних.

Оливия вдигна обецата и я разгледа. Доста особен дизайн. Розетка, която става сърце. С перла отдолу и син камък по средата. Много красива. Напомни й нещо. Беше ли виждала подобна обеца?

Неотдавна?

— Може ли да я взема до утре?

— Защо?

— Защото… съм виждала подобна обеца съвсем наскоро.

В магазин, хрумна й внезапно.

Бутик на Сибюлегатан?

* * *

Мете Улсетер седеше с част от екипа си в следователската стая на Полхемсгатан. Двама от колегите й бяха празнували Деня на лятното равноденствие, други двама бяха продължили да работят. Сега изслушаха разпита на Бертил Магнусон. За трети път. Всички чувстваха едно и също — лъже за обажданията. Отчасти чувството бе емпирично. Опитните разпитващи претеглят умело всеки нюанс в тона на разпитвания. Но имаше и нещо по-конкретно. Защо Нилс Венд ще се обажда четири пъти на Бертил Магнусон и ще мълчи? Както твърдеше Магнусон. Венд сигурно е разбирал, че Магнусон за нищо на света не би се досетил кой мълчи от другата страна на линията. Нилс Венд, изчезнал преди двайсет и седем години? Абсурд. В такъв случай обаждането се обезсмисляше. За Нилс Венд.

— Не е мълчал.

— Да.

— Какво е казал обаче?

— Нещо, което Магнусон не иска да разкрие.

— И с какво ли е свързано то?

— С миналото.

В този момент Мете се намеси в разсъжденията на колегите си. Предполагаше, че Венд наистина не се е появявал двайсет и седем години, после внезапно е дошъл в Стокхолм и се е обадил на бившия си бизнес партньор. И единственото, което ги свързва днес, е вчера.

— Ако се позовем на хипотезата, че Магнусон стои зад убийството на Венд, значи мотивът се крие в тези четири разговора — каза тя.

— Шантаж?

— Вероятно.

— И с какво е разполагал Венд, за да изнудва Магнусон? Днес? — запита се Лиса.

— Нещо, случило се тогава.

— И кой може да знае за него? Освен Магнусон?

— Сестрата на Венд в Женева?

— Едва ли.

— Бившата му съпруга? — предположи Босе.

— Или Ерик Гранден — вметна Мете.

— Политикът?

— Бил е в борда на „Магнусон Венд Майнинг“, когато Венд изчезнал.

— Ще говорим ли с него? — попита Лиса.

— Да, обади му се.

 

 

Оливия седеше в метрото. По целия път от караваната до града обмисляше информацията на Стилтон. Не беше сигурна какъв е изводът. Освен че не е добра идея да доближава Джаки Берилунд. Той беше рискувал и го бяха отстранили от случая. Но тя не беше полицай. Все още. Не участваше в официално разследване. Никой не можеше да я отстрани. Да я заплаши? Разбира се. И да убие котката й под капака на кола. Но дотук. Вече съм свободна да правя каквото пожелая, помисли си тя.

И й се прииска точно това.

Да доближи Джаки Берилунд, убийцата на котки. Да вземе нещо от нея, което да послужи за ДНК тест. Да разбере дали Гардман е намерил на брега следа от Джаки.

И как да постигне целта си?

Не би могла да влезе пак в бутика на Джаки. Някой трябваше да й помогне. Тогава й хрумна идея. Която изискваше да прибегне до нещо отблъскващо.

Изключително отблъскващо.

* * *

Жалък двустаен апартамент на Сьодерармсвеген в Керторп. На втория етаж, без име на вратата, почти никакви мебели в стаите. Само по бельо Норката стоеше до прозореца и бодеше с игли плътта си. Не се случваше често. Почти никога. Понастоящем използваше по-леки средства. Понякога обаче му се приискваше истинско изригване. Огледа се. Още бе вбесен от случката в гората край караваната. Проклетата кучка го беше издухала, сякаш е никой. Загубеняк, който се вмъква в задния ти двор и пикае в саксиите.

Чувстваше се адски зле.

Но как се повдига оклюмало его? След по-малко от десет минути Норката беше отново в играта. Пърхащият му мозък вече предлагаше няколко обяснения за унижението. Момичето нямаше ни най-малка представа с кого разговаря — с Норката, мъж до мозъка на костите си. Или: чисто и просто тя беше идиот. И кривогледа на всичкото отгоре. Окаяна фуста, която не знае с кого си има работа.

Сега беше далеч по-добре.

Когато чу звънеца, Норката бе повдигнал егото си на полагаемата се висота. Краката му почти подтичваха сами. Надрусан? Е, и? Нали е човек на бързите обороти? Фокусник с пълна власт над целия си арсенал. Едва не изтръгна вратата от пантите.

Окаяната фуста?

Норката се втренчи в Оливия.

— Здрасти — каза тя.

Норката продължи да се блещи.

— Дойдох да се извиня — подхвана тя. — Държах се крайно грубо онази вечер и наистина съжалявам. Бях много шокирана как са пребили Стилтон. Нищо лично, честна дума.

— Какво искаш, мамка му?

Оливия реши, че вече е обяснила достатъчно ясно, затова продължи по план.

— Това ли е апартаментът ти? За пет милиона?

— Най-малко.

Бе подготвила изключително внимателно стратегията си. Имаше доста добра представа как да изработи смешния дребосък. Трябваше просто да открие пролука.

— Всъщност си търся жилище — каза тя. — Колко стаи има тук?

Норката се обърна и влезе в апартамента. Остави вратата отворена и Оливия сметна, че е поканена. И се вмъкна вътре. В буквално празния двустаен апартамент. Жалък. С провиснали тапети. Пет милиона? Най-малко?

— Между другото, Стилтон ти изпраща поздрави…

Норката беше изчезнал. През прозореца на спалнята ли се е изнизал, почуди се тя. Внезапно той се появи отново.

— Още ли си тук?

Беше се увил в подобие на халат и държеше кутия с мляко. Отпи от нея.

— Какво искаш, мамка му?

Нямаше да е толкова лесно.

Оливия реши да не увърта.

— Трябва ми помощ. Искам да взема материал за ДНК тест от човек, който не бива да ме вижда. И си спомних какво ми каза.

— Какво ти казах, мамка му?

— Че си помагал на Стилтон да разреши много трудни случаи. Нещо като негова дясна ръка, нали?

— Да.

— После си помислих, че сигурно имаш опит. Разбираш, изглежда, от много неща?

Норката излочи още мляко.

— Но може би вече не се занимаваш с това? — попита Оливия.

— Правя много неща.

Налапа стръвта, зарадва се Оливия. Сега ще поскъся кордата.

— Би ли посмял да направиш нещо такова?

— Да посмея? Що за въпрос, мамка му? Казвай какво искаш.

Е, хвана се на въдицата.

 

 

Оливия излезе от станцията на метрото на Йостермалмстори, придружена от господин в изключително добро настроение — Норката, мъж до мозъка на костите, който не се страхува от нищо.

— Преди няколко години изкачвах К2. Знаеш, четвъртия по височина връх в Хималаите. Бяхме аз, Йоран Кроп и няколко шерпи. Леден вятър, минус 32 градуса… жестоко време.

— Стигнахте ли до върха?

— Те се изкачиха. Аз бях принуден да се погрижа за англичанин, който си счупи крака. Пренесох го на гръб по целия път надолу до базовия лагер. Беше благородник, между другото, имам доживотна покана да посетя имението му в Ню Хемпшир.

— Това не е ли в САЩ?

— Как спомена, че се казва бутикът?

— „Уиърд & Уау“. Близо е. На Сибюлегатан.

Оливия спря на известно разстояние от магазина. Описа как изглежда Джаки и обясни какво й трябва.

— Косъм казваш?

— Или слюнка.

— Или контактни лещи. Така заковахме един в Халмстад. Убил съпругата си и изчистил целия апартамент с прахосмукачката. Намерихме обаче контактна леща в торбичката, взехме ДНК от нея и го пипнахме.

— Не знам дали Джаки Берилунд носи контактни лещи.

— Тогава ще импровизирам.

Норката изприпка към бутика.

Представата му за импровизация явно подлежеше на разискване. Той влезе в магазина, видя Джаки Берилунд да стои с гръб към него до клиентка пред тоалетна масичка, отиде право до нея и й отскубна кичур косми. Джаки изпищя и се обърна към него, по чието лице се изписа изключителна изненада.

— МАМКА МУ! Извинете. Взех ви за онази кучка Нетан!

— Коя?

Норката размаха ръце, както правят наркоманите. Идваше му отвътре.

— Съжалявам, мадам. Има същата коса, а ми открадна коката и побягна насам! Да сте я виждали случайно?

— Изчезвай!

Джаки сграбчи сакото на Норката и го повлече към вратата. Норката си плю на петите. Стиснал здраво в юмрук кичур коса. Джаки се обърна към поизплашената клиентка.

— Наркомани! Събират се в парка и минават оттук. Гледат да откраднат нещо. Съжалявам!

— Няма нищо. Открадна ли нещо?

— Не.

Спорно твърдение.

 

 

Ерик Гранден тъкмо преглеждаше графика си за следващите няколко дни. Седем страни за също толкова дни. Обичаше да пътува. Да лети. Винаги да е в движение. Не влизаше съвсем в служебните му задължения във Външното министерство, но засега никой не възразяваше. Винаги можеха да се свържат с него по Туитър. После му се обади Лиса Хедквист и поиска да се срещнат.

— Няма начин да ви вместя в графика.

Наистина нямаше време. Арогантният му тон подсказа ясно, че в дневния му ред има далеч по-важни задачи от срещи с млади полицаи. Лиса Хедквист се съгласи да говорят по телефона.

— Става дума за компанията „Магнусон Венд Майнинг“.

— И?

— Били сте в борда.

— Преди двайсет и седем години. Не знаете ли?

— Знам. Имаше ли противоречия в борда по онова време?

— В какъв смисъл?

— Между Нилс Венд и Бертил Магнусон например?

— Не.

— Никакви?

— Доколкото ми е известно.

— Но ви е известно, че Нилс Венд е бил убит в Стокхолм? Неотдавна?

— Глупав въпрос. Приключихме ли?

— Засега.

Лиса Хедквист прекъсна връзката.

Гранден се втренчи в телефона си.

Това не му хареса.

* * *

Оказа се много по-лесно, отколкото предполагаше. По целия път до караваната подготвяше арсенал от аргументи и се опитваше да предвиди всяко възможно възражение, за да го парира. После той каза просто:

— Добре.

— Добре?

— Къде е?

— Тук!

Оливия подаде малкия найлонов плик с кичура коса, отскубнат от Джаки Берилунд. Стилтон го прибра в джоба си. Оливия не посмя да го попита защо го каза. Добре? Защото се е включил в екипа? Или просто иска да й услужи? Но защо?

— Страхотно! — каза тя все пак. — Кога мислиш, че тя ще…

— Не знам.

Стилтон нямаше представа дали бившата му съпруга ще им помогне отново. Не знаеше дори дали ще прояви интерес. Обади й се, когато Оливия си тръгна.

Прояви интерес.

— Искаш да сравня кичура коса с пробата от диадемата?

— Да. Възможно е да е на един от извършителите.

— Мете знае ли за това? — попита Мариане.

— Още не.

— Кой ще плати?

Стилтон не се бе замислял и за това. Знаеше колко са скъпи ДНК тестовете. Вече беше измолил услуга веднъж. Да пробва отново бе прекалено.

Не отговори.

— Добре. Ще ти се обадя — каза Мариане.

— Благодаря.

Стилтон се замисли, че е редно Рьонинг да се бръкне. Тя упорстваше. Не можеше ли да продаде повредения мустанг?

Той обаче имаше по-важни задачи.

Обади се на Норката.

* * *

Бертил пътуваше към къщи в сивия „Ягуар“. Нервите му бяха изопнати. Все още нямаше представа какво цели крупието. Абас ел Фаси. Беше открил пълното име и адреса му и бе помолил К. Седович да държи под око апартамента му на Далагатан. Ако се появи там. Погрижи се да изпратят хора и на летище „Арланда“. Ако се появи там. Сигурно скоро щеше да се върне в Швеция. С оригиналната касета. Какво ще направи с нея? Познава ли Нилс? Ще продължи ли изнудването? Или е свързан с полицията? Но как? Крупие? Работеше в „Космопол“ почти всеки път, когато залагаха там. Бертил не разбираше нищо и това го изнервяше и напрягаше.

Едно беше ясно. Не след дълго оригиналната касета вероятно щеше да бъде в Швеция. Нямаше да остане в Коста Рика и да стигне до тамошната полиция. Трябваше просто да се погрижи тя да не стигне до тукашната полиция.

Тогава му се обади Ерик Гранден.

— Говориха ли с теб полицаите?

— За какво?

— За убийството на Нилс. Обади ми се някаква нагла жена. Попита ме дали е имало противоречия между теб и Нилс, докато съм бил в борда.

— Какво значи противоречия?

— Точно това се почудих! Защо полицията си пъха носа в това?

— Не знам.

— Неприятно.

— Какво й каза?

— Не.

— Че е нямало противоречия?

— Нямаше. Доколкото си спомням.

— Никакви.

— Именно. Да се чуди човек докъде ли още ще пропадне шведската полиция!

Бертил сложи край на разговора.

* * *

Аке Андершон седеше в големия търговския център във Флемингсбери с мъжа, който беше приятел на майка му — Норката. И с един приятел на Норката. Мъж с голяма лепенка на тила. Ядяха хамбургери. По-скоро Норката и той ядяха. Другият мъж пиеше ванилов шейк. Той бе поискал да се срещне с него.

— Не знам много — каза Аке.

— Но познаваш организаторите? — попита Стилтон.

— Не.

— Но как разбираш кога ще се биеш?

— Съобщение.

— Изпращат ти съобщение?

— Да.

— Имаш ли телефонния им номер?

— Какво?

— На хората, които ти изпращат съобщение. Имаш мобилен телефон, сигурно виждаш кой ти пише.

— Не.

Стилтон се отказа. Беше помолил Норката да му уреди среща с Аке, за да разбере дали момчето знае повече за боевете в клетка. Имена. Адреси. Не знаеше. Получаваше съобщение и отиваше на мястото или го завеждаха дотам.

— Кой те води?

— Момчета.

— Знаеш ли как се казват?

— Не.

Стилтон се отказа съвсем и допи млечния си шейк.

 

 

Недалеч от мястото с хамбургерите стояха Лиам и Исе с качулатите си якета. Веднъж-дваж бяха водили Аке да се бие. Сега мислеха да го вземат отново. Внезапно го видяха да говори с мъжа, когото бяха снимали да чука в караваната една от трашкиковете им. И който бе шпионирал последния им бой в клетки и си беше отнесъл боя.

Бездомен тип.

Защо, мамка му, Аке разговаряше с него?

— Може да не е бездомен. Ами ако е ченге?

— Под прикритие?

— Да?

Тримата излязоха заедно от заведението за бързо хранене. Норката и Стилтон тръгнаха към гарата. Аке хукна в друга посока. Не забеляза, че Лиам и Исе го последваха. Настигнаха го до безлюдното футболно игрище.

— Аке!

Момчето спря. Позна ги. Веднъж-дваж го бяха водили да се бие. Нов бой ли бяха организирали? То обаче не искаше да участва. Как ще им обясни?

— Здрасти — каза Аке.

— С кого ядеше хамбургери? — попита Лиам.

— Моля?

— Ей сега. Видяхме те. Кои бяха тези?

— Приятел на мама и негов приятел.

— Онзи с лепенката?

— Да.

— Какво му каза?

— За какво? Нищо не му казах!

— Онзи с лепенката довтаса на миналия бой. Как е разбрал? — попита Лиам.

— Не знам.

— Не обичаме доносници.

— Не съм…

— Я стига! — каза Исе.

— Честна дума! Не съм…

Ръка зашлеви Аке по лицето. Преди да се опомни — втора плесница. Лиам и Исе го сграбчиха за якето, огледаха се и го повлякоха нанякъде. Ужасен, Аке погледна назад да види къде са отишли възрастните.

Възрастните стояха на перона далеч от него.