Шила Бьорлинд, Ролф Бьорлинд
Прилив (18)

16.

В Коста Рика има много вулкани със слаба активност. Има и няколко действащи. Като Аренал. Когато изригне, започва истинско природно зрелище. Особено нощем магмата, стичаща се по старите си бразди, обгръща планината като октопод със сияйни пипала. А сиво-черният пушек се издига право към небето. Да видиш такова изригване от овалното прозорче на самолета е достатъчна компенсация за разноските по пътуването.

Абас ел Фаси изобщо не се интересуваше от вулкани. Но се страхуваше да лети.

Много.

Не знаеше защо. Нямаше разумно обяснение. Издигнеше ли се обаче на десет хиляди метра над земята, заобиколен единствено от тънка метална черупка, паниката заплашваше да го погълне. Не й позволяваше. Успяваше да я овладее. Но понеже не бе любител на химическите или алкохолните анестетици, се подлагаше на истинско изпитание.

Всеки път.

Само благодарение на кафявата си по природа кожа не изглеждаше като прясно изкопан труп, когато влезе в залата за пристигащи на летището в Сан Хосе и го посрещна млад мъж с цигара и табелка: „Абасел Фас.“

— Това съм аз — каза Абас.

Говореше добър испански. Не след дълго седнаха в малката жълто-зелена кола на мъжа. Едва тогава — след като се настани зад волана — мъжът се обърна към Абас.

— Мосю Гарсия. Полицай. Отиваме в Мал Паис.

— После. Първо отиваме на „Кайе“ 34 в Сан Хосе. Знаеш ли къде е?

— Да, но имам заповед да тръгнем направо към…

— Променям заповедта.

Гарсия погледна към Абас. Абас отвърна на погледа. Тялото му още пазеше стреса от адски кошмарен полет — от Стокхолм през Лондон и Маями до Сан Хосе. Наближаваше ръба. Както забеляза Гарсия.

— Добре тогава.

 

 

Гарсия спря пред съборетина в — както се бе опитал да обясни на Абас по пътя — не особено гостоприемен район.

— Няма да се бавя — каза Абас.

Влезе през разбитата врата.

Гарсия запали нова цигара.

 

 

Абас вдигна бавно капака на малка кутия. В нея лежаха два тесни черни ножа. Специално изработени от основния му снабдител в Марсилия. Кльощавият блед мъж се отзоваваше, когато Абас му се обадеше, и му доставяше неща, които клиентът му не можеше да пренесе през охранителните пунктове на летищата по света. Затова бледият мъж ги изработваше на място. Независимо къде е мястото.

В случая — „Кайе“ 34 в Сан Хосе, Коста Рика.

Познаваха се отдавна.

Ето защо бледият мъж не се обиди, когато Абас го помоли да му даде специалните си инструменти. С помощта на малък микроскоп добави последните щрихи по остриетата на ножовете.

За баланс.

Нещо, което понякога беше въпрос на живот и смърт.

— Благодаря.

 

 

Взеха ферибота до полуостров Никоя и без да спират, караха до Мал Паис. Разговорът им се състоеше от няколко думи. Абас разбра какви инструкции е получил Гарсия от шведската полиция — тоест от Мете. Да превозва шведския „представител“ и да не се набива на очи. Гарсия попита каква е целта на посещението.

— Изчезнал швед.

Не научи нищо повече.

 

 

Жълто-зелената кола вдигна облаци прахоляк. Рядко се случваше да е толкова сухо по шосетата край брега.

— Мал Паис! — обяви Гарсия.

Стигнаха до място досущ като другите, край които бяха минали. Няколко къщи край тясно, сухо шосе на един хвърлей от морето. Никакъв център, нито дори кръстовище — просто прашен път по средата. Колата спря и Абас слезе.

— Чакай ме в колата — каза той.

Обходи района. С малка прозрачна папка в ръка. В нея имаше две снимки — на жертвата от Нордкостер и на Дан Нилсон.

Или Нилс Венд.

Обходът приключи бързо. В едната посока, после обратно в другата. Никакви барове. Два ресторанта малко по-нагоре по възвишението, затворени. Две-три хотелчета и плаж. След като отиде дотам и се върна, без да срещне жива душа, той слезе на брега. Там видя две момченца, които си играеха на варани — ходеха на четири крака по пясъка и издаваха странни пискливи звуци. Абас знаеше, че момченцата имат големи очи и големи уши, когато поискат, поне той имаше като малък. Помагаха му да оцелее в марсилските гета. Той седна до момчетата и им показа снимката на Дан Нилсон.

— Големия швед! — каза веднага едното момче.

— Знаете ли къде живее Големия швед?

— Да.

 

 

Слънцето си легна бързо в океана и обви Мал Паис в тъмнина. Ако момчетата не бяха с него, не би открил ниската дървена сграда сред дърветата.

Сега това не беше проблем.

— Ето!

Абас погледна към красивата дървена къща.

— Тук ли живее Големия швед?

— Да. Но сега го няма.

— Знам. Заминал е за Швеция.

— Кой си ти?

— Негов братовчед. Помоли ме да му донеса някои неща, които е забравил.

Мануел Гарсия бе последвал Абас и момчетата с колата. Сега слезе от нея и приближи до тях.

— Това ли е къщата му?

— Да. Ела.

Абас даде на момчетата по сто колона и им благодари за помощта. Те не помръднаха.

— Отивайте си вече.

Момчетата останаха там, където бяха. Абас им даде по още сто колона. Те му благодариха и изчезнаха на бегом. Абас и Гарсия влязоха през портата и тръгнаха към къщата. Абас предположи, че е заключена. Беше. Погледна към Гарсия.

— Забравих си картата в колата — подсмихна се Гарсия. Такива ли бяха правилата? Няма проблем. Върна се в колата и почака минута-две. Видя в къщата да светва лампа и се върна. Абас отвори входната врата — отвътре. Беше успял да откърти малък прозорец отзад. Спускащата се бързо тъмнина осигуряваше достатъчно прикритие за подобен взлом. А и животните вече огласяха нощта. С всевъзможни викове. Изтръгващи се от гърлата на птици, маймуни и други примати, неизвестни на Абас. Сухата тишина отпреди час се бе превърнала във влажна тропическа какофония.

— Какво търсиш? — попита Гарсия.

— Документи.

Гарсия запали цигара и седна във фотьойл.

След малко запали още една цигара.

После още една.

Абас изпипваше работата си педантично. Сантиметър по сантиметър претърси къщата на шведа. Не пропусна каменната плочка под двойното легло. Където имаше пистолет. Остави го на мястото му.

Пистолетите не влизаха в инструментариума му.

Когато пакетът цигари се изпразни, а Абас обикаляше за трети път кухнята, Гарсия стана.

— Ще отида да купя цигари. Искаш ли нещо?

— Не.

 

 

Гарсия излезе през портата, качи се в колата и потегли. Напусна Мал Паис, повлякъл шлейф от прахоляк след себе си, и пое към Санта Тереза. Когато прахът се слегна, тъмен ван се появи откъм тесен черен път, спускащ се към морето. После спря между дърветата. Трима мъже излязоха от него.

Грамадни мъже.

Лигите на стокхолмските наркодилъри биха потекли при вида им.

Скрити от мрака, те тръгнаха към градината на Големия швед. Погледнаха към къщата, където светеше. Единият извади мобилен телефон и засне мъжа, който се движеше вътре.

Другите двама заобиколиха отзад.

 

 

Абас седеше на бамбуков стол в дневната. Не беше открил нищо ценно. Нищо, което да помогне на Мете. Никакви документи, никакви писма. Никаква връзка с убийството на Нилс Венд в Стокхолм. И нищо, свързано с жертвата от Нордкостер, както Стилтон се надяваше. Къщата беше чиста, като изключим пистолета под леглото. Абас се облегна назад и затвори очи. Дългият полет го бе изтощил — физически. Умствено се намираше в мантрата си — неговият начин да се презареди и съсредоточи. Затова не долови стъпките, които се вмъкнаха безшумно през задната врата — входа, използван от самия него. В следващата секунда усети. Стана пъргаво от стола и като сянка се плъзна към спалнята. Стъпките приближиха. Гарсия? Толкова бързо? Чу ги да влизат в стаята, където току-що бе седял. Двама? Така изглеждаше. После отново настъпи тишина. Знаеха ли, че е тук? Вероятно. Лампите в къщата светеха. Видели са го отвън. Абас се залепи до дървената стена. Възможно беше да са съседите. Забелязали са светлината и са се почудили какво става. Или съвсем други хора. Със съвсем различна цел. Защо не се чува нищо, запита се Абас. Новодошлите знаеха, че е някъде в къщата, а в нея нямаше много места, където би могъл да бъде. Малката кухня се виждаше изцяло от дневната. Явно не беше там. Сигурно се бяха досетили, че е там, където е. Тук. Дишаше възможно най-тихо. Защо не влизат? Да чака ли? В крайна сметка взе решение и застана в рамката на вратата. Двамина брутално мускулести мъже със също толкова брутални пистолети стояха на два метра от него, насочили дулата си към тялото му. Спокойни.

— Кого търсите? — попита Абас.

Мъжете се спогледаха — той говори испански. Мъжът вдясно посочи с пистолета си към стола, откъдето Абас току-що беше станал.

— Седни.

Абас погледна към дулата, прекоси стаята и седна на стола. Предположи, че мъжете вероятно са костариканци. Злонамерени костариканци? Крадци?

— Какво искате? — попита той.

— Сбъркал ли къщата — каза мъжът вляво.

— Твоя ли е?

— Какво правиш тук?

— Чистя.

— Глупав отговор. Пробвай пак.

— Търся изгубен варан — каза Абас.

Мъжете се спогледаха. Досаден тип. Единият извади тънко въже.

— Стани.

Това движение беше втора природа на Абас. Става от стола, накланя се леко напред с глава, поприведена към гърдите и — в същия момент — действа. Нито един от мъжете не забеляза движението, но единият усети как тънък нож минава през гърлото му и изскача от сънната артерия. В окото на другия плисна струйка топла кръв. Той отстъпи несъзнателно настрани и получи нож дълбоко в рамото. Пистолетът му падна на пода.

Абас го взе.

— ХУАН!

Мъжът с ножа в рамото извика към вратата. Абас погледна в същата посока.

Третият мъж отвън чу вика от вътрешността на къщата. Вървеше към портата, когато фаровете на Гарсия го застигнаха. Залегна в канавката до портата. Жълто-зелената кола спря пред къщата и Гарсия излезе от нея с цигара в уста.

Дано онзи странен швед да е приключил вече, помисли си той.

 

 

Беше приключил.

Когато Гарсия влезе в дневната, двама мъже лежаха на пода. Той веднага ги позна от списъците „Издирва се“ и десетките жалби в костариканската полиция. Двама мъже, обвити с изключително злокобна слава. Единият лежеше сред голяма локва кръв и изглеждаше мъртъв. Другият се бе облегнал на стената и притискаше с длан окървавеното си дясно рамо. Странният швед стоеше до отсрещната стена и бършеше два дълги, тънки ножа.

— Взлом — каза той. — Ще отида пешком до Санта Тереза.

Абас знаеше за третия мъж. Знаеше, че третият мъж е някъде в мрака зад него. Или поне предполагаше, че е. Знаеше също, че го чака дълъг път по вече много тъмното и пусто шосе до Санта Тереза. Предполагаше, че третият мъж е разбрал какво е сполетяло първия и втория. Още повече след като Гарсия се втурна навън, извади мобилния си телефон и с почти фалцетен глас информира половината полицейски сили в Никоя.

— Мал Паис!

Третият мъж сигурно също го беше чул.

Абас вървеше нащрек. С гръб към третия мъж. Метър след метър през смълчаните тъмни завои към далечните светлини на Санта Тереза. Знаеше, че рискува да получи куршум в гърба. Никакви черни ножове не биха му помогнали срещу това. Същевременно му се струваше, че третият мъж изпълнява специална задача; заедно с първия и втория. Не бяха крадци. Защо трима крадци ще влязат в къща, която от портата сигнализира nada^[1]? Когато по съседните хълмове има далеч по-интересни къщи? По-скрити сред дърветата, по-примамливи?

Триото търсеше нещо специално.

В къщата на убития Нилс Венд.

Какво?

 

 

Барът се наричаше „Добри вибрации“. Плагиатство, което „Бийч Бойс“ по принуда трябваше да преглътнат. Калифорния беше доста далеч оттук. Американските сърфисти обаче сигурно изпитваха носталгия, когато се вмъкваха в окаяната питейна бърлога в Санта Тереза.

Абас седна в единия край на дългия, задимен барплот. Сам. С джин и тоник пред себе си. По изключение. Алкохол. Беше вървял в тъмнината с мускули и сетива, впрегнати на пълни обороти, и леки телодвижения на мястото, където бяха скрити ножовете. И беше стигнал дотук. Без куршум в гърба. Сега му се пиеше. Неразумно желание, тихо се обади ъгълче в мозъка му. Но останалата част каза, че няма проблем.

Абас предположи, че третият мъж е отвън.

В тъмнината.

Отпи от питието си. Ихено, барманът, беше смесил съставките перфектно. Абас се обърна и огледа другите хора край бара. С тен, с още повече тен и няколко лошо изгорели мъже с торсове, които бяха основна част от идентичността им. И жени. Местни жени и туристи. Неколцина гидове, вероятно и сърфисти, всичките вглъбени в разговор с един или друг торс. Погледът на Абас се отклони към стената зад бара. Два въздълги рафта с бутилки с повече или по-малко ароматизиран алкохол и едно-единствено предназначение.

Тогава я видя.

Хлебарката.

Гигантска хлебарка. С дълги антени и силни жълто-кафяви криле, прибрани върху тялото. Пълзеше по стената между рафтовете с бутилки. Дъсчена стена, покрита с окачени с карфици туристически снимки и картички. Внезапно Ихено също я видя — и нея, и погледа на Абас, насочен към нея. С тънка усмивчица смачка хлебарката с длан. Върху снимка. На която Нилс Венд беше прегърнал млада жена.

Абас остави чашата си с леко дрънчене върху плота. Извади лист от задния си джоб и се опита да сравни снимката върху него със снимката под смачканата хлебарка.

— Ще я махнеш ли?

Посочи хлебарката. Ихено я перна от стената.

— Не харесваш ли хлебарки?

— Не. Развалят пейзажа.

Ихено се усмихна. Абас — не. Бързо забеляза, че младата жена, която Нилс Венд беше прегърнал, прилича досущ на жертвата от Нордкостер. Жената, удавена в заливите Хаслевикарна. Той допи питието си. „Виж дали ще откриеш някаква връзка между Венд и жената, убита на Нордкостер“ — така каза Стилтон.

И ето я връзката.

— Още едно?

Ихено застана пред Абас.

— Не, благодаря. Знаеш ли кои са хората на онази снимка?

Абас посочи, Ихено се обърна и също посочи.

— Това е Големия швед, Дан Нилсон. Не знам коя е жената.

— Възможно ли е някой да знае?

— Не… Чакай, може би Боскес…

— Кой е той?

— Бившият собственик на бара. Той ги е окачил. — Ихено кимна към снимките по стената.

— Къде мога да го открия?

— В къщата му. Не излиза оттам.

— И къде се намира тя?

— В Кабуя.

— Далеч ли е?

Ихено извади малка карта и посочи селцето, където се намираше къщата на Боскес. Абас размисли дали да се върне в Мал Паис и да помоли Гарсия да го закара до селото. Две неща го накараха да избере друг вариант. Първо — третият мъж, който вероятно се криеше край бара. Второ — полицията. В момента къщата на Венд сигурно гъмжеше от местни полицаи. Нищо чудно да му зададат въпроси, на които не иска да отговаря.

Той погледна към Ихено, който се подсмихваше.

— Искаш да отидеш до Кабуя?

— Да.

Ихено се обади по телефона и след няколко минути един от синовете му се появи пред бара с АТВ. Абас попита дали може да вземе снимката от стената. Получи разрешение. Излезе навън, седна зад сина на Ихено и обходи околността с фасетните си очи. Беше доста тъмно и от бара не се процеждаше много светлина, но видя сянката. По-скоро частица от нея. Зад голяма палма недалеч.

Третият мъж.

— Добре. Да тръгваме.

Абас потупа сина на Ихено по рамото и потеглиха. Обърна се и видя, че третият мъж тича обратно към Мал Паис с изненадваща скорост. Да вземе кола, предположи Абас. Разбра, че не след дълго ще ги настигне, понеже имаше само едно шосе. В една посока. Към Кабуя.

 

 

Синът на Ихено попита дали да чака, но Абас го отпрати. Вероятно щеше да се забави. Самият път до къщата на Боскес му отне немалко време. Натъкна се на доста места за катерене и заобикаляне, преди да стигне до верандата.

Боскес седеше там. В бели дрехи, полуизбръснат, на стол до стената. С чаша ром в ръка и гола крушка, увиснала недалеч от него. Изключена. Концертът на щурците в гората около тях не смущаваше ушите му. Нито слабото шуртене от водопадчето сред дърветата. Той наблюдаваше малко насекомо, кретащо по кафявата му длан.

После погледна към Абас.

— Кой си ти?

— Казвам се Абас ел Фаси. От Швеция съм.

— Знаеш ли кой е Големия швед?

— Да. Може ли да се кача?

Боскес погледна пак към Абас, който стоеше на няколко крачки от верандата. Не приличаше на швед. Нито на скандинавец. Не приличаше никак на Големия швед.

— Какво искаш?

— Да поговоря с теб, Боскес, за живота.

— Идвай.

Абас се изкачи на верандата и Боскес подритна табуретка към него. Абас седна.

— Дан Нилсон ли наричаш Големия швед? — попита той.

— Да. Познаваш ли го?

— Не. Той е мъртъв.

Трудно беше да се разчете изражението на Боскес в мрака. Абас обаче видя как отпива голяма глътка от чашата и тя не изглежда много стабилна по обратния път.

— Кога умря?

— Преди няколко дни. Убиха го.

— Ти ли го уби?

Странен въпрос, помисли си Абас. Но се намираше от другата страна на света в затънтено селце сред тропическа гора с мъж, когото не познаваше. Не знаеше също какви са били отношенията му с Нилс Венд. Големия швед, както го наричаше.

— Не. Работя за шведската полиция.

— Имаш ли удостоверение?

Боскес не беше вчерашен.

— Не.

— Защо да ти вярвам тогава?

„Да. Защо?“ — помисли си Абас.

— Имаш ли компютър? — попита той.

— Да.

— Влизаш ли в интернет?

Боскес изгледа Абас със студени очи. Толкова студени, че пронизаха тъмнината. Изправи се и влезе вътре. Абас остана там, където беше. След минута-две Боскес излезе с лаптоп и седна на стола си. Внимателно пъхна мобилния модем в компютъра и го отвори.

— Потърси Нилс Венд, убийство, Стокхолм.

— Кой е Нилс Венд?

— Това е истинското име на Дан Нилсон. Пише се с W и dt накрая.

Синьото сияние от лаптопа се отрази в лицето на Боскес. Пръстите му се раздвижиха по клавиатурата. После зачака, погледна екрана и макар да не разбираше нито дума, позна снимката на първа страница във вестника. Снимка на Дан Нилсон, Големия швед. Двайсет и седем годишна снимка. Горе-долу така изглеждаше Нилсон, когато за пръв път се бе появил в Мал Паис.

Под снимката пишеше: „Нилс Венд“.

— Убит?

— Да.

Боскес затвори компютъра и го остави върху дървения под до стола. Извади от сенките полупразна бутилка с ром и отсипа в чашата си. Доста.

— Ром. Искаш ли?

— Не — каза Абас.

Боскес пресуши чашата на един дъх, свали я в скута си и избърса очи с другата си ръка.

— Беше ми приятел.

Абас кимна. Махна с ръка да изрази съчувствие. Убитите приятели изискват уважение.

— Откога го познаваш? — попита.

— Отдавна.

Доста смътно мерило за време. Абас се нуждаеше от нещо по-конкретно. Време, което да свърже с жената на снимката от бара.

— Ще я включиш ли?

Посочи крушката в другия край на верандата. Боскес се извърна и се протегна към стар черен ключ на стената. Светлината почти заслепи Абас. След няколко секунди той извади снимката.

— Взех я от Санта Тереза. Нилсон е прегърнал жена… Ето…

Абас подаде снимката. Боскес я взе.

— Знаеш ли коя е?

— Аделита.

Име! Най-после!

— Просто Аделита или…?

— Аделита Ривера. От Мексико.

Абас претегли възможностите. Да каже ли, че Аделита Ривера също е убита? Удавена край шведски бряг? Дали и тя е била приятелка на Боскес? Двама убити приятели и почти никакъв ром.

Въздържа се.

— Беше ли близък Дан Нилсон с Аделита Ривера?

— Тя носеше детето му.

Абас не отмести поглед от Боскес. Много зависеше от това. Нито един от двамата да не изгуби присъствие на духа. Но вътрешно разбираше какво означава информацията. За Том. Нилс Венд е бащата на детето на жертвата!

— Ще ми разкажеш ли нещо за Аделита?

— Беше красива жена.

Боскес разказа какво знае за Аделита, а Абас се постара да запомни всяка подробност. Съзнаваше колко важно е за Том.

— После тя замина — заключи Боскес.

— Кога?

— Преди много години. Не знам къде отиде. Не се върна. Големия швед се натъжи. Тръгна да я търси в Мексико, но не я намери. После се прибра у дома, в Швеция.

— Но това се случи наскоро, нали?

— Да. Във вашата страна ли го убиха?

— Да. И не знаем защо и кой го е убил. Дойдох с надеждата да разбера нещо, което да ни помогне — каза Абас.

— Да откриете убиеца?

— Да. И мотив за убийството.

— Когато замина, той остави чанта при мен.

— Така ли?

Абас застана нащрек.

— Какво има в нея?

— Не знам. Каза ми да я предам на полицията, ако не се върне до първи юли.

— Аз съм полицията.

— Нямаш удостоверение.

— Не е необходимо.

Преди Боскес да успее да примигне с тънките си мигли, дълъг черен нож се заби в електрическия кабел на стената. Крушката на тавана изцвъртя и угасна. Абас погледна към Боскес в тъмнината.

— Имам още един.

— Добре.

Боскес стана и пак влезе вътре. Върна се по-бързо от предишния път, с кожена чанта в ръка. Подаде я на Абас.

Третият мъж беше паркирал тъмния ван на безопасно разстояние от къщата на Боскес и се бе прокраднал възможно най-близо. Не толкова, че да шпионира с невъоръжено око, но с помощта на инфрачервения си бинокъл ясно видя какво извади Абас от малката чанта.

Плик, найлонова папка и аудиокасета.

Абас прибра предметите в чантата. Веднага разбра, че горилите в къщата на Венд в Мал Паис са търсели чантата. Сега нямаше да разглежда находките. Бездруго лично бе изгасил единственото осветление на верандата. Повдигна чантата.

— Трябва да я взема.

— Разбирам.

Черният нож бе увеличил значително схватливостта на Боскес.

— Имаш ли тоалетна?

Абас се изправи, а Боскес посочи към врата в съседното помещение. Абас извади ножа си от стената и изчезна в тоалетната с чантата в ръка. Не мислеше да я изпуска от поглед. Боскес остана седнал на стола си. Светът е странно място, помисли си той. А Големия швед е мъртъв.

Извади дребно шишенце от джоба на панталоните си и започна да лакира ноктите си в мрака. С прозрачен лак.

Абас излезе отново на верандата и се сбогува с Боскес, който му пожела добра сполука. Малко неохотно Абас получи неочаквана прегръдка. После Боскес влезе в къщата.

Абас слезе до шосето и тръгна пешком. Умът му гъмжеше от мисли. Знаеше името на жената, която Том се опитваше да открие от двайсет години. Аделита Ривера. Мексиканка. Бременна с детето на убития Нилс Венд.

Странно.

На стотина метра от къщата на Боскес, където шосето беше най-тясно, а луната — най-мътна, той внезапно получи пистолет във врата. Твърде близо, за да използва ножовете. Третият мъж, каза си. В същия момент изтръгнаха чантата от ръката му. Когато се обърна, силен удар в тила го зашемети. Залитна и падна в треволяка до шосето. Легнал там, видя как голям черен ван изскача от гората, профучава по пътя и изчезва.

После и той изчезна някъде.

Ванът избоботи през Кабуя и през половината полуостров Никоя. Недалеч от летището в Тамбур отби от шосето и спря. Третият мъж включи лампата над шофьорската седалка и отвори кожената чанта.

Беше пълна с тоалетна хартия.

 

 

Абас се свести до шосето. Вдигна ръка и напипа доста едра цицина върху главата си. И много болезнена. Но си струваше. Беше дал на третия мъж каквото иска. Кожената чанта.

Предметите в нея обаче бяха под пуловера на Абас.

И щяха да останат там, докато пристигне в Швеция.

 

 

Третият мъж още стоеше във вана. Поведе борба със себе си и умът му засече. Едва след доста време разбра, че не може да направи кой знае какво. Бяха го надхитрили и мъжът с ножовете вече сигурно се бе върнал при полицаите в Мал Паис. Третият мъж извади мобилния си телефон, прещрака до снимката от къщата на Венд, която бе направил през прозореца, написа няколко думи под нея и изпрати съобщение с изображение.

То стигна до К. Седович в Швеция, който веднага го препрати на мъж, седнал на просторна веранда недалеч от Стоксундския мост. Съпругата му си вземаше душ в къщата. Той прочете краткото съобщение, описващо съдържанието на чантата, напълнена по-късно с тоалетна хартия — плик, найлонова папка, аудиокасета. Оригиналният запис, помисли си мъжът. С разговора от жизненоважно значение за Бертил Магнусон.

Последна към снимката.

Към мъжа с ножовете Абас ел Фаси.

Крупието?

От казино „Космопол“?

Какво търси в Коста Рика?

И за какво му е, по дяволите, оригиналната касета?