Шила Бьорлинд, Ролф Бьорлинд
Прилив (17)

15.

Трима души вървяха по коридора в Националния криминален отдел. И тримата току-що се бяха събудили, но бяха съсредоточени и готови.

Мете беше събрала екипа си рано-рано — в 06:30 всички бяха в стаята. Десет минути по-късно тя им съобщи информацията, която предния ден бе получила от Оливия. Към нея Лиса Хедквист добави разговора си с Гардман предишната вечер. Той всъщност не съдържаше нищо ново. Но сега знаеха къде е живял Венд, преди да се върне в Швеция. На стената окачиха голяма карта на Коста Рика. Мете посочи Мал Паис на полуостров Никоя.

— Изпратих свой сътрудник там.

Никой не реагира. Всички знаеха, че тя знае какво прави.

Босе Тюрен застана до работната дъска. Предишната вечер на излизане от апартамента на Абас Мете му се бе обадила и му бе съобщила необходимата информация, която да му послужи като отправна точка.

— Очертах маршрута на Венд — каза Босе. — На летището в Сан Хосе в Коста Рика е използвал същото име, с което е наел колата тук — Дан Нилсон.

— Кога?

— Петък, 10 юни, в 23:10 часа местно време.

Босе записа информацията върху дъската.

— Какъв паспорт е използвал?

— Работим по въпроса. Самолетът е летял до Лондон през Маями, кацнал е в 06:10. После Венд е взел самолет до „Ландветер“, Гьотеборг. Пристигнал е в 10:35 часа в неделя, 12 юни.

— Пак като Дан Нилсон?

— Да. От „Лендветер“ е взел такси до Централна гара и предвид факта, че са го видели на Нордкостер по-късно вечерта, вероятно е заминал направо за Стрьомстад и е пътувал с ферибота до острова.

— Да. Благодаря, Босе. Спа ли изобщо?

— Не. Но няма проблем.

Мете го погледна одобрително.

Бързо свързаха информацията на Босе с предишните му разкрития за движението на Венд след напускането на Нордкостер. Сега имаха нова маршрутна карта, започваща от Сан Хосе в Коста Рика до хотел „Уден“ на Карлберисвеген. През Нордкостер.

— Техниците се обадиха за телефона на Венд. Проработил е.

Един от по-възрастните следователи приближи до Мете с прозрачна папка.

— Чете ли доклада?

— Да.

— Нещо ценно?

— Да, струва ми се.

Меко казано, помисли си Мете, след като бързо прегледа доклада. Освен всичко друго, той съдържаше подробен списък с обаждания.

С дати и точен час.

* * *

Уве Гардман се бе обадил на Оливия късно предишната вечер и й беше разказал за диадемата. С черни косми. Дали находката му представлява интерес?

Вероятно.

Освен това бяха помолили Гардман да замести колега и да изнесе лекция по морска биология в Стокхолм. Смяташе да пътува със сутрешния влак.

— Лоби барът в „Роял Викинг“. До Централна гара. Устройва ли те? — попита Оливия.

— Да.

Гардман влезе в бара по избелели сини джинси и черна тениска. Със слънчев загар и изсветляла от слънцето коса. Оливия огледа младия мъж и се запита дали е необвързан. После отмести очи. Гардман отиде до бара и поръча еспресо. Взе си кафето, озърна се, погледна си часовника и видя тъмнокосо момиче до панорамния прозорец. Отпи глътка кафе и зачака. След още една глътка Оливия вдигна глава и пак погледна мъжа до бара.

— Оливия Рьонинг? — попита Гардман.

Изненада я, но тя кимна. Гардман приближи до нея.

— Уве Гардман.

— Приятно ми е.

Гардман седна до нея.

— Колко си млада — каза той.

— Нима? Какво имаш предвид?

— Е, знаеш как е… Чуваш глас по телефона и си представяш как изглежда човекът. Мислех, че си по-голяма.

— На двайсет и три съм. Носиш ли диадемата?

— Да.

Гардман извади прозрачно найлоново пликче. Оливия огледа диадемата, а Гардман й разказа къде я е открил.

Как.

И най-вече кога.

— Точно преди да чуеш гласовете?

— Да. Беше сред водораслите до няколко стъпки в пясъка. Проследих ги с очи и тогава ги видях… хората… и ги чух. После се скрих.

— Леле, каква памет!

— Е, беше паметна нощ. Иначе не бих си спомнил толкова ясно как намерих диадемата.

— Може ли да я задържа?

Оливия вдигна найлоновия плик и погледна към Гардман.

— Разбира се. Между другото, Аксел Нордеман ти изпраща поздрави. Тази сутрин ме докара с лодката си до Стрьомстад.

— Благодаря.

Гардман си погледна часовника.

— Уф! Трябва да тръгвам.

„Вече?“ — помисли си Оливия. Той се изправи и я погледна.

— Лекцията започва след половин час. Радвам се, че се запознахме! Обади ми се, ако съм успял да помогна.

— Непременно!

Гардман кимна и се отдалечи. Оливия го проследи с поглед. Защо не му предложих да изпием по бира, преди да си замине вкъщи, помисли си.

Лени би го поканила.

* * *

Младият полицейски инспектор Яне Клинга разбра — с известно затруднение — къде живее Стилтон. В каравана в гората Ингентинг. Не знаеше точното място. Затова се пощура сред собствениците на кучета и поклонниците на ранното слънце, преди да я открие. Почука на вратата. Стилтон погледна през прозореца, изчезна и отвори. Клинга му кимна.

— Безпокоя ли те?

— Какво искаш?

— Мисля, че има нещо в това, което ни каза вчера. За децата бойци.

— И Рюне Форш ли мисли така?

— Не.

— Влез.

Клинга влезе и се огледа.

— И преди ли живееше тук? — попита.

— Кога?

— Когато Вера Ларшон е била тук.

— Не.

Стилтон не възнамеряваше да откровеничи. Беше нащрек. Не знаеше дали Форш не е скроил план да му създаде неприятности. Не знаеше нищо за Яне Клинга.

— Знае ли Форш, че си тук?

— Не. Може ли да си остане между нас?

Стилтон погледна младия полицай. Добро момче, случило на лош шеф? Махна към едното легло. Клинга седна.

— Защо дойде?

— Защото мисля, че си на прав път. Свалихме филмите от „Трашкик“ и снощи ги изгледах. Видях татуировката на единия нападател. ДБ в кръг. Точно както каза.

Стилтон не продума.

— После потърсих информация за боя в клетка. Намерих главно за Англия, но пишеше, че най-често децата се бият в присъствието на родителите.

— Нямаше и помен от родители, когато ги видях.

— В Орща?

— Да.

— Бях там тази сутрин, в подземието, беше празно.

— Уплашили са се, когато се появих, и са изнесли всичко.

— Вероятно. Имаше следи — парчета тиксо, отвертки, счупена червена крушка и много опаковки от чипс. Но няма начин да ги свържем с боя в клетка.

— Да.

— Но възложих на няколко души да наблюдават мястото.

— Зад гърба на Форш?

— Казах, че са те пребили там и не е зле да го държим под око.

— И той се върза?

— Да. Май е разговарял с някого от Националния криминален отряд и иска да им покаже, че прави нещо.

Стилтон веднага се досети с кого е разговарял Форш. Не си губи времето, помисли си той.

— Свързах се също с младежката ни група. Не знаят нищо, но ще го имат предвид.

— Добре.

Стилтон вече не беше толкова предпазлив. Вярваше на Яне Клинга. Във всеки случай достатъчно, за да извади карта на Стокхолм и да я разгърне между тях.

— Виждаш ли кръстчетата?

— Да.

— Това са местата, където са извършени побоите и убийството. Проверих дали има географска връзка.

— Има ли?

— Не открих такава за местопрестъпленията, но три от жертвите, включително Вера Ларшон, са продавали списания пред „Сьодерхаларна“, преди да ги нападнат. Ето го кръстчето.

Не спомена, че онази вечер той продаваше списания там, а не Вера. Всъщност тя дойде по-късно и тръгнаха заедно.

— Каква е теорията ти? — попита Клинга.

— Не е теория, а хипотеза. Нападателите вероятно подбират жертвите си пред „Сьодерхаларна“ и после ги проследяват.

— А другите двама? Имаме общо пет жертви. И те ли са били там?

— С единия не успях да се свържа. Вторият не е бил там, а пред търговския център на Гьотгатан.

— Не е далеч от Медбоярплацен.

— Да. Освен това е минал край „Сьодерхаларна“, преди да отиде на Гьотгатан.

— Значи трябва да държим под око и „Сьодерхаларна“?

— Вероятно. Решението не зависи от мен.

Да, помисли си Клинга. Зависи от мен или Форш. Неволно му се прииска Форш да прилича повече на Стилтон.

Да е по-деен.

Клинга се изправи.

— Ако откриеш нещо друго, може ли да ми се обадиш лично? Мисля да действам тихомълком.

Беше кристално ясно кой не бива да чува.

— Ето визитната ми картичка, ако решиш да се свържеш с мен — каза Клинга.

Стилтон взе картичката.

— И както казах, това си остава между…

— Разбира се.

Клинга кимна и тръгна към вратата. Обърна се, преди да стигне до нея.

— Има още нещо. На един от филмите, заснет тук, в караваната, първо се вижда как гол мъж прави секс с Вера Ларшон. На това легло.

— Да?

— Имаш ли представа кой е?

— Бях аз.

Клинга се сепна. Стилтон го погледна право в очите.

— Но това е между нас.

Клинга кимна, излезе през вратата и едва не се блъсна в крайно развълнуваната Оливия Рьонинг. Тя го погледна мимоходом, влезе вътре и затръшна вратата след себе си.

— Кой беше този?

— От общината.

— Аха… Е, знаеш ли какво ти нося?

Оливия вдигна пред Стилтон найлоновия плик с диадемата.

— Диадема — каза Стилтон.

— От заливите Хаслевикарна! Намерена същата вечер, когато са убили жената! От Уве Гардман, до следи от стъпки или на жертвата, или на някого от извършителите.

Стилтон погледна плика.

— И защо не ни я даде тогава? През 1987 година?

— Не знам. Бил е на девет и не е разбирал, че е от значение. За него е била просто находка.

Стилтон посегна да вземе плика.

— Има косъм в диадемата. Черен — каза Оливия.

Сега Стилтон разбра точно накъде се е насочил снарядът „Рьонинг“.

— ДНК?

— Да.

— Защо? — попита Стилтон.

— Е, ако косъмът е от жертвата, не представлява интерес, но ако не е?

— Тогава може би е от извършителите?

— Да.

— Някой с диадема?

— Възможно е единият да е бил жена.

— Няма информация да е имало друга жена.

— Кой го казва? Уплашено деветгодишно момче, наблюдавало доста отдалеч през нощта. Видяло е тъмни фигури, чуло е жена да пищи. Помислило си е, че са трима-четирима души, но не е забелязало дали има повече от една жена на брега. Нали?

— Пак стигна до Джаки Берилунд, нали?

— Не казах такова нещо.

Но си го помисли. И го почувства. Щом Стилтон спомена името, то надигна пулсиращ гняв в главата й. Внезапно усети, че има много лични причини да преследва Джаки Берилунд.

Асансьор и котка.

Най-вече котка.

Но това нямаше нищо общо със Стилтон.

Той я погледна косо. Разбираше, че в доводите на Оливия има логика.

— Трябва да говориш с хората от отдела за стари случаи.

— Те не проявяват интерес.

— Защо?

— Случаят не е „достъпен“ според Вернер Брост.

Погледите им се срещнаха. Стилтон сведе очи.

— Но бившата ти съпруга работи в криминалната лаборатория… — каза снарядът.

— И как разбра, по дяволите?

— Разбрах, защото съм дъщеря на Арне.

Стилтон се усмихна бегло. Малко тъжно, помисли си Оливия. Близки приятели ли са били с татко?

Щеше да го попита при сгоден случай.

* * *

Помещението беше типична стая за разпити, мебелирана съвсем подходящо. От едната страна на масата седеше Мете Улсетер с два листа А4 пред нея. От другата страна — директорът на „Магнусон Уърлд Майнинг“. Днес в тъмносив костюм, виненочервена вратовръзка и адвокат. Жена, привикана по спешност в полицейската централа, за да присъства на разпита. Бертил Магнусон нямаше представа за какво ще го разпитват, но винаги вземаше предпазни мерки.

— Разпитът се записва — каза Мете.

Магнусон погледна към адвокатката. Тя кимна леко. Мете натисна бутона за запис и посочи датата, часа, мястото и кой присъства.

После разпитът започна.

— При срещата ни пред два дни отрекохте да сте общували скоро с убития Венд. Казахте, че нито сте го виждали, нито сте го чували от близо двайсет и седем години. Вярно ли е?

— Да.

Бяха довели Магнусон с полицейска кола от Свеавеген до полицейската централа на Полхемсгатан. Той изглеждаше забележително спокоен. Мете долови дискретен мъжки парфюм и лек дъх на пурета. Сложи очила за четене и погледна към листа пред себе си.

— В понеделник, 13 юни, в 11:23 предобед, Нилс Венд се е обадил от мобилния си телефон на телефон със следния номер.

Обърна листа така, че Магнусон да види цифрите.

— Това ли е вашият телефонен номер?

— Да.

— Разговорът е продължил единайсет секунди. Същата вечер в 19:32 Венд се е обадил на същия телефон. Разговорът е продължил деветнайсет секунди. Следващият разговор е на другата вечер, вторник, 14 юни. Продължил е двайсет секунди. Четири дни по-късно, в събота, 18 юни, в 15:45 Венд пак се е обаждал на същия мобилен телефон. Този разговор е по-дълъг — малко повече от една минута.

Мете свали очилата за четене и погледна към мъжа срещу себе си.

— За какво разговаряхте?

— Не сме разговаряли. Получавах обаждане, вдигах, никой не ми отговаряше. След кратко мълчание връзката прекъсваше. Предположих, че е анонимен зложелател, който се опитва да ме сплаши. Напоследък са взели на прицел компанията ни, както вероятно знаете.

— Да. Но последният разговор е бил по-дълъг?

— Да… Ядосах се, честно казано, за четвърти път някой ми се обаждаше и мълчеше в слушалката. Затова избухнах. Казах какво мисля за подобни малодушни опити за сплашване и прекъснах връзката.

— Значи не сте имали представа, че се е обаждал Нилс Венд?

— Нямах никаква представа. Как бих могъл да се досетя? Той изчезна преди двайсет и седем години.

— Знаете ли къде е бил?

— Не. А вие?

— Живял е в Мал Паис в Коста Рика. Никаква връзка ли не сте поддържали?

— Не. Мислех, че е умрял.

Магнусон се помоли Богу изражението му да не издава какво му минава през ума. Мал Паис? Коста Рика? Сигурно там е „неизвестното място“, където е оригиналният запис!

— Ще ви помоля да не напускате Стокхолм в близките дни.

— Забранявате ми да пътувам? — удиви се Магнусон.

— Не, нищо подобно — намеси се неочаквано адвокатката му.

Магнусон неволно се усмихна. Усмивката изчезна бързо, когато забеляза погледа на Мете. Ако бе успял да прочете мислите й, вероятно щеше да изчезне още по-бързо.

Мете бе убедена, че лъже.

* * *

Навремето, не чак толкова отдавна, районът около площад „Нютрогет“ беше пълен с всякакви магазинчета с всякаква стока за продан. Най-често със също толкова чудати собственици. Но като сянка от етническия залез повечето бяха пометени, когато нови жители с нови изисквания завзеха квартала и го превърнаха в моден подиум за хипстъри. Сега оцеляваха само шепа от някогашните магазини. Едва-едва. И ги разглеждаха предимно като любопитни и екзотични елементи от уличния пейзаж. В единия продаваха стари книги. Собственикът — Рони Редльос — го бе наследил от майка си.

Магазинът изглеждаше като типична старомодна антикварна книжарница. Пълен с книги. С рафтове от пода до тавана, купища книги върху маси и етажерки. „Великолепна бъркотия от съкровища“, както пишеше на табелката над витрината. Рони имаше фотьойл с износена тапицерия до стената със стандартна лампа от Първата световна война, наклонена над него. Сега той седеше там с книга в скута. „Котката Клас в Дивия запад“ — за приключенията на популярен, но ексцентричен шведски комиксов герой.

— Бекет в комиксов формат! — каза Рони.

Затвори книгата и погледна към мъжа, седнал на табуретка в другия край на магазина. Мъжът нямаше дом и се казваше Том Стилтон. При Рони често идваха бездомници. Той имаше голямо сърце и известна платежоспособност, която му позволяваше да купува книги, намерени в казани за боклук или на други места. Рони никога не питаше. Плащаше всяка книга и помагаше на бездомник. После най-често хвърляше книгите в някой казан за боклук и след седмица-две ги виждаше отново.

И така нататък.

— Ще ми дадеш ли сако назаем? — попита Стилтон.

Познаваше Рони отдавна. Не само в качеството си на бездомник. При първата им среща на летище „Арланда“ Стилтон бе арестувал двамина спътници на Рони, който бе организирал групова екскурзия до Музея на пениса в Рейкявик. Другарите му бяха пийнали повечко твърд алкохол по време на обратния полет от Исландия.

Не и Рони.

Той не пиеше, поне не повече от веднъж годишно. Тогава пиеше, докато падне. В този ден любимото му момиче изчезнало под леда на доковете в Хамарби и се удавило. В този ден — годишнината от смъртта й — Рони слизаше на вълнолома, откъдето тя бе скочила върху леда, и пиеше, докато изпадне в несвяст. Приятелите му познаваха отлично ритуала и внимаваха да не го нарушават. Стояха настрани, докато Рони се напие докрай. После го прибираха в магазина и го слагаха на леглото във вътрешната стая.

— Трябва ти сако? — попита Рони.

— Да.

— Погребение?

— Не.

— Имам само черно.

— Става.

— Избръснал си се.

— Да.

Стилтон се беше избръснал и дори се бе подстригал. Не твърде спретнато, но достатъчно, та косата му да не провисва от всички страни. Сега му трябваше сако, за да изглежда сравнително прилично. И малко пари.

— Колко?

— Колкото за един билет за влака. До Линкьопинг.

— Какво ще правиш там?

— Ще помогна на младо момиче.

— Колко младо?

— Двайсет и три.

— Разбирам… Значи не е чела „Диви детективи“.

— Какво е това?

— Мастурбация на високо литературно равнище. Един момент!

Роби се скри в ниша и се върна с черно сако и банкнота от 500 крони. Стилтон пробва сакото. Беше му възкъсо, но колкото — толкова.

— Как е Бенсеман?

— Зле — отговори Стилтон.

— Добре ли са очите му?

— Така мисля.

Отношенията на Рони Редльос с Бенсеман бяха по-различни, отколкото със Стилтон. Бенсеман беше чел много, Стилтон — не. От друга страна, Стилтон не беше алкохолик.

— Чух, че си се свързал с Абас? — каза Рони.

— Как разбра?

Рони му подаде тънка книга с меки корици.

— Чака за нея почти цяла година. Онзи ден ми попадна. „В чест на приятелите“ — суфистки поеми, преведени от Ерик Хермелин, барона…

Стилтон взе книгата и прочете заглавието.

Прибра я в джоба си.

За да върне услугата.

Беше получил сако и 500 крони.

* * *

Мариане Боглунд вървеше към белосаната си къща с терасирана градина в покрайнините на Линкьопинг. Вече виждаше портата. Наближаваше седем вечерта и с крайчеца на окото си тя зърна фигура, облегната на стълба на уличната лампа от другата страна на шосето. Лампата осветяваше слабоват мъж с ръце в джобовете на възкъсо черно сако. Мариане се поколеба за миг. После погледна към мъжа, който вдигна длан за поздрав. Невъзможно, помисли си тя. Макар че вече беше разбрала кой е.

— Том?

Стилтон прекоси улицата, без да откъсва очи от Мариане.

Спря на два метра пред нея. Мариане не се церемонеше.

— Изглеждаш ужасно.

— Да ме беше видяла тази сутрин…

— Не, благодаря. Как си?

— Добре. Имаш предвид…

— Да.

— Добре. По-добре.

Погледаха се секунда-две. И двамата не искаха да се впускат в разговор за здравословното състояние на Стилтон. Особено на тротоара пред дома й.

— Какво искаш?

— Нужна ми е помощ.

— Пари?

— Пари ли?

Стилтон я погледна така, че й се прииска да си прехапе езика. Беше проявила изключителна нетактичност.

— Трябва ми помощ за това.

Стилтон извади найлоновото пликче с диадемата от Нордкостер.

— Какво е това?

— Диадема. Трябва ми ДНК анализ на космите. Може ли да се поразходим малко?

Стилтон посочи към другия край на улицата. Мариане се обърна леко към къщата и видя как мъж се движи из слабо осветената кухня. Дали ги е забелязал?

— Няма да те бавя.

Стилтон тръгна. Мариане остана там, където беше. Типично за Том — появява се неканен, изглежда като развалина и предполага, че той командва парада.

Отново.

— Том.

Стилтон погледна през рамо.

— Каквото и да искаш, това е неправилен начин да го получиш.

Стилтон спря. Обърна се, сведе леко глава и после я вдигна отново.

— Съжалявам. Изгубил съм форма.

— Личи си.

— Социалните норми… Съжалявам. Наистина се нуждая от помощта ти. Ти решаваш. Да поговорим тук или по-късно. Или…

— За какво ще ти послужи ДНК анализът?

— Да го сравня с ДНК проба от убийството на Нордкостер.

Стилтон предполагаше, че ще я заинтригува. Излезе прав. Мариане беше живяла с него, докато разследваха случая. Знаеше отлично колко усилия бе вложил и какво му бе струвало това. И на нея. Сега се бе появил отново. Във физическо състояние, което прорязваше дълбоко част от душата й, но тя пропъди чувството. По много причини.

— Обясни ми.

Мариане тръгна напред, без да съзнава какво прави. Настигна Стилтон точно когато той подхвана историята. Как диадемата е открита на брега през същата вечер, когато са убили жената. Как се е озовала в кутия с находки на малко момче, намерена е преди ден-два и е предадена на млада студентка в Полицейския колеж. Оливия Рьонинг.

— Рьонинг?

— Да.

— Дъщерята на…?

— Да.

— И сега искаш да провериш дали съвпадат. ДНК пробата от диадемата с ДНК пробата от жертвата на Нордкостер?

— Да. Ще го направиш ли?

— Не.

— Не можеш или не искаш?

— Грижи се за себе си.

Мариане се обърна и тръгна отново към бялата къща. Стилтон я изпрати с очи. Ще погледне ли назад? Не. Тя никога не поглеждаше назад. Вземаше решение и точка. Никакви колебания.

— Кой беше той?

По целия път до входната врата Мариане обмисляше как ще отговори на този въпрос. Знаеше, че Торд ги е видял през прозореца на кухнята. Видял ги е да вървят по улицата. Знаеше, че трябва да внимава.

— Том Стилтон.

— Нима? Той? Какво търси тук?

— Искаше да му помогна за ДНК проба.

— Нали е напуснал полицията?

— Да.

Мариане окачи сакото си на своята закачалка. Всички от семейството имаха свои закачалки. Децата, тя и Торд. Децата бяха от предишния брак на Торд — Емили и Якоб. Тя ги обичаше. Харесваше й, че Торд държи на порядъка. Дори в антрето. Такъв си беше. Всичко на мястото си и никакви експерименти в леглото. Работеше като администратор. Отговаряше за спортните площадки в Линкьопинг. Беше в добра физическа форма, в добра умствена форма, с добри обноски… в много отношения като младия Стилтон.

В много отношения — не.

Онези, които я бяха подтикнали да се хвърли с главата надолу в бездна от страст, хаос и най-сетне — след осемнайсет години — да се откаже. И да напусне Стилтон.

— Искаше лична услуга — каза тя.

Торд продължаваше да стои до прага. Тя знаеше, че той знае. По някакъв начин. Какво е имало между нея и Стилтон и какво няма между нея и Торд. И това го караше да си задава въпроси, да се чувства малко несигурен. Мариане не мислеше, че е ревност. Връзката им беше твърде стабилна. Но все пак той си задаваше въпроси.

— Какво значи лична услуга?

— Има ли значение?

Тя почувства, че е заела защитна позиция. Глупаво. Нямаше какво да защитава. Нищичко. Или имаше? Беше ли й повлияла срещата със Стилтон по начин, за който не бе подготвена? Ужасното му физическо състояние? Целенасочеността му? Пълното безразличие? Да я постави натясно пред собствения й дом? Вероятно. Но това в никакъв случай нямаше да стигне до съпруга й.

— Торд, не съм разговаряла с Том от шест години. Той е решил да ме потърси. Занимава се с нещо, което не ме интересува, но бях длъжна да го изслушам.

— Защо?

— Той вече си тръгна.

— Добре. Просто бях любопитен. Ти вървеше насам, после двамата се отдалечихте… Яхния ли ще вечеряме?

 

 

Стилтон седеше сам в кафенето на гарата в Линкьопинг — обстановка, в която се чувстваше сравнително удобно. Посредствено кафе, никакви неодобрителни погледи, влизаш, изпиваш си кафето и излизаш. Мислеше за Мариане. И за себе си. Какво беше очаквал? От шест години не бяха общували. Шест години постъпателно пропадане — от негова страна. Във всяко отношение. А тя? Изглеждаше същата, както преди шест години. Поне в полуздрача на улицата. За някои животът просто продължава, помисли си той, за други забавя ход, за трети спира напълно. За него нещата бяха започнали да се движат отново. Бавно, на пресекулки, но по-скоро напред, отколкото назад.

И толкова.

Наистина се надяваше Мариане да опази това, което има, каквото и да бе то. Заслужаваше го. В моментите си на просветление се бе замислял каква болка й е причинявало поведението му през последната им година заедно. Душевното му състояние се влошаваше с всеки изминал ден. Резките промени в настроението му бавно подкопаваха това, което бяха изградили заедно, и в крайна сметка то рухна.

А сега моментите му на просветление не бяха толкова светли.

Стилтон се изправи. Не го свърташе на едно място. Усети как натискът в гърдите му пълзи към ръцете, а бе оставил стезолида в караваната. Тогава мобилният му телефон звънна.

— Йеле.

— Здравей, Том, Мариане е.

Говореше доста тихо.

— Как намери номера ми? — попита Стилтон.

— Оливия Рьонинг е в „Ениро“, а ти не си. Написах й съобщение с молба да ми изпрати номера ти. Спешно ли ти трябва ДНК анализът на диадемата?

— Да.

— Ела и ми я дай.

— Добре. Защо размисли?

Мариане прекъсна връзката.

* * *

Оливия изгаряше от любопитство защо Мариане Боглунд иска номера на мобилния телефон на Стилтон. Нали не поддържат връзка? Или диадемата го е заинтригувала? Там, в караваната — достатъчно, за да я помоли да му я остави. Божичко, помисли си тя. Разследвал е случая години наред. Без да го разреши. Няма начин да не прояви интерес. Но щеше ли да се свърже с бившата си съпруга? Оливия си спомни срещата с Мариане Боглунд в колежа. Хладната дистанция, когато я попита за Стилтон. Почти пренебрежение. А сега бе поискала телефонния му номер. Чудно защо са се развели. И това ли е свързано със случая край брега?

Въпросите, кръжащи в ума й, я накараха да се качи в автобуса до Вермдьо и я доведоха до грохналото имение. До Улсетерови. Искаше да получи отговорите. И усещаше нещо по-трудно обяснимо. Свързано със самата къща, с атмосферата, с настроението там. Нещо, от което почти копнееше да стане част.

Без да разбира защо.

 

 

Мортен Улсетер беше в музикалната стая. Пещерата. Скривалището му. Обичаше голямото си необуздано семейство и всичките им познати и непознати, които завземаха къщата гладни и жадни за забавления, и почти винаги Мортен поемаше нещата в свои ръце. В кухнята. Харесваше му.

Ала понякога му се приискваше да се скрие.

Затова преди години построи подземното си убежище и обясни на всички горе, че тук долу е личното му пространство. После, с течение на времето, обясняваше на деца и внуци какъв смисъл влага в „лично пространство“.

Място, което е само негово.

Никой не влиза непоканен.

И като се има предвид какво значеше Мортен за семейството си, желанието му бе уважено. Получи каквото искаше.

Малка пещера в избата.

Тук се връщаше в миналото и се отдаваше на носталгия и сантименталност. Тук тъгуваше за всичко, за което трябва да се тъгува. Личната му тъга. За всичко и всеки, оставили следа от отчаяние в живота му. Имаше много следи.

Сякаш се натрупват, когато се пенсионираш.

Той се отдаваше предпазливо на тази тъга.

И понякога си позволяваше по няколко глътки, без Мете да разбере. По-рядко сега, през последните години. За да се свърже с онова, което Абас търсеше в суфизма. Онова, което е зад ъгъла.

И никога не греши.

В особено хубави нощи пееше дуети със себе си.

Тогава Керуак пропълзяваше в пукнатината.

Когато ненадейно се озова пред голямата дървена порта и натисна звънеца, Оливия все още не знаеше защо е тук.

Просто беше тук.

— Здрасти! — каза Мортен.

Отвори й вратата, облечен в дрехи „Маджонг“ — стил, неразпознаваем за момиче от поколението на Оливия. Отглас от шейсетте в Швеция. Унисекс, велур. Оранжево, червено и по малко от всичко останало, обгърнало свободно обилната талия на Мортен. В ръката му имаше чиния, изработена от Мете на грънчарското й колело.

— Здрасти. Аз… Тук ли е Мете?

— Не. Ще се примириш ли с мен? Влизай!

Мортен изчезна вътре и Оливия го последва. Този път никой не бе заточен на горните етажи. Къщата гъмжеше от деца и внуци. Едно от децата — Янис — живееше в по-малка съседна къща със съпруга и единственото си дете, но смяташе дома на родителите си за свой дом. Две други деца — може би внуци, предположи Оливия — лудееха наоколо в специално ушити костюми и стреляха с водни пистолети. Мортен махна бързо на Оливия да влезе през врата в края на коридора. Докато стигне, тя се размина на косъм с няколко водни струи. Мортен затвори вратата след нея.

— Шумничко е тук — усмихна се той.

— Винаги ли е така?

— Шумничко?

— Да. Искам да кажа, винаги ли има толкова много хора?

— Винаги. Имаме пет деца и девет внуци. Плюс Елен.

— Коя е тя?

— Майка ми. На деветдесет и две е и живее на тавана. Тъкмо й приготвих тортелини. Ела!

Мортен поведе Оливия по доста извито стълбище чак до върха на къщата.

— Обзаведохме й стая тук.

Мортен отвори вратата към светла и красива стаичка, мебелирана с вкус. Съвсем различна от обстановката на долните етажи. Бяло желязно легло, масичка и люлеещ се стол. В него седеше много стара жена с тебеширенобяла коса, съсредоточена върху тъничко плетиво, виещо се на няколко метра по пода.

Елен.

Оливия погледна дългото и тънко плетиво.

— Мисли, че плете поема — прошепна Мортен. — Всяка бримка е стих.

Обърна се към Елен.

— Това е Оливия.

Елен вдигна глава от плетивото и се усмихна леко.

— Много добре — каза тя.

Мортен приближи до нея и я погали нежно по бузата.

— Мама има лека деменция — прошепна на Оливия.

Елен продължи да плете. Мортен остави чинията до нея.

— Ще помоля Янис да се качи и да ти помогне, мамо.

Елен кимна. Мортен се обърна към Оливия.

— Ще пийнеш ли вино?

Настаниха се в една от стаите долу. С врата, която заглушаваше голяма част от детската гълчава.

И пиха вино.

Оливия рядко пиеше вино. Главно когато гостуваше на някого — на Мария, да речем.

Иначе предпочиташе бира. Затова след две чаши с нещо, което Мортен определи като „червено вино на изключително разумна цена“, Оливия започна да говори повече, отколкото възнамеряваше. Не разбра дали заради обстановката, виното или — чисто и просто — Мортен, но се впусна в много лични теми. Както никога не правеше с майка си Мария. Заговори за себе си. За Арне. Как е изгубила баща си и не е била там, когато той е умрял. За угризенията на съвестта, които я измъчват.

— Мама мисли, че искам да стана полицай, за да успокоя гузната си съвест — каза тя.

— Аз не мисля така.

Мортен я беше слушал дълго, без да продума. Умееше да слуша. Многото години с шумни хора бяха шлифовали чувствителността му за емоционалните полутонове и бяха усъвършенствали способността му да съчувства.

— Защо?

— Рядко правим нещо, за да задоволим комплекса си за вина. Често обаче мислим, че е така. Или нарочваме чувството за вина, защото не намираме друго обяснение за решенията си.

— Защо тогава реших да стана полицай?

— Вероятно защото баща ти е бил полицай, но не защото е умрял, когато ти не си била при него. Има разлика. Едното е наследственост и среда, другото — вина. Не вярвам в нея.

Нито пък аз, помисли си Оливия. Само мама.

— Том ли се върти в ума ти?

Мортен смени посоката. Навярно защото усети, че Оливия ще се почувства по-добре така.

— Защо питаш?

— Не дойде ли за това?

При тези думи Оливия се почуди да не би Мортен да е медиум. Дали не се е натъкнала на паранормален феномен. Той беше улучил право в целта.

— Да. Често мисля за него и не успявам да свържа точките.

— Как е станал скитник?

— Бездомник.

— Семантика — усмихна се Мортен.

— Да, но е бил главен криминален инспектор, при това добър, и сигурно е имал широка социална мрежа — теб например. И все пак е стигнал дотам. Без да е наркоман или нещо подобно.

— Какво значи „нещо подобно“?

— Не знам, но сигурно е грамадна крачка от човека, какъвто е бил, до човека, какъвто е сега.

— И да, и не. Отчасти е същият човек — в някои отношения. В други не е.

— Разводът ли е причината?

— Донякъде, но тогава той вече беше започнал да пропада.

Мортен отпи глътка вино. Замисли се докъде да спре. Не искаше да разкрива личната история на Том по неправилен или подвеждащ начин.

Избра средния път.

— Том стигна до момент, когато просто се отказа. Има физиологичен термин за това, но ще го пропуснем. Накратко, оказа се в положение да не иска да се задържи.

— Да се задържи за какво?

— За това, което наричаме нормалност.

— Защо не искаше?

— По няколко причини. Менталните проблеми, разводът и…

— Имал е ментални проблеми?

— Да. Психоза. Не знам как е сега. Онзи ден, когато дойдохте тук двамата, го видяхме за пръв път от четири години.

— Защо имаше психоза?

— Отключва се от различни неща. Някои хора са по-податливи от други. Понякога е достатъчен по-дълъг период на стрес, свръхнатоварване в работата, неочаквано събитие…

— Случи ли се нещо неочаквано с Том?

— Да.

— Какво?

— Редно е сам да ти разкаже, ако поиска.

— Добре, но какво направихте вие? Не успяхте ли да направите нещо?

— Направихме каквото можахме. Поне така смятахме. Разговаряхме често с него, когато все още не странеше от нас, поканихме го да живее тук, когато го изхвърлиха от апартамента му. После обаче той ни се изплъзна. Не идваше на уговорените срещи, отказваше да общува с нас и в крайна сметка си отиде. Знаехме, че вземе ли решение, нищо не е в състояние да го разубеди. Затова го оставихме на мира.

— Оставихте го?

— Не можеш да задържиш човек, който не е тук.

— Но не беше ли ужасно?

— Беше ужасно, особено за Мете. Тя страда и досега. Но когато дойдохте, той изглеждаше по-добре. Разговаряше, общуваше… Развълнувахме се много. И аз, и Мете.

Мортен напълни чашите с вино, отпи от своята и се усмихна. Оливия го погледна и разбра накъде иска да се насочи разговорът, макар досега да не си го признаваше.

— Как е Керуак? — попита тя.

— Добре! Е, има проблем с краката, но няма как да сложиш паяк в инвалидна количка, нали?

— Да.

— Имаш ли домашни любимци?

Тази посока бе избрала Оливия. Там искаше да стигне. С някого, на когото може да разкаже. Който е достатъчно далеч и същевременно по-близо от всеки друг. В момента.

— Имах котка. Убих я с колата си.

Каза го на глас, за да приключи с най-болезнената част.

— Прегази ли я?

— Не.

Оливия му разказа възможно най-свързано какво се случи от момента, когато видя отворения прозорец, до момента, когато вдигна предния капак.

После се разплака.

Мортен я остави да се наплаче. Разбираше, че това е тъга, която Оливия ще отнася в своята пещера и ще потъва в нея от време на време. Тя никога няма да изчезне. Част от оздравяването обаче бе да я сподели. Той погали тъмната й коса и й подаде носна кърпичка. Тя си избърса очите.

— Благодаря.

После вратата се отвори широко.

— Здрасти! Здрасти!

Йолене се втурна в стаята и прегърна Оливия през масата. Виждаха се за пръв път и Оливия се изненада доста. Мете влезе след нея. Мортен бързо й сипа чаша вино.

— Искам да те нарисувам! — каза Йолене на Оливия.

— Мен?

— Само теб!

Йолене веднага взе скицник от етажерката и коленичи през Оливия. А тя си избърса още веднъж очите с носната кърпичка и се опита да изглежда естествено.

После се обади Стилтон. На мобилния на Оливия.

— Мариане ще помогне — каза той.

— Ще направи ДНК анализ?

— Да.

— Махни това! — Йолене посочи телефона.

Мортен се приведе и прошепна нещо на Йолене. Оливия стана и се отдръпна настрани.

— Кога ще го направи?

— В момента — отговори Стилтон.

— Но как… Ти ли отиде в Линкьопинг?

— Да.

Оливия усети как я обзема топлота към Стилтон.

— Благодаря — успя да каже, преди той да прекъсне връзката. Обърна се и забеляза как я гледа Мете.

— Том ли беше?

— Да.

Бързо и развълнувано Оливия й разказа историята за диадемата. Обясни й, че сега я проверяват за съвпадение, и какво би могло да означава това за случая на Нордкостер. За нейна изненада Мете не се заинтригува особено.

— Интересно е! Наистина! — каза Оливия.

— За него.

— За Том?

— Да. И е добре, че работи.

— Но не е ли интересно за теб?

— В момента не.

— Защо?

— Защото съм насочила всичките си усилия да разкрия убиеца на Нилс Венд. Случаят е от наши дни, другият е отпреди двайсет и четири години. Това е една от причините. Другата е, че случаят е на Том.

Мете вдигна чашата си.

— И така ще остане.

 

 

По пътя към къщи тези думи отекваха в главата на Оливия. Какво имаше предвид Мете? Че Стилтон ще поеме отново стария си случай? Та той дори не работеше в полицията! Беше бездомен. Как ще поднови разследването? С нейна помощ? Това ли искаше да каже?

— Без теб той никога нямаше да дойде тук — спомни си как й каза Мете.

В антрето, миналия път. Помнеше отлично и как Стилтон без никакво колебание й открадна хипотезата за връзката на Венд с жертвата от Нордкостер. Наистина ли се връщаше към стария си случай? С нейна помощ?

Макар главата й да бе пълна с мисли и въпроси, тя приближи изключително предпазливо входната врата на блока, където живееше. Сигурно никога вече нямаше да отвори тази врата, без да се напрегне цялата.

Особено след обаждането на Стилтон.

И ДНК тестът.

Който я бе насочил отново към онази жена — Джаки Берилунд.

Мразеше я.