Шила Бьорлинд, Ролф Бьорлинд
Прилив (15)

13.

„Изчезнал директор на компания намерен убит.“

Новината за убийството на Нилс Венд гръмна в медиите. Обявен за издирване, когато бил партньор с Бертил Магнусон в компанията им „Магнусон Венд Майнинг“. Съществувало подозрение, че изчезването е предизвикано от сериозен конфликт между двамата собственици. Дори че лично Магнусон е замесен в изчезването на Венд. Но нищо не излязло наяве.

Тогава.

Сега вероятно щяха да разкрият истината.

И сега, естествено, плъзнаха нови версии. Дали убийството е свързано с „Магнусон Уърлд Майнинг“. И къде е бил Венд през всичките тези години. Все пак беше изчезнал през 1984 година.

И неочаквано бе открит мъртъв.

В Стокхолм.

* * *

Бертил Магнусон седеше в ратанов фотьойл в зоната за отдих в спа центъра „Стюребадет“. Току-що бе престоял двайсет минути в парната баня и се чувстваше приятно омекнал. Върху стъклената маса до него лежеше купчина вестници. Във всички имаше статии — по-обширни или по-кратки — за убийството на Нилс Венд. Бертил ги прочете до една, за да провери дали някъде не се споменава къде е възможно да е живял Венд, преди да се появи в Стокхолм. Не откри нищо. Дори хипотеза. Какво беше правил Венд между 1984 година и настоящия момент, все още не беше известно. Никой не знаеше къде е живял.

Бертил прокара длани по хавлиения си халат. Втренчен в запотената чаша с минерална вода до себе си, той обмисляше положението си. Току-що се бе освободил от наболял тридневен проблем и бе получил първоюлски проблем. Малко повече време. Но все пак. Времето изтича бързо, когато спусъкът е дръпнат.

Внезапно влезе Ерик Гранден. И той увит в бял хавлиен халат.

— Здрасти, Бертил. Чух, че ще си тук.

— В сауната ли отиваш?

Гранден се огледа и видя, че са сами. Въпреки това сниши добре модулирания си глас.

— Прочетох за Нилс.

— Да.

— Убит?

— Явно.

Гранден седна на ратановия фотьойл до Бертил. Дори седнал се извисяваше с цяла глава над него. Погледна го отвисоко.

— Но не е ли случаят изключително… как да се изразя… неприятен?

— За кого?

— За кого ли? Какво имаш предвид?

— Едва ли ти е липсвал. Или греша?

— Не, но все пак бяхме стари приятели. Преди години. Един за всички…

— Беше много отдавна, Ерик.

— Да, да, но все пак. Никакви чувства ли не изпитваш?

— Изпитвам, разбира се.

Но не каквито предполагаш, пробяга през ума на Бертил.

— И защо най-неочаквано е дошъл тук? В Стокхолм? — почуди се Гранден.

— Нямам представа.

— Възможно ли е да има нещо общо с нас? С компанията?

— Защо да има?

— Не знам, но в настоящото ми положение ще е крайно неуместно хората да започнат да ровят в миналото.

— И да открият, че си бил в управителния съвет?

— Връзката ми с компанията изобщо. Няма нищо нередно, но често се случва невинен да опере пешкира.

— Не мисля, че ще опереш пешкира, Ерик.

— Радвам се да го чуя.

Гранден стана, свали халата и показа стегнато тяло, бяло като хавлията. В основата на гръбнака му имаше дребна жълто-синя татуировка.

— Какво е това? — попита Бертил.

— Зелено папагалче. Юси. Отлетя и не се върна, когато бях на седем. Отивам в парната баня.

— Добре.

Гранден тръгна към парната баня. Когато вратата се затвори зад него, мобилният телефон на Бертил иззвъня.

Беше Мете Улсетер.

* * *

Стилтон се стремеше да не обръща внимание. Дълго време. Но след като туптящата болка отвътре продължи да го измъчва цяла нощ, се предаде и пое към Пеларбакен. Клиника на християнската църква, в която лекуваха предимно бездомни.

Там установиха, че Стилтон страда от няколко различни неща. Но нищо прекалено сериозно, изискващо болнично легло. Стараеха се да заемат легла само в краен случай. Вътрешните му органи не бяха увредени. Външните рани заздравяваха. С известна изненада младият лекар докосна — с доста дълъг инструмент — лепкавото жълто-кафяво вещество, размазано върху повечето рани.

— Какво е това?

— Лечебен мехлем.

— Мехлем?

— Да.

— Ясно… Забележително!

— Кое?

— Ръбовете на раните определено са зараснали много бързо.

— Нима?

Какво си мислеше младежът? Че само лекарите разбират от медицина?

— Купува ли се отнякъде?

— Не.

Превързаха главата на Стилтон с чист бинт и го отпратиха да си върви с рецепта, която не възнамеряваше да използва. На улицата картините се върнаха в ума му. Калейдоскоп от замъглени образи. Пропъди ги и се замисли за Норката. За дребния всезнайко, който всъщност му бе спасил живота. До голяма степен. Ако беше останал в подземието до края на нощта, щеше да затъне в истинска помия. Норката го бе завел в караваната, бе намазал раните му и го бе завил с одеяло.

Дано да се е уредил с откарване до вкъщи, помисли си Стилтон.

 

 

— Закара ли го вкъщи?

— Кого?

— Норката? Онази вечер?

Оливия се бе обадила на Стилтон, който се намираше в мисионерския център на Флемингатан. Пробваше нови дрехи. Старите бяха неспасяемо оплескани с кръв.

— Не — каза тя.

— Защо?

— Как се чувстваш?

— Защо не го закара?

— Поиска да се разходи.

Глупости, помисли си Стилтон. По-скоро се бяха сдърпали на излизане от караваната. Знаеше какво представлява Норката, а малкото му впечатления от Рьонинг му подсказваха, че не би преглътнала номерата на дребосъка.

— Какво искаш? — попита той. — Не приключихме ли с теб?

— Помниш ли какво ти разказах в караваната? За мъжа, който се появи на Нордкостер. Край брега и после пред бунгалото ми?

— Да. И?

Оливия му обясни какво е видяла в новинарски сайт точно преди десет минути. Нещо, което здравата я беше потресло. Когато замълча, Стилтон каза:

— Трябва да информираш следователя, който отговаря за случая.

* * *

Следователят, отговорен за случая, седеше срещу бившия партньор на убития Нилс Венд. Във фоайе на втория етаж в офис сградата на Свеавеген. Бертил Магнусон й беше дал десет минути. После трябвало да бърза за среща. Мете Улсетер подхвана по същество.

— Да сте чували или виждали Венд наскоро?

— Не. Защо?

— Явно е бил в Стокхолм, а имате общо минало. „Магнусон Венд Майнинг“.

— Не сме поддържали контакт. Изключително шокиран съм. След толкова години мислех, че той…

— Той?

— Е, всякакви възможности ми минаваха през ума — че се е самоубил или нещо му се е случило, похитили са го или просто е изчезнал…

— Ясно.

— Знаете ли защо се е появил толкова внезапно?

— Не. А вие?

— Не.

Мете погледна замислено мъжа пред себе си. Секретарка махна дискретно на Магнусон. Той се извини и обеща да съдейства, разбира се, на полицията, когато разполага с повече време.

— Все пак имахме общо минало, както отбелязахте.

* * *

От информационната служба в полицейската централа Оливия разбра кой отговаря за разследването на убийството на Нилс Венд. Пробва да се свърже с Мете Улсетер, но се натъкна на непробиваема стена. Не й дадоха никакъв телефонен номер. Имаше обаче номер и офис, където събират сведения.

Оливия не се заинтересува. Обади се отново на Стилтон.

— Не мога да се свържа с човека, който отговаря за разследването.

— Кой е той?

— Мете Улсетер.

— О, ясно.

Стилтон помисли няколко секунди. Знаеше, че Мете Улсетер трябва да получи информацията на Оливия. Възможно най-скоро.

— Къде си сега? — попита той.

— Вкъщи.

— Вземи ме от Камакаргатан 46 след два часа.

— Нямам кола.

— Какво?

— Ами… двигателят не е в ред.

— Добре, ела на автобусната спирка за Вермдьо. В Слюсен.

Започваше да се стъмва, когато слязоха от автобус 448 и тръгнаха през квартал с красиви стари къщи. На автобусната спирка имаше табела с надпис: „Фьосабакен“. Оливия не познаваше района.

— Насам.

Стилтон кимна с превързаната си глава. Свърнаха по тясна уличка с храсти от двете страни, която водеше към Стокхолмското пристанище. Внезапно Стилтон спря пред жив плет от птиче грозде.

— Тук е.

Посочи към голяма стара къща, видяла по-добри дни. Беше боядисана в жълто и зелено.

— Тук ли живее? — попита Оливия.

— Доколкото знам.

Оливия се пообърка — жертва на собствения си стереотипен възглед как и къде живеят главните инспектори. Където и да било, но не и в порутени стари имения като това. Стилтон я погледна.

— Няма ли да влезеш?

— Ти няма ли да дойдеш?

— Не.

Стилтон не възнамеряваше да я придружава до края на пътя. Оливия трябваше да се справи сама.

— Ще те чакам тук.

Не смяташе да й обяснява защо.

Оливия пристъпи към високата дървена порта и я отвори. Учудена, мина покрай всякакви чудновати постройки в просторния двор. Приличаха на пощурели къщички за игра с въжета, увиснали от тях, дълги мрежи и дъсчени пътеки. И всякакви пъстроцветни лампи. От затворен цирк ли са ги взели, попита се тя. До голяма люлка играеха две полуголи деца. Не обърнаха внимание на Оливия. Доста колебливо тя изкачи старомодната вита дървена стълба пред входната врата и натисна звънеца.

Почака доста. Къщата беше голяма. Най-сетне Мете Улсетер отвори вратата. Бе заета от рано сутринта — да пусне в ход разследването на убийството на Венд, да организира екипа, за да работят денонощно. Утре щеше да поеме нощната смяна. Сега погледна през вратата с учудено изражение. Едва след няколко секунди подреди мозайката в главата си. Младото момиче, което търсеше Том. Оливия Рьонинг? Точно така. И какво иска сега? Пак ли ще я разпитва за Том?

— Здравей — каза Мете.

— Здравей. В полицията отказаха да ми дадат номера ти. Обадих се на Том, той ме доведе тук и…

— Тук ли е Том?

— Да, той…

Оливия се извърна леко назад, Мете проследи погледа й и зърна фигура малко по-надолу по улицата.

Повече не бе необходимо.

— Влизай!

С две бързи крачки тя мина покрай Оливия. Едрото й тяло прекоси изненадващо бързо двора и излезе през портата. Не след дълго настигна Стилтон. Застана пред него. Мълчаливо. Стилтон сведе очи. По навик. Мете остана там, където беше, както правеше Вера. След малко улови Стилтон под ръка, обърна го и тръгна отново към портата.

Вървяха като стара двойка. Висок, дрипав мъж с превързана глава и обемиста — меко казано — жена с капчици пот над горната устна. Минаха през портата. Стилтон спря.

— Кой е вътре?

— Джими играе на компютъра с децата. Горе са. Йолене спи. Мортен е в кухнята.

 

 

Оливия послуша Мете и влезе вътре. В антрето или както там се наричаше. Доста претъпкано място, където се наложи да прескача това и онова, за да стигне дотам, където светеше. Точната дума за стаята я затрудни. Но беше огромна. Все пак се намираше в имение, което навремето е било доста стилно. С красива дървена ламперия, тавани с бели гипсови орнаменти и чудати предмети.

Не бяха чудати за хората, които ги бяха събирали на безброй пътешествия по света. Филипински сватбени диадеми, украсени с миниатюрни маймунски черепи с перести коронки. Пъстроцветни шевици от гетата в Кейп Таун. Дълги цилиндри с натрошени кости, които звучаха като призрачни гласове, когато ги раздрусаш. Предмети, запленили въображението на обитателите на къщата, които бяха решили, че ще намерят място за тях в просторните стаи. Като тази например.

Оливия се озърташе с ококорени очи.

Така ли живеят хората? Възможно ли е да се живее така? Разстоянието до спретнатата къща в бяло на родителите й в Ротербро бе поне няколко светлинни години.

Тя прекоси внимателно стаята и чу трополене. Тръгна към него през още две екзотични помещения, които засилиха усещането й за… е, всъщност не знаеше за какво. Но нещо тук я завладяваше. Очароваше я и същевременно й вдъхваше някакво неназовимо чувство.

В крайна сметка се озова в кухнята.

Огромна кухня по нейните стандарти. Изпълнена със силни миризми, проправящи си път към ноздрите й. До модерна газова печка стоеше закръглен мъж с щръкнала посребряла коса и престилка на квадратчета. Шейсет и седем годишният мъж се обърна към нея.

— Здрасти! Коя си ти?

— Оливия Рьонинг. Мете ми каза да вляза. Тя…

— Добре дошла! Аз съм Мортен. Тъкмо щяхме да вечеряме. Гладна ли си?

 

 

Мете затвори входната врата зад Стилтон и тръгна пред него през антрето. Той се поколеба секунда-две. На стената имаше голямо огледало в позлатена рамка. Погледна случайно към него и се стресна. Не беше виждал лицето си от почти четири години. Никога не поглеждаше към витрините на магазините, в тоалетните нарочно избягваше огледалата. Не искаше да се вижда. Сега нямаше избор. Взря се в отражението си. Не беше неговото лице.

— Том.

Мете стоеше в другия край на антрето и го гледаше.

— Идваш ли?

 

 

— Мирише добре, нали?

Мортен посочи с черпака към дълбока тенджера върху котлона. Оливия стоеше до него.

— Да. Какво е?

— Е… Мислех да е супа, но не съм сигурен. Ще трябва да пробваме.

Тогава влязоха Мете и Стилтон. Минаха няколко секунди — Стилтон забеляза закъснението — преди Мортен да се усмихне.

— Здравей, Том.

Стилтон кимна.

— Ще хапнеш ли нещо?

— Не.

Мете съзнаваше отлично колко деликатно е положението. Разбираше, че Том може да си тръгне тутакси, ако усети напрежение. Затова се обърна бързо към Оливия.

— Искаше да говориш с мен?

— Да.

— Казва се Оливия Рьонинг — осведоми в Мортен.

— Знам. Виждали сме се.

Мете се обърна към Оливия.

— Дъщерята на Арне, нали?

Оливия кимна.

— За него ли става дума?

— Не. За Нилс Венд, когото сте открили мъртъв вчера. Виждала съм го.

Мете се сепна.

— Кога? Къде?

Оливия й разказа бързо за мъжа, когото беше срещнала на Нордкостер. Познала го на снимка, публикувана в днешен вестник. Много стара снимка, разбира се, но била сигурна, че е той.

— Каза, че името му е Дан Нилсон — добави Оливия.

Мете беше напълно сигурна в това по много конкретна причина:

— Използвал е същото име, за да наеме кола тук.

— Така ли? Но защо е бил там? На Нордкостер? Край заливите Хаслевикарна?

— Не знам, но преди години е имал лятна вила на острова. Преди да изчезне.

— Кога е изчезнал?

— В средата на осемдесетте.

— Значи е говорела за него.

— Коя?

— Собственичката на бунгалото, в което отседнах. Бети Нордеман. Спомена, че някой изчезнал и сигурно бил убит. Познавал онзи човек, за когото писаха във вестниците днес. Магнусон?

— Бертил Магнусон. Били бизнес партньори. И двамата имали вили на острова.

Външно цялото внимание на Мете бе съсредоточено върху Оливия Рьонинг, но с крайчеца на окото си тя наблюдаваше зорко Том. Лицето, очите, езикът на тялото му. Той продължаваше да седи до масата. Беше казала на Джими и на внуците да не слизат долу и се надяваше Мортен да прояви достатъчно такт и да не се опита да включи Том в разговора.

— Но как се запозна с Оливия, Том?

Мортен зададе въпроса. Ненадейно. Около масата се възцари тишина. Мете отбягваше да поглежда към Том, за да не го напряга.

— Срещнахме се в склад за боклук — каза Оливия.

Гласът й прозвуча спокойно и отчетливо. Тяхна воля бе да решат дали се шегува, или интуитивно се опитва да спаси Том. Или чисто и просто ги информира. Мортен избра тази интерпретация.

— Склад за боклук? Какво търсехте там?

— Аз я поканих да дойде.

Стилтон гледаше Мортен право в очите.

— Божичко! В склад за боклук ли живееш?

— Не, в каравана. Как е Керуак?

Железните скоби изведнъж освободиха от хватката си гърдите на Мете.

— Бива го. Мисля, че има артрит.

— Защо?

— Трудно си движи краката.

Оливия погледна към Стилтон, после към Мортен.

— Кой е Керуак?

— Приятелят ми — каза Мортен.

— Паяк е.

Стилтон се усмихна при тези думи и очите му срещнаха погледа на Мете. Няколкото безкрайни мълчаливи секунди помежду им изтриха отчаянието, което я бе измъчвало дълги години.

Том общуваше отново.

— Но има и нещо друго.

Оливия се обърна към Мете, а Мортен стана и започна да им подава някакви странни чинии.

— Какво?

— Носеше куфар с колелца. Там, на брега. Появи се с него и пред бунгалото. После се събудих, надникнах през прозореца и го видях до стълбите. Отворих го. Беше празен.

Мете се пресегна, взе малък бележник и си записа няколко думи. Две от тях бяха: „Празен куфар?“.

— Мислиш ли, че Венд е бил замесен в убийството на брега? През 1987? — попита Оливия.

— Едва ли. Изчезна три години преди него.

Мете побутна бележника настрани.

— Може, разбира се, да се е върнал на острова, без да го види никой, и после пак да е изчезнал. Нали?

Мете и Стилтон се усмихнаха. Единият вътрешно, другият — по-очевидно. Мете не скри усмивката си.

— Поизучила си се в кухнята.

Оливия също се усмихна и погледна към супата на Мортен. Изглеждаше добре. Всички се заеха с нея. Докато Стилтон гребне една лъжица обаче, другите вече бяха погълнали по пет. Стомахът продължаваше да го присвива след побоя. Мете още не бе посмяла да попита защо главата му е превързана.

Нахраниха се.

Супата съдържаше месо, зеленчуци и силни подправки. Пиеха червено вино с нея, а междувременно Мете разказваше историята на Венд. Как двамата с Магнусон основали „Магнусон Венд Майнинг“ и бързо преуспели в чужбина.

— Подкупваха африканските диктатори, за да експлоатират природните им ресурси! Не им пукаше за апартейда, Мобуту и прочее!

Мортен избухна внезапно. Ненавиждаше и старата, и новата компания на Магнусон. През голяма част от ляворадикалните си години бе участвал в демонстрации и бе печатал памфлети, изобличаващи безпощадната експлоатация на бедните държави и неизбежното й следствие — замърсяването на околната среда.

— Кучи синове!

— Мортен…

Мете сложи длан върху ръката на възмутения си съпруг. На неговата възраст всяко избухване можеше да предизвика удар. Мортен сви леко рамене и погледна към Оливия.

— Искаш ли да видиш Керуак?

С крайчеца на окото си Оливия погледна към Мете и Стилтон, но не получи подкрепа. Мортен вече излизаше от кухнята. Тя стана и го последва. Когато се обърна да провери дали Оливия върви след него, Мортен получи особен поглед от Мете.

Изчезна в коридора.

Стилтон знаеше отлично какво означава погледът. Кимна към избата под кухненския под.

— Още ли пуши?

— Не.

Мете отговори толкова бързо и кратко, че Стилтон разбра. Точка! Бездруго не го засягаше. Знаеше, че от време на време Мортен пуши трева в музикалната стая. Мете знаеше, че той знае, и двамата бяха единствените на света, които знаят. Освен самия пушач на трева.

И така щеше да си остане.

Мете и Стилтон се погледнаха. След няколко секунди той усети, че е време да зададе въпроса, който го глождеше, откакто тя го бе настигнала на улицата.

— Как е Абас?

— Добре. Липсваш му.

Отново мълчание. Стилтон прокара показалец по ръба на чашата си с вода. Беше отказал вино. Сега мислеше за Абас и мислите бяха болезнени.

— Поздрави го от мен — каза той.

— Непременно.

После Мете дръзна да попита.

— Защо ти е превързана главата?

Той не изпита желание да отбегне темата и й разказа как са го пребили в Орща.

— Припадна?

И за боя в клетки.

— Деца се бият в клетки!

И за самостоятелния си лов на убийците на Вера Ларшон, и за връзката им с боя в клетки. Когато приключи, Мете изглеждаше видимо развълнувана.

— Но това е ужасно! Трябва да ги спрем! Каза ли на детективите, които работят по случая?

— Рюне Форш?

— Да.

Гледаха се няколко секунди.

— Но за бога, Том, оттогава минаха шест години!

— Мислиш ли, че съм забравил?

— Не мисля. Всъщност не знам, но ако искаш да ни помогнеш да открием убийците на жената в караваната, трябва да го преглътнеш и да говориш с Форш! Веднага! Тормозят деца! Иначе аз ще го направя!

Стилтон не отговори. Чуваше обаче тежките басови тонове, които се процеждаха откъм мазето през кухненския под.

* * *

Лин седеше сама в красивата яхта. „Бавария 31 Крузър“. Бе закотвена в частния им док близо до Стоксундския мост. Обичаше да седи там вечер. Лодката се поклащаше в ритъма на вълните, а тя съзерцаваше водата. От другата страна виждаше Бокхолмен с красивата стара гостилница. Вдясно следеше върволицата коли по моста. Малко по-надалеч кулата „Седергрен“ се издигаше над дърветата и в момента Бертил слизаше към кея с чашка в ръка. С кафява течност в нея.

Добре.

— Ял ли си? — попита тя.

— Да.

Бертил седна на дървен кнехт до яхтата. Отпи от чашата и погледна към Лин.

— Съжалявам.

— За?

— По малко от всичко. Напоследък отсъствам често…

— Да. По-добре ли е мехурът ти?

Мехурът? Отдавна не се беше сещал за него.

— Май се поуспокои — каза той.

— Хубаво. Разбра ли нещо за убийството на Нилс?

— Не. Всъщност да. Полицаите се свързаха с мен.

— С теб?

— Да.

— Какво искат?

— Питаха ме дали Нилс се е свързал с мен.

— Така ли? Но… той не ти се е обаждал, нали?

— Не е. Не съм чувал нито дума от него, откакто излезе от офиса в Киншаса.

— Преди двайсет и седем години — каза Лин.

— Да.

— И сега е убит. В неизвестност двайсет и седем години и внезапно убит тук, в Стокхолм. Странно, нали?

— Невъобразимо.

— И къде е бил през всичките тези години?

— Никой не знае.

А ако някой знаеше, Бертил би дал дясната си ръка да поговори с него. Въпросът отдавна заемаше челно място в списъка му с неотложни задачи. Къде, по дяволите, се бе окопал Венд? Записът беше скрит на неизвестно място, което би могло да е навсякъде по света. Доста голям периметър за претърсване.

Бертил пресуши чашата си.

— Пак ли си започнал да пушиш?

Въпросът дойде изневиделица и той не успя да го избегне.

— Да.

— Защо?

— Защо не?

Лин веднага долови острия полутон. Беше готов да атакува, ако тя продължи. Отказа се.

Съпругът й вероятно беше по-разстроен от убийството на Нилс, отколкото искаше да покаже.

* * *

— Ето го!

Мортен посочи варосаната каменна стена на избата. Оливия проследи накъде сочи пръстът му и видя голям домашен паяк да изпълзява от пукнатина в стената.

— Това ли е Керуак?

— Да. Истински. На осем години.

— О!

Оливия видя как подкожните нервни окончания на Керуак вибрират леко. Забеляза колко внимателно се придвижва по стената с дългите си черни крака и тяло около един сантиметър в диаметър. Страдаше ли наистина от артрит?

— Обича да слуша музика, но е придирчив. Няколко години разучавах вкуса му. Ще ти покажа!

Мортен прокара показалец по другата стена. Тя беше покрита от пода до тавана с плочи — малки и големи. Мортен беше ценител. Фен на винила с една от най-оригиналните сбирки в Швеция. Сега той издърпа 45-оборотна плоча на Литъл Герхард — стар рок крал от забравена епоха — и я постави откъм Б-страната в грамофона.

От онези с игличка и ръчка.

След няколко акорда Керуак спря да пълзи по стената. Когато гласът на Литъл Герхард се извиси с пълна сила, паякът смени посоката и пропълзя обратно към пукнатината.

— А сега виж това!

Мортен приличаше на въодушевено дете. Извади бързо диск от по-малка колекция на късата стена. Вдигна игличката от плочата и пъхна диска в модерна уредба.

— Гледай! И слушай!

Беше Грам Парсънс. Кънтри певец, умрял от свръхдоза. Сега трелите на „Завръщането на печалния ангел“ прозвучаха от добре настроената уредба на Мортен. Оливия се втренчи в Керуак. Внезапно паякът спря на милиметри от пукнатината. Завъртя дебелото си черно тяло почти на сто и осемдесет градуса и пак запълзя по стената.

— Очевидно е, нали?

Мортен погледна към Оливия и се усмихна. Тя се почуди къде е попаднала — в приют за душевно болни или в дома на главен инспектор Мете Улсетер. Кимна и попита Мортен дали е грънчар.

— Не, това е на Мете.

Оливия беше кимнала към вратата, зад която имаше стая с голяма грънчарска пещ. Преди малко бяха минали през нея.

— А твоята професия каква е?

— Пенсионер съм.

— Аха… А какво работеше, преди да се пенсионираш?

Стилтон и Мете стояха в антрето, когато Мортен и Оливия излязоха от избата. Мете ги погледна, приведе се към Стилтон и сниши глас:

— Знаеш, че винаги имаш легло тук.

— Благодаря.

— И не забравяй какво ти казах.

— За?

— Рюне Форш. Ти или аз.

Стилтон не й отговори. Мортен и Оливия приближиха до тях. Стилтон кимна на Мортен и излезе през входната врата. Мете прегърна леко Оливия и прошепна:

— Благодаря, че доведе Том.

— Той ме доведе.

— Без теб нямаше да дойде тук.

Оливия се усмихна. Мете й даде визитната си картичка с телефонен номер. Оливия й благодари и последва Стилтон.

Мете затвори вратата, обърна се и погледна към Мортен. Той я прегърна. Знаеше колко напрегната се е чувствала. Погали я по косата.

— Том общуваше — каза тя.

— Да.

 

 

Двамата седяха смълчани в автобуса към града. Всеки зает със свои мисли. Стилтон мислеше главно за срещата с Улсетерови. Виждаше ги за пръв път от почти четири години. Удиви се колко лесно се оказа. Колко малко думи бяха необходими. Колко бързо се почувстваха естествено.

Следващата стъпка бе Абас.

После се замисли за лицето в огледалото в антрето. Което не беше неговото. Преживя истински шок.

Оливия мислеше за запуснатото имение.

За избата. За Керуак. Само особняк би общувал с паяк, нали? Да, сигурно. Или по-скоро оригинал? Мортен е мъж с изумителна история, каза си тя. Беше й разказал част от нея долу, в мазето. Бил детски психолог, преди да се пенсионира. Дълги години се борил упорито да проправи път на нови идеи в Швеция. И донякъде успял. Участвал в различни проекти за подпомагане на уязвими деца. И бил поборник на лявото крило.

Мортен й харесваше.

Харесваше й и забележителната им, уютна къща.

— Счепкала си се Норката — обади се внезапно Стилтон.

— Счепкала… — Оливия погледна през прозореца на автобуса. — Той се опита да ме сваля.

Стилтон кимна леко.

— Страда от комплекс за малоценност, съчетан с мегаломания.

— Какво е това?

— Мания за величие, подкопана от комплекс за малоценност.

— Аха… Според мен е просто смахнат.

Стилтон се подсмихна.

 

 

Разделиха се на автобусната спирка в Слюсен. Оливия реши да повърви пеш до Сконегатан. Стилтон отиваше в гаража в Катарина.

— Няма ли да се прибереш в караваната?

— Не.

— Какво ще правиш там? В гаража?

Стилтон не отговори.

— Мога да мина оттам. През Мосебаке.

Стилтон бе принуден да се примири с това. По краткия път до гаража Оливия му разказа за посещението си в бутика на Джаки Берилунд и за кучите синове в асансьора. Нарочно не спомена за котката.

Когато приключи, Стилтон я погледна право в очите.

— Ще спреш ли сега?

— Да.

— Добре.

За десет секунди. После тя не се стърпя да попита.

— Защо напусна полицията? Има ли връзка с убийството на Джил Енгбери?

— Не.

Спряха до дървените стъпала към Мосебаке. Внезапно Стилтон тръгна в обратната посока. Към каменните стълби от другата страна на гаража.

Оливия го изпрати с поглед.

 

 

Екипът, разследващ нападенията срещу бездомници, седеше в притъмнена стая на Берисгатан и гледаше видеозапис, свален от „Трашкик“. Съблякоха дрехите на Том Стилтон, нашариха със спрей гърба му, набиха го и го захвърлиха до каменна стена. Когато филмът приключи, в стаята настъпи осезаема тишина. Всички знаеха кой е Стилтон. Или кой е бил. Сега виждаха пребита развалина. Форш включи лампа и наруши мълчанието.

— Можеше да се очаква — каза той.

— Какво?

Клинга погледна към Форш.

— Стилтон рухна съвсем през 2005 година. Докато разследваше убийството на Джил Енгбери, уличница. Наложи се да поема случая. Той просто изчезна. Подаде оставка и изчезна. И ето докъде е стигнал.

Форш кимна към екрана, стана и свали сакото си от закачалката.

— Но трябва да го разпитаме, нали? — попита Клинга. — Очевидно е станал жертва на побойниците.

— Абсолютно. Когато го открием. До утре.

* * *

Мортен и Мете си легнаха. Синът им Джими щеше да се погрижи за съдовете. И двамата бяха изтощени и изгасиха веднага нощните лампи, но не заспаха. Мортен се обърна към Мете.

— Не мислиш, че бях много тактичен, нали?

— Не беше.

— Всъщност през цялото време наблюдавах внимателно Том, докато вие с Оливия говорехте за Костер. Той беше там, присъстваше, слушаше, участваше. Забелязах обаче, че няма да се включи в разговора, и затова го поканих.

— Пое риск.

— Не.

Мете се усмихна и целуна Мортен по врата — нежно. Мортен съжали, че не е изпил виагра преди час-два. Двамата се обърнаха гърбом един към друг.

Той мислеше за секс.

Тя мислеше за празния куфар на Нордкостер.

* * *

Оливия мислеше за котката си. Лежеше в леглото и топлото животно до стъпалата й липсваше. Мъркането му, отъркването в краката й. Бялата маска на стената я наблюдаваше. Белите зъби отразяваха лунната светлина. Сега сме само ти и аз, помисли си тя, а ти си проклета дървена маска! Скочи от леглото, свали дървената маска, захвърли я под леглото и пак се мушна под завивките. Вуду, хрумна й внезапно. Сега дебне под леглото, взира се нагоре и крои нещо лошо. Но вудуто е от Хаити, а маската е от Африка. Елвис е мъртъв.

А Керуак е паяк, мътните го взели!