Шила Бьорлинд, Ролф Бьорлинд
Прилив (13)

11.

Лин Магнусон бе притеснена. На излизане от Стоксунд беше попаднала в улично задръстване. След по-малко от половин час трябваше да се изправи на подиума пред членовете на Шведската асоциация на местната власт, за да говори за „доброто управление“. За щастие знаеше точно какво ще им каже. Яснота, комуникация и колегиалност. Три точки, с които беше на „ти“.

Колегиалност, помисли си тя, добре че става дума за делови, а не за лични взаимоотношения. В момента не се чувстваше експерт в тази област. Отношенията й с Бертил се бяха разклатили. Не знаеше защо. Причината не беше в нея, а в него. Прибра се вкъщи посред нощ — около три — отиде право на терасата и седна в тъмното. Само по себе си това не изглеждаше необичайно. Бертил често провеждаше телефонни съвещания по никое време и после се прибираше вкъщи. Необичайното бе, че седна на терасата с малка бутилка минерална вода. Лин не помнеше такъв случай. Той никога не пиеше минерална вода на терасата. Обикновено вземаше чашка с кафеникава течност. Уиски, калвадос, коняк. Никога вода. А в близка връзка като тяхната подобни привидно незначителни отклонения те карат да се замислиш.

Да си задаваш въпроси.

Компанията? Друга жена? Мехурът му? Да не би да се е прегледал тайно и да са му казали, че е болен от рак?

Нещо не беше наред.

Отдавна.

На сутринта реши да го попита, но той вече беше излязъл. И изобщо не си беше лягал.

Тя кривна от върволицата автомобили и подмина бързо университета.

* * *

— Студентски проект?

— Да.

Оливия си бе уредила среща с Мириам Виксел под донякъде мним претекст. Беше й обяснила, че е второкурсничка в Полицейския колеж, което бе вярно, и са им възложили задача да пишат по темата за „бизнеса“ с компаньонки. „Много важно есе.“ Нарочно се бе представила за твърде наивна и невежа. Преподавател им дал старо досие за „Златната карта“ и успяла да открие единствено Виксел от имената в списъка.

— Какво те интересува? — попита я Виксел по телефона.

— Ами… по-скоро какви мисли са ви вълнували. На двайсет и три съм и се опитвам да разбера как момичетата стават компаньонки. Какво ги подтиква? Какво ги привлича?

След още няколко безсмислени фрази Виксел налапа въдицата.

Сега седяха в открито кафене на Биргер Ярлсгатан. Яркото слънце, провряло се между високите сгради, накара Виксел да си сложи тъмни очила. Оливия надлежно извади бележниче и я погледна.

— Пишеш за храна?

— Да, на свободна практика. Главно за ваканционни списания.

— Колко интересно! Но не напълняваш ли?

— Моля?

— Е, сигурно се налага да ядеш много, когато пишеш за храна.

— Не е толкова зле.

Виксел се усмихна леко. Беше се съгласила да разговаря с Оливия срещу безплатен обяд. Описа й бързо времето, през което бе работила като компаньонка. Не беше дълго. Настояли да върши неща, които не отговаряли на очакванията й, и се отказала.

— Имаш предвид секс?

Оливия зададе въпроса с възможно най-ококорени очи.

— Нещо такова.

— Но в „Златната карта“ е имало много момичета, нали?

— Да.

— Ти ли беше единствената шведка?

— Не знам.

— Помниш ли някоя от другите?

— Защо?

— За да се свържа и с нея.

— Не помня другите.

— Добре…

Оливия забеляза, че Виксел стана по-бдителна. Но имаше още въпроси.

— Помниш ли момиче със синя коса? — попита тя.

— Да. Помня!

Виксел внезапно се засмя. Споменът за синята коса очевидно я развесели.

— Беше русо момиче от Керторп. Май се казваше Увете. Мислеше, че ще изглежда секси със синя коса!

— Но не изглеждаше.

— Не. Беше грозно.

— Представям си… А имаше ли латиноамериканка?

— Да… Не й помня името, но беше много красиво момиче.

— Смугло? С черна коса?

— Да, да… Твоя позната ли е?

— Не, беше описана в досието и се почудих дали не е чужденка. Но пък по онова време не е имало много имигранти…

— Е, имаше все пак.

Виксел внезапно почувства, че не разбира какво всъщност цели това младо момиче. Благодари за обяда и си тръгна. Доста ненадейно. Оливия имаше още един въпрос, но така и не успя да го зададе: „Чернокосото момиче движеше ли се с Джаки Берилунд?“.

Оливия стана и също тръгна. Към Стюреплан. Мек вятър повяваше от залива Нюбровикен. Леко облечени пешеходци се точеха във всички посоки. Оливия се понесе по течението. Някъде до ресторант „Изток“ й хрумна нещо.

Намираше се само на две пресечки.

От бутика.

„Уиърд & Уау“.

 

 

Ето го.

Бутикът на Джаки Берилунд на Сибюлегатан. Оливия поспря пред витрината. Думите на Ева Карлсен отекнаха в ума й — недей да душиш около Джаки Берилунд.

Няма да душа. Просто ще посетя магазина й и ще видя какво продава. Тя не ме познава, за нея съм най-обикновена клиентка. Какво толкова? Така разсъди Оливия.

И влезе в бутика.

Първо усети миризмата. Вдиша силна доза сладникав парфюм.

После я стъписа стоката в бутика. Не беше за нея. Дрънкулки, каквито не би помислила да внесе в дома си, и дрехи, които категорично не биха й подхождали. С направо абсурдни цени, каза си тя и се приведе към рокля. Когато вдигна глава, Джаки Берилунд стоеше точно пред нея. Добре гримирана, тъмна коса, малко над среден ръст. Зорките й сини очи се впиха в младата жена. Оливия си спомни изражението им, когато Ева Карлсен я разпитваше за „Червено кадифе“.

— Какво обичате?

Оливия се обърка.

— Просто разглеждам.

— Интересуват ли ви сувенири за дома?

— Не.

Неразумен отговор. Оливия веднага съжали, че го е изрекла.

— Искате ли да разгледате роклите? Има модерни и винтидж модели.

— Да, добре… хмм… Сякаш не са в моя стил.

Но би трябвало да съм го разбрала от пръв поглед, помисли си Оливия. Помая се няколко секунди. Огледа обеци и пипна стара грамофонна фуния от 1930 година. После усети, че е време да си върви.

— Благодаря ви много!

Оливия излезе от бутика.

Тогава Джаки събра две и две. Поне така си помисли. Обади се на Карл Видеюнг.

— Онази Оливия Рьонинг? Която те е посетила и е разпитвала за мен? Как изглеждаше?

— Тъмна коса.

— Леко кривогледа.

— Да.

Джаки затвори и набра друг номер.

* * *

Норката не беше ранна птица, по-скоро нощна. Нощем беше в стихията си. Тогава обикаляше кръговете, из които се движеше, и гледаше да щипне нещо оттук, което да продаде там. Тайна, бяла чанта, дори куче. Снощи бе спасил изтощена немска овчарка от жертва на свръхдоза в Кунгстредгорден и я бе завел при медицинска сестра в предградията, която изпадна в истерия. Знаела, че приятелят й се дрогира, но му вярвала, че внимава. Сгрешила.

Немската овчарка се казваше Мона.

Норката се запита дали има политическа връзка. На известната социалдемократка Мона Салин ли бяха кръстили кучето? Седеше във влака за Флемингсбери и бе решил да поговори с Аке.

В училищния спортен център.

Норката не се отличаваше със стратегически талант.

 

 

Аке го нямаше в спортния център.

Норката разпита децата пред сградата и не след дълго разбра, че никой не знае къде е Аке.

— Ти ли си баща му?

— Не, аз съм му ментор.

Така каза Норката. Ментор? Доста умно, помисли си. Не беше сигурен, разбира се, какво е точното значение, но знаеше, че е човек, който знае повече от друг човек, а той знаеше доста неща.

Тоест ментор беше подходяща дума.

По обратния път към гарата случайно видя Аке. Или поне самотно момче, подритващо футболна топка срещу ограда по-надолу по улицата, което напомняше момчето от снимките в мобилния телефон на Ветан. А и когато Аке бе по-малък, го беше виждал няколко пъти с нея.

— Здрасти, Аке!

Аке се обърна. Норката приближи с усмивка до него.

— Може ли да ритна?

Аке търкулна топката към ниския мъж с конска опашка. След секунда отскочи встрани, защото Норката запрати топката в абсолютно непредвидена посока.

— Отлично!

Норката се усмихна отново. Аке потърси с поглед изчезналата топка.

— Обичаш ли футбола? — попита Норката.

— Да.

— И аз. Знаеш ли кой е Златан?

Аке не повярва на ушите си. Що за въпрос? Кой е Златан? Луд ли е този странен мъж?

— Да, разбира се. Играе в „Милан“.

— А преди това играеше в Испания и в Холандия. Работех с него в началото на кариерата му, бях му ментор, когато риташе в „Малмьо“. Аз го уредих в Европа.

— Аха…

— Може да се каже, че аз му проправих път към голямата арена.

Аке беше на десет; възрастният мъж пред него говореше за Златан, но той не схващаше какво точно казва.

— Познаваш Златан?

— Да, разбира се. Ако нещо се обърка, Златан звъни първо на мен! Приятели сме. Както и да е… Казвам се Норката и познавам майка ти, Увете. Искаш ли хамбургер?

Аке изгълта двойния чийзбургер в „Кебап и грил“ в центъра на Флемингсбери. Норката седеше срещу него. Питаше се как да подхване. Десетгодишните не бяха точно негова специалност, затова подкара направо.

— Майка ти каза, че имаш много синини. Обяснил си й, че са от футбола. Мисля, че лъжеш.

На Аке му се прииска да стане и да си тръгне. Майка му беше казала на този мъж за синините? Защо?

— Теб пък какво те засяга?

— Че лъжеш?

— Не лъжа!

— Бях професионален футболист. Така се запознах със Златан. Знам как може да пострадаш на игрището. Твоите синини не са от футбол. Трябва да измислиш нещо по-добро.

— Мама ми вярва.

— Харесва ли ти да я лъжеш?

— Не.

— Защо го правиш тогава?

Аке се размърда на стола. Не му харесваше да лъже майка си, но не смееше да й каже истината.

— Добре, Аке, продължавай да лъжеш Увете, щом искаш. Не възразявам. И аз лъжех майка си, но между нас — между теб и мен — синините не са от футбола, нали?

— Не са.

— Бил си се?

— Нещо такова.

— На мен можеш да кажеш.

Аке се поколеба секунда-две. После си повдигна леко ръкава.

— Ето какво съм.

Норката погледна ръката му и видя буквите ДБ, оградени в кръг. Написани с маркер.

— Какво значи това?

Десет минути по-късно Норката излезе от ресторанта, за да се обади по телефона. Аке чакаше вътре.

Норката се обади на Стилтон.

— Деца бойци?

— Да — каза Норката. — Така се наричат. По-големите момчета получават татуировка над китката — ДБ в кръг.

— Къде се събират?

— Не беше съвсем сигурен. Някъде в Орща, под земята.

— Всеки път на едно и също място?

— Да.

— Всяка вечер?

— Така мисли.

— Поддържаш ли връзка с ГИ?

— Да. Имам номер…

Стилтон знаеше, че Норката никога не прекъсва контакт. Значителна част от оцеляването му зависеше от това.

 

 

Норката изпрати Аке до вкъщи. Чувстваше, че така е редно. Увете им отвори и получи голяма прегръдка. От Аке, който веднага отиде да вземе футболния си екип.

— Сега ли ще играеш?

— Да!

Увете погледна към Норката, който погледна към Аке и в отговор получи намигване. Аке изтича навън.

— На тренировка ли отива? — попита Увете.

Изглеждаше малко притеснена.

— Да.

Норката влезе неканен в кухнята.

— Какво ти каза той? Разбра ли нещо? — попита Увете.

— Синините не са от футбола. Ще работиш ли тази нощ?

— Не.

Увете седна, срещу Норката. Студената светлина от неоновата лампа над мивката разкриваше лицето й с безчувствена откровеност. Лице, което не носеше годините добре. За пръв път Норката забеляза колко тежко живее Ветан. Преди винаги я бе виждал гримирана — дори в кафенето в града. Сега нищо върху лицето й не скриваше какво значи да си изкарваш прехраната по нейния начин.

— Трябва ли да продължаваш с тази гадост?

— Улицата?

— Да.

Увете отвори малкия прозорец за проветряване и запали цигара. Норката я познаваше много добре — от старите дни — и знаеше доста за живота й. Но не всичко. Не знаеше защо се продава на улицата, но предполагаше, че е за пари. Оцеляване и безкрайна илюзия, че тази нощ ще е последната. Или предпоследната. Или само още една нощ и точка.

Но последната нощ никога не настъпва.

— Какво друго да правя?

— Да си намериш работа. Каквато и да е.

— Като теб?

Норката се подсмихна и сви рамене. Не беше блестящ пример за подражание в тази сфера на реалността. Не беше работил в истинския смисъл на думата, откакто на младини отговаряше един сезон за лифта в Катарина. Нагоре-надолу девет часа, свят да ти се завие.

— Имаш ли кафе?

— Да.

Докато Увете приготвяше две чаши филтърно кафе, Норката се опита да й обясни възможно най-деликатно защо по тялото на Аке има синини. За да не понесе твърде тежко удара.

* * *

Преди години Норката бе помогнал на Стилтон да се свърже с ГИ — по полицейски дела. Подозираха незаконно проникване в подземна военна база. Съкращението означаваше „Градски изследователи“ — група доброволци, които в свободното си време проучваха и картографираха градските подземия. Тунели. Стари фабрики. Шахти. Бомбоубежища. Изоставени места, където влизането най-често бе забранено.

Дейността на „Градски изследователи“ не беше съвсем законна.

Норката му изпрати съобщение с телефонния номер на познайника си от групата, Стилтон се обади и помоли за среща. Обясни, че ще пише статия за „Местоположение Стокхолм“, посветена на тайните подземия в Стокхолм и околностите му. Мъжът знаеше какво представлява списанието и го харесваше.

Получи се.

Понеже дейността им не беше съвсем законна, двамата, които дойдоха на срещата, бяха скрили лицата си зад скиорски маски. Разбираемо. Стилтон не възрази. Мястото на срещата също бе съобразено с нуждата от дискретност. Ван, паркиран край доковете в Хамарби. Единият от групата седеше зад волана. Другият — на задната седалка. Стилтон седна отпред до шофьора. Външният му вид не смути хората в колата. Все пак пишеше за „Местоположение Стокхолм“.

— Какво те интересува?

Стилтон обясни какво ще представлява статията. Как под голям град като Стокхолм има невероятно много скрити места, а „Градски изследователи“ са запознати най-добре с тях. Ласкателство и бели лъжи. Единият се позасмя и го попита дали бездомните няма да се възползват от информацията, за да си осигурят подслон за нощуване. Стилтон също се засмя и каза, че се налага да поемат този риск. После двамата се спогледаха и свалиха маските. Единият се оказа момиче.

Е, това беше малък урок относно предубежденията и предварителната нагласа, помисли си Стилтон.

— Имаш ли карта? — попита момичето.

Стилтон беше дошъл добре оборудван. Извади картата, разгърна я и я приглади.

През следващия половин час момичето и младежът посочваха едно след друго тайните места, скрити под града. Стилтон се преструваше ту на удивен, ту на изненадан. И реакциите му вероятно не бяха съвсем актьорска игра. Понякога наистина се смайваше. И от самото съществуване на местата, и от факта, че младежите знаят за тях. Впечатлиха го.

— Невероятно — повтори неведнъж.

Но след половин час почувства, че е време. Каза, че според един от бездомните му приятели в Орща имало фантастично подземие, за което не знаел почти никой.

— А вие?

Момичето и младежът се спогледаха усмихнати. Каквото не знаеха за стокхолмските подземия, не си струваше да се знае… и така нататък.

— Има едно място — посочи младежът. — Нарича се „Вино и духове“.

Момичето придърпа картата и го посочи.

— Ето.

— Голямо ли е?

— Гигантско. Предвиждали го за воден резервоар или нещо подобно, но сега е празно. Простира се на няколко етажа под земята.

— Били ли сте там?

Двамата пак се спогледаха. Колко да кажат?

— Няма да споменавам имената ви или да снимам. Никой няма да разбере, че съм разговарял с вас — обеща Стилтон.

— Били сме — каза момичето.

— Как се слиза долу? Трудно ли е?

— И да, и не — отговори младежът.

— В смисъл?

— Може да се влезе през решетъчните порти отпред. После слизаш по много дълъг тунел през скалите. Накрая минаваш през стоманена врата към главното помещение. Това е лесният начин, но вратата обикновено е заключена — обясни младежът.

— А трудният начин?

Момичето погледна към младежа зад волана, а той погледна към Стилтон. Вече обсъждаха тайни.

— Има тесен проход. Влиза се през решетка на улицата. Ето тук…

Младежът посочи отново картата.

— Има тясна метална стълба, закрепена на стената под решетката. Спускаш се петнайсетина метра надолу, стигаш до метална врата и зад нея има проход.

— Който води до подземието?

— Да, но е…

Младежът замълча.

— Какво?

— Адски е тесен.

— И дълъг — добави момичето. — Освен това е тъмно като в рог.

— Ясно.

Стилтон кимна. Момичето сгъна картата. Младежът погледна към Стилтон.

— Няма да пробваш да влезеш по този начин, нали?

— В никакъв случай.

— Добре, защото няма да стигнеш доникъде.

 

 

Норката се обади, когато Стилтон се отдалечаваше от доковете в Хамарби.

— Свърза ли се с тях?

— Да.

— Знаеха ли нещо?

— Да.

— Значи има подземие в Орща?

— Да.

— Добре, сега знаем и ние.

Ние, помисли си Стилтон. Норката звучеше като в старите дни. Че са екип ли си въобразяваше?

— Какво ще правиш сега? — попита Норката.

— Ще огледам мястото.

Стилтон прекъсна връзката.

 

 

Щеше да се спусне в тясната шахта под уличната решетка с помощта на металната стълба на стената. Петнайсет метра по-надолу имаше метален капак. Провървеше ли му, щеше да е отворен. Ако му провърви още повече, щеше да успее да се провре през него. И да пропълзи по корем през тъмния проход. Нямаше място за обръщане. Не можеше ли да продължи напред, трябваше да се избута назад.

Ако не се заклещи.

Това бе един от натрапчивите му кошмари. Как се заклещва. На различни места в различни сънища, но винаги с еднакъв сценарий — лежи заклещен, в безизходица, и знае, че никога няма да се освободи. Просто ще изтлее в ужасни мъки.

Сега щеше да се постави точно в такава кошмарна ситуация. Доброволно. Да се вмъкне в непознат каменен проход, не по-широк от човешко тяло.

Заклещи ли се, ще бъде завинаги.

Много бавно започна да слиза по металната стълба в тясната шахта. Тлъсти черни паяци пълзяха по стените. По средата на пътя му хрумна, че капакът може би няма да се отвори. Забранена надежда, която бързо пропъди.

Капакът се отвори.

Донякъде. Стилтон го бутна с крак възможно по-навътре и успя да се провре до кръста през пролуката. Погледна напред. Не че имаше смисъл. Различи черна дупка, която се простираше няколко метра напред, и после — само тъмнина. Запали фенерчето си и установи, че проходът се спуска леко надолу и изчезва.

Провря цялото си тяло през отвора и си пое рязко дъх. Беше по-тясно, отколкото очакваше. Легнал по корем с протегнати ръце, осъзна колко безумна е била идеята му. После се замисли за Вера. Изключи фенера и пропълзя напред.

Избутваше се с пръстите на краката. Повдигнеше ли глава, удряше скалата. Сведеше ли я твърде ниско, изжулваше брадичката си. Придвижваше се много бавно, но упорстваше. Дециметър по дециметър в тъмния тунел. По гърба му се стичаше пот. Най-сетне стигна до стръмния наклон. Трябваше да вземе решение. Ако проходът се спускаше прекалено рязко надолу, нямаше да успее да премине. Рискът да се заклещи бе значителен.

Рискът да преживее кошмара си бе максимален.

Включи фенера и зърна жълти миши очи на по-малко от метър пред себе си. Не се стресна. Ако няколко години живееш без дом, свикваш с плъховете. Често единствената налична компания. Плъхът вероятно почувства нещо подобно, защото след секунда се обърна и изчезна.

Стилтон пропълзя след него. И спря рязко. Ъгълът беше твърде остър, но за жалост Стилтон го осъзна късно, когато по-голямата част от тялото му вече бе вклинено в скосения проход. Нямаше да успее да премине. И още по-зле — нямаше да успее да се върне. Тялото му бе приклещено в тесния улей.

Беше заклещен.

Като в менгеме.

* * *

Беше паркирал сивия „Ягуар“ недалеч от Морския музей. Предницата на автомобила сочеше към Дюргордския канал. Беше почти единствената кола тук. Все пак той се огледа, преди да извади касетата на Венд. Стара аудиокасета. Защо не я е прехвърлил на диск, почуди се. Типично за Нилс. За щастие в специалната му кола имаше касетофон.

Сега той извади касетата и я задържа в ръка. Беше изслушал целия записан разговор, макар да помнеше всяка дума.

Беше се подложил на мъчение.

Много бавно издърпа тясната лента от касетата. Къс по къс, докато цялото заплетено кълбо остана в дланта му. Да унищожи лентата нямаше да е от кой знае каква полза. Оригиналната касета бе някъде другаде. На неизвестно място. С абсолютно същия разговор и абсолютно същата пагубна информация. Запис, до който трябваше да се добере — по какъвто и да било начин. За предпочитане до три дни. Не възнамеряваше дори да обмисля възможността да изпълни ултиматума на Венд. Това не влизаше в плановете му.

Засега.

Реалист по природа обаче, той осъзнаваше риска да се стигне дотам. Да се окаже в плановете му. Когато трите дни изтекат.

Какво ще направи тогава? Ако Венд огласи разговора? Какво биха могли да направят адвокатите му? Да обявят, че е фалшификат? Гласовият анализ обаче несъмнено щеше да разкрие, че говори той. А и Лин? Тя щеше веднага да познае гласа му.

Бертил запали пурета. Днес бе изпушил почти цял пакет. Погледна лицето си в огледалото за задно виждане. Изглеждаше изтощен почти колкото Венд. Неизбръснат, посивяла кожа. Не беше спал снощи, не бе закусвал, няколко остри реплики за отменени срещи и накрая Лин. Знаеше, че тя долавя всяка промяна в поведението му и се пита какво става. При първа възможност щеше да го обсипе, разбира се, с трудни въпроси. На които той не може да отговори, без да излъже. А не беше толкова лесно да излъжеш Лин.

Беше поставен под огромно напрежение.

— Звучиш напрегнат?

— Така ли? Е, доста ми се струпа напоследък…

Ерик Гранден му се обади неочаквано. Прибрал се от Брюксел. Защо да не се срещнат за лека вечеря? И понеже предпочиташе да отбягва Лин възможно най-дълго, Бертил прие поканата.

— „Театър Грил“ в седем и половина?

— Чудесно.

— Ще доведеш ли Лин?

— Не.

Бертил прекъсна връзката. Втренчи се в заплетената лента в ръката си, погледна към канала и усети как в гърлото му се надига буца. Топла буца. Преглътна веднъж, преглътна втори път и се предаде.

 

 

Някой би описал обстановката в „Театър Грил“ като „интимна“. Тъмночервени тапети, малки картини в златни рамки и приглушено стенно осветление. Ерик Гранден обичаше да идва тук. В самото сърце на града. Току-що беше минал през изложбената зала на аукционерската къща „Буковски“ на Арсеналгатан. Разгледа картините за предстоящия търг „Модерно изкуство“ и откри ра̀нен Бертлинг, който го очарова. Реши да се включи в наддаването. Бертлинг отново се котираше добре на колекционерския пазар.

После смести високото си тяло с дълги крайници на дивана в сепарето срещу „старото момче“ Бертил Магнусон. Не че се познаваха от деца, но в техните кръгове хората обичаха да бъдат част от клуба на „старите момчета“. Сега двамата бяха седнали тук да си поиграят с морски език а ла мьоние и първокласно охладено вино. Виното беше стихията на Гранден. Бе инвестирал значителна сума в няколко редки бутилки, складирани в специалната изба на ресторант „Опера“.

— Наздраве!

— Наздраве!

Бертил бе мълчалив. Това устройваше идеално Гранден. Обичаше да слуша гласа си. Изразяваше се добре, подбираше внимателно думите, често държеше речи пред многобройна аудитория.

И обичаше реториката.

Започна да говори за „възможния“ си висок пост в Европа, все едно изнася предизборна реч.

— Казвам „възможен“, защото нищо не е сигурно, докато не е сигурно, както често повтаря Саркози. С него ходим при един и същ фризьор в Париж. Но всъщност доста ще се изненадам, ако не ме назначат. Кого другиго ще изберат?

Бертил разбра, че въпросът е реторичен, и лапна хапка от морския език.

— Но стига толкова за мен. Как са нещата в компанията? Разбрах, че водите се поразмътили около наградата?

— Да.

— Конго?

— Да.

— Четох за детския труд. Не звучи добре.

— Да.

— Защо не направиш дарение?

— На кого?

— Детска болница в Уаликале. Ще платиш за строежа и оборудването, ще вложиш един-два милиона в местното здравеопазване и облаците ще се разнесат.

— Може би. Проблемът са мините. Не сме осигурили необходимата земя.

— Твърде бързо ли действаш?

Бертил се усмихна. Ерик умееше отлично да се представя за аутсайдер. Във всяка ситуация с подмолни камъни.

— Наясно си колко бързо действаме, Ерик. Забрави ли, че ти показах плановете?

— Не е нужно да навлизаме в подробности.

Гранден не обичаше да му напомнят, че пръстите му са все още в буркана с меда. Официално ги бе облизал до блясък преди много време.

— Затова ли изглеждаш малко отнесен? — попита той.

— Не.

Бертил едва устоя на изкушението да каже прекалено много. Вероятно заради виното, безсънието, напрежението или просто желанието да се разтовари. Да се поотпусне със стария мускетар.

Но се овладя.

Нямаше как да обясни записания разговор. А и дори да признае причината за разговора, знаеше как ще реагира Ерик. Той бе замесен от същото тесто като него. Излят в същия егоцентричен калъп. Чуеше ли за разговора, най-вероятно щеше да даде знак на сервитьора да донесе сметката, да благодари на стария си приятел за дългото и доходоносно приятелство и да изчезне от живота му.

Завинаги.

Затова Бертил подхвана отново любимата тема на Ерик.

— Какъв пост ще заемеш всъщност?

— Поверителна информация! Но ако се получи, следващия път, когато седнем тук, ще вдигаш наздравица с един от най-влиятелните европейци.

Ерик Гранден издаде долната си устна напред. Мимика, с която подчертаваше важния подтекст на думите си.

Според Бертил просто изглеждаше комично.

* * *

Предположи, че е припаднал. След колко време се е свестил? Не знаеше. Усети обаче студено течение през тесния проход. Сигурно бяха отворили нещо в отсрещния край — там, където искаше да стигне. Вероятно от студа тялото му се бе свило няколко милиметра и се бе освободило. Съвсем малко. Ала достатъчно да се избута трескаво с крака през ръба на улея и пак да се просне с протегнати напред ръце.

Издиша няколко пъти и се примири, че е невъзможно да се върне назад. Имаше само един изход да се измъкне оттук. Една посока — надълбоко.

Започна отново да се провира напред.

Да пълзи.

И понеже чувството му за време бе изчезнало отдавна, нямаше представа колко дълго е пълзял, но внезапно се озова там. До края на тунела. Погледна навън.

Към гигантска пещера, издялана в скалата.

Никога нямаше да забрави какво видя вътре.

Първо — светлината. По-скоро светлините. Прожектори, разпръскващи примигващи червени и зелени снопове из пещерата. Заслепяваща светлина. Очите му се приспособиха бавно.

После видя клетките.

Две. Правоъгълни. Три метра широки и два метра високи. Поставени в средата на подземието. Стоманени рамки със сива метална мрежа, опъната между тях.

А вътре имаше момчета.

По две във всяка клетка — десетинагодишни. Полуголи — само по къси панталони от черна кожа. Биеха се като обезумели. Без ръкавици. По телата им тук-там се стичаше кръв.

Имаше и зрители.

Няколко редици около клетките. Насъскваха ги. Крещяха. Дюдюкаха. Ръцете им бяха пълни с банкноти, които сменяха собствениците си по няколко пъти по време на битката.

Бой в клетки.

Със залози.

Ако не беше чул историята на Аке, щеше дълго да се чуди какво виждат очите му.

Предупреден или не обаче, гледката го потресе.

Няколко часа по-рано бе потърсил „бой в клетка“ в компютъра на „Местоположение Стокхолм“ и бе прочел ужасяваща информация. Как започнало в Англия преди години. Родителите позволявали на децата си да се бият в метални клетки. За да се „калят“, както се изразяваше един баща. Стилтон откри и видео — как две осемгодишни момчета се бият в стоманена клетка в работническия клуб „Грийнландс“ в Престън. Повдигна му се.

Но продължи да щрака с мишката.

Методично издири още информация. Как боят в клетка се разпространил в други страни и ескалирал година след година. Залозите и парите ставали все повече, а битките се отдалечавали от погледа на обществеността. В крайна сметка потънали под земята.

Скрити от нормалния свят, но добре известни на любителите на невръстни гладиатори.

Как е възможно да скриеш подобно нещо, удиви се Стилтон.

И как карат децата да се бият?

Разбра отговора от текст, където обясняваха, че спечели ли битка, детето се издига в специална ранглиста. След десет битки първенецът в списъка печели пари. Светът гъмжи от бедни деца. Бездомни деца. Отвлечени деца. Деца, за които няма кой да се погрижи. Деца, подмамени, че боят в клетка ще ги доведе донякъде.

Или деца, които просто искат да спечелят пари, за да помогнат на майка си.

Отвратително, помисли си Стилтон. Прочете, че организатори на схватките често са младежи, започнали „кариерата“ си в клетките. Специална татуировка показвала кои са.

Две букви — ДБ с кръг около тях.

Като знака на единия насилник, пребил бездомника във Вестерброн.

Деца бойци според Аке.

Затова Стилтон бе дошъл тук.

Трудно задържаше поглед върху клетките. Събориха едното момче и то се просна окървавено на пода в клетката. Повдигнаха метална решетка и го изтеглиха навън. Като труп. Другото момче обиколи клетката, а зрителите заподсвиркваха, задюдюкаха и накрая замълчаха. Започваше нова битка.

Тогава той кихна.

Не веднъж, а четири пъти. Прахът в тунела погъделичка носа му. Откриха го на четвъртата кихавица.

Четирима го издърпаха навън и единият го повали на земята. При падането Стилтон си удари главата в скалната стена. Изтеглиха го в по-тясна ниша извън полезрението на публиката. Съблякоха го гол. Двама по-малки и двама по-големи. Вдигнаха го и го облегнаха на студената гранитна стена. Кръвта от главата му се стичаше по раменете. Един от по-малките нападатели извади флакон със спрей и написа „Трашкик“ върху голия му гръб.

Друг извади мобилен телефон.

 

 

Един от недостатъците на мобилните телефони е, че може да се обадиш на някого по погрешка, когато телефонът е в джоба ти. Предимството е, че лесно можеш да набереш последния номер, на който си звънял. Това се случи, когато Норката получи обаждане. От човек, който изглеждаше енергичен и концентриран при последния им разговор, но сега бе в съвсем различно състояние. Толкова различно, че Норката чу само немощно гъргорене. Върху екрана обаче пишеше кой се обажда — Стилтон.

Норката бързо предположи къде се намира.

Ориентировъчно.

Орща е обширна, ако не знаеш откъде да започнеш да търсиш, и Норката се лута дълго и безуспешно. Накрая се обади на Ветан, говори с Аке и го накара да му опише по-подробно мястото. Информацията му помогна. Малко. Норката доби известна представа за района. Достатъчно добра все пак, та най-сетне да открие Стилтон. Гол и окървавен. Дрехите му бяха разхвърляни около него. Стискаше мобилния си телефон. Норката видя, че са го пребили. Но е жив. И в съзнание. Криво-ляво съумя да си облече панталоните и блузата.

— Трябва да отидеш в болница.

— Не!

Стилтон мразеше болниците. Норката размисли дали да не го заведе насила. Отказа се и се обади за такси.

Първото, което пристигна, веднага направи обратен завой, когато шофьорът ги видя. Второто спря и водачът им предложи да извикат линейка. После си тръгна. Третото такси тъкмо бе оставило друг клиент на близък адрес, когато Норката му махна. Вече си бе научил урока и беше скрил Стилтон. Зад храстите край шосето. Бързо обясни на шофьора, че са поступали приятеля му и трябва да го превържат, и преди да получи отговор, пъхна две банкноти от по петстотин крони през прозореца.

Днешната му печалба.

— Много години карах такси и знам какво е… Пияници, гадости, но няма проблем… До Вибомсвег в Солна сме, хиляда крони без данък, не е зле за толкова кратко разстояние, нали?

 

 

Оливия седеше в кухнята си и ядеше сладолед. Пред отворения лаптоп. Внезапно изпусна сладоледа на пода и се втренчи ококорена в екрана. Беше влязла в сайта „Трашкик“ от чисто любопитство. Първо видя как бият гол мъж в каменно подземие — доста тъмни кадри — после захвърлиха тялото до каменна стена.

— Стилтон?

Почувства се като сладоледа. Вледенена отвътре. После набра номера на Стилтон.

Зачака.

Елвис бързо облиза разтапящия се сладолед на пода.

Щеше ли да вдигне? В крайна сметка чу глас. Но не неговият, а непознат.

— Ало. Казвам се Норката.

Норката? Някой от побойниците? Сигурно бяха откраднали телефона на Стилтон.

— Казвам се Оливия Рьонинг. Там ли е Том? Стилтон?

— Да.

— Къде?

— В караваната на Вера. Какво искаш?

Караваната на Вера? Убитата жена?

— Как е той? Видях онлайн, че са го пребили, и…

— Добре е. Познаваш ли го?

— Да.

Бяла лъжа, помисли си Оливия. Кажи-речи. Но ще стане по-бяла.

— Помага ми за нещо. Къде е караваната на Вера?

Норката имаше нужда от съдействие. Най-вече от превръзки за пострадалия Стилтон. Оливия можеше да донесе. Обясни й как да стигне до караваната на Вера и й каза да побърза.

Оливия намери аптечката си за първа помощ и се метна в колата. Не разбираше съвсем ясно защо. От съчувствие към пребития Стилтон?

Вероятно.

Но по-скоро действаше импулсивно.

 

 

Стилтон посочи шкафа, където стоеше. Вера го използваше, когато се пореже или нарани по друг начин. Норката извади стъкления буркан с жълтеникавокафяво восъкоподобно вещество. Върху стъклото имаше етикет с надпис „Лечебен мехлем“. Под него бяха изредени съставките. Норката зачете на глас:

— Смола, овча мас, пчелен восък, стипца…

— Просто ме намажи.

Стилтон седеше полугол на леглото с окървавена хавлия около главата, където имаше дълбока рана от удара в каменната стена. Посочи другите си рани. Видимите, които вече не кървяха. Норката погледна странната мешавица в буркана.

— Имаш ли вяра на това нещо?

— Вера го използваше. Научила рецептата от баба си… преди да се обеси.

— Добре де. Ще си проличи!

Как ще си проличи, почуди се Стилтон. Норката започна да го маже с мехлема.

 

 

Когато приближи до караваната и надникна предпазливо през прозореца, Оливия видя наистина странна гледка под слабата светлина на фенера. Кльощава ниска фигура с остър нос и конска опашка клечеше пред полуголия Стилтон. Дребният човечец бъркаше в стар стъклен буркан с жълтеникавокафяв бъркоч. За момент Оливия размисли дали да не се откаже; да се върне в колата и да си купи още сладолед.

Чук-чук!

Норката отвори вратата.

— Оливия?

— Да.

Норката отстъпи назад с буркана в ръка и продължи да разнася мазилото по гърдите на Стилтон. Оливия изкачи двете стъпала и влезе в караваната. Остави аптечката си на пода. Стилтон я погледна.

— Здравей, Том.

Стилтон не отговори.

По пътя към гората Ингентинг Оливия се опита да анализира импулса си. Защо поиска да дойде тук? И най-вече какво ще си помисли Стилтон? Знае ли, че тя ще се появи? Сигурно е разбрал, когато онзи човек, Норката, й обясняваше къде се намира караваната. Или пък е твърде замаян? Не нахлува ли твърде безочливо в личното му пространство? След единствената им среща в склад за боклук.

Тя погледна към Стилтон, който не отлепяше очи от пода. Ядосан ли беше?

— Какво се случи? — попита тя. — Да не би…

— Остави!

Стилтон я сряза, без да вдига глава. Оливия се почуди дали да си тръгне. Или да седне. Седна. Стилтон я стрелна с поглед и легна. Болеше го повече, отколкото личеше. Не беше в състояние да стои изправен. Норката го зави с одеяло.

— Имаш ли обезболяващи? — попита.

— Не. Чакай… Да, тук.

Стилтон посочи раницата си. Норката разкопча ципа и извади неотваряно шишенце.

— Какво е това?

— Стезолид.

— Това не е обезболяващо, а…

— Две хапчета и вода.

— Добре.

Оливия се озърна бързо, видя пластмасова бутилка с вода и отсипа в неизмита чаша. Нямаше други. Норката взе чашата и помогна на Стилтон да преглътне две хапчета.

— Стезолидът е седатив, не е обезболяващо — прошепна на Оливия.

Тя кимна. И двамата погледнаха към Стилтон. Бе затворил очи. Оливия приседна на другото легло. Норката седна на пода, облегнат на вратата. Оливия огледа караваната.

— Тук ли живее?

— Очевидно.

— Не знаеш ли? Не го ли познаваш?

— Познавам го. Живее ту тук, ту там. В момента живее тук.

— Ти ли го откри?

— Да.

— И ти ли си бездомен?

— Не, нищо подобно. Живея в Керторп, в ателие. Мое е. Днес сигурно струва пет милиона.

— О… Художник ли си?

— Въжеиграч съм.

— Какво значи това?

— Значи, че се занимавам с много неща. Финанси, акции и изкуство, разбира се. Пикасо, Шагал, Дикенс…

— Дикенс не е ли писател?

— Главно да, абсолютно, но на младини правел гравюри. Известни са на малцина, но са добри!

В този момент Стилтон поотвори очи и изгледа гневно Норката.

— Излизам в храстите за малко.

Норката изчезна. Когато захлопна вратата зад гърба си, Стилтон отвори напълно очи. Оливия го погледна.

— Приятел ли ти е?

— Стар доносник. Подготви се да чуеш как е разкрил убиеца на Палме. Защо дойде?

Оливия не знаеше какво да каже. Аптечката за първа помощ? Но това беше просто оправдание.

— Не знам. Искаш ли да си тръгна?

Стилтон не отговори.

— Искаш ли?

— Искам да ме оставят на мира. Да не ме занимават със стари случаи. Обади ми се и ме попита дали съм разследвал убийството на Джил. Да, разследвах го. И открих връзка с Джаки Берилунд. Джил работела за нея. В „Червено кадифе“. Понеже я бяха убили и беше бременна, преразгледах случая в Нордкостер. Не стигнах доникъде. Приключихме ли завинаги?

Оливия го погледна. Разбра, че трябва да си върви. Но искаше да му каже нещо и сигурно сега бе последната й възможност.

— Преди седмица бях на Нордкостер. До заливите Хаслевикарна видях много странен мъж. На брега. Да ти разкажа ли?

Стилтон се втренчи в нея.

Отвън Норката стоеше в мрака до караваната и вдишваше нещо, което да разшири съзнанието му. Винаги бе готов да преосмисли решенията си. Навремето имаше лична снабдителна линия от Колумбия до ноздрите му, но когато лекарите смениха хрущяла в носа му с някакъв модерен ламинат, разбра, че е време да прекрати консумацията и да премине към по-слаби средства.

С крайчеца на окото си погледна към овалния прозорец на караваната и видя Оливия да бърбори като за последно.

Красиво момиче, помисли си. Как ли са се запознали тези двамата?

 

 

Красивото момиче сипваше още една чаша вода за Стилтон. Беше разказала историята си. Стилтон не беше продумал. Подаде му чашата и докосна стената на караваната.

— Тук ли живееше Вера Ларшон?

— Да.

— Тук ли…

— Остави!

Отново.

После влезе Норката и озари Стилтон с абсолютно безпричинна, но много типична усмивка.

— По-добре ли се чувстваш?

— А ти?

Норката се разкикоти. Спипаха го, но какво пък? Нима не помогна на бившето ченге в крайно критична ситуация?

— Тип-топ съм!

— Добре. Ще си вървите ли сега? — попита Стилтон.

И пак затвори очи.

Един до друг те се отдалечиха от караваната. Замислената Оливия до ниския доносник с разширено съзнание, чието лице сякаш се бе разтегнало във всички посоки.

— Да, в много буркани с мед съм бъркал. Трябва да се експериментира…

— Отдавна ли познаваш Стилтон?

— Да. Беше ченге и двамата работехме в екип. Честно казано, без мен нямаше да събере толкова скалпове. Всъщност повечето щяха и досега да са си върху главите, ако ме разбираш. Винаги е нужен някой да забие последния пирон в ковчега и това съм аз. Всъщност разкрих убиеца на Палме.

— Нима?

Оливия се окуражи мислено. Всеки метър, делящ я от колата, й напомняше жвакане през блато. Докато не й хрумна, че той, разбира се, ще я помоли да го закара. Как ще се отърве от него, по дяволите? Насред гората?

— Да, да, поднесох го на тепсия на криминалистите. Но взеха ли мерки? Не. Беше кристално ясно, че съпругата му го е застреляла! Доста игрив беше, на нея й бе дошло до гуша и БУМ! Никой не видя кой държи пистолета. Нали?

Стигнаха до мустанга.

Критичната точка.

Норката се втренчи в колата.

— Твоя ли е?

— Да.

— Леле, страхотна машина! „Тъндърбърд“, нали?

— „Мустанг“.

— Да, да. Ще ме повозиш, нали? Ще минем през Керторп, ще заредя с нещо по-така, леглото чака и… Хоп! Норката е готов да скочи в него!

Това беше последната капка за Оливия. Погледна го отвисоко. Беше с цяла глава по-нисък от нея, имаше широка усмивка и нямаше рамене. Тя пристъпи към него.

— Не бих те пипнала и с гребло, дори да са опрели пистолет в главата ми. Жалко дребно лайно! Вземи метрото!

Оливия седна в колата, затръшна вратата и отпраши сред чакълен фонтан.

* * *

В подземието в Орща се вихреше трескава деятелност. Появата на Стилтон бе изплашила организаторите. Знаеха ли и други къде се подвизават? Зрителите бързо се разотидоха. После изнесоха всички прожектори и електронното оборудване. Разглобиха клетките.

Мястото вече беше безполезно.

— Къде ще ги занесем?

Младежът, който попита, носеше черно яке с качулка и се казваше Лиам. Приятелят му Исе — в тъмнозелено яке с качулка — тъкмо минаваше край него, мъкнейки голяма метална кутия. Над китката му се виждаше татуировка — ДБ.

— Не знам. Сега решават.

Исе кимна към каменната стена, където четири по-големи момчета се бяха надвесили над голяма карта. Лиам извади мобилния си телефон. Искаше да провери колко души са гледали новия филм, качен в сайта им.

Филмът с голия бездомник.

* * *

Все още ядосана, Оливия се върна вкъщи и влезе в сградата. „Норката е готов за леглото!“ Умът й продължаваше да витае в гората, когато посегна да включи лампата във входа и някой я зашлеви по бузата. Преди да успее да извика, ръка покри устата й, а друга я сграбчи през кръста и я повлече към асансьора. Много стар асансьор с метална решетка, предназначен за двама души. Оливия не виждаше нищо в тъмния вход. Усети обаче как още един човек се смести в тесния асансьор. Дланта запушваше устата й. Желязната решетка се затръшна и асансьорът пое бавно нагоре. Оливия изгуби ума и дума. Нямаше представа какво се случва. Телата, притиснати в нея, бяха неподатливи. Сигурно бяха мъже. Долавяше остра миризма на пот и кисел дъх. Никой не можеше да помръдне. Стояха в мрака като пакетирано месо.

Внезапно асансьорът спря между два етажа.

Тишина… В корема на Оливия се образува буца.

— Сега ще ти отпуша устата. Извикаш ли, ще ти извия врата.

Грубият глас дойде изотзад. Тя усети как дъхът на мъжа лъхва във врата й. Дланта върху устата й отметна главата й назад и я натисна напред няколко пъти. После се отлепи от лицето й. Оливия пое трескаво няколко глътки въздух.

— Защо те интересува Джаки Берилунд?

Сега гласът дойде отстрани. По-тих глас, мъжки, на десетина сантиметра от лявата й буза.

Джаки Берилунд.

Ето каква беше причината.

Истински ужас обзе Оливия.

Не й липсваше смелост, но не беше Лисбет Саландер^[1]. Никак даже. Какво щяха да направят? Да изкрещи ли? И да й извият врата?

— Джаки не обича да си пъхат носа в нейните работи — каза тихият глас.

— Добре.

— Ще спреш ли да душиш?

— Да.

— Добре.

Груба ръка запуши отново устата й. Телата на мъжете се притиснаха в нейното. Едва си поемаше дъх през носа. По бузите й се стичаха сълзи. Дълго. Внезапно асансьорът се раздвижи отново. Надолу. Чак до приземния етаж. Желязната решетка рязко се отвори и мъжете излязоха. Оливия залитна към вътрешната стена на асансьора. Видя две едри фигури да излизат на улицата. Входната врата се затръшна след тях.

Оливия се плъзна бавно на пода на асансьора. Коремът й правеше салта. Коленете й се удариха едно в друго. Бе на ръба. Започна да пищи. Крещя истерично, докато лампите на стълбището светнаха и съсед от първия етаж се втурна надолу и я откри.

Помогна й да се качи по стълбите. Оливия обясни, че двама мъже са я изплашили във фоайето. Не каза защо и благодари за помощта. Той слезе отново надолу, а Оливия се обърна към вратата на апартамента си. Беше открехната. Бяха ли влизали тук? Проклети копелета! Тя бутна вратата и влезе бързо, заключи и с омекнали крака седна на пода в антрето. С разтреперани ръце извади мобилния си телефон. Първият й импулс бе да се обади в полицията. Но какво ще каже? В момента не беше способна да мисли трезво, затова набра номера на Лени. Включи се телефонен секретар и Оливия прекъсна връзката. Да се обади на майка си? Вдигна глава. Трепереше по-малко. Коремът й се бе успокоил. От вратата на антрето виждаше дневната и внезапно забеляза, че прозорецът е полуотворен. Не беше, когато излезе. Или беше? Изправи се и се сети за Елвис.

— Елвис!

Обиколи бързо малкия апартамент. Никакъв Елвис. Прозорецът? Живееше на втория етаж и понякога Елвис се измъкваше на перваза. Веднъж-дваж през пролетта дори бе успял някак си да се добере до перваза на съседа и да скочи на двора. Тя затвори прозореца и тичешком слезе на двора. С фенерче.

Градинка с няколко дървета и пейки и множество възможности ловка котка да се промъкне в съседните задни дворове.

— Елвис!

Нищо.

 

 

Бертил Магнусон лежеше на дивана в просторния си кабинет — буден, със запалена пурета в ръка. Бе дошъл тук направо от „Театър Грил“, трескав и нервен. Обади се на Лин и за негово облекчение се включи телефонният й секретар. Обясни бързо, че има конферентен разговор със Сидни в три сутринта и вероятно ще спи в офиса. Случваше се понякога. В дъното на коридора имаше удобна спалня. Бертил обаче не смяташе да я използва. Няколко часа по-рано беше взел решение. Подтикнаха го няколко изречения от вчерашния разговор в гробището.

— Още ли си женен за Лин?

— Да.

— Тя знае ли за това?

— Не.

Заобиколна заплаха ли беше това? Дали Нилс възнамеряваше да се свърже с Лин и да й пусне записа? Възможно ли бе да е толкова подъл? Нямаше значение. Бертил не смяташе да поема подобен риск. Беше решил как да действа.

Сега искаше да остане сам.

Но Лате му се обади.

Търси го няколко пъти тази вечер. Бертил не отговори. Сега вдигна, за да прекрати обажданията.

— Къде си? Тук сме си организирали страхотно парти! — изкрещя Лате в телефона.

Лигата на момчетата се забавляваше. Бяха осемнайсет зрели мъже, свързани един с друг — по роднинска линия, чрез бизнес империи или пансиони. Всички вярваха стопроцентово в дискретността на другите от лигата.

— Резервирахме цял клуб!

— Лате, не съм…

— И Джаки ни достави висококачествена стока! Няма над двайсет и четири! С договорен щастлив край! Ела непременно, Бибе!

— Не съм в настроение, Лате!

— Ще се разведриш! Трябва да отпразнуваме „Компанията на годината“! Сервират ни джуджета в балетни рокли, а Нипе осигури въздушна пратка с пет килограма ирански хайвер. Ще дойдеш, разбира се!

— Не!

— Какво има?

— Нищо, просто не съм в настроение. Поздрави другите!

Бертил изключи телефона. Знаеше, че Лате ще пробва пак. После Нипе и останалите стари момчета. Наумяха ли си да гуляят, нищо не можеше да ги спре. Никога не им липсваха пари. Нито абсурдни идеи. Бертил беше присъствал на подобни празненства с невероятни декори. Преди година-две бяха организирали парти в огромно стопанство в долината Йостгьота. Беше пълно с луксозни коли, изкуствени морави с фонтани и подвижен бар, който обикаляше около плевните върху специални стоманени релси.

И във всеки вагон имаше полугола млада жена, наета от Джаки Берилунд да изпълнява прищевките на старите момчета, каквито и да са те.

А в момента Бертил определено не беше в подходящо настроение.

Нямаше да припари на никакво парти.

При никакви обстоятелства.

Не и тази нощ.