Шила Бьорлинд, Ролф Бьорлинд
Прилив (10)

8.

Тази сутрин над парка „Гласблосар“ се стелеше печал, сякаш вятърът бе спуснал траурно було над хората. Еднооката Вера бе починала. Обичната им Вера я нямаше. Искрата на живота й бе угаснала малко след полунощ в резултат на разкъсаните й органи. Лекарите бяха направили каквото правят лекарите — клинично и професионално; когато сърцето на Вера стана тънка линия, медицинските сестри поеха работата.

Посмъртно.

Те прииждаха тихо в парка, един по един, кимаха си, потреперваха и сядаха тежко на пейките. Дойде и редактор от „Местоположение Стокхолм“. Вера продаваше списанията им от години. Той произнесе няколко трогателни думи за уязвимостта и как Вера е била източник на жизнерадостна топлота. Всички кимнаха в знак на съгласие.

После се отнесоха в своите спомени.

Обичната им Вера си бе отишла. Тя, която така и не успя да стигне дотам — до живота. Която се бореше с виденията на въображението си и с мрачните си детски спомени и никога не успя да се изправи на крака.

Сега беше мъртва.

Сега нямаше да стои в ореола на залязващото слънце, да се смее с дрезгавия си смях или да подхваща сложни спорове за липсата на грижи за онези, които наричаше „отклонилите се хора“.

Съкрушителните й доводи вече ги нямаше.

Йеле се прокрадна незабелязан в парка. Седна на пейка в далечния край. Ясен знак за двойствените му потребности — тук съм, на разстояние, не доближавайте. Не разбираше защо е дошъл. Или разбираше. Тук бяха единствените, които знаеха коя е Вера Ларшон. Убитата жена от Северен Юпланд. Нямаше други. Никой друг не скърбеше. Само хората, седнали тук, на пейките наоколо.

Сборище на социални отломки, на окаяни дрипльовци.

И той.

Който я люби, видя я да заспива, погали светлия й белег и си тръгна.

Като страхлив плъх.

Йеле се изправи.

 

 

Най-сетне беше взел решение. Отначало се щураше безцелно с надеждата да намери стълбище, където да се подслони, или таван, каквото и да е убежище, където ще го оставят на мира. Накрая обаче се озова отново в старата си барака край езерото Ярла. Тук беше в безопасност. Нямаше да го безпокоят.

Можеше да се напие истински.

Йеле никога не се напиваше. Не бе докосвал алкохол от години. Сега с парите от списанието купи половин бутилка водка и четири силни бири.

Би трябвало да свършат работа.

Седна на пода. Два дебели корена бяха повдигнали дъските и той усещаше плесенясалата миризма на влажна пръст. Беше сложил картони и вестници тук-там — напълно достатъчно през този сезон. Зиме се вледеняваше още щом заспи.

Погледна ръцете си. Излинели, с тънки, дълги пръсти. Като на птица, помисли си, когато хванаха първата кутия бира.

И втората.

После добави няколко глътки водка. Когато главата му се замая, вече бе повторил въпроса пет пъти — с тих глас.

— Защо, по дяволите, си тръгнах?

И не бе намерил отговор. Затова преформулира въпроса — с малко по-силен глас.

— Защо, по дяволите, не останах?

Доста подобен въпрос, отново пет пъти. И същият отговор. Никаква представа.

Когато третата бира и петата голяма глътка водка се смесиха в тялото му, той започна да плаче.

Бавни, тежки сълзи, които с мъка се стичаха по грубата му кожа.

Йеле плачеше.

Човек плаче, защото е изгубил нещо или защото не са му дали нещо. Плаче по много причини — банални или дълбоко трагични — или без никаква причина. Плаче просто защото го е докоснало някакво чувство и е отворило врата към миналото.

Плачът на Йеле имаше конкретна причина. Еднооката Вера. Сълзите обаче извираха от по-дълбоко, както той отлично знаеше. Бившата съпруга, изчезналите приятели и най-вече възрастната жена на смъртното си легло. Майка му. Умряла преди шест години. Той седеше до леглото й в старческия дом. Тялото й, дрогирано с морфин, лежеше спокойно под тънките завивки; ръката, която държеше, приличаше на сбръчкан птичи крак. Ала той усети как ненадейно пръстите се свиват леко, клепките на майка му се повдигнаха едва-едва над зениците й и през тесните й изсъхнали устни се процедиха няколко думи. Приведе се към лицето й — от години не беше го доближавал толкова — и чу какво каза. Всяка дума. Фраза по фраза.

После тя умря.

И сега той лежеше тук и плачеше.

Когато опиянението най-сетне го поведе сред мъгла от ужасни спомени, се изтръгна първият вик. А щом пушекът, огънят и окървавеният харпун изплуваха отново в ума му, той изрева с пълно гърло.

* * *

Превключваше с лекота от френски на португалски и обратно. Френски на левия мобилен телефон, португалски — на десния. Седеше в изискания си директорски кабинет на последния етаж на Свеавеген с изглед към църковния двор с гроба на Палме.

Стар обект на омраза в неговите среди.

Не гробът, а мъжът, когото бяха простреляли и положили в гроба.

Улоф Палме.

Когато разбра за убийството, Бертил Магнусон седеше в нощен клуб „Александра“ с Лате и още няколко веселяци от същата тъмносиня каста.

— Шампанско!

Така извика Лате и никой не възрази. Пиха шампанско.

Цяла нощ.

Сега, двайсет и пет години по-късно, още не бяха разкрили убиеца. Което изобщо не засягаше Бертил. Той водеше преговори в Конго. Земевладелец край Уаликале бе поискал неблагоразумна финансова компенсация. Местният мениджър на компанията, португалец, имаше проблеми. Френският агент на компанията настояваше да приемат условията. Бертил не беше съгласен.

— Ще се обадя на военния командир в Киншаса.

Позвъни и си уговори телефонен разговор с поредния съмнителен управник. Недоволните собственици на земя бяха дребни проблеми за Бертил. В крайна сметка винаги успяваше да ги разреши.

С меки или твърди методи.

За съжаление и двата вида не бяха приложими към истинския му проблем. Записаният разговор.

Бе открил, че обаждането от Венд не може да се проследи. Не знаеше дали Венд звъни от чужбина, или е в Швеция. Предполагаше обаче, че той ще поиска да се срещне с него. Рано или късно. Иначе не би имало смисъл да му се обажда.

Бертил се опита да подходи рационално.

Обади се на К. Седович. Много благонадежден човек. Помоли го да провери всички хотели, мотели и хостели в Стокхолм и околовръст. Да види дали ще открие някаква следа от Нилс Венд. Ако изобщо е в Швеция. Бертил знаеше, че не бива да възлага особени надежди. Дори да е в Швеция, Венд вероятно не бе отседнал в хотел. И едва ли беше използвал истинското си име.

Ала имаше ли друга възможност?

* * *

Привлекателна жена, помисли си Оливия. Със запазена фигура. На младини сигурно е била добра компаньонка. Разчитала е на красивото си лице и тяло. Оливия превъртя записа. Седеше до масата в кухнята и гледаше на лаптопа интервюто, за което Ева Карлсен й бе изпратила линк. С Джаки Берилунд. Разговаряха в бутик в Йостермалм. „Уиърд § Уау“ на Сюбилегатан — типично място за този район. Кокетен интериор, съчетан с шокиращо скъпи дизайнерски дрехи. Фасада, така го бе нарекла Ева Карлсен, за другия бизнес на Джаки.

„Червено кадифе“.

Интервюто бе записано преди две години. Джаки очевидно беше собственичка на бутика. Оливия потърси онлайн и бързо го откри. Същата собственичка — Джаки Берилунд.

Струва си да го посетя, помисли си тя.

Догледа интервюто. Ева разпитваше Джаки за миналото й. Джаки явно не се срамуваше, че е била компаньонка, напротив — за нея това било начин да оцелее. Категорично отричаше да е имало сексуални услуги.

— Бяхме като гейши, изтънчени придружителки. Канеха ни на събития и вечери, за да създадем по-приятна атмосфера. А и завързвахме запознанства.

На няколко пъти споменаваше запознанствата. Ева се опитваше да уточни за какви контакти става дума, но Джаки й отговаряше уклончиво. Въпросът бил личен.

— Делови контакти ли имаш предвид? — настоя Ева.

— Какви други?

— Приятелски.

— И двете.

— Още ли поддържаш връзка с тези хора?

— С някои.

И така нататък в същия дух. Беше очевидно какво цели Ева — очевидно поне за Оливия. Искаше да разбере дали „контактите“ сега са й клиенти. Не в бутика, а в бизнеса, чиято фасада беше бутикът. „Червено кадифе“.

Фирмата за компаньонки на Джаки.

Джаки обаче беше твърде умна, за да падне в капана. Подсмихна се, когато Ева за четвърти път насочи разговора към клиентите й. Усмивката обаче изчезна бързо, когато Ева зададе следващия си въпрос.

— Имаш ли регистър на клиентите?

— В бутика?

— Не.

— Не разбирам какво имаш предвид?

— Имам предвид другата ти дейност. Клиентите, на които осигуряваш момичета на повикване. Посредством „Червено кадифе“.

Оливия се учуди, че Ева е дръзнала да зададе подобен въпрос. Уважението й към нея се вдигна с няколко пункта. Джаки, изглежда, също се удиви как са се осмелили да й зададат подобен въпрос. Погледна Ева с изражение от съвсем различен свят. Забранен свят. Изражение, което припомни на Оливия предупреждението на Ева. Рисковано е да шпионираш жена с такова изражение.

Особено ако си само на двайсет и три и не разполагаш с нищо конкретно.

Абсолютно нищо.

И си въобразяваш, че си Шерлок Холмс.

Оливия се усмихна срещу екрана. Внезапно си спомни как немските полицаи са създали троянски вирус, който влиза в лаптопа ти и записва всичко, случващо се пред камерата.

Смъкна леко капака.

 

 

Наближаваше полунощ, когато Йеле се събуди в окаяната си барака. Бавно, тягостно, със залепнали клепки и нещо, наподобяващо охлюв, в устата. С ужасен махмурлук и покрит с повръщано. Изправи се мъчително до седнало положение и се подпря на стената. Видя как през дъските се процежда лунна светлина. Мозъкът му бе като смачкан картоф. Седя дълго и усети как у него се надига нещо. Нажежен гняв изпълни гърдите му и изригна в главата му. Почти го заслепи. Внезапно се задейства и се изправи рязко. Отвори вратата с ритник и със значителна ярост. Дъските се разлетяха във всички посоки. Убийството на Вера и предателството му се вклиниха в тялото му като железен лост. Халоса с юмрук рамката на вратата и излезе навън.

Извън вакуума.

 

 

Дълго след полунощ заизкачва стълбите пред паметника на Харалд Линдберг. Четири реда каменни стълби от Катаринавеген до Клевгранд, общо 119, с улична лампа до всяка площадка.

Валеше — тежък летен дъжд, но той не го притесняваше.

Решил беше, че моментът е настъпил.

Отдавна, в Каменната епоха, беше имал атлетично тяло. Мускулесто, високо 192 сантиметра. Сега в него нямаше нищо атлетично. Знаеше, че физическото му състояние е плачевно, мускулите му са излинели, тялото му е запуснато от цяла вечност. Че е почти развалина.

Почти.

Сега щеше да промени това.

Изкачваше се по каменните стъпала — стъпало по стъпало. Бавно. Шест минути до Клевгранд и още четири — надолу. Тръгна отново нагоре и край.

Точка.

Седна на първата стълбищна площадка и усети как бие сърцето му. Чуваше го как се удря в ребрата му. Бори се като пневматичен чук и не разбира какво се опитва да постигне този човек, за какъв се мисли.

И знае ли колко сили има.

Не много. Все още. В момента — никакви. В момента седеше, потеше се, пъхтеше и с огромно усилие се мъчеше да натисне правилния бутон на мобилния си телефон. Най-сетне успя. Намери филма онлайн.

Убийството на Вера.

В началото се виждаше как мъж се сношава с жена под него. Той и Вера. Пусна отново записа. Различаваше ли се лицето му? Едва ли. Знаеше обаче, че Форш и лакеите му ще проучат внимателно всеки кадър. Мъжът в караваната несъмнено ще ги заинтригува. Какво ще стане, ако го разпознаят? На местопрестъпление? При това не кой да е, а Форш.

Йеле не хареса идеята. Не харесваше Форш. Нещастник. Но в състояние да вдигне доста врява, ако реши, че Йеле е замесен в убийството на Вера.

Нищо чудно да се случи скоро.

Йеле остави записа да тече още малко. Когато започнаха да бият Вера, го изключи и погледна към Катаринавеген. Страхливи копелета, помисли си. Не са посмели да приближат, докато съм бил там. Чакали са да нападнат Вера, когато е сама.

Горката Вера.

Йеле поклати глава и потърка очи. Какви чувства всъщност бе изпитвал към Вера? Преди случилото се?

Тъга.

От първата секунда, когато я срещна и видя как очите й се впиват като пиявици в неговите, сякаш е въжена стълба към живота. А той не беше. През последните години се бе свличал все по-надолу и по-надолу. Не чак до дъното, разбира се, където се намираше Вера, но не и на много стъпала над нея.

Сега тя беше мъртва, а той седеше тук. Абсолютно съсипан. Мислеше за нея и как я е изоставил сама в караваната и си е тръгнал. Време бе да се изправи и да се поразтъпче. Нагоре и надолу по стълбите. Нощ след нощ да се изкачва и да слиза, за да възвърне силите си и да изпълни дълга си.

Да се разправи с убийците на Вера.

* * *

Очакванията на Бертил Магнусон се оправдаха. К. Седович му докладва — никакъв Нил Венд в стокхолмските хотели. Къде е тогава? Ако изобщо е в Стокхолм? Не поддържаше връзка с никого от старите дни, Бертил вече бе проверил дискретно. Днес Венд го нямаше в ничий адресен указател.

Какво следва тогава?

Бертил стана и отиде до прозореца. Колите се нижеха по Свеавеген. Не ги чуваше. Преди няколко години бяха сложили специални прозорци с изолиращо стъкло по цялата стена откъм улицата. Разумна инвестиция, каза си Бертил, и тогава го осени друга мисъл.

По-скоро идея.

Внезапно прозрение.

Къде би могъл да открие Нилс Венд с гнусния му запис.

 

 

Момчето с къдравата руса коса го караше полека. Скейтбордът беше спукан по средата. Предния ден го беше намерил в казан за боклук и го бе поправил, доколкото може. Колелетата бяха износени, а той се спускаше по стръмнина — внимателно. После следваше дълга равна отсечка към високите блокове в крещящи цветове. Тук-там дървета и детски площадки. От почти всеки балкон стърчеше сателитна чиния. Мнозина тук искаха да гледат телевизионни канали от други страни.

Момчето погледна към една от сините сгради — към седмия етаж.

 

 

Тя седеше до пластмасовата маса в кухнята и пушеше, обърната към открехнатия прозорец. Не искаше да пуши в апартамента си. Би искала изобщо да не пуши. От години се заричаше да спре, но това бе единственият й лош навик, а знаеше, че сборът от лоши навици е константа. Спреше ли да пуши, щеше да започне нещо друго.

По-лошо.

Казваше се Увете Андершон и беше майка на Аке, момче с къдрава руса коса, наскоро навършило десет години.

Увете беше на четирийсет и две.

Издуха дима през процепа и механично се обърна към часовника на стената. Той беше спрял. Отдавна беше спрял. Нови батерии, нови клинове, нови чаршафи, нов живот, помисли си тя. Списъкът изглеждаше потискащо дълъг. И на първо място бяха футболните обувки на Аке. Щеше да ги получи веднага, щом можеха да си ги позволят. Беше му обещала. След като платят наема и всичко останало. А всичко останало включваше голям просрочен кредит и вноски за пластична операция. Преди няколко години бе уголемила гърдите си и за целта беше взела заем. Сега се налагаше да брои стотинките.

— Здрасти!

Аке остави спукания скейтборд и отиде право до хладилника да си сипе студена вода. Обичаше студена вода. Увете винаги слагаше двулитрова кана в хладилника, за да го чака, когато се прибере.

Живееха в двустаен апартамент. Две стаи, кухня и баня във висок блок. Аке учеше в общинското училище в центъра на квартала. Сега беше лятната ваканция. Увете прегърна Аке.

— Тази вечер трябва да работя.

— Знам.

— Може да закъснея доста.

— Знам.

— Ще тренираш ли футбол?

— Да.

Аке лъжеше, но Увете не разбра.

— Не си забравяй ключа.

— Няма.

Аке имаше свой ключ, откакто се помнеше. През по-голямата част от деня се грижеше сам за себе си. През онази част, когато майка му работеше в града. Тогава той обикновено играеше футбол, докато се стъмни, прибираше се вкъщи и претопляше храната, която майка му бе приготвила. Тя винаги беше вкусна. После играеше видеоигри.

Освен ако не правеше друго.

* * *

Оливия бързаше и всъщност мразеше супермаркетите. Особено онези, в които никога не е ходила. Мразеше да се лута между претъпканите щандове, търсейки консерва вонголе, и накрая да се налага да пита някого от полууниформените служители.

— Как казахте, че се нарича…?

— Вонголе.

— Зеленчук ли е това?

Днес обаче нямаше време да избира магазин. Тъкмо беше взела колата си от сервиза за технически преглед в Ленерста и бе свърнала да напазарува в огромния „ИКА Макси“ в Нака. Сега подтичваше от паркинга към стъкления вход. Мимоходом осъзна, че няма монета от пет крони и ще трябва да вземе кошница. В джоба й имаше банкнота от петдесет крони, но нямаше време да я разваля. На няколко метра от входа стоеше висок слаб мъж със списание в ръка. Бездомник от онези, които продават „Местоположение Стокхолм“, за да припечелят нещичко. Мъжът имаше струпеи по лицето, дългата му коса бе сплъстена и лъщеше от мазнина, а съдейки по дрехите му, бе прекарал последните седмици много близо до земята. Оливия го огледа. На врата му беше окачена картичка с надпис: „Йеле“. Подмина го бързо. Понякога си купуваше списание, но не и днес. Защото бързаше. Мина през въртящата се врата и продължи няколко метра навътре. После спря рязко. Обърна се бавно назад към мъжа пред входа. Незнайно защо излезе отново, застана на няколко метра от него и го погледна. Той се обърна към нея и пристъпи крачка-две по-наблизо.

— „Местоположение Стокхолм“?

Оливия бръкна в джоба си, извади банкнотата от петдесет крони и протегна ръка, вперила очи в лицето на мъжа. Той взе банкнотата и й подаде рестото и списанието.

— Благодаря.

Оливия взе списанието и сглоби устно въпроса си.

— Ти ли си Том Стилтон?

— Да. Защо?

— Тук пише „Йеле“.

— Том Йеспер Стилтон.

— Ясно.

— И?

Оливия мина бързо край мъжа и влезе отново през въртящата се врата. Спря на същото място както преди, докато успокои шокираното си дишане, и се обърна. Мъжът отвън прибираше списанията в дрипава раница и се канеше да си върви. Оливия реагира. Бавно. Излезе пак навън и тръгна след него. Той вървеше бързо. Наложи се да го догони тичешком. Мъжът не спря. Оливия застана пред него.

— Какво има? Още списания ли искаш?

— Не. Казвам се Оливия Рьонинг и уча в Полицейския колеж. Искам да говоря с теб. За случая край брега. На Нордкостер.

Обветреното лице на мъжа не трепна. Той просто се извърна и прекоси улицата. Изсвистяха автомобилни спирачки и шофьор с пригладена назад коса направи неприличен жест. Мъжът продължи напред. Оливия остана там, където беше. Дълго. Толкова дълго, че го видя да изчезва зад далечен циментов ъгъл. Изглеждаше толкова неподвижна и напрегната, че възрастен господин се почувства длъжен да я попита колебливо:

— Добре ли сте?

Оливия се чувстваше всякак, но не и добре.

 

 

Тя седна в колата си и се постара да се успокои. Колата се намираше на големия паркинг до супермаркета, където току-що бе срещнала мъжа, отговарял в продължение на шестнайсет години за разследването на случая в Нордкостер.

Бившият главен инспектор Том Стилтон.

Йеле?

Как, да му се не види, беше стигнал от Йеспер до Йеле?

Според наставника й в колежа — един от най-добрите криминалисти в Швеция, с една от най-стремглаво развилите се кариери в историята на шведската полиция. Днес продаваше „Местоположение Стокхолм“. Бездомник. В окаяно състояние. Толкова окаяно, че й струваше огромно усилие да се убеди, че наистина е той.

Но наистина беше той.

Във вестникарските статии, които бе прочела в Националната библиотека, имаше много негови снимки. В къщата на семейство Гунар в Стрьомстад също бе видяла стара негова снимка. Остана впечатлена от будния му поглед и забеляза колко привлекателен изглежда.

Вече не.

Физическата разруха го бе лишила от всякаква индивидуалност. Дори очите му сякаш бяха умрели. Слабото му тяло неохотно крепеше абсурдна дългокоса глава.

Но беше Стилтон.

Отначало Оливия реагира инстинктивно — мимолетно усещане, оформило образ, когато го подмина и спря зад стъклената врата. Том Стилтон? Невъзможно. После излезе отново и огледа лицето му.

Нос. Чело. Видим белег под единия ъгъл на устата.

Беше той.

И сега бе изчезнал.

Оливия се размърда на седалката. До нея лежеше тефтер с дълъг списък въпроси и размисли за случая край брега. Всичките записани и готови да получат отговор от мъжа, отговарял за разследването.

Том Стилтон.

Дрипав бездомник.

 

 

Бездомникът седеше до езерото Ярла. С раница на гърба. Сядаше понякога тук, недалеч от дървената си барака. Гъсти храсти, ромоляща вода под стар дървен мост, относителна тишина.

Придърпа клон към себе си, откъсна листата и го приведе надолу. Дръпна още по-надолу, и разбърка с него разкаляната вода.

Беше разтревожен.

Не защото го бяха познали, налагаше се да живее с това. Наистина се казваше Том Йеспер Стилтон и не възнамеряваше да променя името си. Причината бяха думите на момичето, застанало пред него с объркано лице.

Оливия Рьонинг.

Познаваше името. Много добре.

— Искам да говоря с теб. За случая край брега. На Нордкостер.

Има векове и вечности. И еони. Неизмерима протяжност. Това беше приблизителното разстояние, което делеше Стилтон от предишния му живот. Ала само едно изречение бе достатъчно да смали еона до размера на кърлеж, който започва алчното си проникване.

Случаят край брега.

Звучи толкова банално, помисли си той. Бряг и случай. Почти безобидно. Той никога не го наричаше така. Смяташе, че изразът омаловажава едно от най-отблъскващите убийства, които бе разследвал. Звучеше като вестникарско заглавие. Той винаги го наричаше убийството на Нордкостер. Конкретно. Както подобава на полицай.

Неразрешено убийство.

А защо е заинтригувало Оливия Рьонинг, не беше негов проблем. Тя принадлежеше на друг свят. Бе успяла обаче да пусне кърлеж в ума му. Бе отворила рана в сегашното му „аз“ и беше пуснала миналото. Това го тревожеше. Не искаше да се тревожи. Не и за миналото и определено не за това, което от осемнайсет години не му даваше мира.

Йеле извади клонката от водата.

* * *

Летният дъждец росеше върху демонстрантите, събрали се на тротоара срещу централния офис на „Магнусон Уърлд Майнинг“ на Свеавеген. Носеха плакати с различни лозунги: „Напуснете Конго!“; „Грабители!“; „Не експлоатирайте деца!“. Малка група полицаи стояха недалеч от тях.

Върху фасада близо до мемориала на Улоф Палме се бе облегнал възрастен мъж. Наблюдаваше демонстрантите. Прочете лозунгите и една от брошурите им.

„Магнусон Уърлд Майнинг“ унищожава незаменими природни хабитати. Човешката алчност оставя горилите без източници на храна. Убиват ги и ги продават като дивечово месо! Горилите са застрашен вид! Не позволявайте на „Магнусон Уърлд Майнинг“ да експлоатира безскрупулно природата!

Памфлетът бе илюстриран с ужасяващи снимки на мъртви горили, завързани за колове като окървавени разпятия.

Мъжът вдигна поглед от брошурата. Очите му се насочиха бавно към фасадата на отсрещната сграда — към последния етаж, където се намираше главният офис. На собственика и изпълнителен директор Бертил Магнусон. Очите на мъжа спряха там. Знаеше, че Бертил е в стаята. Беше го видял да пристига с лъскав „Ягуар“ и да се вмъква тихомълком през входа.

Остарял си, Бертил, помисли си Нилс Венд. Пръстите му опипаха джоба, където бе прибрал касетата със записа.

* * *

В града изтичаха последните минути на работния ден. За Увете Андершон работното време тепърва започваше. Работното й място — тротоарът между Риксбанкен и Академията за изящни изкуства — всъщност бе оживено денонощно. Край бордюра вече пълзяха коли, чиито шофьори търсеха „продавачи на секс“, както пишеше в Закона за проституцията. За да се прави разлика с „купувачите на секс“. Сякаш става дума за търговия със сексуални продукти.

Не след дълго първият автомобил спря до Увете и прозорецът се спусна. Уредиха формалностите, Увете влезе в колата и пропъди всяка мисъл за Аке. Сега той играеше футбол. Забавляваше се. Скоро щеше да получи нови бутонки. Тя затвори вратата на колата.

* * *

Наближаваше седем, когато Оливия влезе в апартамента си. Елвис лежеше изтегнат като плейбой върху рогозката в антрето. Разпери лапи, готов за ласки. Оливия го вдигна и зарови лице в меката козина на любимата си котка. Миришеше едва доловимо на храната, с която бе закусил сутринта. Отпусна се върху рамото й — любимото му място — и задъвка леко косата й.

С котката на рамо тя извади студен сок от хладилника и седна до кухненската маса. По целия път към къщи бе обмисляла преживелицата със Стилтон. Най-сетне го беше открила и той се бе оказал бездомник. Добре. Сигурно имаше причини за това и те не я засягаха. Той обаче беше важен източник на информация за убийството на Нордкостер. Абсолютно незаинтересуван източник очевидно, но…? Можеше да се откаже от проекта, разбира се, не беше задължителен, ала не бе устроена така.

Точно обратното.

За нея и за свръхактивното й въображение срещата със Стилтон бе придала ново измерение на случая. Имаше ли връзка между него и превъплъщението на блестящия главен инспектор Стилтон в развалина? Дали преди шест години той се бе натъкнал на нещо, принудило го да напусне полицията? Макар да се водеше, че е напуснал по лични причини?

— Не само.

Оке Густафсон бе изплюл камъчето, когато тя му се обади и го попритисна.

— Какво друго възникна тогава?

— Разногласия относно разследването.

— На убийството в Нордкостер?

— Не знам. По онова време постъпих в колежа. Някой просто го спомена мимоходом.

— Значи и това е причина да напусне?

— Вероятно.

Въображението на Оливия не се нуждаеше от повече. „Вероятно.“ Напуснал е полицията заради конфликт, породен от крайбрежния случай? Или от друг случай, свързан с него? С какво се бе занимавал Стилтон, преди да напусне? Дали ще успее да разбере?

Взе решение. Нямаше да се откаже от Стилтон. Щеше да се добере до него на всяка цена. Или по-точно — да отиде до издателския офис на „Местоположение Стокхолм“ и да разбере всичко възможно за Стилтон.

После да се свърже отново с него.

По-добре подготвена.

* * *

Срещнаха се отново на каменните стъпала. Беше късно — минаваше един след полунощ. Стилтон слизаше за четвърти път, а Норката се изкачваше.

Срещнаха се на втората площадка.

— Здрасти.

— Зъбобол?

— Седни.

Стилтон посочи стъпало. Норката реагира веднага. И на доста острия тон, и на факта, че Стилтон не отмина без повече приказки. Да говорят ли искаше? Норката погледна стъпалото, което Стилтон бе посочил, и се запита преди колко ли време тук се е приземило последното кучешко лайно. Седна. Стилтон седна до него. Толкова близо, че Норката, ще не ще, долови не особено приятна миризма на боклук и амоняк.

И на много пот.

— Как си, Том? — попита той с писклив глас.

— Убиха Вера.

— Жената в караваната?

— Да.

— Познаваше ли я?

— Да.

— Знаеш ли кой го е направил?

— Не. А ти?

— Защо да знам?

— Навремето разбираше дълго преди другите кога се мъти нещо гадно. Да не би да си изгубил форма?

За подобна забележка на теория всеки с изключение на Стилтон би получил удар с чело и счупен нос. С изключение на Стилтон. Затова Норката просто преглътна и погледна високия миризлив бездомник. Преди години ролите определено бяха разменени. Норката се намираше далеч по-надолу в социалната скала, а Стилтон — забележимо по-нагоре.

Сега нещата бяха такива, каквито бяха. Норката подръпна конската си опашка.

— Искаш ли помощ?

— Да — каза Стилтон.

— Добре. И какво ще направиш? Ако ги спипаш?

— Ще им предам поздрави от Вера.

Стилтон се изправи. Две стъпала по-надолу се обърна и погледна назад.

— Ще идвам тук нощем. Горе-долу по това време. Дръж ме в течение.

Продължи надолу. Норката остана седнал. И доста изненадан. Имаше нещо ново у Стилтон, някаква промяна в движенията, в погледа му.

Той отново бе неотклонен.

Както преди.

През последните години се изплъзваше, щом се опиташ да го уловиш. Сега очите му се втренчиха право в очите на Норката и не се отклониха нито на милиметър.

Йеле гледаше като Том Стилтон.

Какво се бе случило?

 

 

Стилтон беше доволен от срещата на каменните стълби. Познаваше Норката и способностите му. Един от малкото му таланти бе да измъква информация. Забележка тук, дочут разговор там; винаги в движение в абсолютно различни кръгове, където събира парченца и ги свързва в картина. Име. Събитие. При различни обстоятелства от него би излязъл блестящ анализатор на актуални събития.

При доста различни обстоятелства.

Норката обаче намираше добро приложение на таланта си. Особено откакто се свърза с главен инспектор Том Стилтон, който веднага разбра как да оползотвори умението му да попива сведения и да доносничи безскрупулно.

— Не доноснича!

— Да, да…

— Като жалък доносник ли ме виждаш?

Стилтон още помнеше разговора. Норката се бе ядосал не на шега.

— Виждам те като информатор. А ти как се виждаш?

— Информатор звучи добре. Двама професионалисти, обменящи опит, е още по-добре.

— И каква е професията ти?

— Въжеиграч.

Тогава Стилтон осъзна, че Норката навярно е по-шлифован от другите му доносници и заслужава по-особено внимание.

Въжеиграч.

 

 

Час по-късно Стилтон носеше през гората Ингентинг кашон, какъвто използват професионалните разносвачи. Бе забравил срещата с Норката. Мръсната сива каравана поглъщаше цялото му внимание. Как ще се справи със срещата с нея. Беше решил да се премести там.

Засега.

Знаеше, че полицаите са приключили огледа, а общината иска да се отърве от нея. Убийството на Вера обаче бе позабавило бюрократите. И караваната си стоеше на мястото.

А докато беше тук, Стилтон щеше да живее в нея.

Ако нервите му издържат.

Не беше лесно. Разстрои се още при вида на леглото, където се бяха любили. Остави обаче кашона на пода и седна на леглото срещу него. Вътре поне беше сухо. Лампа, дюшеци, с нова газова бутилка и дребен ремонт котлоните щяха да проработят. Мравешките пътеки не го засягаха. Огледа се. Полицаите бяха отнесли повечето вещи на Вера. Включително картина с харпун, нарисувана от него. Тук, на тази маса, когато Вера поиска да й разкаже за детството си.

— Имаше харпун?

— Нещо такова.

Разказа й накратко за Рьодльога — група островчета във външния архипелаг на север от Стокхолм. Как е израснал при баба, която помни лова на тюлени и плячкосването на потънали кораби. Вера попиваше всяка дума.

— Изглежда хубаво детство. Нали?

— Да.

Повече не й трябваше да знае. Знаеха само Мете, Мортен Улсетер и бившата му съпруга. И никой друг.

Дори Абас ел Фаси.

Сега Рюне Форш сигурно седеше в някоя полицейска стая с неоново осветление, разглеждаше нарисуван харпун и се чудеше дали има връзка с убийството на Вера Ларшон. Стилтон се подсмихна. Форш беше идиот. Нямаше да открие убийците на Вера. Щеше да поглежда часовника, да си напише рапорта и да пъхне дебелите си пръсти в топка за боулинг.

Това беше неговата страст.

Стилтон се изтегна на леглото и пак се изправи.

Не беше толкова лесно да си присвои караваната. Тя все още беше тук, усещаше я. И я виждаше. По пода личаха следи от кръвта й. Той стана и блъсна с юмрук стената.

Погледна отново кървавите следи.

Никога не бе помислял за мъст. Като следовател винаги беше спазвал дистанция и от жертвата, и от извършителя. Случваше се да го развълнува начинът, по който престъплението засяга близките сродници. Обикновени хора с обикновен живот, внезапно поразени от мълния право в сърцата. Още помнеше как веднъж призори събуди самотна майка, за да й съобщи, че синът й се е признал за виновен в убийството на трима души.

— Моят син?

— Имате ли син на име Лаге Свенсон?

— Да. Какво казахте, че е направил?

И прочее подобни разговори. Известно време се задържаха в ума му.

Но желание да отмъсти? Никога.

Досега. С Вера. Това беше различно.

Седна пак на леглото и погледна към мръсния таван. Имаше петно от дъжда, падащ върху напукания плексигласов свод. Той бавно започна да допуска онова, което обичайно държеше навън.

Как беше стигнал дотук?

С мравешка пътека, избърсана локва кръв и тяло — неговото — на път да се превърне в развалина.

В каравана?

Знаеше какво го тласна насам преди шест години. Никога нямаше да го забрави. Последните думи на майка му. Но продължаваше да се изненадва колко бързо се случи. Колко бързо обърна гръб на всичко. Колко лесно беше, когато взе решение. Колко бързо се раздели със себе си. Целенасочено. Сбогува се с всичко, с което можеше да се сбогува, и дори с повече, и съзнателно започна да потъва. И забеляза колко лесно едното води до друго. Как нищо не е в състояние да му попречи да се откаже. Да изключи себе си. Да се отдръпне. Колко лесно е да се плъзнеш в живот, където не носиш никаква отговорност и просто вегетираш.

Във вакуум.

Беше размишлявал в него — в своя вакуум — неведнъж, изтръгнат от съществуването на всички други. Размишляваше за изконни начала като живота и смъртта, за смисъла на живота. Виждаше схематично нещата, опитваше се да намери цел, опора, която да скрепи живота му. Не намираше нищичко. Дори един пирон. Или карфица. Пропадането от нормалния, приемлив живот до ямата на презрените го бе оставило с празни ръце.

Умствено и физически.

Известно време се опитваше да възприема съществуването си като форма на свобода. Освобождение от социалните задължения, от отговорностите, от всичко.

Свободен човек!

Мнозина бездомни живеят в подобна самозаблуда. Не след дълго той я зачеркна. Не беше свободен човек и го съзнаваше.

Все пак обаче беше човек.

Развалина в каравана, биха си казали мнозина. При това основателно. Но развалина, разбрала, че стигналите до дъното поне имат стабилна почва под краката си. Нещо, с което малцина могат да се похвалят. Малцина от по-издигнатите.

Стилтон се изправи. Така ли щеше да бъде и в караваната на Вера? И тук ли щеше да тъне в мрачни размисли? Напусна дървената барака, за да се избави от тях. Бръкна в раницата си и извади шишенце с хапчета. Остави го върху масата.

Пътят към бягството.

Още в началото на пътешествието си по склона бе разбрал как да разрешава определени проблеми. Бягаш от тях. Пълниш чаша с вода, вземаш два стезолида и ето ти доза бягство.

Не е толкова трудно.

— Като Мошеника Бен си.

— Като кого?

Стилтон си спомни онзи разговор. Седеше с един стар рецидивист на площад „Мусебаке“, чувстваше се доста зле и накрая извади шишенцето с хапчетата, а мъжът до него го погледна и поклати глава.

— Като Мошеника Бен си.

— Като кого?

— Той винаги бягаше, щом положението се затегне. Глътваше нещо бяло и се просваше на пода. Или се напиваше до смърт. Но каква полза? След трийсет години умря на същия под и го откриха цяла седмица по-късно. Това е положението. Бягаш, но ако избягаш много надалеч, никой няма да те намери, докато вонята не се процеди през вратата. Има ли смисъл?

Стилтон не продума. Защо да отговаря на такъв въпрос? А и не знаеше отговора. Пропаднеш ли, значи си пропаднал и бягаш, за да оцелееш.

Стилтон придърпа по-близо шишенцето с хапчетата.

Какво го интересува Мошеника Бен?

* * *

Малкият Аке не беше на тренировка по футбол, както си мислеше Увете. Нищо подобно.

Освен това беше далеч от дома.

Няколко по-големи момчета го бяха довели тук и сега той седеше присвит до каменна стена. Очите му бяха приковани върху случващото се до него. Беше с тях за втори път. В гигантско подземие, предвидено отначало за канализационна шахта някъде в Орща.

Дълбоко, дълбоко под земята.

Отпред бяха включили цветни прожектори. Лампите хвърляха върху камъните сини, зелени и червени сенки. Аке чуваше ясно звуците. Не бяха приятни. Той инстинктивно вдигна длани, но бързо ги свали. Знаеше, че не бива да си запушва ушите.

Аке се страхуваше.

Извади запалка и щракна няколко пъти.

Скоро щеше да дойде неговият ред.

Замисли се за парите. Минеше ли добре, щяха да му дадат пари. Бяха обещали. Не минеше ли добре, нямаше да получи нищо. Той искаше да получи пари. Знаеше как са нещата вкъщи. Имаха пари само за най-най-необходимото. За нищо друго. Което той и майка му да направят заедно. Както приятелите му правеха с родителите си. Да отидат в големия увеселителен парк или нещо подобно. Никога нямаше пари за това.

Така казваше майка му.

Аке искаше да й даде парите. Вече бе измислил как ще й обясни. Намерил е лотариен билет и е спечелил сто крони.

Толкова щеше да получи, ако всичко мине добре тази вечер.

Щеше да даде парите на майка си.

Две стоманени отражения прорязаха очите му.