Метаданни
Данни
- Серия
- Рьонинг и Стилтон (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Springfloden, 2012 (Пълни авторски права)
- Превод отшведски
- Емилия Карастойчева, 2016 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 4гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Шила Бьорлинд; Ролф Бьорлинд
Заглавие: Прилив
Преводач: Емилия Карастойчева
Година на превод: 2016 (не е указана)
Език, от който е преведено: шведски (не е указан)
Издание: първо (не е указано)
Издател: Издателство „ЕРА“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2016
Тип: роман (не е указано)
Националност: шведска
Печатница: ЕКСПЕРТПРИНТ ЕООД
Излязла от печат: 24.03.2016 г.
Редактор: Евгения Мирева
ISBN: 978-954-389-381-2
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/16752
История
- —Добавяне
3.
Загърбили Тихия океан, двете момчета седяха мълчаливо върху пясъка под обветрена палма. Недалеч от тях се бе разположил мъж със затворен лаптоп в скута. Седеше на най-обикновен бамбуков стол пред ниска сграда с олющена синьо-зелена фасада — нещо като ресторант без постоянно работно време, където сервираха собственоръчно уловена риба и алкохол.
В момента беше затворено.
Момчетата познаваха мъжа. Един от съседите им в селото. Винаги се държеше мило с тях, играеха заедно и се гмуркаха за раковини. Сега разбираха, че не бива да шумят. Мъжът носеше само тънки къси панталони и нищо отгоре. Бос. Русата му коса бе пооредяла, а по силно загорялото му лице се стичаха сълзи.
— Големия швед плаче — прошепна едно от момчетата и топлият вятър отнесе гласа му.
Другото момче кимна. Мъжът с лаптопа наистина плачеше — от часове. Първо преди зазоряване в къщата си в селото, после слезе на брега за глътка въздух. Сега седеше, обърнат към Тихия океан.
И продължаваше да плаче.
Преди няколко години бе пристигнал в Мал Паис на полуостров Никоя в Коста Рика. Шепа къщи край прашен крайбрежен път. На юг нямаше нищо; на север се намираха Плая Кармен, Санта Тереза и още две-три села, където се тълпяха туристи. Дълги, фантастични плажове, идеални за сърфиране, евтини квартири и още по-евтина храна.
И никой не разпитва кой си.
Съвършено, помисли си той тогава. Да се скриеш. Да започнеш начисто.
Непознат.
Нарече се Дан Нилсон.
Спестяванията му го изхранваха, докато му предложиха да стане гид в близкия природен резерват „Кабо Бланко“. Работата го устройваше отлично. С всъдехода си се изкачваше дотам за половин час, а със сравнително приличните си езикови познания се справяше с повечето туристи, решили да разгледат резервата. Отначало не бяха много, през миналата година станаха повече, а сега бяха достатъчно да запълва с тях четири дни от седмицата. През другите три общуваше с местните. Никога с туристи или сърфисти. Не беше воден човек и не си падаше по алкохола и марихуаната. Живееше скромно кажи-речи във всяко отношение; хората почти не го забелязваха — мъж с минало, останало в миналото.
Би могъл да се появи във всяка книга на Греъм Грийн.
Сега седеше на бамбуков стол с лаптоп върху коленете и плачеше. Двете момчета го наблюдаваха разтревожени от известно разстояние и нямаха представа защо Големия швед е толкова тъжен.
— Да го попитаме ли?
— Не.
— Сигурно е изгубил нещо, което можем да намерим?
Той не беше изгубил нищо.
Ала беше взел решение. Най-после. Решение през сълзи, което не бе и помислял, че ще се наложи да вземе. Сега се беше наложило.
Той се изправи.
Първо извади пистолета си — „Зиг Зауер“. Усети тежестта му в дланта си, без да откъсва очи от прозореца. Не искаше момчетата да го видят. Знаеше, че са го последвали. Както винаги. Сега стояха в храстите и чакаха. Влезе в спалнята и затвори кепенците. С известно усилие избута дървеното легло настрани. Една от плочките под него бе разкъртена. Вдигна я. Измъкна чанта, скри оръжието на нейно място и върна плочката отгоре. Забеляза, че действа прецизно, делово. Знаеше, че не бива да се отклонява, да се замисля, да рискува да се разколебае. Занесе кожената чанта в дневната, отиде до принтера и вдигна лист А4, изписан нагъсто. Прибра го в чантата.
В нея вече имаше няколко неща.
Когато излезе от къщата, слънцето се бе показало над дърветата и огряваше скромната му веранда. Хамакът се поклащаше лениво в сухия вятър. Мъжът предположи, че ще вдигне много прахоляк по пътя. Ужасно много. Потърси с поглед момчетата. Нямаше ги. Или се бяха скрили. Веднъж ги беше открил под одеяло в задния двор. Помисли си, че едър варан се е промъкнал отдолу, и го повдигна предпазливо.
— Какво правите тук?
— Играем си на варани!
Качи се на всъдехода с чантата в една ръка и отпраши по шосето. Отиваше в Кабуя — съседно село.
При приятел.
Има къщи и къщи. И къщата на Боскес. Единствена по рода си. Отначало била рибарска колиба, скована от бащата на Боскес преди цяла вечност. Две стаички. После семейство Родригес пораснало значително и с появата на всяко ново бебе татко Родригес построявал нова стаичка. Накрая законните доставки на дървен материал пресъхнали и се наложило да импровизира, както се изразяваше той. Използвал каквото му попадне. Метални плоскости, мрежи, понякога плавеи и отломки от продънени рибарски лодки. За него бе запазена кърмата — издатина от южната страна, където едва се вмъкваше и се потапяше в долнопробен алкохол и в Кастанеда.
Но това беше Стария Родригес.
Родригес-младши, Боскес, в крайна сметка остана сам в къщата. Сексуалната му ориентация не му беше дала деца, а последният му любовник бе починал преди две години.
Сега Боскес беше на седемдесет и две и отдавна не чуваше цикадите.
Но беше добър приятел.
— Какво искаш да направя? С чантата? — попита той.
— Да я дадеш на Хилберто Ювисио.
— Но той не е ли полицай?
— Да, именно затова — каза Дан Нилсон. — Вярвам му. И той ми се доверява. Понякога. Не се ли върна до първи юли, дай чантата на Ювисио.
— И какво да направи той с нея?
— Да я изпрати на шведската полиция.
— Как?
— Вътре има лист. Написано е как.
— Добре.
Боскес сипа ром в чашата на Нилсон. Седяха пред забележителната къща. На нещо като веранда поради липса на по-подходяща дума. Нилсон бе отмил криво-ляво прахоляка от пътя с хладка вода. Сега отпъди с ръка рояк насекоми и вдигна чашата е рома. Както вече бе споменато, спазваше мяра във всичко, и Боскес се изненада доста, когато го попита дали има ром. Сега наблюдаваше Големия швед с известно любопитство. Положението не беше обичайно. Не само заради рома; цялото поведение на шведа не бе обичайно. Познаваше го от първия му ден тук. Нилсон нае къщата на сестра му в Мал Паис, а после я купи. Това сложи началото на дълго и сърдечно приятелство. Не, сексуалните предпочитания на Боскес не бяха заразили Нилсон. Начинът обаче, по който шведът виждаше и вършеше нещата, допадна на Боскес.
Много.
Нилсон не приемаше нищо за даденост.
Боскес — също. Различни обстоятелства го бяха научили да подхожда грижливо и внимателно към всичко, което има. То може изведнъж да изчезне. Добре е, докато го имаш, но после не остава нищо.
Като Нилсон.
Той беше тук. Спогаждаха се. Скоро няма да е тук, помисли си внезапно Боскес.
— Случило ли се е нещо?
— Да.
— Искаш ли да поговорим?
— Не.
Дан Нилсон стана и погледна към Боскес.
— Благодаря за рома.
— De nada.
Нилсон остана прав пред Боскес. Достатъчно дълго, та той да усети, че също трябва да се изправи, а щом стана, Нилсон го прегърна. Кратка прегръдка за сбогом, с каквато мъжете често се разделят. Особеното беше, че тази прегръдка бе първата помежду им.
И последната.