Шила Бьорлинд, Ролф Бьорлинд
Прилив (22)

20.

Медиите разпространиха бързо новината за самоубийството на Бертил Магнусон. Включително онлайн.

Сред първите коментатори се оказа Ерик Гранден. Той изрази в Туитър яростното си възмущение от лова на вещици през последните седмици, чиято жертва бе станал Бертил Магнусон. Една от най-срамните кампании в съвременната шведска история. За да открие еквивалент, трябвало да се върне далеч назад към позорния линч на невинния благородник Аксел вон Фершен в Стокхолм през 1810 година. „Хората, които го оплюваха, носят тежка вина на плещите си! Те дръпнаха спусъка на пистолета!“

Час след избухването му се обадиха от управителния съвет на партията и го извикаха на среща.

— Сега?

— Да.

Гранден тръгна бързо към партийната централа. Изпитваше смесени чувства. От една страна, самоубийството на Бертил. Съчувстваше на Лин. Напомни си да й се обади. От друга страна, се вълнуваше от предстоящата среща. Беше сигурен, че ще обсъждат бъдещия му висок пост в Европа. Защо иначе ще го викат толкова спешно? Е, раздразни се малко, че не му оставят време да отиде на фризьор.

Пресата, разбира се, щеше да присъства, за да отрази събитието.

* * *

Мете седеше в кабинета си. Не след дълго щеше да анализира всички материали с екипа си. Самоубийството на Магнусон бе променило плана на играта. Беше усложнило нещата. И двамата участници в записания разговор бяха мъртви. Шансът да докажат кой е убил Нилс Венд бе намалял значително.

Убиецът вероятно също бе умрял.

Разполагаха с косвени доказателства. Пожелателни заключения, би казал мастит адвокат на пресата.

Ето защо засега Мете остави настрани убийството на Венд и прочете разпечатките на компютърните файлове от лаптопа на Джаки Берилунд. Единият съдържаше нещо като индекс. Регистър на клиентите. Миш-маш от купувачи на секс, известни и неизвестни. Някои имена обаче я накараха да реагира.

Особено едно.

* * *

Гранден седна до кръглата маса. По принцип управителният съвет се състоеше от осемнайсетина души. В момента се бе събрала по-малобройна група. Познаваше ги добре. На някои от тях лично бе проправил път в политиката, с други бе принуден да се примирява.

Такива бяха правилата на играта. На политическата игра.

Сипа си вода от гарафата пред себе си — блудкава. Зачака някой да поеме инициативата. Размърдваха се бавно. Той обходи с очи лицата около масата. Никой не срещна погледа му.

— Исторически момент за всички нас — подхвана той. — Не само за мен.

И издаде леко долната си устна — обичайната несъзнателна мимика. Хората край масата го погледнаха.

— Трагичен за Магнусон.

— Ужасен — каза Гранден. — Трябва да се изправим срещу стадния инстинкт. В състояние е да унищожи всекиго.

— Да.

Един от мъжете се приведе към малка музикална уредба върху масата. Задържа показалец, преди да я включи.

— Получихме го преди малко.

Мъжът гледаше право към Гранден, който прокарваше пръсти през косата си и се питаше дали е щръкнала и изглежда смешно, както често се случваше при насрещен вятър.

— Добре.

Мъжът натисна бутона и записаният разговор започна. Гранден веднага позна гласовете. Двама от мускетарите. Той самият беше третият.

— Ян Нюстрьом е открит в колата си в езеро. Мъртъв.

— Да. Чух.

— И?

— Какво да ти кажа?

— Знам, че си готов да стигнеш далеч, Бертил, но убийство?

— Никой не може да ни свърже с това.

— Но ние знаем.

— Не знаем нищо… ако не искаме да знаем. Защо си толкова възмутен?

— Защото е убит невинен човек!

— Това е твоето тълкуване.

— А какво е твоето?

— Разреших проблем.

След като изслуша разговора дотук, Гранден осъзна, че срещата не засяга изстрелването му на висок пост в Европа и в скута на Саркози и Меркел. Опита се да спечели време.

— Ще върнеш ли малко?

Мъжът натисна бутоните. Разговорът започна отново. Гранден слушаше съсредоточено.

— Това е твоето тълкуване.

— А какво е твоето?

— Разреших проблем.

— Като уби журналист?

— Като спрях разпространяването на недостоверни идиотщини за нас.

— Кой го уби?

— Не знам.

— Просто се обади по телефона?

— Да.

— Ало, обажда се Бертил Магнусон, искам Ян Нюстрьом да изчезне от пейзажа. Нещо такова?

— Нещо такова.

— И после го убиха.

— Загина в автомобилен инцидент.

— Колко плати?

— Петдесет хиляди.

— Толкова ли струва едно убийство в Заир?

— Да.

Мъжът изключи уредбата и погледна към значително поуспокоения Гранден. Охладителят за вода бълбукаше тихо в мизансцена. Някой си драскаше в тефтерчето.

— Журналистът Ян Нюстрьом е убит на 23 август 1984 година в Заир. Както току-що чухме, убийството е поръчано от Бертил Магнусон, управителен директор на „Магнусон Венд Майнинг“. По онова време ти си бил в борда на компанията.

— Вярно е.

Издаде пак долната си устна.

— Какво знаеше за това?

— За убийството?

— Да.

— Нищо. Помня обаче, че след убийството Нилс Венд ми се обади. Каза ми, че в офиса им в Киншаса дошъл журналист с много сериозен репортаж за проект на компанията и настоял за коментар.

— Получил ли го е?

— Магнусон и Венд му обещали коментар на другата сутрин, но той не се появил.

— Защото са го убили.

— Очевидно.

Гранден погледна към музикалната уредба.

— Каза ли Венд нещо друго? — попита мъжът.

— Спомена неочаквано, че в репортажа на журналиста имало много верни неща. Лично на него му било писнало от похватите на Магнусон и смятал да се оттегли.

— От „Магнусон Венд Майнинг“?

— Да. Щял да напусне компанията и да изчезне. „Ще мина в неизвестност“, както се изрази. Първо обаче щял да си подготви застраховка „Живот“.

Мъжът посочи към уредбата.

— Скрил е касетофон и е накарал Бертил Магнусон да признае, че е поръчал убийство.

— Очевидно.

Гранден премълча следващото телефонно обаждане, което беше получил. От Бертил Магнусон, на другия ден. Бертил му обясни, че Венд е изчезнал и от сметката за „странични разходи“ липсват два милиона. Сметка, която Гранден знаеше, че е невидима за счетоводителите и се използваше за купуване на услуги от безскрупулни персони, когато възникнеха проблеми.

Ян Нюстрьом явно беше станал такъв проблем.

— Откъде взехте записа? — попита сега той.

— Мете Улсетер. От Националния криминален отдел. Чула за приноса ти в Туитър тази сутрин и решила да ни предостави възможност да чуем това и да говорим с теб, преди да стигне до медиите.

Гранден кимна. Обходи бавно с очи масата. Никой не срещна погледа му. Изправи се и попита:

— Неудобен ли съм?

Вече знаеше отговора.

Висок политически пост в Европа? Щеше да забрави за него след петното, което му бе лепнала близостта с Бертил Магнусон. Лична и делова. Освен това бе участвал в борда на компанията по време на убийството.

Гранден излезе от партийната централа с дълги крачки и тръгна към Стария град. Разбираше, че политическата му кариера е унищожена. Скоро хрътките щяха да го погнат по петите. Нямаше да го оставят да избяга. Него, човекът, живял толкова дълго с безупречна биография и арогантни отзиви в Туитър. Жив щяха да го одерат. Изобщо не се съмняваше.

Залута се напосоки из тесните улички. Косата му щръкна от топлия вятър. Вървеше леко приведен напред, облечен в елегантен син костюм, самотно призрачно плашило. Историческите сгради се надвесваха над високото му, кльощаво тяло.

Дните му в Туитър бяха приключили.

Внезапно се озова пред фризьорски салон на Кьопмангатан — личния му коафьор. Влезе и кимна към стола, където коафьорът втриваше балсам в черната коса на позадрямал мъж.

— Здрасти, Ерик. Не си записвал час, нали? — каза коафьорът.

— Не. Дойдох да поискам бръснач назаем. Да избръсна косъмчетата, избили по врата ми.

— Да, разбира се… Ето.

Коафьорът посочи стъклена етажерка, върху която лежеше старомоден бръснач с бакелитена дръжка. Гранден го взе и отиде в тоалетната в дъното на коридора. Заключи вратата.

Един за всички.

* * *

Мете беше в кабинета си. Погледна към екипа си. Всички бяха тук, съсредоточени. Самоубийството през предишната нощ ги бе изненадало неприятно.

Мете пое щафетата.

— Предлагам да започнем от самото начало. Идеи и хипотези.

Стоеше на най-видното място в стаята — до стената с голямата дъска. Върху нея бяха окачили фалшивото писмо от Аделита и „обяснителното писмо“ от Мал Паис. Под него — снимката на Венд и Аделита, която Абас беше взел от бара в Санта Тереза.

— Да започнем със записа от 1984 година, в който Бертил Магнусон признава, че е поръчал убийството на журналиста Ян Нюстрьом — подхвана Мете. — Понеже Магнусон е мъртъв, засега може да го оставим настрана. Знаем обаче, че Венд е напуснал Киншаса веднага след убийството и е изчезнал. Седмица по-късно бившата му партньорка е подала сигнал в полицията.

— Направо в Коста Рика ли е отишъл?

— Не, първо е бил в Мексико. В Плая дел Кармен, където е срещнал Аделита Ривера. Нямаме точна информация кога се е появил в Мал Паис, но знам, че е бил там през 1987.

— Годината, когато Аделита отпътува от Коста Рика за Нордкостер — уточни Лиса Хедквист.

— Да.

— Да вземе парите, които Венд е скрил в лятната си вила там.

— Защо не е отишъл да ги вземе той?

— Не знаем — каза Мете. — Писмото не съдържа конкретно обяснение.

— Може би е свързано с Магнусон. Вероятно се е страхувал от него?

— Да.

— Откъде е имал парите? — попита Босе.

— И това не знаем.

— Откраднал ги е от компанията, преди да изчезне?

— Възможно е — съгласи се Мете.

— И преди да дойде тук отново, през цялото време ли е бил в Мал Паис?

— Вероятно. Според Уве Гардман работел като гид в национален резерват там.

— И мислел, че Аделита Ривера го е измамила и е взела парите?

— Сигурно. Получил е фалшиво писмо от нея, написано от някого от убийците на Ривера. Най-вероятно са изпратили писмото, за да попречат на Венд да търси обяснение защо не се е върнала.

— Извършителите явно са разсъждавали доста трезво — вметна Босе Тюрен.

— Да. Но преди три седмици Уве Гардман се появява в Мал Паис и му разказва за убийството, на което като малък е станал свидетел. Нилс Венд проверява в интернет и разбира, че убитата е Аделита Ривера. После заминава за Швеция.

— Така стигаме до настоящия момент.

— Да. И в момента имаме сравнително добра представа за придвижването на Венд. Знаем, че не е открил пари на Нордкостер. Знаем, че е носел записа от Киншаса, направен през 1984 година, и можем да предположим, че е пуснал на Магнусон части от него през кратките им телефонни разговори.

— Въпросът е какво е целял?

— Свързано ли е с убийството на Ривера?

— Дали е подозирал, че Магнусон е замесен?

— Да?

— Може би ще успеем да разберем с помощта на това?

Лиса Хедквист посочи стария плик на дъската.

— Писмото е подписано „Аделита“ и е изпратено пет дни след убийството на жената, нали?

— Да.

— Може да вземем ДНК от пощенската марка. И да го сравним с проба от Магнусон. Слюнката е годна за анализ дори след двайсет и три години, нали?

— Да.

Лиса свали плика от дъската и излезе от стаята.

— Докато чакаме, искам да отбележа, че обажданията на Венд сигурно са подложили Магнусон на огромно напрежение, понеже на записа той признава, че е поръчал убийство — каза Мете. — Несъмнено си е давал сметка какви ще са последствията от огласяването на записа.

— И се е опитал да вземе записа, като убие Венд?

— Е, струва ми се доста вероятен мотив.

— Венд обаче е имал копие на Коста Рика.

— Знаел ли е Магнусон?

— Не сме сигурни, но Венд вероятно го е споменал, за да се застрахова. Все пак е имал представа на какво е способен Магнусон.

— Значи Магнусон се е опитал да открие записа в Мал Паис, нали? Нападнали са Абас ел Фаси в къщата на Венд.

— Да — отговори Мете. — Не знаем дали е по инициатива на Магнусон, но изглежда много вероятно.

— И ако е така, той сигурно е разбрал, че се е провалил и записаният разговор скоро ще пристигне в Швеция. И при нас.

— И тогава се е застрелял.

— Което значи, че никога няма да получим признание за убийството на Нилс Венд. Ако той стои зад него.

— Да.

— Същото важи и за убийството на Аделита Ривера.

— Да.

Разговорът замря. Бяха в задънена улица. Нямаха преки доказателства, свързващи Магнусон с убийството на Венд. Разполагаха само с косвени улики, възможен мотив и старо разследване, на практика прекратено.

При положение че Магнусон не бе облизал пощенската марка.

* * *

Стилтон предполагаше, че са го проследили. От „Сьодерхаларна“ и по целия път до караваната, която бяха подпалили. Предполагаше, че са същите хора, пребили Аке. Вероятно го бяха видели да разговаря с него и Норката във Флемингсбери. Предполагаше и още нещо — те сигурно смятаха, че е загинал в пожара. Зърнеха ли го отново, духовете щяха сериозно да се разбунят.

Пътьом Стилтон се отби в офиса на издателството и купи купчина списания. Всички го питаха за караваната. Получи няколко топли прегръдки.

Сега стоеше отново пред „Сьодерхаларна“ и продаваше „Местоположение Стокхолм“.

Беше нащрек.

За всички пазаруващи, които влизаха или излизаха от търговския център, той изглеждаше както обикновено. Като бездомен продавач на списания. Застанал на същото място, където напоследък е заставал няколко пъти.

Те нямаха представа.

Когато започна да вали силно и загромолиха гръмотевици, Стилтон си тръгна.

 

 

Буреносните облаци бяха смрачили небето и над покривите просветваха мълнии. Мокри до кости, Лиам и Исе стигнаха до парка „Лила Блекторп“. В парка имаше много храсти и дървета, зад които да се скрият. Освен това носеха тъмните си якета с качулки.

— Ето! — прошепна Исе и посочи към пейка до дърво с особено дебел ствол.

Висок слабоват мъж седеше на пейката и държеше кутийка бира. Дъждът плющеше по приведения му гръб.

— Той е, мамка му!

Лиам и Исе се спогледаха. Все още бяха изумени. Видяха Стилтон пред „Сьодерхаларна“ и не повярваха на очите си. Как се беше спасило копелето от пожара? Исе извади къса бейзболна бухалка. Почти не се забелязваше в сумрака. Лиам я погледна. Знаеше на какво е способен Исе, когато пружината се пренавие. Двамата се прокраднаха предпазливо към пейката и се озърнаха. Паркът, разбира се, пустееше. Никой с всичкия си не би излязъл в такова време.

С изключение на развалината, седнала на пейката.

Мислите на Стилтон блуждаеха. Самотата и обстановката му напомняха за Вера. За гласа й и как един ден се бяха любили — точно преди да я пребият до смърт. Отчаян спомен.

После ги забеляза с крайчеца на окото си.

Бяха току до пейката. И единият държеше бейзболна бухалка.

Страхливци, помисли си той. Двама срещу един. И пак им трябва това. Прииска му се да бе започнал да изкачва стълбите преди шест години или шестте години изобщо да не са се случвали. Но ги имаше. Той все още беше сянка на предишното си аз.

Вдигна глава.

— Здрасти? Искате ли глътка?

Вдигна бирата. Исе замахна леко с бухалката и перна кутийката. Тя отлетя и Стилтон проследи с поглед как се приземи на няколко метра по-настрани.

— Хоумрън — каза той и се усмихна. — Сигурно си…

— Млък!

— Съжалявам…

— Подпалихме проклетата ти каравана. Какво правиш тук, мамка му?

— Пия бира.

— Тъпак! Не чаткаш ли? Главата ти ли искаш да размажем?

— Както на Вера?

— Коя Вера? Кучката в караваната? Твоята кучка ли беше?

Исе се разсмя гръмогласно и погледна към Лиам.

— Чу ли? Размазали сме неговата кучка!

Лиам се подсмихна и извади мобилния си телефон. Стилтон го видя как включва камерата. Готвеха се. Поколеба се как да действа.

Фронтална атака.

— Знаете ли, че сте миризливи лайна? — попита неочаквано.

Исе се втренчи в него. Не повярва на ушите си. Как смее пияндето? Лиам погледна към Исе. Пружината скоро щеше да изскочи.

— Трябва да ви заключат до живот и да ви хранят с кучешки лайна.

Пружината изскочи. С крясък Исе вдигна бейзболната бухалка над рамото си и замахна диво. Към главата на Стилтон.

Бухалката не стигна дотам. Преди да преполови пътя, Исе получи нож над лакътя. Дори не видя откъде дойде, а Лиам не видя втория нож. Усети обаче как минава през ръката му и мобилният му телефон описа висока дъга над пейката.

Стилтон скочи на крака и грабна бейзболната бухалка. Исе пищеше, втренчен в ножа, забит дълбоко над лакътя му. Дъждът обливаше лицето му. Стилтон се разяри. Почувства как ужасната смърт на Вера се вселява в дървената бухалка. Замахна настрани и се прицели в главата на Исе. Причерня му. Стисна бухалката с две ръце и се подготви за удар с цялата тежест на тялото си. По гърлото на Исе.

— Том!

Викът прониза чернилката в ума му — достатъчно, за да възпре удара. Стилтон се обърна. Абас излезе иззад дебело дърво.

— Остави я — каза той.

Стилтон се втренчи в него.

— Том.

Стилтон отпусна леко бейзболната бухалка. Внезапно забеляза, че Лиам се опитва да побегне. Настигна го с две бързи крачки и го халоса зад коляното. Лиам се строполи на земята. Абас приближи до Стилтон и хвана бухалката.

— Има по-добър начин — каза той.

Стилтон се поколеба. Погледна към Абас и си пое дъх. След няколко секунди пусна бухалката. Абас я запрати в храстите. Стилтон сведе глава. Осъзна колко близо е бил. Как ужасът в каменното подземие и всичко друго едва не го е тласнало да прекрачи невъзвратимо границата.

— Ще ми помогнеш ли?

Стилтон се обърна. Абас бе извадил ножа от бицепса на Исе и го бе довлякъл до мократа пейка. Стилтон сграбчи ужасения Лиам, вдигна го от земята и го хвърли на пейката до Исе.

— Какво ще правим сега? — попита Абас.

— Ще ги съблечем.

Наложи се Стилтон да се заеме собственоръчно. Абас се захвана да бърше грижливо окървавените ножове. Лиам и Исе го наблюдаваха паникьосани.

— Ставайте!

Стилтон дръпна Исе. Лиам се изправи сам. Стилтон им смъкна дрехите възможно най-бързо. После ги блъсна пак върху пейката. Абас застана пред тях с мобилния си телефон. Включи камерата и я заслони с длан от дъжда.

— Така… — каза той. — Сега ще си поговорим.

 

 

Яне Клинга получи кратко, но много драматично съобщение: „Мобилните убийци седят на пейка в парка «Лила Блекторп». Самопризнанията им са в «Трашкик»“.

Не позна номера.

Клинга, вероятно предположил кой е изпратил съобщението, пристигна в парка с цялата бързина, на която бяха способни гумите му. С трима полицаи. Откриха двама голи, мокри до кости младежи, завързани за дървена пейка. Окървавени развалини.

 

 

Час по-късно в стая в полицейската централа Клинга седеше с шефа си Рюне Форш и с целия екип, разследващ посегателствата срещу бездомници. Докато с прищракване си проправяше път до „Трашкик“, почти подушваше очакването във въздуха. В сайта откри току-що публикуван видеозапис. Двама младежи седяха голи на пейка в парка и с разширени от ужас очи разказваха как са убили старата вещица в караваната и някакъв тип в парка край доковете във Верта; как по-късно са подпалили караваната и какви други бездомници са нападали.

Най-подробно.

Рюне Форш се изправи рязко. Беше вбесен. Отчасти защото му бяха поднесли престъпниците, които се опитваше да открие. Отчасти защото нямаше начин да определят самоличността на хората, заснели записа и организирали целия спектакъл.

И вероятно най-вече защото татуировките на младежите се виждаха съвсем ясно — буквите ДБ с кръг около тях.

Точно както беше казал Стилтон.

* * *

Първо се отби при Рони Редльос и му се извини за изгорялото черно сако. Рони му връчи нова книга. После издири Арво Перт, който дремеше в спален чувал под пейка в парка край гара „Сьодра“. Перт беше подгизнал не по-малко от спалния чувал. След още един час двамата откриха Мюриел няколко секунди преди да си инжектира спасителна капсула в гараж за велосипеди.

Сега тримата седяха в коридор в клиника за първа помощ.

— Вече може да влезете.

Тримата тръгнаха към стаята, която медицинската сестра им бе посочила. Вратата беше отворена и Бенсеман лежеше на леглото до стената. Физически съсипан, но поне жив. Бяха му дали стая в клиниката. Не съвсем по правилата, но е трудно да изпратиш смазан бездомник да се възстановява „вкъщи“ в някой склад за боклук.

— Пипнахме ги — каза Стилтон.

— Благодаря, Йеле — отвърна Бенсеман.

Мюриел улови ръката му. Перт си избърса очите. Лесно се просълзяваше. Стилтон подаде книга на Бенсеман.

— Пътьом се отбих при Рони Редльос. Заръча ми да ти дам това.

Бенсеман взе книгата и се усмихна. Роман от Акбар дел Пиомбо. Абсолютно налудничаво описание на монахини и наточени мъже.

— Каква е книгата? — поинтересува се Мюриел.

— От онзи вид отдушници, които авторите не могат да подпишат с истинското си име. Акбар дел Пиомбо е псевдоним на Уилям С. Бъроуз.

Никой около леглото не знаеше кой е този писател, но щом Бенсеман бе доволен, те също бяха доволни.

* * *

Мете стоеше до дъската в следователската стая. Хората от екипа й си събираха материалите. Разследването на убийството на Нилс Венд беше стигнало до мъртва точка. Лиса Хедквист приближи до нея.

— Какво се замисли?

Мете се взираше в снимките на трупа на Нилс Венд. В голото тяло. В голямото и ясно различимо рождено петно върху лявото му бедро.

— Това рождено петно на бедрото…

Тя свали снимката от дъската.

* * *

Оливия бе посветила деня на практични неща. Разтребване, прахосмукачка. Разговор с Лени, която щяла да ходи на фестивала „Мир и любов“ без Якоб.

— Защо?

— Е, бившата му внезапно се върна в картината.

— О! Жалко…

— Не разбирам какво намира в нея. Дала му е единствено въшки.

— Гадно!

— Да, нали?

— Сама ли ще отидеш тогава?

— Не. С Ерик.

— Ерик? Приятелят на Якоб?

— Да? Защо не? Нали не излизаш с него?

— Не, не. Но мислех, че Лоло…

— О, тя го заряза. Вчера замина за Родос. Поддържай връзка, Ливия, пропускаш всичко!

— Ще се постарая, обещавам!

— Е, аз ще си събирам багажа и ще тичам към гарата. Ще ти се обаждам! Обичам те!

— И аз!

После слезе в пералнята. Няколко часа, за да изпере всичко. Когато изпразваше джобовете на дрехите за последната порция, внезапно откри найлоново пликче. Обецата! Съвсем беше забравила за нея! Уликата от Нордкостер, която Стилтон й даде. Отвори пликчето и я огледа. В бутика на Джаки ли бе видяла подобна? Сигурно, къде другаде? Сложи я до лаптопа си, доста развълнувана, и отвори уебсайта на бутика. В „продукти“ откри много джунджурии. Включително обеци. Но не приличаха никак на обецата до нея. Нищо чудно, помисли си тя. Обецата от Нордкостер е на поне двайсет и три години. Дали все пак я е видяла другаде? В друг магазин? Или на нечие ухо? Или в нечия къща?

Изведнъж си спомни!

Определено не беше в бутика на Джаки.

 

 

Стилтон вървеше по Ванадисвеген. Буреносните облаци се бяха разнесли и сега ръмеше съвсем леко. Отиваше в апартамента на Абас. Още една нощ щеше да спи там. После ще види. Не се чувстваше удобно така. Абас нямаше нищо против, разбира се. Проблемът не беше Абас. А той. Искаше да е сам. Знаеше, че сънува ужасни кошмари и писъците винаги дебнат зад кулисите. Абас не биваше да ги чува.

След срещата с младежите в парка двамата бяха поели в различни посоки. Първо обаче Абас се поинтересува как Стилтон е разбрал, че ще се появят там.

— Забелязах, че ме проследиха от „Сьодерхаларна“, и ти се обадих.

— Но нали нямаш мобилен!

— Има магазинчета с телефони.

После се разделиха. Абас отиде да пусне записа в „Трашкик“ — бяха получили паролите за сайта. Стилтон — да си купи мобилен телефон. Който вече бе в джоба му. Платен от Абас. Внезапно чу странно подсвиркване съвсем наблизо. Огледа се. Нямаше никого. Второ подсвиркване. Стилтон извади новия мобилен телефон от джоба си. Рингтонът бе настроен на „парен локомотив“.

Вдигна.

— Обажда се Оливия! Знам къде видях обецата!

След няколко минути Стилтон както обикновено осъзна, че Оливия трябва да се обади на Мете.

— Сега ли? Късно е…

— Детективите работят денонощно. Още ли не си разбрала?

Той прекъсна връзката.

Мете не работеше денонощно. Работеше с пълна пара, когато работеше, и после прехвърляше отговорността. Това устройваше всички. Когато Оливия й се обади, тя пътуваше към къщи. След доста извънредни часове. По време на разговора успя поне да стигне до входната врата, но веднага се обърна. Информацията на Оливия за обецата внезапно бе подредила мозайката. След двайсет и шест години.

Предстояха още извънредни часове.

Мете се върна бързо в кабинета си в полицейската централа. Отвори голям шкаф и извади кашон с надпис „Нилс Венд 1984“. Не обичаше да хвърля стари неща. Рано или късно влизаха в полза. Тя отвори кашона и изрови куп туристически снимки. Смъкна щорите, включи настолната лампа върху бюрото, седна и отвори чекмедже. Най-отпред имаше лупа. Взе я. Върху бюрото пред нея лежеше снимката на Венд от криминалната лаборатория. Мете вдигна една от туристическите снимки и я разгледа под лупата. Беше заснета през 1985 година от разстояние и беше малко размазана. Снимката показваше мъж по къси панталони. Лицето изглеждаше замъглено, но рожденото петно на лявото бедро се виждаше ясно. Мете погледна към снимката на трупа на Венд. Към рожденото петно на лявото бедро. Виждаше се ясно и тук. Същото петно като на туристическата снимка. Мъжът на снимката беше Нилс Венд.

Мете се облегна назад.

През осемдесетте известно време отговаряше за издирването на Нилс Венд. Тогава с нея се бяха свързали двама шведи, летували в Плая дел Кармен в Мексико. На снимките от екскурзията забелязали мъж, случайно попаднал в кадър. Предположили, че може би е изчезналият при неизяснени обстоятелства бизнесмен.

Не успяха да потвърдят информацията. Че мъжът е Нилс Венд.

Странно, помисли си Мете. Погледна към двете снимки пред нея. Трудно е да не забележиш рожденото петно.

Час по-късно се събраха. Тримата: Мете, Стилтон и Оливия. Късно през нощта. Мете ги посрещна пред входа и ги преведе през необходимите пунктове за проверка. Не срещна затруднения. Сега влязоха в кабинета й. Щорите бяха спуснати, настолната лампа върху бюрото — включена. Оливия си спомни стаята. Беше идвала тук… Кога? Преди цяла вечност. Всъщност бяха само няколко седмици. Мете посочи двата стола пред бюрото. Стилтон и Оливия седнаха. Мете заобиколи бюрото и се настани зад него. Погледна към посетителите си. Бивш главен инспектор, в момента бездомен, и леко кривогледа студентка в Полицейския колеж. Надяваше се Оскар Молин да не работи до късно.

— Искате ли нещо? — попита тя.

— Име — каза Стилтон.

— Ева Хансон.

— Коя е тя? — попита Оливия.

— Живяла е с Нилс Венд през осемдесетте. Имали са лятна вила на Нордкостер. Сега се казва Ева Карлсен.

— Какво!

Оливия почти скочи от стола.

— Ева Карлсен е живяла с Нилс Венд?

— Да. Как се свърза с нея?

— Търсех информация за студентския проект.

— И видя снимката в дома й?

— Да.

— С обецата?

— Да.

— Кога?

— Преди десет-дванайсет дни.

— Защо беше там?

— За да взема папка от нея.

Стилтон се подсмихна на себе си. Имаше чувството, че присъства на разпит. Харесваше му. Обичаше да наблюдава Мете в най-добрата й форма.

— Как разбра, че е била на Нордкостер по време на убийството?

— Тя ми каза.

— В каква връзка?

— Ами… срещнахме се на Скепсхолмен и…

— Колко сте близки?

— Никак.

— Но си била в дома й?

— Да.

Какво е това, помисли си Оливия. Разпитва ли ме, да му се не види? Нали аз й казах за обецата! Мете обаче продължи:

— Имаше ли нещо друго освен обецата, което ти направи впечатление в дома й?

— Не.

— Какво правихте?

— Пихме кафе, тя ми разказа, че е разведена, и за брат си, който умрял от свръхдоза. После говорихме за…

— Как се казва? — Стилтон се намеси неочаквано.

— Кой? — обърка се Оливия.

— Братът. Който умрял от свръхдоза.

— Сверкер, мисля. Защо питаш?

— Защото в разследването имаше двама наркомани. На Нордкостер…

— Били са в бунгалото й!

Оливия пак подскочи на стола.

— Чие бунгало? — попита Мете.

— На Бети Нордеман! Изгонила ги, защото били дрогирани! Но според нея напуснали острова ден преди убийството.

— Разпитвах единия — каза Стилтон. — Твърдеше същото. Избягали преди убийството. Откраднали лодка и отплавали.

— Провери ли информацията за лодката? — попита Мете.

— Да. Откраднали я през нощта преди убийството. Била на летовничка.

— Коя?

— Не помня.

— Възможно ли е да е била на Ева Хансон?

— Възможно е.

Стилтон внезапно се изправи и заснова из стаята. Чудесно, помисли си Мете. Помнеше отлично как колегите му от Националния криминален отдел го наричаха Полярната мечка. Щом започнеше да кръстосва напред-назад.

Както сега.

— Един от наркоманите в бунгалото вероятно е бил Сверкер — каза Стилтон. — Братът на Ева Хансон.

— Колко души са били в бунгалото? — попита Мете.

— Двама.

— А на брега са били трима — каза Оливия. — Според Уве Гардман.

Замълчаха. Мете сплете пръсти и изпука кокалчетата си в тишината. Стилтон беше застинал. Оливия поглеждаше ту към единия, ту към другия. Мете проговори:

— Възможно е, значи, на брега да са били Ева Хансон, брат й и дрогираният му приятел?

Тримата отново замълчаха. Замислени. Двама от тях знаеха, че предстои дълъг път, преди да успеят да докажат твърдението на Мете. Третият — Оливия — беше студент в Полицейския колеж. Според нея бяха почти на финала.

— Къде са материалите от Нордкостер? — попита Стилтон.

— Вероятно в Гьотеборг — отговори Мете.

— Ще им се обадиш ли да ги питаш как се е казвал наркоманът, когото разпитвах? И чия лодка са откраднали?

— Разбира се, но ще отнеме време.

— По-лесно ще е да попитаме Бети Нордеман — предложи Оливия.

— Защо?

— Каза, че имала регистър на гостите, които посещават бунгалата. Сигурно го пази. Сториха ми се доста подредено семейство.

— Обади се и разбери — отсече Мете.

— Сега ли?

Щом изрече въпроса, погледна към Стилтон. „Детективите работят денонощно.“ Но да събуди възрастна жена по това време?

— Или предпочиташ аз да се обадя? — попита Мете.

— Не, аз ще се обадя.

Оливия извади мобилния си телефон и позвъни на Бети Нордеман.

— Ало. Оливия Рьонинг е.

— Криминалната туристка? — попита Бети.

— Мм… да. Извини ме, че те безпокоя толкова късно, но…

— Организирали сме си състезание по канадска борба.

— Така ли? Къде?

— В клуба.

— Добре, ясно. Исках да те питам нещо. Спомена, че в едно от бунгалата ти имало наркомани. През лятото, когато убили жената на брега? Помниш ли?

— За сенилна ли ме смяташ?

— Не, в никакъв случай. Помниш ли как се казваха?

— Е, дотолкова съм сенилна.

— Но каза, че имаш регистър.

— Да.

— Би ли могла…

— Един момент.

В другия край настъпи тишина. Продължи доста дълго. Оливия чу приглушен смях и гласове. Забеляза как Мете и Стилтон я гледат. Опита се да им покаже, че има състезание по канадска борба. Мете и Стилтон не реагираха.

— Аксел ти изпраща поздрави — каза внезапно Бети по телефона.

— Благодаря.

— Алф Стейн.

— Алф Стейн? Името на единия…

— Той е резервирал бунгалото. Един от наркоманите — каза Бети.

— Но не знаеш как се казва другият?

— Не.

— Помниш ли името Сверкер Хансон?

— Не.

— Знаеш ли дали сестрата на единия от наркоманите е живяла на острова?

— Не.

— Добре, благодаря ти много. И поздрави Аксел!

Оливия прибра телефона. Стилтон я погледна.

— Аксел?

— Нордеман.

— Алф Стейн? Така ли се казва? — попита Мете.

— Да — отговори Оливия.

Мете погледна към Стилтон.

— Него ли си разпитвал?

— Вероятно. Името ми звучи познато…

— Добре. Ще се обадя в Гьотеборг да проверят. Сега ме чака друга работа.

— Каква?

— Полицейска. Включва и бившата ти съпруга в лабораторията. Лека нощ.

Мете извади мобилния си телефон.

 

 

Оливия подкара колата в светлата лятна нощ. Стилтон седеше до нея. Мълчеше. И двамата бяха отнесени в свои мисли.

Оливия обмисляше забележителната ситуация в кабинета на Мете. Главен инспектор, бивш главен инспектор и тя. Студентка в Полицейския колеж. Която обсъжда с тях разследване на убийство. Усещаше обаче, че си е изпълнила задачата и е допринесла в много отношения. Поне така смяташе.

Стилтон мислеше за Аделита Ривера. Бременната жена на брега. Докосна с длан протритото табло на мустанга.

— Това е старата кола на Арне, нали?

— Да, наследих я.

— Хубава кола.

Оливия не отговори.

— Какво не й е в ред?

— Остави!

Учеше се. Стилтон преглътна своя хап и настъпи тишина.