Шила Бьорлинд, Ролф Бьорлинд
Прилив (21)

19.

Стилтон стоеше пред търговския център „Сьодерхаларна“ и продаваше списания. Не вървеше добре. Чувстваше се доста изморен. Предишната нощ се беше изкачвал и слизал по каменните стълби почти два часа. Почти през цялото време мислеше за посещението на Мариане в караваната на Вера. Сега едната от тях беше мъртва, а другата — щастливо омъжена. Така предполагаше. Преди да заспи в караваната, мислеше за ръката на Мариане върху своята. Просто жест на съчувствие ли беше?

Вероятно.

Погледна към небето и видя скупчените тъмни облаци. Щом ще вали, не бива да се помайва тук. Прибра списанията в раницата и си тръгна. Мете току-що му се бе обадила. Засега се налагало да отложи Джаки Берилунд за по-късно. Щяла да се свърже с него, ако и когато дойде време за нови разпити.

— Но внимавай — каза му.

— В смисъл?

— Знаеш какво представлява Берилунд. А сега знае кой е по дирите й.

— Добре.

Стилтон не беше разказал на Мете за произшествието на Оливия в асансьора. Дали Оливия й е казала? Или просто го предупреждава?

На излизане от Медбоярплацен си спомни хипотезата си. Която бе споделил с Яне Клинга. Че вероятно подбират жертвите си тук, пред търговския център.

Беше твърде изтощен да мисли за това.

 

 

Измина бавно последната част от гората. Нямаше сили. С дълга въздишка отвори вратата на караваната. Караваната, която щяха да преместят. Но след убийството общинските съветници още не си бяха казали тежката дума и тя стоеше тук.

Тази вечер той нямаше да изкачва никакви каменни стъпала.

 

 

Гората Ингентинг не е кой знае каква гора, сравнена с дебрите на север, но е достатъчно голяма и с достатъчно високи скали да скрие човек, който иска да се скрие. Или повече от един. В този случай две фигури в тъмни дрехи. Невидими сред дърветата.

Зад сивата каравана.

Стилтон затвори вратата. Точно когато легна, Оливия позвъни и поиска да знае какво става с Джаки Берилунд. Стилтон беше изтощен.

— Заспивам — каза той.

— Добре. Но поне не изключвай телефона си.

— Защо?

— Защото… ако се случи нещо.

И с нея ли е разговаряла Мете, почуди се Стилтон.

— Добре. Ще го оставя включен. Ще държим връзка.

Стилтон легна отново и изключи мобилния си телефон. Не искаше да го безпокоят повече. Разпитът на Джаки предишния ден бе изцедил силите му. Както и сградата, където бе прекарал много успешни години като криминалист. Присъствието му там бе отворило стари рани. Да се промъква като плъх вътре, за да не се налага да поглежда в очите бившите си колеги…

Болеше.

Усети колко пресни все още са тези рани. Отворили се бяха, когато го отстраниха от случая. Отписаха го като детектив. Да, имаше психоза и го подложиха на лечение. Но не това бе сърцевината на проблема.

Поне според него.

Според него го бяха изтласкали от полицията.

Някои колеги го подкрепиха, разбира се, но какво ли не наговориха зад гърба му. И ден след ден ставаше по-зле. Той знаеше кой подклажда огъня. А в организация, където всеки работи с всекиго, не отнема дълго време да се отрови атмосферата. Черна дума тук. Завоалиран намек там. Хора, които отвръщат поглед, хора, които не приближават, когато те видят да седиш сам до маса в столовата. В крайна сметка просто се отказваш.

Ако имаш капчица гордост.

Стилтон имаше.

Напълни два кашона, размени няколко изречения с шефа си и си тръгна.

И започна да се спуска по склона.

Сега се отпусна безсилно върху леглото.

Внезапно някой почука на вратата. Стилтон се сепна. Още едно почукване. Той се подпря на лакти. Да отвори ли? Трети път. Стилтон изруга, стана, стигна с две крачки до вратата и я отвори.

— Здравейте. Казвам се Свен Бонмарк. От общината в Солна.

Мъж на около четирийсет, с кафяво сако и сиво таке.

— Може ли да вляза?

— Защо?

— Да поговорим за караваната.

Стилтон отстъпи назад и седна на леглото. Бонмарк затвори вратата.

— Може ли да седна?

Стилтон кимна и Бонмарк седна на леглото срещу него.

— Тук ли живеете сега?

— Как изглежда?

Бонмарк го погледна с тънка усмивка.

— Сигурно знаете, че се налага да преместим караваната?

— Кога?

— Утре.

Бонмарк говореше спокойно и дружелюбно. Стилтон погледна към белите му, неизползвани ръце.

— Къде ще я преместите?

— На сметище.

— Ще я изгорите?

— Вероятно. Има ли къде другаде да живеете?

— Не.

— Знаете, че разполагаме с хостел в…

— Нещо друго?

— Не.

Бонмарк не стана. Погледнаха се.

— Съжалявам. — Бонмарк се изправи. — Може ли да купя едно?

Посочи купчинката списания върху масата.

— Четирийсет крони.

Бонмарк извади портфейла си и подаде банкнота от петдесет крони.

— Нямам дребни — каза Стилтон.

— Няма значение.

Бонмарк взе списанието, отвори вратата и излезе.

Стилтон се просна на леглото. Нямаше сили да мисли. Утре щяха да се отърват от караваната. И от него. От всичко. Усети как пропада все по-надълбоко и по-надълбоко.

 

 

Двете тъмни фигури изчакаха мъжа със сивото таке да си отиде. После се прокраднаха. С дъска — дебела дъска. Заедно подпряха с нея бравата — безшумно. Единият я застопори с голям камък. Бързо развинтиха капачката на тубата, която носеха.

 

 

Стилтон се въртеше и мяташе в леглото. Усети как нещо боде ноздрите му. Още бе в дълбок унес, безсилен да реагира. Иглите се забиха по-безпощадно в носа му. Миризмата си проправи път по-навътре в подсъзнанието му — жестока мозайка от огън, пушек и женски писъци се разпиля в сънения му мозък. Внезапно той се изправи рязко.

И видя пламъците.

Високи жълто-сини пламъци ближеха стените отвън. Тежък, лютив пушек се процеждаше вътре. Стилтон се паникьоса. С ужасен вик скочи от леглото и си удари главата в шкафа. Строполи се на пода, стана и се хвърли към вратата. Тя не се отвори.

Изкрещя и налетя пак върху нея.

Тя не се отвори.

 

 

Малко по-надалеч в гората тъмните фигури наблюдаваха караваната. Дебелата дъска под бравата щеше да си свърши работата. Изходът беше блокиран. Освен това бяха излели достатъчно бензин около караваната. Огънят буквално изяждаше стените.

Нормална каравана може да устои на пожар известно време, преди пластмасата да започне да се топи. Каравана в такова състояние се превръща в огнен ад за нула време.

Нулевото време беше сега.

Когато разбеснелите се пламъци погълнаха цялата каравана, фигурите се обърнаха и се отдалечиха тичешком.

През гората и нататък.

 

 

Абас ел Фаси излезе от самолета. Коридорът към изхода беше претъпкан, а той — изморен. Главата го наболяваше от удара. На всичкото отгоре тялото му току-що бе изтърпяло поредния мъчителен полет.

Изключително тежък пристъп на изпотяване, съчетан с няколко неочаквани въздушни ями над Дания го бяха принудили да извади материалите изпод пуловера си и да ги прибере в найлонова торбичка. Сега я носеше в ръка. Синя найлонова торбичка. Иначе в тази посока нямаше друг багаж.

Нямаше навик да купува много неща.

Даде ножовете на двете момченца в Мал Паис.

В плексигласовия коридор между самолета и залата за пристигащи той извади мобилния си телефон и набра номера на Стилтон. Никакъв отговор.

В края на коридора го посрещнаха Лиса Хедквист и Босе Тюрен. Знаеше кои са. Заедно тримата влязоха в залата за пристигащи пътници. Лиса и Абас извадиха едновременно мобилните си телефони. Лиса се обади на Мете и каза, че всичко е под контрол. Излизат от летището.

— Къде да отидем?

Мете обмисли въпроса няколко секунди. Смяташе, че е разумно Стилтон да види уликите от Коста Рика. Те се отнасяха в голяма степен до убийството на Нордкостер — Абас й го бе съобщил накратко между двата полета. Полицейската централа не е добра идея, реши тя.

— Заведете го в апартамента му на Далагатан. Ще ви чакаме отпред.

Абас се обади на Оливия.

— Знаеш ли къде е Стилтон?

— В караваната.

— Не вдига телефона.

— Така ли? Но той е там! Обадих му се преди малко и беше там. Каза, че е изморен и ще поспи. Обеща обаче да не си изключва телефона. Може би е твърде изтощен да говори?

— Добре. Ще държим връзка.

Абас влезе в залата за пристигащи с Босе и Лиса от двете си страни. Тръгнаха право към изхода. Никой от тях не забеляза мъжа до стената, вперил очи в крупието от казино „Космопол“. К. Седович извади телефона си.

— Сам ли е? — попита Бертил Магнусон.

— Не. С мъж и жена е. Цивилно облекло.

Бертил премисли информацията. Дали Абас се е запознал с тях в самолета? Или работят заедно? Цивилни полицаи?

— Проследи ги.

 

 

Оливия седеше в кухнята си и стискаше телефона. Защо Стилтон не бе отговорил на Абас? Каза й, че няма да си изключва мобилния. Би вдигнал, разбира се, ако беше видял, че го търси Абас. Вероятно все пак го е изключил. Обади му се. Никакъв отговор. Да не би картата му да се е изчерпала? Но дори да е така, би трябвало да може да приема обаждания. Не беше съвсем сигурна какви са правилата.

Въображението й се задейства.

Случило ли се е нещо? Да не би да са го пребили пак? Или е онази кучка Джаки Берилунд? Стилтон беше присъствал в стаята за разпити.

Оливия скочи.

Излезе на улицата твърде притеснена и взе решение.

Колата!

Втурна се към паркинга до блока и спря пред мустанга. Обзеха я смесени чувства. Не беше сядала в него от онзи ден с Елвис. Сега Елвис бе мъртъв, а колата — неприятна. Обичаше и двамата, но всичко се бе променило. Не бяха й отнели само Елвис и колата, а и част от баща й. Но сега ставаше дума за Стилтон. Ами ако нещо му се е случило! Оливия отключи вратата и седна зад волана. Пъхна ключа в стартера и го завъртя. Усети как цялото й тяло трепери. С усилие на волята подкара колата.

Имаше естествено обяснение защо Стилтон не отговаря. Мобилният му телефон лежеше като препечена пластмасова наденичка сред пепелта, останала от някогашната каравана на Вера Ларшон. В момента превърната в черна димяща купчина, заобиколена от пожарникари, навиващи маркучите си. Бяха облели с вода руините и се бяха погрижили пожарът да не обхване гората наоколо. И бяха оградили с лента района. Главно за да задържат любопитните местни настрана.

Същите любопитни местни, които си шушукаха, че грозната каравана вече я няма.

Оливия паркира колата си на известно разстояние. Изтича до място, където бяха отсекли няколко дървета, и си проправи ожесточено път до кордона. Там я спряха. Неколцина униформени полицаи не й позволиха да приближи повече.

Зад тях стояха двама цивилни инспектори: Рюне Форш и Яне Клинга, пристигнали току-що.

Двамата тъкмо бяха установили, че местопрестъплението, където бяха убили Вера Ларшон, вече не съществува.

— Някакви хулигани са се позабавлявали — отбеляза Форш, поставяйки Клинга пред дилема.

Кажеше ли, че Стилтон се е заселил в караваната, трябваше да обясни откъде знае. А не можеше да обясни.

Не и на Форш.

— Може би някой друг е дошъл да живее тук след нея — предположи той.

— Вероятно. Криминолозите ще ни кажат. Ако някой е бил вътре по време на пожара, едва ли ще успеем да го разпитаме. Нали?

— Да, но все пак трябва да…

— Има ли някого в караваната?

Каза го Оливия, която се бе промъкнала по-наблизо. Форш я погледна.

— Трябва ли да има?

— Да.

— Откъде знаеш?

— Познавам мъжа, който живееше тук.

— Кой е той?

— Казва се Том Стилтон.

Клинга веднага усети, че се е измъкнал от задънената улица. Форш обаче онемя. Стилтон? Живял е в тази каравана? Загинал ли е в пожара? Форш погледна към димящата купчина.

— Знаете ли дали е бил тук?

Клинга погледна към Оливия. Спомни си как преди два дни се бяха срещнали пред вратата на караваната. Момичето знаеше, че той познава Стилтон. Какво да каже?

— Не знам. Криминолозите трябва да претърсят останките, за да…

Оливия се извърна рязко и хукна към близкото дърво. Строполи се на земята, абсолютно разбита. Опита се да се убеди, че Стилтон не е бил в караваната. Не беше сигурно, че е бил тук. Точно тогава. Когато е започнала да гори.

Върна се в колата. Объркана, шокирана. Зад нея пожарните бавно се оттегляха, а любопитните зяпачи се разотиваха в различни посоки, бърборейки. Сякаш нищо не се е случило, помисли си тя. Извади с треперещи пръсти мобилния си телефон и набра номер. Отговори й Мортен. На дълги пресекулки тя се постара да му обясни какво е станало.

— Изгорял ли е в пожара?

— Не знам! Те не знаят. Там ли е Мете?

— Не.

— Помоли я да ми се обади.

— Оливия, трябва да…

Оливия прекъсна връзката и се обади на Абас.

 

 

Той отговори от полицейската кола без отличителни знаци, с която пътуваше от „Арланда“. Всъщност пълзеше. Камион беше свърнал настрани и бе успял да се забие в ограждението между лентите на шосето. В едната посока имаше сериозно задръстване. Тяхната посока. Не можеха да заобиколят местопроизшествието. Върволицата се движеше със скоростта на охлюв.

Същата важеше и за автомобила, който ги следеше.

Няколко коли зад тях.

Абас прибра телефона. Бил ли е Том в караваната? Затова ли не му отговаряше? Погледна през прозореца. Облачета мъгла се стелеха над обширните зелени поля. Така ли научаваш за нечия смърт, помисли си той.

В улично задръстване.

 

 

Оливия се върна вкъщи. Паркира колата и тръгна бавно към входа на сградата. Мозъкът й отказваше да мисли ясно. Да обработи новината. Не разбираше случилото се. Инстинктът й обаче продължаваше да действа — повече или по-малко. Набра кода на вратата и я отвори с известна предпазливост. Пред полицейската централа бе видяла погледа на Джаки Берилунд. И бе видяла опожарената каравана на Вера. Така ли си отмъщаваше Джаки за разпита?

Във фоайето не светеше, но Оливия знаеше точно къде се намира ключът за лампата. Можеше да го стигне, като придържа вратата отворена с крак. Пресегна се към ключалката и се сепна. С крайчеца на окото си зърна нещо. Изпищя в същия момент, в който натисна ключа. Светлината обля много окаяна фигура с обгоряла коса и дрехи и ръце с кървави драскотини.

— Том?

Стилтон я погледна и се закашля. Неудържимо. Оливия се втурна напред и го подпря да не падне. Изкачиха бавно стълбите и влязоха в апартамента. Стилтон се свлече на стол в кухнята. Оливия се обади на Абас. Те се бяха измъкнали от задръстването и наближаваха Свеаплан.

— При теб ли е той? — попита Абас.

— Да. Ще се обадиш ли на Мете? Не успях да се свържа с нея.

— Добре. Къде живееш?

Оливия сложи лепенки върху раните и драскотините. Отвори прозорец да проветри задушливата миризма на пушек и му предложи чаша кафе. Стилтон не продумваше. Оставяше я да прави каквото сметне за добре. Шокът още не бе напуснал тялото му. Знаеше колко близо е бил. Ако не бе успял да разбие задния прозорец с газовата бутилка, криминолозите сега щяха да събират останки от разкривен скелет в черна торба.

— Благодаря.

Вдигна чашата с кафе с треперещи ръце. Паника? Беше се уплашил до смърт. Нищо чудно, помисли си той. Затворен в горяща каравана. Но разбираше, че нещо друго е отключило паниката. Помнеше кристално ясно последните думи на майка си.

Оливия седна срещу него. Стилтон се разкашля пак.

— В караваната ли беше? — попита тя.

— Да.

— Но как успя…

— Остави!

Отново. Оливия свикваше лека-полека. Щом не иска, значи не иска. Инат, меко казано. Започваше да разбира Мариане Боглунд. Стилтон остави чашата върху масата и се облегна назад.

— Мислиш ли, че е Джаки Берилунд? — почуди се тя.

— Нямам представа.

Възможно е, помисли си той. Или са съвсем други хора, проследили го от „Сьодерхаларна“. Това обаче не влизаше в работата на Оливия. Когато се опомни, ще се обади на Яне Клинга. Засега остави кафето да успокои дишането му. Видя как Оливия го наблюдава — дискретно. Красиво момиче, каза си. Не беше му хрумвало преди.

— Влюбена ли си? — попита неочаквано той.

Въпросът изненада Оливия. Стилтон не бе проявявал никакъв интерес към личния й живот.

— Не.

— Аз също.

Той се усмихна. Оливия се усмихна в отговор. Внезапно мобилният й телефон звънна. Беше Улф Молин. От колежа.

— Ало?

— Как си? — попита той.

— Добре. Какво искаш?

— Татко ми се обади преди малко. Чул нещо за Том Стилтон. Интересуваше се от него, помниш ли?

— Да.

Оливия се обърна на другата страна. Стилтон я гледаше.

— Бил клошар.

— Така ли?

— Свърза ли се с него?

— Да.

— Клошар ли е?

— Бездомник.

— Има ли разлика?

— Ще ти се обадя по-късно. Имам гости.

— Добре. Обади ми се непременно. Чао.

Оливия прекъсна връзката. Стилтон разбра за кого се е отнасял разговорът. Сред познайниците на Оливия едва ли имаше много бездомници. Погледна я и тя срещна погледа му.

Нещо в очите му ненадейно й напомни за баща й. За снимката, която беше видяла у Вернемюрови в Стрьомстад. На Стилтон и Арне.

— Добре ли познаваше татко? — попита тя.

Стилтон сведе глава.

— Работехте ли заедно?

— Няколко години. Беше добър детектив.

Стилтон вдигна глава и погледна Оливия право в очите.

— Може ли да те питам нещо?

— Да.

— Защо избра случая в Нордкостер?

— Защото татко е участвал в разследването.

— Само затова?

— Да. Защо питаш?

Стилтон се позамисли. Отвори уста да отговори и в същия момент звънецът иззвъня. Оливия стана, отиде в коридора и отвори. Беше Абас. Носеше синя найлонова чанта. Оливия го подкани да влезе и тръгна към кухнята. Първо се сети за бъркотията. Да му се не види, не беше разтребвала апартамента от векове!

Нищо подобно не й хрумна, когато влезе със Стилтон.

С Абас беше различно.

Той влезе в кухнята и погледна Стилтон, който също го погледна.

— Как си?

— Като размазан — отвърна Стилтон. — Благодаря за Аделита Ривера.

— Няма защо.

— Какво има в чантата?

— Материалите от Мал Паис. Мете пътува насам.

 

 

К. Седович, който беше получил заповед от Свеавеген да проследи крупието, обясни кратко по телефона:

— Крупието влезе в сградата. Другите двама останаха отвън.

Той седеше в колата си на известно разстояние от блока на Оливия и наблюдаваше другата кола точно пред входа. Босе Тюрен и Лиса Хедквист бяха в нея.

— С чантата ли влезе? — попита Бертил.

— Да.

Бертил не разбираше какво става. Какво, по дяволите, кроеше Абас ел Фаси? Блок с апартаменти в Сконегатан? Кой живее там? Защо другите двама чакат отвън? И кои са те?

Въпрос, чийто отговор получи скоро. Когато Мете Улсетер паркира точно пред колата на Лиса и излезе. Приближи до сваления прозорец до шофьорското място.

— Връщайте се в управлението. Извикайте другите. Ще ви се обадя.

Мете влезе през входната врата. К. Седович се обади пак на Бертил и му каза какво се е случило.

— Как изглежда тя? — поинтересува се Бертил.

— Посребрена коса на кок. Много едра жена — отговори К. Седович.

Бертил Магнусон отлепи телефона от ухото си и погледна към църквата „Адолф Фредрик“. Веднага беше разбрал коя е жената. Жената, влязла в сградата. Главен инспектор Мете Улсетер, която го разпита за кратките обаждания на Нилс Венд и го погледна многозначително — лъжеш.

Лошо.

Всичко се объркваше.

— Мирише на дим — констатира Мете, когато влезе в кухнята.

— От мен е — каза Стилтон.

— Добре ли си?

— Да.

Оливия погледна към Стилтон. Пребит преди няколко дни, а сега подпален. И твърди, че е добре? Полицейски жаргон? За да не издава нищо? Или начин да насочи вниманието към друго? Да го отклони от себе си. Вероятно, защото Мете явно се задоволи с отговора му. Сигурно го познава по-добре, помисли си Оливия.

Абас изпразни върху масата съдържанието на синята найлонова чанта. Касета, малък плик и прозрачна папка с лист хартия в нея. За щастие Оливия имаше четири стола. Не беше сигурна обаче как ще се смести Мете върху тях. Бяха доста паянтови.

Тя седна тежко. Оливия видя как краката на стола се разкрачват леко. Мете сложи тънки латексови ръкавици и вдигна касетата.

— Пипал съм я — каза Абас.

— Добре. Ще го имаме предвид.

Мете се обърна към Оливия.

— Имаш ли касетофон?

— Не.

— Добре. Ще я занеса в Централата.

Мете прибра касетата в найлонова торбичка и вдигна малкия плик — стар плик със стара шведска пощенска марка. Вътре имаше писмо. Написано на пишеща машина и кратко. Мете го погледна.

— На испански е.

Вдигна го пред Абас. Той преведе.

— „Дан! Съжалявам, но мисля, че не си подхождаме. Сега имам шанс да започна нов живот. Няма да се върна“.

Мете премести писмото под кухненската лампа. Беше подписано „Аделита“.

— Може ли да погледна плика? — попита Стилтон.

Абас му го подаде и той огледа марката.

— Изпратено е пет дни след убийството на Аделита.

— Едва ли е написано от нея тогава — заключи Мете.

— Да.

Мете отвори папката и извади принтиран лист А4.

— Изглежда е написано по-скоро. На шведски е.

Мете прочете на глас:

— „До шведската полиция!“ Датата е осми юни 2011 година — четири дни, преди Венд да пристигне на Нордкостер — каза тя и продължи да чете: — „По-рано тази вечер ме посети швед. Тук, в Мал Паис. Името му е Уве Гардман. Той ми разказа за убийство на остров Нордкостер през 1987. По-късно вечерта установих със сигурност, че убитата жена е Аделита Ривера. Мексиканка, която обичах и носеше детето ми. По различни причини, главно финансови, тя замина за Швеция и Нордкостер, за да вземе пари, които по онова време не можех да взема лично. Не се върна. Сега знам защо и съм почти сигурен кой стои зад убийството. Заминавам за Швеция, за да проверя дали парите ми все още са на острова“.

— Празният куфар — каза Оливия.

— Какъв куфар? — попита Абас.

Оливия му разказа набързо за празния куфар на Дан Нилсон.

— Носел го е, за да прибере в него скритите пари — заключи тя.

Мете продължи да чете:

— „Ако парите не са там, ще знам със сигурност какво се е случило и ще взема съответните мерки. Нося копие от касетата в тази чанта. Гласовете от записа са моят и на Бертил Магнусон, директор на «Магнусон Уърлд Майнинг». Записът говори сам за себе си.“ Подписано е „Дан Нилсон/Нилс Венд“.

Мете остави писмото. Ненадейно бе получила изобилен материал за случая си. Най-вече за кратките обаждания на Нилс Венд до Бертил Магнусон. Вероятно се отнасяха до липсващите пари.

— Ето ти и това.

Абас разкопча сакото си и извади снимката от бара в Санта Тереза. Снимката на Нилс Венд и Аделита Ривера.

— Може ли да я видя?

Оливия протегна ръка. Стилтон се приведе към нея. И двамата видяха мъжа и жената, прегърнати на снимката. Стилтон трепна леко.

— Изглеждат щастливи — каза Оливия.

— Да.

— А сега и двамата са мъртви. Тъжно…

Оливия поклати глава и подаде снимката на Мете. Тя я взе и стана. Понеже единствено тя разследваше официално убийството, никой не възрази, когато взе синята найлонова чанта с уликите. Докато вървеше към вратата, Мете зърна котешка играчка върху перваза на прозореца. Оливия бе запазила само нея.

— Котка ли имаш? — попита Мете.

— Имах… Избяга…

— Жалко.

Мете излезе от кухнята и от сградата със синия найлонов плик в ръка. Седна в черното си „Волво“ и потегли. Зад нея тръгна друга кола — в същата посока.

 

 

Бертил Магнусон стоеше до прозореца в кабинета си. Лампите не светеха. През цялото време поддържаше връзка с К. Седович. И разиграваше мислени сценарии. Първият — и най-отчаян: да принудят Улсетер да отбие от шосето и да вземат синия найлонов плик със сила. Което значеше да нападнат старши инспектор и да поемат сериозен риск. Вторият: да разбере накъде отива тя. Нищо чудно да се прибере вкъщи. Тогава ще проникнат с взлом и ще откраднат плика. По-малък риск. Третият: тя да отиде право в полицейската централа.

Което значеше бедствие.

Но за съжаление беше най-вероятният сценарий.

 

 

В кухнята на Оливия цареше напрегнато мълчание. Току-що бяха получили смайваща информация. Стилтон се затрудняваше да я осмисли. След толкова години. Най-сетне Оливия погледна към Абас.

— Значи Нилс Венд е бащата на детето на Аделита?

— Да.

— Научи ли още нещо за нея? От онзи мъж… Боскес?

— Да.

Абас разтвори сакото си отново и извади малко меню от самолета.

— Запомних какво ми разказа и си го записах в самолета.

Зачете:

— Много красива. От Плая дел Кармен, Мексико. Сродница на известен художник. Изработвала…

Абас замълча.

— Какво?

— Не мога да разчета какво съм написал. Имаше турбуленция и… Аха! Гоблени! Шиела красиви гоблени. Била любимка на местните в Мал Паис. Обичала Дан Нилсон. Това е горе-долу.

— Къде са се запознали?

— В Плая дел Кармен. После дошли в Коста Рика да започнат нов живот заедно. Както се изрази Боскес.

— В средата на осемдесетте? — попита Оливия.

— Да. После тя забременяла.

— Дошла на Нордкостер и я убили — каза Стилтон.

— Но кой? И защо? — почуди се Абас.

— Бертил Магнусон вероятно — отговори Стилтон. — Венд казва, че на касетата е записан неговият глас, а и той е имал лятна вила на Нордкостер.

— Още по онова време?

— Да — каза Оливия.

Помнеше какво й разказа Бети Нордеман.

— Значи теорията ти за Джаки Берилунд отпада — отбеляза Стилтон.

— Защо? Ами ако Магнусон познава Джаки? Ако й е бил клиент? Нищо чудно да е била с него тогава. Може би са съучастници? На брега е имало трима души.

Стилтон сви рамене. Не му се говореше за Джаки Берилунд. Оливия смени темата и се обърна към Абас.

— Мъжете, които нахлуха в къщата на Венд? Какво се случи с тях?

— Съжалиха, че са влезли.

Стилтон погледна към Абас. Не знаеше какво се е случило, но предположи, че включва подробности, неподходящи за ушите на младата Рьонинг. И Абас несъмнено го съзнаваше.

— Но те сигурно са търсели нещата, които си взел от Боскес — каза Оливия.

— Вероятно.

— За кого са работели тогава? За човек от Швеция, нали?

— Да.

— Сега пак ще каже „Джаки Берилунд“.

Стилтон обаче се подсмихна при тези думи. Вече уважаваше достатъчно Оливия. Той се изправи и погледна към Абас.

— Може ли да…

— Леглото вече е готово.

— Благодаря.

Оливия изтълкува диалога така: „Стилтон ще пренощува в апартамента на Абас“.

Вече нямаше каравана на разположение.

* * *

Осъществи се третият — бедственият — сценарий. Мете отиде право в полицейската централа. Влезе през стъклената врата и изчезна вътре със синия найлонов плик. К. Седович докладва на Бертил Магнусон.

Няколко минути Бертил обмисляше дали да не избяга. Да напусне страната. Като Нилс Венд. Бързо обаче зачеркна идеята. Нямаше да се получи, знаеше.

И знаеше докъде опира всичко.

Въпрос на време.

 

 

Паркира ягуара пред къщата и излезе на терасата. Седна и запали пурета. Лятната нощ беше ясна и мека. Водата сияеше. От Бокхолмен долитаха пеещи гласове. Лин беше някъде в съседния квартал. На „безинтересна женска вечеря“, както се изразяваше тя. С група изоставени домакини, посветили се на благотворителност и кулинарни партита. Почти нищо не я свързваше с тези жени. С изключение на адреса. Но понеже Бертил я бе предупредил, че ще има бизнес срещи и вероятно ще закъснее, тя отиде на вечерята.

Наконтена.

И красива.

На терасата Бертил се замисли за нея. Как ще реагира тя. За очите й. Как ще го погледне и как той ще понесе унижението. После се замисли за причината за всичко това. За хората от Националния криминален отдел, които в момента слушат как той признава съучастничество в убийство. Не просто съучастничество. Той го беше организирал.

Бертил Магнусон.

Но имаше ли избор?

Съществуването на компанията беше заложено на карта!

И той избра различен път от онзи, който Нилс Венд предлагаше.

Катастрофално погрешен път, оказа се. Сега.

Докато изваждаше неотворена бутилка уиски от бара, Бертил видя всички възможни вестникарски заглавия и чу всеки развълнуван въпрос на журналистите от цял свят. И разбра, че няма отговори.

Нито един.

Беше прикован към убийството.

* * *

Приглушената светлина докосваше едва-едва тънката бяла ръка над завивките. Буквите върху нея — ДБ — бяха почти изтрити. Аке лежеше в безсъзнание, упоен и от тялото му излизаха тръбички. Увете седеше на стол до него и плачеше тихо. Плачеше за всичко, което се бе объркало; всичко, което се объркваше през цялото време и през целия й живот. Не можеше да се грижи дори за детето си. За малкия Аке. Сега той лежеше тук, болеше го и тя не можеше да направи нищо. Не знаеше дори как да го утеши. Не знаеше нищо. Защо беше стигнала дотук? Не можеше да вини единствено Джаки. Тя все пак беше свободна да избира и сама бе вземала решенията си. Докъде обаче се простираше свободата й? Отначало, след като я изхвърлиха от „Червено кадифе“, получи малко пари от социалната служба. Не й се полагаше обезщетение за безработица, защото не беше плащала данъци през годините. Не фигурираше в системата. После си намери работа като чистачка. Но не й харесваше и не й спореше. Не след дълго се върна към това, което знаеше, че умее.

Да продава секс.

Беше поостаряла обаче и не толкова желана — дори на този пазар. А и не искаше да води клиенти в апартамента си заради Аке. Значи оставаше улицата.

Улицата: задни седалки на автомобили, градини и гаражи. Дъното на скалата.

Тя погледна към Аке. Към мътната светлина. Вслуша се в тихото съскане на тръбите. О, де да имаше баща, помисли си. Истински баща, който може да помага. Но нямаш. Баща ти не знае за теб.

Увете преглътна буцата, заседнала в гърлото й, и чу как вратата зад нея изскърцва. Обърна се и видя Норката да наднича през пролуката с футболна топка в ръка. Увете стана и отиде до него.

— Да излезем — прошепна му.

Поведе го по коридора. Пушеше й се и бе открила стъклена врата към малък балкон. Запали цигара и погледна футболната топка.

— Има автограф от Златан.

Норката й показа подпис, който с известна добронамереност би могъл да се възприеме за автентичен. Увете се усмихна и потупа Норката по ръката.

— Благодаря ти. Малцина биха се загрижили… Знаеш как е…

Норката знаеше. Ако си там, където е Ветан, по принуда потискаш всичко, за да оцелееш. Не остава място да се грижиш за другите.

— Приключвам — каза Увете.

— С кое?

— Улицата.

Норката я погледна и видя, че наистина е решила.

Тук и сега.

 

 

В другия край на коридора стояха лекар и двама полицаи. Те отговаряха за разследването на нападенията срещу бездомници. Криминолозите току-що им бяха съобщили — няма следи от тяло в опожарената каравана. Стилтон поне е жив, помисли си Форш. Получи новината с известно облекчение и това го изненада. Сега искаха да говорят с Аке Андершон. Стилтон бе споменал името му във връзка с битките в клетка и побоя, който му бяха нанесли. Искаха да открият нещо, което да ги насочи към извършителите. Възможно бе дори да са същите, убили Вера Ларшон и заснели видеозаписите в „Трашкик“.

— Не мисля, че е в състояние да говори — каза лекарят.

Наистина не беше. Клинга седна на стола на Увете до леглото. Форш застана от другата страна. Аке лежеше със затворени очи.

— Аке!

Клинга пробва. Аке не реагира. Форш погледна към лекаря и посочи с пръст ръба на леглото. Лекарят кимна. Форш седна внимателно и погледна към Аке. Пребити северняци и убити клошари — не, те не влизаха в периметъра на съчувствието му, но това тук беше различно. Момченце. Пребито до смърт и изхвърлено в контейнер за боклук. Форш осъзна, че е сложил длан върху завивката над крака на Аке. Клинга погледна към дланта му.

— Кучи синове — каза Форш тихо, на себе си.

Двамата с Клинга спряха пред вратата, поеха си дълбоко дъх и погледнаха към отсрещния край на коридора. Към балкон със стъклена врата, където пушеше Увете. Тя погледна към коридора. Форш реагира — за частица от секундата. Мимолетно чувство. После се обърна и тръгна в другата посока.

За Увете чувството не бе мимолетно. Тя проследи гърба му с очи — дълго, докато изчезна от погледа й.

Познаваше този мъж.

* * *

Беше доста тихо между Абас и Стилтон. По целия път до Далагатан и в апартамента. Не бяха разговорливи един с друг. Не по този начин. И двамата бяха затворени мъже — всеки в своя обръч. Но имаха общо минало, имаха и сега. Балансът помежду им обаче беше труден. Абас бе останал на краката си, а Стилтон беше паднал и ролите се бяха разменили. Трансформация, която не беше лесна и за двамата. Стилтон се стремеше на всяка цена да отбягва Абас. Един от малцината, на които се доверяваше абсолютно. При нормални обстоятелства. Когато обстоятелствата се промениха — в негова вреда — той не дръзваше да застане лице в лице с Абас. Знаеше какво ще види той и за него това бе унизително.

Не и за Абас.

У него имаше много повече дълбочини, отколкото предполагаше Стилтон. В една от тях бе закотвена стопроцентова преданост. В този случай към Стилтон. Абас успяваше почти през цялото време да следи положението му в градските гета. На два пъти, когато Стилтон беше в най-лошия си период и мислеше за самоубийство, Абас му се притече на помощ. Заведе го при хората, способни да се погрижат за него. Остави го там и си тръгна. За да не създава неудобство на Стилтон.

И Стилтон отлично го знаеше.

Затова не говореха много. Знаеха. Стилтон седна на един от дървените фотьойли на Абас. Абас пусна диск с музика и извади табла.

— Играе ли ти се?

— Не.

Абас кимна и прибра таблата. Седна на фотьойла до Стилтон и се вглъби в музиката. Слушаха доста дълго деликатно красивата мелодия. Самотно пиано, виола, няколко прости хармонии, които се вият, повтарят се, менят се. Стилтон се обърна към Абас.

— Какво слушаме?

— Spiegel im Spiegel.

— От?

— Арво Перт.

Стилтон се втренчи в Абас. Наистина му беше липсвал.

— Използва ли ножовете си в Коста Рика?

— Да.

Абас се вгледа в изящните си ръце. Стилтон се поизправи.

— Рони ми даде книга за теб.

Извади тънката книга от антикварната книжарница и я подаде на Абас. За щастие в караваната я бе прибрал в задния си джоб. Огънят беше погълнал сакото.

— Благодаря — каза Абас. — Уха!

— Какво толкова?

— Ами… търся я от години. „В чест на приятелите“, преведена от Хермелин.

Стилтон видя как Абас докосва внимателно тънката корица на тънката книга, сякаш гали заспала жена. После я отвори.

— За какво е?

— За света на суфизма. Онзи зад ъгъла.

Стилтон повдигна вежди. Когато Абас отвори уста да обясни на пълния невежа, че става дума за усмиряване на мислите, Норката позвъни на мобилния му телефон. Обадил се на Оливия, защото не успял да се свърже със Стилтон, и тя му дала номера на Абас.

— Един момент.

Абас подаде телефона на Стилтон. Норката зашепна:

— Намирам се в болничен коридор. Пребили са Аке.

Стилтон беше пропуснал новината за момчето. През последните двайсет и четири часа бе зает с множество лични проблеми. Аналитичната страна на ума му обаче се възстановяваше бързо. Веднага свърза побоя с опожаряването на караваната. Децата бойци.

— Деца бойци? — попита Абас, когато Стилтон му върна телефона.

Стилтон бързо пренесе Абас от света зад ъгъла към по-конкретен свят с пребити деца, убити бездомници и изгорели каравани. Разказа му и как е тръгнал на лов за „убийците с телефонни камери“, както ги наричаха медиите.

— Насреща съм, ако ти трябва помощ.

Мъжът с ножовете се усмихна.

* * *

Бертил Магнусон не се усмихваше. С помощта на уискито главата му бързо се бе замаяла и в това състояние той се опитваше да проумее ситуацията. Но тя така и не се изясняваше. Не разбираше нито каква цел бе преследвал Венд, нито за какво „отмъщение“ ставаше дума. Сега обаче това нямаше особено значение — за него.

За него всичко бе приключило.

В качеството си на председател на „Приятели на кулата «Седергрен»“ — общество, финансиращо поддръжката на стария монумент — Бертил имаше ключ за кулата.

Ключ, който той извади несръчно от една от красивите перлени кутийки на Лин в скрина в антрето. После отвори личния си сейф.

* * *

Мете Улсетер и екипът й седяха в работния кабинет в Националния криминален отдел. Стая, където в момента въздухът можеше да се среже с нож. Две жени и трима мъже се бяха втренчили в касетофон със стара касета. Току-що бяха изслушали записания разговор за трети път.

— Това е гласът на Магнусон.

— Несъмнено.

— Кой е другият?

— Нилс Венд според писмото му.

Мете погледна към дъската на стената. Снимките от местопрестъплението в Кершон. Снимката на трупа на Нилс Венд. Картите на Коста Рика и Нордкостер и много други материали.

— Сега знаем защо Нилс Венд се е обаждал на Магнусон.

— Изнудване вероятно.

— Шантажирал го е със записа.

— Където Магнусон признава, че е поръчал убийство.

— Въпросът е какво е искал Венд.

— Пари?

— Може би. В писмото, което е написал в Мал Паис, споменава, че отива на Нордкостер да търси пари, скрити там…

— И понеже е напуснал острова с празен куфар, явно не е открил парите. Нали?

— Да.

— Но парите не са единственият възможен мотив — вметна Босе Тюрен, младият остър ум.

— Да.

— Дали е отмъщавал за нещо друго?

— Само Бертил Магнусон може да отговори на този въпрос.

Мете стана и даде заповед веднага да арестуват Бертил Магнусон.

* * *

В кулата „Седергрен“ беше много тъмно, тихо и страховито за обикновен човек. Или за човек в нормално състояние. Бертил Магнусон не беше в нормално състояние. Той държеше малък фенер и се изкачваше нагоре. Към върха на сградата, където се намираше стаята с голи тухлени стени и само две тесни прозорчета към света.

Свят, който съвсем доскоро му бе принадлежал.

Той беше мъжът, който добиваше колтанова руда и снабдяваше света на електрониката с танталит. С основния градивен елемент на техническата революция.

Бертил Магнусон.

Сега уличен в убийство.

Но Бертил не мислеше за това, докато изкачваше тясното каменно стълбище с помощта на фенерчето си. Подпираше се от време на време на тухлените стени. Беше много пиян.

И пак мислеше за Лин.

За срама.

Как ще я погледне в очите и ще каже:

— Вярно е. Всяка дума от записа е вярна.

Не можеше да го направи.

Когато най-после се добра до върха на кулата, беше отвъд всякакви физически усещания. Неприятната влага и мракът изобщо не го обезпокоиха. Пипнешком стигна до най-близкото прозорче, извади сивия си пистолет от джоба и лапна дулото. После погледна навън и надолу.

Може би не биваше да го прави.

Далеч под него, точно срещу мястото, където беше застанал, Лин излезе на голямата тераса. Бертил видя красивата й рокля. Косата й падаше прелестно над раменете. Изящната й ръка се протегна и вдигна почти празната бутилка с уиски. Тя извърна леко глава и я вдигна, стъписана.

Погледна към кулата „Седергрен“.

Очите им се срещнаха — ако е възможно очи да се срещнат толкова отдалеч — в опит да се досегнат.

 

 

Мете и екипът й пристигнаха с висока скорост на адреса. Всички слязоха и тръгнаха към къщата на Магнусон, където светеше. Понеже никой не отвори въпреки упоритото натискане на звънеца, те заобиколиха отзад и се качиха на терасата. Вратата зееше. Празна бутилка лежеше на пода.

Мете се огледа.

 

 

Не знаеше колко дълго е седяла там. Времето бе изгубило всякакъв смисъл. Седеше във вишневочервената си рокля с окървавената глава на съпруга си в скута. Частици от мозъка му бяха полепнали по отсрещната стена.

Първият шок, когато чу изстрела и видя лицето на Бертил да изчезва зад прозореца, я тласна към кулата.

Вторият шок, когато стигна до върха и го видя, също бе поотшумял.

Сега тя приличаше на статуя — в друго състояние на предела към скръбта. Съпругът й се бе застрелял. Беше мъртъв. Пръстите й докоснаха леко късата коса на Бертил. Сълзите й закапаха по тъмното му сако. Подръпна синята му риза с бяла яка. До самия край, помисли си тя. Вдигна глава и погледна през прозорчето — надолу, към къщата им. Полицейски коли на алеята? Непознати на терасата? Какво правят там тези фигури в тъмни дрехи? На тяхната тераса. Видя едра жена да изважда мобилен телефон. Внезапно телефонът на Бертил иззвъня — в сакото му върху скута й. Тя бръкна в джоба и го извади. Странен предмет в дланта й, който звъни. Натисна зеления бутон, чу въпроса и отговори:

— В кулата сме.

Мете и екипът й стигнаха бързо до върха на сградата. И също толкова бързо установиха, че Бертил Магнусон е мъртъв, а съпругата му — в дълбок шок. Беше възможно, разбира се, тя да е застреляла Магнусон. С оглед на всички обстоятелства обаче не изглеждаше особено вероятно. Както и с оглед на ситуацията в кулата.

Тя беше чисто и просто трагична.

Мете погледна към Магнусонови. Нямаше навик да се разчувства при вида на престъпления и наказания. Изпита съчувствие единствено към съпругата. Не изпита нищо към Бертил Магнусон.

Освен мимолетно разочарование.

В качеството си на полицай.

 

 

Съчувствието към Лин Магнусон обаче я подтикна да обясни. Малко по-късно. В къщата. Дадоха седативи на Лин и тя ги попита какво се е случило. Защо са дошли и има ли връзка със смъртта на съпруга й. Мете й разказа част от историята. Възможно най-щадяща версия. Вярваше, че истината е най-добрият лек, макар да боли, когато ти я поднасят. Лин не разбра всичко, а и никой не очакваше да разбере. Самата Мете не разбираше напълно. Все още. Записът обаче съдържаше известно обяснение за самоубийството на съпруга й.

Разговорът разобличаваше убийство.