Шила Бьорлинд, Ролф Бьорлинд
Прилив (14)

12.

Напролет и през ранното лято тази година природата бе експлодирала. Дните бяха горещи и слънчеви. Бързината дори създаваше неудобство, но имаше и положителна страна — водата в езерото Меларен скоро стана подходяща за къпане. Поне тук-там. И поне за някои хора. Не и за Лена Холмстад. На нея водата все още й се струваше студена за плуване. Тя седеше на скална издатина, стоплена от слънцето, и слушаше аудиокнига с помощта на малки слушалки. До нея стоеше чаша с кафе. Отпи и я изпълни задоволство. Беше умна майка. Приготви кошница за пикник и с двамата й синове се качиха на велосипедите и дойдоха на любимото си място в Кершон.

Първата баня за сезона.

И дори бе изпекла кейка собственоръчно.

Трябваше да снима кошницата и да пусне снимката във Фейсбук. Та всичките й приятелки да видят каква супермайка е.

Лена протегна ръка към мобилния си телефон. В същия момент по-голямото й момче — Даниел — притича до нея. С посинели устни и мокър до кости. Искаше си маската за гмуркане и шнорхела. Лена свали слушалките, посочи плажната чанта и посъветва сина си да се постопли на слънцето, преди да се хвърли отново във водата.

— Не ми е студено!

— Трепериш, скъпи!

— Ами!

— Къде е Симон?

Лена погледна към езерото. Къде беше малкият? Преди секунди го беше видяла. Усети как я обзема паника. Бързо. Не виждаше Симон. Изправи се рязко, събори чашата и поля мобилния си телефон с кафе.

— Гледай какво направи!

Даниел вдигна подгизналия телефон.

— Ето го! — каза той.

И тя го видя. Главичка, носеща се над спасителна жилетка. Вляво, точно под скалите. Далечко, помисли си Лена.

— Симон! Ела насам! Там е дълбоко!

— Не е дълбоко! — възрази петгодишният. — Виж! Стъпвам на дъното!

Симон се изправи внимателно, за да не изгуби равновесие. Водата му стигаше до кръста. Даниел приближи до Лена.

— Наистина ли стъпва там? Странно…

Имаше право. Лена знаеше, че там е доста дълбоко. Понякога плувците скачаха от скалите. Даниел също знаеше.

— Ще отида при него. Стой там, Симон! Идвам!

Даниел се хвърли във водата с маската и шнорхела и заплува към малкия си брат. Вперила поглед в синовете си, Лена усети как пулсът й се успокоява. Какво я прихвана? Симон все пак имаше спасителна жилетка. И само за няколко секунди го бе изпуснала от поглед. Удивително е колко изглупява човек с годините. Раждаш първото си дете и се започва.

Току си представяш бедствия.

Даниел наближаваше малкия си брат. На Симон му стана студено и обви с ръце гърдите си.

— Симон? Върху какво си стъпил? — извика Даниел.

— Камък сигурно. Хлъзгаво е, но е голямо. Ядоса ли се мама?

— Не.

Даниел стигна до брат си.

— Притесни се — обясни той. — Ще погледна и после ще излезем на брега.

Даниел потопи глава под водата и задиша през шнорхела. Обичаше да се гмурка. Макар тук да не беше фантастично както в Тайланд. В доста мътната вода различи краката на Симон, стъпили върху… Какво? Даниел доплува по-наблизо, за да вижда ясно. И видя.

Лена стоеше на брега. Да пусне ли пак аудиокнигата? Внезапно забеляза главата на Даниел да изскача рязко от водата и чу вик:

— Мамо! Тук долу има кола! Той стои върху покрива на кола. И вътре има човек!

* * *

Наближаваше единайсет. Беше спала мъртвешки повече от осем часа. Облечена. Мразеше да се събужда с дрехите. Свали ги и тръгна към душа, но внезапно си спомни.

— Елвис?

Нямаше го в апартамента. Огледа двора.

Никаква котка.

Изкъпа се и остави хладката вода да отмие част от нощните преживелици. Част, но не всички. И от караваната, и от асансьора. Дали кучите синове от асансьора бяха направили нещо на Елвис? Нарочно ли бяха отворили прозореца, та котката да избяга? Какво да направи?

Обади се в полицията и съобщи, че котката й е изчезнала — има идентификационен чип, но няма каишка. Полицаят прояви съчувствие и обеща да се свърже с нея, ако получат информация.

— Благодаря.

Не спомена кучите синове в асансьора. Не знаеше как да обясни всичко, без да разкрие какво прави. Шпионира собственичка на елегантен бутик в Йостермалм. Във връзка със студентски проект за неразкрито убийство на Нордкостер през 1987 година.

Не звучеше особено логично.

Реши обаче да провери как е Стилтон. Имаше чувството, че е далеч по-зле, отколкото бе показал предишната вечер. А и вероятно щеше да му разкаже за асансьора. Той поне знаеше коя е Джаки Берилунд.

 

 

Оливия изстиска рибна паста върху сухар и го изгълта на път към колата. Почувства се малко по-добре, щом излезе на слънце. Свали гюрука на мустанга, седна зад волана, сложи си слушалките и потегли.

Към гората Ингентинг.

Неповторимото усещане да шофираш открита кола под слънчевите лъчи й се отрази чудесно. Скоростта и вятърът издухаха част от снощните неприятности. Бавно започваше да си възвръща равновесието. Дали да не купи нещо за Стилтон? Караваната не изглеждаше презаредена. Спря пред „7 Илевън“ да купи сандвичи и сладкиши. Когато слезе от колата и мина край предницата, усети странна миризма. Откъм двигателя. Непозната миризма. Дано не е изгоряло нещо, ремък или друга проклетия, не днес, не и след тази нощ, определено няма да го понеса, помисли си тя, и вдигна капака.

Пет секунди по-късно повърна. На улицата.

Останките от обичния й Елвис лежаха изгорели до двигателя. Горещината по пътя от Сьодер до Солна бе превърнала котката в овъглен къс месо.

 

 

По същото време кран вдигаше сива кола от соленото езеро край скалите в Кершон. От отворената врата на шофьорското място шуртеше вода. Водолазите вече бяха извадили трупа и го бяха сложили в син найлонов чувал върху носилка. Целият район бе ограден с полицейска лента. Криминолози оглеждаха следите от гуми от възвишението до скалите.

И други неща.

Час по-рано бяха извикали жената, която сега повдигна полицейската лента и приближи до носилката. Обади й се лично областният комисар. Две други убийства, съчетани с лятната ваканция, значеха, че не им достига персонал. Затова мобилизираха Мете Улсетер от Националния криминален отряд. А и комисарят Карин Гьотблад знаеше, че така случаят ще е в сигурни ръце. Професионалното досие на Мете беше дълго и безупречно. За петнайсети път щеше да разследва убийство.

Бързо стана ясно, че мъжът е убит. Съществуваше възможност да е подкарал по своя воля колата по наклона и да се е удавил. Докато го слагаха върху носилката, патологът забеляза доста голямата дупка на тила му. Достатъчно голяма да не е бил в състояние да управлява кола. Откриха и кръв върху гранитната скала недалеч от хълма.

Вероятно от мъжа в колата.

Мете предположи, че един човек или повече са дошли с колата до езерото. Мъжът вече е бил мъртъв или е умрял тук. Кръвта по скалата и патологът щяха да разкрият истината. После го бяха сложили зад волана, бяха тласнали колата по наклона и тя беше паднала във водата.

Дотук всичко бе сравнително ясно. Хипотетично.

По-неясна беше самоличността на мъжа. У него нямаше лични вещи. Мете помоли лекаря да свали ципа, за да види отново лицето на убития. Огледа го внимателно и прелисти архивите на фотографската си памет. Прелиства дълго. И почти си спомни. Не съвсем — не се появи име, а смътно чувство от миналото.

* * *

— Мислите ли, че е бил жив, когато съм включила двигателя?

— Невъзможно е да се каже…

Полицайката пред Оливия й подаде още една салфетка. Оливия постепенно преодоляваше първоначалния шок. Сега плачеше, защото не можеше да спре. Собственикът на „7 Илевън“ бе извикал полицайката и с помощта на решетъчна лопатка от магазина бяха събрали останките от Елвис и ги бяха прибрали в найлонов плик. Качиха Оливия в полицейска кола и я откараха в управлението. Там тя най-сетне успя да им разкаже. За мъжете, заплашили я в асансьора. За отключената врата на апартамента й, за изчезналата котка и за причината, която ги свързва. После я помолиха да опише мъжете. Описанието обаче не бе особено подробно. Почти не ги бе видяла в тъмнината. В момента полицаите не бяха в състояние да направят кой знае какво.

— Къде е колата? — попита Оливия.

— Тук, в гаража на участъка, докарахме я. Но вероятно е по-добре…

— Ще я закарате ли до вкъщи?

Съгласиха се. Може би защото Оливия беше бъдещ колега. Тя не поиска да ги придружи.

Не искаше да сяда в колата.

* * *

Мете Улсетер стоеше до патолога в криминалния медицински отдел в Солна. Пред тях лежеше голо тяло. Час по-рано паметта на Мете бе открила точния образ от миналото. Мъж, изчезнал преди много години. Бяха й възложили да го издири.

Нилс Венд.

Сигурно е той, помисли си тя. Доста по-стар. Удавен и с дупка в тила. Но с черти, които във всяко друго отношение й вдъхваха абсолютно увереност.

Ще бъде интересно, помисли си тя и огледа голия труп.

— Няколко отличителни белега ще ти помогнат при установяването на самоличността.

Патологът погледна към Мете.

— Стара златна пломба на горната челюст, белег от отстраняване на апендикса, друг белег до веждата и това…

Патологът посочи голямо четвъртито рождено петно от външната страна на бедрото. Мете се приведе да го огледа. Стори й се познато. Но откъде? Не си спомни.

— Кога е умрял?

— Предположение?

— Да.

— През последните двайсет и четири часа.

— А раната на тила? Дали е от удар в скалите?

— Вероятно. Ще ти кажа със сигурност по-късно.

Мете Улсетер бързо сформира малоброен екип. Двама ветерани и двама по-млади таланти, които още не бяха излезли в отпуск. Екипът се събра в стая в командния център на Полхемсгатан.

И се залови за работа.

Методично.

Бяха изпратили хора в Кершон да търсят свидетели. Други издирваха близки сродници на Нилс Венд. Вече бяха открили сестра в Женева. Не била чувала, нито виждала брат си, откакто бе изчезнал през осемдесетте. Потвърди обаче описанието, което й дадоха. Белегът на веждата му бил от детството им. Блъснала го и се ударил в библиотека.

Засега разполагаха само с това. Трябваше да съберат всички налични данни възможно най-бързо. Не на последно място, от техническия отдел.

Там изследваха колата.

Мете разясни накратко на по-младите членове в групата — Лиса Хедквист и Босе Тюрен — случая с изчезването на Венд през 1984. Изчезнал скоро след като открили шведския журналист Ян Нюстрьом мъртъв в кола. Тя също била потопена в езеро — край Киншаса в тогавашен Заир.

— Доста интересно — каза Мете.

— Значи методът е подобен? — предположи Лиса.

— Да. Местната полиция определи случая в Заир като нещастен инцидент. Ние обаче подозирахме, че е убийство. По същото време Нилс Венд изчезна от Киншаса и се заговори, че е замесен в случая.

— С журналиста?

— Да. Журналистът пишел статия за компанията на Венд — „Магнусон Венд Майнинг“. Нищо не доказа съмненията.

Телефонът на Лиса Хедквист звънна. Тя отговори и си записа нещо.

— Водолазите са открили мобилен телефон във водата — каза тя. — Възможно е да е паднал през отворената врата на колата.

— Работи ли? — попита Мете.

— Още не. Пътува към техническия отдел.

— Добре.

Мете се обърна към Босе Тюрен.

— Пробвай да се свържеш с бившата партньорка на Венд. Живял е с нея, преди да изчезне.

— През осемдесетте?

— Да. Мисля, че се казваше Хансон. Ще проверя.

Босе Тюрен кимна и излезе. По-възрастен колега приближи до Мете.

— Проучихме стокхолмските хотели. Не са регистрирали никакъв Нилс Венд.

— Добре. Свържете се с компаниите за кредитни карти и вижте дали имат нещо. И със самолетните компании.

Екипът напусна стаята. Всеки имаше задача. Мете остана сама.

Започна да обмисля мотива.

* * *

Оливия полагаше усилия да се успокои.

Първо изми съдовете на котката и ги прибра в шкаф в кухнята. После изнесе котешката тоалетна. Събра всички дрънкулки и топки, с които си играеше Елвис. На този етап едва не изгуби самообладание. Завърза ги в найлонов плик и се почуди дали да ги изхвърли. Още не, помисли си, още не. Сложи плика върху перваза на прозореца и погледна навън.

Гледа дълго, застинала.

Усети как тревогата се надига в гърдите й, как се свива коремът й и колко трудно си поема дъх. Всеки нов въпрос увеличаваше натиска. Бил ли е жив, когато е потеглила с колата? Тя ли е убила котката си? Въпроси, които щяха да я измъчват дълго време.

Знаеше го.

Дълбоко в себе си разбираше чия е вината. Не беше виновна тя. Не тя беше сложила Елвис под капака. Бяха кучите синове, изпратени от Джаки Берилунд.

Мразеше тази жена!

И забеляза, че това й помогна малко. Да пренасочи омразата и отчаянието си към действителен човек. Стара луксозна курва!

Отдръпна се от прозореца, уви се с одеяло, взе чаша горещ чай, влезе в спалнята и седна на леглото, облегната на таблата. Върху покривката бяха подредени всички снимки на Елвис, които бе успяла да открие. Бяха много. Докосна ги. Една по една и това също облекчи малко шока. После мисълта я порази.

С всичка сила.

Кого ще убият следващия път?

И продължи.

Нея?

Време беше да сложи точка.

Достатъчно. Трябваше да се откаже от крайбрежния случай. Имаше граница и тази граница беше Елвис.

Оливия се изправи в леглото и остави чашата. Няма смисъл да го отлагам, помисли си. Трудният, но неизбежен телефонен разговор. Още сега, преди да се разпадна съвсем.

Обади се на майка си.

— О, скъпа!

— Да, тъжно е — каза Оливия.

— Но защо си оставила прозореца отворен, когато е бил сам вкъщи?

— Не знам… Просто забравих. Измъквал се е преди и…

— Но тогава го намираше в двора, нали?

— Да.

— Потърси ли го там? Внимателно?

— Да.

— Съобщи ли в полицията?

— Да.

— Добре. Наистина е жалко, скъпа, но съм сигурна, че скоро ще се върне. Понякога котките скитосват дълго.

Оливия избухна в сълзи в мига щом прекъсна разговора. Просто не се сдържа. Разказа на майка си единствената логична версия, която й хрумна — че Елвис е изчезнал. Струваше й се невъзможно да й каже истината, а и щеше да предизвика десетки други въпроси, свеждащи се до един.

„Ти ли го уби с колата?“

Не искаше да чува този въпрос. Не и от майка си. Не би могла да го понесе. Затова използва голяма бяла лъжа, която да устройва и двете. Елвис щеше да остане избягала котка и тя щеше да тъгува за него.

Нещо като семейна тайна.

Сви се на леглото между всички снимки на котката и захлипа скръбно.