Шила Бьорлинд, Ролф Бьорлинд
Прилив (12)

10.

От време на време през мъглата минаваха коли на път за Ваксхолм. Беше ранна сутрин в Буйесандсланд и никой не обръщаше внимание на сивото „Волво“. То бе паркирано на закътана чакълеста алея недалеч от красивия замък, заобиколен от гора. Сред мъглата стадо диви прасета риеха, търсейки храна.

Нилс Венд седеше зад волана и се взираше в лицето си в огледалото за задно виждане. Беше се събудил към три сутринта в хотелската стая. В пет се беше качил в колата под наем и бе потеглил към Ваксхолм. Искаше да се махне от хората. Лицето в огледалото изглеждаше изпито, със сини сенки под очите. Изтощен си, Нилс, каза си той.

Но щеше да се справи.

Не оставаше много. Тази сутрин бе обмислил последните парченца от пъзела, който подреждаше. Планът му започна да придобива отчетлива форма след критичния телевизионен репортаж за дейността на „Магнусон Уърлд Майнинг“ в Конго.

Типичният Бертил. Безпощаден както винаги.

После Нилс видя демонстрантите, прочете брошурите и множество дискусии в различни групи във Фейсбук. „Мобилни телефони без грабеж“ например. И разбра колко дълбоко е възмущението.

Тогава планът му се избистри.

Щеше да удари там, където ще заболи най-много.

 

 

Към девет и четвърт Бертил бе разрешил проблема със земевладелеца в Уаликале. Не лично, разбира се, а с посредничеството на добър приятел — военния командир. Той бе изпратил охранителен отряд при земевладелеца. Обясниха му, че заради смутовете в областта е възможно да обявят евакуация. Като предпазна мярка. Земевладелецът не беше глупав. Попита дали има начин да избегне принудителната евакуация. Военните му отговориха, че шведската компания „Магнусон Уърлд Майнинг“ е предложила да отговаря за сигурността в района, при условие че й предоставят част от земята за разработване на рудни залежи. Това бил начинът да преодолеят неприятностите.

Готово.

Бертил напомни на секретарката си да се обади на главния мениджър на компанията в Киншаса и да се увери, че на военния командир ще бъде изпратен подобаващ подарък.

— Има слабост към топаза.

После Бертил застана до прозореца и в сравнително добро настроение се наслади на силните лъчи на сутрешното слънце. Проблемът с Уаликале бе преодолян. Още мислеше за Конго, когато автоматично извади вибриращия си мобилен телефон от джоба и натисна бутона за отговор.

— Обажда се Нилс Венд.

Макар на записа да звучеше много по-младежки, гласът, който Бертил чу сега, несъмнено беше същият. Само че не записан.

Гласът на Нилс Венд.

Бертил усети как кръвта му кипва. Мразеше този човек. Дребно насекомо, способно да предизвика катастрофа. Опита се обаче да се овладее.

— Привет, Нилс, в града ли си?

— Къде може да се срещнем?

— Защо да се срещаме?

— Да прекъсна ли връзката?

— Не! Чакай! Искаш да се срещнем?

— А ти?

— Добре.

— Къде?

Втренчен през прозореца, Бертил трескаво запрехвърля места в главата си.

Гробището на църквата „Адолф Фредрик“.

— Къде по-точно?

— Гробът на Палме.

— 23 часът.

Разговорът приключи.

* * *

Увете Андершон излезе през главния вход, сама. Минаваше десет. Беше придружила Аке — против волята му — за да се срещне с учителите, отговарящи за спортните занимания. Искаше да поговори с някого за синините му. Синът й вече два пъти се прибираше вкъщи с насинено тяло. Грамадни жълто-сини петна. Отначало се опитваше да ги скрие — двамата почти не се виждаха сутрин — но една вечер Увете отвори случайно вратата, докато той се събличаше, и ги видя.

— Какво си направил?

— Нищо.

— Целият си насинен!

— От футбола е.

— Такива големи синини?

— Да.

После Аке се пъхна бързо под завивките. Увете седна в кухнята и запали цигара до прозореца. От футбола?

Оттогава синините не й излизаха от ума. Две нощи по-късно се прибра вкъщи след нощната смяна, влезе тихо в стаята на сина си, повдигна внимателно одеялото и ги огледа отново.

Жълто-сини петна. И дълбоки драскотини.

Тогава реши да говори с учителите в училищния спортен център.

— Не, никой не го тормози.

Учителят на Аке изглеждаше доста изненадан.

— Но има синини по цялото тяло — настоя Увете.

— Какво ви каза той?

— Че са от футбола.

— Не са ли?

— Толкова големи синини? Навсякъде?

— Е, не знам. Определено никой не го тормози тук. Имаме специална програма за предотвратяване на агресията и щяхме да забележим, ако се случва нещо.

Увете бе принудена да се задоволи с това.

С кого другиго да говори? Нямаше приятелски кръг. Не контактуваше със съседите. Хората, с които общуваше, работеха на улицата и не се интересуваха особено от чуждите деца. Отбягваха темата като минно поле.

Увете излезе от училището и внезапно се почувства безкрайно сама. И отчаяна. Целият й безнадежден живот премина пред очите й. Неспособността да се измъкне от блатото на проституцията. Белязаното й тяло. Всичко. А сега някой нараняваше единственото й дете и тя нямаше към кого да се обърне. Нито един телефонен номер на човек, който да я изслуша, да я утеши или да й помогне. Бяха само тя и Аке в целия пуст свят.

Спря до улична лампа и запали цигара. Напуканите й ръце трепереха. Не от хладния вятър, а от нещо много по-студено, което идваше отвътре. От тъмна яма в гърдите й, която сякаш с всяко вдишване ставаше по-дълбока и я дебнеше да се предаде. Ако имаше таен излаз от живота, тя би пропълзяла през него.

Тогава си спомни за него.

За мъжа, който може би щеше да й помогне.

Бяха отраснали заедно в Керторп. Живееха в един блок, а после поддържаха връзка през годините. Не се бяха виждали отдавна, но все пак. Срещнеха ли се, винаги беше лесно. Деляха общо минало и произход, знаеха слабостите си, но това не им пречеше.

Щеше да поговори с него.

С Норката.

* * *

Оливия не го откри бързо, но когато името му се появи в старческия дом в Силвердал, усилията й бяха възнаградени.

И остана изненадана.

Старческият дом се намираше съвсем близо до Полицейския колеж.

Малък свят, помисли си Оливия, докато прекосяваше с колата познатите улици. Паркира пред дома и зърна колежа си между дърветата. Учебната година й се струваше странно далечна. Ала все пак неотдавна, седнала на пейка пред колежа, бе избрала случай в пълно неведение докъде ще я доведе.

В този момент я водеше към малка тераса на втория етаж и към мъж, прегърбен в инвалидна количка.

Бившият порно барон Карл Видеюнг.

Сега почти деветдесетгодишен. Никакви близки сродници и доволен, ако някой се сети да разнообрази последните му дни. Независимо кой.

В случая — Оливия Рьонинг. Тя бързо разбра, че Видеюнг недочува и говоренето го затруднява. Налагаше се да се изразява кратко, ясно и шумно.

— Джаки Берилунд!

Да, след известно време, две чаши кафе и няколко джинджифилови бисквити името изплува в главата на Видеюнг.

— Беше момиче на повикване — успя да дешифрира Оливия.

— Помниш ли други момичета?

Още кафе, още бисквити и кимване от Видеюнг.

— Кои?

Кафето вече не помагаше, а бисквитите бяха свършили. Мъжът в инвалидната количка гледаше Оливия и се усмихваше. Дълго. Преценява ли ме, почуди се тя. Дали съм подходяща за компаньонка? Долният му старец! Старецът направи жест, че иска да напише нещо. Оливия извади бързо химикалка и бележник и му ги подаде. Бележникът се изплъзна от ръцете му. Оливия го закрепи върху кльощавото му коляно и го задържа там. Той започна да пише. С деветдесетгодишен почерк, но поне четлив.

— Мириам Виксел.

— Имаше момиче на име Мириам Виксел?

Видеюнг кимна и изпусна много дълга пръдня. Оливия извърна леко глава, за да избегне вонята на гнилоч, и затвори бележника.

— Имаше ли момичета от чужбина?

Видеюнг се усмихна, кимна и вдигна показалец.

— Едно?

Видеюнг кимна отново.

— Помниш ли откъде беше?

Видеюнг поклати глава.

— С черна коса ли беше?

Видеюнг се обърна към прозореца и посочи саксията с теменужки на перваза. Оливия погледна цветето.

Яркосиньо.

— Косата й беше синя?

Видеюнг кимна и пак се усмихна. Синя коса, помисли си Оливия. Сигурно е била боядисана? Може ли черна коса да се боядиса в синьо? Вероятно. Откъде да знае как момичетата на повикване са боядисвали косата си през осемдесетте?

Тя стана, благодари на Видеюнг и се отдалечи бързо от верандата, за да избегне поредната експлозия от задника на бившия порно барон.

Поне имаше име.

Мириам Виксел.

* * *

Увете бе избрала маса в дъното на кафенето. Не искаше да се натъкне на някоя колежка. Седеше с гръб към входа и с лице към чаша кафе. Тук не позволяваха да се пуши. Ръцете й блуждаеха неспокойно по масата. Местеше кубчета захар и прибори и се питаше дали той ще дойде.

— Здрасти, Ветан!

Винаги я наричаше Ветан. Норката бе дошъл.

Приближи до масата, отметна рехавата си конска опашка зад врата и седна. В прекрасно настроение. Току-що бе минал през букмейкърски пункт и бе заложил на победител. Четиристотин крони, получени на място. Парите прогаряха дупка в джоба му.

— Колко спечели?

— Четири хиляди!

Норката винаги добавяше поне една нула. Освен към възрастта си. Тогава импровизираше. Беше на четирийсет и една, но с леко сърце казваше, че е между двайсет и шест и трийсет и пет — в зависимост от компанията. Веднъж, с момиче от Севера, рискува с „тъкмо подминах двайсетте“. Тя обаче беше новодошла в града и търсеше забавления, затова преглътна всичко, макар да й се струваше по-големичък.

— Този град си взема цената — каза Норката с такава интонация, сякаш Ню Йорк е квартал на Стокхолм.

Увете обаче не идваше от север и знаеше на колко години е, затова не се налагаше да се преструва.

— Благодаря, че дойде.

— Норката винаги идва.

Той се усмихна и си помисли, че е майстор на иносказанието. Малцина споделяха мнението му. Повечето го държаха на разстояние, след като прогледнеха през доста кухата му фасада и историите за изключителните му подвизи започнеха да се повтарят до втръсване. Как например е разкрил убиеца на Улоф Палме или е открил „Роксет“. Тогава се оттегляха. Често пропускаха обаче, че Норката има голямо сърце, скрито дълбоко под маската на отчайващото празнословие. Сърце, което в момента се разтуптя тежко при вида на снимките от телефона на Увете — на полуголо момче с насинено и охлузено тяло.

— Снимах го, докато спеше.

— Какво е станало?

— Нямам представа. В училищния спортен център ми казаха, че там не се е случвало нищо нередно, а Аке твърди, че било от футбола.

— Когато играеш футбол, не те смилат така. Дълги години играх в „Байен“. Имаше сблъсъци в наказателното поле, бях център, но не остават чак такива белези.

— Да.

— Изглежда като пребит!

— Да.

Увете избърса бързо очите си. Норката я погледна и улови ръката й.

— Искаш ли да поговоря с него?

Увете кимна.

Норката реши да си поговори с малкия Аке.

Футбол?

Как не.

* * *

Наближаваше времето за затваряне. В бутиците на Сибюлегатан започваха да изключват осветлението. В „Уиърд & Уау“ лампите все още светеха. Джаки Берилунд винаги затваряше час по-късно. Познаваше клиентите си, а те винаги можеха да се появят в последната минута и да вземат дреха или декоративен аксесоар, за да освежат вечерното парти. В този момент възрастен господин от шикозния Йостермалм търсеше нещо, с което да умилостиви съпругата си. Преди ден бе пропуснал годишнината им и положението се беше вгорчило. Така се изрази.

— Положението се вгорчи.

Сега опипваше чифт обеци, окачени сред други дизайнерски бижута.

— Колко вземаш за тези?

— За теб седемстотин.

— А за другите?

— Петстотин.

Така общуваха Джаки и кръгът й от повече или по-малко състоятелни клиенти — с плоски шегички.

Но всичко в името на бизнеса.

— Дали ще ги хареса? — попита възрастният господин.

— Жените обожават обеци.

— Така ли?

— Да.

Понеже възрастният господин нямаше представа какво обожават жените, той прие думите на Джаки на доверие и излезе от бутика с обеците, опаковани в красива розова кутийка. Когато вратата се затвори зад гърба му, мобилният телефон на Джаки звънна.

Беше Карл Видеюнг.

С определено ясен глас и безупречен слух той осведоми Джаки кой го е посетил по-рано през деня. Млада жена от Полицейския колеж го бе разпитвала за някогашните му момичета на повикване. Престорил се на полумъртъв, за да разбере какво цели.

— Ставам любопитен, когато надуша ченгета — каза той.

— И какво искаше тя?

— Не знам, но попита за теб.

— За мен?

— Да. И кои други са работили по същото време.

— В „Златната карта“?

— Да.

— Какво й каза?

— Дадох й Мириам Виксел.

— Защо?

— Защото Мириам се измъкна. Не беше приятно, помниш ли?

— Да. И какво от това?

— Рекох си, че префърцунената Мириам ще се поизчерви, ако полицейски стажанти заврат нос в миналото й.

— Противен си.

— Надявам се.

— Какво й каза за мен?

— Нищо. Не съм толкова противен.

Тук разговорът приключи. Доколкото засягаше Видеюнг. Джаки го превъртя още няколко пъти в ума си. Защо някакво момиче се интересува от миналото й? И кое е то?

— Как се казваше?

— Оливия Рьонинг.

Така й отговори Видеюнг, когато Джаки му се обади отново.

Оливия Рьонинг?

* * *

Оливия седеше на дивана в апартамента си и преглеждаше „Криминална хроника“ от 2006-а. Криминални случаи, описани от полицаи. На връщане от старческия дом беше взела книгата от библиотеката в колежа. По много конкретна причина. Искаше да разбере дали Том Стилтон е разследвал престъпления през 2005 година. И дали те са предизвикали конфликт. Както предполагаше Оке Густафсон.

През 2005 година на криминалната арена се бяха случили много интересни неща. Сред тях и забележителното бягство на убиеца Тони Улсон от най-строго охраняван затвор. Ето защо едва след доста време стигна до седемдесет и първа страница.

Там го откри.

Жестоко убийство на млада жена в Стокхолм. Джил Енгбери. С подробности, които я накараха да застане нащрек. Джил била компаньонка — бременна — и случаят останал неразрешен. Убили я през 2005-а. Същата година, когато Том Стилтон напуснал полицията. Беше ли разследвал случая? Не го споменаваха в статията, написана от Рюне Форш. Полицаят от телевизията, който разследва нападенията срещу бездомници? Оливия си зададе този въпрос, докато набираше номера на Оке Густафсон.

Беше включила на скорост.

— Разследвал ли е Стилтон убийството на Джил Енгбери?

— Не знам — отговори Густафсон.

Оливия поизгуби инерция. Но това не забави въображението й. Джил е била бременна компаньонка. Джаки е била компаньонка шестнайсет години по-рано. Убитото момиче на брега е било бременно. Джаки е била на острова. Има ли връзка между Джил и Джаки? Работела ли е Джил за Джаки? В „Червено кадифе“? Натъкнал ли се е Стилтон на следа, насочваща го към случая в Нордкостер? Затова ли замълча толкова неочаквано в склада за боклук?

Оливия вдиша дълбоко. Бе предположила, че разговаря за последен път с Том Стилтон. След още едно дълбоко вдишване му се обади отново.

— Разследваше ли убийството на Джил Енгбери през 2005?

— Да, известно време — отговори той и прекъсна връзката.

Оливия започваше да свиква с това. Нищо чудно да й се обади след десет минути и да поиска да се срещнат на някое уютно тъмно местенце, където да отговори на двайсет въпроса.

Сред воня и плъхове.

Той обаче не се обади.

* * *

Стилтон седеше в издателския офис на „Местоположение Стокхолм“ — почти сам, ако не броим заетото с работа момиче на рецепцията. Седеше пред компютър и преглеждаше видеозаписите в „Трашкик“. Първите два вече ги нямаше, но другите бяха там. Общо три. Хулио Ернандес, бездомен имигрант, нападнат под моста „Вестер“; Бенсеман и Еднооката Вера. След нейното убийство нямаше нов филм.

С усилие на волята Стилтон изгледа записите. Внимателно. Съсредоточен върху подробностите. Върху целия екран, за да вижда всичко във и извън фокус. Сигурно затова успя да го забележи. На филма, сниман под моста. Изруга, че не може да увеличи кадъра. Да го спре, да щракне върху изображението и да го разгледа от близък план. Можеше обаче да спре записа. И когато се приведе към екрана, я видя ясно. Върху китката на единия нападател. Татуировка. Две букви — ДБ — вписани в кръг.

Той се облегна назад и откъсна очи от компютъра. Те се насочиха към стената и снимката на Вера в черна рамка. В края на редицата с мъртви бездомници. Стилтон придърпа бележника си, написа ДБ и огради буквите с кръг.

После погледна пак снимката на Вера.

* * *

Късната прожекция на „Черния лебед“ току-що бе приключила и хората от „Гранд Синема“ се изсипваха на Свеавеген. Мнозина тръгваха към Кунгсгатан. Беше приятна светла вечер с топъл ветрец. Ветрец, който облъхваше гробището около църквата „Адолф Фредрик“ и полюшваше цветята върху гробовете. Тук беше малко по-тъмно. Поне на някои места. До гроба на Улоф Палме например. Откъм Свеавеген четиримата, които току-що се бяха срещнали там, оставаха почти невидими.

Двама от тях бяха Бертил Магнусон и Нилс Венд.

Другите двама бяха повикани по спешност с посредничеството на К. Седович. Мъжът, към когото Бертил винаги се обръщаше, ако възникне неудобна ситуация. Каквато предполагаше, че ще възникне тази вечер.

Венд предполагаше същото.

Знаеше кой е Бертил. И не беше човек, който идва неподготвен на подобни срещи. Затова не реагира при вида на другите двама. Нито когато Бертил му обясни с дружелюбен тон, че „съветниците“ му ще проверят дали Венд не носи диктофон.

— Разбираш защо.

Венд разбираше. Остави съветниците да си свършат работата. Не носеше диктофон. Не и този път. Носеше обаче касета със запис на разговора. Едната горила я подаде на Бертил. Той я вдигна към Венд.

— Разговорът?

— Да. По-точно копие на записа. Но непременно го изслушай — каза Венд.

Бертил погледна към касетата.

— Целият разговор ли е записан?

— Да, целият.

— А къде е оригиналът?

— Някъде, където очаквам да се върна най-късно до първи юли. Не се ли върна, записът ще бъде изпратен на полицията.

Бертил се подсмихва.

— Застраховка „живот“?

— Да.

Бертил кимна на съветниците си да се отдалечат малко. Те изпълниха заповедта. Венд погледна към Бертил, който знаеше, че той не оставя нищо на случайността. И Венд знаеше, че Бертил знае. Деловото им сътрудничество се основаваше на това. Бертил беше склонен да реагира импулсивно, Венд — никога. Във всяка ситуация имаше спасителна жилетка и втора — върху първата. Щом казва, че е уредил оригиналът, скрит на неизвестно място, да се изпрати на полицията, ако не се върне до края на юни, значи така щеше да стане. Знаеше, че Бертил предполага същото.

Така беше. Той се обърна отново към Венд.

— Остарял си.

— И ти.

— Един за всички, помниш ли?

— Да.

— Какво стана с това?

— Изчезна в Заир — отвърна Венд.

— Не само това. Изчезна и ти с почти два милиона.

— Изненада ли се?

— Вбесих се.

— Разбирам. Още ли си женен за Лин?

— Да.

— Тя знае ли за това?

— Не.

Погледите им се срещнаха. Бертил отклони очи към църковния двор. Мекият вечерен ветрец облъхваше надгробните плочи. Венд наблюдаваше неотклонно лицето на Бертил.

— Имаш ли деца? — попита той.

— Не, а ти?

Ако се намираха на по-светло място, Бертил вероятно щеше да забележи как клепките на Венд трепнаха. В мрака обаче не ги забеляза.

— Нямам.

Възцари се мълчание. Бертил погледна крадешком към съветниците си. Все още не разбираше какво става. Какво целеше Венд?

— Е? Какво искаш? — попита той.

— До три дни трябва да разпространиш изявление, че „Магнусон Уърлд Майнинг“ веднага ще прекрати добива на колтан в Конго. Освен това всички жители на Уаликале, засегнати от експлоатацията ти, ще получат финансова компенсация.

Бертил се втренчи във Венд. За секунда си помисли, че пред него стои душевно болен. Ала не. Венд не беше на себе си, категорично, но не страдаше от душевно заболяване. Чисто и просто бе обезумял.

— Шегуваш ли се?

— Имам ли навик да се шегувам?

Не, Нилс Венд никога не се шегуваше. Бертил не познаваше по-голям сухар от него и макар да не бяха се виждали от дълги години, по лицето и в очите му се четеше, че не е станал по-забавен.

Наистина изглеждаше абсолютно сериозен.

— Искаш да кажеш, че ако не направя каквото искаш, разговорът ще отиде в полицията?

Изрече го гласно, за да осъзнае напълно смисъла на заканата.

— Да — отговори Венд. — А ти несъмнено си даваш сметка за последствията.

Даваше си. Бертил не беше глупак. Вече бе обмислил последствията от оповестяването на записания разговор. Още след като чу първия кратък откъс. Последствията щяха да са катастрофални.

Във всяко отношение.

Което беше известно на Венд, разбира се.

— Успех!

Венд се накани да си върви.

— Нилс!

Венд се обърна към него.

— Какво искаш всъщност?

— Да отмъстя.

— Да отмъстиш. За какво?

— Нордкостер.

Венд се отдалечи.

Съветниците пристъпиха от крак на крак и погледнаха към Бертил. Той беше впил очи в земята до гроба на Палме.

— Имате ли нужда от друга помощ? — попита единият.

Бертил вдигна глава и видя гърба на Венд сред гробовете.

— Да.

* * *

Стилтон седеше на третата площадка на каменното стълбище и разговаряше по телефона с Норката.

— Две букви. Д и Б. С кръг около тях.

— Татуировка? — попита Норката.

— Така изглежда. Или са написани с химикалка, не знам.

— Коя ръка?

— Дясната може би, но е трудно да се прецени, така че не съм стопроцентово сигурен.

— Добре.

— Научи ли нещо друго?

— Още не.

— Довиждане.

Стилтон се изправи и пак заизкачва стълбите. Нагоре към Клевгранд за пети път тази нощ. Беше смъкнал времето с няколко минути и усещаше, че белите му дробове се закаляват. Вече не се задъхваше толкова и се потеше значително по-малко.

Напредваше.