Андре Нортън
Паяжината (6)

6
Херцогинята на Карстен

Лоиса седеше на широкото легло, обхванала с ръце свитите към гърдите си колене. Гледаше втренчено лежащия пред нея кинжал. Какво иска да постигне Алдис? Едва ли любовницата на херцога се страхува, че ще изгуби властта си над него, тъй като е очевидно, че Ивиан се нуждае от Лоиса само за осъществяване на користните си цели.

И все пак… Лоиса си спомни, че предния път, когато бяха в Карс заедно с Джелита, Алдис дойде тайно при магьосницата с молба да омагьоса Ивиан. Значи тя не е била толкова сигурна в себе си, щом е преценила, че няма да мине без магия. А по-късно, когато започна борбата на Духа и магьосниците прибегнаха към най-силните средства и внушения, Алдис — по-точно восъчното й подобие — беше обект на въздействие от Джелита. Внушаваха й да действа в полза на Есткарп и тя влияеше на херцога под ръководството на магьосниците, без сама да съзнава това.

Лоиса никак не можеше да съчетае представата си за предишната Алдис със сегашната. Тази Алдис, която й донесе кинжала, в никакъв случай не би тръгнала да търси среща с Джелита само за да премери сила с магьосническата Сила. А ако и преди това е било скритата цел на визитата й? Не, изключено е. Силата, която владееше тогава Джелита, веднага би и помогнала да разобличи възлюблената на Ивиан. Сигурно тогава Алдис не е хитрувала. Тя наистина беше дошла за любовна билка.

Както и да е, любовницата на херцога се оказа не чак толкова всесилна особа. Нали магьосниците на Есткарп успяха временно да я подчинят на своята воля! Ако опитът им беше неуспешен, то Джелита веднага би почувствала.

Прехапала устни, Лоиса продължи да разглежда кинжала. Изглежда, че не се е държала както трябва при срещата си с Алдис. Стараеше се да изглежда спокойна, а е трябвало да се представи объркана. Тази жена явно замисля някаква хитра игра, в която на Лоиса е отредена ролята на пешка.

Лоиса се опитваше да надвие у себе си злобата и чувството на страх. Похитиха я и я доведоха тук, защото според законите на Карстен тя е жена на Ивиан. Но какво печели Ивиан от похищението? Първо, разбира се, възможност да завладее Верлен.

Второ, обстоятелството, че тя е от благороднически произход, би помогнало за сближаването на Ивиан със старата аристокрация. Според слуховете това му е нужно, за да укрепи властта си.

Трето, Лоиса се сви на топка; и трето, нейното бягство от Верлен вероятно се приема от херцога като лично оскърбление. И това вбесява Ивиан. При това, ако се съди по намеците на Алдис, той знае, че тя е сгодена за Корис. А това пък значи, че някакъв си низвергнат от Горм е предпочетен пред херцога на Карстен! Лоиса презрително се усмихна: като че ли можеше да се сравняват двамата. Корис и само Корис! Сега той беше най-важното нещо в живота.

По тези причини тя се оказа тук. Но смътно чувстваше, че има и друга причина. Но каква?… Като че ли тя е нужна тук не само на Ивиан, а и на Алдис!… Лоиса не можеше да си обясни защо е почти сигурна в това, но тя не се съмняваше, че е така.

Какво все пак е намислила Алдис?… Защо иска Лоиса да е тук, защо я заплашва, защо пъха в ръцете й това оръжие? Защо, по какви причини? За да го насочи срещу себе си и да престане да бъде съперница? Прекалено просто и затова не е убедително. А ако този кинжал й е даден, за да убие херцога, когато той реши да предяви правата си над нея? Но нали Ивиан — и това е също очевидно — е нужен на Алдис за постигане на лична власт в херцогството. Така или иначе, действията на любовницата на херцога трябваше да се обмислят.

Лоиса стана от леглото. Отвори прозореца, за да глътне свеж въздух и да притъпи главоболието си. Стори й се, че вятърът, който нахлу през прозореца, идва от планините, макар че те бяха далеч. Чувстваше се някаква живителна сила, която й беше така необходима сега.

Навярно те вече са на път — Корис, Саймън, Джелита… Лоиса беше уверена, че приятелите я търсят, но се съмняваше, че ще успеят да се доберат до Карс. А това значеше, че трябва да разчита само на себе си. Приближи се до ложето и взе кинжала, като мимоходом си помисли, че подаръкът на Алдис може да се окаже капан. Но когато пръстите й стиснаха хладната дръжка, Лоиса кой знае защо се успокои.

Клепачите й натежаха, очите й се затваряха и тя отново се тръшна в леглото. Да спи… Трябва да си почине. Дали да не придърпа масата към вратата? Но не можа да стане. Сънят я надви.

 

 

Месеците, които прекара в отряда за защита на границата, не бяха отишли напразно. Те развиха у нея способност да предчувства опасността. Ето и сега, в уморения й мозък прозвуча някакъв сигнал за тревога. Лоиса моментално се събуди. Без да отваря очи, примирайки от страх, тя наостри уши.

Чу се тихо изскърцване на вратата. Лоиса рязко се надигна и седна в леглото. През отворения прозорец нахлуваше дрезгава утринна светлина, но по-голямата част от стаята беше все още тъмна.

Тя се примъкна към края на ложето и внимателно скочи на пода, като се стараеше да се скрие от човека, който вече беше влязъл в стаята. Човекът стоеше с гръб към нея и спокойно заключваше вратата. Той беше висок като Саймън и изглеждаше силен като Корис. Под гънките на широката му нощна дреха се очертаваха мощен торс и широки плещи. Прекалено спокойно, той се обърна към нея. Лоиса забеляза усмивката му — небрежна и леко презрителна. Тя не предвещаваше нищо добро.

Влезлият с нещо напомняше на Фалк. Но за разлика от баща й, косите на този мъж бяха с някакъв неопределен пясъчен цвят. Чертите на лицето — груби, а на бузата му се виждаше белег. Това беше Ивиан, наемният воин, херцогът Ивиан, непобедимият Ивиан.

Като видя как бавно пресече стаята, Лоиса се притисна с гръб към стената. Неговата самоувереност беше брутална.

Херцогът се приближи до ложето. Известно време той стоя и я гледа, като се усмихваше все по-широко. След това й се поклони много по-злобно и подигравателно от Алдис.

— Накрая се срещнахме, моя скъпа женичке. Прекалено дълго се отложи нашата среща, не е ли така…

Неговият поглед изразяваше същото презрение, с което я гледаше Фалк.

— Ти наистина си била плашило — каза Ивиан, потвърждавайки като че ли нечии думи. — Ти, моя господарке, просто няма с какво да се похвалиш.

Да му отговори ли? Лоиса се страхуваше, че ако заговори, може да ускори развръзката с някоя непредпазлива дума. По-добре е той да говори каквото си иска — само да не се приближава.

— Даром на никого не си нужна, красавице. Добре, че си наследница на Верлен.

Какво иска от нея? Да се възмути? Да му отговори? Лоиса не сваляше очи от Ивиан. Следеше всяко негово движение.

— Ето какво значи държавнически съображения! — Ивиан се разсмя. — Заради благото на отечеството понякога се налага да вършиш неща, противни на душата ти. Но щом вече съм се оженил за теб, ще трябва и да спя с теб…

Лоиса очакваше, че ще се хвърли върху нея, но не… Той започна бавно да се промъква към нея, като заобикаляше ложето, а тя отстъпваше. По очите му личеше, че нейният страх му доставя удоволствие, че с наслада преследва жертвата, която няма къде да отиде. И затова няма да бърза. Нека си мисли, че може да избяга от него, нека да си поиграят малко. А след това той ще сложи край на играта, и разбира се, както той иска.

Херцогът иска да се поразвлече? Е, какво пък, тя ще му даде такава възможност. Лоиса ловко скочи, но не към заключената врата, както предполагаше Ивиан, а на средата на леглото. Скокът беше така неочакван, че обърка Ивиан. Лоиса скочи на крака, отблъсна се със сила от матрака, който пружинираше добре, излетя нагоре и се хвана за рамката, на която закачаха завесата над леглото. Повдигна се и се покатери върху рамката. Намести се там някак си. Сега вече Ивиан не можеше да я стигне!

Херцогът гледаше отдолу и вече не се смееше. Дори не се усмихваше, а само присвиваше очи, което навярно правеше, когато гледаше врага през процепа на забралото.

Лоиса не вярваше, че той ще рискува да се покатери по рамката на завесата, тъй като Ивиан беше почти два пъти по-тежък от нея, а потъналата в прах рамка скърцаше заплашително под тежестта на нейното тяло. Ивиан вероятно помисли същото и бързо намери друг изход. Хвана подпората на рамката и с всички сили я дръпна към себе си. Цялата дървения заскърца и се посипаха облаци прах. Херцогът пъхтеше и дишаше тежко. Очевидно застоялият живот му се беше отразил, въпреки че все още беше много силен. Подпората се разлюля и той с резки движения я заблъска наляво-надясно. Лоиса примря от страх и още по-здраво се вкопчи в тресящата се рамка. Накрая със страшен трясък подпората изскочи от гнездото. Херцогът едва не се строполи заедно с нея, загубил равновесие, но отстъпи назад и успя да се задържи на крака. Лоиса падна на пода. Ивиан се хвърли към нея, зловещо усмихнат. В ръцете на Лоиса блесна кинжалът. Тя се удари в подпората, извика от болка, но успя да отскочи и го нападна. Опита се да удари с кинжала ръката, която се протягаше към нея. Ивиан съумя ловко да избегне удара, но полата на широката му нощна риза се закачи за едно парче от кръстачката и за момент се оказа пленник. Той се опита да удари Лоиса с крак, но тя отскочи и се прехвърли от другата страна на ложето.

Херцогът дръпна ризата, за да се освободи. Очите му побеляха от злоба. На устните му се появи пяна… Момичето държеше кинжала на височината на гърдите си, с острието напред. Нека само посмее да се приближи. Благодарение, че беше с костюм за езда, а не с рокля, Лоиса за разлика от своя преследвач спокойно и лесно се преместваше. Ударената ръка я болеше. Тя лошо владееше кинжала, а й предстоеше да се бие с опитен воин.

Ивиан дръпна от ложето изпокъсаната покривка и я шибна с нея като с камшик. Ударът опари бузата на Лоиса. Тя отново изкрещя от болка, дръпна се назад, но не изпусна оръжието. Херцогът мълчаливо се приближаваше към нея.

Този път я спаси масата. Тя успя да се мушне зад нея, а Ивиан се заплете в нощницата си и с цялата си тежест налетя на масата.

Проклинайки, херцогът започна да развързва колана си, за да свали широката нощница, която му пречеше. Изведнъж той се втренчи в нещо, което се намираше зад Лоиса, и замръзна на мястото си. Нима се надява да я измами с тази стара уловка? Но все пак трябва да бъде по-внимателна. Ивиан направи измамно движение, хвана я за лакътя и рязко я дръпна към себе си. Ръката й с кинжала се оказа зад гърба му. В същия миг Лоиса почувства как някой стисна китката и издърпа оръжието от отслабналата й ръка.

— Ти не си ли способна да убиеш? — чу тя гласа на Алдис. — Дай на мен.

Ивиан застина в недоумение. Злобната гримаса се смени от изражение на болка. Той се отблъсна от масата и едва не падна. Въпреки забития под лопатката му кинжал той успя да се задържи на крака и дори направи една крачка. Кървавото петно на нощницата му растеше. Той безпомощно се вкопчи в Лоиса с две ръце. Тя събра всички останали й сили и го отблъсна. Ивиан отстъпи и падна до леглото. И остана да лежи там, вкопчен в смъкнатата покривка.

— Защо?… — попита Лоиса, когато видя как Алдис се приближи до Ивиан и се наведе над него. Тя като че ли искаше да се убеди, че той повече не може да се съпротивлява.

— Защо?…

Лоиса не можеше да каже нито дума повече.

Алдис се изправи и без да обръща внимание на Лоиса, се приближи до полуотворената врата и започна да се ослушва. Сега и Лоиса чу глухи отмерени удари долу и някакви викове… Алдис се втурна към Лоиса и я хвана за ръката.

— Да тръгваме!

— Защо? — Лоиса се опита да се освободи.

— Глупачка! — Алдис я погледна в упор. — Долу пазачите на Ивиан се опитват да разбият вратата. Ти какво, искаш да ни намерят тук ли?

Но Лоиса беше изпаднала в някакво вцепенение. Какво става? Алдис подхвърли встрани кинжала, с който уби херцога… Стражата долу, която се мъчи да изкърти вратата, за да проникне тук… Защо е всичко това? Защо?… Лоиса не разбираше нищо и затова не се съпротивляваше, когато Алдис я задърпа към вратата. Тя почувства, че самата Алдис се бои от нещо и затова бърза, и на душата й стана още по-тревожно.

Излязоха в коридора. Тук виковете се чуваха още по-ясно. Алдис повлече Лоиса към отсрещната зала. Пресякоха разкошни покои, чиито високи прозорци излизаха на балкон. Към него се устреми Алдис. На отсрещната кула също имаше балкон. Двата балкона бяха съединени с дъска. Алдис бутна Лоиса.

— Върви! — разпореди се тя.

— Не мога!… — Дъската висеше над бездната и Лоиса не се решаваше да погледне долу. Страхуваше се от височината.

Алдис погледна внимателно Лоиса в очите. След това посегна към брошката, която висеше на гърдите й, и здраво я стисна в ръцете си. Тя като че ли черпеше от нея сили, за да може да я подчини на своята воля.

— Върви! — повтори тя.

И Лоиса почувства изведнъж, че не може повече да се разпорежда със себе си. Дори й се стори, че наблюдава отстрани как нейното тяло преминава по дъската на отсрещния балкон. Лоиса се намираше в това състояние, докато и Алдис не се прехвърли след нея. Карстенката бутна дъската с крак. Неустойчивият мост рухна. Така беше отрязан пътят на преследвачите.

От тази минута на Алдис не й се налагаше да дърпа Лоиса за ръката. Тя послушно я следваше, без да се съпротивлява и без да задава въпроси. Изтичаха от стаята в коридора.

Тичаха не само покрай ранени и мъртви. По пътя си срещаха и воини, които се сражаваха, но никой не им обръщаше внимание.

Какво става тук? Може би бойците на Есткарп начело с Корис и Саймън са дошли, за да я спасят? Но всички, които видя — и мъртвите, и живите, — носеха отличителните знаци на Карстен. Като че ли войската на херцога се беше разделила на два лагера и беше започнала междуособна война.

Влязоха в просторна кухня. Там нямаше никого, макар че на шишовете димеше месо, в котлите нещо кипеше, а в тиганите всичко отдавна беше изгоряло. Пребягаха през дворче и се озоваха в овощна градина. Пред очите им се показаха зеленчукови лехи, храсти и дървета, отрупани с плодове.

За да бяга по-бързо, Алдис беше повдигнала полите на дългата си рокля. Тя спря само веднъж — когато обсипаната й с камъни мрежичка на главата се закачи на едно клонче. Лоиса разбираше, че Алдис добре знае накъде бяга. Тя явно бързаше занякъде, но къде по-точно, Лоиса не можеше да се досети, докато не видя тясна рекичка. На вълните й се полюляваше малка лодка. Алдис я посочи с ръка.

— Качвай се и лягай.

На Лоиса не й оставаше нищо друго, освен да се подчини. Докато стигне до лодката, ботушите й се напълниха с вода. Алдис също я последва, намести се до нея и покри и двете с парче от мухлясала рогозка. Лоиса почувства, че лодката се понесе по течението, вероятно към реката, която пресичаше Карс. Водата на дъното на лодката силно миришеше на блато. От плесенясалата рогозка й се повръщаше. На Лоиса й се искаше да измъкне главата си и да глътне чист въздух, но не смееше.

Скоро се чуха звуци, които подсказаха, че вече плават по голяма река. Накъде се е насочила Алдис? Когато Лоиса следваше Бертора, нещата изглеждаха естествени. Очевидно тогава тя е била лишена от всякаква способност да разбира това, което става, и не се боеше от нищо. А сега разбираше, че изцяло е подчинена на волята на Алдис и прави това, което тя поиска.

Но защо, на кого е нужно това?

— Защо? — тя чу гласа на Алдис. — Защото, скъпа моя, ти си херцогиня и сега целият град и цялата страна ти принадлежат. Това поне можеш ли да разбереш?

Не, Лоиса нищо не разбираше.

Изведнъж се чу вик. Алдис отметна рогозката и Лоиса можа да вдъхне с пълни гърди. През това време Алдис се опитваше да хване края на въжето, което им бяха хвърлили от намиращия се до тях кораб.