Андре Нортън
Паяжината (16)

16
Вратата

Във водата, като сянка сред сенките, се виждаше някакво тъмно петно. Саймън чу плясък на весла и помисли, че се приближава изпратен на разузнаване кораб с весла. Скоро можа да различи и силуетите на хората. Стори му се, че сред тях е и Джелита.

Лоиса, която до този момент стоеше като вдървена до него, бавно се обърна и тръгна към водата, сякаш се готвеше да приветства пристигналите на острова. Не беше нужно Саймън да се вглежда в тъмнината, шестото чувство му подсказа къде се е затаил врагът. Като нададе бойния вик на сулкарците, той се хвърли върху колдера.

Саймън събори офицера, но веднага се убеди, че макар и да използват в сражения хора автомати, самите колдери също умеят отчаяно да се бият, когато трябва да спасяват живота си. Саймън смяташе, че с бързото движение ще събори колдера в нокаут, но той съумя да се дръпне и му наложи бой. Все пак скокът изненада колдера и Саймън се възползва от това.

Той не знаеше какво става на брега, тъй като вниманието му изцяло беше погълнато от борбата с най-опасния противник. Тялото на офицера се отпусна, но Саймън продължаваше да го държи за гърлото. Опасяваше се, че това е трик и щом отслаби хватката, колдерът отново ще започне борбата.

— Саймън! — кръвта блъскаше в тъпанчетата му и едва чу гласа. Като продължаваше да стиска колдера за гърлото, той се обърна към гласа.

— Тук съм!

Тя вървеше към него по камъните. Той ясно виждаше силуета й, както и силуетите на тези, които вървяха след нея. Хората бяха спокойни — значи са се справили с конвоя. Джелита се приближи, наведе се и сложи ръка на рамото му. Сега не му трябваше повече нищо.

— Той е мъртъв — каза Джелита. Саймън отхвърли тялото на колдера и стана. Хвана жена си за лактите и я привлече към себе си. Нямаше търпение да я стисне в обятията си, за да се увери, че всичко това не е сън. Тя тихо се засмя — с онзи щастлив смях, с който рядко го даряваше.

— Ти си моят мъж — смел воин, отгоре на това магьосник — шепнеше тихо тя, за да не чуе никой.

— А ти — моята жена магьосница, която е опасно да дразниш — отговори той шеговито.

— А сега — каза тя весело — трябва да се върнем към действителността. Тук ли е наистина базата на колдерите, Саймън?

— По-добре кажи колко души водиш със себе си. — Саймън не отговори на въпроса й, а веднага премина към същността на работата.

— В никакъв случай не може да се нарече войска, Пазителю на границата. Само двама сулкарци, които ме докараха, а и на тях обещах да ги върна обратно на кораба.

— Двама?! — учуди се Саймън. — Но нали корабът има екипаж…

— Забрави за екипажа. Ние не можем да разчитаме на тази шепа хора, докато не пристигне нашият флот. А какво трябва да направим сега? — попита тя, като че ли се готвеше да поведе в атака цял отряд от защитници на границата.

— А-а, дреболии… — проточи Саймън. Умилението, предизвикано от наивността й, се смени с ирония. — Да се превземе крепостта на колдерите и да открием тяхната Врата.

— Господарке!… — откъм брега се чу тих, но настоятелен вик.

И преди да откликнат, по водата шибна ослепителен лъч. По следата му се вдигнаха кълба пара.

— Назад! — Саймън хвана Джелита за раменете и заедно с нея се втурна към грамадата камъни и така я блъсна, че тя падна на колене.

— Не мърдай! — извика той и хукна към брега.

Той видя изхвърлената от прибоя лодка, а до нея — неподвижно тяло.

— Бързо в укритието! Лоиса!

— Тук съм, Саймън — чу се гласът й. — Какво е това?

— Някаква колдерска дяволия. Ела при мен!

Но се наложи да се примъкне пипнешком до нея. Хвана я за ръка и я помъкна след себе си. Чу, че някой бяга след него.

Когато всички се събраха на мястото, където ги чакаше Джелита, Саймън разбра, че са шестима: сулкарците доведоха със себе си още някой. Всички стояха с лице към залива и като омагьосани гледаха как мощният лъч бразди повърхността на морето и оставя след себе си кълба от пара. Корабчето на брега гореше като залято с масло. Саймън чу как ругаят сулкарците.

— Саймън, те скоро ще бъдат тук! — повтори Джелита.

Той също чувстваше приближаването на врага. Трябваше незабавно да се махнат оттук! Само че къде да отидат? „Разбира се, колкото по-далече от крепостта, толкова по-добре“ — помисли Саймън и не разбра как го каза на глас.

— Правилно, капитане — отзова се един от сулкарците. — Но все пак — накъде?

Саймън нямаше колан, затова свали куртката си и я хвърли на сулкареца.

— Дръж! Свали си колана и нека твоят колега да се хване за него. По-добре е в тъмното да вървим във верига. Имате ли оръжие?

— Кортици и самострели, капитане — нали сме моряци.

Саймън едва не се разсмя: хладно оръжие срещу арсенала на колдерите! Оставаше да се надяват само на скалите и на тъмнината.

Тръгнаха: Джелита със Саймън, Лоиса с един от сулкарците, а след тях — Алдис, също със сулкарец. Ръцете й бяха вързани. Тя не разговаряше с никого. Вървеше, както й бяха заповядали. Саймън не искаше тя да върви с тях, но Джелита настояваше, дори каза, че Алдис може да им потрябва.

Те, разбира се, не можеха да се движат бързо, промъквайки се в тъмнината между скалите. И все пак бяха отишли доста далече, когато ги настигнаха шибащите като камшик по скалите лъчи. Те означаваха само едно — търсят ги. През цялото време Саймън се стараеше да бъдат под прикритието на скалите и ненапразно. Провървя им, че бяха в пукнатината на скалата, когато ослепителният лъч мина като ветрило над главите им.

Бегълците залегнаха. И макар че лъчът мина високо над тях, усетиха по гърбовете си горещината, която излъчваше. Отначало той се движеше от едната до другата страна. След това се задържа и накрая се изгуби. Вероятно колдерите решиха, че безпощадното им оръжие е изпепелило бегълците.

Саймън разбра, че могат да се движат само в една посока — към платото, накъдето вървяха и всъдеходите, които наблюдаваше през прозореца. Беше уверен, че колдерите за нищо на света няма да насочат смъртоносния лъч в тази посока. И ако бегълците успеят да достигнат до тази зона, няма да ги унищожат с огън.

— Вратата… Мислиш, че се намира там? — попита Джелита.

— Имам достатъчно основания за такова предположение. Дори ми се струва, че ако колдерите все още не ползват Вратата, то поне се готвят за това. Убеден съм, че по някаква причина трябва непременно да се свържат със своя свят.

— Тогава сигурно при Вратата са се събрали много воини — забеляза един от сулкарците.

— Възможно е — отговори Саймън. — Истината е, че и в крепостта не са малко, но аз бих предпочел да се бия на открито място.

Сулкарецът се изсмя.

— Да, да се биеш на открито място е по-добре! Инглин, мисля, че тази нощ ще можем да направим нова резка на меча си.

— По твоя меч, Сигрод, има достатъчно резки — отговори другарят му. — Капитане, а тази дама все с нас ли ще бъде?

— Да! — отговори вместо Саймън Джелита. — Нужна ни е. Засега не знам защо, но чувствам, че ще потрябва.

В такива случаи Саймън напълно разчиташе на интуицията на Джелита. Алдис дори не трепна, когато смъртоносният лъч се плъзна над главите им. Саймън не знаеше в шок ли е, или е запозната с оръжието на своите повелители и просто чака кога наказанието ще настигне бегълците. Тя все още носеше талисмана на колдерите и това го притесняваше.

— Може би е по-добре да й вземем талисмана? — попита той.

— В никакъв случай! — възрази Джелита. — Чувствам, че това е ключът, който ще ни отвори някаква врата, но от него може да се ползва само Алдис и никой друг.

Така, вързани един за друг, те продължиха пътя си, като използваха и най-малкото укритие, което срещаха. Саймън буквално опипваше всяка крачка в тъмнината и затова придвижването им беше мъчително и бавно.

От време на време те спираха да си починат и тогава силно чувстваха ожулените и натъртени места, с които ги дари каменната пътека. На разсъмване чуха някакви звуци…

Проснати сред камъните, те наблюдаваха как по края на тясната планинска клисура пълзи тежко натоварена машина. Тя осветяваше с фаровете си пътя между камъните. Саймън облекчено въздъхна — повече от всичко се страхуваше да не се заблудят. Сега, като видя всъдехода, се увери, че са съвсем близко до целта.

Празната машина се връщаше вече в крепостта за поредния товар с припаси. Саймън преглътна. На този пуст остров вода и храна можеше да се намери само в крепостта на колдерите. Той отдавна беше жаден. Сигурно и другите. Пет човека и пленница в добавка — против цялата техническа мощ на колдерите… Може би е по-просто да се втурнат в крепостта?

— По-просто, но не и по-добре! — отговорът на Джелита беше като продължение на мислите му и той не можа веднага да осъзнае, че това са нейни думи.

Той погледна жена си. Тя лежеше до него с ризница и шлем с шарф, който скриваше брадичката и шията й, почти докосвайки рамото му. Джелита срещна погледа му спокойно.

— Подозираш, че пак чета мислите ти? — попита тя. — Не е точно така. Просто ние мислим за едно и също. Сега не става въпрос само за нашата безопасност. Сега най-важното…

— Вратата!

— Вратата! — потвърди тя. — Ти смяташ, че колдерите се готвят да черпят сила от онзи, другия свят като от кладенец? И с нея да завоюват нашия свят? И аз мисля така. А това значи, че сме длъжни да ги лишим от тази възможност.

— Но много зависи от същността на Вратата…

 

 

Онази Врата, през която Саймън мина, за да дойде в този свят, беше проста: безформен камък между грубо обработени плочи, образуващи арка. Нужно беше само да седнеш на този камък в определен час и след миг да се озовеш в другия свят. Вечерта, когато беше в дома на Пазителя на Вратата, Саймън чу от него немалко истории за тези, които са преминали през нея. Стопанинът на дома му обясни, че камъкът на Вратата чете мислите на хората и отваря пред тях такъв свят, който съответства на душевността им.

Вратата, през която колдерите бяха проникнали в този свят, за да го осквернят, явно беше друга. Саймън не можеше да си представи как те петимата ще съумеят да я затворят. Но разбираше, че Джелита е права — трябва да опитат.

Те продължаваха крадешком да се придвижват напред, като понякога ползваха коловозите, издълбани от влекачите.

Един от сулкарците се покатери по стената, която заобикаляше платото, и отиде на разузнаване. Останалите се скриха в дълбоката цепнатина на скалата, за да подремнат. Само Алдис остана седнала, с невиждащ поглед пред себе си. Тя стискаше с вързаните си ръце талисмана, който висеше на шията й, като че ли той й даваше сила.

Доскоро тя беше рядко красива жена. Остаря просто пред очите им: отслабна, скулите й изпъкнаха, очите — хлътнаха. Златистите й коси бяха разрошени и изглеждаха като перука, небрежно напъхана върху главата на старица. От момента, в който тръгнаха на път, тя не спря поглед върху когото и да е от тях. Приличаше на автомат, но Саймън знаеше, че тя просто се е затворила в себе си, за да събере всичките си сили и когато потрябва, мигновено ще нанесе удар.

Независимо от външното й спокойствие, трябваше непрекъснато да я наблюдават. Лоиса изяви желание да охранява Алдис. Саймън разбираше, че тя получава удоволствие от разменените роли. Сега Лоиса заповядаше, а Алдис се подчиняваше.

Саймън лежеше със затворени очи, но не можеше да заспи. Той загуби толкова сили — и в замъка на колдерите, и в схватката на брега. Но чувстваше как енергията бушува в него. Предстоящата задача не му даваше покой и той търсеше ключа за нейното решение. Той беше свикнал да държи оръжието си в ръцете. Затова осъзнатата от него способност да се сражава със силата на волята си тревожеше ума му. Отвори очи и срещна погледа на Джелита. Тя лежеше до него, гледаше го и се усмихваше.

За пръв път сега си помисли, че те двамата отново се намериха. Невидимата бариера, която се издигна помежду им, онази стена на отчуждение, която изглеждаше непреодолима — изведнъж изчезна. Дали въобще я е имало? Може би е била само плод на въображението му?

Тя дори не го докосна с ръка, само мълчаливо го гледаше. Но той почувства такава топлина и нежност, каквато никога не беше изпитвал, макар да мислеше, че познава всичко, което биха могли да изпитват един към друг. И той се поддаде на тази ласка, успокои се, но не си позволи напълно да се отпусне.

Саймън чу шумолене и скочи на крака. Погледна към края на пукнатината. Отгоре скочи Сигрод, свали шлема и избърса с ръкав изпотеното си лице.

— Те всички са там. Много са, цял отряд. По-голямата част от тях са хора автомати. Те строят… — Опитвайки се да намери думи, за да обясни какво е видял, сулкарецът смръщи вежди. — Те са поставили стълбове… — Сигрод посочи с показалеца си отгоре надолу. — А върху тях са поставили — той прекара ръка хоризонтално — напречна греда. Всичко е направено от зеленикав метал.

Лоиса стремително стана и дръпна настрана ръката, с която Алдис прикриваше талисмана на колдерите.

— От такъв метал ли?

Сигрод се наведе и внимателно огледа заплетения възел.

— Точно. От такъв метал е направена толкова голяма врата, че през нея могат да минат по няколко човека в редица.

— И даже гъсенична машина може да мине — допълни Саймън.

— Да. Само не разбирам защо им е нужна такава голяма врата. Наоколо няма нищо. Пусто място.

Врата от зелен метал — център на неведомата сила… Саймън взе решение.

— Вие — кимна той към сулкарците — останете тук с госпожа Лоиса. Ако не се върнем до края на деня, промъкнете се обратно към брега. Може би ще успеете да се върнете.

В очите им прочете протест, но не му възразиха. Джелита се усмихна, стана и бутна Алдис по рамото.

Макар само това да беше контактът помежду им, Алдис стана и тръгна напред. Джелита я последва. Саймън се сбогува с жест със сулкарците и се обърна към Лоиса.

— Дано не те стига зло — каза той. — Желая ти щастие!

— И на тебе.

Тръгнаха, без да се обръщат. Отправиха се на дълъг път по края на платото, за да се приближат към лагера на колдерите от юг. Слънцето вече печеше много силно. Още малко платото щеше да се превърне в мангал, а бяха далеч от мястото. На Вратата? Саймън чувстваше, че Вратата — това е само началото.