Андре Нортън
Паяжината (15)

15
Това също е магия

Саймън стоеше затворен в стаята до прозореца, обърнат към морето. Нощта отдавна се беше спуснала над крайбрежните скали, но на хоризонта се люлееше огнена завеса. Като че ли морето подхранваше огъня и пламъците му се издигаха до самото небе. С цялото си същество Саймън жадуваше за действия. Той знаеше, че там някъде зад огнената стена е Джелита, макар че мислената връзка помежду им отдавна беше прекъсната. Последният й зов звучеше като вик за помощ. Вероятно огнената бариера е поредната хитрост на колдерите — всички кораби на сулкарците са дървени и тя е непреодолима за тях.

Той не можеше да си обясни странното оживление, което цареше долу — до крайбрежните скали. И на брега стояха роботите на колдерите и зяпаха към далечната огнена завеса. В един момент Саймън забеляза дори и колдер между тях — със сив, прилепнал до тялото му костюм и шапчица на главата. Нима това, което ставаше в морето, беше толкова важно, че стопанинът не разчиташе на получената информация, а искаше да види всичко със собствените си очи.

Суматоха имаше и на острова. Все повече влекачи изпълзяваха на каменистата пустош. Запалените им фарове осветяваха склона, за да открият най-безопасния път през каменните барикади. Някъде далече, в посоката, в която изпълзяха влекачите и където вероятно свършваше платото, в небето се виждаха отблясъците и на други огньове.

Явно колдерите много бързаха. Но защо, по какви причини? Флотилията на Есткарп все още не може да е излязла в морето, а наблизо няма друг флот, който може да застрашава крепостта. При това огнената завеса около острова ще спре всеки. Тогава защо е това търчане? Никой не беше навестявал Саймън, откакто го затвориха тук. Той можеше само да наблюдава и да чака. Цялата тази суетлива бъркотия го наведе на мисълта, че те бързат да завършат нещо и времето ги притиска… А може би там, във вътрешността на острова, е тяхната Врата? Не се ли готвят да се върнат в своя собствен свят? Но защо? Доколкото разбра, колдерите искат да владеят именно този свят и въпреки своята малобройност се готвят да го завоюват с помощта на някакво свръхоръжие. Може би искат да попълнят редиците си с новобранци от онази страна на Вратата? Или да получат оттам ново оръжие?

Но нали колдерите бяха изгонени от своя свят? Ще се решат ли да се върнат в него? Едва ли. По-скоро ще се опитат да привлекат оттам себеподобни.

Той допря чело до студената стена и се опита да извика Джелита. Желанието му да я чуе беше така силно, както и желанието му за действие. Но отново се натъкна на поставената от колдерите бариера.

Лоиса! Тя е някъде тук, в тази грамадна крепост. Трябва да се съсредоточи върху нея. Лоиса?…

— Тук съм…

Отклик. Слаб, едва уловим. Саймън се съсредоточи до болка в главата. Връзката между тях никога не беше устойчива. На Саймън понякога му се струваше, че е по-лесно да улови и задържи дим в ръцете си, отколкото отговора на Лоиса.

— Какво става с теб?

— … стая… скала… — Връзката се прекъсна, възстанови се, отново прекъсна.

— Знаеш ли нещо за Джелита? — попита той без особена надежда.

— Тя е близко, тя ще бъде тук. Имам устойчива връзка — уверено каза тя.

Саймън беше потресен. Откъде е научила това? Той отново се опита да се свърже с Джелита и отново безуспешно. Защо Лоиса е толкова уверена, че Джелита е наблизо?

— Ти как научи… — започна той.

— Алдис знае — бързо отговори Лоиса.

— Алдис? Какво общо има тя с това? Да не е капан?

— Да!

— Но по какъв начин…

— Ти… и аз… — връзката с Лоиса прекъсна.

Саймън се отдръпна от прозореца и за кой ли път огледа стаята. Той добре знаеше, че е невъзможно да избяга оттук, но реши, че трябва да предприеме нещо — иначе ще се побърка. Трябва да има някакъв изход…

Тези подредени шкафчета — заключени така здраво… Саймън се опита да запомни всичко, което беше видял в цитаделата на Сиппар. Отново се видя в стаята за живеене, където се беше скрил след бягството си от страшната лаборатория, в която превръщаха живите хора в роботи. Да, точно така, в това помещение също имаше подредени шкафчета и той не можа да ги отвори.

Изведнъж си спомни още едно устройство на колдерите, което воините на Есткарп приеха като чудо — асансьора! Трябваше човек да влезе в кабината и само да си представи нужния етаж и вратата се отваряше точно там, сякаш асансьорът изпълняваше мислената заповед. А може би разумът командва всички механизми в Горм? Саймън нагледно си представи главния колдер с шлема и проводниците. Неговата смърт повлече след себе си Сиппар. Той падна. Дали колдерът със силата на мисълта не е заставял механизмите в крепостта да му служат? Много е вероятно.

След това Саймън си помисли, че Силата на магьосниците от Есткарп е също разум. И само с неговата мощ, без помощта на машини — от които така зависеха колдерите, — магьосниците се разпореждаха със стихиите. А това значи, че магьосниците са все пак по-силни от колдерите…

Саймън стисна юмруци. Досега той смяташе, че не може да се сражава с колдерите, защото е обезоръжен. Но ако и тяхната сила е разумът, значи той не е толкова безпомощен пред тях. Още не беше му се налагало да използва мисълта си като оръжие, макар че Джелита и дори Върховната Владетелка признаваха способността му да владее силата на разума. Може и да притежаваше нещо такова, но то в никакъв случай не можеше да се сравнява с това, на което са способни магьосниците. Той няма и никакъв опит, пък и никога не се е учил на това…

Саймън прехвърли погледа си от съвсем безполезните си в момента юмруци върху вратичките в стените. Възможно е нищо да не се получи. Възможно е напразно да напряга волята и разума си, но е длъжен да направи поне нещо!

Саймън се съсредоточи върху една от вратичките. С мисълта си я караше да се отвори. Ако в нея има някакъв механизъм, който да отговаря на мисленото въздействие, той ще го застави да заработи. Саймън си представи обикновена ключалка — каквито използваха в предишния му свят — и какво става с механизма й, когато се отключва. Може би ключалките на колдерите не трябва да се сравняват с тези, които си спомни, и тогава всичките му усилия ще отидат напразно? Но дори и при тази мисъл Саймън не се отказа. Желанието му да отключи вратичката се разгоря до такава степен, че свят му се зави и трябваше да седне. Той продължи настойчиво да гледа вратичката и да вярва, че механизмът на ключалката няма да устои пред волята му.

Саймън вече трепереше от напрежението, когато вратичката се отдръпна встрани и видя вътрешността на шкафчето. Известно време той продължи да стои неподвижно, като че ли не можеше да повярва на очите си. След това допълзя на колене до стената и опипа вратичката. Не, не е халюцинация — той наистина я отвори!

Това, което се намираше в шкафчето, не можеше да се използва нито за бягство, нито за оръжие. Имаше купчина малки кръгли кутийки, в които се пазеха метални ленти, навити на бобина. „Някакви записи“ — помисли Саймън. Сега повече го интересуваше устройството на ключалката. Като лежеше на гръб, той огледа и опипа заключващия механизъм.

След малко той седна пред втората вратичка — съсредоточи се и без особен труд я отвори. В шкафа имаше прозрачен чувал и в него — униформа на колдер. Куртката страшно му стягаше в раменете, панталоните стигаха едва под коленете, но Саймън все пак смяташе, че униформата ще му свърши добра работа. Сега трябва да се справи с ключалката на входната врата. Ако и тя е устроена като тези на вратичките…

Облечен в колдерска униформа, Саймън стоеше пред последното препятствие. Зад прозорците беше съвсем тъмно, но от стените на стаята се излъчваше някаква неярка светлина. Саймън мислеше за ключалката и с най-малки подробности си представяше механизма й.

Отвори се! Отвори се де!

Чу се щракане. Вратата не се плъзна встрани, както при шкафчетата, но щом Саймън я бутна, тя се отвори.

Облечен в тясната чужда униформа, Саймън надникна в коридора. След това излезе и се услуша.

Той би могъл да слезе долу, като използва асансьора, но сега там беше пълно с хора. Той непременно трябваше да излезе от крепостта. Но тук някъде е и Лоиса? Как да я намери? Той не се решаваше да установи мислен контакт с нея, тъй като тя беше заедно с Алдис.

В коридора имаше още четири врати. Не е изключено колдерите да държат пленниците си близо един до друг. Саймън си спомни думите на Лоиса: „… стая… скали…“ Може би прозорците й гледат към скалите, които се намират навътре в острова. Единият прозорец в неговата стая гледаше към морето, а другият към скалите — значи двете стаи, разположени в лявата страна на коридора, гледат към скалите.

Саймън се приближи към първата врата. Бутна я и тя леко се отмести встрани. Той бързо премина към следващата. Опита се да я отвори, но не можа — вратата беше заключена. Разбира се, това не означаваше, че ще намери Лоиса в това помещение. Саймън се съсредоточи върху ключалката.

Сега той беше уверен в себе си. Вече не се чувстваше затворник. Колдерите сигурно могат по своя воля да сковат тялото му, но възможно е той да може да им се противопостави. Само че сега нямаше желание да проверява.

При втория опит успя да отключи вратата. Внимателно я отвори и надникна в стаята. Лоиса стоеше с гръб към него. Подпряла ръце на перваза на прозореца, гледаше навън. Тя изглеждаше съвсем мъничка и беззащитна.

Саймън виждаше само част от стаята и затова не беше уверен, че Лоиса е сама. Той се опита да използва Силата, която откри в себе си, и започна мислено да й заповядва да се обърне. Като се обърна, тя тихо извика, след това закри лицето си с ръце и се облегна на стената.

Поразен от реакцията й, Саймън пристъпи напред. В същия момент се сети за премяната си — тя сигурно го мислеше за колдер.

— Лоиса — повика я шепнешком Саймън и свали сивата шапчица от главата си.

Лоиса цялата трепереше от страх, но щом чу шепота му, свали ръце от лицето си и учудено го погледна. Без да каже дума, тя се хвърли към Саймън, както се втурват към надеждно убежище, и се вкопчи в сивия му костюм. Очите й бяха широко отворени, а устните плътно стиснати. Тя едва се сдържаше да не закрещи.

— Да тръгваме! — Саймън я прегърна с една ръка през рамото и я изведе в коридора. С другата ръка затвори вратата и трескаво започна да мисли накъде да тръгнат. Нямаше никаква представа за плана на крепостта. Той познаваше само два коридора — този, в който се намираха сега, и още един — долу, който водеше към стаята, където разговаря с колдера офицер. На долните етажи сега се суети неприятелската сган: подготвят товари и роботи, за да ги прехвърлят във вътрешността на острова. Не трябва да се появяват там. Несръчната маскировка веднага ще го издаде. Друго нещо е пристанището. Когато слезе от подводната лодка, робите не му обърнаха никакво внимание. Възможно е и сега да са така безразлични. Няма да е зле да разбере има ли и друг изход към пристанището.

— Алдис!… — Лоиса го хвана за ръката.

— Какво — Алдис? — Те бяха в асансьора, но Саймън не се решаваше да насочи кабината надолу.

— Тя ще разбере, че съм избягала…

— Как?

Лоиса го погледна в упор.

— Талисмана на колдерите. С негова помощ тя узнава всяка моя крачка и намерение. Тя знае за Джелита, защото проследи връзката ми с теб. Не мога да скрия от нея мислите си!

Саймън не се усъмни в думите на Лоиса. От собствен опит знаеше, че е възможно. За да застави лифта да работи, трябваше да реши накъде да тръгнат. Разбра, че има само един изход — да рискува. Ако преследването започне веднага, както смята Лоиса, по-добре е първи да влязат в бой.

Саймън извика във въображението си коридора с помещението, в което се състоя срещата му с високопоставения колдер. Вратата на асансьора се затвори и кабината запълзя надолу.

— Ти отдавна ли разговаря с Джелита? — попита Саймън. — Къде е тя сега?

Лоиса поклати глава.

— Не, не зная. Джелита е нужна на колдерите. Когато разбраха, че ни следва, много се зарадваха. При това самотният кораб на сулкарците никак не ги плаши. А след това се случи нещо със системата на тяхната защита и съставиха нов план. Видях колко е доволна Алдис. Тя дори ми каза, че всичко върви както трябва. Но не мога да разбера защо загубиха самообладание — нали Джелита вече не е магьосница?

— Не е такава магьосница, каквато беше преди — поправи я Саймън. — Едва ли би могла да поддържа контакт с нас, ако беше лишена съвсем от Сила — това също е магия, Лоиса.

Но ще може ли магьосническата Сила — неговата и на Джелита — да противостои на силата на колдерите?

Слабо шумолене и — вратата се отвори. Те се озоваха в коридора, за който помисли Саймън, но едва успяха да направят няколко крачки. И двамата отново се почувстваха като вдървени кукли, които безпомощно отиват там, където ги води чуждата воля.

„Безпомощни ли? — усъмни се Саймън. — А може би не е съвсем така? Нали се справи с вратичките — там, горе? Да, сега колдерите му натрапиха своята воля, но защо да не опита да се избави от оковите им?“

Вратата беше отворена. Саймън и Лоиса застанаха пред двама колдери. Единият беше офицерът, с който Саймън вече се беше срещал. Другият, с шлем и проводници. И двамата седяха в кресла. Вторият изглеждаше изцяло погълнат от мислите си, със затворени очи, отчужден от всичко. Тук стояха и двама пазачи. Малко встрани беше и Алдис. Тя гледаше пленниците с широко отворени очи. Чувстваше се, че е силно възбудена от нещо.

Първи заговори колдерът офицер.

— Изглежда, Пазителю на границата, си по-способен, отколкото очаквахме и притежаваш някои качества, които не взехме под внимание. Може би за теб би било по-добре, ако не ги притежаваше. А сега все пак ще ти се наложи да ни помогнеш. Узнахме, че твоята жена магьосница не те е изоставила, а бърза да те отърве — както подобава на вярна съпруга. Това е добре. Ние също проявяваме интерес към Джелита от Есткарп. Дори имаме планове, свързани с нея. Между другото, време е да пристъпим към изпълнението им.

Саймън продължаваше да се подчинява на волята на колдерите. Той разбираше, че още е рано да действа. Двамата с Лоиса се обърнаха към вратата. От двете им страни застанаха конвоите, а след тях — шумът на роклята подсказваше, че вървеше Алдис. Докато вървяха по коридора, Саймън мислеше, че след тях вървят и двамата колдери. Но когато спряха пред лифта, той откри, че ги съпровожда само офицерът, с когото разговаря, а онзи с шлема и проводниците е останал в залата.

Кабината на асансьора запълзя надолу. Саймън продължаваше да се чувства окован от чуждата воля, но постепенно събираше в себе си Сила, настройваше се да отхвърли от себе си вцепенението и да встъпи в противоборство с врага. В момента, в който се спусна долу и излязоха на пристанището, беше готов да освободи събраната в него енергия, но реши да почака още малко.

Никъде не се виждаха роби. Само на кея, като че ли изоставени, се полюляваха четири лодки. Прекараха ги през цялото пристанище, до пропуканата скала, в която бяха изсечени стъпала. Изкачваха се нагоре, докато се оказаха под откритото и осеяно със звезди небе.

Саймън с двамата пазачи отстрани вървеше напред. След тях — Лоиса и Алдис. Шествието завършваше колдерът офицер. Огънят, който като червена ивица пламтеше на хоризонта, беше изгаснал, но кълбата дим все още закриваха ту една, ту друга звезда на нощното небе. Озоваха се на пустия бряг. Известно време още се влачеха между скали, докато им заповядаха да спрат. Саймън и Лоиса се спогледаха. Пазачите ги нямаше, но той чувстваше присъствието им в тъмнината, някъде зад гърба си и не бързаше.

— Оправяй се с момичето — заповяда офицерът на карстенката.

Саймън чу как Лоиса извика от болка и ужас. Някаква мислена заповед докосна и неговото съзнание. В този момент той самият нанесе мощен удар, но не на Алдис, нито на офицера, а на колдера с шлема и проводниците, който остана в замъка. Цялата тази сила, благодарение на която се освободи от заточението, той отново събра и като копие я метна в съзнанието на колдера. Както и очакваше, Саймън веднага почувства съпротивата на противника. И все пак атаката се оказа толкова неочаквана, че му се удаде да премине всички заслони: обърканост… ярост… страх… и бърза закъсняла контраатака. През това време Саймън успя да сломи волята на врага и веднага се освободи от невидимите вериги, но продължаваше да стои, като че нищо не се е случило. Даваше вид, че тялото му е сковано и не може да мръдне нито ръка, нито крак без заповед на колдерите.