Андре Нортън
Паяжината (12)

12
Онази, която не чака

Стаята беше дълга и тъмна. Само през отворените капаци на прозореца проникваше оскъдна слънчева светлина, отразена от неспокойната морска повърхност. В душата на жената, която стоеше до масата, беше също така неспокойно, макар че външният й вид не го показваше. Тя беше облечена с кожени панталони и риза. А върху тях блестеше ризница. На масата до дясната ръка на жената лежеше шлем, до него ниска клетка, в която, кацнал на летвичка, стоеше бял сокол. И той като стопанката си беше нащрек. С пръстите на ръката си жената търкаляше тънък свитък от брезова кора.

Магьосница? Щом капитанът на сулкарския военен кораб прекрачи прага, погледът му веднага се спря на жената. Някакъв воин го намери в пристанището и го помоли да дойде в тази кръчма, но не му каза защо.

Той внимателно се вгледа в жената и реши, че не е магьосница, тъй като не носеше камъка на Силата. Той отдаде чест, като едва забележимо съкрати жеста — както би приветствал свой събрат.

— Котий Стимир. Дойдох по твоя молба, Най-мъдра. — Морякът нарочно се обърна към нея така. Искаше да види реакцията й.

— Аз съм Джелита Трегарт — отговори тя и не добави нищо повече. — Известно ми е, капитане, че се готвиш да излезеш на патрулно плаване.

— На военно плаване, господарке — поправи я той. — Към бреговете на Ализон.

Соколът се придвижи по летвичката. Той гледаше моряка с блестящи очи и у капитана възникна усещане, че на птицата й е не по-малко интересно да чуе какво ще каже, отколкото на стопанката й.

— На военно… — повтори Джелита. — Аз дойдох тук, капитане, за да ти предложа нещо друго. И веднага искам да те предупредя — това няма да ти донесе изгода. Само ще те подложи на по-големи опасности, отколкото нападението на Ализон.

Джелита разглеждаше мореплавателя. Като мнозинството сулкарци и той беше висок, широкоплещест и светлокос. Увереният му маниер говореше, че успехът не му е чужд и вярва, че ще го съпътства и по-нататък. Джелита бързаше, но изборът й не беше случаен. Това, което чу в пристанището за Стимир, я накара да го предпочете пред всички други капитани, чиито кораби стояха сега на рейд в устието на река Ес.

Сулкарци се отличаваха от другите по склонността си към приключения и пренебрежението си към опасностите. Понякога жаждата към приключения надвиваше стремежа им за собствена изгода и плячка. По силата на тази си склонност много сулкарци ставаха откриватели на далечни морета. Именно на това разчиташе Джелита, като се обърна към Стимир за помощ.

— Какво искаш да предложиш, господарке?

— Помогни ми да намеря базата на колдерите — каза тя направо. Малкото време, с което разполагаше, я караше да говори направо.

Той дълго я гледа, след това измърмори:

— Вече няколко години се опитваме да я намерим, господарке. Вие говорите така уверено, сякаш имате карта, върху която е нанесена тази база.

— Нямам карта, но зная къде да я намеря. Цялата работа е във времето, а то е малко.

„Не е зле да помисля и за разстоянието — упрекна се мислено тя. — Ами ако Саймън се окаже твърде далеч и тя не може да установи с него контакт?“

Тя продължаваше да върти между пръстите си свитъка, написан с брезова кора, който й бяха изпратили от Тор. Точно това послание й даде възможност да разговаря с Върховната Владетелка, както тя искаше.

Скритото й безпокойство изглежда се предаде и на птицата. Соколът разпери крила и рязко изкряка.

— Виждам, господарке, че си уверена в силите си — каза отстъпчиво Стимир. — Само че… — Той наведе очи и прекара пръсти по края на масата. Само че…

Когато отново срещна погледа на Джелита, тя забеляза, че е нащрек.

— Носят се слухове, господарке, че колдерите повреждат ума на хората и изпращат обратно при нас бившите ни приятели, за да завлекат и други в своя капан.

Джелита кимна.

— Да, вярно е, капитане. Добре е, че ти помниш тази опасност. Но аз принадлежа към древната раса и бях магьосница. Ти си длъжен да знаеш, че заразата на колдерите не може да порази подобните на мен.

— Била си магьосница… — повтори морякът. Явно очакваше обяснения.

— Би искал да знаеш, капитане, защо съм била? — тя си наложи да му отговори, защото въпросът му силно я засегна. — Работата е там, че сега аз съм жена на Пазителя на границата. Случвало ли ти се е, капитане, да чуеш за чужденеца, който оглави щурма на Сиппар, за Саймън Трегарт?

— То се знае, то се знае! — възбудено отговори Стимир. — Много са чували за него. Така значи. Ти, господарке, си била в Сулкар по време на последната битка? Ти си воювала с колдерите и знаеш навиците им? Казвай, господарке, какво трябва да се направи?

Джелита накратко му разказа това, което предварително беше обмислила. Капитан Стимир беше поразен.

— И ти смяташ, че това е изпълнимо, господарке?

— Самата аз ще тръгна с вас и съм готова да отговарям за думите си.

— Да се открие бърлогата на колдерите и да се закара там флотът!… Този подвиг е достоен за песни… но ще има ли флот?

— Непременно. Но само един кораб трябва да проследи колдерите. Ние не знаем с какво оръжие е екипиран корабът им, не знаем и колко бързо могат да открият преследването. Възможно е, ако колдерите забележат самотен кораб, и то далеч от себе си, да не му обърнат внимание. Друга работа е цял флот — те навярно няма да го поведат към леговището си.

— Напълно съм съгласен с това, господарке — кимна морякът, — но как ще извикаме флотилията, дори и да намерим базата?

— Ето как — Джелита докосна клетката. — Където и да я отведеш, тази птица се връща при стопаните си. С нейна помощ може да се изпрати всякаква вест. Аз вече се уговорих с тези, които командват флота. Корабите ще чакат готови в морето и щом птицата донесе вестта, ще се отправят към базата на колдерите. Сега всичко зависи от времето. Ако подводницата излезе в морето много преди нас, не съм сигурна, че ще мога да установя контакт с мъжа си.

— Тази река, която изтича от Тресавището на торите… — проговори замислено капитанът. Беше ясно, че се опитва да си представи картата на крайбрежието. — Това трябва да е Енкер, която е на север от нас. Като се отправим уж към Ализон, бихме могли да стигнем до тези места, без да предизвикаме подозрение.

— Кога можем да отплаваме?

— Ако щете и сега, господарке. Припасите са на борда, командата е в пълен състав. Ние се готвехме да тръгваме за Ализон.

— Нашият рейс може да се окаже много по-дълъг от този, за който сте се готвили. Мисля, че вашите припаси са за крайбрежно плаване и не са големи.

— Да, това е вярно. Но на рейд сега стои корабът „Годеница“, който току-що дойде от юг, и на него има продоволствие за цяла армия. Ако имате пълномощия, можем да вземем част от товара му и да попълним запасите си. Това няма да ни отнеме много време.

— Имам такива пълномощия. Да действаме.

 

 

Може би магьосниците не вярваха, че Джелита е запазила магьосническите си способности, но не й отказваха помощ. Каквото и да се беше случило, Джелита им доказа на какво е способна още. Нали успя с помощта на ястреба да отклони от пътя Саймън, когато той летеше със самолета, подчинен на волята на колдерите. Злият дух на колдерите ще загине само ако бъде поразен в самото сърце. И ако тя и Саймън открият това сърце, то магьосниците напълно ще ги подкрепят.

Капитан Стимир не хвърляше думите си на вятъра. Много преди здрачаване неговият „Вълнорез“ се отправи към чернеещия се на хоризонта Горм. След като го подмине, щеше да излезе в открито море. А Джелита скоро се убеди, че не е сгрешила, като от четирите кораба в пристанището избра малкия бързоходен кораб на Стимир.

— Изглежда, капитане, тебе те мамят далечните морета — забеляза Джелита, която стоеше с него до румпела.

— Да, господарке. Отдавна се готвя да се отправя далече на север. Но се разрази войната с колдерите… Неведнъж съм бил в едно северно селце… Там живеят странни хора — ниски и със смугли лица. Не можеш да разбереш как говорят. Като че ли тракат с език. Но какви кожи съм виждал при тях за размяна: сребристи, с дълъг косъм и удивително меки. Когато поразпитахме местните жители откъде имат тази стока, те ни обясниха, че веднъж в годината ги карат хора, които живеят още по на север от тях. Погледнете, тези северяни носят не само кожи…

Той свали гривната си от китката си и я подаде на Джелита. Тя повъртя из ръцете си гривната и разбра, че е направена от злато, но по-светло от обикновеното. Въобще всичко показваше, че изделието е старинно. Въпреки че гравюрата беше поизтрита, изисканата рисунка все още се виждаше добре. Като я гледаше, Джелита не се съмняваше, че държи в ръцете си предмет, който принадлежи на някаква развита цивилизация. Само че не знаеше на каква.

— Преди две години се пазарих за тази вещ в онова селце. Обясниха ми само, че са я донесли диви хора от север. — Стимир докосна с пръсти две места по гривната. — Това са звезди. Почти са се изтрили, но все още се виждат. Точно такива има по старинните изделия на моите предци.

— Искаш да кажеш, че преди много векове някой от твоя народ е отишъл в онези краища?

— Може да е така, а може и да не е. В песните ни се пее за студена, снежна страна, където хората се сражават с чудовища, родени от тъмнината.

Изведнъж Джелита си спомни как Саймън се появи в Есткарп. И как проникна в този свят злото. Името му беше колдер. А тези сулкарци, винаги неспокойни, избрали за свой дом морето, излизат на плаване с целите си семейства — не са дошли в този свят през някоя Врата, която сега се мъчат отново да намерят, подтиквани от смътна мъка и копнеж. Тя върна гривната на Стимир.

— Търсене на вечни ценности, капитане? Нека съдбата ни дари с дълги години живот, за да утолим жаждата на сърцата си…

— Чудесно го казахте, господарке… Трябва да отбележа, че се приближаваме към устието на Енкер. Не е ли време да започнем лова на подводния кораб?

— Да, разбира се.

Тя слезе долу, в малката каюта, която й бяха предоставили, и легна на койката. Беше задушно. Ризницата сковаваше дишането й. Джелита се освободи от всичко. Тя се стараеше да извика в съзнанието си устойчив образ на Саймън, но кой знае защо, това не й се удаваше. Джелита го виждаше ту един, ту друг и никак не можеше да се съсредоточи.

Отзвук нямаше. Джелита се разтревожи. Тя мислеше, че всяка минута може да установи контакт със Саймън. Отвори очи и се втренчи в преградната стена на каютата. „Вълнорез“ бързо се движеше напред. Равномерно се полюляваше от носа до кърмата и Джелита помисли, че може би това движение й пречи да се съсредоточи.

Стана й страшно. Отново се опита да си представи Саймън. Ето го — стои с високо вдигната глава: сурово лице, което рядко се озарява от усмивка; очите… в тях има толкова топлина…

Тя отметна глава на твърдата възглавница. Какво сега я подтиква? Страхът да не загуби Саймън или изкушението да провери магьосническата си Сила?

— Саймън! — Това не беше просто зов. Това беше вик, пълен с отчаяние, душевна болка и страх.

— Джелита… — слабо, едва доловимо се отзова той, но на нея веднага й олекна.

— Аз те следвам — произнесе тя мислено.

— Не мога да ти кажа къде се намираме сега — отговори Саймън. — Горе-долу можем да поддържаме контакт с теб…

В това беше цялата сложност — неустойчивата връзка можеше всеки момент да се прекрати. Ако можеше да я подсили по някакъв начин… В магьосничеството често за подсилване се използваше ефектът на общото желание. Но сега те са само двама и… Защо двама, заедно със Саймън е и Лоиса. Значи трябва да направят така, че с мислите си тя да се присъедини към тях. Дали ще се получи? Наследницата на Верлен беше лишена съвсем от магьоснически способности. Тя не можеше да усвои дори най-простите прийоми, на които се мъчеше да я научи Джелита.

Но в Карс Лоиса беше подложена на превъплъщение. Това подсказва, че все пак тя се поддава на въздействието на Силата и може би ще възприеме и ще се отзове.

Тя не отговори нищо на Саймън. Джелита насочи волята си към създаване в съзнанието си зримия образ на Лоиса — такава, каквато я беше видяла преди няколко седмици в Ес. Успя и я повика:

— Лоиса!

За миг пред очите й се появи странна картина: стена, част от пода и на него прегърбен човек… Саймън! Тя го видя с очите на Лоиса!

Не, на Джелита й трябваше нещо съвсем друго. Каква полза от този едностранен контакт. Сега трябва да се усили връзката, а не просто да се установи наблюдение. Джелита отново се опита да повика Лоиса. Този път улови слаб отклик. Продължи да я вика по-настойчиво, докато не почувства, че контактът укрепна. Сега Саймън…

Така, обръщайки се ту към Лоиса, ту към Саймън, Джелита успя да направи връзката с тях по-устойчива. Скоро можа да определи най-важното — мястото, където се намираха двамата по отношение на техния кораб.

Джелита излезе от каютата и като се държеше за перилата, се качи на палубата. Корабът се движеше с пълна скорост, като леко разсичаше разигралите се вълни. Небето беше мрачно. Само хоризонтът се озаряваше още от червеникавите отблясъци на залязващото слънце.

Вятърът рошеше косите на Джелита, хвърляше пръски в лицето й. Докато се добере до кърмата, където двамата рулеви едва задържаха кораба по курса, дъхът й спря. Стимир стоеше до тях и наблюдаваше лошото време.

— Нашият курс… — Корабът неочаквано се наведе встрани. Джелита едва не падна, но успя да се вкопчи в рамото на капитана и се задържа на крака. — Трябва да плаваме нататък…

Тя беше сигурна в правилността на посоката и можеше с точност до половин румб да определи курса. Стимир я погледна изпитателно. Той като че ли чакаше да добави още нещо. След това кимна и даде нужните разпореждания.

„Вълнорез“ започна бавно да завива наляво, за да поеме по указания курс. Като се съобрази с вятъра и вълните, капитанът изведе кораба от тъмната крайбрежна ивица в открито море. Някъде под дебелия пласт вода плаваше подводницата. Джелита знаеше, че докато поддържа връзка със Саймън и Лоиса, корабът им няма да се отклони от курса.

Солените пръски я заливаха от краката до главата, но тя не се махаше от палубата. Тежките облаци скриха последните отблясъци на залива. Бреговата ивица остана далече зад кърмата. Джелита не познаваше морето и се страхуваше, че силният вятър и мъглите могат да ги заставят да променят курса. Тогава те щяха да загубят следите на подводницата. Като се мъчеше да надвика рева на вятъра, тя сподели опасенията си с капитана.

— Да, започва щорм — изкрещя той в отговор. — Били сме и в по-опасни положения, но от курса не сме се отклонявали! Може да не се съмнявате в това, което е доказвано неведнъж! Не се вълнувайте, господарке!

Но Джелита не можеше да се реши да слезе долу. Тя продължаваше да стои на палубата в бързо сгъстяващия се здрач и се надяваше да почувства онова, което не можеше нито да се види, нито да се чуе.