Андре Нортън
Паяжината (11)

11
Колдерите

Саймън лежеше, без да се движи. По нечия воля тялото му отново беше сковано и лишено от движения. Неочаквано, както и първия път, в стаята се появи жената, която му донесе храна. Тя отново стоеше до отдалечения край на ложето и го гледаше със спокойния си поглед. В него нямаше и намек за отношение към него. Коя е тя — приятел или враг? Или просто безучастен наблюдател?

— Те се явиха — каза тя, — явиха се по зова на тяхната жена.

— Колдерите ли? — Саймън откри, че езикът му все пак се движи.

— Ходещите мъртъвци, които им служат — уточни тя. — Послушай ме, воин от Есткарп. Ние не сме в лоши отношения с магьосниците. Между нас няма нито вражда, нито дружба. Ние сме живели тук, преди да дойдат тук хората от древната раса и да построят Ес и другите мрачни замъци. Пуснали сме тук корени от незапомнени времена. Прадедите ни са населявали тези места още по времето, когато човекът е бил жалка твар, а не господар. Ние сме потомци на онези хора, които някога Волт е събрал и отделил от другите, за да ги учи на своите мъдрости. Ние не искаме да имаме нищо общо с тези, които живеят извън пределите на Тор. Вие дойдохте тук и донесохте война, която не ни засяга. Колкото по-бързо напуснеш, толкова по-добре.

— Но щом не искате с никого да имате работа, защо оказвате благоволение на колдерите? Нали те се стремят да властват над всички в този свят и мисля, че торите не правят изключение — възрази Саймън.

— Ние не оказваме благоволение на Колдер. Искаме само да ни оставят на спокойствие и никой да не пристъпва ръба на блатото. Магьосниците с нищо не ни заплашват — това е така. Обаче тези, които наричаш колдери, ни дадоха да разберем какво ще се случи с нас, ако не те предадем на тях. И затова е решено ти да ни напуснеш…

— Но Есткарп ще ви защити от колдерите — започна Саймън, но млъкна веднага щом видя студената й усмивка.

— Така ли мислиш? Макар да не воюваме помежду си, хората на Есткарп се страхуват от блатата, където се извършват древни тайнства и се случват странни истории. Дали ще се сражават, за да ни защитят? Едва ли. При това на Есткарп и без това сега не му достигат хора.

— Защо? — не се въздържа Саймън.

— Ализон е започнал война и Есткарп е хвърлил всичките си сили в защита на северните си граници. С една дума, ние сключихме по-изгодна за нас сделка.

— И аз трябва да бъда предаден на колдерите? — Саймън се стараеше гласът му да звучи спокойно. — А с Лоиса какво ще стане? И нея ли ще предадат на врага — най-коварния от всички, които е познавал този свят?

— Най-коварният? — повтори жената. — О-о! Паметта свидетелства колко много племена са достигнали разцвет, а след това са изчезнали. И през всяка епоха на това или онова племе е противостоял могъщ враг, когото или е трябвало да победят, или да му се подчинят. Що се отнася до момичето, трябва да предадем и нея.

— Но тя е годеница на Корис! А какво значи това — мисля, че разбирате. Между другото ще добавя, че самият аз бях свидетел колко скъпо заплатиха за възлюблената на Корис и Верлен, и Карс. Повярвайте ми, никакви блата не могат да спрат този, който здраво държи в ръцете си секирата на Волт.

— При все това сделката е сключена — произнесе тя хладно и изведнъж начерта във въздуха някакъв символ.

— Ти казваш, че Корис ще дойде тук да отмъсти? — попита тя. — Толкова ли му е скъпо това бледо момиче?

— За него няма нищо по-скъпо. И всеки, който й причини някакво зло, го очаква наказание.

— Виж ти. Но сега като че ли не му е до нея. Той трябва да удържа натиска на Ализон. Много дни ще минат, докато дойде време Корис да помисли за нещо друго. А може да се случи и той да намери окончателен отговор на всичките си въпроси сред пограничните хълмове.

— Все пак, аз ти обещавам, господарке, че секирата на Волт ще засвятка в блатата на Тор, ако ти направиш това, което казваш.

— Ако аз го направя? Но аз въобще не мога да влияя на сделки от такъв характер.

— Нима? — учуди се Саймън. — А на мен ми се стори, че тук се съобразяват с теб.

Тя дълго мълча и го гледа внимателно.

— По-рано се съобразяваха. А сега нямам право на глас в нито един Съвет. Не ти желая злото, гвардеецо, и се надявам, че и ти не изпитваш лоши чувства нито към мен, нито към когото и да било от нас. Ние сме принудени да се подчиним, когато не можем да се борим. Но ще ти направя една услуга, тъй като момичето е покровителствано от този, който някога е бил Владетел на Горм. Ще изпратя съобщение в Ес, за да знаят защо и къде сте изчезнали. Не мога да направя нищо повече за вас. Дала съм клетва.

— Колдерите са дошли да ни вземат — внимателно започна Саймън. — По какъв начин?

— Пристигнаха на кораб…

— Но нали Тресавището на торите не е свързано с морето чрез никаква река?

— Обикновена река — поправи го тя. — Водите на блатото се оттичат в подземна река. Те са я открили и вече неведнъж идват при нас по този път.

Подводница… подземна река… Саймън имаше над какво да помисли. Даже обещаното послание да пристигне навреме в Ес и там да успеят да екипират спасителен отряд — все едно, никога няма да ги намерят.

— Ако ти, господарке, искаш наистина да ни помогнеш, изпрати съобщението не в Съвета на Есткарп, а на господарката Джелита — помоли Саймън.

— Тя е твоя жена, а това значи, че вече не е магьосница и няма да може да ти помогне. — Жената изпитателно гледаше Саймън в очите.

— При все това, бих искал именно тя да получи известието.

— Добре, аз обещах. Нека бъде, както ти искаш. Дойдоха за теб, Пазителю на границата. Ако преживееш плена, знай, че Тор е древна страна и не трябва да погине.

— Най-добре е да кажеш това на този, в чиито ръце е секирата на Волт. Аз не съм уверен, че ще мога да се измъкна от плен, но за разлика от мен Корис е на свобода. Свободен и изпълнен с ненавист…

— Нека той да насочи своята ненавист към северния враг и да поднесе подаръка на Волт на Ализон. Странно, Пазителю на границата, ти говориш така, като че ли си се покорил на съдбата. Но аз не мога да повярвам в това. Е, какво пък… — Тя начерта във въздуха някакъв знак. — Пътят е свободен. Ти трябва да тръгваш.

Това, което се случи, не можеше да бъде осмислено: минута преди това той се намираше в помещение, където нямаше нито врати, нито прозорци, и изведнъж се озова на брега на някакво езерце с мътна и тъмна вода.

Недалече се чуваше някакъв говор. Саймън се огледа и видя зад себе си тълпа тори. Мъжете и жените, излезли на брега, се държаха настрана от групата, състояща се от пет души.

До тях стояха тържествуващата Алдис и Лоиса, която беше окована. Там стояха и двама тори и някакъв чуждоземец — ако се съди по външността му.

Но това не беше колдер. Или поне не такъв, каквито Саймън беше виждал в Горм. Среден на ръст, с кръгло лице и смугла кожа, той беше облечен в плътно прилепнал към тялото му комбинезон, който приличаше на тези, които Саймън беше вече виждал. На главата му нямаше нито сива шапчица, нито шлем с проводници. На нивото на слепите му очи главата му беше обхваната от сребрист диск. Саймън не забеляза и никакво оръжие. Обаче на сивия му комбинезон се мъдреше същият сложен възел, какъвто имаше и на гърдите на Алдис.

Торите заговориха още по-високо и Саймън си помисли: „Дали решението да ни предадат на колдерите е съгласувано с мнозинството? Ами ако сега той се обърне към торите?“ Но в този момент един от торите, който стоеше до Алдис, махна с ръка. Звънчетата, зашити по ръкавите на куртката му, издадоха мелодичен звън. Торът отпусна ръка. Тълпата притихна.

В напрегнатата тишина, надвиснала над брега, ясно се чуваше пукането на мехурчетата, причинени от някакво движение в тъмните води на езерцето. И скоро от мрачните му дълбини се показа подводница, цялата покрита с кал. Бордовете й бяха изподраскани, което свидетелстваше, че плаването под земята съвсем не е развлечение. Тя безшумно се приближи до брега. След минута се отвори люкът и от него се показа трап.

Първа на него стъпна Алдис и радостно се усмихна. Лоиса я последва с вдървена походка, все едно че карстенката я влачеше след себе си с въженце. След тях вървеше Саймън. Тялото му не го слушаше, но мозъкът му работеше трескаво, като че ли протестираше срещу насилието.

Той пристъпи напред, подчинен на чуждата воля, лишен от способност да се съпротивлява. Хвана се за перилата на трапа, спусна се долу и влезе след Лоиса в малко и съвсем празно помещение. След тях вратата бавно се затвори и едва тогава Саймън почувства, че отново може да се движи свободно, а не по принуждение.

Краката на Лоиса се подкосиха, но той успя навреме да я подхване и й помогна да седне на металния под. Почти веднага след това почувства вибрация — подводният кораб се отправяше на път.

— Саймън — промълви Лоиса, като дишаше тежко, — къде ни карат?

Той реши да й каже истината — нека е готова за това, което ги чака.

— Там — каза той, — където се готвехме да направим посещение при други обстоятелства. Мисля, че крайният пункт на пътешествието ни е базата на колдерите.

— Но това е някъде далече, отвъд морето…

— Там е работата я. — Саймън се облегна на тънката преградна стена и се замисли. И така, те са обезоръжени. Нещо повече — подвластни са на колдерите, които управляват всяко тяхно движение. Нима са обречени и няма никаква възможност за спасение?

— Никой няма да узнае къде сме… И Корис също… — промълви Лоиса, мислейки за нещо свое.

— Корис и без нас е затънал в работа до гуша — забеляза Саймън. — Виждаш ли, те са се погрижили за всичко. — Той с няколко думи разказа на Лоиса за нападението на Ализон.

— Колдерите възнамеряват да настроят срещу Есткарп всички съседи, за да могат с малките изтощителни войни да отслабят страната.

— Обичайната им тактика — добави Лоиса. — Нека другите да се бият, а ние ще останем настрана.

— И спрямо нас имат свои планове — допълни Саймън.

— Какво?!

— По закона ти сега си херцогиня на Карстен, това значи — фигура, достойна за внимание в тяхната хитра игра. А аз съм Пазител на границата и могат да ме използват като заложник или… — не му стигаше смелост да изкаже по-логично предположение.

— Или смятат да те направят колдер, за да те използват в Есткарп за свои цели — доизказа се Лоиса. — Но знаеш ли, Саймън, има един начин да не допуснем това: да свършим със себе си…

Саймън трепна.

— Само в краен случай — отговори той след малко и отново се замисли.

Базата на колдерите… Те отдавна искаха да научат местонахождението й, тъй като всички добре разбираха, че колкото и да сечеш пипалата на чудовището, докато главата му е цяла — няма да има покой за никого. Но светът е голям. В Есткарп дори нямаха представа къде да търсят гнездото на колдерите. Те използваха подводни кораби и затова сулкарците не можеха да ги проследят.

Да допуснем, че успее да проследи курса на подводницата, да допуснем, че се получи… Макар че сигурно част от корабите на сулкарците сега са насочени към крайбрежието на Ализон, където с внезапни нападения, чиято тактика е отдавна обмислена, изтощават силите на противника. Впрочем за това, което е намислил, не е нужен цял флот. Ако няколко кораба тръгнат по курса на подводната лодка и се доберат до базата на колдерите, командите им ще могат да наложат на врага бой в неговата крепост, да отклонят вниманието му и по този начин да сковат действията му, докато Есткарп съсредоточи тук ударните си сили.

— Ти имаш някакъв план? — затаила дъх, попита Лоиса.

— Не точно план — измърмори той, — само мисли. Но, разбираш ли…

В това се заключаваше цялата сложност — трябваше да се проследи курсът на подводницата. Ако можеше да установи мислен контакт като този, който неочаквано възникна между него и Джелита, докато беше в селището на торите! Няма ли да ги раздели бариерата, с която колдерите са свикнали да се ограждат, за да се предпазят от магьосничеството на Есткарп?

— Слушай… — Саймън започна да излага своя замисъл по-скоро, за да поразмишлява на глас. Лоиса разпалено го хвана за ръката.

— Моля те, опитай веднага да се свържеш с Джелита, докато не са ни откарали далече. Веднага опитай!

Тя беше права — трябваше да побърза. Саймън затвори очи, отметна глава назад и съсредоточи мислите си върху Джелита. Нямаше и най-малка представа как да влезе в контакт с нея. Разчиташе само на волята и въображението си. Постара се да си представи Джелита до себе си.

— Чувам те — отзова се тя.

Сърцето на Саймън заби силно.

— Нас… ни откарват на кораб колдерите… Сигурно в базата си… Можеш ли да ни последваш?

Но не успя да получи отговор. Корабът силно се раздруса, наклони се на една страна и Саймън се свлече покрай преградната стена. Ударът запокити Лоиса отгоре му. Двигателите работеха така, че лодката се тресеше като в треска.

— Какво е това? — изплашено попита Лоиса.

Последва още един тласък. Вибрацията на корпуса се усили и Саймън се досети — нещо задържа подводния кораб на място. Той си спомни страшните бразди, които забеляза по обшивката на кораба, когато изплува на повърхността там, в блатото. Изглежда плаването по подземната река наистина не е най-безопасният начин за пътешествие. Сигурно корабът се е блъснал в брега и е заседнал. Саймън изказа предположението си на Лоиса.

— И какво, ние завинаги ли ще останем тук? — тя широко отвори очи.

— Мисля, че капитанът на подводницата трябва да има опит в подобни трудни положения — успокои я той. — Колдерите не за пръв път минават оттук, поне така ми казаха в селището на торите. „Но всяка катастрофа винаги става за пръв път“ — добави Саймън мислено. Той се хвана, че напряга волята си в ритъма на люлеене на лодката, като че ли я подтикваше да се отмести. Виж ти, каква история! Излиза, че е в съюз с колдерите! Може би са включили кораба на заден ход и се опитват да го измъкнат от капана. Подводницата се мяташе в различни страни и пленниците летяха от ъгъл в ъгъл по гладкия под на каютата.

Накрая, след поредния силен тласък, вибрацията престана. Те чуха ритмичното бучене на двигателите. Корабът отново пое по курса.

— Интересно, далече ли сме от морето?

Саймън също мислеше за това. Той не знаеше къде е сега Джелита и колко време ще й е нужно, за да намери подходящ кораб за преследването. Разбира се, тя също трябва да бъде на борда, за да може да поддържа мислен контакт с него и да насочва плавателния съд по курса. Но ако колдерите открият самотния кораб, който плава до тях, с помощта на мощното си оръжие много бързо ще се справят с корабчето на сулкарците. Би било безразсъдство да подстрекава Джелита да ги последва. Повече няма да търси контакт с нея. Нека си мисли, че не се получава.

Но едва взе това решение и чу гласа на Джелита.

— Това не е безумие, Саймън. Ние още не познаваме възможностите на Силата, която създава нашето единство. Помни, аз те следвам! Най-важното е да намерим гнездото на паяка, а после ще го изчистим!