Андре Нортън
Паяжината (9)

9
Страната на торите

Саймън отвори очи. Главата го болеше силно и той реши, че от това светът около него изглежда неясен, безжизнен и зеленикав. Той се размърда и почувства, че самолетът под него се клати. Въпреки че се намираше в полусъзнание, разбра — не трябва да прави резки движения. Вдигна глава и точно пред себе си видя нещо ужасно…

Само челното стъкло на кабината го отделяше от някакво зъбато чудовище. То се мъчеше да се задържи на носа на самолета и скърцаше с нокти по капака. Приличаше на гущер. Но неговите размери и тромавостта не му позволяваха да се сравнява с подвижните малки същества, които Саймън беше виждал в предишния си свят. Силно отвращение предизвикваха брадавиците и струпеите, които покриваха цялото му тяло. От време на време животното замираше и в упор гледаше Саймън с белезникавите си очи.

Саймън бавно обърна глава и откри, че вратата на кабината е отворена. Навярно при падането тя се беше откъснала от ключалката и плъзнала напред. Достатъчно беше гущерът да пропълзи до корпуса и ще влезе в кабината… Саймън полека измъкна оръжието от кобура и изведнъж си спомни, че с него летяха жени. Той внимателно се опита да промени положението на тялото си, за да се огледа. Самолетът веднага се разлюля, гущерът засъска и остави по разбитото стъкло тлъста храчка.

Лоиса, която седеше зад гърба му, не издаваше никакви звуци. Саймън погледна Алдис. Тя седеше със затворени очи, стиснала в ръце талисмана. Напрегнатата й поза говореше за крайна съсредоточеност. Ноктите на гущера заплашително драскаха по метала, а Саймън не се решаваше още веднъж да посегне към вратата. Самолетът балансираше само върху една опорна точка и всяко преместване на тежестта би го наклонило напред.

— Алдис! — рязко извика той, опитвайки се да я извади от вцепенението й. — Алдис!

Жената не реагираше, но Саймън веднага чу до самото си ухо уморения шепот на Лоиса:

— Тя ги зове…

— Опитай се да стигнеш вратата — помоли я той, без да се обръща.

Лоиса се опита и самолетът веднага заби нос надолу. Саймън видя как ужасната твар запълзя по корпуса на самолета, като правеше отчаяни опити да се залови за гладката повърхност на машината.

Преди да падне долу, чудовището раззина паст и страшно зарева. Саймън се опасяваше, че то отново ще се опита да се добере до тях, и пак си помисли, че никак няма да е зле да затворят кабината.

— Лоиса — каза бавно той, — премести се колкото можеш назад.

— Разбрах — отговори тя. — Самолетът се залюля и вирна нос.

С крайчеца на окото си Саймън забеляза някаква бъркотия. Лоиса не се задоволи да направи само това, за което я беше помолил. Тя хвана Алдис за раменете и я повлече след себе си. Саймън успя да стигне вратата, но не успя да я затвори — самолетът забучи нос.

Машината се клатеше напред-назад и всеки тласък заплашваше да я преобърне, но Алдис, която едва ли разбираше нещо друго, освен че са я хванали и я държат, със сила се опитваше да се изтръгне от ръцете на Лоиса. На Саймън не му оставаше друго, освен да я удари по главата. Жената веднага се отпусна и изтърва талисмана.

— Мъртва ли е? — попита Лоиса, докато се измъкваше изпод неподвижното тяло.

— Какво говориш, не, разбира се — отговори Саймън, — но засега няма да ни пречи. Помогни ми.

Двамата отмъкнаха Алдис още по навътре в кабината. Самолетът зае по-устойчиво положение и Саймън можа да се огледа, като не изпускаше от поглед вратата и държеше оръжието готово за стрелба.

Полупотопени мъртви дървета, езерца, покрити с водна леща, хилава растителност. Нищо подобно не беше виждал преди. Нямаше представа къде се намират, нито пък как са попаднали тук. Угнетяващото чувство се подсилваше от зловонието на блатото. Трудно се дишаше. Главоболието му не спираше.

— Къде сме попаднали? — наруши мълчанието Лоиса.

— Не зная — отговори Саймън. Нещо обаче се мярна в паметта му. Тресавище… Вятърът развява сивите кичури мъх по клоните на сухото дърво. Шуми тръстика… Саймън усилено се мъчеше да си спомни… Да, несъмнено, нещо такова е виждал… Блато, мъгла… Но може би това е картина от онзи, миналия свят?

Накрая паметта му окончателно се върна и той отново видя себе си, но онзи, другия Саймън, който в дъждовното утро мина през каменната врата и се озова в покрито с мъх блато. А след това срещна магьосницата. Двамата бягаха от ализонските ловци. Спряха на място, което приличаше на това. Жената молеше за убежище, но им отказаха. Да, очевидно е така — самолетът е попаднал в Тресавището на торите. Те са попаднали в страна, от която никой не се е връщал. Впрочем не е точно така. На един човек му се е удало да се измъкне. Саймън си спомни историята за бащата на Корис, който не само се е върнал от тези загадъчни места, но е довел със себе си и жена. Тя му е станала съпруга, независимо че жителите на Горм не били доволни от този брак, не одобрявали смесването на кръвта. Впоследствие те отхвърлили наследника…

— Тресавището на торите — с приглушен глас каза Лоиса, като че ли беше прочела мислите му. — Но аз не мога да разбера… Нали Алдис викаше на помощ колдерите… А торите въобще не приемат чуждоземци.

— Никой не знае какво става в тази страна. Колдерите са се вмъкнали в Карстен и сигурно не само там. Вече е известно, че само древната раса може да се противопостави на гибелния им дух. Само тя разпознава проявленията му. Затова колдерите ненавиждат хората от древната раса и се боят от тях. Възможно е никой да не им пречи да се разпореждат в тези блата.

— Алдис ги викаше. Те ще дойдат и ще ни намерят…

— Това не ме безпокои — отговори Саймън.

Разбира се, трябваше веднага да се махнат оттук, но наоколо е тресавище. Ще могат ли да се измъкнат? Длъжни са да опитат, защото това е единственият шанс да избегнат плена на колдерите. Саймън разгледа стволовете на падналите дървета, преценявайки дали ще могат да минат по тях и излязат от батака.

— Накъде тръгваме? — попита Лоиса.

Саймън разбираше, че е голяма лудост да се върви в неизвестна посока, но всяка частичка от съзнанието му се противопоставяше на оставането им тук, където скоро щяха да станат жертва на черните сили, извикани от Алдис. Той разкопча колана с предателската тока и го хвърли настрана. Сега му бяха нужни само ножът и самострелът.

— Не зная накъде — със закъснение й отговори Саймън. — Колкото се може по-бързо трябва да се отдалечим от това място.

— Да, разбира се — съгласи се Лоиса. — Внимателно, като се стараеше да не закачи Алдис, тя се промъкна до вратата. — А с нея какво ще правим?

— Нека остане тук.

Саймън надникна от кабината. Машината беше попаднала на малко островче. Тревата наоколо беше смачкана, така че можеха да не се опасяват от внезапно нападение на някакво чудовище, подобно на гущера. Той скочи. Ботушите му потънаха в меката почва, но вода не се появи. Подаде ръка на Лоиса, помогна й да се измъкне от самолета и я бутна към опашката му.

— Насам…

Саймън блъсна вратата с всичка сила и тя се заключи. Макар че Алдис е подвластна на колдерите, не можеше да я оставят така, за да бъде разкъсана от скверните твари. От трите страни островчето беше заобиколено от тихи заливчета, обрасли с блатна леща. Там, където тя не растеше, се виждаше мътна вода. Можеха да се измъкнат само по стволовете, и то ако не бяха съвсем прогнили. Саймън взе за себе си самострела, а ножа даде на Лоиса.

— Не стъпвай на трупите, докато не ги проверя — предупреди я той.

— Добре. И ти внимавай…

На лицето му се появи подобие на усмивка.

— Непременно ще се възползвам от съветите ти.

Саймън се хвана за клона на дървото, което лежеше наблизо в острицата, и скочи върху най-близкия ствол. Той се огъна под тежестта му, водата забълбука, изскочиха мехурчета газ и така завоня, че Саймън се закашля.

Като продължаваше да кашля, той се добра до струпани коренища. Реши да почине тук, тъй като нервното напрежение сковаваше мишците му, а това затрудняваше движението по хлъзгавите трупи. Когато се промъкна през преградата от струпани коренища и отново стъпи на твърда почва, беше останал почти без сили. Спря отново, за да си почине, и изчака Лоиса. Тя вървеше по утъпканата от него пътека със стиснати устни и съсредоточено лице.

Струваше им се, че до безкрайност ще прескачат така от дърво на дърво. Саймън два пъти се обърна назад, за да се увери, че са преодолели прилично разстояние, но и двата пъти откри, че самолетът е съвсем близко. Накрая, като направи поредния скок, той отново почувства под краката си твърда почва. Бяха на някакво островче. Саймън протегна ръка на Лоиса, която също едва се държеше на крака от умора. Седнаха на тревата и с треперещи от умора ръце започнаха да разтриват прасците на краката си.

— Саймън…

Лоиса гледаше мръсната вода и облизваше устните си.

— Тази вода… не трябва да се пие? — разбира се, тя самата знаеше това, но очакваше отговора му с надежда в погледа. Устата на Саймън също беше пресъхнала и той си задаваше въпроса колко още ще могат да се борят с изкушението. Рано или късно жаждата ще ги застави да пият с шепи от тази отрова.

— Не трябва — твърдо отговори той. — Водата е плесенясала. Потърпи. Може би по пътя си ще намерим някакви плодове или извор.

— Саймън… — Лоиса погледна пътеката, по която бяха дошли. — Тези дървета…

— Какво? — попита разсеяно той.

— Погледни ги! Те не са расли безразборно както в гората!… — гласът й се оживи. — Не виждаш ли? Погледни и онези, които са паднали…

Той проследи погледа й и отбеляза, че Лоиса е права: и падналите дървета, и тези, които още стояха прави, образуваха две успоредни линии, насочени към далечината.

— Как мислиш, това някакъв стар път ли е? — Лоиса скочи на крака. — Тогава той трябва да извежда някъде!

Саймън разбираше, че има съвсем малка надежда, но все пак реши да провери това предположение. И без това нямаха голям избор и трябваше да използват всяка възможност, за да се измъкнат по-далече от ужасното блато. Само след минута, като изследва островчето, той се убеди в правилността на догадката. Стигна до място, където тревата не покриваше плътно всичко, а се подаваше на снопчета между пукнатините на каменните плочи. Лоиса не изоставаше и крачка от него. Тя с удоволствие потропа с крака по каменната плоча, на която стоеше, и се засмя.

— Ние намерихме пътя, Саймън!

„Да, но всеки път има два края — помисли си той, — ако сме сбъркали посоката, ще ни отведе още по-навътре в страната на торите.“

Те бързо пресякоха островчето и отново се озоваха пред тресавище. Отсреща се виждаше наклонена на една страна каменна колона. Върхът й беше обвит с лозови пръчки. Филизите се виеха около изсеченото върху камъка лице.

Голям гърбав нос, заострена брадичка — нечовешко лице.

— Волт! — възкликна Саймън.

Точно така изглеждаше лицето на мумията, на която се бяха натъкнали в онази пещера над морето. Тогава Корис казваше, че Волт — това е легенда: полубог, полудемон, последен представител на изчезнала раса, живяла до времето, когато са се появили обикновените хора. Оказа се, че по тези места са живели хора, които добре са познавали Волт и са могли да го изваят.

Лоиса гледаше колоната и се усмихваше.

— Ти си виждал Волт. Корис ми разказа за срещата ви с Най-древния. И как е измолил от него секирата. Отдавна духът на Най-древния е изоставил тези места, но ми се струва, че колоната е добро предзнаменование за нас. В най-лошия случай поне сме уверени, че пътят не свършва.

И все пак пред тях лежеше блато. Саймън намери дебел клон, изкърти вейките му и направи тояга, с която да опипа дъното. Като проби тънкия пласт тиня, пръчката опря на камък. Настилката продължаваше, но той не бързаше да се радва. Напредваше внимателно, крачка по крачка и едва по-късно направи знак на Лоиса да го последва. След колоната с изображението на Волт застланата ивица все повече се разширяваше и Саймън реши, че са излезли от блатото и значи може повече да не се опасяват от среща с торите.

— А някога тук са живели — Лоиса показа останките от древни каменни стени, които се виждаха между бодливите храсталаци. Саймън си помисли, че при нужда това място би могло да им послужи за укритие. Около развалините храстите бяха толкова гъсти, че никаква твар не би могла да се промъкне. Освен това, скрити в храсталака, те можеха да наблюдават пътя, като остават незабелязани.

Древният път, който досега вървеше направо, зави надясно. Лоиса хвана Саймън за лакътя. Множеството пръснати каменни плочи, които видяха по пътя си, тук бяха внимателно подредени в невисока стена. Зад оградата се виждаха някакви растения с разцъфнали лилави цветове. Съдейки по всичко, за тях се грижеха.

— Това са локвуси — обясни Лоиса. — В Есткарп ги използват при тъкането. Цветовете скоро се превръщат в топчета с копринена нишка вътре. От тях тъкат платно.

— Погледни! — възкликна тя, като се приближи до стената и посочи малка ниша, в която се намираше грубо обработена фигурка. Саймън се вгледа и видя орловия нос върху лицето на древния идол. Той разбра: този, който е засял полето, е оставил Волт да го пази.

Изведнъж Саймън застана нащрек. Той видя добре утъпкана пътека, която минаваше вдясно от стария път и се губеше зад оградата.

— Да се махаме оттук! — каза той и бързо се отдръпна от оградата.

Сега вече беше ясно, че са сгрешили, като са избрали тази посока. Пътят ги отведе дълбоко във владенията на торите. Но беше безумие да се връщат назад. Това значеше отново да се приближат до самолета и доброволно да се предадат в ръцете на врага.

Лоиса също разбра.

— Но пътят продължава… — почти шепнешком каза тя.

Те продължиха по стария път. Повече не срещаха оградени и обработени участъци. Изчезнаха даже и развалините. Около пътя растяха само непроходими храсталаци. Беше ясно, че жителите на Тор рядко идват по тези места.

Жаждата, която отдавна ги измъчваше, стана непоносима. Саймън видя, че Лоиса вече почти бълнува. И когато тя се олюля, той я прегърна през рамото и я поддържаше, за да може да продължи пътя си.

И двамата залитаха от умора, когато стигнаха края на пътя — каменна преграда, която стръмно се спускаше към тресавището. Лоиса със стон се отпусна на земята. Като че ли й се бяха подкосили краката. Саймън не се опита да я задържи. Застиналият му поглед бе отправен напред.