Андре Нортън
Паяжината (8)

8
Знакът на Колдер

— Плътно зазидано! — Корис с ярост заби секирата в гъстата трева. Те стояха на склона на хълма и гледаха към крепостта Ил. От нея ги отделяше спускаща се към морето долина.

Колдерите отнеха Горм от неговите жители. Ил те строиха сами и можеше да се очаква, че кулите и стените са направени от метал. Но стените му се оказаха каменни, както и в Есткарп, макар че колдерите не бяха успели напълно да имитират древната архитектура на тази страна. Постройките в Есткарп изглеждаха като изникнали от земята, а не като създадени от хората. А крепостта Ил — и това веднага се хвърляше в очи — независимо от цялата й каменна архаичност, изглеждаше като току-що построена.

— Преди там е имало порта, а сега… — Корис посочи с дръжката на секирата си плътната стена. — И въобще никой не може да се приближи към замъка толкова, че поне да се окаже от другата страна на ручея…

Бариера, подобна на тази, с която колдерите бяха предпазили някога Горм от нашествие, сега не им позволяваше да проникнат в Ил. Но Саймън беше открил начин да влезе в замъка. Тази мисъл не му даваше покой, откакто бяха напуснали Карс.

— Изглежда и тук, както в Горм, входът е под водата — каза Саймън.

— Излиза, че ние не можем да направим нищо и Колдер ни е победил?… Докато съм жив, няма да се съглася с това! — Корис отново разсече гъстата трева със секирата си. — Трябва да има още някакъв път!

— Възможно е — измърмори Саймън. Той не можеше да си обясни какво го кара да проговори.

Корис се обърна рязко към него.

— Спомни си падането на Сулкар — каза Саймън.

Корис веднага го разбра.

— Атака по въздуха! Летящите кораби на Сиппар!… Но ние не знаем как да ги управляваме… — той впи горящия си поглед в Саймън. — Или ти знаеш това, братко мой? Ти си разказвал за света, в който си живял преди, и си споменавал, че по време на вашите войни вие също сте летели на нещо. Славна работа — да обърнеш оръжието на врага срещу самите тях! — Той подхвърли високо секирата и ловко я хвана.

— Горм! Трябва да отидем в Горм за летящи кораби.

— Не бързай! — Саймън го хвана за ръката. — Аз не съм сигурен, че мога да управлявам тази машина.

— Ако с нея можем да се промъкнем в гнездото на гадовете, ще я заставим да лети! — Ноздрите на Корис се разшириха и побеляха. — Зная колко е опасно да се използват непознати машини, но нямаме друг изход. Тръгваме за Сиппар…

 

 

Саймън отново се оказа в този проклет град, чиято последна стопанка, Орна — като не могла да измисли нищо по-добро, се обърнала към колдерите по време на разправиите между династиите. Саймън ненавиждаше Горм. Той едва оцеля в битката за мъртвия град. Сиппар събуди в душата му тревожни съмнения, от които той мислеше, че се е отървал завинаги.

Ето и сега. Саймън стоеше в залата, която само преди няколко месеца беше център на сложна система за управление. Именно тук, зад пултовете, седяха операторите в сиви комбинезони. Те се подчиняваха на безсловесните заповеди на колдера с шлема и проводниците. И понякога, попадайки от потока на времето в безвремието, Саймън чувстваше своята общност с колдерите. Тогава смътното усещане, че колдерите, както и самият той, са дошли в този свят от някаква надигаща се катастрофа — безкрайно го терзаеше. Саймън отново преживя минутите, когато му се струваше, че е включен към мозъка на колдера и отново възприема нещо от неговата памет, макар че това отдавна вече не съществуваше.

Тук, в същата тази зала, прекрасната магьосница на Есткарп, с която преживя толкова много опасности, му каза името си. Заедно с това тя му даде и живота си. Джелита…

И отново почувства болка в душата си, макар и не толкова остра. С горчивина си призна, че откакто е напуснал Карс, го вълнуват не толкова колдерите, колкото изчезването на Джелита.

И все пак — защо тя го изостави? Магьосницата, която пристигна във Верлен, каза без заобиколки: Джелита не трябва отново да става една от тях. Защо няма от нея никакви вести… Нима толкова е охладняла към него, че дори не иска да го види? Добре. Колдерите — ето за какво трябва да мисли сега, а не за това, което не може да се върне.

— Саймън! — извика му Корис. — Летящите кораби са в същия вид, в който ги оставихме.

Те се качиха на покрива, където стояха самолетите на колдерите. Две от машините бяха в ремонт — наоколо се търколяха детайли и инструменти. Саймън се отправи към най-близкия самолет. Всичко се оказа по-просто, отколкото той предполагаше. Трябваше да се поставят на място няколко детайла и да се затегнат гайките. Той работеше уверено. Почти не се замисляше, все едно се придържаше към подробна инструкция. Като постави последния детайл, той влезе в машината, натисна стартера и почувства вибрацията. Може да излети.

Корис викаше нещо отдолу, но скоро гласът му се изгуби. Самолетът набра височина. Саймън натисна ръчките и копчетата и обърна машината в посока към крепостта Ил.

Предстоеше му да изпълни сложна задача. Невидимата бариера няма да устои дълго. Проклетите вещици ще нанесат сериозен удар…

Проклетите вещици?… Да, вещици. Коварни и зли. Една от тях си намери мъж и веднага го захвърли. Реши, че не е достоен за нея. Стори й се глуповат.

Проклети вещици… Те ни принудиха да напуснем Горм. Сега, изглежда, ще загубим Ил. Но все едно — нашият план ще се осъществи. Ние имаме могъщ Източник на Сила, до който засега никой няма достъп. Но рано или късно ще стоварим тази енергия върху глупавите диваци и техните вещици. Те ще заплатят за Сиппар. Ес ще бъде разрушен. А сега не трябва да се дава покой на диваците. Трябва да се държат в постоянно напрежение, за да се печели време. Време, за да се намери достъпът до Източника…

Може да се предаде Ил на варварите. Нека си мислят, че отново са победили, че колдерите окончателно са прогонени. А те само са отстъпили за известно време, за да съберат сили и нанесат удар в самото сърце на противника — крепостта Ес.

 

 

Нещо не даваше покой на Саймън. Струваше му се, че няма никакви съмнения, че знае как трябва да действа по-нататък. Тогава защо се чувства като борец, който е повалил противника, но не го е победил? Ето я и крепостта Ил. Там го чакат. Те знаеха как ще стане всичко, те го викаха, а сега — чакат.

Ръцете му сами пълзяха по ръчките за управление. Като че ли следваха нечии заповеди. Долу на брега забеляза огньове. Навярно беше пристигнала войската на варварите. На устните на Саймън се появи иронична усмивка. Нека тържествуват, нека празнуват безсмислената победа. Когато с помощта на вещиците проникнат в крепостта, там вече няма да намерят никого. Време е да каца. Трябва да кацне ето на онзи покрив.

Системата за кацане работеше безотказно. Минута по-късно самолетът стоеше на покрива, а Саймън се оглеждаше смаян. Как се оказа в крепостта Ил? Корис… Войската на Есткарп на брега — това не беше сън. Саймън видя всичко със собствените си очи. Той седеше в машината на колдерите. На нея долетя от Сиппар. Болеше го главата. Повдигаше му се. Ръката му се плъзна от таблото за управление към колана на Фалк. Пръстите му напипаха токата във форма на заплетен възел и започнаха да я гладят.

Да, това е Ил и той трябва да изпълни важна задача: сега ще дойдат тези, които трябва да отведе със себе си, преди в крепостта да са нахлули диваците. На покрива се отвори квадратно прозорче и в него се появи площадката на асансьора. Там стояха две жени. Едната — Повелителката. Тя добре се потруди в Карс за общото дело. Другата — подчинена на волята й — пешка. Саймън отвори вратата на кабината, но не стана. Чакаше. Лоиса… Някакъв спомен трепна в него. Лоиса го гледаше с широко отворени очи, но не пророни дума. Напълно подчинена на чуждата воля, тя се намести на седалката зад него. Алдис седна до него и каза:

— Летим към морето.

Саймън с раздразнение си помисли, че и сам добре знае накъде да лети. Самолетът се издигна във въздуха.

Странно. Някаква мъгла, която става все по-гъста. С крайчеца на окото си той забеляза, че Алдис се навежда напред и с тревога се вглежда в облака, обвил самолета. Човек може да я разбере. Навярно мъглата е дяволия на вещиците. Но те нищо не могат да направят на самолета. Не могат да променят курса му… Само че нещо става с очите му…

Саймън напрегнато се вглеждаше напред. По същия курс, малко встрани, летеше нещо бяло. По всяка вероятност това е техният съпровождач. Просто трябва да го следва, без да се безпокои за мъглата. А тя ставаше все по-гъста. Вещиците упорстваха, но не можеха да победят машината. Те можеха да подчиняват на своята воля хората, но не и техниката.

Мъглата действаше на нервите му. Съзнанието му се помрачаваше. Може би трябва да затвори очи и да не гледа тези белезникави вихри? Но тогава ще загуби водача… Би искал да знае какво е това… Поради мъглата Саймън не можеше да различи силуета на загадъчния спътник.

Саймън не знаеше колко време продължи този полет. Изгуби чувството за време. „Това също е работа на вещиците — помисли той. — Как ловко умеят да мамят.“

— Какво правиш?! — Алдис се наведе напред и впи поглед в приборите на пулта за управление. — Накъде летим? — гласът й премина във вик.

— Летим, накъдето трябва. — Саймън отново се засегна от тона й. Разбира се, тази дама може да има големи заслуги, но това не значи, че има право да поставя под съмнение действията му.

— Това съвсем не е правилният курс!

Това е курсът. Нали той се подчинява на заповедите, следва съпровождача. Как смее да му противоречи?

— Успокой се! — озъби й се той.

Но не сполучи. Тя го хвана за ръката.

— Трябва да летим на другата страна! — закрещя Алдис. Креслото не му позволяваше да се обърне напълно, но все пак той успя да я отблъсне от себе си.

Обаче карстенката отново се вкопчи в ръцете му и ги разкървави. Саймън се страхуваше, че ще изгуби посоката. Белият им гид изчезваше в тъмнината. С опакото на ръката си Саймън я удари и тя се отпусна назад в креслото. И Саймън отново имаше възможност да се съсредоточи върху бялото петно, което едва се забелязваше отпред.

Накрая той успя да го разгледа. Това беше голяма птица. Той и преди беше виждал такава. Бял ястреб! Учената птица, която бяха докарали в Карс. В Карс?…

Дишането му пресекна. Осени го внезапна догадка. Колдерите! Колдерите са управлявали мислите и действията му през цялото време. Смутен и объркан, разглеждаше ръчките и копчетата. Не можеше да си представи какво трябваше да прави с тях. Обхвана го паника. Колдерите са го заставили да им служи… Лявата му ръка неволно посегна към колана на Фалк. Разглеждайки я омаяно, той видя как пръстите сами докоснаха токата от зеленикав метал със заплетен възел.

Като събра цялата си воля, Саймън бавно откъсна ръката си от колана. Обърна се. Алдис притискаше гърдите си с ръце. Тя го гледаше с люта злоба и страх.

Саймън дръпна ръката й, за да види какво крие. Видя зеленикавото крайче на метална тока. Макар талисманът на Фалк да имаше твърде причудлив вид, Саймън веднага разбра, че Алдис държи същия. Лявата му ръка непрекъснато потрепваше и Саймън с усилие я удържаше от стремежа й да докосне талисмана.

Самолетът се наклони на една страна и запълзя през мъглата надолу. Саймън разбра, че ако не хване талисмана, няма да може да управлява машината. Но тогава той отново ще бъде подчинен на колдерите. Падането обаче заплашваше със смърт и тримата, а подчинението на колдерите можеше поне да отсрочи гибелта им. Саймън повече не се съпротивляваше — пръстите му напипаха токата върху колана на Фалк.

Къде попадна? Какво стана? Това са хитрости на вещиците. Те го отклониха от пътя. Не, стига му толкова!

И изведнъж се разнесе пронизителен писък. Срещу тях, с насочен към челното стъкло клюн, летеше голяма бяла птица. Саймън се вкопчи в ръчката за управление. Смяташе да намали височината на полета, за да избегне атаката.

По челното стъкло се разля червено петно. Самолетът се завъртя като тирбушон. Викът на Алдис беше по-пронизителен от крясъка на ястреба. Като ругаеше страшно, Саймън се опита да изправи самолета. Успя, но самолетът продължаваше да губи височина. Рано или късно трябваше да се приземят. Саймън се надяваше, че самолетът ще остане поне управляем.

Той се бореше за това, както можеше. Друсна. Бяха докоснали повърхността. Поради гъстата мъгла тя не се виждаше. От удара машината подскочи и отново друсна. Саймън удари главата си и загуби съзнание. Забил нос, самолетът застина в неустойчиво положение. От удара вратата на кабината се отвори. Нахлуха вълма мъгла и воняща миризма на блато. Алдис се приповдигна на седалката, огледа се и като че ли по нечия заповед докосна с ръка талисмана на колдерите.

Тя се наведе напред, но веднага зае предишното си положение, тъй като самолетът отново се разклати. Алдис протегна ръка и свали шлема от главата на Саймън. Завря пръсти в косата му и отметна главата му на облегалката на креслото.

По слепоочието му течеше струйка кръв. Очите му бяха затворени. Без да обръща внимание на това, Алдис придърпа главата му по-близо до себе си и прошепна нещо на ухото му, но не на езика на Карстен, нито на древния диалект на Есткарп. Това бяха серия от тракащи звуци, които приличаха повече на звън на метал, отколкото на звуци от човешки глас.

Саймън не отвори очи. Само дръпна глава и направи слабо усилие да се освободи, но Алдис здраво го държеше за косата. Тя повтори заповедта си, но Саймън не се надигна. Алдис раздразнено възкликна, отблъсна главата му и се огледа. Наблизо имаше изсъхнало дърво. Клоните му бяха отрупани със снопчета мъх. Вятърът разнасяше мъглата. Пред погледа се откриваше все по-безрадостна картина.

Алдис видя покрити с блатна леща езерца. Сред тях се виждаха стволовете на мъртви дървета. Изведнъж нещо се размърда в тресавището. Към самолета запълзя същество, подобно на гигантски гущер с люспеста кожа и озъбена челюст.

Алдис запуши устата си с ръка. Опита да се съсредоточи. Къде се намират? Тази местност не беше позната нито на нея, нито на тези, на които служеше. Вярна на колдерите, Алдис разчиташе на тяхната помощ. Тя стисна в ръце талисмана и се обърна към тях за помощ.