Андре Нортън
Паяжината (18)

18
Колдерите в обсада

В клисурата останаха само мъртвите. Колко демони минаха през Вратата — петдесет, сто? Саймън не ги брои, но реши, че не са повече от стотина. Едва ли могат да представляват сериозна заплаха за колдерите, които здраво се бяха укрепили от другата страна на Вратата.

Но на колдерите сега не им беше до бегълците — трябваше да се възползват от момента.

— Връщаме се! — каза Саймън.

И отново чуха зловещия смях на Алдис. Като се оглеждаше, карстенката се отдалечаваше по края на дефилето. Тя така беше отслабнала, че приличаше на дистрофичните обитатели на този свят. От предишната й красота не беше останала и следа.

— А как ще се върнете? — извика тя. — Ключ нямате, а с рамо тази Врата не може да се изкърти. Как ще се върнеш обратно ти, Пазителю на границата, и ти, госпожа магьоснице?

Тя бягаше към пустото място.

— Трябва да я настигнем! — Джелита задърпа Саймън след себе си. — Талисманът на колдерите — това е ключът, ключът, с който може да се мине през Вратата!

Саймън се втурна след Алдис. Бластерът, макар и лек, му пречеше да бяга през храстите, но той не се решаваше да го хвърли. В обраслото с бурени някогашно селище не беше трудно да се скрие човек. Саймън и Джелита излязоха на откритото място и объркани се спряха.

— Къде е тя? — попита той, като че ли Джелита беше длъжна да знае. — Не е важно дали е далеч или близо, само кажи в коя посока — Саймън разбираше, че безцелното преследване няма да даде резултат. В този лабиринт от разрушени стени можеха да играят до безкрайност на криеница.

Джелита закри очите си с ръце и стоя така, докато се успокои дишането й. Саймън не знаеше какво ще предприеме тя, но напълно й се доверяваше и чакаше. Много бавно Джелита се обърна и свали ръце от лицето си.

— Там!

— Как разбра?

— Там е завесата на колдерите, а Алдис носи техния талисман.

Много тънка нишка, но друга нямаха. Саймън кимна, давайки й да разбере, че вярва на интуицията й. Те тръгнаха по пътечката, която водеше към руините встрани от клисурата. Вървейки, Саймън чупеше клонки, за да бележи пътя за връщане.

Излязоха на павирана площадка, заобиколена от частично разрушени здания. Те почти бяха запазили облика си. Чувството за красота, поне така, както го разбираха в света, от който беше дошъл Саймън, очевидно е било чуждо на строителите. Всяка постройка имаше много чупки и Алдис можеше да намери там надеждно убежище.

— Къде е тя? — отново попита Саймън.

Джелита се облегна на парапета, който обкръжаваше площадката. Тя дишаше тежко. Под очите й имаше тъмни кръгове. Отдавна не бяха яли и макар че по време на дъжда събраха вода и до насита се напиха, силите им бяха почти изчерпани. Джелита съкрушено поклати глава.

— Не знам… избяга ми… — тя беше готова да се разплаче.

Саймън я прегърна, привлече я към себе си и Джелита, благодарна за подкрепата и силата, която се мъчеше да й вдъхне, се притисна до него.

— Слушай — каза той тихо, — а ако се опиташ да я примамиш от развалините със заклинания… както онези тримата?…

— Нищо друго не ни остава. Трябва да го направим… длъжни сме… — каза дрезгаво тя.

— И ще го направим! Джелита, спомни си Карс, спомни си превъплъщението. Ти тогава прибягна до моята помощ. Може би и сега ще успея да ти помогна?

Тя едва се усмихна, обърна се с гръб към него и притисна тила си към гърдите му. След това здраво стисна пръстите му и затананика заклинанието — отначало тихо, почти без да отваря уста, а след малко все по-високо и по-високо. Саймън почувства как от ръцете и пръстите му в нейните ръце изтичат потоци енергия. Това беше така осезателно, че му бяха нужни усилия, за да остане неподвижен.

Заобикалящият ги свят и монотонното пеене на Джелита като че ли се сляха в едно. Саймън повече не забелязваше нито купчините камъни, нито буренака. Като че ли всичко изчезна в сребристото блещукане…

Кръвта в жилите му биеше в такт с пеенето. Когато песента секна, пулсирането спря и Саймън отново се видя в разрушения град и забеляза някакво движение в сянката на развалините. Вгледа се и видя — през площада към тях пълзи Алдис. Тя дори не се опитваше да се изправи. Пропълзя още малко и падна по лице. Никакви белези на живот не се забелязваха в нея. Джелита пусна ръката на Саймън и притича.

— Мъртва е…

Саймън обърна отпуснатото тяло на карстенката по гръб. Джелита неволно извика. По лицето на Алдис нямаше никаква драскотина, но на гърдите й, там, където преди висеше талисманът, сега зееше кървава рана. Саймън взе ръката на Алдис и разтвори пръстите й, за да измъкне от юмрука й това, с което не искаше да се раздели и след смъртта си. Изглежда някой от демоните се е опитал да изтръгне от Алдис талисмана, но безуспешно. Сложният възел на колдерите е бил за нея по-ценен от живота.

— Да тръгваме! — каза Саймън и като се изправи на крака, хвърли поглед към прозоречните отвори на руините.

Джелита се наведе, скъса парче плат от роклята на Алдис и покри с него зеещата рана и лицето на карстенката. След това начерта във въздуха над изстиналото тяло някакъв знак.

След това те хукнаха обратно към клисурата. Саймън се оглеждаше. Той се боеше, че демонът, убил Алдис, ще преследва и тях. Нямаше съмнение, че си е навлякла смъртта, защото притежаваше талисмана на колдерите.

Но те имаха късмет да се доберат безпрепятствено до клисурата. Свечеряваше се. Сенките се бяха удължили.

Като стигнаха клисурата, Саймън и Джелита се насочиха към преградилия пътя влекач. Като стъпваха предпазливо по напуканите плочи на пътеката, те се приближаваха към Вратата. Тя се чернееше мрачно в настъпващата тъмнина. Саймън вървеше напред. Беше вдигнал ръката, в която стискаше талисмана на колдерите. Джелита вървеше плътно до него, положила ръка на рамото му.

Ще ги преведе ли талисманът през Вратата? Те преминаха заедно с Алдис, а на демоните им трябваше колдер, за да минат през нея. Саймън бързаше. Той нямаше представа какво трябваше да се случи, но не се учуди, когато токата, която стискаше в ръката си, започна да става все по-студена. След това изпита чувство, подобно на онова, когато колдерите поставяха бариера на мисления му контакт с Джелита. Ами ако талисманът служи само на колдерите? Но Алдис не принадлежеше към колдерите по кръв, а талисманът й служеше…

Още една крачка и те се оказаха между колоните. Светът престана да съществува. Някакъв вихър завъртя Саймън и го хвърли в небитието…

Когато дойде на себе си, Саймън откри, че лежи върху все още топлите от дневния зной камъни. До него беше Джелита. Той се надигна и седна.

Слънцето все още не беше залязло и можеше да огледа наоколо. По всяка вероятност тук съвсем скоро се е водил бой. По площадката, на която беше Вратата, личаха следи от пожарища, търкаляха се трупове.

Саймън стана и помогна на Джелита да се изправи. След това отново се огледа, но не забеляза никакво движение. Бяха останали само мъртвите.

Без да губи време, Саймън реши да нанесе съкрушителен удар на колдерите и на тези, които доведоха със себе си в този свят.

Той насочи бластера си по близката колона и натисна копчето. Нищо не се случи. През главата на Саймън мина мисълта, че или оръжието вече не е заредено, или зеленикавият метал не се поддава на въздействието на невидимия лъч. И изведнъж от мястото, към което беше насочил оръжието, с трясък се посипаха искри. Те като змийчета запълзяха нагоре по колоната, прехвърлиха се на напречната греда, оттам на другата колона и се устремиха по нея надолу. Искрите ставаха все повече и по-ярки.

Саймън извика и изтърва бластера — ръката!… Какво става с ръката му? Той изтърва талисмана на колдерите, но на дланта му остана кърваво обгаряне. Токата искреше и се търкаляше към Вратата. Като стигна до нея, избухна с ослепителна светлина. В същия миг Вратата изчезна. От нея не остана и следа.

Саймън и Джелита се отправиха към мястото, където беше лагерът на колдерите. Около влекача се търкаляха трупове. До една от машините Саймън рухна на земята, като притискаше към гърдите си изгорената ръка. Той чувстваше само болката — непоносима, влудяваща. Тя не му позволяваше да мисли за друго.

След това болката утихна. А може би той просто свикна с нея, както свиква човек с всичко, което продължава дълго…

После усети влага върху устните си — някой му даваше да пие и той жадно гълташе водата. Саймън не знаеше колко време е бил в безсъзнание, но когато дойде на себе си, над каменистото плато беше паднала вечерта. Главата му лежеше на коленете на Джелита.

— Събуди се, не трябва да оставаме повече тук — тя се опитваше да го разбуди.

Колко хубаво беше да лежи, без да бърза занякъде. На ръката си чувстваше тъпа болка. Когато се опита да размърда пръсти, разбра, че ръката му е превързана. „Добре, че е лявата“ — помисли той в просъница.

— Събуди се, Саймън! — Джелита вече не го уговаряше, а почти му заповядваше. Тя внимателно разтърси главата му, после мушна ръка по гърба му и се опита да го вдигне, но той се съпротивляваше.

— Трябва да се махаме оттук! — Джелита се наведе и притисна бузата си до неговата. — Някой идва насам!

Най-после Саймън осъзна къде се намира, рязко се надигна и седна. Като се подпираше на гъсениците на влекача, се изправи на крака и помисли, че няма да е лошо да използват машината, но не знаеше дали ще може да я управлява. Като се изправи съвсем, той откри, че стои здраво на краката си. Стъпвайки в дупките, оставени от влекача, те тръгнаха напред.

— Кой идва? Колдери ли? — попита той Джелита.

— Мисля, че не…

— Онези — другите?

— Изглежда. Нима ти не чувстваш?

Саймън откровено призна, че в тази отвратителна дрезгавина не чувства нищо… За пръв път от много часове той си спомни за тези, които бяха оставили сред скалите, когато тръгнаха към невероятните си приключения.

— А къде са Лоиса и сулкарците? Можеш ли да кажеш?

— Опитах се да разбера, но нещо ми пречи, Саймън. Ту не мога да пробия завесата на колдерите, ту тя изчезва, но веднага се появява на друго място. Изглежда колдерите се сражават отчаяно, а тези, които са една кръв с тях, използват в борбата всичко — и оръжие, и тайни сили. Демоните, които влязоха в нашия свят през Вратата, са живи и изпълнени с ненавист. Ние няма защо да участваме в тази борба: колдерите се сражават с тези, които по кръв също са колдери. Такава война е непозната в нашия свят.

Силите на Саймън се връщаха бавно. В лагера на колдерите Джелита намери някакви продукти. Тя му подхвърли между другото, че едва ли може да си представи какво е видяла там. Той я прегърна внимателно с превързаната си ръка. Беше му приятно и спокойно, че може да върви до нея, докосвайки я с душата и тялото си.

Тъкмо заобикаляха скалата, за да се приближат до мястото, където оставиха Лоиса и сукларците, когато върху тях се посипаха камъни. Саймън блъсна Джелита встрани и се ослуша, готов да посрещне нападението. Той беше хвърлил бластера до Вратата и затова Джелита му даде кинжала си.

В нощната тишина някой прошепна паролата.

Саймън отговори.

От склона се търкулнаха още няколко камъка, а след тях с ловкостта на човек, привикнал да се катери по въжета, някой скочи долу.

— Сигрод — назова се сулкарецът. — Капитане, видяхме ви как се върнахте. Появихте се като че от нищото. Само че в планините се появиха някакви демони. Те унищожават всичко по пътя си и затова не се решихме да тръгнем към вас. Инглин намери сигурно скривалище и двамата с Лоиса чакат там. Да вървим. Ще ви заведа.

— Какво се е случило тук?

Сигрод се разсмя.

— Какво ли само не се случи, капитане! Колдерите минаха през Вратата и изчезнаха — просто се разтвориха пред очите ни! А после… после настана Нощта на Демоните. Откъм Вратата се появиха същински скелети и се нахвърлиха върху лагера на колдерите. Кълна се в небето и земята, те започнаха да убиват подчинените на волята на колдерите без оръжие, само с поглед. Магия, господарке — сулкарецът погледна Джелита. — Такова нещо дори и не съм чувал.

Те унищожиха всички, които се намираха в лагера. Но колдерите, които бяха в планината, насочиха към тях лъчите на смъртта, онези лъчи, с които се опитаха да изгорят и нас, когато бягахме от брега. Тези лъчи като камшик шибаха по скалите и изгаряха демоните. И още, господарке, получихме донесението, което изпрати по сокола. Аз се изкачих на скалите и видях корабите ни в морето.

Саймън веднага пое ролята на старши офицер.

— Нашите кораби също могат да попаднат под смъртоносните лъчи на колдерите — изказа той опасение. — Трябва да предупредим тези, които командват флота. Но как? Може би колдерите в схватка с пришълците ще намалят бдителността си и няма да насочат оръжието към врага, появил се откъм морето? Впрочем не трябва да забравяме и за демоните. Никой не знае какво може да се очаква от този противник. — Имаше над какво да помисли Саймън.

Сигрод ги заведе в пещерата, където се бяха скрили Инглин и Лоиса. Събрани всички заедно, започнаха да мислят какво да направят по-нататък.

— Брегът можем да завладеем без особен труд — каза Инглин. — Аз лично се чувствам по-добре, когато съм до морето. Струва ми се, че няма защо да навлизаме навътре в острова — огненият камшик не шиба повече по скалите. През цялото време видях само няколко пришълци, тези торби с кокали, които бродеха наблизо и търсеха нещо.

— Може би са започнали обсада на крепостта на колдерите! — предположи Саймън. — В такъв случай, ако излезем на брега, ще се сблъскаме с тях — той се замисли. — Флотът е недалече от острова, но за него може да не се безпокоим. Сулкарците не са глупаци. Няма през глава да щурмуват цитаделата на колдерите. Те знаят, че врагът е опасен, коварен и може да постави капан. Сега имаме възможност да унищожим веднъж завинаги злото и трябва да използваме този шанс.

Саймън знаеше, че колдерите няма да успеят бързо да издигнат още една Врата. При това силите им са съсредоточени за отблъскването на атаката на пришълците от тяхното собствено минало. За тях няма път за отстъпление. Значи време е да се решат на щурм, а за това е нужно да знаят какво става на брега, до стените на крепостта.

— Трябва ни разузнавач… — започна Саймън, но Джелита не му позволи да се доизкаже.

— Трябва да отидем там всички заедно — каза тя. — Просто защото за нас най-доброто е да стигнем до морето.

Те се отправиха към брега по пътеката, която бяха открили сулкарците, докато заедно с Лоиса ги чакаха да се завърнат. Беше много трудно да се върви по камъните. Но все още не беше съвсем тъмно и това им позволяваше сравнително бързо да се придвижват напред. Два пъти спираха, за да си починат. И двата пъти Саймън се покатери на скалите, като се надяваше, че ще види корабите. Но така и не ги откри. А когато спомена за това, Сигрод само се усмихна.

— Те плават до самия бряг. Този трик неведнъж ни е помагал: флотът се разделя на две — и двете половини обикалят острова, но едната от север, а другата от юг. Търсят място за десанта.

На Саймън му олекна на душата. Думите на моряка го ободриха. С корабите, потеглили на север, вече не можеха да се свържат, но с тези, отправили се на юг, можеха, тъй като и отрядът се движеше в тази посока. Трябваше да им подадат сигнал от брега. С това се зае Инглин.