Андре Нортън
Паяжината (13)

13
Гнездото на колдерите

В тясното помещение на подводницата се губеше чувството за време. Саймън лежеше на подвижната койка. Мозъкът му оставаше настроен на контакт с Джелита и Лоиса, която сега се намираше в друго изолирано помещение.

Той все още не беше видял тези, на които стана пленник. Скоро след отплаването дойде Алдис и отведе Лоиса. Саймън огледа каютата още веднъж и откри някои „удобства“: подвижна койка на едната стена, а на другата — чекмедже, в което от време на време поставяха храна.

Менюто не беше разнообразно. Всеки път той намираше в чекмеджето безвкусна галета и кутия с някаква течност. И едното, и другото беше толкова малко, че едва успяваше да утоли глада и жаждата си.

Нищо не напомняше за времето освен дажбата, която вероятно носеха в определени часове. Докато Лоиса поддържаше връзка с Джелита, Саймън успя да поспи малко. Той знаеше, че сега Лоиса се намира в каютата на Алдис. Надяваше се, че външното безразличие на момичето към всичко ще заблуди Алдис и тя ще я остави на спокойствие.

Храна му носеха вече осми път. Макар Саймън да водеше тази сметка, той не знаеше колко часа или дни е прекарал между постоянно осветените стени на каютата. Нямаше представа дали го хранят веднъж или два пъти на ден. За Саймън — човек на действието — най-мъчително беше безкрайното очакване. Веднъж, още когато беше в предишния си свят, му се случи да изпита такава мъка — когато една година лежа в затвора. Но тогава той знаеше, че отбива наказание за чужди грехове, и времето му минаваше в обмисляне на планове как да отмъсти на тези, заради които беше лишен от свобода.

А сега го очакваше пълна неизвестност. Той не знаеше почти нищо за врага. Информацията, която имаше, беше само един фрагмент от паметта на главатаря на колдерите в Горм. Фрагмент, който по много странен начин се предаде и на него, докато противникът му се гърчеше в предсмъртна агония. Колдерите бягат и стрелят. Те се готвят да напуснат своя свят, където, кой знае защо, не могат да живеят повече. Това беше всичко, което видя тогава…

Също като него колдерите бяха намерили своя Врата към този свят, в който древната цивилизация преживяваше упадък, а нейните хора бяха избрали за последен пристан Есткарп. В съседство с древната раса се заселиха Ализон и Карстен. Те принудиха древната раса да се постесни, но от суеверен страх от магьосниците не воюваха с нея, докато не се появиха колдерите.

И ако колдерите не бъдат унищожени, Ализон и Карстен ще последват участта на Горм. Рано или късно техните жители ще бъдат превърнати в автомати, ще бъдат подчинени на чуждата воля. Колдерите вече използваха страха на тези хора пред магьосничеството на Есткарп, насочваха действията им, разпалваха вражда и ненавист, попълваха недостига си от жива сила за тяхна сметка.

Кои са колдерите? Тяхната цивилизация има развита технология, базирана на науката. За това свидетелстваше всичко, което Саймън видя в Горм. Но тяхната войска се състоеше само от хора от този свят. Те ги бяха взели в плен и подчинили на своята воля — бяха ги превърнали в автомати. Съдейки по това, колдерите сигурно не бяха чак толкова много. И сега, когато се лишиха от Горм и напуснаха Ил…

Напуснаха Ил?… Саймън неволно отвори очи — откъде и как разбра? Защо е толкова уверен, че единствената крепост на колдерите по крайбрежието е изоставена от тях? Той не знаеше откъде го научи, но беше съвсем сигурен в това.

Нима сега колдерите струпват всичките си сили за защита на своята база? В Горм бяха намерени петима мъртви колдери. И нито един от тях не беше загинал от меч. И като ги гледаше, човек можеше да помисли, че всеки един от тях е завършил живота си по своя воля. Но нали те бяха само петима? Изглежда, че загубата на петимата колдери беше толкова голяма, че те решиха да съберат всичките си сили на едно място.

Стотици изпълнители на волята им намериха смъртта си в Горм. Освен воините, които като автомати изпълняваха всяка заповед, колдерите имаха и други не по-малко опасни слуги от типа на Фалк и Алдис. Те не бяха лишени изцяло от разсъдък и воля, но въпреки това бяха подвластни на господарите си. Колдерите не можеха да подчинят само хората от древната раса. Но щом е невъзможно да ги подчинят, могат да ги унищожат!

Саймън отново беше удивен от категоричния извод, който правеше. Това не бяха негови мисли. По-скоро, това беше твърдение на колдерите.

Твърдение на колдерите? Дали и между колдерите не съществува особена форма на общуване, подобна на връзката му с Джелита и Лоиса? Тази мисъл го порази и той побърза да установи отново връзка с Джелита, за да я предупреди за възможната опасност.

— Прекъсни връзката с мен — отговори тя. — Ние вече знаем курса на кораба. Търси ме само в краен случай!

 

 

Думите й още звучаха като ехо в мозъка му, когато той забеляза, че вибрацията на кораба, предизвикана от двигателите, е много по-слаба. Подводницата като че ли беше намалила скоростта. Дали не бяха пристигнали на определеното място?

Саймън седна на койката. Беше обърнат с лице към вратата. Той няма оръжие, но има опит в ръкопашен бой. Само че едва ли колдерите ще се бият с него. По-скоро ще го лишат от възможност да се движи.

И излезе прав. Щом се отвори вратата, той веднага почувства, че тялото вече не му е подвластно. Излезе в коридора, воден отново от някаква чужда сила.

Там стояха двама. Като ги погледна в очите, Саймън трепна — бяха автомати, живи мъртъвци, лишени от душа роботи — работната сила на колдерите. Единият от тях — светлокос и снажен, приличаше на сулкарец. Другият принадлежеше към жълтокожата раса на офицера, който отведе Саймън на борда.

Те не докоснаха Саймън. Мълчаливо стояха и чакаха да излезе, устремили безжизнени погледи в него. След това единият се обърна и тръгна по коридора. Другият се отдръпна, за да пропусне Саймън пред себе си, и тръгна след него. Така, под конвой, той се изкачи по трапа и излезе на палубата на подводницата.

Над тях се издигаше гранитен свод. Подводницата бавно се приближаваше към каменния кей. Такова пристанище имаше и под цитаделата на Сиппар. Саймън слезе на брега все още ръководен от чуждата воля.

По малкото пристанище сновяха полуголи роби. Те мълчаливо преместваха тежки сандъци, за да освободят място за нещо. Виждаше се, че всеки знае какво и как да го направи.

Саймън не чу нито една дума. Никой не го погледна. Той вървеше по пристанището вдървено, съпроводен от конвоя. Към кея бяха привързани още две подводници. Те стояха високо над водата и той реши, че сандъците са разтоварени от тях. Не значеше ли, че те са пристигнали неотдавна и ще останат дълго тук?

Отпред се показа тунел. До него се виждаше стълба, изсечена в скалата. Поведоха го към стълбата. Изкачиха пет стъпала и се озоваха пред кабината на асансьор.

Пътуването с асансьора беше кратко. Когато излязоха в коридора, Саймън видя сиви стени с метален отблясък както в Сиппар. Виждаха се очертанията на врати. Докато стигнат до отворената докрай врата, минаха покрай шест — по три от всяка страна на коридора.

В Горм Саймън видя център за управление на колдерите. И сега очакваше да види същата зала и колдер с шлем и проводници, който да стои зад пулта.

Но помещението се оказа малко. Някакви хитроумни светилници по тавана излъчваха ярка светлина. Той нямаше желание да ги разглежда. Нямаше никакви килими, но въпреки това откри, че леко пружиниращият под поглъща шума от стъпките им. В средата на стаята имаше три кресла, поставени плътно едно до друго. В средното стоеше колдер.

Конвоите останаха зад вратата. Силата, която го доведе дотук, го накара да направи още няколко крачки към чуждоземеца. Дрехите на колдера бяха сиви като стените и приличаха на униформа. Само мъртвешки бледото му лице се очертаваше на фона на сивото еднообразие. Главата на колдера беше пристегната от плътно прилепнала шапчица и кой знае защо Саймън си помисли, че той сигурно е плешив.

— Накрая ти си тук — каза колдерът, като изговаряше неправилно думите, но Саймън го разбра. Смисълът на репликата малко го озадачи. Създаваше се впечатление, че са се срещнали не като противници, а като партньори, сключили сделка, която трябва да съгласуват окончателно. От предпазливост Саймън мълчеше — нека колдерът да разкрие картите си.

— Изпратиха те торите? — във въпроса му се чувстваше смущение. — Но нали ти си от друг свят? — Колдерът разглеждаше Саймън. — Кой си ти? — Недоверието се смени с открита враждебност.

— Саймън Трегарт.

Офицерът продължаваше да го разглежда внимателно.

— Ти не принадлежиш към нито едно от местните племена — заключи той.

— Не принадлежа.

— Защо си пристигнал тук кой знае откъде? Питам те — кой си ти?

— Аз съм човек от друг свят и от друго време. — Той не виждаше смисъл да скрива истината.

— От кой свят и от кое време? — рязко попита колдерът.

Саймън не можеше да си позволи просто да свие рамене, затова каза:

— От света, в който живеех по-рано. Не зная как да го съпоставя с този свят. Отвориха ми Вратата, аз прекрачих и дойдох тук.

— Защо го направи?

— За да избягам от враговете си — отговори Саймън. „Като теб и подобните на теб“ — добави той на себе си.

— Война ли имаше?

— Имаше, но свърши — уточни Саймън. — Аз съм войник. Но в мирно време не са нужни войници. Имах и лични врагове.

— Бил си войник… — повтори колдерът, като продължаваше да разглежда Саймън внимателно. — А сега воюваш на страната на магьосниците?

— Войната е моя професия. Да, служа им.

— Но те са диваци, а ти си цивилизован човек. Няма нищо чудно, че попадна при нас. Между нас има прилика. Миналата война ни донесе не само поражение, но и победа. Ето, ние сме тук и имаме всичко, за да завоюваме този свят. Помисли за това, чужденецо. Варварите не могат да противостоят на нашата мощ. И човек като теб… — колдерът направи пауза, а след това бавно произнесе. — По-добре да си с нас.

— И затова съм в плен при вас — вметна Саймън.

— Да. Но ако искаш, ти можеш да бъдеш свободен, Саймън Трегарт, Пазителю на границата. — Изражението на лицето му не се промени, но в гласа му се почувства ирония.

— Трегарт, къде е сега твоята жена — магьосница? Върна се при приятелките си? Много малко време й трябваше, за да разбере, че си й чужд, не е ли така? О, ние знаем всичко… Трегарт, ние можем да те подчиним на волята си, ако поискаме. Но ти даваме възможност да избираш. Ти с нищо не си задължен на вещиците на Есткарп, нито на диваците, които те разиграват, както си искат. Нима постъпката на твоята жена не доказва, че те не са способни на вярност и преданост? Не трябва да им се вярва. Казваме ти: присъедини се към нас, помагай ни — и Есткарп ще бъде в краката ти. Можеш да сключиш с нас каквато щеш сделка. Остани пазител на границата, служи на народа на Есткарп, щом ти харесва, но само докато ти заповядаме да постъпиш по друг начин.

— А ако не се съглася?

— Жалко ще бъде, ако не можем да използваме човек с такива способности както трябва. Но за тези, които не искат да са с нас, винаги ще се намери работа, за която са нужни здрав гръб и силни ръце. Твоите мишци сега не те слушат. Ти не можеш да направиш нито една крачка, докато ние не ти позволим. А може да направим така, че и да дишаш по наша воля.

Внезапно нещо притисна гърдите на Саймън. Той отвори уста и трескаво се опита да поеме въздух, но не можа. Обхвана го смъртен ужас. Това продължи много малко, но страхът остана и след като го бяха освободили от невидимите менгемета. Той не се съмняваше, че ще постъпят с него точно така, ако не получат съгласието му.

Накрая Саймън успя да си поеме въздух.

— Но защо сделка?

— Защото работата по принуждение не изисква преданост. Ако те заставим да работиш за нас, трябва постоянно да те следим, да проверяваме всяка твоя крачка. Такъв човек не ни е нужен. Съгласи се доброволно да станеш наш привърженик и ти ще бъдеш свободен…

— В определените от вас граници — допълни Саймън.

— Точно така. И не мисли, че можеш да се съгласиш привидно. Макар че ти ще запазиш твоя ум, външност и характер, а също и онези наклонности и стремежи, които не противоречат на възгледите ни, в тебе ще настъпи необратима промяна. Ти няма да се превърнеш в безмозъчен и безполов роб като тези, които наричаш автомати.

— Сега ли трябва да направя своя избор?

Колдерът не отговори веднага. Лицето му отново стана непроницаемо.

— Не… Не е задължително.

Той не даде никакъв знак на Саймън, но подчинявайки се на силата, която го ръководеше, той се обърна и послушно излезе. Конвой нямаше, а и не беше нужен. Саймън не виждаше никаква възможност да се измъкне на свобода. При това добре помнеше, че при най-малка волност рискува да остане без въздух.

Саймън се повлече по коридора и влезе в асансьора. Той веднага тръгна нагоре, но скоро спря и вратата се отвори. Влезе в малка стая и видя пред себе си отворена врата, която водеше към друга стая. Щом влезе в нея, той веднага почувства, че отново владее тялото си, и веднага стремително се обърна, но вратата се беше затворила. Той разбра, че няма защо да опитва да я отвори.

Тук нямаше ярко изкуствено осветление като в долната стая. През двата тесни и дълги прозореца влизаше дневна светлина. Саймън се приближи към единия и погледна: надолу се спускаше краят на скалист бряг. По всичко личеше, че се намира в някаква висока кула. През тесните прозорци не можеше да промуши дори главата си, за да гледа стените. Може би приличаше на кулата в замъка Ил.

Саймън се приближи до другия прозорец и видя гола скалиста местност, лишена от каквато и да била растителност. Наоколо, докъдето стигаше погледът, се извисяваха островърхи скали. Виждаха се и равни каменисти пространства, прорязани от дълбоки пукнатини. Такава мрачна картина никога досега не беше виждал.

Наблизо се чу шум от работещ двигател. Саймън се наведе колкото можеше и наистина видя гъсенична машина. Приличаше на всъдеход. Тя трошеше камъните и ги пресоваше. Движеше се със скоростта на тичащ в тръс човек. Тя се движеше по коловоз. От това той заключи, че или не е единствената, или минава не за пръв път оттук.

Влекачът беше натоварен догоре. За придържащите товара ремъци се държаха и висяха от четирите страни роби. Това личеше по дрипите, с които бяха облечени. Саймън гледа след влекача, докато съвсем не се скри от погледа му. Едва след това се обърна, за да огледа мястото, където беше заточен.

Същият сив и унил цвят като в каютата, подвижна койка и цял ред врати на шкафчета в стените. Дръпна едната и пред него се появи масичка. Друга осигуряваше достъп до санитарните удобства също като в подводната лодка. Всички останали вратички бяха заключени. Това добре обмислено еднообразие предизвикваше тъга и водеше към затъпяване. Изглежда противникът му не се гнусеше от никакви средства при постигане на целите си.

Саймън беше сигурен в едно — той е в базата на колдерите и вероятно е под наблюдение. Оставиха го без окови, за да видят как ще се възползва от предоставената му свобода. Нима знаят, че не е съвсем самотен? Нима искат да го използват като примамка, за да доведат Джелита в капана? Вероятно колдерите са готови на всичко само за да заловят поне една от магьосниците. Саймън беше уверен, че няма да се спрат пред нищо. И за миг му се стори, че всичко, което се беше случило от момента, в който Джелита съобщи за себе си, до този момент, е подготвено от колдерите. А може и да не е така?

Засега колдерите разчитаха на техниката и машините. Те използваха магьосническа Сила. В такъв случай могат ли да открият невидимата паяжина, която плетяха той, Джелита и Лоиса? Ако се опита сега да влезе във връзка с Джелита, няма ли да направи съдбоносна грешка, няма ли да я издаде? Той обеща да й съобщи, като пристигне в базата на колдерите и какво е нужно, за да се нанесе удар по гнездото на колдерите. Колко ли време е нужно, за да пристигне флотът на Есткарп тук? И способни ли са мечовете, брадвите и магьосническата Сила да противостоят на оръжието, което колдерите са съсредоточили тук? Възможно е те да не са разполагали с него нито в Горм, нито в крепостта Ил. Какво да прави? Да продължава да мълчи или да се опита да установи контакт?

Отново чу шум през прозореца. Влекачът се връщаше, но това сигурно беше друга машина, защото беше празна. За толкова кратко време едва ли биха могли да я разтоварят.

Да извика Джелита или не? Той отиде до леглото, легна и се съсредоточи. Рискът беше огромен, но не трябваше да отлага повече. Ако можеше да изпрати съобщение, трябваше да го направи сега.