Андре Нортън
Паяжината (10)

10
Джелита напомня за себе си

— Не мога повече да вървя… — едва чуто проговори Лоиса, отчаянието я беше лишило от последните й сили.

Саймън едва ли беше в по-добро състояние, но не си позволяваше да се отпусне. Той разбираше, че ако сега рухне до нея, никаква сила не може повече да го вдигне от това място.

Той се наведе, за да помогне на Лоиса да се изправи. В този момент на пътя се посипаха някакви бели топчета. Те се пукаха и разпръскваха около себе си бял прах. Саймън отстъпи назад и повлече след себе си и Лоиса, която веднага скочи на крака, но късно. Полупрозрачната пелена ги беше обвила.

В едната си ръка Саймън държеше заредения самострел и беше готов да стреля в първия противник, който се покажеше. А с другата привлече Лоиса към себе си. Но никой не се виждаше. Нямаше никакъв смисъл да стреля в облака прах.

— Какво е това? — дрезгаво попита Лоиса.

— Не мога да разбера — подхвърли той.

Неизвестно как, Саймън чувстваше, че не трябва дори да се опитва да премине през мъгливия облак. Но знаеше, че рано или късно ще се яви някой да провери капана и тогава ще дойде неговият ред…

През това време мъгливата завеса започна да се върти в кръг все по-бързо и по-бързо. Белият вихър не позволяваше да се види какво става зад него.

— Саймън, струва ми се, че идват… — Лоиса се отдръпна от него, но държеше ножа в ръката.

— И на мен така ми се струва…

И в този миг ги лишиха от възможност да се съпротивляват: чу се още един глух удар и последното топче се пръсна съвсем близо до тях. Обкръжени от мъглата, нямаше накъде да отскочат. И макар че от това топче не изскочи бяла струйка прах, Лоиса и Саймън паднаха, изтърваха оръжието и притихнаха.

 

 

Никога по-рано Саймън не беше изпитвал нещо подобно. Той не можеше да диша. Целият му организъм жадуваше за глътка въздух. Саймън отвори очи и видя до себе си чаша, от която излизаше лют дим. Той обърна глава на другата страна и с учудване откри, че диша свободно.

В стаята цареше полумрак. Светлината идваше неизвестно откъде. По голите каменни плочи нямаше никакви лампи, но горе, под самия таван, стените хаотично блещукаха, като че ли по тях пълзяха колонии светулки. Саймън обърна глава и се огледа.

Близо до ложето седеше на стол дребен на ръст човек, но с много широки плещи. Фигурата му беше почти уродлива: прекалено дълги ръце и прекалено къси крака. Затова пък чертите на лицето му бяха удивително правилни.

Торът стана от стола. Саймън си помисли, че е съвсем млад. Движенията му бяха по юношески несръчни. Беше облечен почти като жителите на Есткарп, но върху дрехите му блестяха метални пластинки, които приличаха на люспи.

Младежът пресече стаята, като се движеше леко и грациозно. Проговори нещо на непонятен език. Цвъркащите звуци не приличаха на обикновена човешка реч. Той погледна още веднъж Саймън и изчезна.

На Саймън му се струваше, че стаята се люлее, но той все пак се повдигна и като се опираше на ръцете си, седна. В стаята нямаше нищо друго, освен ложето и стола. Ниският таван беше направен от две наклонени плочи и масивна греда. На пръв поглед изглеждаше, че светещите петна са разположени в безпорядък. Скоро обаче Саймън с учудване забеляза как едно петно се отдели от други две и пропълзя малко встрани към самотно петно.

Стените бяха влажни и хладни, но тук не се чувстваше миризмата на блато. Саймън предпазливо стана и въпреки дрезгавата светлина от пълзящите към стената петна внимателно огледа и четирите стени. Никъде не се виждаше отвор. Как торът успя да излезе от стаята?

Докато размишляваше над тази загадка, Саймън чу зад гърба си някакъв звук. Той така рязко се обърна, че едва не загуби равновесие. До най-отдалечения край на ложето стоеше ниска жена, с по-стройна фигура от изчезналия младеж, но несъмнено от същата раса.

Роклята й беше украсена с пайети. Разкошните й коси, прихванати на слепоочията със сребърни фиби, падаха по раменете й, но не закриваха лицето и очите й.

Жената носеше поднос с храна. Постави го на ложето и погледна Саймън.

— Яж! — Това не беше покана, а заповед.

Саймън придърпа подноса към себе си. Искаше му се не толкова да яде, колкото да разгледа необикновената жена. Поради дрезгавата светлина в стаята може би грешеше, но той реши, че жената не е млада. За възрастта й той съдеше не по някакви външни белези — такива въобще нямаше, а по невидимата сила, която излъчваше. Тази сила говореше за зрялост и ум. Навярно тук се съобразяваха с нея.

Саймън взе чашата с две ръце и отбеляза, че е изработена от дърво. Добре полираната повърхност беше приятна на пипане. Пийна една глътка и почувства горчив привкус. Във водата беше добавено нещо, но не вино, а някаква настройка от треви. Като опита напитката, Саймън я намери за възхитителна.

Върху подноса — също дървен и полиран — имаше храна, нарязана на кубчета. Приличаше на кашкавал. Вкусът на този „кашкавал“ беше особен, но Саймън с удоволствие ядеше от него и пиеше от напитката. Жената го наблюдаваше мълчаливо. В цялата й поза се чувстваше някаква отчужденост. Като че ли от жалост бе донесла храна на човек, когото съвсем не би искала да види тук. Саймън се почувства неудобно.

Той дояде последното кубче, стана и мълчаливо се поклони на наблюдателката с онази учтивост, с която се кланяше на магьосниците.

— Благодаря, господарке.

Тя като че ли не се готвеше да си тръгва. Обиколи ложето и като се приближи до стената, се оказа под струпани пълзящи петна. Саймън забеляза как те прекратиха хаотичното си движение и се събраха над главата й.

— Ти си от Есткарп. — Това прозвуча като потвърждение и в същото време като въпрос. Изглежда жената в последния момент се усъмни в предположението си.

— Аз служа на Есткарп, но не принадлежа към древната раса. — Саймън се досети, че съмненията й са предизвикани от външността му.

— Значи, от Есткарп… Кажи ми, кой в Есткарп е главният воин. Ти ли?

— Не, аз съм Пазител на границата. А маршал и сенешал на Есткарп е Корис от Горм.

— Корис от Горм? Що за човек е той?

— Това е могъщ воин и верен приятел, който още в детството си е станал изгнаник.

— Как се е случило Владетелят на Горм да служи на магьосниците?

— Корис никога не е бил Владетел. След смъртта на баща му, мащехата, желаейки да обяви за управител собствения си син, е повикала на помощ колдерите и на него му се е наложило да бяга от Горм. Така се озовал в Есткарп. А сега на него не му е нужен Горм, защото под властта на колдерите Горм е вече мъртъв. Пък и Корис никога не е бил щастлив там.

— Виж ти! Но защо? Хилдер, доколкото ми е известно, е бил справедлив Владетел…

— Може би, само че неговите последователи не са давали възможност на Корис да забрави, че е чужд… — Саймън се обърка, опитвайки се да намери подходящите думи. Майката на Корис е била родена в тази страна и жената, която стоеше пред него, можеше да се окаже роднина на сенешала.

Тя му помогна, като зададе въпрос на съвсем друга тема.

— Девойката, с която ви задържаха — каква ти е?

— Приятелка. С нея веднъж заедно сме воювали. Но мога да добавя, че е сгодена за Корис. Той я търси сега навсякъде.

„Ако родството на сенешала с хората от Тор може да се използва, то непременно трябва да го направя, макар и само заради спасението на Лоиса“ — помисли си Саймън.

— Казват, че е херцогиня на Карстен, а Карстен враждува с магьосниците?

Изглежда, че независимо от изолираността на страната на торите от външния свят, тук все пак проникваха новини.

— Това е дълга история.

— Имаме време — каза тя. — Бих искала да я чуя.

Това беше определено заповед. Като избягваше излишните подробности, Саймън започна да разказва за брачния договор, сключен във Верлен върху секирата уж в полза на Лоиса. И постепенно премина към последвалите събития. Но когато разказваше за корабокрушението и как Корис, той и двамата спасили се гвардейци се покатериха на крайбрежните скали и се оказаха в гробницата на Волт, където Корис прие от неговите ръце секирата, жената, която досега внимателно слушаше, го прекъсна. Тя започна да разпитва за най-малките подробности, свързани с това събитие.

— Така значи, той притежава секирата на Волт — каза накрая тя. — Заслужава си да се помисли над това…

Саймън беше поразен — тя току-що беше тук и изведнъж изчезна. Той отиде до мястото, където допреди малко стоеше жената, огледа всичко, но не откри нищо необичайно — същият каменен под, както и навсякъде наоколо. Жената като че пропадна през него.

Не беше ли това привидение? Може би никой не е бил тук, а само му се е сторило? Или отново се е сблъскал с магьосничество, но магията на торите е по-различна от магията на Есткарп? Във всеки случай я владеят не само жените. Нали и младият тор, когото видя, също изчезна, докато мигне с очи.

За него обаче, който не владееше тайните на магьосничеството, тази стая в буквалния смисъл на думата беше каменен затвор.

Саймън отиде до ложето. Там все още стоеше подносът с чинията и чашата и тези вещи бяха съвсем реални. Още повече че не усещаше глад, нито жажда, а това не можеше да бъде плод на въображението му.

И така, той е пленен, заточен в тази стая, но го нахраниха и засега нищо не го заплашва. Взеха му оръжието, но това трябваше да се очаква. Интересно, какво може да очаква по-нататък от обитателите на блатото. С Лоиса се озоваха в техните владения по волята на случая. Саймън знаеше, че торите не търпят никакво проникване на своята територия. Но нима са толкова фанатични, че дори случайното появяване в блатата оценяват като опасно нахлуване?

Дали границата на Тресавището на торите е затворена за всички? Саймън си спомни Алдис, стиснала с две ръце талисмана на колдерите и потънала в безмълвна молба за помощ. Тя изглежда не се съмняваше, че ще я чуят. Не значи ли това, че колдерите са пуснали своите пипала и в страната на торите?

Колдерите. Магьосниците на Есткарп откриват присъствието им по странната пустота, с която се сблъсква тяхната Сила. Но нали и Саймън няколко пъти почувства присъствието на колдерите, заплахата, която идваше от тях. А може би това ще му се удаде и сега?

Саймън пренесе подноса на масата, легна по гръб, затвори очи и предостави пълна свобода на мислите си. И преди му се беше случвало да предвижда, но тази му способност се проявяваше когато трябва, и когато не трябва — затова не биваше да разчита на нея. Но Саймън беше уверен, че по време на пребиваването му в Есткарп тази способност се беше доразвила значително. Най-напред помисли за Джелита и почувства позната болка. Джелита два пъти беше начертала знака на Силата между тях и всеки път той избухваше. Вероятно това й беше позволило да причисли Саймън към своите…

И макар Саймън да се опитваше да улови духа на Колдер, мислите му отново и отново се връщаха към Джелита. Ясно си я представяше. Джелита, която бяга от ализонските ловци и техните кучета… Джелита, облечена с ризница и шлем, бързаща за Сулкар… Джелита — пуска във водата корабчета играчки, а те се превръщат в мощна флотилия… Джелита, представяща се за гадателка, която умее да приготви любовни билки. Той, макар и далече, чува зова й за помощ и бърза да я спаси. В каква зла жена се беше превърнала тогава, за да могат да се измъкнат от Карс!… И накрая, Джелита, която сваля талисмана и му съобщава името си… Никога дотогава, с никоя жена, Саймън не беше изпитвал такова пълно сливане на душите… А после… После, възбуденото и щастливо лице, когато откри, че е съхранила своя Дар… И изведнъж тя го изостави, изчезна така внезапно, както умеят да правят това торите.

Джелита! Саймън не произнесе името й на глас. Това по-скоро беше вик на душата: Джелита!

— Саймън!

Той отвори очи и се втренчи в тъмнината. Светещите петна отново се бяха разпръснали по стените.

Не, разбира се, че няма никой. Така му се е сторило… Като дишаше тежко, той отново затвори очи.

— Джелита?

— Саймън — по своя маниер, уверено му отговори тя.

— Наблизо ли си?

— Не, аз съм далеч от теб.

— И в същото време си тук — възрази той убедено.

— Може и така да се каже. Нали аз — това си ти. И все пак, къде си, Саймън?

— Някъде сред блатото. При торите.

— Да, аз зная, че машината, на която летеше, падна там. Саймън, ти повече не си подчинен на Колдер.

— Коланът на Фалк… токата… те го бяха организирали…

— Вярно, и това им даде възможност известно време да те управляват, но не можаха изцяло да те подчинят на волята си. Ние успяхме да се намесим. Във всеки случай ти успя да промениш курса и не отлетя при тях. Торите не са ни съюзници, но все пак — не са колдери.

— Колдерите са проникнали и тук — отговори Саймън. — Алдис ги викаше на помощ, когато напускахме машината.

— Виж ти!

— Джелита! — той се изплаши, че това са последните й думи.

— Чувам те… Но ако колдерите са наблизо…

— Точно това се опитвах да изясня, когато те чух.

— Така ли? Може би двамата ще успеем да го направим по-добре? Опитай да се съсредоточиш върху Алдис. Дано успеем да разберем какво се готви да предприеме и близо ли са тези, които зове.

Саймън се опита да си представи Алдис такава, каквато я видя за последен път, когато затваряше повредената врата на самолета. Обаче почувства, че не може да извика в паметта си ясен образ. Само за секунда в съзнанието му възникна странна картина: Алдис седи в креслото, наведена е напред и нещо бързо говори в пустошта. Видението изчезна веднага.

— Колдерите пречат!… — той отново чу Джелита. — Мисля, че се готвят за нашествие. Саймън, слушай ме внимателно. Магьосниците са съгласни, че в мен са се запазили частици от Силата, но смятат, че с течение на времето всичко това ще изчезне и затова за мен няма място в Съвета. Но аз знам и нещо друго: между мен и теб съществува нещо, което засега не мога да обясня. През цялото време, откакто не сме се виждали, аз се опитвах да изучавам природата на Силата, която открих в себе си. Убедих се в едно — без теб не мога да я управлявам. Само двамата можем да владеем тази Сила. Явно тази Сила се е проявила само защото ние с теб сме заедно, защото сме станали едно цяло… Понякога Силата така бушува в мен, че просто ми става страшно. Но сега нямаме време да я постигнем. Колдерите се готвят да нанесат удар и може би ние няма да успеем да те измъкнем от Тресавището на торите…

— Аз не нося повече талисмана на колдерите, но вероятно те все още могат да ми въздействат по някакъв начин — предупреди я Саймън. — А ако е така, както казваш ти, те сигурно ще се опитат да повлияят и на теб чрез мен?

— Не знам. Все още не са ми известни възможностите на новата Сила. От време на време дори ми се струва, че се опитвам да извая с голи ръце нещо от пламък. Но двамата бихме могли…

Връзката с Джелита се разпадна — още по-внезапно от момента, в който се опитваше да я установи, за да изясни намеренията на Алдис.

— Джелита! — мислено я извика той, но отговор не последва.