Сюзан Бет Пфефър
Светът, в който живеем (2)

2

1 май

Днес нямаше доставка на храна.

Прекарахме целия ден в очакване. Всеки звук ни караше да подскачаме. Джон и аз се преструвахме, че учим, а мама се правеше, че ни вярва. Най-накрая се отказа.

Никога не е светло, но с настъпването на пролетта започваше да се стъмва по-късно. Най-накрая приехме факта: беше станало вечер, а господин Дануърт не идваше.

— Ще се оправим за няколко дни — каза мама. — Все още разполагаме с храна в килера. Ще ни стигне за цяла седмица, ако сме внимателни.

Знаех какво означава „внимателни“. Ние да се храним по веднъж на ден, а мама да спре напълно.

— Само защото не сме получили доставка, не означава, че няма никаква храна — намеси се Мат. — Може би господин Дануърт не може да използва снегохода вече. Може би им е свършил бензинът. Утре ще отида в града и ще проверя.

— Няма да ходиш сам — нареди мама. — Миранда ще дойде с теб.

— Защо не отида аз? — изхленчи Джон.

— Защото се провали на теста си по алгебра — отвърна мама.

Чувствам се странно. Затворена съм тук от толкова дълго време, че си мислех, че ще се радвам да изляза някъде, където и да е, дори и само до града. Но това ме плаши.

Ами ако там няма никой?

 

 

2 май

Тази сутрин мама накара мен и Мат да ядем на закуска. Каза, че с Джон ще ядат по-късно, но всички знаехме какво означава това — Джон щеше да се нахрани, а тя щеше да забрави да го стори.

Решихме да вземем колелата, да ги караме, където можем, и да ги бутаме там, където не можем. Използвах велосипеда си доста често миналото лято, но в един момент престанах да го правя, защото се страхувах какво мога да видя. Така или иначе, след снежната буря нямах възможност да го карам.

През по-голямата част от пътя имаше пътна настилка. На някои места обаче дъждът и снегът бяха образували ледена покривка и се наложи да вървим или да се хлъзгаме по нея. Двамата паднахме повече от веднъж, но никой от нас не си счупи някоя кост.

Подобно пътешествие можеше да се определи като добро. Без счупени крайници.

— Кметството сигурно ще е затворено — казах на Мат. — Мисля, че е отворено само в петъците.

— В такъв случай ще се върнем в петък — отвърна брат ми. — Ако и тогава е затворено, ще видим какво ще правим.

— Ще се наложи да се преместим — казах аз. — Може би, така или иначе, трябва да го сторим и да намерим училище, където Джон може да учи алгебра.

— Мама иска да останем възможно най-дълго тук — отбеляза Мат.

— Ако нямаме храна, не можем да останем — заявих аз.

— Не ми казваш нищо ново — отвърна брат ми.

— Съжалявам — изрекох, макар всъщност да не съжалявах. Понякога си мисля, че мама и Мат вземат всички решения, без да се интересуват какво мисля аз.

Нямам представа кога двамата успяват да си шепнат заговорнически относно бъдещето ми, тъй като четиримата сме затворени в една и съща стая ден и нощ, но предполагам, че продължават да го правят. Навярно обсъждат също бъдещето на Джон и алгебрата.

— Не знам дали съм съгласен с мама — заяви Мат, което беше неговият начин да се извини. — Но ако решим да се преместим, трябва да изчакаме до лятото.

Някога този сезон се свързваше със сини, жълти и зелени цветове. Сега се надявам да не е чак с толкова наситена сивота като настоящата. Също като със счупените кости. Ако очакванията ти не са големи, „ужасното“ се приема за „просто лошо“.

— Къде ще отидем? — попитах аз. — Двамата с мама говорили ли сте за това?

— Питсбърг — отвърна брат ми. — Като за начало. Той е най-близкият град, който знаем, че все още функционира.

— Мислиш ли, че има места, където всичко е наред? Наясно съм, че навсякъде е студено и сиво, но навярно някъде има храна за всички. Течаща вода и ток. Фурни. Училища и болници.

— И двайсет и четири часов разнос на пици — рече Мат. — Мисли на едро.

— Обзалагам се, че съществуват такива места — отвърнах аз. — Градовете, в които живеят политици, богаташи и знаменитости.

— Дори да има, ние не се вписваме — заяви брат ми. — Наясно сме, че в Питсбърг живеят хора. Наложи ли се, ще се преместим там.

Мама слуша питсбъргската радиостанция всяка вечер, така че за този град имаме повече информация от който и да било друг. Предимно слушаме как четат списъка с мъртвите, но също така говорят за хранителни помощи, вечерен час и военно положение.

Знам, че е глупаво, но изглеждаме ужасно. Измършавели сме и без значение колко често се мием, лицата, ръцете и дрехите ни са сиви.

— Имаме ли достатъчно храна? — попитах аз. — Щом няма да получим повече и се налага да се преместим, да речем, още утре, имаме ли достатъчно хранителни запаси, за да го сторим? Питсбърг сигурно се намира на повече от триста километра от тук.

— Четиристотин и осемдесет — отвърна Мат. — Но няма да имаме голям избор.

Изведнъж всичките ми мечти да си намерим цивилизовано място за живеене се изпариха.

— Не искам да си тръгваме — споделих. — Тук сме си добре. Поне засега. Колкото повече време даваме на света да се възстанови, толкова по-добри ще са нещата, когато наистина се наложи да отпътуваме.

Мат се засмя. Не разбрах дали защото му се стори забавно, че си променям постоянно мнението, или защото казах, че светът някога ще се възстанови.

Пътят стана доста чист, така че се качихме отново на колелата си и изминахме останалото разстояние до града на тях. Не видяхме никого, но бях готова за подобно нещо. Повечето жители на Хауъл напуснаха града в самото начало или умряха по време на зимата.

Вратата на кметството не беше заключена. Влязохме и се натъкнахме на господин Дануърт. Почувствах такова облекчение, като го видях, че едва не избухнах в сълзи.

— Дойдохме заради храната — обясни Мат. Забелязах, че и неговият глас трепереше, все едно брат ми беше на път да се разплаче. — Има ли такава?

Господин Дануърт кимна.

— Вече не правим доставки — отвърна той. — Можете да вземете полагаемото си днес.

— Другите хора знаят ли това? — попитах аз. — Или не сте казали на никого?

Господин Дануърт се почувства неудобно.

— Наредиха ни да не го правим — отвърна той. — Казаха ни да спрем с доставките, но да даваме храна на хората, които се появят.

— Какво ще правят онези, които не могат да дойдат? — поисках да знам. — Които са прекалено слаби или живеят надалеч от тук?

— Решението не беше мое — отвърна господин Дануърт. — Съвсем малко хора се появиха. Кметството е отворено цяла седмица за всеки, който успее да дойде. От следващата седмица ще сме отворени само в понеделниците.

— Колко време още ще получавате храна? — попита Мат. — Казаха ли ви?

— Ще ти кажа всичко, което знам — отвърна господин Дануърт. — Много от големите градове — Ню Йорк, Филаделфия, дори Вашингтон — са били затворени. За Ню Йорк знам, че е бил ударен тежко от вълните. Предполагам, че и другите градове не са били безопасни. Но поне са получавали редовно хранителни доставки, докато всички не са се изнесли. Останала малко храна и я разпределили на една шепа по-малки градове. С помощта на връзки, разбира се, и ние се оказахме истински щастливци, че кметът Форд има такива. Братовчедката на съпругата му е омъжена за губернатора. Получихме своя дял, че дори и повече.

— Само дето сега не ни позволяват да доставяме онова, което получаваме — продължи господин Дануърт. — Може би правят това, за да запазим малкото останал ни бензин, или просто искат да се уверят, че само най-силните ще получат храна. Писмото им гласеше, че ще продължим да получаваме храна, поне през следващите няколко седмици, и че ще ни съобщят кога смятат да прекратят това. Ако някой не се появи за дажбата си, можем да я дадем на друг, който дойде. Вероятно следващата седмица ще получите малко повече от обикновено.

— Това е отвратително — заявих аз. — Ще оставите хората да умрат.

— Ако ще се почувстваш по-добре, дайте им вашата храна — каза господин Дануърт. — Не знам да има оцелели на Хауъл Бридж Роуд, но има други места в града, на които можете да проверите.

— Ще вземем нашата храна — намеси се Мат. — Ние сме четирима. Няма нужда да идваме всички, нали?

— Не — отвърна господин Дануърт. — Един представител от семейство е достатъчен. Торбите ви са точно тук.

Взехме ги.

— На мен също не ми харесва какво се случва — заяви господин Дануърт. — Доставяше ми удоволствие да виждам как лицата на хората засияват, когато им носех храната. Но така казва правителството. То определя правилата, а ние трябва да ги спазваме.

— Радваме се и на малкото, което получаваме — каза Мат. — Оценяваме факта, че кметството ще е отворено цяла седмица.

— Може би положението ще се оправи — предположи господин Дануърт. — Толкова много дъжд. Това трябва да значи нещо.

— Да се надяваме, че сте прав — съгласи се брат ми. — Хайде, Миранда.

Аз взех две от торбите, а Мат останалите.

— Хората ще умрат — констатирах, докато товарех храната на колелото си. — Не можем ли да направим нещо?

Брат ми поклати глава.

— Мисля, че се тревожиш напразно — каза той. — Единствените оцелели са достатъчно силни, за да стигнат до града. Болните и старите вече или са се преместили, или са мъртви. Като госпожа Несбит. Тя се намираше в чудесно здраве преди всичко това, но не успя да доживее.

— Значи, всички са като нас — заядох се аз. — Млади и здрави.

— Навярно — отвърна Мат. — Оцеляват най-силните. И късметлиите.

Изключително трудно ми е да си представя, че с всичките тези ужасии, които се случваха около нас, ние сме късметлии.

Все пак най-важното е, че имаме храна, покрив над главите си и семейство. Като добавим към тези неща факта, че нямахме счупени кости и небесата не бяха толкова сиви, май наистина щяхме да се окажем такива.

 

 

4 май

Днес имахме четири часа ток, точно в средата на следобеда. Това е най-дългият интервал, който си спомням, и определено е в най-доброто възможно време.

Мама и аз сложихме дъждовна вода в пералнята и изпрахме всички чаршафи, след тях ризите и панталоните и най-накрая бельото. Сушилнята успя да изсуши всичко с изключение на бельото, което простряхме на простора в слънчевата стая. Имаше времена, когато се чувствах изключително неудобно от подобно нещо, но вече бях свикнала.

За съжаление, перилният ни препарат е на привършване. Всъщност доста от препаратите ни са на привършване: пастата за зъби, тоалетната хартия, кърпичките и шампоанът. Тъй като знам, че ще имаме храна за известно време, започвам да се тревожа за сапуна.

Матраците бяха без чаршафите и Мат и Джон ги струпаха един върху друг, за да може по-големият ни брат да измие пода в слънчевата стая. След това насилих късмета си и попитах дали можем да махнем шперплата от прозорците. Мат го сложи, когато температурите паднаха рязко, и навън може и да не беше кой знае колко топло, но не беше и под нулата през цялото време.

Мама помисли за миг и кимна.

— Махнете шперплата — каза тя.

Джон и аз взехме два чука и извадихме пироните. Отново имахме прозорци. Огънят гореше, дъждът се чуваше за фон и миризмата на чисти дрехи и чаршафи се носеше наоколо — истинска идилия.

Обикновено, когато имаме ток, мама включва радиото, за да слушаме новините, без да хабим батериите ни (те също са на привършване). Вместо това днес тя се качи горе, върна се с един CD плейър и ни пусна Саймън и Гарфънкъл^[1].

— Така ми липсваше музиката — сподели мама.

Не мога да кажа, че на мен са ми липсвали Саймън и Гарфънкъл, но беше приятно да чуя „Мост над бурни води“ отново. Пеехме я в хора на средното училище преди милион години.

Когато вали, човек може напълно да забрави, че небето е сиво през цялото време. Ако ти е студено… е, това е напълно нормално за един влажен и мрачен ден. Лошо време = добро настроение.

Лошо време и ток = идилия.

 

 

5 май

— Напоследък си мисля — започна Мат по време на обяда — за някои неща.

Аз също си мислех за някои неща, като лак за нокти, но знаех, че не трябва да го споменавам.

— Какви? — попитах вместо това.

— Първо, ако имаме намерение да останем тук, аз и Джон трябва да започнем отново да сечем дърва.

— Не ми харесва идеята двамата да сте навън по цял ден гладни и да вършите цялата тази физическа работа — каза мама.

— Налага се да се свърши — възрази Мат. — Мисля си обаче, че преди да започнем, аз и Джон трябва да опитаме нещо друго.

— Какво? — попита по-малкият ни брат.

— Знаем, че имаме храна за известно време — започна Мат, — но определено имаме нужда от повече. Не помня последния път, в който приехме протеини. Дъждът ме накара да се замисля, че карагьозът^[2] навлиза в река Делауеър през пролетта.

— Започва през април — добави Джон.

— Тази година може да позакъснее малко — обясни по-големият ми брат. — Със сигурност ледът над реката се е разтопил. Не знам дали ще има много риба, но си струва да отидем и да се опитаме да уловим колкото можем.

— Може ли утре? — попита малкият ми брат. — Колко време няма да ни има?

— Чакай малко — намесих се аз. — Мен няма ли да ме вземете?

— Чакай много — възкликна мама. — Не съм се съгласила още с нищо.

Мат я изгледа изпод вежди. През последните месеци прекарахме толкова много време заедно, че нямаше нужда да говорим. Погледите ни казваха всичко.

— Колко време ще отсъствате? — попита мама.

— Седмица — отвърна по-големият ми брат. — Може и по-малко. Намираме се на около двайсет и пет километра от Делауеър, така че аз и Джон вероятно ще пътуваме един ден на отиване и един ден на връщане. След това ще видим колко време ще останем, ще преценим в зависимост от количеството риба в реката. Ще си направим лагер, а ако има свободни къщи наблизо, ще пренощуваме в тях. Или в изоставени мотели. Ще вземем малко храна с нас, но ако извадим късмет, бързо ще хванем карагьоз и ще се храним с него, докато се върнем тук.

— Ще ви трябват въдици — казах аз. — И мухи. И пак не разбирам защо не мога да дойда с вас.

— Ти мразиш риболова — отвърна Джон.

— Ти също не си му голям почитател — отбелязах аз.

— Аха — съгласи се малкият ми брат. — Но е нещо, с което да запълним времето.

— Разполагаме с една въдица на тавана — каза Мат. — Господин Несбит също беше рибар. Съществува голяма вероятност да открия и неговата въдица. Дори да не я намеря, ще претърсим останалите къщи в околността. Едва ли ще ни отнеме много време, докато открием всичко необходимо. Когато хората преравяха района тази есен, търсеха храна, а не ботуши за газене във вода. Имаме спални чували, така че те не са проблем. Едва ли някой ще ни сбърка за професионалисти, но според мен конкуренцията няма да е голяма. Ако успеем да уловим един-два чувала с риба, можем да я осолим и да се храним с нея седмици, дори месеци наред.

— Тази работа никак не ми харесва — възрази мама. — Не ми харесва да нахлувате в къщите на хората и да търсите разни неща.

— Няма да крадем от някой, който все още е тук — обясни Мат. — Мамо, нека приемем, че в даден момент ще се наложи да си тръгнем. Ще възразиш ли, ако някой дойде и вземе дървата ни?

Мама въздъхна. Мат се ухили. Джон изглеждаше щастлив.

— Все още не мога да разбера защо не мога да дойда — прекъснах момента им. — Мога да карам колело двайсет и пет километра, също като вас.

— Не трябва да оставяме мама сама — обясни по-големият ми брат. — За мен ще е по-лесно да съм с Джон.

Знаех, че няма как да победя и че цупенето и мрънкането само щяха да разгневят останалите. Което си беше чиста загуба, защото всъщност бях много добра по цупене и мрънкане.

— Аз също искам да участвам в претърсването на къщите — вметнах. — Обзалагам се, че мога да намеря много неща, които ще можем да използваме.

— Като какво например? — попита Джон с най-добрия си „аз цепя дърва, аз нося риба у дома“ глас.

— Неща, които не си достатъчно цивилизован, за да разбереш — отвърнах аз. — Паста за зъби. Дезодорант. Шампоан.

— Права си — намеси се Мат. — Всички трябва да претърсим околните къщи и да видим какво можем да намерим.

— Не можете да тръгнете преди вторник — каза мама. — В понеделник ти и Джон ще отидете в града, за да вземете нашата храна. Това ще ви накара да разберете какво е чувството да пътувате заедно. Между другото, какъв ден е днес?

Всички преброихме на обратно до вторник, последният ден в живота ни, който значеше нещо.

— Петък — отговорих първа, тъй като броях най-бързо.

— Добре — кимна мама. — Уикендът е на ваше разположение да потърсите нещата, от които ще имате нужда. Въдици и мухи, и рибарски ботуши. Как сме с чувалите за боклук?

— Все още разполагаме с няколко — отвърна Мат. — Не хвърляме много отпадъци напоследък.

— Хортън ще се зарадва — казах аз. — Къщата ще се умирише на риба.

— Ще се занимаваме с този проблем, когато му дойде времето — отвърна мама. — Заедно с всички други, които изникнат.

 

 

6 май

Обичам да претърсвам чужди къщи. Няма майтап, обожавам да го правя.

Всеки от нас си избра квартал. Мат започна от къщата на госпожа Несбит и надолу по Хауъл Бридж Роуд. Джон пое с колелото си към Пайн Трий, а аз към Шърли Корт.

Лесно е да се определи дали една къща е празна. От комина не излиза ли пушек, значи няма никой у дома. Въпреки това първо чуках на вратите, убедена, че зад тях няма никой. За разлика от Хауъл Бридж Роуд, Шърли Корт създаваше усещането, че кварталът е обитаван, макар да беше очевидно, че всъщност беше напълно изоставен.

Когато излязохме от нас след закуска, Мат, Джон и аз обсъдихме най-добрите начини за проникване в някогашните чужди домове. Много от тях, предполагахме, щяха да бъдат отключени, тъй като след първото изпразване, мародерите бяха нахлули в тях, бяха взели всичко, което им харесва, и едва ли си бяха направили труда да ги заключат отново. Разбрахме се, ако не открием в отключените къщи нещата, които ни трябват, да счупим някой прозорец и да влезем в заключените.

Подобни разговори трябваше да се провеждат навън, където мама нямаше как да ни чуе.

Всеки от нас носеше чувал за отпадъци, което ми изглеждаше доста оптимистично. Но като се замислих, можеше да има наполовина пълни опаковки от перилен препарат, които си бяха доста обемни.

Обещахме на мама, че ще се върнем преди 16 часа, но не й споделихме, че имаме намерение да се разделим. Не знаем от какво може да се разстрои. Вероятно според нея бихме били в безопасност, ако сме заедно, но ако погледнем реално на нещата, може да се натъкнем на човек с полуавтоматично оръжие, който ще ни затрие всичките — макар че според мен хората с полуавтоматични оръжия отдавна се изнесоха.

Трудно ми е да определя коя е любимата ми част от нахлуването в една къща. Харесва ми да усещам как адреналинът ми се вдига. Дали ще има някой в сградата? Ще ме хванат ли? Никога не съм крала от магазин, но сега разбирам защо някои деца са го правили. Когато се отегчат до смърт от всичко останало, това им се струва доста рисково.

Но колкото и вълнуващо да е, не може да се сравни с намирането на съкровища. Бутилки шампоан, като едната от тях е почти пълна. Частично използвани сапуни. Много опаковки перилен препарат — толкова много, че накрая го пресипах в една голяма туба, която побираше четири литра и половина. Ароматни кърпички за пране — лукс, който бях забравила, че някога е съществувал.

И паста за зъби! Половин тубичка тук, четвъртинка там. Две пълни шишенца вода за уста. В един килер за чаршафи, който пребърках, намерих шест чисто нови четки за зъби. Може да умираме от глад, но поне ще имаме здрави зъби.

Разбира се, първо проверих кухненските шкафове, но там открих само едно-единствено нещо: кутия оризов пилаф, който се беше скрил в ъгъла и никой преди мен не го беше видял.

През повечето време се намирах на горните етажи и претърсвах спалните и баните. Чак на четвъртата къща се сетих да търся козметични чанти, но когато си ги поставих за цел, открих доста други неща покрай тях. Малки опаковки шампоан и паста за зъби, които бяха позволени да се носят при пътуване. Хотелски сапунчета, които бяха почти непокътнати. Пакети с хартиени кърпички.

Щях да си умра от удоволствие, ако откриех пакет тоалетна хартия, но не извадих подобен късмет. Въпреки това, всяка къща, в която влязох, имаше в банята си частично използвано руло, което прибирах. Извадих всички кърпички от кутиите им и ги напъхах в една от козметичните чанти.

В една от къщите имаше цял рафт с романи в жанра мистерия. В друга имаше книжка с нерешени кръстословици.

В един килер за чаршафи най-отзад бяха скрити дванайсет батерии. В аптечката стоеше и ме чакаше шишенце аспирин. Имаше и две опаковки пяна за бръснене, която взех за Мат.

Толкова много неща. Изумително е колко много неща имаха някога хората.

След като си плячкосал аптечката на непознати, не изпитваш голяма вина, когато пребъркваш скриновете им. От там взех само чорапи. Можех да взема и бельо, но самата идея да нося чуждо ме отвращаваше. Чорапите бяха нещо съвсем различно. Мат и Джон щяха да се нуждаят от тях доста.

Обитателите на Шърли Корт не ми приличаха на хора, които често отиват на поход. Не намерих никакви въдици, макари или ботуши. Само няколко ски маски, които взех за братята ми, ако им се наложеше да спят на открито.

Във всяка къща, в която влязох, имаше кофа, така че взех две — по една на всяка дръжка на колелото ми. Напълних ги с по-малките неща и осъзнах, че когато ги изпразним, можем да ги ползваме, за да събираме дъждовна вода.

Знам, че намерих повече неща, но ми е трудно да си спомня какви бяха. Всяко едно от тях беше съкровище, което очакваше да бъде открито.

Няма нищо по-красиво от половин руло тоалетна хартия.

Най-хубавото на чисто новата ми кариера на взломаджия беше усамотението. За осем великолепни часа не разговарях с никого. Не се натъкнах на никого. Не погледнах към никого. И съответно никой не говори с мен, не се натъкна на мен и не погледна към мен.

Нямах търпение да покажа на всички моята плячка. Чувствах се като на Хелоуин, само дето се вълнувах хиляда пъти повече. Въпреки това част от мен се почувства тъжна, че изоставях тихото си уединение.

След осем часа бях премръзнала, гладна и изморена. Уверих се, че всичко е натоварено, и подкарах колелото към нашата къща.

С Мат и Джон се разбрахме да се чакаме до пощенската кутия, така че мама да си помисли, че сме били заедно през цялото време. По-големият ми брат вече се намираше там, когато пристигнах, а по-малкият се появи няколко минути по-късно. Колелата на всички ни бяха натоварени.

Мама се опита да си наложи неодобрително изражение на лицето, но можех да видя искрицата в очите й, когато й показахме плячката си. Съвсем скоро я обзе коледното настроение.

— Любимият ми шампоан — каза тя. — О, я вижте това. Не съм решавала кръстословици от месеци!

Разбира се, всички охкахме и ахкахме над въдиците с макари, мухите, мрежите, гумените ботуши и кутиите със сол. Мат беше открил неотворена консерва котешка храна за Хортън и безжичен циркуляр, в който все още беше останал заряд.

Нито един от братята ми не се беше сетил да вземе тоалетна хартия или сапун, или някое от другите полезни неща, които открих. За щастие, винаги можех да обиколя къщите, които бяха претърсвали.

Не мога да отрека, че Джон беше намерил най-голямата находка от всички. Брат ми беше искрено развълнуван, когато ми подаде една кутия.

— Изпробвах два от тях — каза ми той. — Бяха наред, така че вероятно и другите работят.

Кутията не беше голяма, но така се развълнувах при мисълта какво мога да открия в нея, че ръцете ми започнаха да треперят, докато я отварях. Вътре открих двайсет и четири светещи химикалки, на всяка от тях пишеше: „Недвижими имоти Уолтър. Вашият дом е наша отговорност“.

Включих една от химикалките и тя наистина заработи.

— Вече можеш да пишеш в дневника си, без да използваш фенерчето — каза Джон.

Трябваше да го разцелувам. В интерес на истината, пиша тези редове, когато всички вече си легнаха и заспаха, благодарение на Недвижими имоти „Уолтър“. Ако някога си купя къща, определено ще е от тях.

 

 

7 май

Мама не искаше да ни пуска да претърсваме други къщи.

— Взехте достатъчно — каза ни тя. — Краденето не е игра.

— Ние не крадем — възпротиви се Мат.

— Вземате неща, без някой да ви е разрешил да го правите — отвърна мама. — Същото е като краденето.

Въпреки това не я забелязах да се подвоуми да реши една от кръстословиците.

 

 

8 май

Мат и Джон отидоха до града, за да вземат нашата храна, а аз бях прекалено нервна, за да остана в къщата.

— Отивам до госпожа Несбит — съобщих аз и се зарадвах, че мама не изнесе отново лекцията си за краденето.

Първото нещо, което намерих, беше ръчна отварачка за консерви, взех я за Мат и Джон. Никой не се беше сетил да вземе една в събота. Никога не съм смятала госпожа Несбит за пътешественичка, но въпреки това тя разполагаше с козметична чанта, която беше скрила, с пакет хартиени кърпички, малко сапун и три пакета дезинфектант за ръце. Също така беше оставила четвърт руло тоалетна хартия.

Най-интересното беше една малка електрическа печка. По времето, когато госпожа Несбит умря, токът се беше превърнал в част от миналото, така че никой не си беше направил труда да я вземе.

— Можем да я използваме в кухнята — казах на мама. — Или навсякъде, където имаме ток.

— Добра идея — съгласи се тя. — Можем да я сложим в слънчевата стая и да спестим малко дърва.

Разбира се, когато най-много чакаш да дойде токът, той не идва. Не ни беше навестявал от онези приказни четири часа преди няколко дни.

Мама и аз проведохме дълга дискусия за причините, породили Първата световна война, така че да се почувства, все едно сме свършили нещо полезно. Тази война ми се струва много глупава, но в крайна сметка на мен всички войни ми се струват такива, като се има предвид как приключват накрая нещата.

Мама тъкмо довършваше разказа си как руското кралско семейство било избито, но някои смятали, че Анастасия е жива, когато Мат и Джон се прибраха. Донесоха същите четири торби, но във всяка от тях имаше повече храна. Знаех, че трябва да се чувствам зле за това, но честно казано, не можех.

Ако мама беше забелязала допълнителните две консерви във всяка торба, не го сподели. Вместо това попита как са пътищата.

— Много по-добре от предната седмица — отвърна Мат. — Почти няма лед.

— Карахме колелата през целия път — добави Джон. — Обзалагам се, че няма да имаме никакви проблеми да стигнем до реката.

— Добре — съгласи се мама. — Можете да тръгнете утре сутринта след закуска. Но ми обещайте, че няма да пътувате по тъмно и ще се върнете до петък.

— Събота — настоя по-големият ми брат. — В такъв случай ще разполагаме с три дни, ако риболовът потръгне. Ще си тръгнем рано сутринта в събота.

— Събота да е тогава — съгласи се мама. — Но ако няма никаква риба или някой от вас не се чувства добре, не искам никакви геройства. Също така не желая да пътувате отделно. Тръгне ли единият, тръгва и другият. Всичко ясно ли е?

— Ясно е — кимна Мат, но в същото време се хилеше. Джон едва се сдържаше, изглеждаше толкова развълнуван.

Не ги виня. Ако аз бях на тяхно място и трябваше да отсъствам цели пет дни, вече щях да правя тройни аксели в трапезарията.